Loading

Фалшификацията на доброто

Източник: 

Grigor Gatchev – A Weblog




Фалшификацията на доброто



Напоследък не ми остава достатъчно време да пиша. Преди няколко дни обаче прочетох една разкошна статия в портал Култура – „Фалшификацията на доброто“ от Тони Николов. Като виден пират ще си позволя най-безсъвестно да я изкопирам тук едно към едно. Защото си струва да бъде четена.
—-
Никой не знае колко дълго ще продължи конфронтацията между Русия и Запада, която отдавна надхвърли измеренията на „украинската криза”.
Отчетливият обертон на Путиновата пропаганда е, че сблъсъкът става все по-глобален и все по-малко локален: накратко, това е сблъсък между „декадентския” и „извратен” Запад (Европа, Америка) и „здравата” и „всепобедна” Русия, опора на славянството и на цяла Евразия, стълб на „най-истинското православие”, единствена отстояваща „доброто” срещу цялото „зло”, в което лежи грехопадналият днешен свят и т.н.
Набързо изброявам основните руски пропагандни клишета. Те са до болка познати не само от съветската ера (когато кремълският червен локомотив теглеше цялото човечество към светлото комунистическо бъдеще), но и от времената на имперска Русия (смятаща себе си за „жандарма на Европа”), която на няколко пъти щеше да спаси света, докато внезапно Ленин не я еманципира „пролетарски”.
Едва ли си струва да се доказва обстойно защо претенцията на една отделно взета страна (Русия) да въплъщава „доброто” е безумна и че тя е твърде далеч от християнството, което предполага на първо място покаяние и отговорност за всички извършени грехове и исторически престъпления. Както не по-малко налудничаво е да локализираме „абсолютното зло” само на Запад, където поне има гузна съвест и се поема историческа отговорност за престъпленията на нацизма и фашизма.
Ала да спрем с моралната равносметка дотук и за да не затънем в общите постулати на днешната пропагандна война, ето една автентична история, която прочетох наскоро в Газета.ru и оттогава тя не ми излиза от ума.
Сама по себе си историята е съвсем проста, дори банална. Двама руски кадрови военни от армейското разузнаване (ГРУ) – Александър Александров и Евгений Ерофеев – попадат в украински плен при акция в … района на Донбас. Градът, в който са заловени, е недалеч от Луганск и носи името Счастье, което очевидно не им е донесло късмет в личен план.
Двамата попадат в плен след раняване и облаците над тях се сгъстяват. Руското министерство на отбраната тутакси заявява, че става дума за „бивши офицери”, уволнени от армията, които са били в Луганск като доброволци от „народното опълчение”, тоест самоволно. Александров и Ерофеев дълго не искат да повярват в това съобщение и дори са убедени, че то е някаква провокация на украинските спецслужби, докато с тях не се свързват руските медии. И тук историята става омерзителна. Радио „Ехото на Москва” излъчва видео-интервю с жената на сержант Александър Александров, в което тя категорично заявява, че той се е уволнил от армията в края на декември и оттогава тя не го е виждала. И не иска да го види. Малко по-късно сходно заявление прави и бащата на капитан Евгений Ерофеев.
Ето как двама защитници на „доброто”, които дотогава смятат, че са рискували живота си в името на Русия, изведнъж се оказват „никои”. Дори по-лошо: те са дезертьори от армията, тръгнали своеволно, като наемници, да се бият на чужда територия с неясно какви цели. И което е още по-лошо – оказват се предатели и предадени, биват противопоставени на най-близките си, заставени да свидетелстват срещу тях.
Две класически жертви на „хибридната война”.
И не само на нея.
Известно е, че Москва не признава присъствието на свои военни на територията на Украйна. Съответно руското Министерство на отбраната има една и съща официална версия на случващото се – става дума за бивши военни, уволнили се от армията.
Двамата армейски разузнавачи обаче са живи човешки същества със своите права. Те настояват да бъдат третирани като военнопленници, защото твърдят, че са влезли на територията на Украйна по заповед на началниците си и по силата на положената от тях военна клетва.
Украинското законодателство предвижда от 5 до 15 години за терористични (подривни) дейности на територията на страната.
Междувременно случаят на Александров и Ерофеев се следи с особен интерес от медиите, защото историята е контра-версия на „спасяването на редник Райън”.
Двамата „бивши военни” непрекъснато дават интервюта, включително и за руски медии. Единствените, които не им се обаждат, са техните близки и лицата, отговорни за цялата тази авантюра.
Едва напоследък руското посолство в Украйна, след засиления медиен интерес, обяви, че негов представител ще посети „двамата руски граждани”.
Какви са те, така и не става ясно. От декларацията може да допусне, че става дума едва ли не за заблудени туристи, озовали се по непонятни причини (и то с оръжие в ръка) в околностите на град Счастье, по силата на случайност, преобърнала техния досегашен живот.
Така Александров и Ерофеев са изоставени в лапите на „злото”, и то от „държавата на доброто”, а срещу тях, на пълни обороти, е запусната Путиновата пропагандна машина, която обработва техните близки и се готви да премачка съдбите им.
И то защо?
Защото двамата са били ранени и са оцелели. Не са загинали „с чест”.
Следователно са неудобни.
Те са живи. Но не са „добри”.
И изобщо не е ясно какви са.
Не са военнопленници, защото между Русия и Украйна, поне официално, не се води война.
Излиза, че са престъпници, затова трябва да бъдат отхвърлени от всички, даже от семействата си.
Само защото са оцелели, а в Русия такива ги броят за предатели.
Те вече нямат отечество. Нямат близки. Те са никои. Нищо. Хора без значение.
Както и да завърши одисеята на бившите военни Александров и Ерофеев, те вече са емблеми за болната морална съвест на Путинова Русия, която отстоява „доброто”, но не и достойнството на човека. Особено на собствените си граждани.
И все пак, защо в XXI в., броени дни след колосалните тържества за Деня на Победата, Русия отказва да припознае като „свои” задържаните или загиналите на чужда територия свои войници?
Въпросът е повече от съществен.
А сюжетът е не просто руски, дори не е съветски, а е направо оруеловски.
Спомнете си как в „1984” на Джордж Оруел се показва, че господството може да е тотално само когато се надделее над живеещите в страх. Как всеки заплаща този страх с цената на достойнството си на човешко същество. И как, за да оцелее, всеки трябва да плати с цената на онова, което му е най-скъпо. Ето защо главният герой в „1984” Уинстън предава любимата си Джулия и тя предава него. Така, „отдавайки” любовта си на Големия брат, те предават не само онова, което са, но и всичко, което биха могли да бъдат.
По същия начин близките на Александров и Ерофеев са принудени да ги „отдадат” в името на „доброто” (на Големия брат в Кремъл), както и от тях двамата се е очаквало (и се очаква) да „отдадат” живота си, за да спасят „честта си”, а и своите близки.
Всичко това заради войната в името на „доброто”, която подменя самите му основания.
Впрочем с какво ситуацията на война в „1984”, в която Евразия воюва с Океания, без никой да е сигурен дали не се воюва и с Изтазия, е по-различна от войната, започната от Путинова Русия?
В света, описан от Оруел, войната е вътре във всяка държава и изглежда тотална:
Военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската – и за похвални… Във физически аспект във войната са въвлечени малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти… Военните действия, когато има такива, се водят по неопределени граници, за чието местоположение човек може само да се досеща… На практика променила се е същността на войната.
Такава е Оруеловата дефиниция на днешната хибридна война.
И всичко това със средствата на „контролираната лъжа”, в които пропагандата е всичко, а отделният човек – пренебрежимо нищо.
В календарната „1984” светът за щастие не се озова в ситуацията, описана от Оруел.
Въпросът е къде сме през 2015 г., когато „контролираната лъжа” извършва поредната „фалшификация на доброто”.
—-

Не мога да се удържа да не добавя и някои мои размисли.
„Извратеният“ Запад е в руските медии задължително клише, налагано с цялата енергия и бруталност на „гебухата“ (служителите на техните тайни служби). Който се опита да му се противопостави, си проси неприятности. Но това не е новост.
Новост за мен е друго. Към момента Западът бива обрисуван в Русия почти винаги по един и същи начин. Не като „империалисти, които смучат света“ – толкова любимо клише. Не и като „шпиони“, „саботьори“ и другите познати ни от миналото. Бива обрисуван като „извратеняци, неспособни да воюват“. Подчертавам – неспособни не да творят добро, да печелят честно или да създават наука или култура. ДА ВОЮВАТ… Изводът си е за вас.
Толкова по този въпрос. Мъчат ме обаче и други.
Да предположим, че трябва да постъпя в армията, и имам избор между два взвода. В единия служат откровени гейове, които изобщо не крият предпочитанията си. Но ако ме пленят, те ще направят всичко посилно, за да ме спасят и измъкнат… В другия служат абсолютни мъжкари, които не могат и да си представят привличане към нещо различно от жена. Но ако ме пленят, те ще се отрекат от мен, никога няма да са ме познавали и безгрижно ще ме зарежат.
В кой взвод ще избера да отида, как мислите? И на кой ще закича етикета „педераси“?
Към момента Русия ми прилича до немай-къде на Германия от 1938 г. Интересувал съм се от този период на немската история старателно, и чувството за дежа вю е стряскащо. Както съм ужасен от факта колко лесно един народ на мислители, философи и учени бе превърнат в нацистка тълпа тогава, толкова съм ужасен от същото сега. (Защото тези руснаци, които са имали що-годе нормални условия за развитие, наистина са народ на мислители и учени. Нямам съмнение, че ако всички руснаци имаха такива условия, руският народ щеше да е не по-малко достоен за възхищение от немския преди Хитлер.) И ме е страх, че руската нацистка тълпа ще е способна на точно такива зверства, на каквито беше и германската. Това е не германско или руско качество, а нацистко. А това, което се вихри в Русия в момента, е именно нацизъм.
Случаят с Александров и Ерофеев обаче придава на ситуацията ново измерение. Нацистите поне не предаваха своите така лесно и безотговорно… Чудя се – ако аз съм отишъл да се бия по заповед на моята родина, а тя при първа възможност ме е предала и се е отрекла от мен, аз какво ѝ дължа? Не говоря за материалната част, там знаем – всичко, което страната ми е дала на мен, е платено с част от данъците, отдрани от гърба на родителите ми и моя гръб. Другата част е отишла да храни добре познат ни сорт тулупи, титулуващи се слуги на народа… Става дума за чисто моралния аспект. Дължи ли който и да било каквото и да било на подобна страна? Какъв етикет си закичва тя с това си действие?
Не, не се измъквайте с „това не е моята страна, не ме засяга“. Стигне ли се до конфликт, дори все още не с оръжия, никоя страна не може да си позволи да си забрани средствата на другата. Принципът „джентълмените не си четат писмата“ е единствено нормалният в свободна и мирна страна, но фатален в условията на шпионажа при студена война, или в подготовка за гореща. Да цитирам Желю Желев, тоталитарната държава тласка света към тоталитаризъм. Предателската – към предателство. Злата – към зло. Коя държава се е оказала в конкретния случай злата няма огромно значение – скоро и другите ще бъдат принудени да правят същото. Да, после те ще го изоставят по-лесно от нея. Но междувременно ще са пострадали милиони хора от всички страни. Включително нашата, ако не измислим как да я преместим в паралелна вселена, недостъпна за войни и враждебност…
Знаете ли кога е ужасно? Когато вицовете станат реалност. А в момента си припомням един някогашен виц:
Летят със самолет американският и съветският държавни глави. Спорят чии бодигардове са по-предани. Объща се американецът към своя гард:
– Джон, отвори вратата на самолета и скочи!
– Не мога, сър – имам семейство!
Ухилва се генералният секретар:
– Ваня, отвори вратата на самолета и скочи!
Става Ваня, отваря вратата на самолета и се приготвя да скача. Американецът се намесва:
– Чакай малко! Защо не откажеш?

– Не мога, сър – имам семейство!

Да, това са просто мрачни размисли. Но те си имат причина. И погнусата от нея остава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар