Loading

Литературният кръг „Мисъл“

Източник: БЛОГЪТ НА ДАНИЕЛА БЕЛИЧОВСКА
Всеки един от нас е учил в часовете по литература за кръга „Мисъл“ .  Литературното списание „Мисъл“, както признават и левите, и десните представители на българската литературна критика (колкото и да са дефицит последните), е най-популярното и модерно наше списание не само за периода, през който излиза, но и години по-късно.
Само че, както ни е преподавано в училище – това, което знаем и сме чули за него, вероятно се свежда до  популярните интерпретации за естетическата платформа на кръга „Мисъл“, за четиримата, свързани с него: основателят д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов. За модернизма и индивидуализма, който внасят в българската литература тези автори.
Трябва да поровиш обаче, и то съвсем целенасочено, за да стигнеш например до някакви, макар и бегли описания на перманентните  полемични сблъсъци, които някои автори около кръга „Мисъл“ са имали със социализма като идеология, който точно тогава е навлизал в българското пространство, сблъсъци  конкретно и със самия Благоев.
Кръгът „Мисъл“, основан от западните възпитаници – Славейков и д-р Кръстев, започва упорита и последователна ( за определен период ) борба срещу социализма. Д-р Кръстев, публикува редица статии, в които изобличава и предупреждава  относно злото, което носи тази идеология.
Например  в своя статия  Социализмът пред съда на науката и на българското общество”, 1903г., той казва:
“Крайният резултат в социалистическата държава ще бъде възраждането на деспотизма… Социалистическата администрация ще се превърне в страхотна тирания.”
“Материалистическото учение отхвърля вярата като непотребно, та дори и вредно суеверие и търси научно обяснение на мирозданието, като не приема никаква висша, божествена сила. Но не е ли неразумно, ако не престъпно, да се стараеш да унищожиш в народа конкретното народно схващане на мировия ред и да искаш да го замениш с отвлечено научно, недостъпно нему? И социализмът е един вид суеверие, понеже упованието му в бъдещето не почива на разумно основание. А важното е, че на вярата се крепи цялата нравственост на нашия народ. Разклати у него убеждението, че съществува задгробен живот, висш съд за земните дела и у него ще изчезне страхът от греха и престъплението.”
      В друга своя статия (сп. “Мисъл”, кн. 9, 1902 г.) д-р Кръстев пише:
 “Нека историята ги съди за техните тежки грехове спрямо несравнено по-ценните и по-належащи нужди на времето; нека тя им каже, че те са косвените виновници за тържеството на гешефта и на скодоумието в българската държава за последните десет години; защото те в своята слепота за нуждите на живота отвлякоха най-добрата част от нашата интелигенция от тоя живот и я тласнаха в една донкихотовска борба с вятърни мелници.”
Пенчо Славейков пък от своя страна е свързван с индивидуализма и модернизма, което е така, но защо не напишем нещо и за неговата открита омраза и за  словесните битки, които е водил с привържениците на социализма. Наричан е от Благоев „буржоазен възпитаник“, „западен индивидуалист“. В свои писма до Мара Белчева Славейков се възмущава от политиката на руския император.
Левите идеолози дефинират неговата омраза като „класова ненавист на млади