„Политически режим? Режим на Апартейд в ЮАР”

Източник: http://pravoto.net

1.    Увод

Понятието “режим” – идва от френската дума “regime” и означава “управление, форма на управление, държавен строй, обществен ред”. За първи път се появява в политическата наука презXIX в, но придобива широка популярност едва след 50-те години на миналия век.Политическият режим дава представа за политическия ред вътре в обществото. Той е една качествена, функционалнахарактеристика на политическата система  и може да се разгледа като структура в действие - динамична, вечнопроменяща се структура. Ето защо главната цел на политическият режим е осигуряването на обществен ред, социално управление и контрол.
Така погледнато, политическият режим може да се дефинира като механизъм от разнообразни методи и средства за упражняване на политическата власт, чрез който се осъществява динамичното взаимодействие между държавните институции в рамките на определена политическа система и в границите на даден исторически период.Тази определеност на понятието се опира на характера,спецификата и системата (на организацията) на властта, чрез която се реализира и самото политическо управление.
През последните няколко десетилетия в голяма част от научните изследвания започна да се утвърждава становището за два основни типа политически режим – демократичен и авторитарен. Между противоположните демократически и авторитарни режими съществуват и други. Един от тези режими e режима „Апартейд” в ЮАР съществувал офицялно от 1948г.до 1990г. като форма на държавно управление.
Думата "Апартейд" произхожда от "Afrikaans", езика на холандските бури, които се заселват в началото на 17 век в Южна Африка, и означава буквално разделяне или изолация (afrikaans, от apart, "отделен, особен"), прилаганата от 1948 г. обществено-политическа доктрина в Република Южна Африка: Чрез политическо, социално, стопанско и териториално разделяне на расите трябва да се доведе до разделено развитие във всички области. По време на кампанията преди парламентарните избори през 1948 г., Националната партия (НП) прави политиката на апартейд основа за предизборната си програма. НП печели изборите с малка разлика, побеждавайки Обединената партия, и сформира коалиционно правителство с Партията на африканерите, чиито лидер е протестантският свещеник Даниел Малан.
Правителството незабавно започва да прилага апартейда. Основа на апартейда става приетият през 1950 г. Group Areas Act, чиято цел е географското разделение на расовите групи.
Апартейдът предизвика силна външно-политическата изолация на Южна Африка.

2.Възникване – общ преглед.
Началото на понятието апартейд не е възникнало първо от африканските националисти с победата на Националната партия през 1948г. Понятието апартейд се появява най-вероятно за първи път през 1917г. в реч на по-късния Премиер-министър J.C. Smuts, но се превръща в употребяван термин едва по време на изборната борба за изборите през 1948г. Първите следи на южноафриканскирасизъм(Расизъм – “Rracialis`m” - социално предубеждение, съществуващо по отношение на група хора на основата на физически характеристики (пигментация на кожата, типични черти на лицето, текстура на косата, реч, маниери и други (етнически) показатели), които се забелязват отчетливо, но не се отразяват на такива биологически значими качества като пригодност или способност. Расизъм - това е идеология, която използва външните различия като основна причина за отказ за равно отношение към членовете на друга група на основата на т.н. “научни”, “биологически” или “морални” характеристики, считат ги за различаващи се от своята собствена група и поначало за по-долу стоящи. Такива расистки доводи често се използват за обосноваване привилегированото отношение към една група. Обикновено на тази група се дава предпочитание, макар понякога тя да се намира под заплаха (като правило, по нейна субективна представа), в сравнение с друга група, за да постави последната на “нейното място” (от социална и териториална гледна точка). Расизмът е крайна форма на детерминизма и отрицание на свободата на духа. Над представителите на отритнатите раси тегне фатумът на кръвта, за тях няма спасение). Расова дискриминация (Racial discrimin ation)се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на холандската Източно-индийска компания през втората половина на 17 век. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, така наречените свободни граждани, роби и чужденци ("бушмени и хотентоти"). До този момент не е съществувала групата на белите или европейците. Тенденцията на компанията през 18 век, да взима на служба само бели служители, подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. В течение на времето се утвърждава една социална йерархия, на чиито връх са били служителите на компанията и свободните граждани, а черните и робите са били накрая.
Без съмнение обаче груповата идентичност на белите се е подхранвала от религиозни корени. Като признаци на цивилизация за белите важали християнството и основното образование. Като следствие на това един бял човек, съответно християнин, се е възприемал като по-ценен от един "кафер", съответно езичник.

Преди Южна Африка да стане република, политическите убеждения на белите южноафриканци се характеризират с разделение между прорепубликанския консерватизъм (основно сред африканерите) и антирепубликанските либерални настроения (предимно сред английскоговорящите), като наследството на Англо-бурската война все още е фактор за доста хора. След като е ЮАР става република, Хендрик Вервурд призовава за подобряване на отношенията и по-голямо съгласие между южноафриканците от английски произход и африканерите.  Той заявява, че единствената разлика е между тези, които подкрепят апартейда и тези, които са срещу него и етническото разделение вече не трябва да е между говорещите африкаанс и англоговорящите, а между бялата и черната раса.
Това много грубо проследяване на корените на южноафриканския расизъм се концентрира до момента само върху следите от расизъм при потомците на европейците в Южна Африка, тъй като те значително повлияват апартейда на 20 век. За да се добие пълна представа, трябва да се хвърли и кратък поглед върху повлияния от британците район Натал, в който шотландецът Теофилус Шепстоун, в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда едно ясно териториално разделяне на чернокожето и бяло население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на културата на чернокожите под влиянието на култура на белите.
Военните спорове между потомците на европейците и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в двете Африкански държави Трансваал и Оранжевата Република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на 20 век.


В края на 19 век във върховете на района Witwaters rand около по-късния Йоханесбург се откриват първите златни залежи, които заедно с диамантите предизвикват огромен стопански процес на трансформация. До средата на 20 век Южна Африка се превръща от чисто аграрна страна в аграрна и мино-добивна страна, докато накрая се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожа работна ръка, нахлуват в района около Йоханесбург.
За установяването на политика на сегрегация от съществено значение е южноафриканския процес на индустриализация и урбанизация. Защото в индустриалните райони "на ръба" младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се със селския си манталитет и расисткото си чувство на превъзходство, е бил внезапно принуден, да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените чернокожи. В южно-африканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите, и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимуществата за белите при профсъюзите и парламентарните решения.

3. Законови актове на Апартейда. Homelands.

Един преглед на законодателството по време на режима на апартейд би бил непълен без да се разгледат законите и разпоредбите, които са служили за непосредственото потисничеството на не-белите.
В някои отношения апартейдът е продължение на сегрегационистките закони, въведени от по-ранни правителства. Национална партия се обявява за продължаване на политиката на сегрегация и нейното разширяване във всички сфери на обществения и икономически живот. След победата си в изборите през 1948 Националната партия въвежда системата на апартейд, която остава в сила до премахването ѝ от президента Фредерик де Клерк през 1990. Ограниченията на апартейда са наложени не само като обществена практика, но и като законови норми. Някои от тях са:
Основата за пространственото отделяне на расите е поставена още през 1923г. с "Black Urban Areas Act". С този закон паспортната проверка и контрола на достъп се установяват в цялата страна като основни елементи на пространствено отделеното развитие и правовата дискриминация. Този закон бива разширен през 1950г. чрез "Group Areas Act", който отрежда на четирите етнически групи различни области за живеене, и който забранява на всеки гражданин на Южна Африка да живее в районите на другата раса или да има имущество там. Първият Министър-Президент на Националната Партия, проповедника Малан, определя закона за областите на групите като "сърцето на апартейда".
По времето на премиер-министъра Малан (1948-1954) и Стрийдом (1954-1958), управата в Южна Африка се е стремила към господството на белия човек в ежедневието и в политиката. Всички обичаи и конвенции на предишната политика на сегрегация по това време се превръщат в закони на апартейда. Този период може да се разглежда като кулминация на "petty" апартейда, малкия апартейд, който прави очевидна дискриминацията на не-белите.
През 50-те години паспортът се превръща за южноафриканците в голям документ. Омразният паспорт, наречен официално двуезично "reverence book – bewysboek", определя племенната принадлежност за всеки южноафриканец и оттам един резерват, независимо колко лоши са връзките с него. Паспортът е съдържал разрешение за престой, месечни вписвания и печата от работното място, указания за данъчните плащания и данни за полицейски производства. Стотици хиляди годишно биват осъждани в отнемане на свободата или парични наказания, или "Депортиране от бялата област", защото едно или друго вписване в паспорта не е било точно, или е било пропуснато да бъде записано. Според едно изследване на британски противник на апартейда в периода 1960-1967г. 4,5 милиона души са били осъдени поради нарушаване на расовите закони!
Още през 1927г. с "Immorality Act" парламента постановява един закон, който има за цел строгото разделяне на южноафриканците. По този начин се извършва намеса в неприкосновената лична сфера на хората. Половото общуване между бели и черни е било наказуемо. През 1950г. този закон бива разширен, като той забранява и всякакви полови връзки на бели с не-бели. "Immorality Act" от 1957г. подсилва наказанието: Най-тежкото наказание за такова деяние е 7 години затвор и самия опит за престъпване на закона става наказуем. Между 1950г. и 1960г. около 4000 души са лишени от свобода според "Immorality Act".

Тясно свързан с това е "Prohibition of Mixed Marriages Act" от 1949г., който забранява сключването на брак между бели и не-бели. Расовата принадлежност се определя от служителя от гражданския съвет, а сключените в чужбина бракове са невалидни в Южна Африка. В периода на либерализиране на законите на апартейда през 80-те години, тези закони са отменени, не на последно място поради това, че тяхното прилагане е водело до резултати, които компрометират страната в цял свят.

През 1950г. се обнародва "Закона за регистрирането на населението", или "Population Registration Act". Всички южноафриканци биват вписани в един така наречен расов регистър. Създадена е "служба за расово класифициране", която надзирава този процес. Причисляването към определена група протича на основание на критерии като външен вид, общо възприемане и външност. Тъй като това от части са били социални критерии, е било възможно прекласифициране. Причисляването към една или друга етническа група е било решаващо за политическите права, социалните връзки, шансовете за образование и стопанския статус.



От 1950г. всеки южноафриканец бива класифициран според така наречения "Population Registration Act" към определена етническа група. След като расите трябва да бъдат разделени, става необходимо да се знае, кой към коя раса принадлежи. В крайна сметка всеки е трябвало да носи със себе си личен паспорт, който ясно удостоверява принадлежността към определена раса.

Един от най-коварните закони на апартейда с особено трайни негативни въздействия до днес и още дълги години, е "Bantu-възпитателен-закон" от 1953г. Този закон отнема надзора на провинциите на съюза върху възпитателното дело на чернокожето население и го прехвърля на централното възпитателно министерство, водено от H. F. Verwoerd. Свързано с този закон е било и решението, че в провинциите трябва да се преподава на някогашния език Bantu. В рамките на закона са залегнали и гротескно неравните образователни средства за черни и бели (виж долу: Образователни разходи).

Аргументацията на тогавашния министър Verwoerd е била следната: Възпитанието и образованието не трябва да предизвикват погрешни очаквания сред подрастващите, а да ги подготвят постоянно за тяхната функция в обществото.

"Чернокожият трябва да бъде насочен към това, във всяко отношение да служи на своето собствено общество. Извън рамките на определени видове работа, за него няма място в обществото на белите. Но в рамките на своята собствена общност за него са отворени всички врати. Затова не му е необходимо образование, което има за цел приемането му в обществото на белите..."



През 1951 г., предишното правителство е приело Закон за отделното представителство на избирателите, макар, че неговата конституционност е обжалвана в съда от група от четирима избиратели (Харис, Франклин, Колинс и Дийн), подкрепяни от Обединената партия. Върховният съд на Капската провинция отхвърля жалбата им, но Апелативният съд приема, че закона няма сила, тъй като за промяна на конституцията на ЮАР е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на депутатите в двете камари на парламента. Тогава правителството приема Закона за парламентарния Върховен съд, който дава на парламента право да отменя съдебните решения. Това е обявено за незаконно и от Апелативния съд, и от съда на Капската провинция. През 1955 г. правителството на Стрийдом увеличава броя на съдиите в Апелативния съд от 5 на 11, назначавайки на новите места съдии, които симпатизират на политиката на апартейд. През същата година е приет и Закона за Сената, който увеличава броя на депутатите от 49 на 89, и при последвалото преразпределение НП събира 77 места в Сената.На съвместно заседание на двете камари през 1956 г., Законът за отделното представителство на избирателите е приет, и в резултат на това, в Капската провинция е въведен отделен списък на цветнокожите гласоподаватели. Веднага след гласуването, броят на депутатите в Сената е възстановен до първоначалния си размер. Законът е оспорен във Върховния съд, но Апелативния съд (подсилен преди това със съдии, поддържащи правителството), отхвърля искането на опозицията и подкрепя закона.
През 1953 г. е приет Separate Amenities Act (Закон за отделни обществени места), с който се въвеждат отделни плажове, обществен транспорт, болници, училища и университети. Паспортният режим става още по-строг: сега чернокожите африканци трябва да носят със себе си лично удостовеление — нещо, което значително възпрепятства движението им към районите на белите в страната. С въвеждането на този закон, на чернокожите африканци е забранено да живеят в градовете на белите без специално разрешение или дори само да ги посещават. Настаняването в големите градове е разрешено само за онези, които работят там, но не и на техните семейства.
Йоханес Стрийдом, който става премиер-министър на страната след Малан, лишава чернокожите африканци и от правото на глас, които имат дотогава. Само белите притежават избирателни права!

Реално погледнато обаче Group Areas Act е била само едната част от "Сърцето на апартейда"; втората се появява през 1959г. чрез "Promotion of Black Self-Government Act".
3.1. Homelands.

Чернокожите африканци от този момент е трябвало да упражняват своите традиции и своите политически права изключително в своите собствени провинции, така наречените Homelands.
За чернокожите като резервати са определени около 100 територии: 13% от територията на страната за почти 75% от населението!
Черните петна " в предимно бели области за кратко време биват обявени за "бели", земята бива отчуждена от жителите. Мултирасови области биват откъснати, жителите на Homelands биват насилствено пренаселени. Достъпът на чернокожите в градовете бива законово ограничен още повече: Само този, който е живял повече от десет години в градски район, или без прекъсване е бил ангажиран на работа при работодателя си в продължение на най-малко петнайсет години, е имал правото легално да остане да живее там. Всички останали, surplus people, както биват наречени, биват изпратени "в къщи"; т.е. те биват експедирани без каквото и да е обяснение или консултация в Homelands. Когато, както и накъдето повелява режима. Общо 3,5 милиона биват откъснати от корените си през годините по този начин.

Целта на политиката на Homeland е била постепенното отнемане на гражданство на почти 25 милиона чернокожо население. В първия етап на развитие чрез "Black Homelands Citizenship Act" 1971 всички чернокожи изгубват свооето южноафриканско гражданство и стават граждани на една от общо десетте създадени от белите Homelands. Във втория етап на развитие - според представите на правителството - Homeland биха добили независимост, за да могат да съществуват като самостоятелни нации.


Действително четири от десетте Homelands се превръщат в течение на времето в "независими държави" със свои правителства, финансирани от Претория и непризнати от никой друг. Но концепцията за Homelands е била обречена на провал поради много причини:

Правителствата в Homelands се състояли редимно от чернокожия елит, често е съществувал авторитарен режим, и те не са били приемани от населението.

Селскостопанската продукция не е била достатъчна, за да осигури издръжката на тамошното население.

Homelands не са били индустриално развити. Това довежда до това, трудоспособните мъже да търсят работа в бяла Южна Африка, където работели 11 месеца и прекарвали четири седмици годишно със своето семейство. По този начин Homelands се превръщали в "лагери", в които се задържали предимно възрастни хора, жени и деца.
През ерата на H.F. Verwoerd (1958-1966) расовата политика на разделяне е приоритет. Бившите територии на племената трябвало да се превърнат в независими държави, "Homelands", да бъдат променени функциите им и по този начин да бъде създадена една малка, богата, бяла Южна Африка. Но сметката на Verwoerd се оказва неточна: Проблема на милионите черни в градовете и изоставането на международното признание на Homelands не са били предвидени в сметката на правителството. В международен аспект по времето на управлението на Verwoerd се поражда критика, което всъщност все още не носи последствия със себе си. Извършвани са били периодични козметични корекции, за да може вече да се говори не за апартейд, а за "отделено развитие". Отделът за "работа с местното население"бива преименуван в "отдел за съвместнаработа и развитие".




4. Апартейда и условията на труд.

Свързани със съответната потребност от не-бяла работна ръка, както и с желанието да бъде отделен и работническия свят на чернокожото мнозинство, са били тези  закони, които са осигурявали расовата сегрегация в стопанския живот.
Една ключова позиция заема постановения през 1911г. "Mines and Works Act", който изключва не-белите от редица дейности ("job reservation"). В "Mines and Works Amendment Act" от 1926г. правителството прави опит, да предпочете бели и цветни специалисти, като дипломи и сертификати са раздадени само на тях, а не на чернокожи или индуси. Заедно с въведения през 1922г. "Apprenticeship Act", който урежда обучението и още някои разпоредби, се стига до едно правово-уредено "резервиране" на престижни дейности за белите. Един пример за действието на тези закони е южноафриканската металургия.
Въпреки времето на Втората Световна война, концепцията за "job reservation" преживява в края на 50-те години едно истинско възраждане, но във времената на бързо растящо стопанство по време на 60-те и 70-те години правителството се вижда принудено, да отстъпи на натиска на индустрията за едно отхлабване на "Colour Bar", или на "цветната бариера" в стопанството:
Разрастващото се стопанство се нуждае все повече от квалифицирана работна ръка, която не може да бъде излъчена единствено от сегмента на бялото население на Южна Африка.
На първо време тези отчасти ранни закони е трябвало да гарантират, че чернокожите работници няма да бъдат евтина конкуренция на белите. Същевременно обаче законовите рамкови условия е трябвало да осигурят една неограничена експлоатация на черните, които биват лишени от профсъюзни организации, право на стачки и тарифна автономия. Интересен в тази връзка е факта, че предприемачите участват в подкрепата на тази работническа, законово оправдана дискриминация.
През лятото на 1978г.работодателите в южноафриканската металургична и стомано-добивна индустрия предоставят на профсъюзите съгласието си за споразумение, което изключва цвета на кожата като критерий при даване на работни места. Успоредно с това влиятелното "Обединение на южноафриканската търговска камара" изисква от другите дялове на стопанството да последват примера на стомано-добивния бранш и да премахнат расовата дискриминация. По-нататък господата от камарата изискват признаване на профсъюзите на черното население като пълноценни тарифни партньори. Обърнете внимание:  Предприемачи като пионери за профсъюзни права.
За профсъюзите на белите това е бил един шок. Профсъюзният шеф Ари Паулус дори обещава, че той и неговите колеги "ще се борят до последната капка кръв с предателството спрямо белия човек".

5.Политическо отнемане на правата и потисничество на опозицията. Политически движения срещу Апартейда.

         Обнародваният през 1930г. "Riotous Assemblies Act" има за цел забраната на не-бели политически обединения, срещу които при необходимост може да бъде приложена сила."Representation of Natives Act" (1936) кодифицира изключването на черните от политическия живот. Този закон върви успоредно с "Suppression of Communism Act" (1950), който забранява комунистическата партия в Южна Африка и преследва подобни организации, които симпатизират на комунизма, и с "Criminal Law Amendment Act" (1953). Всяко лице, което се застъпва за дадена "цел на комунизма", е можело да бъде осъдено на основание на този закон.
Очевидно е, че по този начин правителството се сдобива с практичен инструмент срещу произвола, с който е било възможно отстраняването на неудобни чернокожи, но и на бели в опозиция. Всякаква политическа дейност по този начин бива утежнена, съответно потисната.
Жертва на този закон става и известният днес Африкански Национален Конгрес (АНК), партията на Нелсън Мандела и Оливър Тамбос, чийто основи биват подкопани и която бива забранена от правителството на 8 април 1960г.
В съпротивата участват многобройни организации и движения, които не могат изцяло да бъдат изброени. Целта на този раздел е да представи най-важните действащи лица и техните стратегии.


5.1. African National Congress (ANC)

АНК е традиционната и най-важна платформа, върху която се организира мнозинството на чернокожите. През 1912г. като реакция на изключването на чернокожите от политическия процес е основан South African Native National Congress (SANNC), който по-късно през 1923г. е преименуван на АНК. До 1940г. АНК е относително слаба организация, което се обяснява с липса на силно ръководство и управление, както и с липсата на ясна политическа програма, с което се обяснява и малкият брой на членовете й.
Чрез основаването на младежка лига се пристъпва се към обновяване на АНК, така наречената ANC Youth League, която призовава и жените към участие. Нелсън Мандела постъпва в ANC Youth League  през 1944г. в годината на нейното основаване. До 1949 ANC се стреми към изравняване на всички във всички области на обществения живот.
С изборната победа на Националната партия през 1948г. и непосредсвеното подсилване на дискриминацията, разделянето и репресията, политиката на чернокожото население се променя: Те вече не са в състояние да се молят за отстъпки, а изискват равноправно участие във властта и отмяната на тяхното законово-уредено безсилие. Това се увенчава с основаването на Freedom Charter (1956), което предизвиква със себе си отцепването на радикалните крила на ANC, на Pan Africanist Congress of Azania (PAC).

През 1960г. ANC и PAC призовават към гражданско неподчинение под формата на невъоръжена демонстрация срещу паспортните закони. Тъжното последствие е кървавото клане при Sharpeville, при което от полицията са убити 69 демонстранти и 178 души са ранени. Поради последвалите безпокойства в цялата страна, на 8 април 1960г. правителството забранява както ANC, така и PAC.Времето на съпротивата без насилие е отминало и двете организации стават нелегални, като основават двата въоръжени клона Umkhonto we Sizwe (ANC: Копие на нацията), и Poqo (PAC: Самите ние).

На насилието се отвръща с насилие. Правителствени офиси и електрични инсталации политат във въздуха. През 1964г. Нелсън Мандела е арестуван, малко по-късно и останалата част от ръководната група, всички са осъдени на доживотен затвор. По този начин до този момент е пречупена политическата съпротива на чернокожите. Едва в края на 70-те години, когато в южнофриканското стопанство настъпва структурна криза, Ангола и Мозамбик получават независимост и се появяваBlack Consciousness Movement, стига се до безпокойства, преди всичко в студентските и ученически среди, които демонстрират срещу въвеждането на езика на африканерите в училищата. Ученическите бунтове започват в Совето и се разпространяват по-късно в цялата страна. Радикализацията на другите съпротивителни движения води до предимството за ANC, бели също да се включат в техните редици.

5.2.          United Democratic Front (UDF)

UDF е основан през 1983г. като легална част от ANC. Поводът е приетата от бялото правителство конституция, която изключва чернокожото мнозинство от всякакво политическо участие. Инициатор е Алън Боесак, президента на "Световния съаз на реформираните църкви".
Членове на UDF са около 600 организации — църковни групи, професионални сдружения, спортни съюзи, женски и младежки обединения от всички раси. 1 милион членове покриват твърде голям спектър: активисти на мирната съпротива от 50-те огдини, борци от поколението-Совето, профсъюзници, църковни привърженици, интелектуалци.
Стратегията на UDF е организирането на мирна съпротива в градските пристанищни градове, като например масовите демонстрации по повод десетата годишнина от въстанието в Совето, което за правителството тогава е повод за обявяване на извънредно положение в цялата страна.



5.3.          Pan Africanist Congress (PAC)

Партията се откъсва през 1959г. от ANC, защото мулти-расовата концепция и Freedom Charter се възприемат от нея като предателство спрямо чернокожия народ. Господството на чернокожите става най-важната програмна цел на PAC, всяка форма на групови права бива отхвърлена. Социалистическите идеи тук излизат по-силно на преден план, отколкото при ANC.
PAC е забранен заедно с ANC през 1960г., те стават нелегални и се основава военното движение  Poqo (Самите ние), което обаче е разрушено през 1963г. През 1990г. партията отново е разрешена. Девизи като "Убийте селяните, убийте бурите!" или "One settler, one bullet!" характеризират политиката на PAC в противопоставянето й срещу бели групировки. Така наречената APLA (Azanian Peopleґs Liberation Army), въоръжения ръкав на PAC, обявява война на белите през 1992г. и подклажда убийствата на расовата война.

5.4.          Black Consciousness Movement (BCM)

BCM е основано в края на 60-те години като приемствена организация на забранения PAC. Под ръководството на Стив Бико и южноафриканската Студентска организация (SASO) се формулират нови водещи идеи за самосъзнанието на черните (Black Consciousness). Чернокожите е трябвало да се освободят от отрицателното разбиране, че десетилетията на колониално господство са ги имунизирали. Сигурност и доверие в самите себе си, а не представата, че са заслужили съдбата си и са зависими от благоразположението на белите, това са били предпоставките за физическото и психическо потисничество. По този начин е очевидно, че не е било желателно бяло участие в тези организации.
Стратегията на BCM обхваща акции както с насилие, така и без. Един пример е въстанието в Совето през юни 1976г., когато учениците демонстрират срещу въвеждането на езика на африканерите в училищата, което предизвиква убийствата на около 700 души, предимно застреляни от полицейски патрони.

През 1977г. всички Black Consciousness-организации са забранени. Хиляди млади активисти са в затвора, над 14000 напускат страната, за да се присъединят към освободителните движения, много биват милитаризирани — а Стив Бико е мъртъв.

6.  Апартейда и света.

Международната юридическа общност винаги се е стремяла да се осигури юридическа защита на правата на човека. В тази благородна цел се включва и Общото събрание на ООН, която с резолюция № 3058 от 30.11.1973 г. приема „Международна конвенция за предотвратяване на престъплението апартейд”.
Апартейда е особена форма на расова дискриминация, при която цели групи от хора, в зависимост от тяхната раса, се поставят в неравностойно положение спрямо останалата част от населението и се лишават от политически, социално-икономически и граждански права. Апартейда се прилага с цел да се обезпечи поддържането на расово господство на една етническа група над друга. Апартейда е престъпление срещу човечеството, което сериозно нарушава правата на човека и принципите на международното право. Правната основа на апартейда е международната Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението апартейд от 1973г. конвенцията задължава държавите, които са страни по нея (в това число и България) да наказват лицата виновни в извършване на такова престъпление, независимо чии граждани са.
Престъплението от субективна страна, се извършва с пряк умисъл и специална цел – поддържане на расово господство на определена група хора над друга.
В преамбюла се подчертава, че основните положения на конвенцията се изграждат върху Устава на ООН за осигуряване на основните права и свободи на човека без разлика на раса, език и религия. Взимат се в предвид и „Универсалната декларация за правата на човека”, „Декларацията за предотвратяване на независимост на колониалните страни и народи”, „Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация”, „Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид”, „Конвенцията за неприлагане на давност на военните престъпления и престъпленията против човечеството”.
Още в началото се подчертава, че апартейдът е престъпление срещу човечеството и че нечовешките действия, резултат на политиката и практиката на апартейда и сходните им политика и практика с расовата дискриминация и сегрегация, които са определени в тази конвенция са престъпления, които нарушават нормите на международното право и по специално нормите и устава на ООН и създават сериозна заплаха за международния мир и сигурност. Уточнява се и термина апартейд, който включва политика и практика сходни на расовата дискриминация и сегрегация.
Апатрейдът се изразява в нечовешки действия извършени с цел установяване и поддържане на господство на една расова група хора над каквато и да е друга група хора и нейното системно подтискане: 
1. лишаване на член или членове на расова група или групи от правото на живот или свобода на личността;
2. чрез причиняване на членовете на расова група на тежки телесни повреди или умствено разстройство чрез посегателство над техните свободи и достойнство или чрез подлагане на изтезания или жестоко нечовешко или унизително отношение или наказание;
3. чрез убийство на членовете на расовата или други групи;
4. чрез произволен арест и незаконно задържане в затвора на членовете на расовата група или групи;
5. умишлено налагане на условия на живот, целящи да причинят пълно или частично физическо унищожение на расовата група или групи;
6. вземане на мерки от законодателен характерр и други мерки, имащи за цел да възпрепятстват участието на расовата група или групи в политическия, икономическия, социалния и културния живот на страната;
8. експлоатиране на труда на членовете на една или няколко расови групи в частност като ги подлагат на принудителен труд;
9.  преследване на организации или лица, като им се отнемат основни права, защото те се противопоставят на апартейда.
В изчерпателно посочените норми на апартейд се разкрива и изпълнителното деяние на понятието апартейд. Наказателноправната характеристика е ясна и добре разкрита именно в чл. 2 от Конвенцията. От международнонаказателно правен аспект съществена е нормата съдържаща се в разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията, която е от императивен характер и повелява, че на международна наказателна отговорност независимо от мотива подлежат лица, членове на организациии и учреждения и представители на държавите, пребиваващи както на територията на държавата където се извършват тези действия, така и във всяка друга държава където те извършват, участват в извършването, непосредствено подстрекават или съдействат за извършване на престъплението апартейд.
В чл. 4 от Конвенцията се съдържат бланкетни норми, които задължават държавите, страни по тази конвенция да взимат всички законодателни мерки, за да се попречи, а също и да се предотврати всякакво поощряване на престъплението апартейд и на подобна на него политика, на сегрегация или на техните проявления и за да се накажат лицата виновни за тези престъпления.
В чл. 5 се доразвива правния механизъм за реализиране на наказателна отговорност на лица, извършили това престъпление.
В чл. 11 е заложен един важен международнонаказателен правен момент относно екстрадицията, а именно - тя се изключва от престъплението апартейд. В заключителната част на Конвенцията са разработени въпросите, свързани с ратификацията, денонсирането, влизането в сила и присъединяването към нея.
В Република България с указ № 1157 на Държавния съвет от 31.05.1974 г. Международната конвенция за предотвратяване на престъплението апартейд е ратифицирана. Тя влиза в сила на 18.07.1976 г. и е включена в наказателноправната система на страната.
Престъплението апатрейд е уредено чл. 417 от Наказателния кодекс, чийто текст гласи: „Който с цел да бъде установено или поддържано господство или систематическо подтисничество на една расова група хора над друга расова група хора:
а) причини смърт или тежка телесна повреда на едно или повече лица от тази група хора или
б) налага условия на живот от естество да причинят пълно или частично физическо унищожаване на расова група хора, се наказва за апартейд с лишаване от свобода от десет до двадесет години или доживотен затвор без замяна.”
В чл. 418 от НК се съдържа друг наказателноправен състав, съдържащ обективните и субективни признаци на престъплението апатрейд. Тази разпоредба е тясно свързана с чл. 417 от НК и се явява специфично негово продължение. Съгласно чл. 418 от НК „Който с целта по предходния член:
а) незаконно лиши от свобода членове на расова група хора или ги подлага на принудителен труд;
б) поставя в действие мерки за възпрепятствуване участието на расова група хора в политическия, социалния, икономическия и културния живот на страната и за преднамерено създаване на условия, които препятствуват пълното развитие на такава група хора, в частност, като лишава нейните членове от основните свободи и права на гражданите;
в) постави в действие мерки за разделяне населението по расов признак чрез създаване на резервати и гета, чрез забрана на смесени бракове между членове на различни расови групи или чрез експроприация на принадлежаща им поземлена собственост;
г) отнема основни права и свободи на организации или лица, понеже те се противопоставят на апартейда, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.”
Разпоредбата на чл. 419 от НК гласи, че наказателна отговорност за престъплението апартейд носи и онзи, който съзнателно допусне негов подчинен да извърши това престъпление.

7.                Преодоляването на апартейда в ЮАР.

Южноафриканската държава почти напълно разгромява черната съпротива в началото на 60-те години. Но вместо да предприеме мерки, да се отстранят причините и почвата на съпротивата, тя се заема с пълното осъществяване на програмата на апартейда.
Икономическата криза, влиянията на Black Consciousness Bewegung, нерадостните прогнози за бъдещето и влошаващите се условия на живот в градовете, отново наелектризират положението в края на 70-те години. Повод за ученическото въстание в Совето, което е потушено с полицейско насилие, е един закон, който постановява, че в училищата ще се преподава езика на бурите, африкаанс. Въстанието се разгръща в цялата държава.
Както и през 60-те години, полицията и тайните служби контролират положението. И въпреки това нещо се променя. Вместо политиката на апартейд да бъде доведена до край, правителството предприема редица действия. Самоувереността и убедеността в победата са разклатени. Черната съпротива вече не се състои от една малка група, която може да бъде елиминирана, а вече се е превърнала в растящо движение, което може да бъде овладяно само с отстъпване.
Следват облекчения на законите по отношение на профсъюзното обучение на чернокожото население, увеличават се средствата за образование за не-бели раси и здравното дело също се подобрява. Първа готовност за реформи южноафриканското правителство показва при управлението на P.W. Botha (1978-1989), когато биват отменени множество класически апартейд-закони.
Най-явният външен белег е отмяната на "petty apartheid", малкия апартейд от 70-те и 80-те години. Но по най-важните въпроси не са отбелязани промени. Промяната все пак се вижда в разпадането на идеологичната основа на апартейда.
В политическата сфера промените са най-колебливи. През 1984г. в сила влиза една нова конституция, която представя опита на президента Бота, да сключи съюзи с други раси. До тогава съществуващата парламентарна система е заменена от такава с един силен президент и групите на белите, на смесените и индусите, получават своя собствена парламентарна камара и отделен министерски съвет. По свои собствени въпроси камарите можели да решават сами, а общите дела били решавани съвместно.
Характерно е пълното разграничаване на чернокожите. Основа е била старата идеология за провинциите, според която чернокожите имат свои собствени области, в които могат да са политически активни. Една модифицирана перспектива обаче позволява да се види, че при смесените раси и индусите е ставало дума за малцинства, и че съществената причина за разграничаването на мнозинството (чернокожите) е опазването на правата на бялото малцинство.

8.                Заключение

Строги санкции и орязващи дипломатически връзки от страна на най-важните търговски партньори водят страната към стопанска криза и външно-политическа изолация. Южна Африка е пред катастрофално положение.Апартейдът окончателно е довел страната до задънена улица.Но както по-късно Мандела пише в своята автобиография, "безнадеждните моменти понякога са точния момент, за да се започне с нова инициатива." И така, стига се до първите разговори с работнически кръгове и заинтересовани групи, както и със самия Бота. Разкриват се страховете на белите от промяната, от вземането на властта от огромното, непознато и така плашещо чернокожо мнозинство.

Такова е положението на нещата, когато през 1989г., след сърдечен удар на президента Бота,Националната партия избира Вилем де Клерк (1989-1994) за негов последовател. Де Клерк никога не е криел силното си желание, да осъществи сериозни реформи.
В известната му реч при откриването на парламента на 2 февруари 1990г. той констатира провала на политиката на апартейд и въвежда следните мерки:

        Вдигане на забраната на всички 61 досега забранени политически движения;

        Освобождаване на Нелсън Мандела, който е бил 27г. в затвора;

        Преговори относно общото избирателно право в Южна Африка.


С това настъпва края на политиката на апартейд. Следваща по важност реформа е проектирането на една нова конституция за една единна, демократична Южна Африка. През април 1994г. при първите общи избори в Южна АФрика Нелсън Мандела е издигнат за президент.

9.    Използвана литература

        Д-р Иван Иванов – лекционен курс по Международно наказателно право, Благоевград 2009г.
        Б. Йотов – Международно наказателно право, 1999г. нормативни актове:
1/ Наказателен кодекс; 2/ конвенция за преследване и наказание на престъплението геноцид.
        Международна конвенция за предотвратяване на престъплението апартейд.
        www.bg.wikipedia.org – политиката в ЮАР 1948-1990г.
        www.bg.mondediplo.com – Филип Равиер – Апартейд в музея.
        www.pomagalo.com – статии и лекции по политилогия на СУ.
        Bulgaria.indymedia.org – Откъси от интервю на Южноафриканския анархист Майкъл Шмит.
        www.rechnik.info – дефиниция на думата Апартейд.
        www.bg-pravo.com – международно наказателно право.
        www.dadalos-iizdvv.org – Апартейда в ЮАР.
        www.anc.org/za - АНК - офицялен сайт.
        www.polity.org/za - South Afrika goverment online.
        www.truth.org/za - комисия по правата и помирението в ЮАР.

Няма коментари:

Публикуване на коментар