Loading

Македония на кръстопът

Иван Кръстев

10.06.2015

http://kultura.bg/web/македония-на-кръстопът/

„Засядали ли сте някога в асансьор“, попита ме наскоро един македонски политик. Бяхме в Скопие, столицата на страната, обхваната през последната година от големи публични протести, където правителственият площад е окупиран от демонстранти, а в продължение на година парламентът е бойкотиран от опозицията. „Представете си да стоите заседнал в асансьора 20 години. Това се случва с нас“.
Сравнението е сполучливо. Македония, държава на Балканите с население от около два милиона души, 30 процента от които етнически албанци, успя да остане встрани от войните в бивша Югославия през 90-те години, но това далеч не означава, че остана спокойна.
Още от първия миг на обявяването на независимостта на Македония през 1991 г., Гърция отказва да признае нейното име по исторически причини, защото същото име носи и един гръцки регион. Гърция наложи вето над членството на Македония в НАТО и се противопостави на опитите на страната да се присъедини към Европейския съюз. Брюксел и Вашингтон бяха стъписани, но безсилни.
През 2001 г. в доминираната от албанци западна част на страната избухнаха въоръжени етнически сблъсъци, които заплашваха да прераснат в гражданска война. Македония преодоля тази криза, но политическото и етническото напрежение останаха. Попаднала в капан, заради липсата на напредък по въпроса за името, поради заплахата от етнически конфликти и деморализирана от слабата икономика с едно от най-високите равнища на безработица в Европа, Македония бе оставена в чакалнята на Европа. Не е изненадващо, че през последните пет години страната е напусната от 300 000 души.
И докато Македония симулираше реформи, а Брюксел имитираше интеграция, режимът постепенно еволюира в балкански вид „управляема демокрация“. За да бъдеш назначен на държавна служба, трябва да си гласоподавател на управляващата партия, а най-популярната телевизия, настроена критично към правителството, беше закрита.
За управляващата партия, която носи импозантното име Вътрешна македонска революционна организация – Демократическа партия за македонско национално единство (ВМРО-ДПМНЕ), изборите са начин да затвърди мнението, че на опозицията не може да се има доверие, а изборите са организирани по такъв начин, че да подсигурят преизбирането на управляващите. Повярвало в собствената си представа, че е жертва на външен заговор, македонското правителство възприе агресивна националистическа реторика към своите съседи. И докато през последното десетилетие правителството се занимаваше с това да потушава несъгласието, общественото недоволство започна да нараства. Моментът на истината настъпи в начало на годината, когато наложилият се лидер на опозицията – Зоран Заев – обяви предстоящ публичен скандал, който ще подкопае доверието в режима. През февруари той започна да оповестява части от незаконно записани, според неговите твърдения, 670 000 телефонни разговори на опозиционни политици, журналисти и духовни водачи. Изтеклите разговори разкриха корупция, злоупотреба с власт и политическа арогантност на най-високо равнище, манипулиране на изборите и дори прикриване на убийство.
Обществото, обзето от възмущение, излезе по улиците с искания за дълбока реформа на националната политика, включително и за промени в ръководството на страната. Недоволството не успя да бъде потушено с оставката на няколко ключови министри, между които и на ръководителя на специалните служби. Оттогава страната остава арена на анти- и про-правителствени митинги. През май близо до Куманово се стигна до сблъсък между въоръжена албанска група и македонските сили за сигурност, в който загинаха 22 души, нещо, което върна страховете от етническо насилие.
Днешната криза обаче е всичко друго, но не и завръщане към 2001 г. Гневът срещу елитите обединява македонци и албанци и техните демонстрации са един от редките случаи, в които мечтата на Европа за мултиетническа Македония става реалност.
На 2 юни комисарят по разширяването на Европейския съюз Йоханес Хан договори споразумение за провеждане на предсрочни избори до април 2016 г. Междувременно парламентът трябва да приеме промени в избирателните закони, които да гарантират честната игра между управляващата партия и опозицията.
Това споразумение е явна демонстрация, че макар и позагубил блясъка си, Европейският съюз си остава основният външен актьор на Балканите. Но пътят на Македония обратно към либералната демокрация няма да бъде лесен.
Протестите в Скопие промениха обществените настроения и привлякоха вниманието на света към Македония, но сами по себе си те не могат да донесат институционална промяна. Със сигурност скандалите нанесоха вреди на управляващата дясноцентристка партия и на нейния албански коалиционен партньор, но социологическите проучвания показват, че ако изборите са утре, те отново ще бъдат спечелени от управляващата партия.
Политическата поляризация, особено видима в липсата на независими медии – не просто на „про-опозиционни медии“, позволи на правителството да оцелее в тази криза. Г-н Заев демонстрира политическа смелост като разкри злоупотребите на управляващите, но той се нуждае от още по-голяма смелост, за да промени собствената си Социалдемократическа партия, приемана с недоверие не само от подкрепящите правителството, но и от много от протестиращите, тъй като е смятана за твърде обвързана със системата.
Протестиращите по улиците трябва да се освободят от наивното схващане, че Европейският съюз и Съединените щати ще подкрепят искането им за революционна промяна. Европейският съюз е в затруднение, не само заради опасенията кризата да не прерасне в етнически конфликт или заради различията в мнението на страните-членки, но и заради един контра-наратив, упорито прокарван от Русия, според който протестите са организирани от чужденци. Според твърденията на Москва протестите са част от стратегията на западните сили за сваляне на правителства, които не са добре настроени към тях.
Съседите на Скопие също са неспокойни. Те не харесват особено настоящото ръководство, но се опасяват от нестабилност. В същото време се надяват близкото бъдеще да донесе добри новини. България по-конкретно се надява политическите промени да направят възможно подписването на двустранен договор между двете страни, който от дълго време е блокиран от настоящото правителство в Скопие.
Накратко, въпреки всички опасения, последната криза в Скопие дава основание и за оптимизъм. Всички трябва да заложат не на революцията, а на разумния компромис – приемлив не само за политическите лидери, но и за гражданите, които изпитват недоверие към тези лидери. И да се надяват асансьорът да тръгне отново, най-добре – към Брюксел.

Оригиналната версия на статията 
е публикувана на 9 юни във в. “Ню Йорк таймс”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар