Loading

ИГРА С ОЛОВНИ ВОЙНИЧЕТА

Тони Николов


В първите дни на септември 1944 г., малко преди влизането на съветските войски в София, швейцарският журналист Волфганг Бретхолц се озовава в българската столица.
Както и може да се очаква, градът е унил и безрадостен след тежките бомбардировки. Жителите, независимо от всичко, продължават да се разхождат по главните улици, но „София – някога най-чистият и най-подреденият град на Балканите – е съсипана от събитията”. Никъде няма нищо, което да може да се купи, с изключение на едно – оловни войничета. Всеки втори магазин, отбелязва швейцарският журналист, независимо дали преди е продавал хранителни стоки, парфюмерийни артикули, кожени изделия или нещо друго, бил направо затрупан до тавана с безброй оловни войничета. „Никога преди – свидетелства Бретхолц – не бях виждал такова невъобразимо количество оловни войничета, при това в униформите на всички родове войски и на всички действащи армии. А заедно с тях и всичко необходимо за една война – играчки с танкове, оръдия, товарни коли и самолети”.
Усещането, възникващо след прочита на тези редове, е почти кафкианско. Човек сякаш вижда как някаква гигантска ръка скришом движи световния военен гамбит тъкмо от София, струпвайки за целта всички тези „храбри оловни войничета”. Представете си – цели армии от оловни войничета, наредени по „разчистения” чрез бомбардировки софийски терен, докъдето погледът стигне. Оловни войничета в различни униформи, без значение с два или с един крак, в пъти повече от малкото софиянци, останали верни на своя разрушен град. Все едно че някой е държал точно тук да репетира следвоенното статукво (кой, къде, с колко войски, в коя част на Европа…).
Отговорите в историята са винаги по-прозаични – и ни най-малко не са вдъхновени от приказките на Андерсен. Журналистическо проучване на Волфганг Бретхолц показва, че слисващата „игра с оловни войничета” всъщност била игра с търговския баланс. За да изравни военния си дълг с България, Германия през 1944 г. не е имала какво друго да предложи, освен този колосален брой оловни войничета, достатъчен навярно, за да запълни рафтовете на детските магазини из цяла Европа. Зад доставката, твърдят български източници на Бретхолц, не се криел потаен милитаристки замисъл на Хитлер. Примерно: да се възпитат българските деца като добри войници и приятели на Германия, докато войната продължава. Случайността се разпоредила по този начин. Това имали германците на склад – това изпратили в София. А софиянци се шегували, че пак е по на сметка да ти пратят оловни войничета, те поне не ядат, сиреч не храниш една чужда войска.
Постепенно не само децата, но и възрастните свикнали с оловните войничета, започнали да ги ползват за какво ли не и да редят с тях комбинации по военните карти, с каквито тогава разполагал всеки дом, кроейки планове за „след войната”.
Но както пише в кореспонденцията на Волфганг Бретхолц, немските оловни войници в България не остават задълго сами. Твърде скоро пристигат други, и то живи войници. На 1 септември Червената армия е на Дунава. На 5 септември СССР обявява война на България, възползвайки се от факта, че демократичното и антинацисткото правителство на Константин Муравиев се забавя с ден-два да обяви война на Германия (по внушение на военния министър ген. Иван Маринов, който е човек на Москва). Факти, които са добре известни, и на тях не искам да се спирам. Интересно е да се припомни, че 6 септември от тази същата кризисна 1944 г. изобщо не е ден на Съединението или пък на сплотяването на нацията. Този ден е избран от БКП, за да пламне страната в стачки, най-мащабната от които е тази на пернишките миньори, а най-парализираща – на трамвайните работници в София.
Хаос и лутаница в играта с „оловните войничета”, които вече някой друг започва да подрежда на картата. Затова ми се струва, че тъкмо тази метафора най-ярко откроява събитията от ранната есен на 1944 г.
Впечатленията на Бретхолц са, че българите, попаднали в капана на историята, доста наивно възприемат разместването „оловните войничета” по картата, утешавайки се с разсъжденията „нали сме славяни…” Един от неговите български приятели, известен политик, формулира дилемата така:
Става дума за една умопобъркана игра на люлката, която тук, в София, играхме цели три години и която вие не можехте да разберете и при най-добро желание. Докато правителството продължаваше дружелюбната си политика към германците, то в парламента се оставяха да беснеят и вилнеят непрестанно опозиционни депутати срещу правителствения курс и да пледират за запазването на „вековната дружба с великия руски народ”… Ние, съюзниците на Хитлер, поддържахме нормалния отношения с неговия върл враг, Съветския съюз.
(Из книгата на Волфганг Бретхолц, „Видях сгромолясването им”, София, 1992, с.49)
Надеждите на българите са, че ще избегнат трагичната развръзка в края на Втората световна война. Те се надяват антихитлеристката коалиция да прозре техните „добри намерения”, опитите им да поправят исторически неправди в търсене на национално обединение; надяват се Москва да отчете частичния им неутралитет, а светът да научи за спасяването на българските евреи. Надяват се съветските войски само да минат през българска територия и да си отидат, както си отива Вермахтът, а тук да останат като спомен само оловните войничета.
На първо време, както отбелязва и в своята кореспонденция Бретхолц, голямата част от съветските войски наистина минават транзитно – в посока Югославия, Унгария и Австрия, където още се водят сражения.
Онова, което повечето българите не забелязват или не искат да забележат, е, че „те оставят на място много по-опасно наследство от „оловните войничета” на германците – комунистическите марионетки, които танцуват, според дърпаните от Москва конци”. В първите дни след 9 септември 1944 г. само малък кръг от политически далновидни българи забелязват това. Докато не започват масови избивания на хора, и то не спонтанно, а целенасочено, с дългосрочен замисъл. Група чужди журналисти, сред които е и Волфганг Бретхолц, кореспондент на базелския „Национал Цайтунг” и на „Свенска Дагблацет” – Стокхолм, предприемат кратка обиколка из България. Онова, което виждат и научават, сочи, че произволът и тиранията, които българските комунисти започват да упражняват с одобрението и помощта на съветските окупационни войски, са обхванали цялата страна. В миг, подобно на финала на „храбрия оловен войник” от приказката на Андерсен, се стапят съдби. Изчезват хора, повечето от които дори нямат нищо общо с режима на проф. Богдан Филов или присъединяването на страната към Оста.
В България се прави небивало по мащабите си социално разчистване, защото ще се наливат други обществени основи. По-старите поколения наричаха тези събития „кървавата есен на 1944 г.”.
И от един предишен свят остава само спомен. Може би и по някой оловен войник, оцелял сред старите детски играчки на нечий таван. Като спомен за игра с други илюзии.

Няма коментари:

Публикуване на коментар