Loading

„Защото мнозина са звани, но малцина избрани“

„Защото мнозина са звани, но малцина избрани“ е израз, който се среща на няколко места в Новия Завет (в евангелията на Матей и Лука) и който на времето не просто не разбирах, но и много се възмущавах от явната елитарност и несправедливост, които виждах в него. Едва по-късно започнах да разбирам, че зад явното има и нещо скрито. Благодарение най-вече на трудовете на Юнг започнах да откривам в библейските текстове символния език, на който архетипите в колективното несъзнавано говорят.  Но какво по-конкретно това означава за този израз? И каква е връзката му с психотерапията?
Волята за израстване
Тази връзка е проста – в работата си като психотерапевт съм свидетел на това, че хората реагират различно на терапевтичната ни работа. И тази разлика е се свежда до това, че докато едни се опитват да се измъкнат по някакъв начин от това, което иска да им каже страданието и да си останат същите, то други решават да платят емоционалната цена, която раждането на новото изисква,  и, рано или късно, позитивните промени започват да се случват в живота им.  Морган Скот Пек нарича това „волята за израстване“ и вижда в него основния фактор за ефективността на терапевтичната работа.
„Възможно е един човек да е много тежко болен и в същото време да има воля за израстване. В такъв случай обикновено се постига успех. От друга страна, човек, който е само леко разстроен – доколкото можем да определим психичното разстройство, но му липсва душевна воля, не ще помръдне и сантиметър от душевното си заболяване. Оттук стигам до убеждението, че волята на пациента да израсте, е решаващият фактор, определящ изхода на процеса като сполучлив или несполучлив. Този фактор обаче въобще не е възприет или разбран от съвременната психиатрична теория.“
Морган Скот Пек, Изкуството да бъдеш бог, 1 част, стр. 287
Но какво означава воля за израстване? И как така се оказва, че някои хора я имат, а други – не? Според Скот Пек „волята за израстване“ в същността си е явление, идентично с любовта, защото само хората, които наистина обичат, са хората, които израстват. Също така тя може да се свърже с тайнственото, защото хора с много тежко детство, лишени от родителска любов, могат много успешно се излекуват от травмите си, докато хора, които са получили много повече родителска любов от тях, въпреки това не откликват и на най-любящото отношение на психотерапевта. Това тайнство той нарича Божия благодат и вижда в нея тази „могъща сила, която е външна на съзнанието и която оперира чрез подсъзнанието и чрез други, различни от родителите хора, които могат истински да обичат, както и чрез допълнителни начини, които ние не разбираме.“ След което добавя, че дори и това не е достатъчен обяснителен принцип, защото тази благодат е достъпна за всеки.
„Защо тогава само някои хора израстват духовно въпреки обстоятелствата от тяхното детство, а други не? Аз съм убеден, че благодатта е достъпна за всеки, че всички сме еднакво обгърнати от любовта на Бога. Единственият отговор, който мога да дам, е, че повечето от нас предпочитат да не чуят призива и да отхвърлят неговата помощ. Думите на Христос: „Много са призвани, но малко са избрани“, аз ще ги перифразирам така: „Всички ние сме призвани от благодатта, но много малко от нас решават да откликнат на призива“.
същата книга, с. 288
Става ясно, че изразът „Защото мнозина са звани, но малцина избрани“,  няма нищо общо с елитарността и несправедливостта. Защото това, което ни прави избрани, не е някой друг, а ние самите с изборите, които правим. И този избор е прост – ако използваме езика на християнството, той е дали да поемем по Пътя към Голгота и да изпием до край горчивата чаша, или вместо това да се пазарим за цената, която трябва да платим, за да влезем в Царството Божие.
В моя професионален опит това, представено крайно опростено и схематично, изглежда така. При теб идва човек, пита те как да си помогне, как да реши проблема си, и ти му показваш Път, който носи решения. Той се съгласява с твоите аргументи, поглежда натам, но вижда, че това е труден, дълъг и самотен път, в който приемаш неизбежността на страданието в човешкия живот, поемаш отговорността за своя живот, да не обвиняваш никого, а да се вглеждаш в себе си, като търсиш онова, чийто ред за промяна, осъзнаване и развитие е дошъл. В най-добрия случай той разбира с ума си това, което му казваш, съгласява се с теб, и си отива. След това минава време, идва при теб отново и ти задава същия въпрос – как да си помогне и кой е Пътят. И говори така, сякаш не е имало предишна среща.
За мен това е смисълът на посланието „Защото мнозина са звани, а малцина избрани„. Всеки чува зова, но докато някои, които са докоснати от архетипа на Разрушителя и незбежността на страдането, предпочитат да се пазарят дали може да им се размине промяната и съпътстващата я жертва, други не се пазарят. Плащат цената. Пускат онова, в което са се вкопчили. Избират тесния път. И минават през иглените уши.
„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.”Матей 7:13-14
„Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ Лука 18: 25.
Изглежда, че портата е тясна, за да може през нея да минат само онези, чиито ръце са празни – пуснали са всички привързаности и идентификации  с нещата и явленията от света на преходното.
Вярност към собствения закон
Да си избран означава да си готов да поставиш Духа като посредник между света и себе си. Това не означава да се откажеш от светските си желания – това означава в ситуация на вътрешен конфликт, по-важни от тях да са твоите вътрешни ценности и готовността за развитие. Юнг нарича това „вярност към собствения закон“ и под това разбира „тази нагласа, каквато религиозният човек трябва да има към Бога.“ („За развитието на личността“, 296).
Според Юнг ние се развиваме, от една страна, под натиска на принудата, а от друга, по силата наосъзнатото морално задължение. Именно тези два фактора са в основата на развитието на личността ни. Докато първото не го избираме съзнателно, то второто е предмет на съзнателен морален избор. И в това е най-същественото, защото в него се крие ключът за това да станеш избран.
„Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малкото човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба…
Думите „Мнозина са звани, а малцина избрани (Матей, 11:14), тук са по-уместни от всякога, защото развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и едновременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничимостта и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-много говорят за него, най-малко мислят за последствията, които са достатъчни, за да разтърсят из основи и които плашат по-слабите духове“. (К.Г. Юнг, „За развитието на личността“,293-294).
Пазарлъкът при хората, които вече са докоснати по един или друг начин от Разрушителя – чрез принудителна загуба на нещо от външния свят, болест, трудни взаимоотношения, или вътрешно безсилие като алкохолизъм или друго, се случва, защото не искат да пуснат това, в което са се вкопчили. Дори и с ума си да казват, „да, това е Пътят на Христос, който искам да следвам“, с една друга своя част те всъщност не искат това. Защото това е пътят на саможертвата. Това е пътят на страданието. Това е пътят, който води към разпятието и смъртта на земното.
Хората, които се пазарят, приличат на хора, които са „призовани“ от сполетялото ги страдание, т.е. налице е първото условие за развитието на личността им – натиска на принудата, но които не искат да направят осъзнатия морален избор да поемат по тесния път. Те само имитират, че откликват на призива.  Искат възкресението, но не искат да преминат през разпятието. Искат новия живот, но не искат да пуснат стария. Целият този пазарлък е, защото не искат да платят цената. А тя е висока, защото и наградата е висока – на езика на християнството се нарича Царството божие, а на езика на аналитичната психология – „да заприличаш на Христос“, указвайки на този аспект в процеса на индивидуацията, който понякога се нарича „живот в Бога“ и който указва на алхимичния процес на превръщане на оловото в злато, когато пречистваме Духа от примесите на материята и одухотворяваме желанията си.
Една от целите на индивидуацията от втората половина на живота ни е и да ни подготви за края на живота ни, т.е. за смъртта. От изследванията на д-р Елизабет Кюблер Рос с умиращи знаем, че пазарлъкът е една от фазите, през които те преминават, преди да приемат факта на предстоящата си смърт. Започват с отричане, продължават с гняв и пазарене, след това следва депресията и се завършва с приемането, което е последната фаза, носеща покой и свобода. Пазарлъкът е по средата на този път към смъртта и по някаква причина някои хора по-дълго остават на тази фаза, а други дори никога не преминават отвъд нея. Очевидно това е резултатът от това да разполагаме със свободен избор – можем упорито да отричаме и изопачаваме неприятните факти, дори и да избодат очите ни. Онези, които решат обаче да погледнат фактите в очите като престанат да се съпротивляват и изкривяват истината, успяват да достигнат до фазата на депресията. А, както и преди съм писала в този сайт, представяйки теорията на психоаналитичката Мелани Клайн, депресивната позиция е по-напреднал етап в нашето развитие. Тя е такава, защото представлява адекватна реакция на неизбежните ограничения и загуби в живота ни като човешки същества. Ако си позволим да скърбим без да прибавяме към скръбта вторичните чувства на самосъжалението, след време преминаваме отвъд нея. И това отвъд е свободата.
„Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“
Ако продължим да използваме метафоричния език от притчите в Библията, Божието царство прилича на цар, който прави сватба на сина си и изпраща слугите си да повикат поканените на сватбата, но никой не идва, защото по-важни за тях се оказват воловете, нивата, женитбата. Царят се ядосва, защото поканените се оказват недостойни, и поръчва на слугите да ходят по кръстопътищата и да поканят всеки, когото намерят,(Матей, 89), или по стъгдите и улиците на града, където са бедните, маломощните, хромите и слепите (Лука, 14, 16-35).
„И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани. С Него вървеше множество народ, а Той се обърна и им рече: ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.
Евангелие на Лука, глава 14: 24-26
Евангелието на Лука говори с изразността на времето, когато е бил създаван този текст, и е адресирано към ума на тогавашния човек. Ако тълкуваме буквално това, което казва, ще сгрешим сериозно. Не само защото в дадения случай става дума за метафоричния език на притчите, но и защото буквалното мислене е характерно за най-ниските нива на психично здраве. Ако го тълкуваме обаче по един символен начин, който описва духовни процеси, смисълът е повече от ясен. Не става дума да се откажем буквално от семейството си, нито да го намразим. Става дума за това че по-важна от привързаността към семейството да стане „верността към собствения закон“, за който говори Юнг, и който е следване на повели от по-висш порядък, който сме склонни да наричаме Бог. Един друг психотерапевт – Дейвид Гордън, описва същия този конфликт между нас и привързаността към семейството като „страх от обичта към себе си“, и за повечето хора именно то е най-трудната част от пускането на вкопчването в нещата и явленията от света на преходното.
 „Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина се дръзват да се впуснат в това приключение.“ (К.Г.Юнг, „За развитието на личността, 296, 298).
Така се връщаме обратно към въпроса в началото на тази статия – кой е този фактор, който кара някои хора под натиска на принудата да направят съзнателен избор да понесат своя кръст на живота, без да се оплакват и обвиняват, плащайки цената на личностното си развитие, а други да се пазарят, потъвайки обратно към старото и това, към което са привикнали? Очевидно и Юнг си е задавал същия този въпрос:
„Какво в крайна сметка кара някого да избере своя път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната идентичност с масата? Не може да е необходимостта, защото тя е еднаква за всички, но повечето търсят изход в конвенционалното. Не може и да е моралното решение, защото по правило хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкова неумолимо ни тласка към необичайното?  
И отговаря:
„Свикнали сме да го наричаме призвание – ирационален фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите отъпкани пътища…(„Развитието на личността“, 302)
Подобно на Скот Пек, и Юнг в своето търсене на обяснение защо едни хора се повлияват от психотерапията, а други не, стига до ирационален фактор. Макар че те му дават различни имена – „воля за израстване“, „призвание“, и двамата психиатри уточняват, че става дума не за избрани хора, а за съвсем обикновени хора, които имат готовността да поемат риска и усилието на личностното израстване. „Призванието или чувството, че си призван, не са прерогатив само на великите личности, а са присъщи и на обикновените и дори незначителни личности, под по-завоалирана и несъзнавана форма.“ („Развитието на личността“,302) 
Простата логика на това да бъдеш сред избраните, е да направиш избора да носиш житейския си кръст с всичко онова, което този символ означава. Няма нищо друго. Както се казва по-горе в евангелието на Лука, „и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“. Да си избран не е въпрос на елитарност, а на способността да направиш по-трудния избор, да тръгнеш по тесния път. А какво стои в основата на индивидуалните различия, които карат някои хора да се пазарят с Живота повече от други, все още нямам отговор…

Автор: Камелия Хаджийска

Няма коментари:

Публикуване на коментар