Loading

ОТЕЦ ПАИСИЙ Е ПОЗНАВАЛ ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ?


Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

        Известният „Именник на българските владетели” представлява пояснителен списък на ранните български владетели. Именникът е открит и публикуван от руския славист А. Попов в 1861 г. като текст, изкуствено вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“, между първата й част (Четвърта книга на царете) и третата част (Хрониката на Георги Амартол) без да бъде отделен от тях. Днес Именникът е известен от три независими преписа:
- Московско-Синодален (XVI в.) и Погодинов (XVI в.) - открити и издадени от А. Попов [Попов, А., Обзоръ Хронографовъ русской редакции, част I–II, М., 1866 и 1869 г.];
- Уваров (XV в.) - известен от 1894 г., публикуван през 1946 г. от М. Тихомиров [Тихомиров, М. Именник болгарских князей, Вестник Древней Истории, 1946, кн. №3, с. 81–90 ].
Именникът съдържа кратки биографични данни за 13 владетеля и няколко пояснителни изречения. Всеки владетел е представен със стандартна формула, включваща името на владетеля, цифра (в буквен вид), показваща броя на годините на властване, рода на владетеля и накрая – календарна фраза, показваща годината на възкачване на престола [Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване), С., 1988]. Ето и тринадесетте владетелски формули:

  1)  Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година диломтвирем;
  2)  Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му диломтвирем;
  3)  Гостун, наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докствирем;
  4)  Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегорвечем;
  5)  Безмер 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегорвечем;
         Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.
  6)  Есперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верениалем;
  7)  Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му текучитем;
  8)  Твирем 28 години. Родът му Дуло, а годината му дваншехтем;
  9)  Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тохалтом;
  10) Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегортвирем. Този княз смени рода Дуло, наречен Вихтун.
  11) Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му шегоралем;
  12) Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му соморалтем; И сiй иного рад.
  13) Умор 40 дни. Родът му Укил, а годината му диломтутом.

          Обръщаме внимание на две чисто нумерологични правила, заложени в Именника. Първото правило се състои в това, че преди Аспарух (Есперих) стоят имената на 5 владетеля (князе), а броят на владетелите след него са 7. Второто правило е, че сумата от тези 5 + 7 имена дават числото 12. Като имаме пред вид, че за прабългарите числата 7, 5 и 12 са свещени (божествени, планетарни, календарни), това разпределение на владетелите не изглежда случайно, а съзнателно подчертано. По този начин авторът на Именника е откроил името на Аспарух като по-особено и значимо сред имената на останалите български владетели.
         Повечето от изброените владетели, 11 на брой са доказани исторически личности, но най-ранните двама (Авитохол и Ирник) вероятно имат обобщаващ, легендарен характер. Някои от владетелите са представени не с истинските им имена, а с техните прозвища (прякори, втори владетелски имена), например Гостун вместо Органа, Курт вместо Кубрат, Безмер вместо бат Баян и Твирем вместо Кормесий (Спорната дума "твирем" - второ владетелско име на Кормесий (721-738 г) ? ). Това говори за висока историческа компетентност и близост до тогавашните домашни исторически извори на автора на Именника.
         По-надолу се представя обоснованата хипотеза, че е възможно отец Паисий Хилендарски да е срещнал, чел и цитирал посочения по-горе текст на Именника, около 100 г. преди неговото откриване и публикуване от А. Попов.
        За написването на своята „История славhноболгарска”, отец Паисий Йеромонах (Хилендарски) е ползвал много източници. Някои от тях са посочени в заглавието на по-късно издадената преработена версия на Паисиевата История: Паисий Хилендарски. Царственик или История болгарская: която учи от где са Болгаре произошли, као са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали из Мавробира Латинскаго, Барония, Иоана Зонара, Буефира Францужскаго, Теофана Греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрана. Издадено и преработено от Христаки Павловича. Будим. 1844. Ползвани са някои византийски хронисти, Цезар Бароний („Църковна история“), Мавро Орбини (Славянското царство), български жития и грамоти на български царе. Много по-подробната откъм дати, факти и цитати книга на Бласиус Клайнер (История на България от Бласиус Клайнер съставена в 1761 г. Изд. на БАН. София. 1977) не му е била достъпна. Много от източниците му остават неизвестни. За един от тези източници можем да се досетим, прочитайки внимателно следния текст от три реда в неговото повествование (Паисий Хилендарски. История славянобългарска. 1762. Зографска чернова. Факсимилно издание. Издателство „Български бестселър” – национален музей на българската книга и полиграфия. Абагар АД. Велико Търново. 2012, с. 206) (Паисий Хилендарски - История славянобългарска).

„... Откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав, изминали 300 години. Имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя. Имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав. В 678 г. се вдигнал в България отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма войска към Цариград, във времето на шестия събор, и направил цар Константина свой данъкоплатец.”

Трите изречения буквално преразказват в по-подробна форма следното изречение от Именника:

         „Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.”

Най-напред да обърнем внимание на името Батоя, с което отецът нарича Аспарух навсякъде в своята История. Това име е много често срещано в ранносредновековната литература. В Анонимния български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], Аспарух е наричан с три имена - Исперих, Испор и Батой. Бенедиктинският монах от XI век Сигеберт (Зигеберт, Сигиберт) в своятаChronica Sigeberti Gemblacensis нарича Аспарух Батий. В своето съчинение монах Спиридон [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 33] Аспарух е наречен Батуя, князъ болгарский. Името Батоя (Батой, Батуя, Батий) произлиза от владетелската титла „бат”, с която са управлявали двамата предишни владетели на дължавата - бат Кубрат и непосредствения му наследник – бат Баян. Във сръбския Дуклянски летопис (XII-ти век) прозвището на Аспарух - Батоя е заменено с Владич (Владино, Баладес), което е буквален превод на сръбски на името Батоя, защото „бат” в индоиранските езици означава „владетел, управител, главатар”. Няма данни, а и няма основание самият Аспарух да е ползвал тази титла, която е останала при брат му бат Баян. Най-вероятно отец Паисий (за разлика от много съвременни историци) е знаел за тази титла на ранните български владетели и я е превърнал в прозвище на Аспарух като израз на уважение към него.
Нито в Именника нито в Историята не е казано, че българската държава започва с Аспарух. В Именника ясно е посочено, че българските владетели са управлявали 515 г. преди Аспарух, което посочва годината 165 като начало на българската държава. Нещо подобно казва и Отецът: „В 678 г. се вдигнал в България отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма войска към Цариград…”, което означава, че за отец Паисий държавата е съществувала и преди Аспарух.
Изразът „откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав” отговаря на историческия факт, че Аспаруховите българи са дошли в Онгъла тръгвайки от най-източната земя на Кубратовата Стара голяма България, която е граничела на изток с река Волга. За Паисий прародината на Аспаруховите българи не е достатъчно ясна, но съвсем правилно той я разглежда като място близо до или около река Волга. Даже за да подчертае връзката между Волга и българите още в началото на Историята Отецът извежда българския етноним от името на река Волга. В действителност, тази връзка е още по-силна, защото по-правилно е името на реката да се изведе от името на българите. Хронологически тази река се е наричала Ра по времето, когато по нейните брегове са живели древните арии, след това е наречена Итил от уралските племена, после е наречена Волга от българите и отново Итил от тюрките. На езика на уралските племена Итил значи просто река. 
Изразът „имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя” е най-силното доказателство за нашата теза. Той отговаря на факта, че в Именника са изброени само пет български владетеля преди Аспарух. Това са Авитохол, Ирник, Гостун (Органа), Курт (Кубрат) и Безмер (Баян). Очевидно Отецът е възприел Авитохол и Ирник като реално съществуващи владетели, наречени князе в Именника и крале в Историята. Все пак посочените години на живот на Авитохол (300 г.) и Ирник (150 г.) са му дали основание да съобрази, че през тези обширни интервали от време (общо около 450 г.) е имало и много други владетели, за които Отецът посочва, че техните имена не са известни.
Още един факт подчертава връзката между текста на Историята с този на Именника. Това е фактът, че посочените пет владетеля са наречени «князе» в Именника, а в Историята изрично е подчертано, че те «... са наречени крале».
Изразът „515 години” от Именника е заменен с „300 години” в Историята. Всъщност, това са само годините на Авитохол. Годините на Ирник са пропуснати, може би защото в Именника има неяснота за техния брой. В действителност в Именника е записано числото 105, но учените смятат, че е допусната грешка при преписването и го коригират на 150, за да се получи общ сбор от 515 години управление преди Аспарух. Вероятно Отецът също е открил тази ръкописна грешка и изпитал съмнение за истинския брой на годините на Ирник – 105 или 150. Корекцията на текста, която отец Паисий е направил се състои в пропускане на неясните години на Ирник. 
Второ силно доказателство за нашата теза е замяната на израза в Именника „...управляваха княжеството оттатък Дунава” с доста по-конкретния израз в Историята „...имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав”. Причините за тази конкретизация са напълно разбираеми. По времето на написването на Историята, българи са живеели само на юг от Дунава и Отецът не е могъл да допусне, че някога българската държава е обхващала и земята на север от Дунава. Освен това при тогавашното равнище на знанията такова твърдение би било много неубедително за читателите. То би било възприето и твърде неприятелски от населението на влашкото княжество, за което се е смятало, че е сигурен съюзник на поробените българи. По времето на написване на Историята Видин и Свищов са били големи и важни градове и читателите биха могли да ги възприемат като минали центрове на българската държава. Освен това по това време никой не е подозирал, че истинските центрове на държавата са били далеч на изток, в Плиска и Преслав, които са открити около 130 години след написването на Историята.
Трето силно доказателство за нашата теза е следното изречение, вмъкнато в изложението на Паисий два абзаца след цитирания по-горе текст от Историята му:
"...И подред именува в историята всички български царе, които са царували след него (Батоя), но ония, които изпърво са били крале, не са всички вписани в летописа." В това знаменателно изречение отец Паисий нарича "историята" и "летописа" някакъв познат нему документ, който изрично не е посочен, но очевидно е ползван за написването на История словенобългарска. В горното изречение Паисий отново подчертава, че не всички владетели преди Батоя (Аспарух) са вписани в летописа, но всички владетели след Аспарух са именувани. Такъв документ може да бъде само Именника на българските владетели, в който действително преди Аспарух са вписани имената само на пет владетеля, а след Аспарух са изброени имената на седем (!) поредни владетеля.
Горните данни, приведени от отец Паисий отсъстват в много по-подробната откъм дати, факти, имена и цитати книга на Бласиус Клайнер (История на България от Бласиус Клайнер съставена в 1761 г. Изд. на БАН. София. 1977). Очевидно в сравнение с отец Паисий, Бласиус Клайнер е ползвал много повече източници, но посоченият или само загатнат от отец Паисий източник (наречен от него "летописа", "историята") не му е бил известен.
Основателно може да се зададе въпросът - ако отец Паисий е познавал текста на Именника, защо не е цитирал дословно имената поне на някои от вписаните там владетели? А те са 5 имена преди Аспарух (Батоя) и 7 след него. Нито едно от тези 12 имена, с изключение на съзнателно откроеното име на Аспарух не е посочено изрично. Даже името на Аспарух е записано от отец Паисий като Батоя, а не като Есперих, както фактически ние го знаем от Именника. Засега е трудно, но не невъзможно да се отговори на този въпрос. Вероятно отец Паисий е чел текста на Именника, но не го е преписал дословно или го е преписал, но е загубил черновата поради което се е наложило да го цитира по памет. Възможно е някой друг монах да е чел Именника и да го е разказал на Отеца без да споменава имена. Твърде вероятна изглежда и трета възможност - Отеца да е познавал имената на 12-те владетеля, но да ги е пропуснал съзнателно с цел да не претрупва своето съдържание с имена, за които няма допълнителни данни.
В заключение, представените данни обосновават предположението, че отец Паисий е познавал и приложил в своята История словеноболгарска част от текста, открит от руския славист А. Попов в 1861 и известен днес като „Именник на раннобългарските владетели”. Това може да означава, че истинският откривател на Именника е всъщност първият български възрожденец - отец Паисий. Не е изключено именно този текст, вмъкнат между важни библейски писания да го е вдъхновил за написването на История словенобългарска.

Няма коментари:

Публикуване на коментар