Loading

Кога започна митоманията за Васил Левски


от  - 

Госпожо Мирчева, вие сте продължител на проф. Крумка Шарова – един от безспорните изследователи на българското национално-революционно движение през 19 в. Като историограф сте известна със своя реализъм и дистанции към митоманията „Васил Левски“, която май датира от времето на честванията на 1300 години България и до днес. Така ли е?
Благодаря, че споменавате проф. Шарова и че ме определяте като неин ученик, какъвто действително се смятам. Нейният принос в проучването на българското национално движение е огромен, независимо от особеностите и идеологическите ограничения на времето, в което тя живя и твори. А в последно време, поне в професионална историческа среда, това като че ли започна да се забравя. Много тези, които смятахме за категорично отхвърлени от нейните задълбочени изследвания, сякаш се завръщат. Проф. Шарова, поради своето научно любопитство, вродената си критичност и самокритичност и широк хоризонт, не само бе далеч от митоманията Левски, но бе и първият историк, който говореше открито срещу нея и смяташе, че никога не бихме могли да разберем и си обясним Левски извън общия ритъм на „случването“ на българската нация в тогавашния европейски контекст – извън другите събития, които не са непременно свързани с революцията и извън хората, с които той е работил и общувал, които са му повлияли и върху които е повлиял и той самият. Надявам се да съм прихванала от това обучение.
Колкото до митоманията спрямо Левски, тя, според мен, започва доста по-рано – някъде още през 1973 г., когато се организира честването на 100-годишнината от обесването на Дякона. Разбира се, 1300-годишнината, в която проф. Шарова взе важно участие, създаде допълнителна атмосфера за националистично говорене, от една страна, но, от друга – беше една възможност в онези свръхидеологизирани времена не само за пропаганда, но и за известно отваряне към други исторически колегии, или най-малкото – за общуване с тях. Отказът от така наречения пролетарски интернационализъм и завръщането към национализма в официален план обаче започва доста по-рано, както показват редица изследвания от последните години. Преди 1300 годишнината имаме честванията на Левски и на Априлското въстание през 1976 г., на Освобождението през 1978 (впрочем точно тогава 3 март отново стана неработен ден, т.е. празник), на следващото честване на Левски през 1987 и прочее, и прочее. Това е едно много интензивно връщане към Възраждането със силна идеологическа употреба за нуждите на социалистическия национализъм. Цяло чудо е, че при цялата тази конюнктура по същото време бяха създадени и доста стойностни исторически изследвания върху националното движение, които успяха да се дистанцират от хоровия национализъм и да видят отделни негови проявления в дълбочина.
Особен интерес за читателите ни представлява какъв е бил съдебният процес, проведен в периода от 9 декември 1872 и завършил на 12 януари 1873 година. Кажете накратко, легитимен ли е бил процесът осъществен от турската правителствена съдебно-следствена комисия?
Има една доста добра статия на колегата Теодора Бакърджиева, в която тя разглежда не само процеса по Арабаконашкия обир, но и други съдебни дела, завършили с присъди, срещу участници в българското националноосвободително движение. В нея тя обяснява, че назначаването на специална следствена комисия, която да се произнесе по процеса в София, не е изключение в османската наказателна практика в периода на Танзимата. Извънредни комисии се произнасят и по съдбата на участниците в Априлското въстание, например. Доколкото османският наказателен закон допуска назначаването на такива извънредни комисии при извънредни обстоятелства (чл. 17 от Закона за устройство на редовните съдилища), и в случая със София това решение е взето със специална султанска заповед, не бихме могли да кажем, че специалната комисия е нелигитимна. Разбира се, от гледна точка на европейското правораздаване по същото време бихме могли да открием доста нередности в конкретния случай – заседанията се провеждат при закрити врати, обвиняемите не разполагат с адвокат и пр., но все пак трябва да имаме предвид, че османската правна практика през 19 век е в процес на напрестанно обновление и че тя не може да бъде директно сравнявана с европейската.
Кога за пръв път бяха издадени архивите на протоколите на разпитите на Васил Левски и Димитър Общи, обвинени по чл. 55, ал 1, чл. 56, чл. 66, чл. 174, ал. 2 от турския Наказателен кодекс?
Откриването и издаването на документите, свързани с процеса в София от 1872-1873 г., е друга изключително интересна сага. И тук ще се позова на друго прекрасно изследване на друга колега – Милена Тодоракова. Още в началото на 20 век завеждащият Ориенталския отдел на Народната библиотека Диаманди Ихчиев попада на телеграмите на софийския мютесаръф във връзка с обира на хазната в Арабаконак. Те обаче, въпреки че са преведени и подготвени за печат, по необясними причини остават неиздадени, а по-късно оригиналите им са загубени вътре в архива. Опити за издирване на документи по Софийското дело в Истанбул прави през 20-те години големият изследовател на Левски Димитър Страшимиров, но получава официален отговор, че не могат да бъдат открити такива материали.
Все през същия период, по неофициален път, с помощта на Ахмед Рефик, преподавател в Университета, до документите в Истанбул успява да се добере и дори да снеме копие от някои от тях следващият завеждащ на Ориенталския отдел – Владимир Хиндалов. И тези документи обаче остават неиздадени поради секретния характер на ежегодните командировки на Хиндалов в турските архиви и поради желанието му да комплектова досието изцяло. По настояване на Д. Страшимиров, натоварен с написването на биографията на Левски, и по нареждане на министъра на народното просвещение, Хиндалов предоставя преписите и преводите на откритите дотогава документи едва в края на 1927 г. на комитета „В. Левски“, респективно на Д. Страшимиров.
Скоро след това едно неочаквано събитие идва в помощ на българските изследователи на делото на Левски и, по-общо, на българските османисти изобщо. През 1931 г. турското правителство решава да направи прочистване на старите архиви от османско време и да унищожи част от тях. С помощта на българския посланик бракуваните архиви са закупени като вторични суровини и материал за работата на книжните фабрики в Костенец и Княжево. Така, въпреки последвалите почти веднага протести от турска страна и опити за връщане на придобитото по дипломатически път, България се сдобива – защото държавата преоткупува от частните фабрики „вторичните суровини „- с един от най-богатите османски архиви, между които, по чиста случайност, попадат и документите по процеса в София. Следственото дело на В. Левски е открито две години по-късно, през 1933 г., при обработката на новите турски архиви. По дипломатически съображения обаче, и поради вътрешнонаучни съперничества, документите са издадени доста по-късно. В края на 30-те години В. Хиндалов публикува откъси в периодичния печат, които предизвикват доста критики за точността на превода. За пръв път като корпус документите излизат през 1946 г., като издание на Народното военно училище „В. Левски“ със заглавие „Следственото дело на Васил Левски и неговите сподвижници“. Поради констатирани грешки и неточности, през 1952 г. Народната библиотека подготвя ново издание – „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“, в което са включени всички издирени до този момент документи, като най-важните от тях са дадени и във факсимиле. Това е изданието, което използват всички специалисти до днес и което има още едно фототипно издание от 1987 г.
Споделяте ли мнението на изтъкнати историци и общественици, че издаването на тези архиви е „гаф“ и „автогол“ на българската историография?
Откровено казано, не познавам историк, който да твърди подобно нещо. Може да има млади колеги, които да са изказали такова мнение, но аз не съм запозната. Общественици сигурно има, но аз лично не разбирам в какво би могъл да се съдържа някакъв „гаф“. Документите са изключително ценен източник не само за следствията, разпитите, присъдите, но и много важен извор за историята на БРЦК, който потвърждава факти, недоказани до този момент с документи, или открива съвършено нови погледи към функционирането на най-радикалната българска политическа организация преди Освобождението – БРЦК.
Като историк и компетентен изследовател, бихте ли ни казали колко вярно има в твърденията, че за времето си процесът срещу Васил Левски и Димитър Общи, осъдени на смърт е преминал почти безшумно? Включително полицейското разследване е било стандартно, проведено без особени трудности. Ако това е вярно, на какво се дължи?
Много трудно е да преценим до колко безшумно е минал процесът. Безспорно той получава много малка публичност в българския периодичен печат, който излиза в Османската империя. Сигурно ще е интересно да отбележа, че по същото време в османската столица тече един друг процес, който привлича много повече вниманието на българските читатели и на най-образованата част сред тях. Това е дело за клевета, заведено от Българската екзархия срещу издателя на гръцкия вестник „Фар дьо Босфор“. Екзархията протестира срещу голословните обвинения на гръцкото издание за връзки с бунтовния комитет в Букурещ. Процесът в София, от друга страна, привлича вниманието на дипломатите, чиито доклади са изпълнени със слухове и сведения около разследването в София. Той е обект на засилен интерес и между членовете на частните комитети, но техният брой далеч не е толкова голям, че да го превърнат в най-значимото събитие на българския хоризонт към момента.
Трябва да си дадем сметка също, че вдигането на прекалено голям шум не е в интерес на никого. Революционерите биха искали да продължат делото си и да не привличат прекалено много внимание върху себе си. Българската екзархия и легалните дейци в османската столица също не искат да се говори за неверни на султана поданици, защото им предстои да проведат допитване в смесените епархии към коя от двете институции – Патриаршията или Екзархията – иска да се присъедини православното население в тях. Няма интерес да раздухва случая и самата Висока Порта, която предпочита да се покаже способна да се справи с все по-засилващите се иредентистки тенденции на немюсюлманските си поданици. Впрочем точно това е записано и в османските документи по повод създаването на извънредната комисия: „Целта от една страна е да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекатели, и на подстрекателите да се отворят очите, а от друга страна категорично да не се допусне, щото въпросът да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението. Изобщо да се вземат умерени и разумни мерки…“.
Има редица ваши колеги, които определят процесната страна като „режисирана“, проведена в „извънредна обстановка“, без да се гледа от Върховния редовен съд в Цариград? Предрешени ли са били присъдите? Защо тогава са ги разпитвали?
Първоначалното разследване в Орхание започва като разследване на криминално деяние, но след като в хода на разпитите се разбира, че става дума за политическо деяние, процесът става политически. Вече обясних, че практиката на извънредните комисии не е изключение при извънредни обстоятелства. Колкото до внушенията за „режисиране“, съветвам всеки да си направи труда да прочете публикуваните документи и сам да се увери, че разпитите действително са били от голямо значение за определянето на вината и присъдите.
(следва)
Въпросите зададе Юлиана Методиева

___________________
Източник: http://www.marginalia.bg/analizi/koga-zapochna-mitomaniyata-za-vasil-levski/

Няма коментари:

Публикуване на коментар