Loading

Историческият лимит изтича през пръстите ни

Интервю на Христина Христова
Дата: 23 май 2015 г. 
Доц. Христов, какви са ученическите и студентските Ви спомени от Празника на българската просвета и култура – 24 май? Изживявахте ли празника по някакъв начин – интимен, духовен или просто социален?
Интимен и духовен, разбира се. Винаги съм си го спомнял с много светлина, с много зеленина, с един лазур, с особено чувство за раждаща се природа. Колкото и да е странно, това е един от най-красивите и интимни празници, които като дете и юноша съм преживявал. И досега имам едно изключително топло чувство към този тип преживяване, което, за съжаление, вече не се получава.
Този свят, за който говорите – вашият интимен свят по време на празника, според Вас отишъл ли си е? В състояние ли е съвременното поколение да изживява своите духовни и национални празници? Когато общувате с Вашите студенти, откривате ли в тях жива авторефлексия по отношение на сакралното като контрапункт на профанното живеене?
Да се генерализира ситуацията би било грешно и неадекватно. Все пак, има отделни, изключително читави същества, които имат такава рефлексия. Но те само потвърждават правилото за дълбокото неоварварство, в което затъва българското общество. И въпреки известните клишета, че нашата надежда са младите, младите са моят кошмар. В една значителна степен те не са в състояние да разберат липсата, която ги заобикаля, и това е нормално. Знаете за онази максима, че ако старостта можеше, младостта знаеше, това щеше да бъде перфектно съчетание. Но като цяло сме свидетели на прекратяването на духовната и на социалната общност на българите. Не че българи няма да има след това като биологически и като физически същества, но това няма да бъдат българите…
Ще ви дам един пример с другия край на света – много често се задава въпросът къде са инките или ацтеките, или маите. Ами там са. Те са там. Техните потомци са там. Ако погледнете улиците на Мексико сити, Лима, Еквадор или Гватемала, ще видите наследниците и на маите, и на ацтеките, и на инките. Но народът си е отишъл, духовната общност си е отишла. Народите не са биологични дадености, те са преди всичко цивилизационни, духовни и социални дадености. Когато тази мрежа се разкъса и бъде унищожена, те могат да продължават да съществуват като биологични същества, но престават да бъдат именно това – народ, общност, нация. Така че, когато говоря с някого за края на България, то не е, защото ми е присъщо мрачното световъзприемане, напротив – точно обратното е, а защото си мисля, че невидимата, но много важна мрежа, която обвързва човешките същества и ги прави нещо друго, различно от биологични единици, си отива. Тя се редуцира пред очите ни.
Това ли е, което най-много ви тревожи в младото поколение днес?
Да. Това ме тревожи и това не е мърморенето на остаряващ човек. Това е моят ужас, буквално, и ако трябва да бъда съвършено откровен – моето огромно разочарование от собствения ми народ. Очевидно съм имал други, имагинерни представи за българите и българското, които не съотвестват на реалностите. Трябва да имаме и нещо друго предвид – че народите са живи организми, те се движат, редуцират, умират, възкръсват…Но това, което всъщност се случи, е, че за последните 20-25 години активното малцинство, което прави „маята”, или резигнира, или се оттегля в някакви интимни, вътрешни светове, или емигрира. Или се предава. А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно. Качеството е качество. И когато това качество отказва да бъде именно това, другото е само една биомаса.
В исторически план образованието винаги е било някаква свръхценност за българския народ, като част от неговата екзестенциална устойчивост. Какво се случи днес и защо образованието деградира в такива потресаващи мащаби? И как е възможно един толкова стабилен фундамент в ценностната ни система да рухне само за 25 години?
Това е закономерно. Образованието не е ценност само за себе си. Образованието е инструмент за постигането на някакви цели. Образованието е било изключително важна ценност за ония българи отпреди 120-150 години. Ние твърдим, че се намираме в някакъв континуум, в някаква връзка с тези хора, но аз леко се съмнявам, че това е така. За тях образованието е било огромна ценност и инструмент, защото през и чрез образованието българите отново са почувствали това, което е колективна общност, която има общи стремежи, задачи, и опит за еманципация от пръстта, където са били натикани за 500 години като торни бръмбари, буквално и във физическия смисъл на тази дума. Образованието е било крайно необходимо, за да могат българите да създадат своите водачи, своите герои, своите търговци, войници, индустриалци – всичко онова, което е необходимо за една начеваща нов живот национална общност.
Сега защо да е важно образованието? 20-25 години нас ни управляват откровено деградирали същества, не само морално и емоционално, а и образователно. И това е напълно обяснимо. Страна, на която е отредено да бъде периферна територия със затихващи функции, не бива да има висока индустрия, високи технологии, високи културни или политически образци. Следователно образованието става излишно. Други са критериите, други са социалните лифтове, друга е селекцията за успяване. Младите хора чисто инстинктивно, като животинки усещат, че не образованието е залогът и капиталът за социално израстване. Други антропологични типове шестват из масмедиите и стават образец за поведение. Така че, образованието не е за тях.
Ако погледнем образователната система в частност, къде според Вас са пробойните в нея през последния четвърт век? Тези пробойни, които позволиха да се излъчи едно толкова неграмотно поколение? Бяха приемани много закони и непрестанни промени в средното и висшето образование, но ефектът е повече от катастрофален.
Вижте, Хегел го е казал – законът не действа, само човекът действа. Законът не е нищо друго, освен една купчина от думи. Тя се анимира и става реалност само през душите на хората, през тяхното поведение, индивидуално или групово. Когато хората не искат да имат такова поведение, законът ще бъде само купчина от думи. И това е съдбата на българското законодателство в по-голямата му част.
Второ, което е по-важно: за да има качествено образование и то да играе системна, съществена роля – системата на образованието е средство за производство на хора с определени качества, не само комуникационни или информационни компетенции – първо трябва да видим, образно казано, какъв е статусът на държавата, в която системата на образованието фукционира. Един е статусът на държава, която очевидно ще гони сериозни образци – такава беше България допреди 25 години, беше сред 30-те най-развити страни в света, имаше високоразвита електроника, индустрия, роботика, беше космическа страна, при всичките негативи на онзи строй. Тази икономика поставя мощни заявки за такъв адекватен тип човешки материал, който трябва да я движи. Не само в областта на икономиката, а и на иституциите, на армията, на отбраната, на сигурността, на културата, ако щете. В този контекст образователната система играе служебна роля, тя трябва да произведе съответните кадри, които да обслужат системата.
Има и трето обаче – България в новата геополитическа ситуация не е субект на собственото си поведение, тя не е част от някакъв много важен проект. За добро или за лошо България беше част от Втория свят – светът, доминиран от Съветския съюз, тя играеше много важна роля в югозападния фланг на СССР, с всички произтичащи постижения и задачи, които бяха възложени на българите и на българската държава.
В момента България не играе такава роля и нещо повече – тя е присъединена на пръв поглед към Първия свят, но тя е присъединена именно като обект, а не като субект на собствените си действия. И в този смисъл, България влиза в едно информационно и образователно поле, в което има две служебни роли. Първата е да представлява периферен, малък пазар за потребителските стоки на развития свят и второ – да предоставя евтина работна сила на същия този свят, на имперския център.
Ето защо от оставащото тук население не се изисква да има някакви високи образователни образци. За тази цел системата на образованието винаги има една открита и една скрита програма. Откритата програма е пропагандистка, тя винаги ни казва, че системата на образованието има за задача да образова, да дава квалификация и т.н. Реалната, скритата програма, е да се произведат същества, които да бъдат фрагментаризирани като съзнание и мислене, елементарни като поведение, които да не подозират в какъв пъзел са елементи.
За тази цел, забележете, тази скрита червена нишка в образователната програма в България, независимо от разцветките на правителствата, е прокарвана неотклонно. Най-важното е българите да не се чувстват част от един исторически и социален континуум. Те трябва да бъдат дезориентирани максимално. На второ място, под мотото да прагматизираме образованието, да го приведем по-близо до нуждите на живия живот, каквото и да означава това, ако този живот е скотски, естествено, че образованието ще има същите характеристики. Трето, което е много важно – изключително се следи да не се представя общия системен поглед върху света. Независимо дали става въпрос за история, за литература или за физика. Защото системността, заедно с историческия континуум, дават възможност да се ориентирате. А като се ориентирате, имате критични сетива и рефлекси, имате и съответното поведение. Това е изрязано из корен.
По принцип модерността, модернисткият либерален проект има изключително враждебно отношение към историзма като такъв. Защото историзмът показва, че има и други светове. Както казва един много голям руски изследовател, за съжаление починал – Александър Сергеевич Панарин – модерността, неомодернисткият проект, гледа с изключителна враждебност на два свята, които не може да контролира – миналото и бъдещето. Затова той поставя акцент върху настоящето. Презентизмът всъщност е този, който доминира. Презентизмът, разбиран като скритото послание, е че ние живеем в най-хубавия от всички възможни светове, и този най-хубав от всички възможни светове се свежда до една „примитивен хедонизъм”- консумация. Това статукво, разбира се, устройва всички и образованието играе много важна роля да стабилизира този проект. Българите сме много малък елемент в този сложен пъзел.
А защо българската нация няма никаква съпротива срещу всичко това, за което говорите? Защо се самоубива? Нямам предвид само чисто физически, а най-вече духовно и по отношение на своята идентичност – историческа, културна, религиозна?
Ще ви отговоря неакадемично. Дядо ми, Бог да го прости, казваше – „Защото ни е слаб вътъкът!”. Защото идва време разделно и идват ония страшни, но важни мигове в историята, които показват на всеки народ колко струва.
Българите се провалиха тежко в 20-ти век. Знам, че това, което казвам, е доста нелицеприятно, но за съжаление част от възмъжаването е да се научиш да слушаш негативите, такива, каквито са. Това е истината. А както казваше проф. Вера Мутафчиева – истината най-често е това, дето най не ти се ще. Българите се провалиха, като излъчиха негодни елити, които не прецениха сложността на военния геополитически момент и пропиляха най-важния залог, който обединяваше българската нация – въпросът за българското Обединение. В резултат на това, въпреки че не загуби нито една битка, страната ни претърпя три военни поражения. Някъде там, в края на Първата световна война, според мен е прекършен гръбнакът на българския устрем. И той е прекършен в буквалния, физическия смисъл на тази дума. Малката, но бойка българска интелигенция, беше избита по фронтовете под формата на офицерски корпус. Кой, ако не офицерите като поручик Дебелянов трябваше да водят войниците напред? Другото беше доизбито в Гражданската война между 1923 и 1925 година, а след това от 1941 до 1957 г.
И в резултат на това имаме това, което имаме. Имаме страхлив национален елит, който не смее да поеме отговорност, и от друга страна, имаме население – не ми се обръща езикът да кажа народ, което не обвързва личния си просперитет и този на своите близки с просперитета на общността и на държавата, от която то е част. Това е изключително важно.
И оттам на въпроса ви защо българите са се провалили – това, което аз виждам, е липсата, първо, на смислена, организирана, осмислена съпротива срещу матрицата, в която българите са вкарани. Нищо такова не виждаме, примерно, в една Унгария, Полша, Чехия (за Русия не искам и да говоря). Боже мой, не е нужно да ходим там – да вземем Сърбия и Гърция, с които изключително се сравняваме – те са несъизмерими величини в сравнение с българите! Казвам го с цялата яснота на това, което говоря.
Ето защо всъщност се оказа, че след разпадането на държавния социализъм нищо друго не обединява българите в черупката на нещото, наречено България – тези 111 хиляди квадратни километра. Между Видин и Малко Търново няма нищо общо, освен цветът на картата, на която са нарисувани. Те не се намират в синергия, в единство помежду си – да изнасят общи каузи, общи задачи, общи стремления, общи мотиви, които да са над локалното или индивидуалното. При първата възможност българите като отвързани избягаха по света и продължават да бягат на вълни. Вместо да решават домашните си задачи тук, те просто предпочетоха да решават индивидуалните си задачи в Чикаго, Сидни или в Германия.
Това показва, че имаме много по-дълбок, фундаментален проблем. И това е проблемът за българското като национална общност. Тук ние го заместваме с една комплексарщина – колкото ви е по-мизерно настоящето, толкова по-богата история си изобретявате. Това е на ниво психология и се нарича автосугестия – механизъм на заместване на липсващата реалност с имагинерна такава. От тези образци ще ви дам един пример – смешният и направо жалък случай с Лувъра в Париж. Извинявайте, какво точно показахме ние на света в Лувъра? Какво общо имат българите с траките? Какво общо имат българите с елинистическата култура? Какво общо имат българите с едни културни пластове, по които ходят всеки ден, но просто не им обръщат никакво внимание?
Правил съм си експерименти с мои студенти и в Пловдив, и в София, и съм им задавал въпроса какво знаят за античната история на града? България е на трето място в Европа след Италия и Гърция по археологично наследство, тук е била и Източната Римска империя. Та, когато съм задавал този въпрос, един или двама души са били в състояние да отговорят елементарни неща. Това показва липсата на елементарна връзка с миналото. И нещо повече, което е по-важно – дълбока незаинтересованост!
Добре, какво можем да направим в такава ситуация? Възможно ли е според Вас ново духовно възраждане на българския народ?
Не, не е възможно!
Кауза пердута?
Абсолютна кауза пердута! Това е големият проблем на интелигенщината – типично по руски, а донякъде е и българска рефлексия. Големият проблем на интелигента е, че той проецира собствените си фантазми като обективна реалност, собствените си желания – като обективно съществуваща тенденция, собствените си фрустрации или надежди – като обективно съществуващи надежди или отчаяние. Такова нещо в България вече нямаме. В България никога няма да се повтори оная драматична картина, в която опечаленото и потресено софийско гражданство отива след подписването на Ньойския договор пред къщата на Дядо Вазов. Стои, гледа го мълчаливо и плаче. Вазов – на балкона, хората – долу. Такова нещо в България никога няма да се повтори, за съжаление.
Знам и другото дежурно обвинение, което за мен показва липсата на социална зрялост и е израз на политически, социален и културен инфантилизъм – много често очакват от някои хора като мен – самонабедили се анализатори, те да предоставят рецепти. Май на никого не му идва наум, че има болести, които не се лекуват.
Значи смятате, че пораженията в психиката и самооценката са фатални, така ли?
Аз мисля, че пораженията в психиката и самооценката са абсолютно закономерни. А дали те са фатални, т.е. дали могат да доубият една национална общност, или пък да я мобилизират – това прави разликата между субекта и обекта на историята. За мен това е въпрос с отворен финал, не мога да кажа нито да, нито не. Но е възможно и едното, и другото. Впрочем, историята ни е оставила не повече от 10 години да отговорим на този въпрос.
В такъв случай, доколко ценностната криза в България е част от кризата на западната цивилизация?
Ние не сме част от западната цивилизация. Ценностната криза на българите е продукт на ценностната криза на българите като особено състояние. Допълнително върху тази инфантилна общност се наслагват дълбоката криза, дълбоката драма, дълбоката липса на ориентация и на смисъл, което е характерно за съвременния западен проект. Той само допълнително изкривява картината, защото се наслагва върху нашите собствени фобии и негативи. И оттук – нашите собствени духовни язви. За икономическа и социална криза не говоря, защото, както казва един много умен българин, един от малкото, основният въпрос, който е не само научен, а е въпрос на битието, е за съдбата на човека като такъв. Когато вие не намирате смисъл да живеете, вие може да останете като живо биологично същество, но ще престанете да съществувате като човешко, духовно същество. И огромна част от моите сънародници са точно такива.
Да, но чисто геополитически ние сме част от един евроатлантически блок, който все пак представлява съвременната западна цивилизация. Като част от тази цивилизация, поне формално, би трябвало да има връзка между кризата у нас и кризата, която в момента наблюдаваме в западния свят?
Да, има. Просто онази криза се наслагва върху нашата и това донякъде изкривява образите. Ще използвам метафора – ние сме в двата края на историята, буквално. Както се намираме в двата края на континента, така се намираме в двата края на историята. Онова там е криза на липсата на смисъл в една постмодерна ситуация. А в България това, което се представя като криза, а то по-скоро вече е катастрофа, е всъщност фалитът на една национална общност, тръгнала да се модернизира и насилствено върната отново в домодерно, варварско състояние. Ние се намираме формално в една политическа, икономическа и военна общност, но реално – на двата края на историческия континуум. Следователно, не можем да поставяме общ знак.
Това, което обаче се случва с българите, е като със слабите организми с ниска имунна защита. Когато страдате от вътрешни болести и язви и върху вас допълнително се стовари огромното бреме на външната драма, на постмодернисткото гниене на Западна Европа, да речем, това е всъщност сламката, която прекършва гръбнака на камилата.
А Русия? Според Вас част ли е тя от европейската западна цивилизация? Дали е периферия или е отделен, специфичен цивилизационен център в съвременния етап от историята на човечеството?
Русия е свят сам по себе си. Тя е едновременно и Европа, и Азия. Но тя не е нито Европа, нито Азия. Като казва безкрайно уважавания от мен руски анализатор Андрей Фурсов, Русия е европейска страна, но европейска по своему. Тя е християнска цивилизация, но християнска по своему. Тя е част от „бялото” човечество /прощавайте за расисткия израз/, но по своему. В този смисъл, Русия е опасна за сегашния глобалистки ред поради простия факт, че Русия, от своите недра (не от сега управляващият официален руски истаблишмънт, който по негодност силно се доближава до нашите негодници, защото те са свързани помежду си генетично и функционално) може да предложи цивилизационни алтернативи за света, които биха поставили под въпрос статуквото – такова, каквото е устроено в момента. Не Китай, не Индия, не ислямският свят са тези, които ще предложат алтернатива на човечеството. Русия е тази, която може да го направи.
Като казвам Русия, имам предвид определени кръгове, определени интелектуални светове в Русия. Защото Русия не е един свят, това са много и различни светове, които са в сложни връзки помежду си. Русия се намира в една вътрешна, напрегната духовна борба сама със себе си. И това е започнало много отдавна – още от времето на реформите на Петър I, когато значителна част от Русия, говоря за старообрядците, предпочита да не дава сражения, а да се вглъби, буквално и физически, в безкрайните предели на руската тайга, за да не влезе в колаборация с новия свят, създаван от Петър и неговите наследници. И тази Русия винаги може да предложи друга алтернатива, в този смисъл е опасна.
А иначе това, което в момента наблюдаваме, въпреки опитите да бъде оцветено идеологически, не е нищо друго, освен сблъсък между два глобалистки елита – англосаксонският и руският. Руският е по-слабият поради простата причина, че Русия поиска да участва в глобалисткия проект с правата не на обект, а на равноправен субект. В сега съществуващия свят, който е дълбоко порочен по своята структура и природа, тази претенция на част от руската върхушка беше отказана и това доведе до тежкия сблъсък, който в момента наблюдаваме. Дали поводът ще е Украйна, Кавказ, Централна Азия – това са просто геополитически подробности.
По-близък ли е този център към нас?
Естествено, че е по-близък. Но има и друго – християнската култура и православието в Русия са особен фундамент на руската духовност, какъвто в България не е имало. В България има отделни островчета на духовност, но те не определят и не предопределят общия културен, религиозен и цивилизационен фон. Те са си островчета. Докато в Русия това са вселени, които съществуват едновременно. Мисля, че в момента тези вселени все още не определят дневния ред на Русия, но има потенция да го направят.
Достоевски е казал, че две неща са страшни: руският бунт и руският начин на мислене. Аршинът е друг, точно както го е казал Тютчев: „Умом Россию не понять, аршином общим не измерить: У ней особенная стать — в Россию можно только верить.” Но това не е сляпата вяра, както някои си мислят и си го представят едва ли не като фанатизъм. Това е особено духовно преживяване. Преди малко казах, че българите на няколко пъти през 20 век се провалиха във важните, драматични моменти на историята. Руснаците доказаха точно обратното – 20 век беше горнилото на руската цивилизация. На два пъти тя беше изправена пред алтернативата за пълно физическо унищожение. Тогава Русия показа какво може.
Често Ви наричат апокалиптичен анализатор, но Вие не приемате това определение.
Естествено.
Защо не го приемате? Пред нас наистина е един не само национален, но и глобален цивилизационен апокалипсис, ако нещата продължат в същата посока.
Вие отговорихте на въпроса. Ще се самоповторя за кой ли път – това е все едно да се ядосваме на огледалото, че ни показва такива, каквито сме. Просто се опитвам с ограничените си възможности да казвам и показвам това, което според мен е обективно вярно и съществуващо.
Т.нар. среден човек не обича да му се казват тези неща, той иска да бъде лъган. Помните ли онзи разкошен разказ на Елин Пелин – „Косачи”? Там имаше един главен герой – Благолаж, когото всяка вечер изморените селяни караха: излъжи ни нещо. Българите искат да бъдат лъгани, да бъдат упоявани с розови приказки за сладко настояще и още по-розово бъдеще. Забележете, че само в българския фолклор, между другото и в руския, има приказка, в която се слага кърпичка и се казва: „Кърпичке, дай да ям!“ и ви се изпълнява всичко, което желаете. В холандския или германския фолклор има за момченцето, което сложило пръста си в дигата и спасило целия град от заливане от океана. Там главният герой преодолява препятствия, полага усилия, за да постигне нещо. А при нас – кърпичке, дай да ям! Или пък за юнака, който скочил в казана с мляко и излязъл млад и красив. Това е желание да имаш резултати, без да платиш цената за това.
Защо България няма своя духовен водач и защо не се чува гласът на негови пророк?
Защото няма България. Коя България? Това е като нищо незначещия термин „народ”. Коя България? България на чалгата? България на моловете? България на умиращите наши баби и дядовци по селата, унищожавани от вандали и от всякаква друга долна пасмина? Коя България точно искате да има духовни водачи? България търси талант? България на Биг Брадър? България на момчетата, които отиват да жертват живота си в Афганистан или Ирак, защото са докарани дотам, да бъдат просто преторианци, наемници на чужда имперска сила? Коя България? България, която вече не развива високи образци на индустрия? Която вече няма никакви шансове за развитие на високи технологии? България, чиито умни, природноинтелигентни деца веднага биват засмуквани в по-развития свят? За коя България говорим? България не съществува. България е Българии, всяка от тях си има собствена правда и собствена логика.
Не е ли било същото и по времето на Паисий, който се е появил в подобна ситуация?
Не, не е. Най-вредното мислене е мисленето по аналогия. Защото историята никога не се повтаря. И слава Богу! България по времето на Паисий също не е съществувала. Съществувала е котловинна България. Неслучайно един от стожерите на българското Възраждане се е наричал Котел – тоя градец, който е дал изключително много за българското Възраждане. Но България по времето на Паисий, ако е имало такова нещо, и Българиите по времето на Паисий, въпреки че са били много и не са подозирали за съществуването си – отвъд планината, отвъд реката, отвъд котловината, те са били унифицирани. Това е бил селски свят, той не е бил качествено различен в Тулча, в Охрид, във Видин, в Търново, в Одрин или в Мелник. Горе-долу са били един и същи свят. Сега това са различни светове.
Нека все пак се опитаме да усетим наближаващия празник на просветата и духовността. Имате ли си любима книга, която е докоснала най-дълбокото и същественото във Вас? Имате ли си любим автор?
Аз не съм от хората, които имат един любим автор. Но, примерно, една от книгите, които препрочитам винаги и винаги ме е потрисала, е „Гласовете ви чувам” на Димитър Талев. Това е един изключителен автор, който е допринесъл изключително много за формирането ми в юношеските ми години. Иначе мога да посоча много и различни автори. Бих посочил страшната и едновременно с това иронична „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. Страшна, защото там ще видите истинското лице на България и българите и в героизма, и в падението. На тези, които имат малко по-различни, други сетива, бих препоръчал Йовков и неговия свят. А едно от откритията за мен, което се оказа откритие и за много други хора, е книгата на Георги Божинов „Калуня-каля”, която наскоро прочетох. Оказва се, че буквално сред нас допреди 20-25 години е живял жив класик на българската литература, за което ние даже не сме и подозирали. Книга, която горещо препоръчвам.
Ще можем ли да научим децата си отново да четат, или смартфоните ще спечелят битката за тяхното съзнание?
Това е битка, която всеки води сам, на своето собствено поле. Същият този мой дядо, когото пак ще повторя, казваше така: за проблемите на децата са виновни само и единствено родителите. Иначе – оправдания много. Да, действително натискът на агресивната среда е чудовищен отвън. Но от вас зависи вие какво искате да произведете от собственото си дете.
Имате ли мечта за България? Мечтаете ли все още или времето за мечти е свършило?
Имам мечта за България. Пак да я има такава, каквато беше, и каквато си я представях като юноша. Имам такава мечта – за страна на горди и амбициозни хора, които са творци на собствената си история. Имам мечта за България на почтени и работливи хора – такива, каквито бяха мои роднини, които познавах. Имам мечта за България от хора като бащата на онзи дядо в Торонто, с когото съдбата ме срещна. Разказа ми как баща му е бил убит по време на Балканската война през 1912 година при Одрин. Вече бил емигрирал в Канада, имал собствен бизнес, но в момента, в който избухнала войната, поръчал да му се направи опело в църквата – приживе!, и заедно с хиляди други българи от Америка се върнал, за да умре тук. Имам мечта за такава България.
Къде е изходът за всички нас? Къде е границата, къде е мярата между индивидуалния инстинкт за оцеляване на всеки един от нас и колективния инстинкт за цивилизационното оцеляване на всички? Били ли сте на тази граница, познавате ли усещането?
Да, бил съм. Има два начина за оцеляване – единият е да оцелееш през общност, другият е да оцелееш индивидуално и да престанеш да бъдеш това, което си бил. Въпрос на личен избор. Ако искаш да оцелееш през общност, това означава, че ти привиждаш собственото си спасение в спасението на общността, която е ценна, важна за теб. Драмата на съвременна България е, че огромна част от българите не припознават този път. Те припознават другия, на индивидуалното спасение, което показва, че ние отново ще влезем, не дай си Боже, във фазата, в която сме били 500 години. Българите са живели без общност, без държава, без история, без мисъл за минало, само с мисъл за някакво вечно траещо настояще. И както забелязвам, за много мои сънародници това не е драма. Това е драма за едно активно малцинство. Ако то успее да вземе по някакъв начин ситуацията в ръцете си, за което съм умерен песимист, може би ще имаме и ще разказваме друга история.
Значи това е изходът?
Да, това е изходът. Но това малцинство трябва да знае, че няма много време. Историческият лимит изтича буквално през пръстите ни.
Кой е въпросът, на който нямате отговор?
За смисъла, разбира се.
Смисълът на кое?
На съществуването.
Търсите ли го?
Винаги.

Още от автора: Иво Христов

Иво Христов
Доц. Иво Христов е завършил Юридическия факултет на СУ “Св.Кл. Охридски” и е доктор по социология. Преподавател по “Социология на правото” в катедра Социология на ФФ на СУ “Св. Кл.Охридски. Ръководител на катедра „Приложна и институционална социология” на Философско-исторически факултет на ПУ „Паисий Хилендарски” от 2009 г. до 2013 г. Експерт на Комисията против корупцията в 37 Народно събрание, съветник на Комисията по правни въпроси в 38, 39, 40 и 41 Народно събрание. Сфера на интереси: социология на правото, историческа социология на модерните институции, социология на модернизацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар