Loading

Танцът на Наташа

Орландо Файджис

11.06.2015

http://kultura.bg/web/танцът-на-наташа/

КУЛТУРНА ИСТОРИЯ НА РУСИЯ


Къде е истинската Русия – в Европа или Азия? Каква е нейната мисия в света? „Танцът на Наташа“ на Орландо Файджис изследва мита за „руската душа“ и начина, по който той влияе върху творчеството на големите руски писатели, художници, композитори и философи. Публикуваме откъс от изданието на „Рива“.
танц09Наскоро издателство „Рива“ пусна в продажба „Танцът на Наташа. Културна история на Русия“ от британския историк Орландо Файджис в превод на Аглика Маркова. Книгата е обширно изследване на руската културна история от времето на Петър Велики до управлението на Брежнев. Файджис разказва как писатели, артисти и музиканти се вкопчват в идеята за Русия и „руската душа“ – нейния характер, духовна същност и съдба. По много увлекателен начин той преплита великите творби на руската култура – на Достоевски, Стравински, Шагал и др. – с фолклорни мотиви, селски песни, православни икони… Авторът изследва и противоречието между европейските и народните елементи в руската култура, опитва се да проследи как „митът“ за руската душа влияе върху творчеството на големите руски творци.
Орландо Файджис (20 ноември 1959 г.) е известен британски историк и писател, познат с работата си върху руската история. Професор по история в Birkbeck College, University of London, автор на редица изследвания и редовен сътрудник на New York Times, The Washington Post и The New York Review of Books. На български език е издадена – през 2011 г. – и книгата му „Човешка трагедия“ (1996), която изследва Руската революция, комбинирайки социална и политическа история с биографични детайли и исторически наратив. През 2008 Times Literary Supplement я определя като една от „стоте най-въздействащи книги след войната“. Има множество награди, сред които Wolfson History Prize и Los Angeles Times Book Prize. „Танцът на Наташа“ е номинирана за наградата Samuel Johnson Prize. Файджис е член на редколегията на вестник Russian History и на Кралското литературно общество.
„Танцът на Наташа. Културна история на Русия”, Орландо Файджис, изд. „Рива”, 2015, превод Аглика Маркова, 19 лв.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Във „Война и мир“ на Толстой има една много популярна и мила сцена, в която Наташа Ростова и брат й Николай са поканени от „вуйчо“ (както го нарича Наташа) в дървената му горска хижица след цял ден лов. Благородният и ексцентричен „вуйчо“, запасен офицер, живее там с икономката си Анисия, яка и красива крепостна от неговото имение, и както става ясно от нежните погледи на възрастния мъж, негова неофициална съпруга. Анисия донася табла, отрупана с руски специалитети: осолени гъбки, мътеница, пенлива медовина, плодов ликьор, восъчни пити мед, плодове в мед, различни видове водка. След като са се нахранили, от съседната стая на прислугата долитат звуци на балалайка. Това не е музика, която би допаднала на една графиня – свири се някаква селска песен, но като забелязва колко трогната е от мелодията неговата племенница, вуйчото нарежда да му донесат китарата, избърсва я от праха и като смигва на Анисия, започва да свири с точния и забързващ ритъм на руски танц добре известната любовна песен „Мома по улицата тръгнала“. Макар че дотогава Наташа не е чувала народна песен, в сърцето й се разгаря непознато чувство. Вуйчото пее „както пее народът“, „напълно убеден, че цялото значение на песента е само в думите и че напевът идва сам по себе си“. Наташа е във възторг; струва й се, че напевът е хубав като песен на птица. Вуйчото я подканва да се присъедини и тя към народния танц.
“Хайде, племеннице! – извика вуйчото, като махна към Наташа с ръката си, която бе откъснала акорда.
Наташа хвърли шала, с който бе наметната, изтърча пред вуйчо си, сложи ръце на кръста, мръдна рамене и застана.
Де, кога и как бе всмукала от оня руски въздух, който дишаше, тази малка графиня, възпитана от емигрантка французойка, тоя дух, отде бе взела тя това държане, което pas de châle отдавна би трябвало да прогонят? Но духът и държанието й бяха същите, неподражаеми, които не се учат, руски, тъкмо ония, които очакваше от нея вуйчото. Щом тя застана и се усмихна тържествено, гордо и хитро-весело, първият страх, който обзе за миг Николай и всички присъстващи, страх, че тя ще извърши нещо, което не трябва, мина и те вече всички й се любуваха.
Тя направи същото, каквото вуйчото, и тъй точно, тъй съвсем точно го направи, че Анисия Фьодоровна, която веднага й подаде необходимата за играта кърпа, се просълзи през смеха си, гледайки тая тъничка, грациозна, толкова чужда ней, отгледана в коприна и кадифе графиня, която можеше да проумее всичко, което имаше в Анися и в бащата на Анися, и в леля й, и в майка й, и във всеки руснак“[1].
Кое позволява на Наташа да улови инстинктивно ритъма на танца? Как успява тя да се потопи тъй лесно в селската култура, от която поради социалната си класа и образованието си е толкова отдалечена? Трябва ли да предполагаме, както ни насърчава Толстой в този романтичен епизод, че нация като руската е споена чрез невидимите нишки на усещането за нация? Въпросът ни отвежда направо към целта на настоящата книга. Книгата е изследване върху историята на една култура. Но културните елементи, които читателят ще открие в нея, не са само велики творения от калибъра на „Война и мир“, а и осезаемо наследство – от народните везби по шала на Наташа, до музикалния канон на селската песен. При това те се цитират не като културни паметници, а като отпечатъци върху националното съзнание, размесени с политика и идеология, обществени обичаи и вярвания, фолклор и религия, навици и условности, и всички останали мисловни процеси, които създават една  култура, един начин на живот. С това не твърдя, че изкуството ни служи като прозорец към живота. Епизодът с танца на Наташа не може да се разглежда като буквално записано преживяване, макар спомени от същия период да доказват, че наистина е имало аристократки, научили селските танци.
Но на изкуството може да се гледа и като на свидетелство за дадено убеждение – в конкретния случай – копнеж по задълбочено общуване с руското селячество, който Толстой споделя с „мъжете на 1812  г.“ – либерално мислещите аристократи и патриоти, доминиращи в социалните сцени във „Война и мир“.
Русия насърчава историка на културното развитие да задълбае под повърхността на художественото изображение. През последните двеста години изкуството й неизменно служи като арена за политически, философски и религиозни дебати, запълвайки по този начин липсата на парламент или свободен печат. Както пише Толстой в „Няколко думи относно „Война и мир“ (1868), големите произведения на художествената проза в руската традиция не са романи в европейския смисъл на думата. Те са мащабни поетични структури за символичен размисъл, икони, лаборатории, в които идеите се изпробват подобно на науката или религията, одушевяват се чрез търсене на истината. Над всичко в тези усилия стои Русия – нейната същност, история, обичаи и условности, нейната духовна насоченост, нейната съдба. По необикновен начин – може би уникално руски – творческата енергия на страната е насочена почти изключително към осъзнаването на собствената й национална принадлежност. Никъде другаде художникът не е обременен със задължението да е морален водач и национален пророк, никоя друга държава не се страхува толкова от твореца, нито толкова го преследва. Отчуждени от официална Русия поради възгледите си и от селска Русия поради образованието си, руските творци се нагърбват със задачата да създадат национална общност от ценности и идеи чрез литературата и изкуството. Какво значи да си руснак? Какво е мястото на Русия в света, каква е нейната мисия в света? Къде е истинската Русия? В Европа или в Азия? В Санкт Петербург или в Москва? В империята или на единствената селска кална уличка, на която се намира къщичката на „вуйчото“? Това са „съдбоносните въпроси“, изпълващи всеки сериозен писател, литературен критик и историк, художник или композитор, теолог или философ в златния век на руската култура от Пушкин до Пастернак. Те са въпросите, подплатяващи художествената повърхност в настоящата книга. Обсъжданите тук произведения представляват история на идеите и възгледите – все концепции от национално значение, чрез които Русия се опитва да проумее самата себе си. Ако ги проучим внимателно, те могат да ни помогнат да надзърнем в духовния живот на нацията.
Такава именно възможност ни дава епизодът с танца на Наташа. По своята същност той е илюстрация на сблъсъка между два съвсем различни свята: европейската култура на горните класи и руската култура на селячеството. Войната от 1812  г. е първият момент, в който тези два свята се сближават и започват да формират нацията. Трогнати от патриотичния дух на крепостните селяни, аристократите от поколението на Наташа започват да се отърсват от чуждестранните условности на обществото и да търсят усещане за нация, създадено върху „руски“ принципи. Преминават от френския език, който са говорили дотогава, към родния си език, „порусват“ обичаите и облеклото си, хранителния си режим и вкуса в уредбата на домовете си, пътуват из провинцията да изучават фолклора, селските танци и музика,за да въведат национален стил във всички изкуства и чрез тях да обхванат и образоват обикновените хора. Подобно „вуйчото“ на Наташа (а всъщност и като нейния  брат в края на романа), някои от аристократите загърбват придворната култура на Санкт Петербург и се опитват да живеят по-прост, „по- руски“ начин, редом със селяните в своите имения.
Това сложно взаимодействие между двата свята оказва решително влияние върху националното самосъзнание и върху всички изкуства през ХIХ в. То е и важна съставка в настоящата книга, но не бива да ни налага заключението, че е довело до създаването на единна „национална“ култура.  Русия е прекалено сложна, социалното разделение е прекалено голямо, прекалено разнообразно от политическа гледна точка, зле разграничено географски и твърде значително, за да се очаква еднородната й култура да се превърне в национално културно наследство. Моето намерение е по-скоро да се насладя на разнообразието на съществуващите в Русия културни форми. Цитираният откъс от романа на Толстой ни разкрива толкова много именно защото събира на едно място характерите на толкова различни хора: Наташа и брат й, които внезапно откриват непознатия, но очарователен свят на селото; техния „вуйчо“, който живее в този свят, без да е част от него; Анисия, която е селянка, но живее с „вуйчото“ в свят, маргинален на този на Наташа, прислужниците – ловци и останалите крепостни, които наблюдават, без съмнение с любопитна насмешчица, а може би и с други чувства, как красивата графиня танцува техен танц. Целта ми е също да анализирам руската култура, точно както Толстой представя танца на Наташа: като поредица от сблъсъци или творчески социални действия, осъществявани или разбирани по много различни начини.
Да се анализира култура през такава призма, означава да се оспорва идеята за чиста, типична или единствена природа на културата. Няма „автентичен“ руски танц, както го е измислил Толстой, и подобно на мелодията, под чиито звуци танцува Наташа, повечето руски „народни“ песни са всъщност родени в градовете. Други характеристики на селската култура, изобразени  от Толстой, може би са дошли от азиатските степи върху седлата на монголските конници, които са владели Русия от ХIII до  ХV в., след което са се заселили в Русия като търговци, земеделци и овчари. Шалът на Наташа почти сигурно е бил персийски и макар че след 1812  г. на мода идват руските селски шалове, орнаментите им почти сигурно са варианти на ориенталските. Балалайката е потомка на домбрата, централноазиатска цитра с подобно разположение на струните, която става известна в Русия  през ХVI в. и е все още нашироко използвана в казахската музика. По мнението на някои фолклористи от ХIХ в. пък традицията на руските селски танци води началото си от ориенталските форми. Руснаците танцуват не на двойки, а в хоровод или в редица и ритъмът се отмерва с рамене, ръце и крака, като се смята за извънредно важно жените да танцуват с деликатни кукленски жестове и с неподвижна  глава. Напълно различно от валса, който Наташа танцува с княз Андрей на първия си бал – всички изискани движения, с които танцува в ловната хижа, са били за Наташа толкова странни, колкото несъмнено са ги схващали и нейните зрители селяни. Но ако от тази рустикална сцена не може да се извлече древна руска традиция, ако по-голямата част от всяка култура е привнесена, то има смисъл танцът на Наташа да бъде тълкуван като емблематичен за принципа на цялата книга: не съществува квинтесенциална национална култура, съществуват само митологичните й образи, подобни на версията на селски танц, която изпълнява Наташа.
Нямам за цел да деконструирам тези митове, нито имам желание да твърдя на езика на днешните изследователи на историята на културата, че националното съзнание в Русия е само интелектуална надстройка. Русия, която е напълно реална, е Русия, съществувала преди „Русия“, или  „Европейска Русия“, или каквито и да било други митове за национално самосъзнание. Съществувала е Русия на древната Московия, напълно различна от Запада, преди Петър Велики да я насили през ХVIII в. да приеме европейския стил. През живота на Толстой тази стара Русия все още се подхранва от църковните традиции чрез обичаите на търговците и повечето дребни земевладелци, както и от империята на 60 милиона селяни, пръснати в половин милион отдалечени селца в гори и степи, чийто начин на живот остава почти непроменен в продължение на векове. Именно тази Русия пулсира в сцената с танца на Наташа. Затова не трябва да смятаме, че Толстой преувеличава усещането за единение на младата графиня с всяка руска жена и с всеки руски мъж. Защото, както ще се опитаме да  покажем в тази книга, съществуват руски темперамент, установени национални обичаи и вярвания, нещо вродено, емоционално, инстинктивно, предавано от поколение на поколение, което оформя личността и свързва общността. Този неопределим темперамент се оказва по-дълговечен и по-значим от която и да било руска държава: той дава на хората смелостта да оцелеят в най-мрачните моменти от историята и обединява бегълците от Съветска Русия след 1917 г. Нямам за цел да отричам това национално самосъзнание, по-скоро искам да покажа как то бива превърнато в мит. Заставени да станат европейци, образованите класи толкова се отчуждават от старата Русия, че отдавна са забравили да говорят и действат като руснаци. Затова по времето на Толстой те се стремят отново да се самоопределят като „руснаци“ и за тази цел им се налага да пресъздадат своята нация чрез исторически и художествени митове. Преоткриват руската си същност чрез литературата и изкуството, точно както Наташа намира своята руска същност в ритуала на танца. Оттук и целта на настоящата книга: не просто да разобличи митовете, а да изследва и обясни изключителната роля на тези митове в оформянето на руското национално самосъзнание.
Главните културни движения на ХIХ в. неизменно се въртят около  фиктивните представи за руската нация: славянофилите със съпътстващия мит за „руската  душа“, за естествената принадлежност на руското селячество към християнството, култът към Московията като носителка на истински  „руски“ начин на живот, идеализиран и издиган като алтернатива на европейската култура, присвоена от образования елит от ХVIII в. нататък; съперничеството между привържениците на западната култура, въздигнали в култ Санкт Петербург като „прозорец към Запада“ с неговите класически ансамбли, построени върху отводнени блата: символ на собственото им напредничаво Просвещение, целящо да преобрази Русия по европейски образец, народоволците, с които Толстой дели схващането за селячеството като естествени социалисти, чиито селски институции биха  поставили основите на новото общество и културното течение на „скитите“, схващащи Русия като „стихийна“ култура от азиатските степи, която в бъдещата революция ще помете бремето на европейската цивилизация и ще наложи нова култура на единство между човека и природата, изкуството и живота. Тези митове са нещо повече от „изграждане“ на национална самоличност. Всички те играят жизненоважна роля в оформянето на идеите и съюзите в руската политика, както и в развитието на схващането за руската същност: от най-високи проявления на личното и националното съзнание до всекидневни грижи за облекло и храна или използван език. Добра илюстрация са славянофилите, в чиято идея за „Русия“ патриархалното семейство, почитащо доморасли християнски принципи, е организиращото ядро на новото политическо общество в средните десетилетия на  ХIХ в. Идеята привлича традиционните кръгове от дребни земевладелци, московски търговци и интелигенция; клира и някои кръгове от съсловието на държавните чиновници. Митичното схващане за националността на Русия, което обединява тези групи, задълго оформя политическото въображение. Като политическо движение то влияе върху правителствената позиция по свободната търговия и външната политика и върху отношението на помешчиците към държавата и селячеството. Като широко културно движение славянофилите възприемат определен стил на говор и облекло, различен стил на обществено поведение, свой стил в архитектурата и уредбата на домовете, собствено отношение спрямо литературата и изкуството. Всичко това се изразява в цървулите от лико, домотканите кафтани, дългите бради, борша, кваса, селските дървени хижи и ярко оцветените църкви с кубета като луковици.
В западната представа тези културни форми прекалено често се схващат като „автентично руски“. Такова схващане е същевременно и мит: митът за екзотичната Русия. Този образ е изнесен за Запада първоначално от Ballets  Russes, Руския балет, представящ собствената си версия на танца на Наташа, и е дооформен от неруски писатели като Рилке, Томас Ман и Вирджиния Улф, според която Достоевски е най-великият белетрист. Именно те разпространяват собствените си версии за „руската душа“. Ако съществува мит, който непременно трябва да бъде разпръснат, той е в схващането за Русия като екзотична, от друг свят, страна. Руснаците много отдавна се оплакват, че Западът не разбира културата им, че западняците гледат Русия отдалеч и не желаят да вникнат в нюансите, както правят със собствената си култура. Макар предизвикано главно от неприязън и наранена национална гордост, това оплакване не е съвсем неоснователно. Ние сме склонни да изолираме руските художници, писатели и композитори в културното гето на „националната школа“ и да ги преценяваме не като личности, а според това доколко отговарят на собствените ни стереотипи. Очакваме те да си останат „руски“ и изкуството им да се характеризира единствено с използването на фолклорни мотиви, куполи във формата на луковици, камбанен звън, всичко  това – пропито от „руска душа“. Няма друг фактор, попречил повече да се разберат както трябва Русия и важното място, което тя заема в европейската култура между 1812 и 1917 г. Великите фигури на руската културна традиция (Карамзин, Пушкин, Глинка, Гогол, Толстой, Тургенев, Достоевски, Чехов, Репин, Чайковски и Римски-Корсаков, Дягилев, Стравински, Прокофиев, Шостакович, Шагал и Кандински, Манделщам, Ахматова, Набоков, Пастернак, Мейерхолд и Айзенщайн) не са просто „руснаци“, те са и европейци и двете самоличности се сливат и в повечето случаи зависят една от друга. Колкото и да са се опитвали, руснаците не са  успели да потиснат нито единия, нито другия елемент на своята самоличност.
За европейските руснаци съществуват два твърде различни образеца на лично поведение. В салоните и балните зали на Санкт Петербург, в Двора или в театъра те са абсолютно comme il faut: демонстрират европейски маниери като актьори на сцена. Но в поведението си на друго равнище, в по-неофициалните области на личния си живот, те се предават, може би дори несъзнателно, на руските си навици. Посещението на Наташа в къщата на „вуйчото“ е точно такъв преход: цял един свят отделя поведението, което се очаква от нея у дома, в двореца на Ростови, или на бала, на който я представят на императора, от селската сцена, където емоционалната й натура намира пълна свобода. Очевидно е, че именно тази освободена социална обстановка освобождава и нейната вродена веселост и я подтиква да танцува. Същото чувство на освобождение, на „намиране на себе си“ в руска обстановка изпитват и много други руснаци от социалната класа на Наташа, което е очевидно у нейния „вуйчо“. Простичките забавления в провинциалната дача: ловът, паренето в банята или онова, което Набоков нарича „типично руски спорт“: ходить по грибы – бране на гъби, означават нещо повече от възвръщане на селската идилия – те са израз на „руското“ у човека. Една от целите на книгата ми е да разтълкувам подобни нагласи. Опирайки се на изкуството, белетристиката, на дневници и писма, на мемоари и наръчници по поведение, книгата цели да прецени структурата на руската национална самоличност. В наши дни „самоличност“ е модна дума. Но в нея няма особено съдържание, освен ако човек не съумее да я покаже чрез социалната среда и поведение. Културата се формира не само от произведения на изкуството или литературни дискурси, но и от неписани кодекси, знаци и символи, ритуали и жестове и общоприети нагласи, които запечатват общественото значение на всичко това и организират вътрешния живот на обществото. Така че читателят ще намери в книгата откъси от литературни произведения като  „Война и мир“, размесени с епизоди от всекидневието (детство, женитба, религия, пейзажи и възприятието им, навици на хранене и пиене, отношение към смъртта), във всяко от които проличават контурите на националното самосъзнание. Това са епизоди, в които, както и в живота, можем да открием невидимите нишки на общата руска чувствителност – такива, каквито си ги е представял Толстой в знаменитата сцена с танца на Наташа.
Няколко думи за структурата на книгата: тя е тълкуване на една култура, а не изчерпателна история. Читателите трябва да знаят, че на някои големи културни фигури може да бъде отделено място, по-малко от заслуженото. Подходът ми е тематичен. Всяка глава изследва отделен аспект на руската културна самоличност. Главите започват от ХVIII в. и продължават до ХХ в., но стриктната хронология е нарушена в интерес на тематичната последователност. Има два кратки епизода (заключителните секции в трета и четвърта глава), в които пресичам бариерата на 1917 г. Както и в другите няколко случая, в които периодите на исторически и политически събития или културните институции са разгледани нехронологично, аз съм се погрижил да дам някакво обяснение на читателите, които не са подробно запознати с руската история. Повествуванието ми приключва с ерата на Брежнев, защото тогава очертаната културна традиция приключва естествения си цикъл и онова, което идва по-късно, може да се окаже началото на нов цикъл. И накрая: има теми и вариации, които се повтарят в цялата книга, лайтмотиви и връзки като културната история на Санкт Петербург и семейните предания на двете големи аристократични династии, на Волконски и на Шереметеви. Читателят ще проумее значението на тези извивки и повторения едва в края.



[1] Война и мир. Том 2. София: НК, 1970. Тук и навсякъде цитатите от романа на Толстой са от превода на Константин Костантинов. – Б. пр.

Няма коментари:

Публикуване на коментар