Loading

АСПАРУХ – ВЛАДЕТЕЛЯТ И ДЪРЖАВНИКЪТ


Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

         В настоящата статия ще се опитаме да погледнем от по-съвременен и по-свободен ъгъл на онези най-важни за българската държавност събития и времена, в които Аспарух и неговият народ са един от най-отговорните участници. Това е доста трудно, защото не само историческите източници за тези събития са писани от чужденци, но и тяхното съвременно тълкувание е направено за пръв път от чужденци. И едните и другите имат навика да описват аспаруховите българи не в най-красивите цветове. Спрямо византийските хронисти (Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Анастасий Библиотекар), източните летописци и географи (Захарий Ритор, Михаил Сирийски, Ананиа Ширакаци) са по-безпристрасни. Някои от новите и най-нови историци (К.Й. Иречек, С. А. Плетньова, А. В. Комар) проявяват славянистично пристрастие, като разглеждат прабългарите като малоброен остатък от Атиловите хуни с което омаловажават тяхното участие в етногенезата и културата на Първото българско царство. Така например К. Иречек създаде образа на Аспаруховите българи като малобройни, но силно организирани и агресивни чергари.
Значително изкривяване на ранната българска история дойде и от неоправданото причисляване на кутригурите към състава на българските племена. Съгласно източниците, кутригурите са чергарско племе извън състава на кубратовите българи, извършвали многобройни и грабителски набези на юг от Дунава заедно с авари и праславяни. В действителност, първите българи стъпили на юг от Дунава това е народът на Аспарух, т.н. оногхонтор-българите или известните от византийски и латински източници българи-оногундури. Аспаруховите българи са стар, държавнотворчески народ, преустановил неспирното дотогава разорение и оплячкосване на земята по Долния Дунав.
Условно, за година на създаване на българската държава на Дунав се приема годината 681. Тогава Аспарух (Испор цар) сключва с Византия договор за получаване на парична контрибуция, след блестящата му победа през 680 г. над армията на император Константин IV (668-685). В действителност, основите на българската държавност са заложени далеч по-рано.
Представата за по-ранно създаване на държавата е заложена още в най-достоверния исторически източник от домашен произход, Именника на първите български владетели. Той е открит от руският славист А. Попов в 1861 г. и в началото го кръщават "Именник на първите български князе" (Франьо Рачки в 1870 г.) и Altbulgarische Fürstenliste (Маркварт)Именникът съдържа имената на първите 13 владетеля, ведно с кратки данни за всеки един от тях. Ето и текста на Именника, предаден на съвременен български съгласно М. Москов (1988):

  1) Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година диломтвирем;
  2) ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му диломтвирем;
  3) гостун, наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докствирем;
  4)  курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегорвечем;
  5)  безмер 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегорвечем;

        Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.

  6) Есперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верениалем;
  7) Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му текучитем;
  8) твирем 28 години. Родът му Дуло, а годината му дваншехтем;
  9)  севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тохалтом;
  10) кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегортвирем. Този княз смени рода Дуло, наречен Вихтун.
  11) винех 7 години. Родът му Укил, а годината му шегоралем;
  12) телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му соморалтемИ сiй иного рад.
  13) умор 40 дни. Родът му Укил, а годината му диломтутом.

            За всеки владетел моментът на поемане на властта е предаден чрез формула от две думи. Първата дума (подчертана от автора на статията) е название на животно и показва годината в 12-цикловия календар на прабългарите, а втората дума е числително редно, завършващо с ирански тип окончание (-ом, -ем), обозначаващо месеца.
От посочените 13 владетеля, само имената на трима са съзнателно откроени в очите на читателя – Авитохол, Аспарух и Тервел. Техните имена започват с главна буква, изписана с червено мастило. С това авторът на Именника очевидно подчертава заслугите на тези владетели, което издава неговите високопатриотични подбуди при написване на Именника. Според Именника 515 години преди Аспарух да премине Дунава (680 г.), Авитохол поставя началото на държавата, т.е., началото на държавата е поставено в 165 г. Действително, според съвременни археолози и историци, първото държавно образувание е създадено в средата на втори век в Берсилия (дн. Дагестан). Един от основните изследователи на тази държава е съвременният дагестански учен професор М. Г. Магомедов, завежащ Катедрата по история на Дагестан в Държавния университет на Дагестан – Махачкала, заслужил деятел на науката на Дагестан, издал книгите „Древнее болгарское царство на Кавказе (2005) и «Древние государственные образования Дагестана” (2006). Не е за изненадване обаче, че тези негови открития и изводи се посрещат на нож от посочените по-горе учени С. Плетньова, А. Комар и др.
 Изключително точно и лаконично Именникът посочва главната заслуга на Аспарух. Той е шестият по ред български владетел, който за пръв път завладява земята на юг от Дунава, където очевидно е писан този документ. В очите на автора на документа и на тогавашните българи държавата не е създадена от Аспарух, а от по-ранните владетели, а той само я разширява на юг от Дунава. Със сигурност авторът на Именника е знаел и за другите приноси на Аспарух – извеждане на българите-оногхонтори далеч от хазарското владичество, физическо спасяване на този народ от византийския меч, утвърждаване на държавата на долен Дунав в мир и дружески отношения със завареното праславянско население.   
От гледна точка на съвременните ни исторически знания, изтъкването на името на Тервел от автора на Именника също е оправдано и разбираемо. До преди няколко века единственият български владетел, известен в Европа е Тервел или свети Тербелий, както го определя католическата църква. Тервел е велик дипломат, стратег, военначалник и държавник, продължил мирната и съюзническа политика на дядо си Кубрат и баща си Аспарух спрямо Византия, независимо от безсмислените и главоломни обрати на византийската дипломация спрямо България. За разлика от баща си, който все още няма достатъчно сили да се намеси при първата арабска обсада на Константинопол (673-678 г.), при втората обсада (717-718 г.) Тервел се намесва активно на страната на византийците и спасява тяхната столица и може би Европа от арабското нашествие.  
Може би точно тези моменти от българо-византийските отношения е имал пред вид летописецът на Пресиян (836-852), който в един каменен надпис от Филипи пише: „Който търси истината – бог вижда и който лъже – бог вижда. Българите направиха много добрини на християните (византийците), но те забравиха това. Но бог вижда.”
Някои чужди историци се опитват да ни натрапят представата, че народът на Аспарух се е състоял от чергари, на които им е все едно дали ще пасат овцете си по бреговете на реките Манич и Дон или по бреговете на Днепър и Днестър. В 2007 г. под ръководството на проф. Л. Дончева-Петкова до Балчик беше разкрит най-ранният у нас прабългарски некропол, в който са погребани буквално самите съвременници на Аспарух и техните преки наследници. Археологическите находки в некропола показват, противно на чуждите светила, че народът на Аспарух не е бил чергарски, а е орал земята с волове, отглеждал е крави, телета, свине, птици и е живял в постоянни селища. Действително, археологическото наследство на Аспаруховите българи от първите десетилетия на тяхната държава не блести с голямо богатство. И това е напълно обяснимо, защото един прогонен народ, избрал да живее в собствена, а не в чужда държава взема със себе си само най-необходимото.
Съгласно данните на антични автори, от всички народи северно от Кавказ, само българите и аланите имали градове. По вина на хазарите, цялата тази поселищна система и материално богатство, създадени и организирани в държавата на Кубрат е трябвало да се изостави. Но те са били възстановени на друго място – на долен Дунав. Само за 200 години там, в т.н. Карвунска земя се появяват над 50 нови градове и крепости, два от които Плиска и Преслав са били сред най-големите в тогавашна Европа. В Анонимния български хронограф от XI в. се казва: „И тогава... се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава — Дръстър град; създаде и Велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя”. В този ранен домашен документ отново се казва, че Аспарух не е създал, а приел българското царство и че той не е чергар, а създател на градове и крепости.
Славянистичните автори определят държавата на Органà и Кубрат като племенен съюз, примерно хлабав съюз от две-три племена. Разликата между племенния съюз и държавата е главно в техния мащаб, сила и вътрешен ред и от тази гледна точка това, което е владял Аспарух на север от дунавската делта преди нападението на византийците е безспорно държава. Представа за този мащаб и сила ни дават няколко добре установени факти. Първият факт гласи, че Константин е атакувал Аспаруховия Онгъл с цялата си налична армия, включваща не по-малко от 60 000 професионални войници от пехотата, кавалерията и флота на най-мощната по това време държава в Европа.
Вторият неоспорим факт е огромната решителност и ожесточеност, с която Византия се нахвърля върху Аспаруховата държава. В един период, когато арабският халифат последователно и упорито поглъща древни държави и огромни територии от самата Византия, само година след като с неимоверни усилия византийците отхвърлят петгодишна арабска обсада на Константинопол, Константин решава с един удар да унищожи Аспаруховата държава на североизток. При това самият император лично застанал начело на похода срещу Онгъла, като изпраща голяма сухопътва армия отвъд дунавската делта, а сам той с друга армия прави морски десант на черноморското крайбрежие. Двете армии начело със самия император атакуват укреплението на българите, но търпят катастрофално поражение. Константин бяха с кораб, а голяма част от воиниците са избити. От тези обстоятелства ни става ясно, че в лицето на новопоявилите се аспарухови българи отвъд Дунава византийците са виждали не една от поредните „орди от грабители, задоволяващи се да оплячкосат някой град”, както византийските летописци ги описват, а голяма и добре организирана сила с интереси и планове, много по-различни от тези на споменатите грабители. Като имаме пред вид кой е Аспарух и откъде идва, можем да разберем тези планове – да възстанови държавата на баща си на това ничие място. За византийците обаче тази нова държава може да оспори господството им в района и те бързат да я унищожат в зародиш.
Горните обстоятелства обясняват причините, поради които Константин е рискувал да превърне поне за момент Византия от една обсадена от арабите и агонизираща държава в държава – агресор, която нахлува в чужди територии и цели избиването на чужд народ. Очевидно Константин е разчитал на бърз и пълен успех, като чрез метода на физическото унищожение да лиши народа на Аспарух от историческа памет и възможност за отмъщение.
И действително, моментът на византийската атака изглежда превъзходно избран. Само десетина години преди това народът на Аспарух е жестоко ударен в Берсилия от хазарите и принуден да изостави своите вековни поселища на север от Кавказ (т.н. Конски или Български височини до река Манич), премествайки се към Днестър и Дунав. Фактически войната с хазарите е била перманентна, защото само 4 години след битката с Константин, Аспарух загива в сражение с хазарите някъде на североизток от делтата на Дунава, вероятно близо да Днепър, където по всички изглежда е била източната граница на Аспаруховата държава. Вероятно Аспарух не е можел да разчита и на неутралитета на аварите, макар че отношенията между аварите и Византия са били безкрайно влошени след последната аваро-славянска –персийска обсада на Константинопол в 626 г. От съседните племена Аспарух е можел да разчита за помощ или поне за неутралитет единствено от страна на заварените праславяни, дотолкова доколкото от векове праславяни и византийци са в постоянна война. 
Всъщност, агресията на Константин срещу аспаруховите българи е имала за следствие създаване на условия за бъдещ съюз между новодошлите аспарухови българи и завареното праславянско население. След този ход и едните и другите са били вече убедени, че Византия им е общ враг и ги третира еднакво – като враждебно на империята население. От тук идеята за обща отбрана на прабългари и праславяни, за взаимопомощ срещу общия враг – византийците изглежда няма алтернатива.
Но Константин жестоко се е излъгал в своята преценка. Вместо да унищожи Аспаруховия народ, той го е превърнал от свой съюзник и защитник на северната граница в бъдещ враг. Константин сигурно е знаел, че неговия прадядо - Ираклий (610-641) сключва мирни договори с българите в лицето на Органà и Кубрат. Българите спазват договорите и са верен съюзник на Византия в най-тежките й години, когато първо Персия, после арабите превземат източните й територий, а авари, кутригури и праславяни опустошават европейските провинции. В добавка, войските на Аспарух са запазили неутралитет по време на посочената по-горе петгодишна обсада на Константинопол от арабите. Независимо от вероломното нападение на Константин, България продължава своята съюзническа политика към Византия и при наследника на Аспарух – Тервел, който в решителната арабо-византийска война през 717-718 г. помага с голяма войска за разбиването и прогонването на арабите от Константинопол.
Още един важен и неоспорим факт показва, че това което е управлявал Аспарух в продължение на 10 или 15 години на север от Дунава е било държава с  голям демографски капацитет и строга организация, а не племенен съюз. Веднага след отблъскването на византийската атака, Аспарух и част от неговият народ минават Дунава и завземат законни византийски територии – Малка Скития (дн. Добруджа) и значителна част от Долна Мизия до Стара планина. Това е един на пръв поглед доста рискован ход на Аспарух, ползата от който е доста неясна пред вид на опастността, на която се излага неговия народ. Най-вероятно, народът на Аспарух е имал достатъчно земя на север от Дунава и не е чувствал остра нужда от разширение, още повече от разширение за сметка на една мощна империя. Очевидно завладяната земя южно от Дунава е послужила като контрибуция или отплата за претърпените загуби по време на византийското нападение. На следната година е бил сключен и договор, задължаващ Византия да изплаща и годишен данък на България. Очевидно държавникът Аспарух е наказал безразсъдството на Константин с добре премислени мерки, включващи вземане на това, което днес се нарича контрибуция и репарация, т.е земя и злато.
Присъединяването на Малка Скития и Долна Мизия към държавата на Аспарух е било обосновано и от други важни причини. Присъединената земя е териториално изолирана и добре защитима. Единствено от запад тя е отворена, докато от север, изток и юг тя е защитена с естествени прегради. На второ място, поради продължилите векове нападения на праславяни, кутригури и авари, тази земя е била в значителна степен опразнена от старото християнско население. Новото население, предимно праславянско е желаело откъсване от Византия и ново управление, защищаващо неговите интереси. На трето място, римската и византийска провинция Малка Скития (дн. Северна Добруджа) от античността е населена със скити, а около 450 г. в провинцията се заселва и аланското племе садагарии, чийто вожд носел името Кандак. Съдбата на това основно за Малка Скития население - скити и алани, родствени на прабългарите е слабо известна. Доколкото то е останало то сигурно е желаело присъедняване към държавата на Аспарух и по-голяма защита, каквато Византия очевидно не е можела да му осигури.
С този си напълно оправдан и добре премислен ход, в добавка към качествата си на пълководец, Аспарух се представя и като голям държавник, който добре познава принципите на междудържавните отношения валидни и днес. Когато една държава безпричинно нападне друга и се опита да я унищожи в труден за нея момент, тя заслужава подобаващо наказание. Това действие на Аспарух разбиват на пух и прах представата, градена от чужди историци (К. Иречек), че той бил главатар на малка чергарска орда, подобна на кутригурите, занимаваща се с грабежи и насилие над мирното население. Откъде идва това мащабно държавническо мислене и градивен опит във водене на войската, в организане на държавата и населението, проявени от Аспарух?  Безспорно, той е имал съответните за това лични качества, но по-важното е, че той е имал опита и наследството на стоящите пред него владетели на българската държава. Както сочи цитирания по-горе Именник, Аспарух не е първият български владетел, както условно се приема за удобство, той е един от многото.
Тези ходове на Аспарух са били скрепени с договор, в който Византия признава статуквото, а България са задължава да продължи да брани северната й граница. Може би като далечен отглас на тези събития антиохийският патриарх Михаил Сирийски (XII в.) записва легенда, в която се казва: “По това време излязоха трима братя (Булгариос, Хазариг и вероятно Берсилиос) от Вътрешна Скития (дн. Средна Азия), водейки със себе си 30 000 скити и пътуваха 60 дни отвъд проломите на планината Имеон (планината Белур – Белуртаг, дн. Памир). Те пътуваха през зимата, за да открият вода и стигнаха чак до река Танаис (Дон), която извира от езерото Меотида (Азовско море) и се влива в Понтийското (Черно) море. Когато достигнаха до границите на ромеите Булгариос взе 10 000 мъже и се отдели от братята си. Пресече реката Танаис по посока на Дунав и поиска от Маврикий да му даде земя, за да се установи и да стане съюзник на ромеите. Императорът му даде Горна и Долна Мизия и Дакия, процъфтяващи страни, които народът на аварите беше опустошил след времето на Анастасий. Те заживяха там и се превърнаха в отбрана на ромеите. Те бяха наречени от тези същите българи. Другите двама братя скити дойдоха в страната на аланите, която се нарича Берсилия».
Добре документирано е, че Аспарух скрепва статуквото не само с византийците, но и със заварените в Мизия севери и праславянски племена. И в двата случая активната страна, която налага своите условия е Аспарух и неговия народ. Византийските хронисти пишат, че Аспарух поставил славянските племена и северите «под договор», чието съдържание не е известно. Това, което е известно е, че славянските племена са преместени на запад, за да охраняват западната граница от аварите, а северите са заселени на юг (в т.н. Боруйски планини) срещу византийците. За същото разместване на завареното население, проведено в първите години на завземане на земята на юг от Дунава пише и византийският епископ Теофилакт Охридски (1084-1107 г.): “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Те разместиха жителите на равнините в планините, а тези от равнините в планините ...”.






Реконструкция на Тронната палата на Омуртаг в Плиска. Поглед откъм Източната порта. Възстановка – д-р Явор Василев, техническо изпълнение  – инж. Марин Христов.




Възниква основателният въпрос, щом като народът на Аспарух може да насели цялата днешна Добруджа и Северна България запазвайки в същото време властта си над земята на север от Дунава до Днепър, какъв е бил неговия брой? Очивидно, този брой е бил значителен за тогавашните мащаби. Най-напред П.Й. Шафарик съвсем тенденциозно оценява този брой на около 300 души. Неговият зет, К. Иречек е по-великодушен, като го оценява на 15-20 хиляди, защото според него т.н. Аспаруховите българи са всичко на всичко едно племе. Дълго време този брой се приема от много български историци (В. Златарски, П. Мутафчиев, Д. Ангелов, Ал. Бурмов). Напоследък българските историци оценяват този брой на около 100 хиляди (Г. Атанасов) или 300 – 350 хиляди (П. Петров, Р. Рашев, Ст. Станилов). Многочислеността на прабългарите може да се види от големината на тяхната войска. Аспарух е противопоставил на 60-хилядната армия на Константин равностойна сила, която при максимално напрежение може да се мобилизира от посочения брой население. През 705 г. Тервел изпратил войска под стените на Цариград и самото ѝ присъствие било достатъчно, за да подпомогне сваления император Юстиниан II да си възвърне престола; през 717/718 г. българска войска се притекла на помощ на Византия и унищожила 22 000 араби, с което ги принудила да вдигнат обсадата на византийската столица; през VIII в. българските войски многократно влизали в сражения с огромни за времето си византийски армии, състоящи се от по няколко десетки хиляди бойци. И всичко това се вършело, без да се наруши отбраната на границата с хазарите и без да се остави столицата и околните райони без защита.
Безспорно е, че във войската на Аспарух и Тервел е имало и войници от други етноси – праславяни, авари, севери, дулеби и др. Техният брой обаче не би могъл да бъде значителен, защото прабългарите не са ползвали паричните отношения, наемен или робски труд. Също така, прабългарите са построили хиляди километри земни валове по границите и около крепостите на своята държава (Аспаруховия вал на Дунава, Южен и Северен бесарабски вал; Галацски вал; валовете в дн. Северозападна България, около Плиска, Варна, с. Бяла – Варненско, крепостта Маркели, земления лагер при Никулицел и накрая валът от Дебелт до Симеоновград) за което е необходим огромен брой работници.
Много данни вече са известни за археологическата култура на прабългарите. Съгласно Е. Ангелова и Л. Петкова-Дончева, те са използвали характерни керамични изделия с високо качество, изработени на грънчарско колело, чийто образци са донесени от Аспаруховите оногхонтори от тяхната прародина – северна Берсилия. Най-характерна за ранните българи от Източен Кавказ е сивата излъскана керамика. Според (Пиотровский, Б. Б. (ред)История народов Северного Кавказа с древнейших времён до конца XVIII в. Наука, М. 1988, с. 133) тази керамика се създава най-напред в долината на р. Сулак, Терек и др., където се намират градовете Булгар-Балк (Беленджер), Вабандар, Семендер и др. После тя се разпространява в Кубан и Дунавска България.
Погребалният обичай при прабългарите е включвал както трупоизгаряне, така и трупополагане. Благодарение на тази биритуална погребална практика археолозите са открили няколко хиляди на брой скелети и костен материал от прабългарски некрополи в Североизточна България, Добруджа, Мунтения и др. Средният ръст на прабългарите, изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157–166 см за жените и 168 –177 см за мъжете. В масовия гроб край с. Кюлевча, Шуменско, където са погребани 25 мъже, вероятно прабългарски войни загинали в битка, дължината на скелетите се движи около 175 – 197 см. За тогавашното време това е над средната височина за населението на Европа и значително над данните за монголоидното население на Централна Азия. По краниометрични данни прабългарите се доближават до расовия тип, характерен за сарматите от Северното Причерноморие и Прикавказие. Както сарматите от Северното Причерноморие, прабългарите са прилагали често т.н. послесмъртно обездвижване на крайниците на погребаните, което се свързва с вярата във възможното вампирясване след смъртта. При прабългарите се среща значителна (30-40%, понякога и повече) честота на изкуствена деформация на черепа. Тя се е постигала с привързване на лента около челото на новороденото и е характерна за източноиранското население от Средна Азия. Открити са десетина прабългарски езически храмове с форма на два вписани един в друг квадрата или правоъгълника, подобни на храмовете на келти, римляни и иранци. Тотемни животни при прабългарите са били барса, елена и вероятно змея. Съгласно латински източници, бойният вик при прабългарите бил „барит”!, което най-вероятно означава „победи”! (сравни авестийскотоверетра - победа). Съгласно В. Бешевлиев около половината от личните имена на прабългарите (Гостун, Кубрат, Аспарух, Безмер, Сибин, Мостич, Кубер, Кардам, Пресиян, Борис) имат иранска етимология. Например името Аспарух се среща многократно при сармати и кавказци и произлиза от иранската дума „аспа” – кон и най-вероятно означава „бял, блестящ кон”.
Според византийски писмени данни (споровете на Омуртаг с византийския пленник Кинамон, текстове от Теофилакт Охридски) главните богове на прабългарите са били Слънцето и Месеца, както и подвижните звезди – планети: Юпитер, Венера и др. Прабългарите са гадаели по положението на планетите и звездите, както днешните астролози за изхода на всяко сражение, война или поход. Смятали са, че едно начинание ще завърши добре, ако началото му е във времето на нарастваща Луна. Интересно е, че Слънцето и Месеца са обожествявани и в народните вярвания, обичаи и песни на българите до началото на XX-ти век. Например, когато Слънцето изгрява, българските селяни си сваляли шапките. Когато се хранели на полето, хората не трябвало да сядат с гръб към Слънцето. Интересен факт в тази връзка описва поп Минчо Кънчев от с. Коларово, Старозагорско в своята много известна книга „Видрица”. Турските мухтари и бирници са открили извънредната почит на българите към Слънцето и са я използвали за свои цели. В много случаи те са строявали българите рано сутрин срещу Слънцето и са ги карали да обещаят, че ще си платят данъците. Без такова обещание, българите се оправдавали, че нямат пари, че реколтата е лоша и т.н.
В държавата на Аспаруховите българи е използван уникален за Европа календар, чийто прототип (календарът на Енох) се разглежда от много съвременни учени като много удобен и перспективен. Голям обем данни сочат, че този календар е слънчев с последен ден на годината съвпадащ с деня на зимното слънцестоене – 21 декември. Предполага се, че първият ден на годината - 22 декември, е бил празен (единак, неброим), поради което останалите 364 броими дни се делят точно на четири сезона по 91 дни всеки. Следващите три дни на месец декември – 23 (понеделник), 24 (вторник) и 25 (сряда) имат древен смисъл, защото в Библията е записано, че Слънцето е създадено в сряда. По тази причина нощта на 24 срещу 25 декември при много народи се е празнувала като нощ за умиране на старото и възраждане на новото Слънце, върховния бог на тези народи. В този календар всеки един ден от коя да е година се пада винаги в един и същи ден от седмицата.
Както беше казано по-горе годините в прабългарския календар се отброявали на цикли по 12, като всяка година в цикъла е била наречена на определено животно. Това всъщност е древен китайски начин за броене на годините. При прабългарите са известни 9 такива животински названия, чийто смисъл не е известен, но се предполага, че съвпада с този при китайците. Някои от тези названия имат прекрасна индоевропейска етимология, например СОМОР – вероятно „мишка” от праиндоевропейското *smi – „полска мишка”, ВЕРЕНИ – вероятно «дракон» от санскритското „варан” – голям гущер. Други имат добра алтайска етимология: ЕТХ – вероятно „куче”, ТОХ – вероятно „кокошка”. Горните факти подкрепят мнението, че т.н. прабългарски календар съдържа много елементи, както свои така и заимствани от други държави и народи.
Важен елемент на един народ е неговата музика. Добре документиран е фактът, че прабългарите донасят на Балканите неизвестния за тогавашна Европа музикален инструмент, наричан днес гъдулка. Той се харесъл на културния елит в Константинопол и под името лирица добива широка известност в Европейска Византия, а по-късно и в Западна Европа. Прабългарската гъдулка там е усъвършенствана с което се появяват различни по-нови варианти – цигулка, виола, контрабас и др.. Още една музикална чудатост на българите – неравноделните тактове в музиката, напълно непознати на тогавашните и днешни европейци, алтайци, китайци и африканци но добре познати на индоиранците, може да е донесена от аспаруховите прабългари.
        Както всички народи по света, така и съвременният български народ е създаден чрез сливане на няколко различни етноса. Това са праславяните (около 45% по брой), прабългари (около 35-40%) и заварено християнско население (около 15 %). Дадените проценти са определени по разкритите некрополи от това време. Ролята на учените е вярно да разкрият вида и особеностите на всеки един компонент в тази етногенеза. Нашите съвременни учени са в дълг пред българите, защото робувайки на наложената отвън невярна представа за т.н. „малочисленост”, „примитивизъм” и „агресивност” на прабългарите лишават нашата наука и национално самочувствие от онези приноси, които са заслуга на народа на Аспарух.     

Няма коментари:

Публикуване на коментар