КАК ДА РАЗПОЗНАЕМ ДУХОВНО ОСЪЗНАТИЯ ЧОВЕК

1. Някои от тях са мъже, а някои – жени. Можете да ги видите в манастир или в крайградска къща, в гората или в малко провинциално градче. Вярно, че не са много, но все пак са повече, отколкото си мислят хората. И това не е така, защото духовното израстване е нещо сложно. Печалната истина е, че повечето хора не искат да се затормозват, за да се измъкнат от блатото на невежеството и страстите.
2. Отначало няма да забележите просветления човек в тълпата, защото той е тих и скромен. Но когато започне ситуацията да се заплита, тогава той се откроява. Когато всички останали изпитват ярост, той ще е пълен с любов. Когато другите са смутени от някаква криза, той ще е все така спокоен, както и преди. В налудничавата борба, в която всеки иска да получи колкото се може повече, той ще стои сдържан и спокоен в ъгъла. Той върви плавно по ръба на острието, той е устойчив сред паниката. Не иска да подчертава различието си, но той просто е освободен от желания и това го прави напълно самодостатъчен. Неговото спокойно присъствие докосва всеки. Неговите нежни, обосновани думи обединяват враждуващите и сближават тези, които вече са обединени. Скърбящите, изплашените и разтревожените се чувстват много по-добре след като са поговорили с него. Дивите животни чувстват душевната му доброта и не се страхуват от него.
3. Той не винаги изказва своето мнение или отстоява гледната си точка, в действителност изглежда така, сякаш няма никакво мнение и затова хората често го приемат за глупак. Когато той не се тревожи за това, не отмъщава и не злоупотребява или не се присмива, хората си мислят, че нещо не е наред с него. Но на него му е все едно какво мислят хората за него. Все едно е ням, това е така, защото той просто предпочита да пази мълчание. Действа така, сякаш е сляп, но в действителност вижда всичко, което става около него. Хората си мислят, че е слаб, но в действителност е много силен. Въпреки лъжливия си външен вид, той е остър като бръснач.
4. Лицето му винаги сияе и е спокойно, защото никога не се безпокои за това какво се е случило вчера и какво ще се случи утре. Осанката му и движенията му са изящни и достойни, защото има естествена осъзнатост за всичко, което прави. Приятно е да се слуша гласа му, учтив е, точен и говори по същество. Прекрасен е по начин, който няма нищо общо с външността и красноречието, а с неговата вътрешна благост.
5. Може да има дом, но ако той днес изгори, утре ще отиде на друго място и ще се чувства също толкова удобно. Навсякъде се чувства като у дома си. Той е от този тип хора, които се опитват да намалят броя на собствените си вещи и винаги им се струва, че те са прекалено много.
Не е важно колко му се дава – винаги на него му се струва, че е напълно достатъчно. Разбира се, той също се стреми да удовлетвори жизнените си потребности, но те са значително по-малки. Неговият живот е изчистен и прост, той е удовлетворен от това, което среща по пътя си. Най-добрата храна за него е Радостта, най-доброто питие – Истината, най-добрият дом – Осъзнаването.
6. Обикновените хора са шумни като звън на ручей, а духовно израсналите – тихи, като океански дълбини. Просветленият обича тишината и слави тишината. Но това не означава, че никога не си отваря устата. Той е радостен да говори за вярванията си, ако има някой заинтересован да го слуша, макар че той никога не проповядва и не се намесва в спорове и дискусии. Освен това, доколкото той говори само това, което действително знае, всичко, за което говори, е автентично, така че тъй наречените „експерти" просто не го разбират.
7. Умът му не е нито хаотичен, нито спящ. Когато има нужда да мисли – мисли, когато няма – си позволява да притихне. За него това са инструменти, а не проблеми. Той и досега има спомени, емоции и идеи, но е равнодушен към тях. За него те са просто магическа илюзия. Той ги наблюдава по реда на възникването им – как идват и как си отиват. Неговият ум е като чисто небе – преминават облаци, но то си остава просторно, чисто и неизменно.
8. Макар и да е чист във всяко отношение, духовно израсналият не мисли за себе си дали е по-добър или по-лош от някой друг. Той приема другите такива, каквито са, без осъждане или сравнение. Той не е „за" или „против" каквото и да било. Не гледа на нещата от гледната точка на добро и зло, чисто и мръсно, успех и неуспех. Той разбира дуалността на света и е излязъл от нейните граници. Така той се е освободил от всичко. Няма желания, няма страхове, няма концепции, няма безпокойства.
9. Не много отдавна и той е бил нещастен както всички останали. Как е стигнал до тук? В действителност всичко е много просто. Той престанал да търси причините извън себе си и започнал да търси навътре. Когато погледнал навътре, видял, че с което се самоопределя, в това и се вкопчва – тяло, емоции, концепции, проблеми, но всичко това не е той. И затова просто пуснал всичко да отмине. Сега той пребивава в тази пустота, в тази неограничена свобода и е щастлив през цялото време. Другите се опитват да го класифицират като свят, а понякога и глупак. Но той се смее, когато чува тези етикети и нарича себе си „никой". Как можете да оцените този, който е излязъл от всякакви граници?
10. Тъй като той е изпълнил своята задача и няма какво да прави повече, голяма част от времето си прекарва седейки спокойно и наблюдавайки собствените си действия. Обикновените хора смятат това за много скучно. „Дайте ми вълнение, разнообразие" – казват те. Но когато дойде вълнение или разнообразие от това, което не харесват – болест, неуспех, отказ или смърт – тогава изпадат в отчаяние. Ето тогава той излиза тихо напред, за да помага и изцелява. И тъй като той има предостатъчно време, може да се отдаде изцяло на другите хора. Той се докосва до всичко със своята любов.
11. Той е щастлив да чака така до самия край, а когато смъртта най-после дойде, я приема без страх и върви по пътя си без съжаление. Какво става с просветления след смъртта? Учените спорят за това столетия наред. Но вие не можете да видите къде е отишъл духовно израсналият човек, както не можете да видите следи след летящите в небето птици. В смъртта, както и в живота, вървящите без пътеки не оставят следи.
източник: prosvetlenie.blog.bg

GOOGLE КАТО ОТГОВОР

Тони Николов





Днешният свят е сложна конструкция от отговори на зададените от човека въпроси. Невидимата дигитална решетка на световната мрежа е скелето, около което се оформя единството на този наш свят.
Преди около триста и петдесет години Галилей дефинира природата като „отговор, даден на нашия опит”. Тоест в опита си човекът е трупал отговори на съществуващите естествени закономерности, докато постепенно изгради собствен свят.
Днес Google е в ролята на инстанция, която, както твърди философът Борис Гройс, регулира нашия диалог със света, налагайки свои философски и емпирични предпоставки. Глобалната мрежа постепенно подчинява човешките действия на правила и функционалности, които започват да играят ролята на структуро-определяща матрица. Интернет е не само средата, в която става възможен човешкия опит, а и негова коригираща функция.
Човекът е по природа питащо същество, способно да формулира въпроси и да търси отговорите им. Затова ролята на най-голямата световна търсачка е тъй основополагаща, защото тя все повече се превръща във „филтър” на човешката мисъл.
1. Имаме някакъв конкретен въпрос. Google в миг дава възможната палитра от отговори, която се приема от насбезвъпросно. Тъкмо безвъпросно, защото дали един въпрос е легитимен – и доколко е легитимен или не – решава единствено търсачката Google, според предварително заложени и автоматично задействани от нея критерии. Това е емпирична реалност от друг порядък, паралелна на трупания с векове човешки опит.
а) В един случай можем да имаме много широк спектър от възможни контексти на отговорите – препратки, връзки, линкове, визуализация, аудио и видео файлове.
б) В друг случай – нищо. Няма намерени отговори. Въпросът е анулиран и запратен в небитието за рециклиране. Казвам за рециклиране, защото отпечатък от всяко питане, свързано с дума, име или проблем, се съхранява никъде и кой знае дали няма да е от полза на някой следващ потребител, за когото току-виж сме изиграли ролята на „контент-провайдъри”. Ала това е чисто футуристична прогноза.
Причината? Google трансформира реалността, свеждайки я до набор от „облаци от думи”. Да, именно до „облаци от думи”, като за целта възпроизвежда или пък разлага наложили се от векове дискурсивни структури, тоест най-устойчивите културни словосъчетания.
Всеки от опит знае, че Google на практика е глобална философска машина, която може да бъде питана дори: „Какъв е смисълът на живота?” (666 000 отговори на български за 37 сек; 430 млн. отговори на английски за 29 сек.). Разбиването на това питане до матрицата „живот, смисъл” рязко увеличава търсенето и прави смайващи и повече от неочаквани връзки отвъд философията, сред които са: верига бирарии в Лондон, надписи на надгробни камъни, скеч на „Монти Пайтън” и най-вече (по брой на показванията) лого на Бил Гейтс.
В този смисъл, позовем ли се на Витгенщайн, Google предлага „очевидна достоверност”, но не и истинност. Всяко произволно значение в „облака от думи” минава за „истинно”, доколкото се изключва презумпцията за „правилното значение” на думите и понятията.
Векове наред речниците и енциклопедиите са били заети с това да открият и подредят тъкмо „правилните значения” на думите, на техните семейни гнезда, изрази, словоупотреби и културни смисли.
От тази гледна точка, Google е тотална културна деконструкция. Хамлет е герой на Шекспир и „принц Датски”, но и бар за меланхолици в Дъблин, както и британски футболен отбор от предградията на Лондон („Дулуич – Хамлет ФК”), както и псевдоним на позабравения български сатирик и невероятен преводач Димитър Подвързачов (1881-1937) и т.н. Всеки от тези отговори е истинен и еднакво верен, без да пропускаме снимките във „Фейсбук” на не един домашен любимец, най-често котараци, подвизаващи се под името Хамлет.
В днешния мрежови свят всяко нещо е такова, каквото е. А йерархията (подредбата) на възможните и търсени отговори е в ръцете на една анонимна (дигитална?) власт, която определя контекста на отделните траектории от думи. Тези думи, съответно техните значения, мигрират по подобие на бежанските вълни, завоюват нови полета и неподозирани досега територии, обрастват с нови връзки (линкове).
В основата на ползването на Google лежи негласния договор за приемането на подобна дигитална еманципация, колкото и понякога тя да има взривоопасен, дори разрушителен характер.
На всеки се е случвало да напише името си в търсачката и вместо на себе си да попадне на съвършено друго лице. При това интернет-изявите на google-двойника ви могат направо да ви хвърлят в ужас, а понякога глобалната търсачка буквално „опорочава” идентичността ви, смесвайки я с лице с откровено криминални прояви, което прави „съвпадението” още по-неприятно. Но ясно е, че тази реалност не зависи от вас и не е под ваш контрол. Google не признава опроверженията и разграниченията. Той по-скоро слива, вместо да различи, което е един от съществените принципи на съвременното интернет-общество.
Разбира се, понякога Google е болезнено актуален и точен.
Задайте му въпроса: „Кой?” (но непременно в кавички и с въпросителна) и ще се убедите, че сред 27 100 100 резултати в българската версия на търсачката, навярно половината препращат не към граматиката, а към най-наболелия въпрос на българската политика, зад който ясно се очертава една корпулентна фигура, гарнирана с чалга парчето „Кой?” на Галена и Фики от октомври 2013 г., заедно с въпроси като „Кой управлява земята?” и „Кой злодей на Дисни си ти?”.
Проблемът на света, крепен от Google, не е, че няма реалност. Разбира се, че такава реалност има. Проблемът не е и в това защо в даден моменти излизат едни, а не други препратки. Проблемът е дали става дума за свобода (произвол) или пък има опит за целенасочена подредба (политически контекст). Докато интернет-светът е лотария, това гарантира на питащия човек максимална свобода. Другата хипотеза е стряскаща, тъй като е лесно представимо как глобалната мрежа може да стане подвластна на тоталитарна политика. И тогавапитащият човек, както е при идеологиите, ще разполага дори с повече отговори, отколкото са му необходими. Без те изобщо да се покриват с неговите истински въпроси.

ХРИСТОС И МЕДИИТЕ

малкълм

Малкълм Мъгъридж


Когато става дума за ерозията на моралните стандарти, не се ли отнасят и за медиите думите, казани сред пустошта от вещиците в Макбет: „Зло – добро, добро и зло от едно са потекло“?
Разбира се, за мен е голям комплимент, че поканихте един възрастен и пенсиониран журналист като мен да говори по темата „Христос и медиите“, тема, която по самата си природа е от трансцендентна важност за представянето на религията в медиите. Но нека още в самото начало да кажа направо, че нямам друга квалификация да говоря по тази тема освен тази, че твърде късно и след голяма съпротива започнах да виждам в Христос единствената реалност в един свят, който все повече е подвластен на фантазията и посланието на медиите, в които като млад и възрастен съм прекарал повече от половин век, списвайки цялата възможна гама от красноречиви редакционни статии до лаконични клюкарски колонки, от подготовката на новинарски предавания от нашите специални кореспонденти оттук-оттам или откъдето и да било, до писането на рецензии за книги, обяви за театрални постановки, коментари и възпоминания, стигайки дотам да поема тежката отговорност да бъда редактор на привидно хумористичното списание „Пънч”, когато от мен се изискваше да изпълня невъзможната задача да накарам сънародниците си да се смеят.
Извън тези петдесет греховно прекарани години, не притежавам никаква квалификация по отношение на социологията, психологията, идеологията, метафизиката или друга страна на медиите. Ако някога ми се е налагало да рецензирам книга по тези въпроси, което се е случвало, трябва със съжаление да кажа, че съм вършил това след прибързаното прелистване на нейните страници, утешавайки се с думите, казани от великия д-р Джонсън[1] за творбите на Конгрийв[2], че по-скоро би ги похвалил, отколкото да ги прочете. А и опитът ме учи, че специалистите по комуникации много рядко умеят да комуникират ясно и умело. Това изглежда изненадващо само докато човек се замисли, че брачните съветници обикновено са разведени, диетолозите често страдат от хронични храносмилателни проблеми, а жреците на потентността – като Д. Х. Лоурънс[3] – нерядко са импотентни, както и че пътят към личния и държавен банкрут почти винаги е застлан от икономисти.
Подобни есета, по ирония на съдбата и поне за мен, са част от Божията слава и благодат. Освен златната нишка, за която Блейк[4] пише, че води към небесните двери, има и друга една нишка, която ни държи свързани със земята. И двете са необходими – като радио и телевизионните приемници, същото виждаме и при катедралите, които имат както устремени към небето кули, така и страховити чудовища, обърнали погледа си към земята. Като страстен любител на смеха и като човек, убеден, че смехът е най-възвишеното мистично транспортно средство, вярвам, че когато дверите на небесата се отворят, от тях ще се чуват не само небесни хорове, но и непогрешимият звук на смеха. Не можем ли да кажем, че грехопадението на човека е една космическа версия на шегата с динената кора? Затова, когато говоря по темата за Христос и медиите, го върша само като стар практик, а не като експерт, в смисъла, който влагат в това статистиците или социалните учени, чиито изследвания ми се струват подобни на тези, на които се е посветило населението на летящия остров Лапута, когато там пристига Гъливер на Суифт, или на днешните проекти на ЮНЕСКО. Винаги съм се забавлявал с това как римляните, които са предсказвали бъдещето с гадаене по вътрешностите на птиците, са били много по-точни и просветени в своите предсказания от социологическите прогнози в наше време. По моето скромно мнение най-съвършени прогнози биха могли да се направят по вътрешностите на д-р Галъп. Но разбира се, големият недостатък на този подход е, че той може да бъде използван само веднъж.
И сега, в качеството ми на стар практик, който гледа назад към живота си, преминал вътре и извън редакциите на вестници и списания, вътре и извън телевизионни и радио студиа, който като дявол се е въртял нагоре-надолу и напред-назад в търсене на новини, ми се струва все по-ясно, че медиите са се превърнали в най-могъщите машини за фантазии на всички времена. Това се отнася както до техните новини и документални предавания, така и до техните авторски програми. Камерите работят, очите са втренчени, режисьорът крещи: „Камера“. Аутокюто тръгва. Студиото е обляно в светлина. Интервюирам епископ в лилаво расо, което той специално пожела да облече, защото изглеждало толкова добре в жив цвят (каквото и да означава това). Лицето му, към което хвърлям поглед, изглежда тревожно, изражението му е сякаш умолително. Сякаш казва: „Пощадете ме“. Изкушавам се да му задам някой наистина смущаващ въпрос, като например: „Има ли живот след смъртта?“ или „Смятате ли, че ще отидете на небето?“. Вместо това се чувам как го питам за мнението му за причините за спада на посещаемостта на църквите, какво мисли за ръкоположението на жени за свещеници, дали подкрепя идеята за обединение с методистите – все въпроси, в отговора на които той се чувства напълно уверен.
Режисьорът повдига три пръста – остават три минути, време за последен въпрос: „Епископе, нужни ли са епископите?“. Харесва му. Харесва му. На лицето му се изписва блажена усмивка „Необходими или не – казва той, – те съществуват“ – което всъщност се отнася и за телевизията. В този миг режисьорът прави жест, сякаш си прерязва гърлото, след като е чул в слушалките неумолимата дума „край“. Епископът и аз напускаме своите образи и се връщаме към всекидневните си личности, изтриваме си грима и отиваме в приемната, където разменяме няколко думи, след като сме успели да внесем известен трансцендентен привкус на едно лишено от всякаква трансцендентност неделно зрелище.
Въпреки присъствието на епископа всичко това изглежда твърде далеч от Словото, станало плът, живяло сред нас, изпълнено с благодат и истина – твърде далеч от великата драма на Въплъщението, толкова прекрасно предадена в Книга Премъдрост Соломонова: „когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, слезе от небето, от царствените престоли, всред гибелната земя всемощната Твоя дума като страшен воин“.
Наистина вярно е, че медиите са интегрална част от нашия дезинтегриран начин на живот; те изразяват и така насърчават тази дезинтеграция. Но не могат да бъдат държани отговорни за това. В същото време те ни карат да приемем за даденост все по-голямото насилие и конфликт в света и дори изискват от нас да виждаме в това нещо позитивно и благотворно, да приемем дълбоката ерозия на моралните ценности, от които произлиза и върху които се основава традиционно нашата християнската религия и начин на живот като разширяване на свободата и подобряване на качеството на живота. В Англия например започнахме да приемаме като нормални хроничното насилие и беззаконие в Северна Ирландия, която е интегрална част от Великобритания. А подобни региони на безредие стават все повече по света. Ако те са способни да представят това насилие по драматичен визуален начин, медиите привличат вниманието ни към тях. А после, когато новините спрат, те слизат от екраните и заглавията на вестниците, а всички ние забравяме за тях.
Когато става дума за ерозията на моралните стандарти, не се ли отнасят и за медиите думите, казани сред пустошта от вещиците в Макбет: „Зло – добро, добро и зло от едно са потекло“[5]? Особено красноречиви в това отношение са думите на Симон Вейл, чиято интелигентност и прозорливост според мен са сред най-дълбоките, на които сме свидетели в нашата епоха. Тя пише около едно десетилетие преди телевизията да се развие до такава степен, че да окупира вниманието на големи групи от зрители по света, а в случая на западния човек – за около 35 часа на седмица – което прави дванадесет години (и това е една ужасяваща мисъл) от един средно продължителен човешки живот, дванадесет години, прекарани във взиране в телевизора. Ето какво казва Симон Вейл: „Нищо не е толкова прекрасно, нищо не е толкова постоянно свежо и изумително, толкова изпълнено със сладост и вечна радост, колкото е доброто, а никоя пустиня не е толкова суха и досадно монотонна, колкото злото. Но точно обратното е вярно за фантазията. Доброто в художественото творчество е сиво и досадно, докато злото е разнообразно, интригуващо, привлекателно и изпълнено с очарование“.
Днес медиите, струва ми се, поразително потвърждават това мнение на Симон Вейл. В тяхното послание почти винаги вълнуващ е еросът, а не агапе; успехът и известността изглеждат много по-желателни от съкрушеното и покайващото се сърце; а героят за народа е Иисус Христос като суперзвезда вместо Иисус Христос на Кръста. Доброто и злото са основни въпроси от нашето морално съществуване. Затова те могат да бъдат сравнени с положителните и отрицателни полюси, които генерират електричество. Ако обърнете полюсите, токът спира. Светлината угасва. Мракът пада и всичко се обърква. За мен е извън всякакво съмнение, че мракът, който се спуска върху нашата цивилизация, се дължи точно на тази смяна на местата на доброто и злото, както и че медиите оказват могъщо влияние за тази размяна – което вероятно е още по-голямо в насърчаването на последиците от него.
Нека припомня, че същото мнение изказа един много по-силен и авторитетен човек от мен. Имам предвид, разбира се, Александър Солженицин, който в първата си диагноза за болестта на Запада, когато пристигна сред нас като принудителен изгнаник, отбеляза, че ние, западните хора, наистина сме най-могъщите и проспериращите в целия свят, но че нашата сила, богатство и влияние няма да ни донесат полза, защото сме изгубили съзнание за доброто и злото. Връща се към тази тема във втория том от Архипелаг Гулаг – излишно е да се споменава, че този откъс е напълно пренебрегнат от медиите. С прекрасни думи, които са сред най-запомнящите се в нашата епоха, той пише: „И едва върху гниещата лагерна сламица усетих първите движения на доброто. Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, преминава не през държавите, не между класите, не между партиите, тя преминава през всяко човешко сърце и по такъв начин – през всички човешки сърца”. И след това добавя според мен изключителните думи: „Бъди благословена, тъмнице моя, че те имаше в моя живот!”[6].
Какво прозрение, каква мъдрост, придобита, колкото и да изглежда невероятно, в съветски затворнически лагер след строго марксистко възпитание! Трябва да споделя, че ако някой ми беше казал, когато бях млад журналист в Москва в началото на 30-те години, че в режим като този в СССР – чиито управници си бяха присвоили повече власт над своите поданици от всяко друго предишно управление в историята на човечеството, контролирайки абсолютно всяка минута от техния живот, и което от самото си начало беше решено да заличи всяка следа от християнската религия, да унищожи нейния Създател, нейното Писание, норми, културно наследство и трансцендентални въжделения – ако някой ми беше казал тогава, че шестдесет години след създаването на този режим вътре в него ще се надигне глас като този на Солженицин, който говори на автентичен християнски език, на езика на Евангелието, на езика на нашия Господ, щях да кажа, че това е напълно немислимо. А ето че това се случи и това е чудо, което е сред най-великите чудеса, с които някога сме били удостоени от Господа, което изисква внимателно да бъде изследвано, особено от тези, които упражняват властта, които пишат законите, които преподават, и особено от тези, които създават предавания – по-конкретно, религиозни предавания.
Всички, ангажирани със създаването на такива религиозни програми, ще се сблъскат с онова, което е наричано консенсус – с тайнственото предубеждение, на което са подвластни медиите и особено телевизията, един вид хуманистична ортодоксия, налагана над грамотното население на Запада с твърдост и упорство, на които би могъл да завиди дори Торквемада с неговите уреди за мъчения и аутодафета. Често говоря за този консенсус като за великия стремеж към смъртта на либерализма, в смисъл че той ми се струва насочен към разрушаването на самите ценности, които твърди, че поддържа, към утвърждаването на авторитаризма, който той настоява, че толкова силно презира, и като цяло води към разруха всеки режим, от който се очаква да осигурява условия, в които този консенсус да продължава да съществува. Някой ден един бъдещ Гибън, посветил се на изследването на упадъка на нашата западна цивилизация, ще бъде силно заинтригуван от тази спасителната операция, превърнала се в сеещ смърт отряд, от този стремеж към смъртта, осъществен в утопиите, където робството започва да се налага в името на освобождението, където в академичните среди процъфтява мракобесието, където нулевата раждаемост се величае като велико постижение и в името на която бебета са убивани още преди да са родени в името на най-висшите хуманитарни принципи, и то в мащаби, от които би се уплашил и цар Ирод. Бях свидетел как един луд австриец възвести създаването на Германския райх, който щял да просъществува хиляда години, как един италиански клоун смени календара, за да започва с неговото възкачване на власт, и как един грузински бандит в Кремъл бе възвеличаван от нашия интелектуален елит като по-мъдър от Соломон и по-хуманен от Марк Аврелий. Що се отнася до вашата страна, Америка, видях как тя стана по-богата от целия останал свят, с военно превъзходство, което би позволило на вас, американците, стига да го поискате, да затъмните военните завоевания на Александър или Юлий Цезар – всичко това се случи пред очите ми в рамките на един живот. Днес Англия е малък остров край брега на Европа, заплашен от дезинтеграция и банкрут; Хитлер и Мусолини са смятани за смешници; Сталин вече е забранено име дори в държавата, в чието създаване той участваше и която управляваше в продължение на три десетилетия; Америка е обзета от страховете да не се окаже лишена от безценната течност, която кара магистралите да боботят, а градовете да се пълнят със смог, и от спомена за опустошителната кампания във Виетнам, чиито решителни битки се проведоха и изгубиха под пълно и измамно телевизионно покритие, и от поразиите, нанесени от донкихотовците в медиите, които с такова настървение водиха битки с мелниците на Уотъргейт. Възможно ли е наистина, както настояват медиите, това да е животът – същата сапунена опера, която си тече от векове, от епоха към епоха, останките от който са пръснати по света? Със сигурност не. Дали той е бил създаден, за да има пространство за такива безсмислени и повтарящи се действия, дали за това са били създадени вселената и човекът, който обича да нарича сам себе си homo sapiens, неизвестно по каква причина? Не мога да повярвам.
Ако това беше всичко, тогава циниците, хедонистите и самоубийците щяха да имат право. Най-голямото, което можем да очакваме от живота, е забавлението, задоволяването на сетивата ни и смъртта. Но разбира се, това не е така. Благодарение на великата благодат и чудо на въплъщението, космическата сцена е решена като човешка драма. Бог снизхожда, за да стане човек, а човекът се въздига, за да се свърже с Бог. Времето се вглежда във вечността, а вечността – във времето, и така превръща мига във вечност и вечността в един миг. Ако това християнско откровение е било някога вярно, тогава то трябва да е вярно за всички времена и при всички обстоятелства. Каквото и да се случи, колкото и да изглежда невероятно това от начина, по който се движи светът, истината остава една и неизменна. „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат[7]“, казва нашият Господ. Нашата западна цивилизация, подобно на всички преди нея, в един момент ще се разпадне и ще изчезне. А светът гледа на симптомите на това едновременно с надеждата и отчаянието на идиота. От една страна, очаква се някоя нова политика или ново откритие да оправи всичко: ново гориво, ново лекарство, разведряване, общ пазар, петрол от Северно море, революция или контрареволюция. А в същото време постоянно сме в очакване на някакво бедствие, което до докаже колко погрешен е пътят, по който вървим: капитализмът ще се провали, а комунизмът ще победи, или обратното; петролът ще свърши, ядрените отпадъци ще ни убият, плутоният ще ни изпепели, а свръхнаселението ще ни погълне.
От християнска гледна точка всички тези надежди и страхове са безсмислени. Като християни ние сме наясно, че няма вечни градове, че короните се въргалят в прахта и че идва момент, в който всяко земно царство погива. Като християни ние също така приемаме, че човешките царе не могат да увенчават и рушат, както знаем, че живеем в град, построен не от хората и който не може да бъде разрушен от тях. Затова апостол Павел се обръща към християните в Рим и в Коринт, живели в също толкова покварено и безпътно общество като нашето, управлявани от един господар – императора Нерон, на чийто фон дори някои от нашите господари могат да ни се сторят просветени, които са имали същите игри като телевизията, превърнати в зрелища, изпълнени с насилие и еротика: „Бъдете твърди, непоколебими – увещава ги той – и напредвайте винаги в делото Господне (…)”[8]; като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже „видимото е временно, а невидимото – вечно.“[9] От развалините на Рим се ражда християнският свят, а сега видението за катастрофата на християнския свят крие в себе си възможността да се избегне разпадът на този свят, като се потърси тази реалност, която е невидима и вечна – реалността на Христос. В тази реалност виждаме единствената ни надежда, единственото ни бъдеще в този помрачен свят.
Защото няма по-страшни бедствия, които биха могли да ни се случат, от тези, които преживяхме заради утопиите на ХХ век, които настояваха, че е възможно човек да изгради някъде по земята небесното царство; изобилието да се постигне чрез брутния вътрешен продукт; магистралите да се прострат от единия до другия полюс; еросът да бъде поставен под такъв контрол, че да създава само по две деца като добре възпитано дете, на което му се разрешава да изяде само две парчета торта на рождения си ден; гените ни да бъдат така преброени и подредени, че да създават само кралици на красотата с висок коефициент на интелигентност; че е възможно различните да бъдат захвърлени заедно с отпадъците; медиите ден и нощ да бълват звуци и образи, за да ни задоволяват и информират; а подходящите лекарства и медикаменти да могат да ни излекуват от всички възможни болести.
Нека тогава ние, като християни, погледнем отвъд симптомите за разпада на институциите и инструментите на властта, отвъд падащите режими, бъркотията с парите, диктаторите и парламентите и проблемите и конфликтите, които идват заедно с тях. Нека си припомним, че точно когато всяка човешка надежда е била проследена и изоставена, когато е била потърсена, без да бъде открита помощта от всеки възможен земен източник, когато е бил използван всеки възможен ресурс – морален и материален, че когато последният наръч с дърва е бил хвърлен в огъня заради смразяващия студ, а последната светлинка е изгаснала в мрака, точно тогава до нас достига Христовата десница, твърда и уверена, а Неговата светлина осветява всичко и пропъжда мрака. И тогава, след като открива навсякъде само измама и нищета, душата е принудена да потърси убежище и да намери покой в Него. Това е, както го разбирам аз, посланието на християнските предавания.
Нека завърша със следните думи. Животът ми наближава своя край и тази перспектива ми носи радост. Ще завърша, като леко променя възвишените думи на Солженицин: „Благословен бъди, живот, за това, че ме доближи до Бог и че ме накара да осъзная, че съм част от Неговото семейство сред хората“.
Майкъл Мъгъридж (1903–1990) е журналист и писател. Подобно на голяма част от своето поколение в младостта си Мъгъридж е увлечен от левите идеи. В началото на 30-те години той заминава за Москва като кореспондент на вестник Манчестър Гардиън. Видяното в СССР го кара да се разочарова от комунистическите идеи и в началото на 30-те години става един от първите западни журналисти, които съобщават за глада в Украйна. По време на Втората световна война Мъгъридж се записва в армията, а от 1942 г. работи в британския разузнавателен корпус. Въпреки че е възпитан като агностик, през 60-те години Мъгъридж се обръща в християнството, което започва да заема все по-видимо място в неговите публични изяви, като през втората половина на 60-те години той се изказва активно срещу сексуалната революция. Избран за ректор на Единбургския университет, през 1968 г. Мъгъридж си подава оставката в знак на протест срещу искането на студентите за свободно разпространение на контрацептиви. През 1969 г. излиза неговият сборник с есета, статии и проповеди Преоткритият Иисус (Jesus Rediscovered), който се превръща в бестселър. Той е последван през 1976 г. от книгата му Иисус: живият човек (Jesus: The Man Who Lives), която съдържа размисли върху евангелските разкази за живота на Иисус. През 1982 г. на 79-годишна възраст Малкълм Мъгъридж, заедно с жена си Кити, е приет в Католическата църква. Той взима това решение под влиянието на дейността на Майка Тереза от Калкута, за която публикува книгата Нещо красиво за Бог (Something Beautiful for God) – приемана за една от книгите, която силно привлича общественото мнение към нейната дейност. Последната му книгаОбръщане. Духовното пътуване на един поклонник през ХХ век (Conversion: The Spiritual Journey of a Twentieth Century Pilgrim) излиза през 1988 г. „Христос и медиите“ е реч, произнесена от Мъгъридж на 24 януари 1978 г. във Вашингтон по време на Националното събрание на авторите на религиозни предавания.
Превод от английски: Момчил Методиев


[1] Самюел Джонсън (1709–1784), наричан често д-р Джонсън, е английски писател, известен със своята поезия, есеистика, литературна критика и биографии. Б. пр.
[2] Уилям Конгрийв (1670–1729) – английски драматург и комедиограф, наричан английския Молиер. Б. пр.
[3] Д. Х. Лоурънс (1885–1930) – английски писател, автор на Любовникът на лейди Чатърли. Б. пр.
[4] Уилям Блейк (1757–1827) – английски поет предромантик, цитираният стих е от поемата му „Йерусалим”. Б. пр.
[5] Превод Валери Петров.
[6] Солженицин, Александър. Архипелаг ГУЛАГ. Том 2. Фондация „Комунитас”, 2015, с. 630-631. Б. пр.
[7] Лук. 21:33.
[8] 1 Кор. 15:58.
[9] 2 Кор.4:18.

_______________________________
Публикацията е от http://kultura.bg/

21 АВГУСТ 1968 Г.

марков09

Георги Марков


“Авангардът на разкрепостяването бяха чешката култура и изкуство. Всеизвестни са великолепните постижения на чешкото кино, цялата чешка литература тръпнеше от поривите на този нов дух и начело на обновлението стояха истински писатели, а не организационни мижитурки.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.
Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение. Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно — идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: „Днес погребаха Октомврийската революция.“ За всички ония, които бяха приели залпа на „Аврора“ като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят.
В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици.
По-късно същия ден зазвъняха телефони по домовете на по-видните граждани, разтичаха се журналисти, репортери — било от радиото, било от вестниците, — за да намерят неизбежните „изказвания“, които да подкрепят военната акция. За чест на българската интелигенция може да се каже, че не се намери нито едно уважавано име, което да откликне положително на българската намеса в Чехословакия. По-късно се разказваха почти анекдотични случаи как известни писатели, артисти, художници са отклонили въпросите на журналистите, но като че повечето от половината отговаряха много сполучливо: „Какво да кажа, когато нищо не знам, никой няма представа какво всъщност става в Чехословакия, никой не е информиран.“
Това, че никой не беше информиран, си оставаше най-основателен отговор. До началото на 1968 година отношението в много партийни кръгове към онова, което ставаше в Чехословакия, беше почти позитивно. Никому и през ум не минаваше да види в чехословашкия процес нещо повече от постепенно демократизиране на страната. В края на зимата се появиха първите критични мнения, главно в тясно просъветските среди и, разбира се, Държавна сигурност. Но като цяло партийното отношение все още беше неясно, толкова повече, че известни общественици, посетили Чехословакия през пролетта, се изказваха подчертано ласкаво за новия курс на Дубчек. Едва през април се установи генерално критично отношение, разбира се, изключително под съветски натиск, което започна да се изразява в работата на пропагандната машина. Започна се с подмятанията, че „чехословашките другари“ отиват „твърде далече“ и се завърши със заклеймяването на „контрареволюционните сили“. През май 1968 година човек можеше да чувствува в София усиленото сърцебиене на стреснатата и уплашена върхушка от вечни сталинисти, която неврастенично подвеждаше по-уморените и по-демократични кръгове на партията и властта. От друга страна, сред обикновените хора се появи онова топло вълнение на последната и може би най-голямата надежда, че пролетният чехословашки вятър ще разлисти и нашите дървета. Човек често можеше да чуе въпроси като: „Вярно ли е, че са отменили паспортните ограничения?“, „Казват, че можеш да дадеш под съд милицията за неправилни действия!“, „Наистина ли ще въведат истински избори, когато няма да избираш само един, а много кандидати?“… и т.н. Не един и двама комунисти от поколението на идеалистите смятаха, че Дубчек се опитва да намери действителния път към комунизма, като изтръгва страната си от джунглата на сталинистката варварщина, като реабилитира хуманното лице на идеала от кървавите ръце на идеологията. Оптимистите вярваха, че той ще успее. Песимистите смятаха, че в края на краищата ще се стигне до куриозен компромис между източния и западния начин на живот, но че при всички случаи експериментът е интересен.
Може ли наистина да се осъществяват комунистическите идеи без помощта на милицията?
А какво всъщност ставаше?
Бях в Прага през лятото на 1967 година — по време на знаменитото сблъскване между събранието на писателите и човека на Новотни, секретаря Хендржик; бях там, когато всичко започна. В паметта ми се е запазило усещането за една магическа атмосфера на радостна възбуда, на разпалено брожение на духовете, на всеобщо вдъхновение, в което никога преди не бих повярвал. Ние винаги смятахме чехите за хора прекалено реални и прекалено пресметливи, за да приемем в един момент, че те са народ от поети. И тъкмо поезията предшествуваше стъпките на Александър Дубчек, тъкмо поезията направи от него знаме на всички надежди. Тая поезия човек можеше да срещне в тълпите по Вацлавски намести, в театрите и младежките клубове, в телевизията и радиото, в тихите улички на стария град или в кръчмата, която съхраняваше вечния дух на Ярослав Хашек.
Не зная друга страна, която с такова възхитително единство да е преживявала по-красиви и по-вълнуващи моменти на радостно предчувствие. Като че идваше денят на дългоочакваната амнистия и всички хора-затворници живееха само с това, което те вярваха, че ще намерят отвъд стените. Дори нормалният човешки скептицизъм и цинизъм се беше стопил пред прага на всеобщата илюзия. Никой не знаеше какво точно ще стане отвъд стените, достатъчно беше, че няма да има повече стени. За мнозина западни граждани това чувство ще си остане дълбоко непонятно.
Авангардът на разкрепостяването бяха чешката култура и изкуство. Всеизвестни са наистина великолепните постижения на чешкото кино, които си останаха в историята като „чешкото чудо“, в театрите човек можеше да види пиеси, за които ние в София и не подозирахме, телевизията и радиото някак отведнъж загубиха своя досаден до смърт съветски първообраз, поеха от светлината на хората и сами станаха източници на нова светлина, цялата чешка литература тръпнеше от поривите на този нов дух и начело на обновлението стояха писатели, истински писатели, а не организационни мижитурки. Завиждам и винаги ще завиждам на чешките писатели за тази година — от август 1967 до август 1968.
Пак в същата тази година в България се беше надигнал страшен вой срещу един западногермански телевизионен филм за Лайпцигския процес и Георги Димитров, който, според Тодор Павлов и хората около него, осквернявал образа на Димитров. Този филм беше в Чешката телевизия и приятели ме поканиха да го видя. Присъствуваха хора от посолството и други българи. Всички видяхме, че това беше най-достойно направен филм за Димитров, позитивен, с човешко отношение към образа му, много по-вълнуващ и сериозен, отколкото многото българо-съветски оперети за него. Чешките ни домакини ни гледаха с усмивка. „Очевидно вашите хора в София са сбъркали“ — казаха те. Не знаеха, че „нашите хора“ в София въобще не бяха видели филма и че целият шум във вестниците беше резултат на недопустимо невежество. По-късно в София видяха филма, но никой нито се поправи, нито се извини. Само този случай ни показва разликата между два партийни свята — чешкия и българския.
Ако Хрушчов ликвидира в най-голяма степен култа към Сталин, без обаче да засегне сериозно сталинисткия характер на партията и на страната си, Александър Дубчек се опита да направи тъкмо това — да преодолее жестоката дистанция между партия и народ, между партия и човек. Корумпираното отношение на Сталин и неговите хора, естествено основано на марксизма, противопоставя партията на народа и на човека, при което нейната дейност не само се обезсмисля, но и нанася страшни поражения. Така за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява.
Тази съветска структура, която връща човешките взаимоотношения с около хиляда години назад, беше наложена след Втората световна война във всички източни държави, макар и дълбоко неприсъща на демократичните им традиции, на културното им ниво, на свободолюбивия характер на хората там. Но тя толкова се услади на новопроизведените партийни барони, маркизи и херцози, че те я циментираха с вграждането на безброй човешки сенки и създаването на може би най-съвършената полицейско-милиционерска организация в света. В края на краищата първата мечта на всеки простак е да бъде аристократ.
Това беше светът, на който Дубчекова Чехословакия посегна. При това от позициите на истинския, първородния комунизъм, от позициите на идеалите за справедлив и достоен човешки живот. Четиринадесет милиона души казаха „не“ на крепостните стени, „не“ на дворците и чайките, „не“ на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, „не“ на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, „не“ на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. „Не“ на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката.
Всеки, който познава донякъде живота в страните от съветския блок, знае, че при конкретните съвременни исторически условия промяна там може да стане само по вътрешнопартиен път. Защото партията е единствената сила във всяка от тези страни и само чрез силата на партията могат практически да се осъществят промени. И тъкмо тук е значението на чехословашките събития, където самата партия се опита да се преобрази по силата на самоосъзната необходимост. И тъкмо тук е и причината за гибелта на Чешката пролет.
Мнозина са си задавали и си задават въпроса — какво би станало, ако експериментът на Александър Дубчек успееше, ако върху разрушения съветски феодализъм на Новотни израснеше нова, процъфтяваща форма на управление, в която не фикциите, а човекът бъде поставен на пиедестал? Нали този успех щеше да бъде фатален за първообраза, нали щеше да унищожи толкова удобната на всички източни феодали лъжа — че другояче не могло, че единственият път към социализма бил съветският път. Всички народи от Източна Европа следяха чешките събития с най-жив интерес, защото в Прага се правеше опит да се намести върху нови релси отдавна дерайлиралият влак на комунистическата идея.
Всички приказки за надигаща се контрареволюция, за добре организиран преврат от чужди разузнавания, целият арсенал от обвинения, познат от времето на унгарските събития, който „братските“ страни употребиха като основание за нашествието си, бяха толкова плитка лъжа, че едва ли някой е повярвал.
Помня добре първото обяснение, което се даваше на едно събрание в София. Един полковник от Държавна сигурност обясняваше, че според най-точни сведения контрареволюцията в Чехословакия била организирана не от американското разузнаване, не от западногерманците, не от китайците, а от… Интелиджънт Сървис. Обяснение, на чиято глупост дори не можеш да се усмихнеш. Бих посочил на този служител на правдата днешните процеси в Чехословакия, в които подсъдимите са преди всичко членове на комунистическата партия. В Чехословакия нямаше и не можеше да има никаква контрареволюция, защото тя беше извършена преди много години в Съветския съюз, защото тая контрареволюция изврати идеали и принципи, за да доведе до най-антихуманната и безправна обществено-политическа структура, позната в съвременната история. Демократизацията край бреговете на Вълтава уплаши властвуващите партийни върхушки във всички подчинени на Съветския съюз страни, тя беше обявена за опасна зараза и половинмилионна армия беше изпратена, за да я ликвидира. Всички знаем как се развиха събитията. Мисля, че това е една от най-тъжните страници на човешката история днес, пред очите на цял свят танковете стъпкаха идеалите, за да дадат своя принос към позора на Съветския съюз и към болната съвест на човечеството.
И както винаги става във всички източни страни, датата 21 август послужи като повод за настъпление срещу всеки полъх на свобода и надежди. За часове изчезнаха и най-мъничките процепи на светлината, появили се след Двадесетия конгрес, с един замах бяха ликвидирани всички тенденции за една макар и много бавна промяна, беше въведен жесток контрол върху цялото изкуство и култура, предприеха се огромни чистки на културния фронт, призовани бяха отново да заемат местата си поставените временно в глуха линия Сталинови последователи; всичко, което имаше и най-малкия дъх на свободомислие и неортодоксалност, беше етикетирано с нова дума — „чешко“. Хора, филми, пиеси, книги, мнения, отношения и какво ли не бяха дамгосани с думата „чехски“ или „чешки“. Пази Боже в днешна България да бъдете уличен в нещо „чешко“.
Така диктаторите и техните слуги превърнаха името на Чехословакия в синоним на свободата и достойнството.
Изчезна чудната атмосфера на Пражката пролет, изчезна опиянението на невероятно единния народ, изчезна още една надежда на човека да намери нов път към по-достойно бъдеще, изчезна поезията.
А какво остана? Полуумъртвена страна, тъпкана от железните вериги на танковете, народ, обречен на дълъг затвор, и възстановени феодални стени, които искат да ни декларират, че нищо не се е променило.
Но тъкмо тук собствениците на танковете се лъжат. Двадесет и първи август 1968 година промени много неща. Духът на Чешката пролет плъзна навред. Ние вече го срещнахме в полските събития, в румънските промени, в унгарската атмосфера… виждаме го да шествува и в Съветския съюз, все така напорист и неудържим, и можем да се попитаме: коя стена е следващата поред?
Може би на Кремъл.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на АяксПортретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

ЕДНОИЗМЕРНА ИДЕОЛОГИЯ

Тони Николов, kultura.bg

РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ НЯКОИ АНТИХУМАННИ ИЛЮЗИИ 170 ГОДИНИ ПО-КЪСНО


1. През лятото на 1845 г. Маркс и Енгелс пишат първия вариант на общия си труд „Немска идеология”. В този момент Маркс е принуден да се установи в Брюксел, след като бива изгонен от Париж заради „революционна конспирация”, и то лично от премиера Франсоа Гизо, впрочем прочут историк. По онова време думи като „конспирация” и „революция” буквално се носят из въздуха. Радикално настроени мислители охотно излизат с манифести в защита на „пролетариата”, често без никаква реална представа за проблемите на трудещите се. Но пък това им дава усещането за „социална мисия” във века на прогреса, което е особено модерно през XIX в. По същия начин, както днес разни „нови леви” подписват манифести в подкрепа на „Сириза” с оглед на своите теории, без ни най-малко да ги е грижа за конкретната съдба на реалните гърци, нито за цената, която те ще трябва да платят в името на чужди идеологически постановки.
Светът през лятото на 1845 г. е като че ли далеч по-загрижен от анексирането на „Тексаската република” от страна на Съединените Щати, което предвещава война с Мексико, или от установяването на демаркационна линия между френски Алжир и Мароко, която би трябвало да предотврати поредната колониална война. Самите Маркс и Енгелс водят тайни преговори с нелегалния „Съюз на справедливите” – организация на немски утописти, възникнала в Париж през 1832 г. и вдъхновяваща се идеите на Гракх Бабьоф и Вилхелм Вайтлинг. За тях тези контакти са изключително важни, защото така две години по-късно, отново в Париж, бива учреден Съюз на комунистите, чиито първи членове минават и за първите „марксисти”. От самия Вайтлинг Маркс и Енгелс заемат постановките за „класовата борба” и „диктатурата на пролетариата”, които прехвърлят в „Комунистическия манифест” (издаден в Лондон през 1848 г.). След неговото публикуване „утопичният комунизъм” вече има „идейната база”, с която може да се премине от теория към практика. Така се стига до разграничаването на „дребнобуржоазния социализъм” (консервативен или критически) от „истинския социализъм”, както и до начертаването на конкретни стъпки, в които би трябвало да се изразява диктатурата на пролетариата.
Целта е политическо господство на пролетариата, който, стъпка по стъпка, трябва да изземе целия капитал на буржоазията. Че това няма да стане „доброволно”, е ясно от следните известни постановки в глава 2 на „Комунистическия манифест”:
експроприация на земята и изземането на земеделската рента за покриване на държавни разходи;
висок прогресивен данък;
отмяна на правото на наследяване;
конфискация на имуществата на всички емигранти и метежници;
централизация на кредита в ръцете на държавата посредством националната банка;
централизация на целия транспорт в ръцете на държавата;
увеличаването на броя на държавните фабрики и обработката на земите по общ план;
задължителност на труда за всички, създаване на „промишлени армии”(!), включително и в земеделието;
съединяване на земеделието с труда и постепенно сливане на селото с града;
Следва да признаем, че Ленин, Троцки, Сталин, Георги Димитров, Мао Цзедун или Пол Пот съвсем не са били „идейни новатори”, а само практици на комунистическата идея, въплътена в този Манифест, чиито положения са до болка познати на всички, вкусили прелестите на „реалния соц”. Интересно е, че през 2013 г. ЮНЕСКО, под ръководството на г-жа Ирина Бокова, включи „Комунистическият манифест” в регистъра „Паметта на света” с аргументацията, че той и „Капиталът” са „двете най-важни публикации на XIX в., влиятелни и до ден днешен”.
2. „Немска идеология”, чиято годишнина отбелязва световната „лява мисъл”, наистина задълбочава постановките за „класовата борба” спрямо „материалистическото разбиране на историята”. Ала в интерес на истината трябва да отбележим, че тя вижда бял свят твърде късно, едва когато „организационните изводи” от нея са вече факт.  Първата част на ръкописа – и то двуезично (на немски и руски) – бива публикувана едва през 1924 г. в Москва от  института „Марк-Енгелс-Ленин”. През същата тази 1924 г. умира Ленин. И никой не отделя чак такова внимание на появата на „Немска идеология”. Болшевиките от седем години прилагат на практика „марксистките постановки” на „диктатурата на пролетариата”. Те безпощадно са се разправили с дотогавашните притежатели на „средствата за производство”. Не само с буржоазията –  това им е твърде малко – но и със селските стопани, тази „кулашка измет”, с „поповете”, с „колебливите, съмняващи се интелигентчета”, тоест с всички, които биха могли да бъдат несъгласни с постановките на световната пролетарска революция. Ето как действа Ленин: „Необходимо е да се проведе безпощаден терор против кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните лица да се затварят в концентрационни лагери извън градовете. Телеграфирайте за изпълнението на заповедта” (9 август 1918 г.). Кратко и ясно. На бюрото си Ленин държи портрета на обесения народоволец-терорист Степан Халтурин редом с този на Карл Маркс. Защото съзира в това пряка връзка между практиката и теорията на марксизма. Халтурин е обесен през 1882 г. за опит да взриви в Зимния дворец Александър II, Царя Освободител, дал свобода на селяните в Русия от крепостното право. Пролетарската революция в Русия на практика закрепостява селяните наново. Отнети са им паспортите, дори при демобилизацията след Втората световна война те са задължени да се връщат в колхозите си, където полагат египетски непосилен, почти безплатен труд. Селяните в Русия ще получат паспорти едва във времето на „Брежневския застой” – през 1974 г. Безумната комунистическа колективизация в СССР, която Маркс и Енгелс оприличават в „Манифеста” на създаването на „промишлена армия” в земеделието, отнема живота на между 8-10 млн. души. И това са само приблизителни данни. Никой не знае каква е реалната човешка цена на „кървавата утопия” и не могат да не ни побият тръпки, ако си представим продълженията на тази колективизация в Китай или Камбоджа.
Интересно е положението на интелигенцията, на която марксистката теория все търси място в пролуката между „производителните сили” и „производствените отношения”.
В „Манифеста” на интелигенцията не е отделено специално внимание, вероятно очакванията са тя въодушевено да се присъедини към пролетариата, като го окуражава и подкрепя идейно. На практика става друго. Ленин го заявява категорично в „Държавата и революцията” (септември 1917 г.): „Никакво глезене на господа интелигентите. Подаръци за интелигентите след взимането на властта няма да има. Днес тези господа работят, подчинявайки се на капиталистите. Ще работят още по-добре, подчинявайки се на въоръжените работници.” През 1918 г. „пролетариатът” ясно показва „кой кого”: най-висок по време на революционния терор е броят на разстреляните интелигенти (студенти, учители, лекари). Едва след това идват селяните, буржоазията и духовенството. За да се освести интелигенцията, през 1918 г. й е определена следната дневна дажба: 11 грама хляб, 3 грама захар, 3 грама сол и 17 грама месо. Ленин е проникновен читател на класиците на марксизма. За него – както пише в „Немска идеология”, с която допускаме да се е запознал в ръкопис – пролетарската революция със сигурност е „двуединен процес” – на „изменение условията на живот на болшинството и изменение на самите хора, извършващи революцията” (новият човек). Онова, което снема противоречието между тези две реалности, е диалектиката на властта. Ленин не се интересува от нищо друго, освен от властта. Дори парализиран, в тежко ментално състояние, той продължава да бомбардира Съвета на народните комисари (Совнаркома) с искане да бъде изселен или строго наказан някой – за него терорът е натрапчива идея. Ленин се интересува само от властта, защото подобно на повечето марксисти-революционери не познава нищо друго. Към литературата е равнодушен – дели я на „полезна” и „безполезна”. Музиката не го интересува, макар да се насилва да слуша Апасионатата и да твърди, че му е близък Вагнер (все пак, не колкото на Хитлер). От всички изкуства за него най-важно е прохождащото кино, защото оценява съдържащия се в него пропаганден потенциал. От Маркс и Енгелс, Ленин е усвоил всички най-важни положения, и то на практика. Като това: „Не критиката, а революцията е движещата сила на историята” („Немска идеология”). На всяка цена и без оглед на човешкия живот. Без каквото и да е замисляне за съдбата на милионите човешки същества, погубени в лагери, затвори, разстреляни по списък, унищожени чрез глад и терор. Ленин е първомайсторът на този вид „терористичен социализъм”. Фашистите и национал-социалистите вървят по петите му и са негови добри последователи (пак припомням, че първите концентрационни лагери в Съветска Русия възникват още през 1918 г.).
Историкът Рой Медведев разказва в книгата си „Трудната пролет на 1918 г.”, че след като взимат властта чрез преврат, вождовете на болшевишката революция изпадат в ступор. Те вече са разпуснали Учредителното събрание, разправили са се с всичките си политически опоненти, в Русия кипи Гражданската война, а те не знаят как да построят комунизма и „светлото бъдеще”.
На заседания на Совнаркома се предлагат какви ли не идеи – една от друга по-безумни. Първо се обявява, че не се признават дълговете на царска Русия към чужди банки. Това на практика разорява стотици хиляди притежатели на банкови облигации от руския заем, което поставя Съветска Русия в световна финансова изолация (Варуфакис има къде-къде по-радикални предшественици).
След което Съветът на народните комисари, начело с Ленин, решава да отмени парите. Тази мярка може и да се съдържа имплицитно в някои ръкописи на Маркс, но силните очаквания на революционерите марксисти са по-този начин държавата наистина да отмре. И Русия едва не умира от глад. Спекулата е чудовищна. Всичко се продава само срещу злато и скъпоценности. Никой не знае колко струва самун хляб, парче сланина, обувки, лекарства или метър плат. Ето в идеален вид „комунистическата хипотеза”, недостатъчно осмислена от марксисткия автономизъм до днес. Сетне са принудени да „върнат” парите, въвеждайки златен червонец.
И това не е всичко. Вместо да решават проблемите на огромната държава, разпадаща се пред очите им, група народни комисари-теоретици отделят по няколко часа дневно, щудирайки съчиненията на Маркс и Енгелс, за да открият  в тях ключа за построяването на бъдещото комунистическо общество. След няколко месеца Троцки, Каменев, Зиновиев и Бухарин са принудени да признаят, че Маркс не е имал ясна представа как точно ще се случи това и е наблегнал единствено на проблема за „свободното време” на трудещите се, който в случая не е особено актуален.
Така комунистическите практици осъзнават, че разполагат с „идеология”, която, колкото и да величаят като „единствено научна”, всъщност е чиста утопия.
И оттук насетне „революционната практика” започва да допълва „марксическата теория”, няма как да е другояче.
Ленин въвежда формулата „Световната война прераства в революция, а оттам – в гражданска”.  Така реално се осъществява „комунистическата хипотеза”.
Троцки я допълва: „Гражданската война трябва да трае вечно. И не само  в Русия. Гражданската война, плъзнала по цял свят – това е световната революция.” „Перманентната революция” е приносът на Троцки към марксистката идеология. Впрочем в Русия, а и из цяла Европа, терминът „перманент” по онова време е означавал нещо съвсем друго. Това е термин от фризьорството – пълно изрусяване на косите за срок (с трайност) шест месеца.
В комунистическата идеология сроковете, разбира се, са други. Срокът е означавал присъда. След болшевишката революция са издавали присъди със срок „до избухването на световната революция”…Имали ли са конкретен срок тези присъди? По време на болшевишката революция, а и на всички по-сетнешни революции – в Бавария, Унгария, Испания, това е било равнозначно на разстрел.
През 1920 г. Троцки пише теоретичния си труд „Комунизъм и тероризъм” (препоръчвам го на „новите леви”): „Въпросът за формата на репресиите, отбелязва той, както и за техния мащаб, не е принципен въпрос. Това е въпрос на целесъобразност.” По-късно той въвежда и формулата за „двата морала” – „техния морал и нашия”, което идва да покаже, че категории като добро и зло стават относителни.
3. С оглед на „целесъобразността” още в началото на 20-те години съветската власт се опитва да изчисли колко хартия ще й бъде необходима за отпечатването на цялото идейно наследство на основоположниците на комунизма (и то на всички световни езици), плюс задължителната пропаганда и агитация (откъдето тръгна познатото ни цитатничество от Маркс и Ленин). Средствата не са проблем. В умиращата от глад Съветска Русия има достатъчно експроприирано злато и скъпоценности, иззето е имуществото на Църквата (изтръгнати са обковите на иконите, конфискувани са богослужебните кръстове, осквернени са гробници). Плячкосват се и музеите. Революционерите марксисти, далеч преди Ислямска държава, започват да продават (и то не безценица) музейни фондове, частни и държавни колекции, посяга се на фондовете на Ермитажа. Болшевиките не жалят нищо, още по-малко хората. Установяването на властта на Съветите отнема живота поне на 18 млн. души. Ако убитите в резултат на комунистическия експеримент можеха да се наредят един до друг, те навярно щяха да оградят с костите си цялата страна на победилия социализъм, и без това наподобяваща гигантски концлагер. Кости и телени мрежи.
Как да си обясним света на идеологията? Според Маркс и Енгелс (в „Немска идеология”) „действителността се представя от идеологията в обърнат вид”, а „идеологията е илюзорно, лъжливо съзнание”. Но забележете – само когато не е съобразено с „научното” (марксистко) съзнание, което „единствено остава на почвата на действителната идеология”.
Така всичко е идеология и същевременно нищо не е идеология, както напоследък отново ни убеждават „новите леви”.
Учението на марксизма като идеология е прекрасен пример за мисловна едноизмерност, в която действителността се фиксира чрез предварително наложени очила (класова борба, свои-чужди, експлоатация на човек от човека, насилие, революция, кръв, светло бъдеще).
Нищо извън тази схема не съществува. И сякаш никога не е съществувало.
През 1901 г. швейцарски изобретател открива ролковата тоалетна хартия и една немалка част от световния добив на дървесина се пренасочва за изработването на това хигиенно нововъведение. Интересното е, че в същия ден във вестниците водещата „швейцарска новина” е друга – правителството на Швейцарската конфедерация предало на Италия анархист, заподозрян в атентат срещу италианския крал. А на откриването на тоалетната хартия било отредено второ място, като на „непретенциозно, но все пак значимо откритие”.
Век по-късно, всички, струва ми се, сме убедени в обратното. Как в тази връзка да не се запитаме: нямаше ли човечеството да е далеч по-щастливо, а бъдещето му не чак толкова кърваво (никой не казва „сияйно), ако част от хартията, отделена за пропагандата на марксизма, бе пренасочена за хигиенни цели?
С други думи, ако „швейцарският почин”  бе надделял над „съветския експеримент”?
Един разочарован от идеологията марксист, Корнелиус Касториадис (когото имах честта да познавам), прави следната равносметка:
Марксизмът отдавна се превърна в труп на псевдотеория, която е спряла своето развитие в социален и исторически план, служейки само като идеология или като легитимация на терористични и експлоататорски режими.
Марксизмът започна като „утопична идеология”. Дълго време (и до ден днешен) е смятан от някои за „критическа теория”. Но в историята (неизбежно) той ще остане с кървавата диря на практическите си реализации.

Когнитивни отклонения, влияещи на нашите решения





Всеки ден вземаме хиляди решения – от това, какво да облечем и да закусим, до това, каква работа да изберем. И често си мислим, че правим тези избори рационално. Проучванията обаче показват, че има множество когнитивни отклонения, които влияят на нашето поведение и рационалния ни избор, пише Business Insider. Вижте някои от тях: 
1. Закотвящи пристрастия. Склонни сме да се влияем от първата информация, която чуем. Така например при преговорите за заплата първата предложена сума „закотвя“ ума на отсрещната страна в нея. 
2. Култ към достъпността. Склонни сме да преувеличаваме значимостта на информацията, с която разполагаме. Така например човек може да приеме, че тютюнопушенето не е вредно, ако баба му е пушела по три пакета цигари на ден и е живяла до 100 години. 
3. Ефект на надмощието. Вероятността един човек да приеме дадено убеждение е много по-голяма, ако повече хора вярват в него. Това е силата на груповото мислене и причината, поради която много срещи са непродуктивни. 
Когнитивното отклонение (автоматичната мисъл) възниква, когато се сблъскаме с някаква ситуация. То се появява рефлекторно, без предшестващи разсъждения. Всеки от нас има десетки и дори стотици автоматични мисли на ден, които влияят на нашето настроение, поведение и мислене. Всяко когнитивно отклонение създава определена емоционална реакция, която дава тласък за възникване на ред други мисли. Именно те очертават реакцията ни на дадено събитие.
4. Слепи точки. Несъзнаването на собствените когнитивни отклонения само по себе си е когнитивно отклонение. Проучванията показват, че хората съзират когнитивни отклонения много по-често у другите, отколкото у себе си.
5. Моето е най-доброто. Когато изберем нещо, ние започваме да имаме положително отношение към него, дори и изборът да се е оказал несполучлив. Така например ние си мислим, че нашето куче е страхотно, дори и често да напада хора. А всички останали кучета са глупави просто защото не са наши.
6. Натрупваща се илюзия. Това е тенденцията да виждаш повторения в случайни събития. Така например, ако играем на рулетка и няколко поредни пъти спира на червено, започваме да си мислим, че е много по-вероятно отново да се падне червено. 
7. Утвърждаващи пристрастия. Ние имаме склонност да слушаме само информация, която съвпада с нашите убеждения. Една от причините защо е толкова трудно да се води интелигентна дискусия за климатичните промени.
8. Консервативност. Хората са по-склонни да вярват на първоначални факти и трудно приемат нови неща, за които има неоспорими доказателства. Това обяснява защо на хората им бе толкова трудно да приемат, че Земята е кръгла.
9. Свръхинформираност. Тенденцията да събираш информация, която не предизвиква действие. Повече информация невинаги е по-добре. Напротив – понякога колкото по-малко информация е налице, толкова по-точна прогноза може да се направи. 
10. Ефект на щрауса. Решението да игнорираш застрашаваща или негативна информация, като си „пъхаш главата в пясъка“, както правят щраусите. Проучванията показват, че инвеститорите проверяват стойността на своите вложения много по-малко при лош пазар.  
11. Вторачване в резултата. Съдене за решението по резултата, а не по начина, по който е било взето в минал момент. Само защото сме спечелили залог в казино не означава, че решението ни да заложим парите си е било мъдро.
12.  Свръхувереност. Някои от нас толкова вярват в своите способности, че са готови на по-големи рискове в ежедневието си. Проучванията показват, че тези отклонения са по-скоро присъщи на професионалистите в определени области. И експерт, и непрофесионалист могат да вземат еднакво лошо решение, но експертът ще продължи да твърди, че е прав. 
13. Плацебо ефект. Вярата, че нещо има огромно влияние върху нас, е причината да има това влияние. Това обяснява как едно „празно“ хапче може да има същия ефект като истинското. 
14. Иновационни пристрастия. Убеждението, че една иновация трябва да бъде приета от цялото общество, без нужда от промяна. Проявява се, когато шумът около иновацията надхвърля нейната реална стойност и надценява нейните ограничения. Звучи познато – Силициевата долина? 
15. Последна новост. Тенденцията да придаваме тежест повече на последната и нова информация, отколкото на по-стари данни. 
16. Очебийност. Тенденцията да се фокусираме върху най-видимото и повърхностното, независимо дали става въпрос за предмет, или личност. 
17. Избирателни възприятия. Нашите очаквания влияят на начина, по който възприемаме света. 
18. Стереотипи. Приемането, че група от хора или даден човек, има определени качества, без да имаме каквато и да е информация за нея/него. Така например е по-вероятно да сметнем, че човек с ниски доходи не е толкова компетентен, като човек с висок финансов статус.
19. Добри примери. Грешката от фокусиране само върху примери за успех е причината често да не оценяваме адекватно дадена ситуация. Така например можем да си мислим, че да бъдеш предприемач е лесно, ако не сме чували примери за провалили се предприемачи.
20. Нулев риск. Социолозите са установили, че ние обичаме сигурността, дори и тя да не ни носи нищо. Това отклонение идва от факта, че се страхуваме от риска и вредите, които може да ни причини. И за да се предпазим, решаваме въобще да не рискуваме.  

_______________________

Кога започна митоманията за Васил Левски


от  - 

Госпожо Мирчева, вие сте продължител на проф. Крумка Шарова – един от безспорните изследователи на българското национално-революционно движение през 19 в. Като историограф сте известна със своя реализъм и дистанции към митоманията „Васил Левски“, която май датира от времето на честванията на 1300 години България и до днес. Така ли е?
Благодаря, че споменавате проф. Шарова и че ме определяте като неин ученик, какъвто действително се смятам. Нейният принос в проучването на българското национално движение е огромен, независимо от особеностите и идеологическите ограничения на времето, в което тя живя и твори. А в последно време, поне в професионална историческа среда, това като че ли започна да се забравя. Много тези, които смятахме за категорично отхвърлени от нейните задълбочени изследвания, сякаш се завръщат. Проф. Шарова, поради своето научно любопитство, вродената си критичност и самокритичност и широк хоризонт, не само бе далеч от митоманията Левски, но бе и първият историк, който говореше открито срещу нея и смяташе, че никога не бихме могли да разберем и си обясним Левски извън общия ритъм на „случването“ на българската нация в тогавашния европейски контекст – извън другите събития, които не са непременно свързани с революцията и извън хората, с които той е работил и общувал, които са му повлияли и върху които е повлиял и той самият. Надявам се да съм прихванала от това обучение.
Колкото до митоманията спрямо Левски, тя, според мен, започва доста по-рано – някъде още през 1973 г., когато се организира честването на 100-годишнината от обесването на Дякона. Разбира се, 1300-годишнината, в която проф. Шарова взе важно участие, създаде допълнителна атмосфера за националистично говорене, от една страна, но, от друга – беше една възможност в онези свръхидеологизирани времена не само за пропаганда, но и за известно отваряне към други исторически колегии, или най-малкото – за общуване с тях. Отказът от така наречения пролетарски интернационализъм и завръщането към национализма в официален план обаче започва доста по-рано, както показват редица изследвания от последните години. Преди 1300 годишнината имаме честванията на Левски и на Априлското въстание през 1976 г., на Освобождението през 1978 (впрочем точно тогава 3 март отново стана неработен ден, т.е. празник), на следващото честване на Левски през 1987 и прочее, и прочее. Това е едно много интензивно връщане към Възраждането със силна идеологическа употреба за нуждите на социалистическия национализъм. Цяло чудо е, че при цялата тази конюнктура по същото време бяха създадени и доста стойностни исторически изследвания върху националното движение, които успяха да се дистанцират от хоровия национализъм и да видят отделни негови проявления в дълбочина.
Особен интерес за читателите ни представлява какъв е бил съдебният процес, проведен в периода от 9 декември 1872 и завършил на 12 януари 1873 година. Кажете накратко, легитимен ли е бил процесът осъществен от турската правителствена съдебно-следствена комисия?
Има една доста добра статия на колегата Теодора Бакърджиева, в която тя разглежда не само процеса по Арабаконашкия обир, но и други съдебни дела, завършили с присъди, срещу участници в българското националноосвободително движение. В нея тя обяснява, че назначаването на специална следствена комисия, която да се произнесе по процеса в София, не е изключение в османската наказателна практика в периода на Танзимата. Извънредни комисии се произнасят и по съдбата на участниците в Априлското въстание, например. Доколкото османският наказателен закон допуска назначаването на такива извънредни комисии при извънредни обстоятелства (чл. 17 от Закона за устройство на редовните съдилища), и в случая със София това решение е взето със специална султанска заповед, не бихме могли да кажем, че специалната комисия е нелигитимна. Разбира се, от гледна точка на европейското правораздаване по същото време бихме могли да открием доста нередности в конкретния случай – заседанията се провеждат при закрити врати, обвиняемите не разполагат с адвокат и пр., но все пак трябва да имаме предвид, че османската правна практика през 19 век е в процес на напрестанно обновление и че тя не може да бъде директно сравнявана с европейската.
Кога за пръв път бяха издадени архивите на протоколите на разпитите на Васил Левски и Димитър Общи, обвинени по чл. 55, ал 1, чл. 56, чл. 66, чл. 174, ал. 2 от турския Наказателен кодекс?
Откриването и издаването на документите, свързани с процеса в София от 1872-1873 г., е друга изключително интересна сага. И тук ще се позова на друго прекрасно изследване на друга колега – Милена Тодоракова. Още в началото на 20 век завеждащият Ориенталския отдел на Народната библиотека Диаманди Ихчиев попада на телеграмите на софийския мютесаръф във връзка с обира на хазната в Арабаконак. Те обаче, въпреки че са преведени и подготвени за печат, по необясними причини остават неиздадени, а по-късно оригиналите им са загубени вътре в архива. Опити за издирване на документи по Софийското дело в Истанбул прави през 20-те години големият изследовател на Левски Димитър Страшимиров, но получава официален отговор, че не могат да бъдат открити такива материали.
Все през същия период, по неофициален път, с помощта на Ахмед Рефик, преподавател в Университета, до документите в Истанбул успява да се добере и дори да снеме копие от някои от тях следващият завеждащ на Ориенталския отдел – Владимир Хиндалов. И тези документи обаче остават неиздадени поради секретния характер на ежегодните командировки на Хиндалов в турските архиви и поради желанието му да комплектова досието изцяло. По настояване на Д. Страшимиров, натоварен с написването на биографията на Левски, и по нареждане на министъра на народното просвещение, Хиндалов предоставя преписите и преводите на откритите дотогава документи едва в края на 1927 г. на комитета „В. Левски“, респективно на Д. Страшимиров.
Скоро след това едно неочаквано събитие идва в помощ на българските изследователи на делото на Левски и, по-общо, на българските османисти изобщо. През 1931 г. турското правителство решава да направи прочистване на старите архиви от османско време и да унищожи част от тях. С помощта на българския посланик бракуваните архиви са закупени като вторични суровини и материал за работата на книжните фабрики в Костенец и Княжево. Така, въпреки последвалите почти веднага протести от турска страна и опити за връщане на придобитото по дипломатически път, България се сдобива – защото държавата преоткупува от частните фабрики „вторичните суровини „- с един от най-богатите османски архиви, между които, по чиста случайност, попадат и документите по процеса в София. Следственото дело на В. Левски е открито две години по-късно, през 1933 г., при обработката на новите турски архиви. По дипломатически съображения обаче, и поради вътрешнонаучни съперничества, документите са издадени доста по-късно. В края на 30-те години В. Хиндалов публикува откъси в периодичния печат, които предизвикват доста критики за точността на превода. За пръв път като корпус документите излизат през 1946 г., като издание на Народното военно училище „В. Левски“ със заглавие „Следственото дело на Васил Левски и неговите сподвижници“. Поради констатирани грешки и неточности, през 1952 г. Народната библиотека подготвя ново издание – „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“, в което са включени всички издирени до този момент документи, като най-важните от тях са дадени и във факсимиле. Това е изданието, което използват всички специалисти до днес и което има още едно фототипно издание от 1987 г.
Споделяте ли мнението на изтъкнати историци и общественици, че издаването на тези архиви е „гаф“ и „автогол“ на българската историография?
Откровено казано, не познавам историк, който да твърди подобно нещо. Може да има млади колеги, които да са изказали такова мнение, но аз не съм запозната. Общественици сигурно има, но аз лично не разбирам в какво би могъл да се съдържа някакъв „гаф“. Документите са изключително ценен източник не само за следствията, разпитите, присъдите, но и много важен извор за историята на БРЦК, който потвърждава факти, недоказани до този момент с документи, или открива съвършено нови погледи към функционирането на най-радикалната българска политическа организация преди Освобождението – БРЦК.
Като историк и компетентен изследовател, бихте ли ни казали колко вярно има в твърденията, че за времето си процесът срещу Васил Левски и Димитър Общи, осъдени на смърт е преминал почти безшумно? Включително полицейското разследване е било стандартно, проведено без особени трудности. Ако това е вярно, на какво се дължи?
Много трудно е да преценим до колко безшумно е минал процесът. Безспорно той получава много малка публичност в българския периодичен печат, който излиза в Османската империя. Сигурно ще е интересно да отбележа, че по същото време в османската столица тече един друг процес, който привлича много повече вниманието на българските читатели и на най-образованата част сред тях. Това е дело за клевета, заведено от Българската екзархия срещу издателя на гръцкия вестник „Фар дьо Босфор“. Екзархията протестира срещу голословните обвинения на гръцкото издание за връзки с бунтовния комитет в Букурещ. Процесът в София, от друга страна, привлича вниманието на дипломатите, чиито доклади са изпълнени със слухове и сведения около разследването в София. Той е обект на засилен интерес и между членовете на частните комитети, но техният брой далеч не е толкова голям, че да го превърнат в най-значимото събитие на българския хоризонт към момента.
Трябва да си дадем сметка също, че вдигането на прекалено голям шум не е в интерес на никого. Революционерите биха искали да продължат делото си и да не привличат прекалено много внимание върху себе си. Българската екзархия и легалните дейци в османската столица също не искат да се говори за неверни на султана поданици, защото им предстои да проведат допитване в смесените епархии към коя от двете институции – Патриаршията или Екзархията – иска да се присъедини православното население в тях. Няма интерес да раздухва случая и самата Висока Порта, която предпочита да се покаже способна да се справи с все по-засилващите се иредентистки тенденции на немюсюлманските си поданици. Впрочем точно това е записано и в османските документи по повод създаването на извънредната комисия: „Целта от една страна е да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекатели, и на подстрекателите да се отворят очите, а от друга страна категорично да не се допусне, щото въпросът да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението. Изобщо да се вземат умерени и разумни мерки…“.
Има редица ваши колеги, които определят процесната страна като „режисирана“, проведена в „извънредна обстановка“, без да се гледа от Върховния редовен съд в Цариград? Предрешени ли са били присъдите? Защо тогава са ги разпитвали?
Първоначалното разследване в Орхание започва като разследване на криминално деяние, но след като в хода на разпитите се разбира, че става дума за политическо деяние, процесът става политически. Вече обясних, че практиката на извънредните комисии не е изключение при извънредни обстоятелства. Колкото до внушенията за „режисиране“, съветвам всеки да си направи труда да прочете публикуваните документи и сам да се увери, че разпитите действително са били от голямо значение за определянето на вината и присъдите.
(следва)
Въпросите зададе Юлиана Методиева

___________________
Източник: http://www.marginalia.bg/analizi/koga-zapochna-mitomaniyata-za-vasil-levski/