Loading

Откъс от "МОСКВА - ПЕТУШКИ"

Венедикт ЕрофеевМОСКВА - ПЕТУШКИ
(откъс от повестта)


Превод от руски: Борис Мисирков



УВЕДОМЛЕНИЕ ОТ АВТОРА

Първото издание на "Москва — Петушки", нали си беше в един екземпляр, бързо се похарчи. Оттогава насам съм получил безброй упреци за главата "Серп и Молот — Карачарово", и то напълно неоснователно. В предговора към първото издание бях предупредил всички девойки, че трябва да прескочат. главата "Серп и Молот — Карачарово", без да я четат, тъй като след фразата "И незабавно обърнах една чаша" започват страница и половина мръсни псувни, че в цялата тази глава няма нито една цензурна дума, с изключение на фразата "И незабавно обърнах една чаша". С въпросното си добросъвестно уведомление постигнах само това, че всички читатели, особено девойките, веднага грабваха главата "Серп и Молот — Карачарово", без изобщо да четат предните глави, без да четат дори фразата "И незабавно обърнах една чаша". По тази причина сметнах за необходимо във второто издание да изхвърля от главата "Серп и Молот — Карачарово" всички съдържащи се в нея псувни. Така ще е по-добре , защото, първо, ще започнат да ме четат подред, а второ, няма да се чувствуват засегнати.
На ВАДИМ ТИХОНОВ
любимия си първороден син
авторът посвещава
тези скръбни листове
     Москва. На път за Курската гара
     Като рекли всички: "Кремъл, та Кремъл!". От всички съм чувал за него, но аз самият не съм го виждал нито веднъж. Колко пъти вече (хиляда пъти), пиян или махмурлия, съм минавал през Москва от север към юг, от запад към изток, от единия й край до другия, напреко и както ми падне — и нито веднъж не съм виждал Кремъл.
     На, и вчера пак не го видях, хем цялата вечер се въртях около тия места и не бях кой знае колко пиян: щом слязох на Савьоловската гара, ударих за начало една водна чаша зубровка, защото от опит знам, че по-добър сутрешен лек още не е измислен.
     Тъй. Една водна чаша зубровка. А после - на улица "Каляевская" - още една водна чаша, но тоя път вече не зубровка, а кориандрова. Един мой познат разправяше, че кориандровата действувала на човека антихуманно, тоест давала сили на всичките крайници, а скапвала душата. С мен, не знам защо, стана наопаки, тоест душата ми невероятно заякна, а крайниците ми се скапаха, но съм съгласен, че и това е антихуманно. Затуй още там, на "Каляевская", добавих още две халби жигульовска бира и направо от шишето бяло десертно.
     Вие естествено ще попитате: а по-нататък, Веничка, а по-нататък - какво си пил? И аз не съм съвсем наясно какво съм пил. Помня - това добре го помня, - на улица "Чехов" изпих две водни чаши ловджийска. Но има ли начин да прекося "Садовое кольцо", без да съм изпил нищо? Няма начин. Значи, още нещо съм пил.
     А после тръгнах към центъра, защото на мен все тъй ми се случва: започна ли да търся Кремъл, правя-струвам и все до Курската гара стигам. То аз всъщност тъкмо към Курската гара трябваше да поема, а не към центъра, ама все пак тръгнах към центъра, за да зърна барем веднъж тоя Кремъл: все едно, викам си, никакъв Кремъл няма да видя, ами пак до Курската гара ще стигна.
     Сега ми е криво, та чак ми се плаче. Естествено, криво ми е не защото вчера изобщо не можах да стигна до Курската гара. Чудо голямо: вчера като не съм стигнал — днес ще стигна. И, разбира се, не защото заранта се събудих на нечие непознато стълбище (излезе, че вчера съм седнал на едно стъпало на стълбището, четирийсетото отдолу нагоре, притиснал съм куфарчето до сърцето си и съм заспал). Не, за друго ми е криво. Криво ми е, защото едва сега пресметнах, че от улица "Чехов" до това стълбище съм изпил още за шест рубли - а какво и къде съм пил и в каква последователност? За хубаво или за лошо съм пил? Това никой не го знае и оттук нататък никога няма да го научи. Както и ние до ден-днешен не знаем: цар Борис ли е убил престолонаследника, Димитрий, или наопаки?
     Какво беше това стълбище? И досега си нямам понятие; но така е редно да бъде. Всичко е наред.. Всичко на тоя свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен.
     Излязох навън, чак когато се съмна. Всеки знае, всеки, който мотан се е озовавал на стълбище, а на разсъмване е излизал от него, - всеки знае каква тежест в сърцето съм пренесъл по четирийсетте стъпала на чуждото стълбище и каква тежест съм изнесъл навън.
     - Нищо, нищо - си казах аз, - нищо. Ей там има аптека - виждаш ли я? А ей тоя п. . . с кафявото яке мете тротоара. Това също го виждаш. Затуй се успокой. Всичко върви както трябва. Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, тръгни наляво, не ти натрапвам нищо. Ако ли пък искаш да тръгнеш надясно - тръгни надясно.
     Тръгнах надясно, леко олюлявайки се от студ и мъка, да, от студ и от мъка. О, тоя утринен товар в сърцето! О, илюзорност на бедствието. О, непоправимост! Кое в нея надделява: парализата или повдигането? Изтощението на нервите или безумната мъка някъде около сърцето? А ако в нея има от всичко по малко, то в това всичко, кое все пак е повече? Каталепсията или треската?
     - Нищо, нищо - казах си аз, - загърни се да не ти духа и си върви полечка. И дишай много рядко. Дишай така, че да не се препъваш в краката си. И върви нанякъде. Все едно накъде. Дори и наляво да тръгнеш - ще стигнеш до Курската гара; направо - все едно до Курската гара; надясно - все едно до Курската гара. Затуй тръгни надясно, че да ти е сигурно стигането дотам. О, суета!
     О, ефимерност! О, най-безсилно и позорно време в живота на моя народ - времето от разсъмване до отварянето на магазините за спиртни напитки! Колко излишни бели косми е вплело то във всички нас, в бездомните и страдащи шатени! Върви, Веничка, върви.

     Москва. Площадът пред Курската гара

     Ами да, знаех какво приказвам: трьгнеш ли надясно - непременно ще стигнеш до Курската гара. Скучно ти беше в тия улички, Веничка, доиска ти се навалица - на ти сега навалица. . .
     - Стига бе - сам си възразих аз, - да не мислиш, че твоята навалица ми трябва? Че твоите хора ми трябват? Дори Изкупителят и дори на родната си Майчица е казал: "Какво ме е грижа за теб?" А за мен пък да не говорим: какво ме е грижа за тия щъкащите и омразните?
     По-добре да се подпра на колоната и да зажумя, че да не ми се повдига толкова.. .
     - Разбира се, Веничка, разбира се - запя някой във висините, ама едно тихо, едно нежно - зажуми, за да не ти се повдига толкова.
     О! Познах ви! Ангели Господни! Пак ли сте вие?
     - Ами разбира се, че сме ние - и пак едно нежно. . .
     - А знаете ли какво, ангели? - попитах ги и аз много тихо.
     - Какво? - отговориха ми ангелите.
     - Тежко ми е ...
     - Да, знаем, че ти е тежко - изпяха ангелите. - Ама ти повърви, ще ти олекне, а след половин час ще отворят магазина: вярно че водката я пущат след девет, но червено винце веднага ще ти дадат. . .
     - Червено винце ли?
     - Червено винце - напевно повториха ангелите Господни.
     - Студеничко ли?
     - Студеничко, разбира се. . .
     О, колко се развълнувах!. . .
     - Разправяте ми: повърви, повърви, ще ти олекне. Само че на мен хич не ми се върви. . . Нали знаете какво е да ходиш в моето състояние?!. . .
     На това ангелите нищо не ми отвърнаха. А после пак запяха:
     - Ти виж какво направи; отбий се в ресторанта на гарата. Може там и да има нещичко. Там снощи имаше херес. Не може да са изпили всичкия херес за една вечер!. . .
     - Да, да, да. Ще ида. Сега ще ида да проверя. Благодаря ви, ангели.
     И те ми изпяха тихичко:
     - Наздраве, Веня. . .
     А после едно нежно, нежно:
     - Няма нужда. . .
     Колко са мили!. . . Ами какво сега. . . Щом ми казват да вървя, ще вървя. И хубаво стана, че вчера купих армаганите - не е редно да тръгвам за Петушки без армагани. Грехота ще е да пристигна без армагани в Петушки. Ангелите ме подсетиха за армаганите, защото онези, за които са купени, и те приличат на ангели. Хубаво направих, че ги купих. . . А кога си ги купил вчера?. . . Върви и си припомняй. . .
     Тръгнах през площада, по-точно казано, не тръгнах, ами се потътрих. На два или три пъти се спирах и се вцепенявах - за да ми мине гаденето. Щото в човека има не само физическа страна: в него има и духовна страна, а има - на всичко отгоре - и страна мистическа, свръхдуховна страна. Та аз всяка минута очаквах, че насред площада ще ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни. И пак се спирах, и пак се вцепенявах.
     - Та по кое време вчера си купил армаганите? След ловджийската ли? Не, след ловджийската не ми беше до армагани. Между първата и втората водни чаши ловджийска? Пак не. Между тях имаше пауза от трийсет секунди, а аз не съм свръхчовек, че да сколасам за трийсет секунди да свърша каквато и да била работа. Той свръхчовекът би се проснал след първата водна чаша ловджийска, още преди да е изпил втората. . . Кога тогава? Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни! Преди кориандровата или между бирата и бялото десертно?

 
 
     Москва. Ресторантът на Курската гара

     Не, само не между бирата и бялото десертно, там пък хич никаква пауза нямаше. Виж, преди кориандровата - като нищо. По-скоро дори така: лешниците съм купил преди кориандровата, а бонбоните - след. А може и наопаки: след като съм изпил кориандровата, аз първо. . .
     - Нищо спиртно няма - ми каза биячът. И ме изгледа целия като умряло птиче или препикано мушкато.
     - Нямало нищо спиртно!
     Макар че целият се сгърчих от отчаяние, все пак можах да измънкам, че съм дошъл съвсем за друго. Влиза ли му в работата за какво съм дошъл? Може експресът за Перм по някаква причина да не иска да тръгне за Перм и затуй аз съм дошъл тук да изям едно филе с гъби и да послушам Иван Козловски или нещо от "Севилския бръснар".
     Аз все пак си бях взел куфарчето и, както одеве на стълбището, го притиснах до сърцето си и зачаках да ми вземат поръчката.
     Нямало нищо спиртно! Пресвета Богородице! Нали ангелите ми бяха казали, че тук хересът никога не се свършвал?! А сега — само музика, пък и музиката с някакви кучешки модулации. Ама наистина Иван Козловски пее, веднага го познах. По-гаден глас от тоя не съществува. Всички гласове на всички певци са еднакво гадни, но са гадни всеки по свой начин. Затуй лесно ги разпознавам, щом ги чуя. . . То се знае, че е Иван Козловски. . . "О-о-о, орис на дедите ми. . . О-о-о, дай ми да ти се нагледам във зрака на звездите но-о-ощни. . ." То се знае, че е Иван Козловски. . . "О-о-о, защо ме омагьоса ти. . . Не ме отритва-а-ай. . . " .
     - Ще си поръчвате ли нещо?
     - При вас какво - само музика ли има?
     - Защо "само музика"? Филе с гъби има, паста. Виме...
     Пак започна да ми се повдига.
     - А херес?
     - А херес няма.
     - Интересно. Виме има, а херес няма!
     - Многггго интересно. Да. Херес няма. А виме има.
     И ме изоставиха. За да не ми се повдига, започнах да разглеждам полилея над главата си. Хубав полилей. Само че е твърде тежък. Ако сега се откачи и падне на главата на някого, страшно ще го заболи. . . Не, сигурно дори няма и да го заболи: докато той се откача и пада, ти си седиш и без нищо да подозираш, си пиеш, да речем, хереса. А когато долети до теб, вече не си между живите. Тежка мисъл е това: седиш си, а върху теб се сгромолясва полилей. Много тежка мисъл.
     Ама не, защо да е тежка? Ако, да речем, си пиеш хереса, не е чак толкова тежка твоята мисъл. Но ако седиш махмурлия и още не си сколасал да удариш нещо за възстановяване, а на всичко отгоре не ти дават херес и изведнъж ти падне полилей на главата - туй вече е тежко. . . Много потискаща мисъл е тая. Мисъл, която не всеки може да издържи. Особено ако е махмурлия.
     А би ли се съгласил, ако ти предложат следното: ние сега ще ти донесем осемстотин грама херес, а срещу това ще откачим полилея над главата ти и. . .
     - Е, какво, намислихте ли? Ще искате ли нещо?
     - Херес, ако обичате, осемстотин грама.
     - Ама ти вече си се наквасил, както гледам! На чист руски език ти казах: нямаме херес!
     - Е. . . аз ще почакам. . . докато ви докарат. . .
     - Чакай, чакай. . . Има да чакаш! Сега ще видиш ти един херес!
     И пак ме изоставиха. С отвращение изгледах тази жена откъм гърба. Особено белите й чорапи без какъвто и да било ръб: ръбът би ме направил смирен, може би, той щеше да разтовари душата и съвестта ми. . .
     Защо всички тия хора са толкова груби? А? И са груби, подчертано груби тъкмо в миговете, когато не бива да са груби, когато от махмурлук всичките ти нерви са изнемощели, когато си малодушен и тих? Защо е така?! О, ако целият свят, ако всеки на тоя свят беше като мен сега — тих и боязлив, и освен това беше също такъв неуверен в нищо: нито в себе си, нито в сериозността на мястото си под небето — колко хубаво щеше да е! Никакви ентусиасти, никакви подвизи, никакъв фанатизъм! Всеобщо малодушие. Бих се съгласил да живея на земята цяла вечност, ако преди това ми покажат кътче, където не винаги има място за подвизи. "Всеобщо малодушие" — ами че това е спасението от всички беди, това е панацея, това е предикат на едно безкрайно съвършенство! А що се отнася до дейните натури. . .
     - Кой тук искал херес?!
     Над мен стояха две жени и един мъж, и тримата в бяло. Вдигнах очи към тях. О, колко ли много всякакво безобразие и смътност трябва да е имало в очите ми - разбрах това по тях, по техните очи, защото и в техните очи се отразиха тая смътност и това безобразие. . . Аз целият някак клюмнах и останах без душа.
     - Ами аз. . . дори не настоявам кой знае колко. Голяма работа, че нямало херес, ще почакам. . . Аз само тъй.. .
     - Как така "само тъй"?. . . Какво ще "почакате"?
     - Ами почти нищо. . . Аз просто съм тръгнал за Петушки, отивам при любимата си девойка (ха-ха, "при любимата си девойка!") - вижте, армагани съм купил...
     Тия палачи чакаха да чуят какво друго ще кажа.
     - Аз. . . От Сибир съм, сираче. . . Просто за да не ми се гади толкова.. . Херес искам.
     Не трябваше пак да отварям дума за хереса, не трябваше! Той веднага ги взриви. Тримата едновременно ме грабнаха под ръце и през целия салон - о, как ли изтърпях тоя позор! - през целия салон ме дотътриха до вратата и ме изхвърлиха навън. Подир мен куфарчето с армаганите; и него го изхвърлиха.
     Пак съм на улицата. О, пустота! О, зверско озъбване на битието!
     Москва. Към влака с отбиване в магазина

     Какво стана после - от ресторанта до магазина и от магазина до влака - човешкият език е неспособен да го изрази. Аз също не се наемам. А ако с това се заловят ангелите - те просто ще се разплачат, а от сълзи не ще могат да продумат.
     Я по-добре да направим друго - я да почетем с едноминутно мълчание тия два смъртни часа. Помни тия часове, Веничка. През най-възторжените, най-искрометните дни от живота си се сещай за тях. В минутите на блаженства и упоения - недей ги забравя. Това не бива да се повтори. Обръщам се към всички роднини и близки, към всички хора с добра воля, обръщам се към всички, чиито сърца са отворени за поезията и състраданието: оставете заниманията си. Спрете се заедно с мен и нека почетем с едноминутно мълчание онова, което е неизразимо. Ако имате подръка някоя калпава сирена - натиснете тази сирена.
     Тъй. Аз също се спирам. Точно една минута, мътно загледан в гаровия часовник, аз стоя като стълб насред площада пред Курската гара. Косата ми ту се развява, грабната от вятъра, ту настръхва, ту пак се развява. Такситата ме избикалят от четирите посоки на света. Хората - също и ме гледат с обезумели очи, сигурно си мислят: да го изваем ли, какъвто е, за назидание на древните народи, или да не го изваем?
     И тази тишина се нарушава от едни дрезгав женски бас, който се лее отникъде:
     - Внимание! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това - на всички пунктове, освен Есино.
     А аз продължавам да стоя.
     - Повтарям! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това - на всички пунктове, освен Есино.
     Стига толкова. Минутата изтече. Сега всички вие естествено се нахвърляте върху ми с въпроси:
     - Нали от магазина идваш, Веничка?
     - Да, казвам ви, от магазина. - И продължавам да вървя към перона, навел глава наляво.
     - Куфарчето ти сега е тежко, нали? А в сърцето ти пее кавал, а? Не е ли така?
     - Е, не е точно така! - казвам аз, навел глава надясно. - Куфарчето наистина е много тежко. А за кавала още е рано да говорим. . .
     - Я кажи, Веничка, все пак какво си си купил? Страшно ни е интересно!
     - Разбирам, че ви е интересно. Сега, сега ще ви ги изброя: първо, две бутилки кубанска по две и шейсет и две всяка, което прави общо пет и двайсет и четири. След туй: две четвъртинки руска по рубла и шейсет и четири - станаха пет и двайсет и четири плюс три и двайсет и осем. Осем рубли и петдесет и две копейки. И някакво червено вино. Сега ще си спомня. Да, розово с повишен градус за рубла и трийсет и седем.
     - Тъй, тъй, тъй - казвате вие, - а общата равносметка? Разбери, че всичко това ни е страшно интересно. . .
     - Сега ще ви кажа общата равносметка. Общата равносметка е девет рубли и осемдесет и девет копейки - казвам аз, когато излизам иа перона. - Но и това не е съвсем общата равносметка. Купих си и два сандвича, за да не се издрайфя.
     - Искал си да кажеш, Веничка: "Да не се изповръщам", нали?
     - Не, казах точно това, което казах. Първата доза трябва задължително да е с мезе, защото може да се издрайфя. Виж, втората и третата мога да ги пия на сухо, защото, ако е за повръщане, може и да се изповръщам, но в никой случай няма да се издрайфя. И така - чак до деветата. А тогава пак ще ми дотрябва сандвич.
     - Защо? Пак ли ще ти се доповръща?
     - Не бе, ако е за повръщане, в никой случай няма да се изповръщам, но драйфането не ми мърда.
     Всички вие, разбира се, в отговор клатите глави. Дори виждам оттук, от мокрия перон, как всички вие, пръснати из моята земя, клатите глави и започвате да ме иронизирате:
     - Колко сложно е всичко това, Веничка, колко изискано!
     - Има си хас!
     - Каква логичност на мисленето! Това ли е всичко?! Това ли е всичко, което ти трябва, за да си щастлив? И нищо друго ли не ти трябва?
     - Как тъй - нищо? - казвам аз, докато се качвам във вагона. - Да имах повече пари, щях да си купя няколко бирички и две бутилки портвайн, само че. . .
     Тук вие направо започвате да стенете:
     - О-о-о-о, Веничка! О-о-о, простако!
     - Е, и какво от туй? Нека съм простак - казвам. И оттук нататък преставам да разговарям с вас. Нека съм простак! А на въпросите ви повече няма да отговарям. По-добре да седна, да притисна куфарчето до сърцето си и да си гледам през прозореца. Ей тъй! Нека съм простак!
     А вие не ме оставяте на мира:
     - Какво бе? Засегна ли се?
     - А, не - отговарям.
     - Не се засягай, доброто ти мислим. Само че, защо, глупако, все притискаш куфарчето до сърцето си? Защото вътре има водка ли?
     Сега вече съвсем се засягам: какво общо има с това водката?. . .
     - Драги пътници, нашият влак пътува до гара Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, след това на всички пунктове освен Есино.
     И наистина, какво общо има с това водката? Виждам, че не сте способни да говорите за нищо друго, освен за водка. Какво сте се заяли за тая водка?! Аз и в ресторанта, ако искате да знаете, го притисках до сърцето си, а водката още не беше в него. И на стълбището, ако си спомняте, също го притисках, а там и помен нямаше от водка!. . . Но щом искате всичко да научите, всичко ще ви разкажа, само почакайте малко. Първо да ударя една за разкарване на махмурлука на Серп и Молот и. . .

 
     Москва - Серп и Молот

      . . .и тогава всичко ще ви разкажа, всичко. Потрайте малко. Аз как трая!
     Разбира се, всички те ме смятат за лош човек. Сутрин и след препиване и аз самият съм на същото мнение за себе си. Ама редно ли е да се взема насериозно мнението на човек, който още не се е оправил от махмурлука?! За сметка на това пък по вечерно време какви дълбини има в мен, стига да съм се насвяткал хубавичко през деня, какви дълбини има в мен по вечерно време!
     Но - нека. Нека съм лош човек. Изобщо съм забелязал: ако на някого сутрин му е чоглаво, а вечерта той е пълен със замисли, мечти и усилия, това е много лош човек. Сутрин да ти е зле, а вечерта хубаво - сигурен признак, че си лош човек. Ако ли пък наопаки - ако сутрин човек си дава кураж и е обзет от надежди, а надвечер го наляга изнемога, - той сто на сто е калпав човек, сметкаджия и некадърник. Гадни са ми такива хора. Не знам на вас как, но на мен са ми гадни.
     Разбира се, има и такива, на които им е еднакво драго и сутрин, и вечер, и на изгрева се радват, и на залеза също се радват, - тия са направо мерзавци, за тях чак ми е противно да говоря. Ама ако пък на някого му е еднакчо чоглаво и сутрин, и вечер, - за такъв човек направо не знам какво да кажа, това е абсолютен мръсник. Защото магазините у нас работят до девет, а Елисеевият - дори до единайсет, и ако не си мръсник, винаги ще съумееш до вечерта да се извисиш до нещо, до някоя дълбинка. . .
     И тъй, с какво разполагам?
     Извадих от куфарчето всичко, с което разполагах, и опипах всичко: от сандвича до розовото с повишен градус за рубла и трийсет и седем. Опипах ги и неочаквано се изпритесних и помръкнах... Господи, нали виждаш какво притежавам? Но това ли ми трябва? По това ли тъгува душата ми? Ето какво ми дадоха хората вместо онова, по което тъгува душата ми. А ако бяха ми го дали, щях ли да се нуждая от това? Ето, Господи, погледни: розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем. . .
     И, целият обгърнат от сини мълнии. Господ ми отговори:
     - А за какво са й стигматите на света Тереза? Те и на нея не й трябват. Ала ги желае.
     - Точно така - отговорих аз, обзет от възторг. - И аз, аз също желая всичко това, макар то да не ми трябва ни най-малко!
     "Е, щом го желаеш, Веничка, тогаз си пий" — тихо си помислих аз, но изчаквах. Ще ми каже ли Господ още нещо, или няма да ми каже? Господ мълчеше.
     Добре тогаз. Взех една четвъртинка и тръгнах за площадката пред клозета. Тъй. Духът ми беше се измъчвал в заточение четири часа и половина, сега ще го пусна да се поразходи. Имам чаша, имам и сандвич, за да не повърна. И имам душа, все още едва-едва открехната за впечатленията от битието. Седни на трапезата ми, Господи!

 
 
     Серп и Молот - Карачарово
     И незабавно обърнах една чаша.
     Карачарово - Чухлинка

     А след като я обърнах - виждате колко дълго правих гримаси и сдържах гаденето, как кълнях и псувах. Пет ли, седем ли минути, или цяла вечност се мятах между четирите стени, вкопчил пръсти в гърлото си и умолявайки моя Бог да не ме мьчи.
     И чак до Карачарово, от Серп и Молот до Карачарово моят Бог не можа да чуе молбата ми: изпитата чаша ту се местеше на кълба някъде между търбуха и хранопровода ми, ту се стрелваше нагоре, ту пак се смъкваше надолу. Това беше като Везувий, Херкулан и Помпей, като първомайски салют в столицата на моята страна. И аз страдах и се молех.
     И едва когато наближихме Карачарово, моят Бог ме чу и се вслуша в молитвата ми. Всичко се намести и притихна. А при мен притихне ли и намести ли се нещо, връщане няма. Мога да ви уверя. Аз уважавам природата, би било невъзпитано да връщам на природата нейните дарове. . . Да.
     Криво-ляво си позагладпх косата и се прибрах във вагона. Моите спътници ме погледнаха почти безучастно, с кръгли и сякаш с нищо незаети очи. . .
     Това ми харесва. Харесва ми, че народът на моята страна има такива празни и опулени очи. Това ми вдъхва чувство на законна гордост. Мога да си представя какви са очите оттатък. Където всичко се продава и всичко се купува. . . Дълбоко скрити, спотаени, хищни и наплашени очи. . . Девалвация, корупция, безработица, пауперизъм. . . Гледат изпод вежди, с неугасваща угриженост и мъка - ето какви са очите в света на Капитала.
     За сметка на това какви очи има моят народ! Те са постоянго опулени, но в тях няма никакво напрежение. Пълна липса на всякакъв смисъл, но затова пък каква мощ! (Каква духовна мощ!) Тези очи няма да те продадат. Нищо няма да продадат и нищо няма да купят. Каквото и да стане със страната ми. В дни на съмнения, в дни на тягостни размисли, в усилните времена на всякакви изпитания и бедствия - тези очи няма да премигнат. Все им е едно.
     Харесва ми моят народ. Щастлив съм, че се родих и възмъжах под погледите на тези очи. Само едно е лошото: дали те случайно не са забелязали какви номера правех преди малко на площадката?. . . Премятах се от единия ъгъл до другия като великия трагик Фьодор Шаляпин, с ръка на гърлото, сякаш нещо ме душеше.
     Впрочем, какво пък толкоз. И да ме е видял някой - чудо голямо. Може да съм репетирал нещо? Да. . . Наистина. Може да съм си играл на безсмъртната драма "Отело, венецианският мавър"? Играл съм си сам и във всичките роли наведнъж? Аз например съм изневерил на себе си, на убежденията си: по-точно казано, започнал съм да се подозирам в изневяра спрямо себе си и убежденията си: сам съм си прошепнал по свой адрес - о, такива неща съм си прошепнал! - и ето че аз, обикналият се заради моите мъки като самия себе си, съм започнал да се душа. Хващам се за гърлото и се душа. А бе тяхна работа ли е какво съм правил?
     Ей там - отдясно, до прозореца - седят двама. Единият тъп като галош и с ватенка. А другият умен колкото си иска и с палто от флаконе. И, моля ви се - от никого не се срамуват, наливат си и си пият. Не търчат до площадката пред клозета и не кършат ръце. Тъпият като галош обърне чашката, изпъшка и каже: "А! Добре тръгна, мамичката й!" А умният колкото си иска обърне чашката и каже: "Транс-це-ден-тално!" И с такъв един празничен глас. Тъпият като галош си замезва и казва: "Мезенцето ни днес е екстра! Мезенце от типа "умолявам ви!". А умният колкото си иска дъвче и казва: "Да-а-а. . . Транс-це-ден-тално!. . ."
     Да се смаеш! Аз се качих във вагона и седя, страдам от мисълта за какъв ли са ме взели — за мавър или не мавър? Зле ли са си помислили за мен, добре ли? А тия си пият разпалено и открито, като че ли са венци на творението, пият със съзнание за собственото си превъзходство над света. . . "Мезенце от типа "умолявам ви!". . . Аз, когато сутрин пия, за да си разкарам махмурлука, се крия от небето и от земята, защото това е по-интимно и от най-голямата интимност!. . . Преди работа като пия — крия се. По време на работа като пия — крия се. . . А тези?! "Транс-це-ден-тално!"
     Много ми пречи моята деликатност, тя ми съсипа младините. Детството и юношеството ми. . . По-скоро иначе: по-скоро това не е деликатност, а просто аз безгранично съм разширил сферата на интимното, колко пъти ме е погубвало това. . .
     Сега ще ви разкажа. Спомням си, преди десетина години се преселих в Орехово-Зуево. Преди настаняването ми в моята стая вече живееха четирима души, аз им станах петият. Живеехме си като братя, без кавги. Ако на някого му се допиеше портвайн, той ставаше и казваше: "Момчета, пие ми се портвайн." А всички му казваха: "Добре, пий портвайн. И ние ще пием с теб портвайн." Ако някой зажаднееше за бира, всички също зажадняваха за бира.
     Прекрасно. Но изведнъж започнах да забелязвам, че тия четиримата някак ме държат настрана от себе си, нещо си шепнат, гледайки към мен, проследяват ме, когато тръгна нанякъде. И по физиономиите им четях същата загриженост и като че ли дори страх. . . "Каква е работата? - терзаех се аз. - Защо става така?"
     И ето че настъпи вечерта, когато разбрах каква била работата и защо става така. Спомням си, него ден изобщо не бях ставал от кревата: пийнах си бира и ме налегна тъга. Просто: лежах и тъгувах.
     И гледам: ония четиримата полека-лека ме загащват — двама седнаха на столове край главата ми, а двама край краката ми. И ме гледат в очите, гледат ме с упрек, гледат ме с ожесточението на хора, които не могат да проумеят някаква скрита в мен тайна. . . Трябва нещо да е станало.
     - Слушай - казаха те, - с т и г а   т о л к о з.
     - Какво "стига"?. . . - изумих се аз и се понадигнах.
     - Стига си си мислил, че стоиш по-горе от другите, че ние сме дребни риби, а ти си Каин и Манфред...
     - Какво ви прихваща бе?!. . .
     - Сега ще разбереш какво ни прихваща. Ти днес бира пи ли?
     Чухлинка - Кусково

     - Пих.
     - Много ли изпи?
     - Много.
     - Тогаз ставай и отивай.
     - Къде да отивам?
     - Не се прави, че не знаеш! Излиза, че ние сме джуджета и подлеци, а ти си Каин и Манфред...
     - Чакайте - казвам, - такова нещо не съм твърдял. . .
     - Не, твърдял си. Откакто си се заселил при нас, всеки ден го твърдиш. Не с думи, а с дело. Дори не с дело, а с липсата му. Негативно го твърдиш. . .
     - Ама за какво "дело" става дума? За каква "л и п с а"? - От смайване направо бях изблещил очи. . .
     - Знаеш за какво. По нужда не ходиш - това е. Ние веднага усетихме, че нещо не е наред. Откакто си се заселил при нас, нито веднъж не сме те видели да идеш в клозета. Е, хайде, по голяма нужда - как да е! Ама нито веднъж дори по малка. . . Дори по малка!
     И всичко това ми бе казано без усмивка, с оскърбен до смърт тон.
     - Не, момчета, неправилно сте ме разбрали. . .
     - Не, правилно сме те разбрали. . .
     - Не бе, не сте ме разбрали. Не мога като вас да стана от кревата и да заявя на всеослушание:
     "Момчета, отивам да. . .ая!" или "Момчета, отивам да . . .ра". Не мога, и толкоз. . .
     - Защо да не можеш?! Ние можем, а ти не можеш! Излиза, че си нещо повече от нас. Ние сме мръсни животни, а ти си като лилия!. . .
     - Ама недейте така де. . . Разберете най-сетне. На тоя свят има неща. . .
     - Не по-зле от теб знаем какви неща има, а какви няма. . .
     И не можех, и не можех да ги убедя в нищо, те пронизваха душата ми с мрачните си погледи. Взех да се предавам.
     - Е, разбира се, и аз мога, и аз бих могъл. . .
     - Ха тъй. Значи, можеш като нас. А ние като теб - не можем. Ти, разбира се, всичко можеш, а ние нищо не можем. Ти си Манфред, ти си Каин, а ние за теб сме като храчки под краката ти. . .
     - Не бе, не е тъй. - Тук вече съвсем се оплетох. - На тоя свят има неща... Има такива сфери... Невъзможно е така направо: да стана и да ида. Защото съществува нещо като самоограничение, и аз не знам как да го нарека. . . Интимността на срама съществува още от времето на Иван Тургенев. . . И освен туй - клетвата на Воробьовите хълмове. . . Как така след всичко туй да стана и да кажа. "Е, момчета. . ." Някак оскърбително звучи... Защото ако се случи някой с деликатно сърце...
     Те, и четиримата, ме гледаха унищожаващо. Вдигнах рамене и безнадеждно млъкнах.
     - Тия за Иван Тургенев ги зарежи. Мери си думите, и ние сме го чели. Я по-добре кажи: днес пи ли бира?
     - Пих.
     - Колко халби?
     - Две големи и една малка.
     - Тогаз ставай и отивай. Всички да видим, че си отишъл. Не ни унижавай и не ни мъчи. Ставай и отивай.
     Нямаше накъде, станах и отидох. Не да се облекча аз. Тях да облекча. А когато се върнах, един от тях ми каза: "С такива позорни възгледи винаги ще си самотен и нещастен."
     Да. И той беше напълно прав. Знам много замисли на Бога, но защо той е вложил в мен толкова целомъдрие, до ден-днешен не съм проумял. А това целомъдрие - което е най-смешното! - това целомъдрие се тълкуваше толкова наопаки, че ме изкарваха лишен от елементарно възпитание.
__________________________  
Литературен клуб | 
__________________________  
http://www.moskva-petushki.ru

Няма коментари:

Публикуване на коментар