Loading

Литературният кръг „Мисъл“

Източник: БЛОГЪТ НА ДАНИЕЛА БЕЛИЧОВСКА
Всеки един от нас е учил в часовете по литература за кръга „Мисъл“ .  Литературното списание „Мисъл“, както признават и левите, и десните представители на българската литературна критика (колкото и да са дефицит последните), е най-популярното и модерно наше списание не само за периода, през който излиза, но и години по-късно.
Само че, както ни е преподавано в училище – това, което знаем и сме чули за него, вероятно се свежда до  популярните интерпретации за естетическата платформа на кръга „Мисъл“, за четиримата, свързани с него: основателят д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Яворов. За модернизма и индивидуализма, който внасят в българската литература тези автори.
Трябва да поровиш обаче, и то съвсем целенасочено, за да стигнеш например до някакви, макар и бегли описания на перманентните  полемични сблъсъци, които някои автори около кръга „Мисъл“ са имали със социализма като идеология, който точно тогава е навлизал в българското пространство, сблъсъци  конкретно и със самия Благоев.
Кръгът „Мисъл“, основан от западните възпитаници – Славейков и д-р Кръстев, започва упорита и последователна ( за определен период ) борба срещу социализма. Д-р Кръстев, публикува редица статии, в които изобличава и предупреждава  относно злото, което носи тази идеология.
Например  в своя статия  Социализмът пред съда на науката и на българското общество”, 1903г., той казва:
“Крайният резултат в социалистическата държава ще бъде възраждането на деспотизма… Социалистическата администрация ще се превърне в страхотна тирания.”
“Материалистическото учение отхвърля вярата като непотребно, та дори и вредно суеверие и търси научно обяснение на мирозданието, като не приема никаква висша, божествена сила. Но не е ли неразумно, ако не престъпно, да се стараеш да унищожиш в народа конкретното народно схващане на мировия ред и да искаш да го замениш с отвлечено научно, недостъпно нему? И социализмът е един вид суеверие, понеже упованието му в бъдещето не почива на разумно основание. А важното е, че на вярата се крепи цялата нравственост на нашия народ. Разклати у него убеждението, че съществува задгробен живот, висш съд за земните дела и у него ще изчезне страхът от греха и престъплението.”
      В друга своя статия (сп. “Мисъл”, кн. 9, 1902 г.) д-р Кръстев пише:
 “Нека историята ги съди за техните тежки грехове спрямо несравнено по-ценните и по-належащи нужди на времето; нека тя им каже, че те са косвените виновници за тържеството на гешефта и на скодоумието в българската държава за последните десет години; защото те в своята слепота за нуждите на живота отвлякоха най-добрата част от нашата интелигенция от тоя живот и я тласнаха в една донкихотовска борба с вятърни мелници.”
Пенчо Славейков пък от своя страна е свързван с индивидуализма и модернизма, което е така, но защо не напишем нещо и за неговата открита омраза и за  словесните битки, които е водил с привържениците на социализма. Наричан е от Благоев „буржоазен възпитаник“, „западен индивидуалист“. В свои писма до Мара Белчева Славейков се възмущава от политиката на руския император.
Левите идеолози дефинират неговата омраза като „класова ненавист на младия български буржуа към етиката на социализма“, интерпретации, които си съществуват и до днес в някои академични тру