Loading

КАЛУНЬОВА КРЕПОСТ

Марко Ганчев

31.07.2015 12:35

КАЛУНЬОВА КРЕПОСТ

Marko-Ganchev09
Най-много ме смущава предумишленото оварваряване на типажи и на битие. Грешен подход е, но в ония десетилетия, когато е зряло повествованието за Калуньо, такова предумишлено оварваряване на по-предишните епохи бе нещо като диктат на литературния салон.
Драги Деяне,
Не зная дали романът “Калуня-каля” на Георги Божинов е шедьовър до такава степен, до каквато го възвисяваш, но това, дето успя да го извадиш от забвението и да го предоставиш на общественото внимание за нова оценка, е шедьовър на нашето литературно битие от много години насам. Колкото и да са били енергични похвалните ти усилия, едва ли би могло да стане това, което стана с тоя роман и неговото преиздаване, ако не е имало някакви неподозирани и от тебе валенции, готови за неговото възприемане. Не се наемам да му сея на корена ряпа, но предполагам, че на четящото общество, доколкото все още го има, му е било дошло наистина до гуша от литературните заместители както на стария социализъм, така и на новата демокрация, още повече пък от тия на преходите между тях. Като манна небесна е дошло на читателя да чуе, че из купищата пошлятини на ширпотреба при двете системи е изровено нещо жизнеспособно, с автентични типажи и диалози от народното битие. Такива в романа са не само Калуньо и черноовчарката, но също така особено и Малката. Епизодичните като Янко и дори съвсем мимиходния нов каймакамин също са си намясто.
Да ти кажа какво ме смущава най-много. Това е предумишленото оварваряване на типажи и на битие. Грешен подход е, но в ония десетилетия, когато е зряло и се е писало повествованието за Калуньо, такова предумишлено оварваряване на по-предишните епохи бе нещо като диктат на литературния салон. Има го и в дивите разкази на Хайтов, и във филмите на Костурица, да не говорим за “Време разделно”. Не е справедлив спрямо предишните епохи, а и не отговаря на истината тоя прийом. Всяка епоха си е имала своята реална степен на цивилизованост.
калун09Както всеки исторически отрязък от време си е имал всичко необходимо за битовото си и производително оцеляване, така си е имал и естествените за тая епоха терзания на човека относно екзистенциалните проблеми, които си остават вечно неразрешими за всяка епоха. Ако е въпрос, днешната ни епоха е по-варварска от всичките предишни, защото отдавна вижда, че светът няма ресурси за толкова глезотии, но не ги намалява при явната опасност от близка гибел на тая цивилизационна структура. Вярно е, че Гео Милев навремето апелираше за оварваряване на българската литература, но то бе в смисъл да се придвижи от подражателство към истинност на изображението, а не към аборигенска екзотика.
Самото предумишлено оварваряване и нацвъкването на аборигенска екзотика в някои епизоди не би причинило толкова вреда на истинното повествование, колкото това, че редом с него тръгва и някакво ретро-суперменство на главния герой. Има такива нюанси и при Калуньо. Те са убедителни, когато като природен човек той се справя успешно с природните стихии и зверове. Това му качество обаче авторът пренася неволно и върху социални, трудови и дори политически негови стълкновения с другите човеци. Почти суперменски той си знае отначало кога какво трябва да се направи абсолютно при всяко възникнало трудно положение и се справя мигновено и безпогрешно. Никога не се колебае, сигурен е не само в правотата си, но и в крайната си победа. Може би чак някъде към края на романа, когато от природен човек прераства в обществен и се мъчи да овъзмезди трагедията на друговерското село, причинена от неговите едноверци, се сблъсква с непреодолимите закони на макиавелизма, без да има, разбира се, и най-малка представа за тях.
Като упрекваме автора за предумишлено оварваряване на повествованието, не можем  и да не го възхвалим за същото, защото хич не е лъжица за всеки устат самолюбец да може да оварвари четивно вечния любовен триъгълник около главния герой. Че и вечната Лолита в образа на Малката, при това с трагичен завършек за разлика от оная. А подстрекателите на варварското верско опълчение в тоя роман с право не се отличават от днешните по света и у нас.
Перото, което е теглило разказвача на историята на Калуньо, покрай другото ни убеждава, че наистина има някаква типология на балканския човек, колкото и тия неща да са относителни. То е и близо до ума да има такава типология, след като тия хора са от периферията на европейската цивилизация и все още са запазили не само в бита си, но и в манталитета си доста общи черти. А Калуньо и хората му са дори в периферията на периферията, още полуоседнали, полуномади, полумирни труженици, полухайдути. Романът е принос към самоопознаването ни и наистина се вписва в координатите на Нушич, Караджале, Алеко Константинов, Иво Андрич, Исмаил Кадаре, независимо дали може да се съизмерва с тях или не.
Разговорът за тая книга би трябвало да се е провел при излизането на първото й издание в края на 80-те години, а точно тоя неин лош късмет е предопределил не само простото мълчание около нея, но и пълното й забвение в кашоните на букинистите. Точно тогава забушуваха бурите на перестройката, всички умове, както и всички глупотевини, бяха вперили погледи в бъдещето, кой ще ти чете роман с ретролексика и още по-ретро сюжети. И самият автор има вина за игнорирането на това заглавие. Не може всичките думи на корицата да бъдат диалектни и трудни за произнасяне. Можел е да озаглави романа си например “Калуньова крепост” по аналогия с Асенова крепост, би могло да се търси и съвсем друго заглавие, което да не изисква да прочетеш цялата книга, за да го разбереш. Би трябвало да му помогнат тогавашните редакторчета в “Български писател”. Той, единакът, е имал нужда от квалифицирано редакторско съучастие извън цензорското. Не всичко му е наред и с композицията, и с мотивацията на някои действия на героите, някъде към края на книгата дори авторовото послание става малко риторично. Но по това време вече в писателското издателство нямаше редактори като Борис Делчев за прозата, Фурнаджиев за поезията или Тихомир Тихов за класиката.
Сигурно ще се намерят и по-окислени скептици от мене, които ще изчоплят и други професионални недостатъци на тая книга, но това трябва да се посреща спокойно, защото то е съвсем различно от хейтърството из интернетските форуми. А пренареждането на литературните стойности ще е дълга работа. Сума време ще мине най-напред, докато отпадне на битово равнище внедрената през толкова десетилетия йерархия на политбюрата, към която в последните десетилетия се наслагва и йерархията на ширпотреба. Още не са си заели истинското място в ранглистата на българската литература такива като Стоян Михайловски, Рачо Стоянов и Асен Разцветников, що остава до другите. Засега нямаме критична маса нито от читатели, нито от критици, която да даде тласък на пренареждането. Спасението на давещите се пак е в ръцете на самите давещи се. Така че всяка ръка, която изважда удавник от кашоните на антикварите, е достойна за ръкуване.

Марко Ганчев е роден през 1932 г. Като студент печата стихове в „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Стършел“. След като завършва българска филология, е изпратен в Тирана, Албания, за да се подготви за преводач на поезия от албански език. Първата му стихосбирка, „Семената зреят“, излиза през 1957 г. През 1961—1968 г. завежда културния отдел на в. „Стършел“. През 1971 г. е изключен от БКП заради отказ да гласува резолюция срещу Александър Солженицин. От 1979 до 1984 г. е редактор в сп. „Съвременник“. През 1989 г. води рубрика по радио „Свободна Европа“, в която чете политически есета под общото заглавие „На прощаване с тоталитарната система“. От 1989 до 1993 г. е главен редактор на в. „Литературен фронт“, преименуван междувременно на „Литературен форум“. Лауреат на националната литературна награда „П. Р. Славейков”.

Източник: http://kultura.bg/web/калуньова-крепост/ 

Няма коментари:

Публикуване на коментар