Loading

ЕВРАЗИЯ

Калин Янакиев

01.06.2015 

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА (1)

През миналата седмица наш маргинален електронен вестник, агресивно облъчващ ни с основните топоси на Путиновата пропаганда, публикува превод на интервю с френския фашизоид Ален дьо Беноа (представен като „известен френски философ и политолог). [1]
Ако за въпросния „философ” не присъстваше в „Уикипедия” биографична справка бих могъл да си помисля, че става дума за специално измислен френски псевдоним на някой от руските неоевразийци – дотолкова основните тези в първата част на интервюто се припокриват с „общите места” на евразийството. Както може да се види обаче, има и някои съществени разлики. Те са неизбежни, защото френският фашизоид защитава всъщност едно своеобразно „евразийство от западна гледна точка”, загрижено уж не за Русия, ами за Европа – за нейната „еманципация” от САЩ, за нейната „сила”.
Тъкмо в този антиамерикански „европейски патриотизъм” обаче е базисната лъжа на „евразийството от запад”. То, направо може да се каже, е една Путинова манипулация за европейци и както може да се увери по-интелигентният и по-внимателен читател (направил си труда да следи „размишленията” на многото навъдили се напоследък наши „геополитически експерти”[2]) се е превърнало в същинска мода през последните месеци.
Ето (почти без съкращения) думите на „известния философ и политолог”: „От 1945 г. насам целта на САЩ е да благоприятства Европа-пазар в ущърб на една Европа-сила, която би могла да се превърне в техен съперник. След разпадането на съветската система към това се прибавя и друга жизненоважна цел: да се попречи на Западна Европа да установи партньорство с Русия. Джордж Фридман го припомни след Бжежински: в качеството си на велика морска сила, основният интерес на САЩ е да попречат на обединението на великата сухопътна сила, т.е. евразийската геополитическа цялост.
САЩ контролират всички океани по света, нещо, което нито една друга сила не е правила преди тях („Поддържането на контрола по море и на контрола по въздух е основата на нашата власт”), но те нямат капацитет да окупират Евразия. Така че трябва да разделят, за да владеят.
На първо време, те предизвикаха в Източна Европа цяла серия от „цветни революции”, благодарение на които се опитаха да разширят НАТО чак до границите на Русия. Днес те се опитват да създадат „санитарен кордон”, насочен срещу Москва, разделящ Европа на две от Балтийско до Черно море… От тази гледна точка трябва да се разглежда и проектът за Трансатлантически договор, чиято основна цел е да разводни европейската общност в един широк междуокеански комплекс, без никаква геополитическа основа, да превърне Западна Европа в заден двор на САЩ и да отнеме от европейските нации контрола върху търговския им обмен в полза на мултинационалните компании, контролирани широко от американските финансови елити.
Голямата неизвестна е Германия. Най-голямата фикс идея на американците е съюзът на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси. „Обединени, казва Фридман, Германия и Русия представляват единствената сила, която би могла да ни заплаши, и ние трябва да се уверим, че това няма да се случи”. Засега Германия изглежда отстъпва под диктата на Вашингтон. Но какво ще бъде утре?”[3]
Както се вижда „опорните точки” в цитирания текст са няколко. САЩ – предпоставя първата – са съвсем отделна от Европа и по същество неприятелски настроена към Европа сила – „полюс” в глобалния свят, който (при това още след края на Втората световна война) има за първостепенна цел да държи Европа слаба, та да не се превърнела тя в „техен (на САЩ) съперник”. Точно със същата цел, след разпадането на съветската система, т. е. след 1989 г., САЩ систематически пречат на Западна Европа „да установи партньорство с Русия”, което пък единствено ще е в състояние да я направи „велика сухопътна сила”, да я изпълни (нея, Европа) до „евразийска геополитическа цялост”, която едва – те няма да имат вече капацитета да „окупират”. За да осъществят тази цел, на първо време (т. е. след 1989 г.) САЩ предизвикали в Източна Европа цяла серия „цветни революции”, разширили НАТО до границите с Русия и днес – „инструментализирайки държавния преврат в Киев”, се опитвали да създадат „санитарен кордон” срещу Москва. Нека се забележи, че народните движения за свалянето на последните комунистически правителства в страните от Източния блок (които впрочем се наричаха не „цветни”, а „нежни” революции), Дьо Беноа представя като най-мащабния саботаж да САЩ за …разделянето на Европа, която, така излиза – ни най-малко не е била разделена в десетилетията на съветската й окупация.
След като по този начин САЩ са „аргументирани” като неприятел на Европа, идва ред и на втората – главна – „опорна точка”. Европа – гласи тя – трябва най-сетне да осъзнае своите интереси, да се „откачи” от хегемонизма на Америка и да се съюзи с Русия във великата „евразийска геополитическа цялост”, да осъществи най-сетне алтернативната на евро-атлантизма „евразийска” своя „ентелехия”. Тъкмо този съюз ще направи Европа „полюс” на сила, ще я превърне от „Европа-пазар” в „Европа-сила”, ще я осъществи като Европа (а не като „заден двор на САЩ”). И ето – за да се направи тази визия убедителна, тя се приписва с обратен знак – като „най-големия страх” – на самите американци. „Обединени – казвал Дж. Фридман – Германия и Русия представляват единствената сила, която би могла да ни заплаши, и ние трябва да се уверим, че това няма да се случи”.
Трябва още в началото да кажа, че цялата тази конструкция е абсолютно фалшива и ако не е чисто и просто евтина манипулация с един криворазбран „европейски патриотизъм”, в основата й е импрегнирано чудовищноисторическо аналфабетство (впрочем то не бива да се изключва както у дьо Беноа, така особено у нашенските нови „евразийци от запад”).
Историческо аналфабетство е, защото:
1.
Както няма (и още от края на 19 век няма) Европа отделно от Америка (САЩ) – защото от края на 19 в. Америка (САЩ) заедно с населилата я континентална Европа са всъщност осъществилата се като трансатлантически културно-политически „свят” Европа на Новото време: глобална Европа, Евро-Атлантика,[4] разделянето на която на „САЩ” и „Европа” днес, в началото на 21 в., е абсолютен анахронизъм – така няма, но и никога в историята не е имало Европа съединена (чрез Русия) с Азия. Никога не е имало евразийска гео-политическацялост. И последното е така чисто и просто, защото от западната граница на Европа с Русия – от Буг и Днепър на изток никога, от столетията на ранното Средновековие до най-ново време всъщност не е имало „Европа”. Европа винаги е свършвала на границата на Русия и оттам на изток е започвала Азия. Започвала е, казвам, Азия, а не се е продължавала или е била „във възможност” Европа, която – още от 1945 г. е разделена, за да бъде владяна от „морските сили” на две свои части: Западна и Източна Европа – Русия.
Но ето защо една „обединена Евразия”, мержелееща се в съзнанието на френския „философ и политолог”: Западна Европа, отделила се от „маргинализиращата” я Америка и обединила се с Русия – осъществила „съюза на западните технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси” – вече не би билаЕвропа, „изпълнила се” в източна посока; Европа върху целия евразийски „Хартланд”, а нещо, нямащо никакви исторически основи, никаква историческа традиция. Една „обединена Евразия” на Ален дьо Беноа, казано фигуративно, не би била Евр-]азия, макар че би станала – почти сигурно – Евр[о-]азия.
В този смисъл екзотичното „евразийство от запад”, евразийството „в името на Европа”, е a priori или историко-политическа глупост, или замаскирано класическо евразийство – исторически безоснователен опит то да се „продаде” на западната публика като (алтернативен на атлантическия) европейски проект, който ще осъществи не една – както в класическото евразийство – „глобална Русия”, а „глобална Европа-с-Русия”.
Трябва да се признае че, за разлика от френския фашизоид, „евразийците от изток”, собствено евразийците – и старите, и новите като Дугин, са поне откровени. Те винаги са твърдели, че геополитическата мисия, геополитическият идеал на Русия (разположена върху цялата източна и централна част на Евразия – върху т.нар. „Хартланд”, „Сърцевинна земя” на „евразийската геополитическа цялост”) е, разширявайки се на запад,да погълне западната част на тази „геополитическа цялост” – да осъществи сиреч „Евразия” (а не Европа, камо ли пък „Европа-сила”).[5] Тази Евразия до настоящия момент, според евразийците, е незавършена, „окупирана” е на запад от страните и жителите на „малкия й западен полуостров” – т. е. „Европа”. Но това означава, че за същинските евразийци нито Русия на изток от този „малък полуостров” е Европа-върху-територията-на-Евразия, нито Европа, на запад от Русия е еднороден с нея историко-културен свят, на който тя „принадлежи”.[6] Ето защо от евразийците, за разлика от дьо Беноа и подобните му, „Европа” винаги се е мислела не като субект на интеграцията на „великата сухопътна сила”, а само като (геополитическия) „дефект” на Евразия, който тъкмо Русия, като не-европейска, собствено „евразийска” сила, е призвана да отстрани, да ликвидира.
И ние трябва да си дадем сметка, че още от излизането си на световно-историческата сцена през 19 в. политиката на Русия напълно се съгласува с този възглед на евразийците – показва ги т. е. като верни изтълкуватели на нейните най-дълбоки „движещи мотиви”.
2.
Наистина още след края на войните с Наполеон (1815 г.), като се възползва от ултимативните нужди на европейските монархии от нейната подкрепа срещу „Революцията”, Русия изтръгва от тях първо цялата северна част от източно-европейската равнина: Полша плюс източна Скандинавия (Финландия), с което започва да разширява Евразия в западна посока и да изтласква Европа от изток. За това, че става дума тъкмо за разширяване на Евразия и за изтласкване на Европа, свидетелства и това, че само няколко десетилетия по-късно, в процеса на съревнованието си с европейските сили за отвоюването на балканските земи от Османска Турция, руското правителство изобретява идеологията на „панславизма” – идеология тъкмо за откъсване и на юго-източните предели на Европа за „Евразия”.
Поляците, предадени на Александър І, са „славяни” като русите, но „славяни” като тях (при това и едно-конфесионални с тях) са също и поробените от османците сърби и българи. Не е ли „логично” в такъв случай, при съкрушаването на мюсюлманската империя и те да бъдат „прибрани” в руското царство – в това царство на „славяните”, в което на северозапад вече са „прибрани” поляците, към което, след едно удачно разрешаване на спора с „немците” от Австро-Унгария могат да бъдат присъединени и чехите?  В това се състои идеята на панславистите. И за да я осъществят, те започват да внушават, че „славяните” поначало не са тъкмо „европейци”. И не са, защото „Европа” (тази стилизация започва именно от тогава) е по принцип „романо-германска”, тъй че в нея всички „славяни” биха могли да пребивават единствено „поробени”. „Свободни” – „славяни”, а не „европейци” – те могат да станат само ако излязат от „романо-германската” Европа и заедно с освободените от турския иноверен гнет юго-източни свои братя (сърбите и българите) влязат в „славянското” царство на Русия. Не се ли вижда ясно, че намесвайки се в изконната европейска война на Австро-Унгария и Англия с Турция, Русия се стреми да я спечели именно в ущърб на Европа? Стреми се да „превъзпита”европейците-поляци, европейците-чехи, да внуши на (потенциалните) европейци-сърби, европейци-българи и т. н.[7], че те всичките са именно „славяни”, а това в политико-идеологическата конотация на системата означаване-европейци: анти-немци (на запад) и, поради обстоятелствата, анти-гърци (на югоизток). Така Русия има намерение да възсъедини със себе си целия изток на Европа като с алтернатива на „Европа”. Следователно тази политика (останала практически без последици при чехите, активно неприета от поробените поляци, но намерила определена почва при сърбите и българите) е може би най-яркото свидетелство, че Русия действително мисли разширяването си през целия 19 в. като разширяване в Европа на сила, която не е„Европа”; че го мисли – евразийски. Панславизмът не е европейска политика на Русия от запад към изток до възпълването на Европа – някакво „континентално” глобализиране на Европа, алтернативно на „атлантическото” й глобализиране. Той е евразийска политика от изток към запад – пояждане на Европа от Русия – глобализиране на Евразия и „изтласкване” на Европа.
Още по-иначе казано, с цялата си политика през 19 в. Русия действително осъществява Евразия – Евр[о-]азия (с която дълбинно се идентифицира) и минимизира Европа (която интуира като своето „друго”). В това се състои вековният „тренд” на тази „друга част на Европа”, с която, според исторически аналфабети от рода на Ален дьо Беноа, отвъдокеанската Америка (и едва от 1945 г.) не позволява да се съедини нейната „западна част”, та да бъде реализирана великата „евразийска геополитическа цялост”: „Европа-сила”, която не е само „Европа-пазар”.
Нека продължим обаче проследяването на историческите тенденции. Както е известно, след 1917 г. Русия (СССР) за кратко изгубва възможността да воюва за „Евразия” срещу „Европа”. Би било илюзия обаче да решим, че ставайки комунистическа, Русия става и „европейска” или „глобална” в някакъв специфичен, ляв смисъл. Във всеки случай ние виждаме, че щом възможност за възобновяване на натиска на запад започва просветва на хоризонта, амбициите й се възстановяват напълно. Така, сключвайки подлия договор „Молотов-Рибентроп” – срещу услугата да не пречи на Хитлер да завоюва целия Запад, Русия, както е известно, спазарява с Третия Райх както „връщането” на източна Полша, така и „присъединяването” на Прибалтийските държави и повторното окупиране на Финландия – т. е. триумфално се завръща на позициите си от времето на империята.[8] Известно е също, че кротувайки зад този „договор”, Сталин с огромно задоволство съзерцава разгарянето на войната на Запад, правейки си сметката, след като „империалистическите сили” в нея взаимно се изтощят, вече цяла „Европа” да легне обезсилена като плячка пред нозете му. Да, нападението на Хитлер върху СССР на пръв поглед катастрофално апострофира тези сметки, но е факт, че те не са били съвсем празни. Именно след края на Втората световна война, Русия достига историческия максимум в разширяването на „Евразия” и минимизирането на „Европа”. Всъщност, тъкмо в първите години след 1945 г. изконният „евразийски” геополитически тренд на Русия от излизането й на глобалната сцена, т. е. целта й да ликвидира „геополитическия дефект”, който представлява „малкият западен полуостров на Евразия”, и да осъществи тази последната като „цялостна”, се намира най-близко до своето пълно осъществяване. Излиза, че онова, за което днес бълнуват Ален дьо Беноа и фантазьори на глобални „оси” от типа „Берлин-Москва-Пекин”, е било вече – между 1945 и 1949 г. буквално пред прага на своето осъществяване: една обединена „евразийска геополитическа цялост”, която САЩ и Великобритания (най-сетне) „няма да имат капацитета да окупират”.
И ето, именно тук с безпощадна яснота се вижда, че предвид цялото предхождащо историческо развитие (за което Ален дьо Беноа пет пари не дава), първо: въпросната „обединена Евразия”, поне в обхвата на нейната тогавашна осъщественост (от Владивосток до Берлин) вече изобщо престава да е Европа, престава да е „Евр-]азия”. Да, тя е „Евразия”, но е Евразия, от която Европа е изтрита, в която Европа е стъпкана и унищожена, която даже не е вече  „Евр[о-]азия”, а направо – „Азия от Владивосток до Берлин”.
Но второ, вижда се, че Европа се спасява от тази окончателна катастрофа именно защото се е оказало (или най-малкото – е станало напълно прозрачно за съзнанията), че тя, Европа, слава Богу, отдавна не е просто „малкият западен полуостров на евразийската геополитическа цялост”, „дефектът” на Евразия, който Русия е призвана да „отстрани”, а много по-скоро е само старата метрополия на създадения в предходните пет века от нея Атлантически свят – че е Европа, имаща (достатъчно далеч от врага) и своя друг, отвъдатлантически бряг; че е Европа, имаща и Америка – Европа-с-Америка. И ето – тъкмо това обстоятелство (което днес за Ален дьо Беноа и подобните му е едва ли не главната пречка за това Европа да бъда „сила”) спасява Европа.
Дори само този не толкова отдалечен от нас исторически опит (неглижирането на който е толкова скандално, че ако някой го върши, той или съзнателно заблуждава, или страда от историческо малоумие) трябва да свидетелства, че в съвременните условия „Европа” е „сила” именно когато и само когато е заедно със САЩ. И напротив, стане ли, изпадне ли в положението да стане само „Европа” (западният полуостров на Евразия) – Европа без САЩ, Европа, отделена от САЩ, тя в най-добрия случай става енергийно зависимият пазар на Евразия (Русия), а в по-лошия – може да изчезне, превръщайки се в обширната западна окрайнина на Русия-Евразия – нейната нова, голяма „Западна Украйна”.
4.
Не успяла, следователно, и след Втората световна война да осъществи вековната си историческа цел – „обединена Евразия” и ликвидирането на Европа в Евразия от естествения й исторически център – от Русия към запад, от Владивосток до Гибралтар – и даже претърпяла поражение в Студената война за тази своя изконна политика – Путинова Русия се опитва да ни убеди днес (ползвайки перото на спекуланти като дьо Беноа), че „обединена Евразия” може да се осъществи и от запад на изток, метафорично казано – този път от Гибралтар до Владивосток. Именно с тази цел се правят внушенията (ясно видими и у дьо Беноа, но прочетими и у не малко „експерти по геополитика” у нас)[9], че ако вместо „под диктата на САЩ” да огражда Русия със „санитарен кордон”, Европа реши да се съюзи с нея („да установи партньорство” с нея), тя – и именно тя, Европа – ще се превърне най-сетне в „сила”, във „великата сухопътна сила, която вече никой не ще има капацитет да окупира”.
Тъкмо за да се прокара тази идея, на европейците трябва да се внушат двете главни неща, които прочетохме у френския „философ и политолог” – първо, че Америка съвсем не е част от един (глобален, глобално-западен)евро-атлантически свят, но е всъщност от доста десетилетия вече отвъдокеанският „господар” на стара Европа, превърнал я, особено след края на комунизма, в „задния си двор”, в нещо маргинално, почти вече „бивше”, продължавайки да съюзничи с която Европа само ще продължи да се раз-съществява и да угасва в „глобалния свят”. И второ: че напротив, Русия е онази друга част на Европа, от която, още от 1945 г. (но след 1989 г. вече съвсем безоснователно) САЩ държат западната й половина отделена, за да не позволят и на двете да станат „сила”; да не позволят т. е. на Европа да се осъществи в естествените за нея размери на „Евр-]азия”.
И ето точно във връзка с тези внушения трябва радикално да се поставят два главни въпроса. Доколко Евразия, бидейки несъмнено един единен къс географска суша, е със самото това и един единен исторически свят (една „цивилизация”, казано с понятията на друга политологична традиция)? Доколко т.е. Евразия е „Евразия”, а не все пак „Европа” и „Азия”, тъй че едно „интегриране” на Европа със страните на изток от нея върху единния географски къс суша – с Русия, защото безспорно за нея става дума – вместо до евентуалното изпълване на Европа до максималните й размери, до „Евр-]азия”, ще доведе до размиването на Европа в Азия, до поглъщането й от Азия – чрез Русия, защото безспорно за нея става дума тук? И ако „Евразия” не е „Евр-]азия”, т.е. потенциално максималният Lebensraum на Европа, а е все пак „Европа” и „Азия”, то къде точно минава границата между двете? Докъде в (географска) Евразия се простира „Европа”, има „Европа” и откъде в нея „Европа” вече няма? Дали тъкмо Русия – както откровено ни казват старите и новите руски евразийци и както ни го показва трайната приемственост в руската политика през 19 и 20 в. – не е този „рубеж”, но в такъв случай доброволното „обединяване” на [западно]европейците с Русия, вместо до разширяването на Европа с Русия няма да доведе напротив, до поглъщането на Европа от Русия – до една, да, неподлежаща повече на „окупиране” от никой отвън „Евразия”, която обаче е „Евр[о-]азия”, а не „Евр-]азия”?
И вторият решаващ въпрос: Доколко Америка (САЩ), макар да е безспорно един различен от Европагеографски къс суша, е със самото това и друг, отделен от Европа исторически свят (друга „цивилизация”)? Доколко т.е. Америка е не-Европа, която доминирайки над нея, я държи отделена от „евразийското” й „продължение”, отделя я от Русия, възпрепятствайки с това евразийската й „ентелехия”? Дали пък напротив, макар отделена от Европа с Атлантическия океан, Америка не е тъкмо „Европа”, само че не старата, континентална, заемаща просто „малкия западен полуостров на Евразия” Европа, а глобалната Европа на Новото време, която заедно с метрополията, от която е била заселена, е – вече (и много отдавна) –историческият континент, който трябва да носи това име?
Но ако това е така (а то е така) съвсем не е вярно, че Америка оттатък океана „доминира” над Европа отсам него и й пречи да се „продължи” на изток, в „Евр[о-]азия”.  Напротив, именно глобална Европа – Атлантическиятисторически континент на Новото време респектира и „сдържа” Русия-Евразия и не й позволява да изтласка старата му метрополия от западния бряг на евразийската суша – да превърне (географската) Евразия в историко-културна „Евр[о-]азия”.
Ще продължим да „уплътняваме” с аргументи несъмнените отговори и на двата тези въпроса.


[1] Ален дьо Беноа, род. 1943 г., започва политическа дейност като член на „Федерацията на студентите-националисти” във Франция. Макар всъщност да е автор на редица книги и статии, основните теми в писанията му са две: анти-американизмът и (нека се забележи) анти-християнството. През 1981 г. пише фамозния труд „Как може да си езичник”, в който „доказва”, че автентичният дух на Европа е езичеството. Християнството дълбоко е увредило този дух, ето защо съвременната цивилизация трябва да се върне към корените си в нордическата, келтската и римската култури. Но основният враг на човешкото днес са САЩ и тяхната политика на глобализъм и „всечовешкост”. През 1982 г. Дьо Беноа открито заявява: „По-добре да нося шлема на войник от Червената армия, отколкото да живея, хранейки се с хамбургери в Бруклин”.
[2] Вж. напр. подробната критика, която направих неотдавна на много сходни с тези на Дьо Беноа внушения у нашенския „геополитик” Димитър Йончев, в текста ми „Русия, Украйна и светът” по Оруел, http://kultura.bg, 30.03.2015 г.
[3] http://glasove.com/kultura/51829-sasht-vladeqt-vsichki-okeani-v-sveta-no-nqmat-kapacitet-da-okupirat-evraziq
[4] По-подробно обосноваване на това в текстовете ми: „Евроатлантизмът. Основният исторически „сюжет” на Новото време” (І и ІІ част) в http://kultura.bg, 21.04.2014 г. и 28.04.2014 г.
[5] Твърдения в този дух, базирани върху специфична интерпретация на класиците на геополитиката Хаусхофер и Макиндер, могат да се прочетат у съвременния идеолог на евразийството Ал. Дугин в книгата му „Геополитика”, Москва, 2011 г.
[6] Това в прав текст, но без офанзивния патос на съвременните му следовници утвърждава още основателят на класическото евразийство кн. Н. С. Трубецкой, който напр. в статията си „Наследството на Чингис хан” пише: „Тази земя (т. е. Русия, б. м.) се отличава от Европа и от Азия и представлява отделен континент, отделна част от света, която за разлика от Европа и Азия, би могла да се нарече Евразия”.
[7] Историкът от края на 19 в. Феликс Бамберг (вж. „Източният въпрос”, София, 2003 г.) свидетелства, че руски емисари, в периода след Кримската война, са се опитвали да внушат, включително на албанците в Османската империя, че са славяни.
[8] Разбира се, известен е печалният за Сталинова Русия изход от Финландската война, но е почти неизвестен у нас опитът на СССР по тайните клаузи на договора „Молотов-Рибентроп” да принуди България да предаде Черноморското си крайбрежие на руснаците. Всъщност, истинският мотив на т. нар. „Соболева акция” на БКП, за която много се говореше в комунистическите ни учебници по Нова история, е именно този.
[9] Вж. пак тезите на Димитър Йончев, цитиран в моя текст от 30.03.2015 г., напр.: „В геополитиката има виждане, че ако се оформи оста Берлин-Москва-Пекин… то тя би станала център на бъдещия свят и САЩ няма да могат да бъдат едноличен лидер в него.

__________________
Източник: http://kultura.bg/web/евразия/

Няма коментари:

Публикуване на коментар