Loading

Медии и медиен конструктивизъм: изграждане образа на комунистическия герой

лександър Христов
web | Култура и критика. Ч. IV

Abstract:The article presents the media functions and specifities of of the media construction of the image of the communist hero in Bulgaria in the post-1949 period. The main aspects of heroisation of persons, having realized extraordinary achievements in the development of the established communist order (heroes of evolution) are reviewed. The report also covers the mythologization and the construction of glorious aureole on the life and activities of persons, having contributed to the settlement of these types of political and social relations (heroes of revolution).
On this basis, a position is presented that the media, in their capacity of transmitter of the state and the communist party policy, play a serious role in the construction of the image of the communist hero. This image is important for the authority, as it has educational and transforming functions, provides a valuable mechanism for motivating people and is an object for imitation and admiration.
The analysis is based on examples from the Bulgarian media practice from the years 50s, 60s the 70s of the last century.
Периодът на комунистическата власт в България, свързван ту с романтика, ту със застой или дори упадък, все още се намира повече в територията на недоизказаното, чака безмилостната санкция на времето и поради това все още фокусира прилична доза умозрение. Макар историческата дистанция все още да е недостатъчна за относително безпристрастна оценка на годините между 1944 и 1989, лицето на тогавашния режим бавно започва да се изчиства от пропагандния си грим и от идеологическите наноси. Относително бавните промени и загнездените шаблони в мисленето на хората показват, че този период е оставил сравнително дълбоки отпечатъци върху всички области от обществения живот.
В една тоталитарна държава (каквато е комунистическата) идеологията е не част от живота на обществото, тя е целият живот и прониква във всички сфери - наука, литература, изкуство, медии (Монова 2000: 15). За един немалък период от време страната ни също изпита върху себе си влиянието на комунистическата идеология, включително и по отношение на медиите.
Началото на този специфичен тип обществени и медийни отношения в България е поставено през декември 1948 г., когато решенията на V конгрес на БРП (к) ознаменуват пълната победа на ленинския тип журналистика. Като логично следствие от 1949 г. нататък печатът и радиото постепенно биват опитомени и подчинени на тоталната комунистическа индоктринация. В подкрепа на официалната идеология те се заемат с важните задачи да допринесат за изграждането на комунистическото общество и за формирането на комунистическия “нов човек”. Този въжделен “нов човек” намира своя митологизиран и идеологизиран проективен образ в постепенно изграждания и допълван идеал за комунистическия герой (Попов 2002: 192).
От позицията на ненатовареното с тоталитарна идеология настояще, въпросът за ролята и функциите на медиите в комунистическото общество е привидно дистанциран назад във времето, което би предизвикало съмнения в неговата актуалност. Това обаче е само привидно. Все още някъде имплицитно, а другаде непосредствено се усеща днешната наследствена обремененост на медиите в страните от Централна и Източна Европа, които, по едно удачно определение, “все още имат комунистически махмурлук” (Драгомир 2003: ix). Внимателният преглед на дейността им изважда на повърхността различни остатъчни елементи от периода на комунизма в съвременното им динамично състояние. Важна причина за това е фактът, че сериозна част от марскистко-ленинското завещание в бившите комунистически страни, включително и в България, е ментално. То е осезаем резултат както от достатъчно дълго и последователно провеждана партийна политика, така и от обществените нагласи и не докрай изчистената атмосфера на страх между държавата и гражданите. По отношение на България в много анализи се застъпва позицията, че преобразуванията се осъществяват сравнително бавно и едва в последните години започват да засягат и по-дълбоки пластове от медийната култура. Т. Монова например показва, че години след промените от 1989 г. в посттоталитарния партиен печат не се реализира трансформация на тоталитарния комунистически дискурс в свободен политически. В допълнение на това не се създава и налага нов политически език, стил и модел на поведение, а вместо това тоталитарният език и дискурс бива модифициран или възпроизвеждан с обратен знак (Монова 2000: 34-35, 211).
Комунистическите медии - средства за осведомяване
Бавно осъществяваните преобразувания обаче не са толкова необичайни, ако се отчетат дълбоките промени, които трябва да бъдат извършени. Факт е, че с идването си всяка комунистическата власт изменя ролята на медиите и им придава изцяло нови функции. В противовес на основната им насоченост в демократичното общество, принципите в работата им, вместо да се базират на интереса на аудиторията, се ръководят от този на партията. В комунистическата медийна теория акцентът се поставя “върху ролята на масмедиите за възпроизвеждане на статуквото, в противовес на либералния плурализъм, който набляга на ролята на медиите за поддържане и разпространение на свободата на словото” (Чандлър 1995: 1). По този начин, функционирайки в съзвучие с държавната и партийна политика, медиите действат като увеличително стъкло: възпроизвеждат доминиращата гледна точка по даден въпрос, но не я представят като една от възможните, а като единствено правилната, очевидна и неопровержима перспектива (Куран, Гуревич, Улакот 1982: 21). Едно любопитно семантично доказателство за ролята им като рупор на партията и държавата са типично комунистическите формулировки “средства за масова информация” и още по-монологичната “средства за масово осведомяване”. Така инструменталният характер на медиите остава вън от съмнение - в ръцете на комунистическата партия те се превръщат в средство за изграждане на новия обществен строй (Алфандари 2000: 61). Предпоставките за това са заложени още при основополагащите спорове за принципите при изграждането на печата, водени в началото на ХХ век (Константинова 1994: 123).
В съответствие с инструменталния характер на комунистическите медии отношението към журналистите е като към жреци-служители на официалната идеология. В България БКП гледа на тях като “отговорни идеологически работници, като на свои близки помощници” (Станчев 1976: 8). Това отношение, заедно с цензурата и автоцензурата води до безпрецедентно “униформиране” на статиите и репортажите в комунистическите медии1. Започва дисперсия на монотонност и еднообразие, съчетани с пресилена приповдигнатост и ритуалност, особено отчетливо видими в материалите, допринасящи за героизацията на личности и събития.
Конструктивизмът в услуга на пропагандата
Всичко това е причина Шрам, Сибърт и Питърсън (1956) да обособят този тип медийни отношения като отделна теория, наречена съветска комунистическа теория. Въпреки че авторите я разглеждат като модифициран вариант на авторитарната и заедно с нея я представят като своеобразна антитеза на поддържаните от тях либерална доктрина и теория за социалната отговорност, обособяването й е показателно за спецификата и мащабите на нейното разпространение. Всъщност теорията неслучайно е наречена “съветска”, въпреки че е (била) поддържана във всички комунистически държави, включително и в България. Съветското влияние върху разбиранията за медиите и журналистиката, формулирани от Ленин още в началото на ХХ век (1905 и 1922 г.), е тотално. В България дейността на медиите се ръководи от трите основни ленински правила: принцип на комунистическата партийност, принцип на масовостта и принцип на партийното ръководство. Функциите на нашата журналистика също са сведени до постулираните от Ленин: колективен организатор, колективен пропагандист и колективен агитатор. При това съветското влияние се усеща не само на идеологическо и общотеоретично ниво, но и във всекидневието на родните медии. Българската преса се стреми да подражава напълно по форма и съдържание на съветската. Често се срещат препратки към “неизчерпаемо богатия съветски опит”, “братския съветски народ”, “решенията на КПСС” и т.н. Статиите и репортажите затвърждават непогрешимостта на съветските лидери, особено по времето, когато генерален секретар на ЦК на КПСС е Сталин. В тази перспектива останалите функции на медиите закърняват или биват частично или напълно преформулирани.
Една от функциите на медиите обаче не само се запазва, а и бива доразвита и обогатена в един специфичен аспект. Именно заради пропагандния си характер комунистическите медии имат важно значение за конструирането на действителността такава, каквато властта иска да я представи пред очите на гражданите. И макар ролята на медиите да е да освежават, поддържат и разширяват съществуващите предиспозиции (Куран, Гуревич, Улакот 1982: 22), те до голяма степен успешно се справят и със задачата да формират определени представи за реалността. Относително радикалната позиция, че медиите не просто отразяват действителността, а активно скицират представата за нея като неделима нейна част (Буркарт 2000: 211), съотнесена към концентрираната идеологизация и пропагандната атмосфера в комунистическото общество, става с една идея по-неоспорима. Съпътстващата теза, че действителността има само отдалечено общо с това, което медиите ни представят (Буркарт 2000: 227), също може да се смята за по-оправдана. Журналистите не действат просто като “пазачи на входа”, интерпретирайки събитията от позицията на собствената си личност, а съзнателно (и често по нареждане от партийното ръководство) представят понякога осакатени истини или откровени лъжи.
Герои и медийна героизация
В тази перспектива специалното внимание, което медиите отделят на героичните постъпки и действия на отделни личности, може да се разглежда като една от пропагандните техники на комунистическата партия. Образът на комунистическия герой (подобно на образа на героя при всеки друг тоталитарен режим2) е важно оръжие от пропагандния арсенал на властта, тъй като е добър проводник на съвършенството на официалната идеология и емблема на винаги доближавания, но никога не достиган идеал. Той допълва пантеона на останалите тоталитарни митологеми - образа на врага, светлото бъдеще, верния път, непогрешимия вожд, класовата борба и някои други.
При всичко това сходствата на образа на комунистическия герой с традиционния образ на героя във фолклора и митологията са особено отчетливи. Значителна част от героичните истории при комунизма могат да бъдат вместени в структурата на вълшебната приказка, описана от Владимир Проп. Това е очевидно, тъй като идеята за героите и героизма вероятно произлиза от народните представи за щастие, съответно от “света на детството и варварството, от дохуманистичния инфантилизъм на човечеството” (Добренко 1992: 169)3.
Образът на комунистическия герой е и част от усилията на партията да се замаскира негативизма, да се неутрализират заплахите за устойчивостта на строя и да се подсили позитивното начало. Това е важно, тъй като постоянно разпръскваното, но често фалшиво благополучие, е завеса, която трябва да скрие гнилите устои, противоречията и неуспехите. В допълнение на това пропагандираните в България след 1949 г. нови идеали изискват нови героични характери за тяхното въплъщаване. Обезличаването, свеждането на индивида до средностатистическа единица намира своя обратен корелат в нарастването на необходимостта да се осигурят модели на подражание, поведение и идентификация, които могат да реализират въжделенията на идеологията при изграждането на новото общество (Попов 2002: 190-191).
При това медиите, заедно с учебните заведения, културните организации, изкуството, литературата и други стават активни участници в изграждането на образа на комунистическия герой. Това е причината, поради която този образ е относително хомогенен и сравнително равномерно разпръснат в публичното пространство. В частност, непренебрежимият принос на медиите за героизацията на личности и събития никога не е бил поставян под съмнение (Гибън, 1999: 1), независимо дали става въпрос за работата им в тоталитарна или демократична среда. Медийните теоретици по време на комунистическата власт акцентират, че “първото задължение на печата, радиото и телевизията ... е да популяризират положителното в живота ... като по този начин най-добре ще подпомагат всенародния устрем към по-светло бъдеще” (Станчев 1976: 130). Естествено, при това се имплицира, че положителното е основна характерна черта в живота на хората. Ръководейки се от тези базисни принципи, медиите в комунистическа България допринасят за изграждането на образи на два основни вида герои, условно наречени герои на революцията игерои на еволюцията.4
“Не човек, а желязо” - герои на революцията
Героите на революцията с действията си и понякога с живота си в една или друга степен допринасят за установяването и стабилизирането на обществено-политическите отношения. Това са комунистическите лидери, обществениците, партизаните и съдействащите им ятаци и помагачи, както и всички други, борещи се за завземане на властта. В тази група с доста резерви могат да бъдат причислени и комунистическите вождове5.
Преобладаваща част от героите на революцията са хора, участвали и загинали по време на съпротивата. Медиите често ги наричат “падналите в борбата”. Такива са Антон Иванов, Станке Димитров-Марек, Никола Вапцаров, Вела Пеева, Никола Парапунов, Емил Марков, Христо Кърпачев и др. В България има и колективни комунистически герои - това е групата на “Петимата от РМС”, съставена от Адалберт Антонов-Малчика, Александър Димитров, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова и Свилен Русев. Всички те са загинали преди установяването на комунистическата власт. Медиите фокусират вниманието си върху живота и дейността им и така превръщат тези герои в част от публичния дневен ред.
От друга страна, героите на революцията, доживели 9.9.1944 г. и годините след това (като Пенчо Кубадински, Цола Драгойчева, Сава Дълбоков, Славчо Трънски, акад. Тодор Павлов и др.), се радват на значително по-слабо внимание от страна на медиите. Една вероятна причина за това са заеманите от тях високи държавни постове, както и нежеланието им тяхното миналото да бъде свободно интерпретирано. В допълнение на това в комунистическата държава властта трудно допуска жив човек да се доближи до съвършенството на вожда.
Изключително интересен е и фактът, че медиите в България по време на комунизма насочват вниманието си и към образите на деца-герои. Тук става въпрос за 13-годишния Митко Палаузов, загинал в сражение с жандармерията, както и за Децата от Ястребино, най-малкият от които е Стойне Калайджийски, едва на 6 години. Превръщането на тези деца от жертви в герои е целенасочено и прилича на привнесено от братския СССР, където властта още от 1932 г. лансира историята за малкия Павлик Морозов. Според комунистическата легенда съвестният пионер бил дотолкова обладан от желание за осъществяване на народополезна дейност, че издал на властите собствения си баща за това, че крие зърно, и впоследствие бил зверски убит от дядо си и чичо си. Героизацията на Ястребинчетата и на Митко Палаузов не минава без активното участие на медиите - по различни поводи те напомнят за краткия им живот и трагичната им съдба. Отделни статии и репортажи дори недалновидно им приписват класова осъзнатост, като че ли на такава възраст някой може да има ясни политически убеждения.
Като цяло животът, дейността и дори смъртта на героите на революцията в комунистическа България са идеализирани и митологизирани в значителна степен. В унисон с общоналаганите позиции медиите им приписват изключителни, често нереални качества и способности, като при това подчертават извънредната висота и неоспоримост на делото им. Журналистите използват специфична лексика при описанието им, която е значително по-приповдигната и метафоризирана. Примерите от печата са достатъчно красноречиви: непрекъснато се срещат квалификациите “кристален образ на комунист”; “ярка звезда”; “винаги ще живее в съзнанието”; “светъл пример за поколенията” и т.н. Формалното внимание е още по-индикативно - по отношение на падналите в борбата герои медиите задължително отбелязват годишнините от смъртта им, а когато тя е кръгла - и рождението им.
В този контекст героите на революцията, съвсем очевидно, имат лесно предвидими и подобаващи на ролята и функциите им медийни характеристики. Те притежават вродена класова осъзнатост, несломим комунистически дух и преданост към партията и идеологията. Успешното осъществяване на революционната дейност означава, че те трябва да бъдат лидери и талантливи организатори. В допълнение на това медиите ги представят като смели, мъдри и неуморими, притежаващи силно чувство за дълг. Като типични идеализирани образи, в личния си живот героите-мъже са честни и добри, жените - нежни и любящи.
“Мир, труд и комунизъм” - герои на еволюцията
Героите на еволюцията са хора с изключителни постижения за развитието и укрепването на съществуващите обществено-политически отношения. Това са всички трудови герои, които редовно (пре)изпълняват петилетните планове, хората - “всекидневни победители”, образът на които се актуализира в различни хипостази - командир на производството, летец, граничар, стоманолеяр (Попов 2002: 205). Тук могат да се добавят и обществениците, доброволците, “тимуровците”, хората, които дават значителен принос за развитието на комунистическото общество.
В медиите достатъчно често присъстват описания на делниците на героите на еволюцията. При това от края на 60-те години и особено през 70-те години се публикуват повече материали за тези герои, докато по-рано подобни репортажи са по-скоро спорадични. В радиото “десетки по-малки рубрики или по-големи блокови предавания агитират за изграждането на нови фабрики и заводи, за неуморна работа в ТКЗС” (Димитров 1999: 882). В печата на първа или трета страница се публикуват статии и репортажи за “изтъкнати трудови хора” и техните дейности. По време на важни трудови събития (жътва, сеитба, пускане на завод в експлоатация и др.) дори водещата статия е свързана с конкретно постижение на даден трудов герой. Описанието на дейността им често съдържа метафори, а още по-често - хиперболи.
Радиото, а след 1970 г. и телевизията също отразяват постиженията на “трудовия фронт”. Тези медии обаче сравнително по-рядко персонифицират представяните герои. За сметка на това вестниците разказват предимно за конкретни личности, техния живот и трудови постижения, като задължително представят старанието и устрема, с който героите изпълняват задълженията си. Подчертават се високите добиви и резултати, както и изключителният принос на съответния работник за това. Понякога се включва и цифрово изражение на достиженията му - количество добита руда, изтъкан плат и т.н. Специално се изтъква, че тружениците работят дори през нощта, за да изпълнят плана или да съберат “високите добиви”.
По разбираеми причини медиите в България изпитват особен афинитет към трудовите рекордьори. Тази откровено пропагандна дейност също е заимствана от СССР, където по времето на сталинизма извънчовешките трудови постижения на миньора Алексей Стаханов са въздигнати до нивото на официален държавен култ. Според официалната информация на 31.08.1935 г. Стаханов е успял да добие 207 т. въглища за времето на смяната си, като по този начин преизпълнил дневната си норма с 1350%. Това дало повод на адептите на сталинизма да го използват в безпрецедентна пропагандна кампания, целта на която е била да се подтикнат хората към ударен труд. По сведения на съвременници на Стаханов обаче той имал поддръжката на партийните органи, а системата му за достигане на рекорди се заключавала в това, че за него работели няколко души, които му осигурявали извозване на въглищата. Стаханов обаче е превърнат в медийна звезда (ако се използва съвременна терминология), назначаван е на високи държавни постове и е отличаван с множество държавни награди. В България подобна е съдбата на героите Найда Манчева (тъкачка), Иван Рогачев (строител), Иван Нанков (миньор) и много други. Манчева първоначално е поставила рекорд, успявайки да тъче на 36 стана едновременно, а по-късно и на 50. Според неофициалната информация тя също не би могла да се справи с това без чужда помощ. Медиите възхваляват всички тези постижения и дават принос за формирането на специфична героизираща лексика (напр. “стахановец”) за назоваването им, с основната идея да галванизират устрема и да ускорят стремежа към рекорди за благото на комунистическия строй.
Медийните характеристики на образа на героя на еволюцията включват задължителния набор от качествата на идеалния комунист. На първо място, трудовите герои винаги изпитват обич и признателност към БКП и към братския съветски народ. Те са предани на идеологията, отдадени изцяло на това, което вършат. Притежават увереност, устременост, непоколебимост, поглед напред в бъдещето. Всичко това не им пречи да са съвестни комунисти и да участват неуморно и безапелационно в обществената и партийна работа. В личния си живот са скромни, дори стеснителни, благородни и добродушни.

“Рапорт даден, рапорт приет” - героизация и дегероизация
В общ план, в периода преди развенчаването на култа към личността (1953-56 г.) медиите отделят много повече време и място на героите на революцията. След този период на преден план излизат героите на еволюцията. Причината за това е ясна - за да се задържи, комунистическата власт има много по-голяма нужда от героизация на личности, допринесли за нейното установаване. След като се е стабилизирала, тя (съвсем естествено) започва да изпитва необходимост от подкрепа на нейното развитие. В този смисъл, метафорично представено, до 1953-56 г. е налице своеобразно медийно “производство” на герои, а след това - на тяхната “експлоатация”.
Формалните актове на героизацията също концентрират вниманието на медиите и така те дават принос за популяризирането им. Една от най-важните форми на тази своеобразна беатификация е награждаването с високи държавни отличия. В комунистическа България това са ордените “Герой на НРБ”, връчван по-често на герои на революцията и “Герой на социалистическия труд”, лауреати на който са герои на еволюцията. В периода на медийното “производство” на герои във вестниците и по радиото често се излъчват или публикуват репортажи за награждаването на отделни личности. След тази дата формалната героизация се извършва по-официално и само на големи празници - 1 май, 24 май, 9 септември, 23 септември, 7 ноември и т.н.
Комунистическата власт обаче не се ограничава единствено със създаването на нови герои. Подменяйки ценностите, в името на които се осъществява героизацията, тя променя и конфигурацията на героичния пантеон. От една страна, властта експлоатира вече създадени образи, като ги видоизменя, фалшифицира биографиите и идеите им, хармонизирайки ги с основните постулати на официалната идеология. Такива заимствани герои са Ивайло и Яне Сандански. Образът на селския цар е идеален легитиматор, тъй като позволява основната комунистическа идея за класовата борба да бъде проследена далеч назад във времето и по този начин да се демонстрира нейната универсалност. Личността и постиженията му се преекспонират, като се подчертава, че свинарят е успял да обедини и поведе българските селяни, “измъчвани от тежък феодален гнет”, и това негово дело се приема за идеологически подвиг. Колкото до Яне Сандански, комунистическият режим старателно преувеличава заслугите му за македонското революционно движение и мълчи за нанесените от него (значително повече) вреди на движението. Причина за това са левичарските уклони на Сандански и съмишленичеството му с марксистите Димо Хаджидимов и Никола Харлаков.
От друга страна, комунистическата власт вече няма нужда от герои, чиято саможертва не се вписва в рамките на новата идеология и поради това няма нищо против да ги демитологизира. Образът на Гюро Михайлов например дълго време е бил символ на воинска чест и уважение към дълга и е служел за пример за младата и неукрепнала българска войска. След 9.9.1944 г. обаче започва преоценка на саможертвата му - хората започват да я смятат за безмислена, за проява на ограниченост и дори на глупост. В общата суматоха на повсеместна митологизация и демитологизация епигоните на ленинизма отричат дори ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански за началото на Българското възраждане, като при това им прикачват недостойното определение “въшливи калугери”. За щастие, здравият разум и респектът към историческата истина тогава са успели да надделеят.
Фалшиво съгласие и манипулация: необходимост от образа на героя
Като финален фокус на всички тези размишления може да се приеме за очевидно, че образът на героя в медиите изпълнява определен набор от функции, сред които и пропагандни. В този смисъл той е силно необходим за установяването и затвърждаването на комунистическата власт. Разглеждани поотделно, образът на комунистическия герой и медиите в комунистическото общество имат едно общо сечение - те изпълняват ролята на инструменти за производство на фалшиво съгласие. “Медийните продукти” при комунизма се смятат за монолитни изрази на ценностите на управляващата класа (Чандлър 1995: 3), което априори изключва всякакво разнообразие на мнения и отклонение от тези ценности в медиите, а също и възможността за различен прочит от страна на аудиторията. По този начин те стават изразители и разпространители на доминиращата идеология - ценностите на класата, която ги притежава и контролира. Абсолютно същото важи и за образа на комунистическия герой. В случаите, когато изграждането и поддържането му се осъществява от медиите, съвпадението на функциите и взаимното допълване и подсилване увеличават вероятността пропагандните цели да бъдат ефективно изпълнени. Всъщност нуждата от производството на фалшиво съгласие е основната причина за необходимостта медиите в комунистическа България да допринасят за конструирането на образите на героите на еволюцията и на революцията. С това обаче причините за тази медийна митологизация не се изчерпват.
В общ план, (1) медийните конструкции на образа на комунистическия герой са резултат от стремежа да се визуализират и въплътят в човешки образ определени идеали, “които отстоят толкова по-далеч от действителността, колкото по-далеч от реалните обществени процеси е прокламираното от официалната идеология ... заличаване на социалните различия” (Попов, 2002: 193). Освен това в образа на героя (2) общите постулати и положения на идеологията приемат конкретни форми, като по този начин достигат по-резултатно до масите. В публикуваните в медиите материали героят концентрира в себе си всички положителни личностни качества на идеалния комунист. Поради това (3) едни от най-важните функции на образа на героя са преобразувателните, дидактичните, възпитателните: в комунистическа България властта има интерес всички граждани в делничния си живот да се стремят непрекъснато да доближават този идеал, тъй като това ще допринесе за просперитета на цялото общество. По този начин образът на комунистическия герой се превръща във (4) важно средство за мотивация на пролетариите, подтикващи ги да изпълняват с желание и усърдие отговорните си или не толкова отговорни професионални задачи.
И още, образът на героя в качеството му на мотиватор бива натоварван с допълнителна митологичност, тъй като усърдните и уверени комунисти го превръщат в своя икона, в (5) обект на подражание и възхищение. По този начин властта получава в ръцете си още един (6) лост, с помощта на който извършва манипулативните действия в интерес на налагането на идеологията. Тези две особености на образа на героя служат доста ефективно на комунистическата пропаганда, както всъщност и самите медии. И не на последно място, като допълнение към всичко това, (7) образът на героя предоставя още една перспектива за легитимация на властта: възвишените идеали могат да бъдат достигнати само от истински комунисти.
* * *
Вероятно образът на героя е необходим във всяко общество, независимо от господстващите ценности и отношенията на власт и подчинение. Несъмнена е също така и ролята на медиите при изграждането и поддържането на този образ. Комунистическата идеология обаче (включително и в България) му отрежда сравнително централно място в структурата си. Нещо повече, за разлика от демократичните общества, където героят е продукт на масовата култура, в комунистическото общество неговият образ донякъде се изгражда централизирано и последователно, с официалната санкция на властта. Това прави съществуването му важно и, подобно на други комунистически феномени, предизвиква изследователския интерес като добър урок по обществена отговорност.


БЕЛЕЖКИ
1. Една блестяща сатирична илюстрация на журналистическите шаблони и папагалството в комунистическата журналистика се среща в романа на Илф и Петров “Дванадесетте стола”. Авторите описват тържеството при откриването на трамвайната линия в гр. Старгород, което бива отразявано от местен журналист и от московски кореспондент. Без да се наговарят, двамата “рицари на перото” пишат за събитието в тефтерите си по абсолютно еднакъв начин, макар авторите специално да обръщат внимание, че кореспондентите са съвършенно различни като хора: “…независимо от тези разлики в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията на двамата журналисти се отливаха в едни и същи изтъркани, поддържани, прашни фрази” (Ильф и Петров 1974: 92). Като допълнение към портрета на комунистическия журналист двамата сатирици обръщат внимание и на “обективността” при отразяването на действителността. “Воднистите ръкопляскания” след речта на завеждащия комуналното стопанство са представени от двамата журналисти като “бурни аплодисменти, постепенно преминаващи в овации” (Ильф и Петров 1974: 93). Въпреки очевидната художествена хиперболизация, случката добре илюстрира еднообразието и статичността на статиите и репортажите в комунистическата преса. [обратно]
2. Дори Оруел в известния си роман-антиутопия “1984” пише за измислянето на героя Огилви, историите за когото запълват вестникарските страници на мястото на делата на “изпарените”. Огилви (като типичен герой) е умрял по време на война/революция и е с “абсурдно примерна биография”, тъй като колкото по-нелепо е неговото “съществуване”, толкова по-малко последващи корекции ще се наложат, за да кореспондира неговият образ със съответната конюнктура (Оруел, 1989: 16). По този начин Оруел изключително добре демонстрира как и защо една тоталитарна власт има нужда от магнетизма на героите. [обратно]
3. По този въпрос виж и Проп (1998: 22-49). [обратно]
4. Интересно е, че достатъчно често се наблюдава и своеобразно приближение на двата вида героичност. Причината за това може да бъде често поставяният в комунистическата идеология знак за равенство между труда и борбата - редица изследователи на периода подчертават, че в комунистическата апологетика победата се разбира както в сферата на труда, така и в сферата на боя. Въпреки всичко това, между двата типа герои могат да се наблюдават някои важни различия. [обратно]
5. По много причини вождовете, отношението на медиите към тях и особеностите на медийното конструиране на образите им изискват специално внимание. На първо място, “героизмът” им се проявява в доста по-различна перспектива. Вярно е, че много от тях (в България и четиримата - Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Тодор Живков) са участвали в борбата за налагане на комунистическата власт. Ролята им в обществото обаче след завземане на властта е подчертано лидерска от чисто политическа гледна точка и действията, които са извършили и продължават да извършват, се отнасят много повече до настоящето, отколкото до миналото. Не бива да забравяме и съществуването на култ към личността на комунистическите вождове, което е явление, значително надхвърлящо параметрите на “стандартната” героизация. Въпреки това в известен смисъл образът на вожда като събирателен образ може да се разглежда като квинтесенция на героичното и свръхчовешкото (Попов 2002: 198). [обратно]


БИБЛИОГРАФИЯ
Алфандари 2000: Алфандари, Е. Медиите и властта. София: Тилиа, 2000.
Буркарт 2000: Буркарт, Р. Наука за комуникацията. Велико Търново: Пик, 2000.
Гибън 1999: Gibbon, P. The end of admiration: The Media and the Loss of Heroes. // Tim Petersik's Media Effects Home Page. 1999 (01.01.2005).
Димитров 1999: Димитров, В. Радиото. // България 20 век. Алманах. София: АБВ Кооп, Труд, 1999, с. 827-875.
Добренко 1992: Добренко, Е. Ампир во время чумы или Лавка вневременности (метафизические предпосылки соцреализма). // Oбщественные науки и современность, 1992, № 1, с. 161-172.
Драгомир 2003: Dragomir, M. Fighting Legacy: Media Reform in Post-Communist Europe. // The Atlantic Council of the US, august 2003 (01.01.2005).
Илф, Петров 1974: Ильф, И., Петров, Е. Двенадцать стульев. Москва: Художественная литература, 1974.
Константинова 1994: Константинова, З. Полемиката за печата на тесните социалисти. // 150 години българска журналистика. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.
Куран, Гуревич, Улакот 1982: Curran, J., Gurevitch, M., Woollacott, J. The study of the media: theoretical approaches. // Culture, Society and the Media (Ed. by Gurevitch et al.). London: Methuen, 1982.
Монова 2000: Монова, Т. Думите, които разделят. Политическият дискурс в печата. София: Парадокс, 2000.
Оруел 1989: Оруел, Дж. 1984. София: Профиздат, 1989.
Попов 2002: Попов, Ч. Тоталитарното изкуство. Идеология, организация, практика. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2002.
Проп 1998: Пропп, В. Морфология волшебной сказки. Исторические корни волшебной сказки. Москва: Лабиринт, 1998.
Сибърт, Петерсън, Шрам 1956: Sibert, F., Peterson, T., Schramm, W. Four Theories of the Press. Urbana University of Illinois Press, 1956.
Станчев 1976: Станчев, Ст. Обща теория на журналистиката. София: Наука и изкуство, 1976.
Чандлър 1995: Chandler, D. Marxist Media Theory. // The Media and Communications Studies Site. 18.09.1995 (01.01.2005).

Няма коментари:

Публикуване на коментар