Loading

Принцът на поезията. Етюд за поета Иван Пейчев (1916-1976)

По повод 90 години от рождението и 30 години от смъртта на поета

Съществува едно тайно, незаписвано, рядко изричано обяснение за правото на поета да има своя особен, привилегирован жизнен статут. И то е: битието на поета е само по себе си трагическо, без нуждата от каквито и да е катастрофически външни обстоятелства, поради мощта на словесния творчески акт, поради огромното изразходване на енергия при раждането на поезията. Завършилия със самоубийство своя живот през 1961 г. сръбски поет Бранко Милкович бе оставил следната формула: уби ме прекалено силната дума

Тук е един от корените за появата отново и отново, в различни форми, на бохемското светоусещане, на декадентския стил на поведение и начин на живот в средите на поетите. Сякаш самото създаване на стихотворенията вече е изчерпало жизнените сили, сякаш така са приключили сметките с обикновения живот. Появилата се поезия е изкупила ненаправените стъпки на адаптация към делника на ‛подредения‛ добропорядъчен човек. Те се схващат и като излишни, и като невъзможни. А животът извън клишето придобива, разбира се, и други допълнителни мотивировки. 

Оттук и правото самата поезия да бъде възвестявана като по-същностен живот, като истинския живот. Битието в поезията, за и чрез поезията (не само на поета-творец) е същностното битие. Затова и толкова често остават нечути предложенията да се обяви предварително смъртта на автора. Та той вече е в друго измерение - при това придружен от спътници с различни социални роли. 

Този красив и жесток театър бе наблюдавала по отношение на Христо Фотев - втория принц на поезията от нашия етюд, равния по самочувствие творец Петя Дубарова. И тя написа: 

Поете, многогърб като камила, 
пустинята от хора премини, 
товара си безценен с няма сила 
спаси и непокътнат съхрани (...) 

И още: 

Поете, мразя хищната ти муза, 
тя все далеч от хора те зове. 
Как вплитат те във мрежа от илюзии 
и тайни тези твои богове! 

Езичнико, разстреляй боговете, 
не вярвай ти на тяхното ‛ела‛! 
Под теб земята, проста като цвете, 
ти шепне нещо с тембър на пчела! 

Ела при нас - трогателно несръчен, 
смутен, какъвто си, такъв бъди - 
тук, само тук, щастливецо измъчен, 
стихът ти жив ще се роди! 

Но стихът, вече роденият стих на поет с подобна публичност има нуждата от ритуално произнасяне, от празничната употреба при едно устно, телесно общуване в името на поезията, едно общуване между Принца и неговата свита. 

Десетилетия спътниците на Иван Пейчев поддържаха мита за неговата бохемска поезия, за тези стихотворения, които са останали само за лична, устна употреба. Говореше се за изчезнали тетрадки със стотици стихотворения. Моделираше се образът на тази звучала из кръчмите и в гримьорните на провинциалните актриси поезия и той се противопоставяше дори на обобщената представа за официално представената, опубличностената в печата. Някъде при сбирката ‛Лаконично небе‛ (1967 г.) нещата се сливаха, апокрифната и ‛легално‛ представяната се наслагваха една върху друга. 

След 1996 г. (с издаването на големия том ‛Далечна близост‛, подготвен така трепетно от Мариана Фъркова) митът за съществуването и на този подмолен, конспиративен Иван Пейчев бе до голяма степен потвърден. Стана традиция и при по-сетнешните издания бохемската лирика на Иван Пейчев да бъде представяна. Всред новоиздирените творби най-предно място зае с възможностите за еднозначни тълкувания и с богатството на декадентски мотиви стихотворението ‛Гротеска‛: 

В стъклата звезден прах тежи 
и сякаш кръчмата е замък, 
а ний усмихнати мълчим 
и знаем - всичко е измама. 

Блуждаещ лунен лъч пробил 
заскрежения с дим прозорец, 
умира, чашите допил, 
и с твоите къдрици говори. 

И аз съм влюбен и пиян, 
и аз съм нежно романтичен, 
целувам нежната ти длан 
и шепна: ‛Колко те обичам...‛ 

Не ме поглеждай с укор строг, 
нима не бях досадно тъжен, 
нима ще се обиди Бог, 
ако сърцата се излъжат? 

Защото тази нощ съм принц, 
а утре може би ще бъда 
Гаврош с разрошени коси, 
и себе си, и теб излъгал. 

Да любим значи да умрем 
и аз, и ти...и ти, любима, 
а твоя профил отразен е 
в скръбта на плиснатото вино. 

Живота - уличен скандал - 
върти шарманката си стара 
над обич, горест и печал 
до прага скучен на гробаря. 

Тамян, довиждане... и край, 
любима, двойно ще измъчи 
сърцата гробищния рай 
без вино, оргии и кръчми. 

Затуй без болка и тъга 
аз плюя в календара прашен 
и миналите дни броя 
в звъна на счупените чаши. 

Това стихотворение обаче не тематизира самата поезия, тук не се говори за писане на поезия, за съдбовността на поетическото послание. Въобще, макар бохемското битие на Иван Пейчев и свитата му да се завихря около поезията, никъде това не оставя тематичен акцент в лириката му. И ето тук едно първо обобщение...

Винаги има нещо неуловимо, изплъзващо се при опитите да се свързва митическата фигура на Иван Пейчев, на Капитана, на този пътуващ между Шумен, Калофер, Димитровград, София и древните пристанища на Черноморието сухоземен моряк и неговата елегична поезия. Винаги се изправяме пред следния парадокс: от една страна сякаш цялото поведение на този поет също ни говори, че в битието му най-същностна изява е писането на поезия, че единствено това има истински смисъл, че ежедневното битие може да бъде изтърпяно само ако се мисли озарено от поезията, че грубостта на делника се компенсира само ако поезията присъства всеки миг в нас, около нас, чрез нас. Поезията трябва звучи, да се рецитира, за нея трябва да се говори, тя трябва да е винаги в контекста. Тоест всичко трябва да внушава, че Иван Пейчев е поет, при когото автобиографичното е доминиращо, че стихотворенията му трябва да се четат максимално ‛прилепнали‛ към авторовата фигура, към нейните житейски сюжети. Но вгледаме ли се в тъканта им, в доминиращите теми и мотиви, с удивление установяваме, че те по същество не са строго автобиографични. Тези стихотворения не ‛повтарят‛ живота му, не го удвояват. Те са в много по-голяма степен смислово автономни, отколкото можем да предположим след допускането на презумпцията, че Иван Пейчев е от породата на изповядващите се лирици. В това отношение всекидневното битово поведение на поета, неговото държане като артист, който никога не изоставя ролята си, жестовете си на поет - дори в строго интимна домашна обстановка, целият този красив театър на ежедневието може да ни подведе. Поетиката на това битово поведение не се трансформира пряко в писана поезия, тя, тази поезия си има свои логики, свои инерции и зацикляния, свои възвисявания и провали. Основното е обаче, че поезията се ‛употребява‛ в ежедневния празничен ритуал на общуване с Поета, заради Поета, в името на Поета. 

Каквато и да е липса на автобиографизъм показват например идеологическите стихотворения, произведенията на Иван Пейчев със соцреалистическа проблематика. Голяма част от тях са написани в конкретно сюжетирана аз-форма. Това са текстовете с патриотическа проблематика, антифашистките разкази за пряко участие във въоръжена нелегална съпротива до септември 1944 г., за българския принос във финалната част на Втората световна война (писани също в първо лице значително по-късно), както и предметните разкази от бригадирското движение... Знаем, че всички тези ‛малки повести‛ нямат пряка автобиографическа основа, те са ‛стилизации‛ в духа на широкотиражни образци, те създават илюзии за подобно пряко ‛участие‛. Но така внимателно, предпазливо, без да бързаме с твърденията за директна изповедност, трябва да четем и най-личните стихотворения, включително и тези, които дълго време оставаха в конспирация, които бяха пазени за лично ползване, за ‛частна‛ употреба, които оставаха ‛в тетрадките‛, не бяха опубличностявани. Така внимателно трябва да се отнесем и към бохемската самоличност на поета Иван Пейчев (особено в по-ранните години). 

Да реконструираме набързо генеалогията на бохемското в българската поезия и на българския литературен и културен живот. 

Стилът на бохемското поведение е различен във всяка национална култура и българското бохемство може да се определя като твърде умерено. Бохемството винаги се изразява в пропадането в колективното, игровото алкохолно опиянение, в алтернативността на житейската подреденост и предвидимост. Но за първата голяма, афиширана група на артистична българска бохема от годините непосредствено преди Балканската война - кръга около Димитър Подвързачов (бащата) и Димчо Дебелянов, включваща и художника Георги Машев, Георги Райчев и мн. др. - Константин Константинов категорично твърди в ‛Път през годините‛: ‛Никаква асоциалност, никакви упадъчни прояви: имаше само усилен труд за прехрана, имаше тавански стаички, дето се работеше за бъдещата българска култура, имаше доброволно участие във всички обществени инициативи и борби за свобода и справедливост, без никаква користна мисъл.‛ Тази характеристика е правена очевидно и с оглед да удовлетвори нравите от социалистическия период (когато е писана мемоарната книга), но все пак Константин Константинов оспорва и мита за бедността на Димчо Дебелянов. Разбира се, основна характеристика остава демонстрираната склонност към изричане на остроти, на дързости, яркият словесен жест; готовността непрестанно да се пародира - включително взаимно, да се правят нонсенсови римушки. Но явно тези най-прочути български бохеми не достигат до саморазрушителните синдроми на Верлен и Рембо, не заемат позата на лоши момчетаспрямо събратя в литературата. Да се позовем отново на Константин Константинов: ‛В действителност всички тези млади хора, въпреки несгодите и злочестините, които ги връхлитаха, кипяха от живот, бяха остроумни, обичаха да се повеселят, да побуйстват, да се спречкат с някой груб келнер, след което ходеха с превързани глави (както е редно за всички бохеми), да попресилват доброто и лошото, което срещаха по пътя си, да се влюбват романтично, както се влюбва човек на двадесет години. Всички носеха някаква пълна вътрешна свобода, която ги въоръжаваше с дързост, когато трябваше, а още по-често, когато не трябваше; клеймяха ‛еснафщината‛, ‛филистерството‛, самоизяждаха се от угризение, смятайки се потънали в грях (с голямо ‛Г‛) и самотност , макар всъщност да бяха чисти като деца и да не се деляха един от друг като влюбени.‛ Втората част на ‛Бохемски нощи‛ на Димчо Дебелянов представя една класическа ситуация на бездомния поет-бохема: 

Понеже случая благоволи 
и тази нощ да бъде без квартира, 
пък аз съм уж поет и мойта лира 
настинала би в нощните мъгли - 

ще ида аз в участъка и там 
ще кажа на любезните стражари: 
Здравейте, мои братци и другари 
на Аполона за кашмер и срам! 

Дойдох, обезквартирен във нощта, 
да спя под ваште хъркания мъжки 
и да получа наниз гойни въшки, 
кат жрец на истинската красота! 

И те ще ме приемат с усмех благ 
до дън душа честито-умилени - 
и ще напишат критика за мене 
под формата на полицейски акт. 

Трудно е да се каже, че това първо българско бохемство има някакъв значим литературен принос като конкретни текстове. Важните творби на участниците на компаниите са в други тематични насоки, но все пак и някои от тях излъчват като нюанс поне обща бохемска атмосфера. 

Втората бохемска вълна е през 20-30 години на миналия век. Тя вече не е така компактна, това са по-скоро спорадични прояви. Типичен случай е бохемството на Славчо Красински, аранжирано в есениновски дух. Това е един пасторален, ‛селски‛ вариант на бохемството в града; тук мотивът за бездомността е даден като подтема на противопоставянето село-град (в безброй варианти от Димитър Пантелеев до Ламар). Ето един характерен фрагмент: 

Толкова младост по глупави устни оставих, 
толкова радост у виното нощем удавих 
и всичко наоколо толкова чуждо звучи ми, 
та чуждо си чувам и своето име - 
моето име Славчо ли беше? 
В кръчмите тънех ноще безутешен, 
в утрото тръгвах, 
а нямах ни път, нито дом, ни любима. 
Чужд и до днес за света, 
а родното село далечно - 
аз не познах любовта, 
ни другарство сърдечно. 

Едно самотническо бохемско настроение! 

Третата силна изява на българското бохемство е цялостният стил на живот и вече голяма част от творчеството на Александър Вутимски. Това вече е по-същинско бохемство на крайностите и на саморазрушението: 

През моста, легнал тежко като труп - 
аз ще премина весело в мрака - 
и нека зданията ме затрупат - 
и нека вятърът над мене да заплаче. 
(‛Нощи на улицата‛) 

Безспорна екзотика за българските условия е хомосексуалният момент: 

Дохождам привечер на гости - 
в едно ателие между завеси. 
Пияният приятел изпровожда 
луната в парка, - проси наслаждение. 
Забравих чашите и есента, 
забравих моя стар приятел... 
В ателието дишат в мрачината 
изваяни, студени колене. 



Всички мемоаристи определят бохемството на Иван Пейчев и не неговите компании като пряко наследили и поведенческия стил на Вутимски, неговото кръчмарско присъствие. Но това е твърде формално уподобяване и до голяма степен се дължи и на факта, че градските песни, шлагерите на Вутимски (и най-вече ‛Къде са седемте пияни негри...‛) звучат в застолието на тези компании, паметта на Вутимски се тачи гласно. 

И нека тук формулирам основната тема на този етюд: късната харизма на Иван Пейчев, неговото особено ритуално присъствие, начинът, по който поезията и личността му събират около себе си поклонници и най-вече поклоннички, част от които се превръщат в постоянни участници в ритуала на славословието, на обожаването на Поета е елитарна социална роля, която не може да бъде определена като бохемство. Иван Пейчев се почита като Принц на поезията (макар този титул да не се употребява, разбира се); назовават го по собствено желание Капитана; при всички случаи той заема безпрекословно централно място навсякъде, където се появи; компаниите се събират в негово име, в почит към поезията му и в още по-голяма степен на преживяваната като уникална личност. 

Иван Пейчев е в бохемата, той е потопен в бохемското последните години на 30-те, през 40-те (до време пътищата му се пресичат с маршрутите на Богомил Райнов, преди той да се официализира) и 50-те години. Но и тогава неговият статус влиза в противоречие с общия стил на бохемството. Защото и при тези свои ранни проявления във всекидневието на кръчмарско-артистичния живот Иван Пейчев се утвърждава като свръхавторитет, той е авторитарен и властен. А бохемството изглежда по принцип е ‛републиканско‛, докато съгражданите около Иван Пейчев церемонии са ‛монархически‛. Кръчмарската демокрация постепенно е суспендирана, за да се наложи естествено доминиращата харизма на Поета. 

Така това са две последователно изпълнявани социални роли, като, разбира се, бохемството има рецидиви и в по-късни времена. Едната роля е вожд на шуменската провинциална бохема, след това на софийската все още неизчезнала бохема, а втората -тъмен принц ни поезията, роля, която си е само негова. 

Знак за бохемското, припомняне на този стил, влизане за малко в него е, когато (след 1960) Иван Пейчев запее песента на Вутимски. 

Декадентски жестове на драстичното епатиране, на съзнателно търсения скандал в социалистическите условия са такива ярки провокации към властта през десетилетията като: 

- закачането на обява, че се продава Народното събрание; 

- обиждането на писателя-пролеткултовец в присъствието на ‛вожда‛ Вълко Червенков; 

- подаването на обувка за поздрав на партийния функционер Митко Григоров; 

- извиканото от залата в присъствието на друг функционер (Боян Българанов) предупреждение към актьора Досьо Досев да не ляга на сцената (въпреки изискванията на ролята), защото след продължителния гуляй няма да успее да стане и т.н., и т.н. 

До смъртта си през 1976 г. Иван Пейчев няма да забрави вкуса на скандала, но не това ще е основното в жестовете на публичната му литературна личност след 1962 (примерно, тогава излиза сбирката ‛Далечно плаване‛) година. Всъщност този тип скандали с политически привкус е един трети жанр на проявление (наред с традиционните бохемски трапезни изпълнения от ранните години и с ритуалните срещи с Принца от късните). 

Нека видим дали мемоаристиката1 достатъчно добре разграничава едното от другото... 

Най-силно свидетелство за шуменските бохемски времена (няколко пъти с прекъсвания) ни дава съгражданинът Тончо Жечев: ‛Целият вид на Иван Пейчев излъчваше повече поезия от всичките му стихове. Той самият беше произведение и въплъщение на поезията. Висок, тънък, накуцващ като Рембо, дългокос, безработен и непрактичен, той олицетворяваше тая безполезна магия, наречена поезия. Нямаше никакъв смисъл да се уговарят предварителни срещи с него - достатъчно беше да се обиколят няколко заведения и в някое от тях Иван Пейчев щеше да бъде намерен, заобиколен от слушатели, пред които ръсеше ядовити сарказми и за града, и за жителите му, и за порядките. (...) Поведението му беше непредвидимо. Единственото сигурно беше, че няма да е скучно. Иван Пейчев презираше всичко банално, общоприето, битово. Остротите му бяха солени, преценките - точни, беше неизтощим на остроумия, правдив и свободолюбив. В него сякаш се бе превъплътила сянката на старото бохемство, старомодно, чуждо на тогавашното външно аскетично, пуританско време и мода. В неговото декаденство имаше нещо органично и естествено, ако ми бъде позволен този парадокс. В него имаше някакво несрещано съчетание на бруталност и нежност, дързост и мекота, разпуснатост и стеснителност.‛ Прибавяме свидетелството на Здравко Петров: ‛Този надарен поет го обладаваха нестандартни бохемски привички и това го правеше някаква своего рода ‛бяла врана‛ в обстановката на еснафския Шумен.‛ А ето и думите на още един шуменец - Ганчо Мошков: ‛този чист романтик и бохема‛, ‛невероятен бард на скандала‛,‛бунтарството му в кръчмите, редом с поезията, беше щит против насилието, простащината и демогогията в живота и изкуството‛. 

Силно идеализирано е, разбира се, това бохемство. Така е в още по-голяма степен в спомените на участниците в софийските компании - още повече, че техните визии сега са изградени със задна дата в спор с хулителите (най-вече с Максим Наимович с неговите враждебни статии и с пасажи от инак доброжелателната книга ‛Едно поколение‛,1966 г., видял обкръжението на Иван Пейчев като неудачници и маниаци.) Най-цялостен е очеркът на Сашо Янков, припомнящ подробно маршрутите от кръчмарските обиколки, постоянните бохемски обиталища. Мемоаристите за софийските по-ранни години открояват в компаниите на Иван Пейчев фигурите на Антон Куманов (пряката връзка с Вутимски) и на Тодор Кожухаров - и двамата с незавидна политическа репутация. Сашо Янков ни дава лаконичен идеален портрет: ‛Поетът бе красив, с антично достолепие и с непредсказуем чар.‛ И представя точно катопразник това битие: ‛То беше общ празник на бликналата фриволност, макар и малко лекомислена у всекиго край него. Защото виното течеше в изобилие, стиховете зазвучаваха с неудържима страст от всякоя уста наоколо. Дните и нощите се сливаха безбройни.‛ 

Виждаме, че мрачните интонации почти липсват при описанието на това определяно като декадентско и бохемско битие. Доминира възхищението от личността на Поета, харизмата е сключена още в ранните години. И все пак, дори понякога определяно като ‛стилова поза‛ (според характеристиката на Божидар Кунчев2 - вж. Б. Кунчев. Иван Пейчев. Литературно-критически очерк. ‛Български писател‛, С., 1986 г., с. 24-26) това си е чисто бохемство. Има тук елементи от тази ритуалност, която ще се развие при утвърждаването на следващата социална роля, но и ‛употребяваните‛ стихове и песни, и жестовете са бохемски. 

Безспорно е, че цялостният стил на битовото поведение, както и формите на присъствие и участие на Иван Пейчев в литературния живот още в първите години след 9-ти септември 1944 г. рязко се разподобява от утвърждаващия се общ стил на комунално писателско живеене, на включване в писателските йерархии, на кариеристично търсене на свое място в ‛писателския строй‛. Колкото и специфично да е бохемството на Иван Пейчев и компаниите му, колкото и да е персоналистично центрирано към него, то се възприема като антиофициозно поведение, като опозиционно и несвоевременно държане (да не забравяме, че Антон Куманов е изпратен в Белене, че Иван Пейчев, въпреки всичките му правоверни политически прояви - включително с написването на съответни тематични стихотворения, не един път е ‛въдворяван‛ в Шумен или в Калофер). Иван Пейчев отказва да приеме чинопочитателните форми на поведение и в това противопоставяне още по-ярко се открояват уникалните черти на неговия публичен образ. 

А българското бохемство всред поетите имаше свои представители и в по-късните десетилетия - могат да бъдат четени жестовете из провинцията на Биньо Иванов или на Йордан Кръчмаров (вземаме най-талантливите), на пловдивските литератори Тодор Чонов и Добромир Тонев, може да се проследи тиражирането и другаде из България. Но това наистина вече са по-скоро единични жестове. 

Последният автентичен бохема беше философът-бездомник Михаил Йорданов, напуснал академична кариера, който гордо преживяваше, като поправяше писалки из софийските кръчми и печелеше от феноменалната си игра на шах из клубовете. Дългата му бяла грива, орловият нос, цялостният му облик бе емблема в кръчмите около ‛Раковски‛ и ‛Граф Игнатиев‛ до началото на 70-те години на миналия век. Автор на няколко книги, той проповядваше и устно една цинична житейска философия, която поради естествената си доброта не спазваше; той декламираше порнографските си поеми, част от които бяха посветени с презрение на ‛онанистите‛ от Съюза на писателите, неми наблюдатели на авторовото съвокупление с поетическата муза.) 

Според мемоарното свидетелство на Владимир Свинтила Иван Пейчев щастливо се измъква от ‛калта на българския провинциализъм‛ и на ‛литературната дилетанщина‛. Това е едно дълготрайно съзнателно усилие. Без да приемаме изцяло тази теза, можем да фиксираме като условно като разграничителна дата 1962 г. - можем да твърдим, че творческото преображение със създаването на стихотворенията от цикъла ‛Далечно праване‛ внася прелом в социалния статус на Иван Пейчев. Тези елегични крайморски стихотворения вече се рецитират по друг начин, без предходната рязкост и категоричност. Емблематичното стихотворение ‛Напътствие‛ вече носи друга всеопрощаваща етика: 

Когато ти решиш да си заминеш, 
недей се взема сбогом нито с мен, 
нито с морето... 
Иди си, без да се сбогуваш. 
Отплувай до съседното пристанище... 

След тази стихосбирка Иван Пейчев окончателно се възцарява като тъмния Принц на поезията. Оттук нататък, той вече не би и могъл с царствената си осанка да бъде бохема. Не са бохеми и хората от постоянната му свита (когато и докато са в свитата). Те са обединени от един мощен култ и той ги озарява, маркира ги. 

Иван Пейчев не е избран за Принц не поезията според някакъв регламент. (Както вече казах, тази титла и не съществува, тя не се произнася. Употребяваме я едва сега, в литературноисторически план, при реконструкцията на една ритуална среда.) Това е естествено обособяване и на базата на предходното персоналистическо акцентирано върху него бохемско битие. Но то е придобиване на друго качество, на друга свръхценност в публичното пространство. Благодарение и на новите си стихотворения Иван Пейчев става този, в чието лице поезията се чества ежедневно, самото му присъствие в кафене, в репетиционна театрална зала или просто в скромен дом инициира празник на поезията. 

В Средновековието принцовете на поезията са избиране на поетически турнири или са били определяни по друг начин. Много национални култури са го правили впоследствие - по-формализирано или по-спонтанно, по-официално или по-игрово. Особена склонност към организиране на ритуали за избиране, короноване на автори на поезия се проявява през времената на руския Сребърен век на литературата и културата (Игор Северянин има поредица от стихотворения на самовъзвеличаването - точно във връзка с едно такова увенчаване; Николай Гумильов настоява според мемоаристката Ирина Одоевцева, че ‛поетите са кралете на живота‛.) Не съществува българска традиция на подобни съперничества и турнирни сблъсъци, но в полумаргиналната среда от писателското кафене на ул. ‛Ангел Кънчев‛ 5 обръщението ‛Принце!‛ просветваше при някоя по-емоционална трапезна беседа. Истинският принц бе обаче именно Иван Пейчев - не само защото още в бохемското стихотворение ‛Гротеска‛ стоеше стихът: ‛Защото тази нощ съм принц...‛) 

Ще прибегнем отново към мемоарните свидетелства... 

Първото е на поета-драматург Иван Теофилов: 

...години наред бях почти в екзалтиран плен на разпространяващия се мит за поета бохема. Разказваха се наистина невероятни случки, цитираха се като негови бомбастични каламбури, а някои, които бяха вече имали щастието да присъствуват в сбирките или по-скоро на ‛сеансите‛ на неговия твърде ексцентричен за онези схематични години начин на общуване, го описваха една ли не като извънземен.
И ето тук (...) върху двойния креват, с кръстосани нозе, като някакъв току-що пристигнал източен принц 
(курсив мой, М.Н.), седеше Иван Пейчев, обкръжен от неимоверно число артисти (...) унесено се вслушваха в ниския, потръпващ глас на поета, който рецитираше своите стихове за любов и раздели...
(...) каква беше тайната на твоето очарование! Защо всички, въпреки хапливия ти език, въпреки категорично наложеното прозвище ‛бохема‛, те търсеха и имаха нужда от теб и стиховете ти?
‛ 

Ето, появи се принцът, макар и въведен чрез сравнителното ‛като‛. Ще пренебрегнем употребата на ‛бохема‛ и тук, и в свидетелството на белетриста Любен Петков: ‛В средата на бохемата е ‛божеството‛ - с истинска осанка на месия, ненадминат волнодумец, мълчаливец маг: величественото присъствие на поета Иван Пейчев, с всичката му атмосфера, властвуваща над цялото море и над бохемата...‛. И след всички тези обособяващи и разграничаващи от обикновеното определения, след знанието, че се властва е добавено, че Стефан Чолаков (един от посетителите на култовото бургаско кафене ‛Малина‛, там се разиграва този театър на възхитата и преклонението) ‛зарежда неуморната си памет с интонациите и жестовете на поета, за да разнесе славата му по други кръчми, кафенета, барове и театрални сцени...‛. 

Могат да се приведат и фрагменти от спомените на Досьо Досев, един от най-близките му приятели (‛В миналото винаги е бил заобиколен от много хора поради своята вродена магнетичност.‛), на Генчо Узунов и Николай Цонев, но нека завършим тази поредица с пасаж от знаменитото ‛Слово за Иван Пейчев‛ на Христо Фотев - следващият Принц, писано по случай петдесетгодишнината на Поета: 

Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и с най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - редки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуетът на някоя измъкната от тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.
Празничното е същността му! Той винаги носи празника в себе си - празникът е неговото здраве... И той го осъществява! И с това отрича ‛територията на ужаса‛ - смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него... Тук е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца...Момичета!
Това би могло да се нарече ‛иванпейчевска атмосфера‛ - тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.
‛ 

Видяхме: идеята за явната, неоспорима власт на този избранник доминира във всички тези текстове, фиксирали магията на ритуалното общуване. Иван Пейчев е Принц на поезията и в презрително пренебрежение на комунистическите рангове: заслужил и народен деятел на културата, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд (въпреки че и той получава някои от тези титли). Неговата неформална власт е истински кошмар за официалните властници в литературата, за соцреалистите - живи класици. Величествената поява в най-късни години на обществено място - много рядка, винаги задължително със свита, предизвикваше у властниците смут и трепет. Никога не се знаеше каква безпощадно точна шега ще благоволи да разиграе или да изрече Поета. Представените в сбирката ‛Лаконично небе‛ (1967 г.) и след това стихотворения психологизираха и интимизираха монументалния му образ, внесоха нюанси на уязвимост, без да се поколебая властвуващата фигура на Принца. 

При цялата екстатична празничност на иванпейчевската атмосфера имаше нещо тъмно, сумрачно, привечерно в нейното излъчване ("от дългото общуване със виното, (...) денят би имал основание / да бъде уморен и тъжен‛/. Ето защо той е тъмният Принц на поезията - на тъгата, на меланхолията, на елегичното настроение. Следващият (и последен) Принц на поезията ще бъде светъл, на възхвалата, на опиянението от естеството, на апологията на жената, на водата, на въздуха на Бургас. Това ще бъде Христо Фотев. 

По една щастлива случайност присъствах през късната зима на 1966 г. на това предаване на магията на празничните ритуали за/на поезията от Иван Пейчев на Христо Фотев. (Бях отишъл при Иван Пейчев за интервю3) и там заварих Христо Фотев. Тогава се и запознах с него.) Видях в пълната му сила стария принц на поезията (тогава на 50 години) да посвещава светлия лъчезарен принц. Това бе общение от най-висш тип. Напред в десетилетията съм участвувал стократно в ритуалите около новия Принц на поезията Христо Фотев4. Никога не забравих за това родословие. 


1. Цитатите се привеждат по книгата: ‛Далечно плаване‛, Народна култура, С., 1996 г., делът със спомени обхваща стр. 257-333.
2. Авторът цитира като автентичен документ за декадентски настроения писмото на Иван Пейчев до Антон Куманов от есента на 1924 г.: ‛Тази вечер по улиците ще заскита един уморен и смъртно пиян човек. Снегът ще танцува пред очите му, фенерите ще му кимат приятелски и той ще мънка под носа си някаква пиянска цинична песен и ще се усмихва на себе си във витрините. Ще има много сребърни звезди по паважа, ще има много сребърна светлина в прозорците и ще бъде безумно весело‛.
3. Вж. интервюто в: Иван Пейчев. Далечно плаване.‛Български писател, С., 1986 г., с. 323-330, както и в: Иван Пейчев. Не чаках есента. ‛Слово‛, Велико Търново, 2000 г., с. 5-13.
4. Вж. за мита на Фотев и за критическото митотворчество моето слово за представяне на книгата на Христо Фотев ‛Спомени на един жив‛ от 1982 г. в: ‛Вдъхновения от Созопол. Стихотворения от различни поети‛. Съставил Михаил Неделчев. София-Созопол, 1995 г., с.57-60.

Няма коментари:

Публикуване на коментар