Loading

Проф. Павлов: Разединението, апатията и отчаянието на българите се коренят в комунистическия режим

Интервю с 
Проф. Пламен Павлов от 6 септември 2015 г. 
Източник: Faktor.bg 

Русия се е самообявила за освободителка на България, никога не е искала да бъдем силни.
Любимките на Петербург са Сърбия и Черна Гора, Гърция, та дори ако щете и Турция.
Спасението на нацията е в повече демокрация, а това значи ред, законност и справедливост, казва пред Faktor.bg известният историк и родолюбец.
Интервю на Мая Георгиева


- Проф. Павлов, ключови събития в българската история са обрасли с митове. Кои според вас са най-големите митове, свързани със Съединението?
- Аз не бих казал, че това паметно събитие е силно митологизирано. Доколкото за него има една обективна оценка, то се вписва стабилно в националната памет. Но може би има съществено неразбиране за голяма част от нещата, които се случват по време на Съединението и непосредствено след него. Има един опит, ако това може да бъде наречен мит, някак си да бъде извадено от контекста на новата ни история и да бъде пришито към съвременната българска действителност. Може това да прозвучи националистически, но се прави опит то да се свърже със съвременната карта на България. Когато обаче е замислено и осъществявано Съединението, неговите създатели са имали съвършено друга представа за българското пространство. Нека да не пропускаме обстоятелството, че комитетът на апостола на Априлското въстание Захари Стоянов – БТРЦК, има като първостепенна цел не само да съедини Източна Румелия с Княжество България, но и да освободи Македония. Тоест, в него са поставени много по-големи национални задачи. Ако Съединението е осъществило от наша гледна точка обединението на две български формации – Васалното княжество България с Източна Румелия, която се води като автономна област в рамките на самата Османска империя, и това е така да се каже следващият етап от освобождаването на част от българските земи, то дейците на Съединението тогава са влагали в тази задача много по-голямо съдържание – те го схващат като опит за национално обединение. Защото в представите на нашите предци за българска земя се е смятала територията на Българската Екзархия, на Санстефанска България. И тя не е националистическа, а е напълно обективна от гледна точка на 19 век. Така че, от една страна, е било извършено съединение на двете части, които са били относително освободени, но като цялостен замисъл – националното обединение остава в бъдещето и за съжаление то никога не се случва.
- И в историографията, а и в учебниците по история тази светла дата ни беше представяна години наред с русофилски прочит. Ако погледнем на това събитие като българофили, какво трябва да знаем за политиката на Русия за този период?
- Именно политиката на Русия е силно замъглявана, особено по време на комунистическия режим. В историографията тя е представяна в съвършено пропагандна насоченост, твърде внимателно, без особени коментари. Дори се търсят оправдания за негативното отношение на Русия към този положителен акт на българската държава. Нейната политика се оправдава с недостатъците на Александър Трети. Но за тогавашните българи това е такъв шок, като студен душ, защото на практика Русия тръгва срещу собственото си дело – Сан Стефанският мирен договор. Това създава сериозни напрежения в българо-руските отношения, като основната вина тук е на Русия, а не на българите. В днешна Русия има един националистичен, дори бих казал враждебен подход към България, като в руски форуми и пък и от журналисти, макар и не в основни медии, се промъкват доста грозни обвинения към българите в предателство към Русия – това са неща, които нямат абсолютно никаква основа. Напротив, обективният подход показва, че виновна в огромната си част за напрежението е самата руска политика. Какво означава да не признаеш един акт, който е извършен със собствени сили, който е извършен в интересите на цялата българска общност – и в Княжеството, и в Румелия. Какво означава да си изтеглиш офицерите от българската армия и да оставиш една млада армия на практика в тежка ситуация срещу готвената турска агресия и очакваната агресия от страна на Сърбия. Така, че за влошаването на българо-руските отношения огромната вина е на Петербург. И това не е просто само от грешките на Александър Трети, на неговия екип или пък на руската външна политика, но и заради отношението към България. Русия е гледала на нас като на една марионетъчна държава, като на една – хайде да не кажа Задунайска губерния, но като на едно пространство, къде всеки може да прави каквото си иска. Това българската интелигенция, при всичките си емоции и положително отношение към руската култура, не го приема.
- Какви интереси стоят зад това неглижирано отношение на Петербург към възродената българска държава?
- Тази позиция на Русия е абсолютно недалновидна и това го показва близкото бъдеще, както и последващия ход на процесите в българо-руските отношения. На първо място, подобно отношение говори за капризното поведение на една велика сила, която се е самообявила за освободителка на България. Защото в Руско-Турската война през 1877-1878 г. Русия преди всичко преследва собствения си интерес. Те наистина са съвпадали с българския, но да вярваме на моралния патос на онези времена е пресилено. Можем да говорим за това, но само, когато става дума за доброволците, за хората, филантропи, но не и за официалната руска политика. Тя е съвсем целенасочено премерена, макар и да съвпада с интересите на българската нация, което е факт. Обаче, всичко останало - като поведение и отношение, говори за пренебрежително отношение към една нация, към една държава, която считат по принцип за незряла. Такова отношение между впрочем Русия е имала и към други държави. Но доколкото нас ни интересува отношението и към нас, то е било дълбоко обидно към тогавашния български елит, към българската интелигенция, което нанася сериозни вреди на имиджа на Русия. От друга страна – нежеланието на Русия да има силна България. Това е факт, който не трябва да забравяме, колкото и странно да му се стори на някого. Той съвпада и с днешното отношение на руската политика към България. Русия още тогава показва, че на нея и трябва слаба България, една зависима държава. А в този случай става дума за две Българии, защото по това време ние имаме две български княжества – Княжество България, с център София и автономната провинция Източна Румелия, която де факто се е превърнало във второ българско княжество и то пак против желанието на Великите сили, включително и на Русия. Така че, желанието на руската политика е на Балканите да има една зависима от нея, на първо място, българска държава. Тоест, да няма силен политически субект, който да противодейства на руските претенции за излаз към южните морета и към така мечтаните Проливи. Това основополагащото начало в руската политика към България. А тъй като България е на пътя не руския експанзионизъм към проливите, естествено отношението към нас да е много по-драстично и дори бих казал брутално, отколкото към любимките Сърбия и Черна Гора, към Гърция, към която Русия също има някакви симпатии, та дори ако щете към Турция.
- Захари Стоянов казва, че Съединението е „чисто българска работа“, как да тълкуваме тези негови паметни думи?
- Захари Стоянов като казва, че Съединението е „българска работа“, не влага днешното ни самоиронично отношение. Въпреки леката ирония, в подтекста на този израз има и посланието, че това наистина си е чисто българска работа, че не е инспирирано нито от Англия, нито от Германия, нито от Австро-Унгария, нито от някой друг. Разбира се в публицистиката на Захари Стоянов има твърде много емоция и това е напълно разбираемо. Но като цяло той е прав – нашият тогавашен елит проявява единство, макар и да има конюнктурни колебания в официалната позиция на София – дали сега му е времето, например, има едни типични, наследени от миналото комплекси, които донякъде забавят съединисткия процес. Трябва да кажем и още нещо, което може би кореспондира с въпроса ви за митовете – че ние схващаме Съединението като някакво еднократно действие. На практика още в Берлинския договор в България започва едно мощно движение за не приемане на решението от договора. В самото Учредителното събрание в Търново има делегати от Източна Румелия и Македония. Разбира се те не са допуснати под въздействието на руските комисари, които не искат усложнения. Но така или иначе стремежът към национално обединение, към постигането на единство на територията, на която доминира българския народ, където Екзархията е фактор номер едно в духовния и културен живот, е факт от самото начало. Така, че съединистките опити са едно постоянно явление, с една или друга интензивност. Не бива да забравяме и това, че Съединението е предшествано от събития, които започват още на 2 септември в Панагюрище. Аз даже бих си позволил тук да кажа, че на практика Съединението показва много сериозна приемственост с Възраждането, което е един период от нашата история. Изключително активни по време на Съединението са били родолюбивите българи от Панагюрище, Батак, Сливен, Стара Загаро, Перущица, във всички големи центрове на революционното движение. Не случайно Захари Стоянов и неговите съмишленици, донякъде съзнателно, донякъде съвсем инстинктивно използват създадената мрежа от Левски – всичко онова, което е действало преди и по време на Априлското въстание. Това говори за големия национален подем на българския народ в онези времена, защитил собствената си идентичност, защитил своите национални интереси. Това показва и дълбокото непознаване от страна на Русия на народа, който уж тя е освободила. Тя продължава да го разглежда като една аморфна маса, при все че е видяла какво правят опълченците, видяла е на какво са способни младите български офицери. Но Великите сили, особено деспотия като Русия, гледат с пренебрежение на подобни държави.
- 130 години след Съединението, което е един апотеоз в нашата история, българите сме разединени, противопоставени, застрашени от скорошно изчезване, кои според вас са причините за тази разпад в българската нация?
- Съединението наистина е един от върховите моменти в историята ни от последните 130 години. Това е една сериозна дистанция, от която трябва да се гледат нещата – нали историята е учителка на живота и трябва да си вземаме някакви поуки!? Но причините за сегашното ни разединение, за апатията и за отчаянието дори, което е обхванало националния ни организъм, на първо място, се коренят комунистическия режим. Няма какво да се лъжем. В последните години от различни медии и посоки ни се втълпява, че всичките ни беди се дължат едва ли не на промените след 10 ноември 1989 година. Някои го правят от наивност, други го правят съвсем целенасочено. Неблагополучието през последните 25 години са и заради предишните 45. Всичките деформации, престъпни нюанси и рецидиви се дължат на обстоятелството, че България продължава да бъде контролирана от бившата ДС, от тези политико-мафиотски структури, които днес са олицетворявани от БСП, от ДПС и със сигурност и от други субекти. Целият ни политически живот е пропит от подобни негативни тенденции и процеси, от тежкото наследство. И затова новият стремеж към съединение минава през борбата с корупцията, с политическото инженерство, което наблюдаваме и то осъществявано от едни не особено кадърни хора през последните 25 години. Но пак казвам, основната причина е в предишните 45 години, които бяха отрицание и на посланията на Съединението, и на идеята за независимост на България. Нека да не забравяме, че в живковската Конституция пишеше, че патриот е онзи, който обича Съветския съюз, а условие за патриотизъм бе важността на една чужда сила, която на практика следва собствените си и то глобални, планетарни интереси. Цялата беда е, че тези 45 години не са свършили. Тези 45 години продължават, защото нашият политически, културен и интелектуален елит се оказа неспособен да преодолее опасните рецидиви на тоталитарния режим поради зависимостта си от едни или други сили от миналото, поради своята собствена незрялост, поради своята склонност към чуждопоклонство – неща, които са изобличавани още от нашите възрожденски автори.
- Има ли кауза, която може да ни обедини и възроди като нация?
- Каузата е написана на сградата на Народното събрание – Съединението прави силата. Сега аз го казвам малко афористично. Но аз виждам това съединение в смисъл на всичко позитивно, на всичко градивно, на всичко здраво в нацията, а не съединение, което се гради на пазарлъци и компромиси, на едно задкулисие, което решава, ако не всичко, то поне основните насоки на развитието на страната. Колкото и да се множат враговете на демокрацията и привържениците на руско-азиатския модел, виждаме ги на практика и във водената „хибридна война“ в България, особено през последните две години, спасението е в повече демокрация. А демокрацията значи ред, законност и справедливост, не всичко онова, което ни внушава проруската пропаганда, която се води у нас и обслужва чужди интереси и тези на българската олигархия. Новата тенденция към съединение, към обединени включва и отношението ни към българите извън пределите на България, към многобройните български общности в чужбина. Разбира се през тези 25 години в тази посока има известен напредък. Но с референдума за изборни промени, с тези колебания и пазарлъци около него, се видя, че не се оценява онзи потенциал, който имаме извън България. Това се отнася разбира се към държавната политика към българските училища в чужбина, към българските медии навън. България обаче няма цялостна стратегия за българите в чужбина. Някой ще каже, че ние не сме си решили проблемите в страната. Това е дълбоко погрешно мислене, защото би трябвало да се съобразяваме с процесите в съвременния свят. Всъщност, възрожденските българи не делят българите на българи в България и българи в чужбина. И Захари Стоянов, и нашите публицисти, и писатели, и национални дейци не делят българската нация, а я смятат за една интегрална нация, независимо от това кой къде се намира. Разбира се аз не бих могъл да формулирам някаква кауза, нямам претенциите да съм на нивото на нашите национални водачи от миналото. Но за мене това е тенденцията – повече ред и демокрация, защита на българските интереси и просперитет на нацията. Това означава да бъдем безкомпромисни към корупцията, към кръгове, обслужващи чужди интереси, и към олигархичния модел, който в българския вариант е много уродлив и много прилича на руския, и страшно далеч от тенденциите в западния свят.
- Виждате ли стремеж и воля у нашия политически елит да реализират подобна кауза?
- Днешните анализи на социално-политическата действителност в България не внушават особен оптимизъм. Но има процеси в обществото, особено сред младите хора, хората от бизнеса, които са обнадеждаващи. Ако няма големи сътресения, те ще катализират положителните тенденции в нашето общество, които са започнали. Голяма част от политиците не ги забелязват или не желаят да ги забележат. Но за мене именно гражданското общество ще бъде този фактор, който надявам се ще има своето положително въздействие върху консолидацията на нацията и просперитета на държавата, дай боже, да е в близко бъдеще.

Няма коментари:

Публикуване на коментар