Loading

Престъпленията на комунизма се лекуват чрез покаяние

Проф. Калин Янакиев
Ако младите хора знаеха за престъпния характер на комунизма нямаше да го изтърпят и ден
Проф. Калин Янакиев*, desebg.com
Искам да задам на младите хора един въпрос. Прави ли ви впечатление, че когато се говори за нацизма никой няма право да изрази друга гледна точка? Да каже: „Да, нацизмът е извършил престъпления, да, имало е концентрационни лагери, но не бива да бъдат отричани някои завоевания. Например, Хитлер е построил много жилища за германския народ, прокара пътища и т.н.”.
Може ли да си представите по която и да е телевизия в Германия да се говори за нацизма, да излиза участник в предаване – изследовател, историк, да започне да говори за престъпленията на нацизма и от другата страна да бъде поканен някой, който да засегне друга гледна точка?
Точно това обаче се случва в България по отношение на комунизма. Неотдавна, на последния 9-ти септември тази година (2015), бях поканен в една телевизия, за да коментирам годишнината от тази дата. Дежурно, рефлекторно, попитах кой е поканен от другата страна. Оказа се, че е поканен депутат от БСП, с който трябваше, ако бях приел, да се надвиквам в продължение на 20 минути. Аз 10 минути да разказвам за престъпленията на комунистическия режим и той 10 минути да говори колко неотрицаеми завоевания имал комунизмът въпреки някои деформации през всичките тези години.
Комунизмът е безусловно престъпление
Аз отказах да участвам в това предаване. Това е базисен недъг на българската памет. Ние не се научихме, че комунизмът е безусловно престъпление. Дори само за убийствата без съд и присъда след 9 септември 1944 г., дори само за концентрационните лагери, просъществували до началото на 60-те години, би трябвало да се каже на българското общество, че основното, което трябва да се знае за комунизма е, че той е престъпен режим. И никакви пътища, никакви сгради, които са били построени, никакво ходене на море, никаква достъпност до кебапчета 15 сантиметра за трудещите се могат да бъдат аргумент, защото животът винаги е пъстър.
И в нацистка Германия има някои неотрицаеми постижения. И архитектът на Адолф Хитлер – Алберт Шпеер (осъден от Международния военен трибунал в Нюрнберг на 20 години затвор, бел. ред.) е бил талантлив архитект. И великият Мартин Хайдегер, който е сътрудничил в един момент на нацизма, е велик философ, но никой в Германия не би си позволил да разделя по този начин същността на тоталитарния режим: Дахау и Освиенцим бяха много лоши неща, но вижте колко добри работи са направени.
За съжаление този модел на обяснение на характера на тоталитарния комунистически режим проигра. Срещу това трябва да се съпротивляваме и ние от по-старото поколение и по-младите поколения.
Няма никой право на друга гледна точка, когато един режим е вършил престъпления подобни на тези, извършени от комунистическия режим.
За синдрома „Това се е случило много отдавна и не ни засяга”
Другият проблем, свързан с разбирането на престъпния характер на комунистическия режим е фактът, че когато се покаже примерно филм за престъпленията на комунизма или заговорим за него хората от по-младата генерация реагират с думите: „О, това е било много отдавна”.
На следващо място в главите на младите започва да се върти мисълта: „Станалото на 9 септември 1944 г. е политическа борба, току що е завършила Втората световна война. Сблъсквали са се различни сили. Естествено е, че е имало саморазправа и жестокости. Политиците винаги са воювали един срещу друг. В този период са се сблъсквали много остро. Жалко, но нас, младите, това не ни засяга. Било е много отдавна”.
Как комунистическата идеология превърна живота в политика
Онова, което искам да ви кажа е, че за комунистическата власт в България всичко беше политика. Всичко! И след като е умрял Сталин, и след 60-те години в България има концентрационни лагери. Защо мислите са пращали хората в тези лагери? Защото са били анархисти, защото са били земеделци или са писали националистически лозунги?
Нищо подобно. Престъпление беше да разказваш виц. В днешно време вие може да осмеете, остро да се пошегувате с всеки министър-председател на България, с всеки президент на България. Нищо няма да ви се случи. Нищо.
Най-непиперливият политически виц, който разкажете през 60-те, 70-те или 80-те години може да ви изпрати в затвора. Политически неблагонадеждно е, да речем, през 70-те години, да слушат определена музика. Това също е нещо, което може да ви изпрати в лагер или затвор.
Неблагонадеждно е да ходиш с определена прическа. Тук видях, че някои от учениците сред вас имат татуировки или ходят с кожени гривни. Готови са за лагер.
Политическо неблагонадеждно поведение, облекло, прическа и мисли
Когато аз бях тийнейджър имаше няколко години, в които България се прочу буквално, си позволиха включително и на чужди туристки, които носеха къси поли, да им лепят печати по краката. Следователно, това как си облечен също имаше политическо значение. Има политически правилно облекло и политически неправилно облекло. Имаше политически неправилно изглеждащи хора и политически правилно изглеждащи хора.
Това да имаш склонност към затворен живот, да не си ентусиазиран участник в мероприятията на народната власт, на комсомола, да предпочиташ да свириш вкъщи на пиано или да учиш западен език, това вече е силно съмнително. Значи този човек не иска да се самоотдаде на колектива, значи той е твърде буржоазно индивидуалистичен, това вече е твърде съмнително.
Когато бях гимназист пишех стихотворения. Беше абсолютно невъзможно се публикува в ученическото списание стихотворение, което звучи песимистично или мрачно. Защото е политически задължително да бъдеш радостен, младежки дръзновен и ентусиазиран. Следователно, дори елементарните, толкова присъщи на младия човек катастрофични визии, любовни трагедии и тъги бяха политически неправилни неща.
Политически правилното и неправилното
Всичко, следователно, беше разделено на политически правилно и политически неправилно. Тоест, когато по-възрастното поколение, към което вече принадлежна и аз, започне да прекалява пред вас и да ви разказва какъв е комунизмът и вие си кажете, а, това е било много отдавна, тези политически работи там след 1944 г. не ни интересуват, спомнете си това, което ви казах.
До края, до 1989 г., всичко беше политическо. Нямаше нещо, което да няма политическа правилност или политическа неправилност. Казах ви, дори любовните чувства бяха правилни и неправилни, дори дрехите бяха правилни или неправилни, дори външния вид на младите хора беше правилен и неправилен.
Дори прическата беше правилна или неправилна. Отивам на кино в София и до „Сердика” един милиционер ме вижда и казва: „Я, ти, ела насам”. И след това ми отрязва дългата коса така, че след това трябва да се острижа гола глава. Защо? Защото и прическата е политически правилна и политически неправилна.
Трябва да се подуши комунизмът, трябва някой отвътре да го разтвори, да ви го разкаже, за да разберете колко отвратителен беше той.
За микро репресиите на комунизма
Ето защо, ви казвам аз, и това продължение на комунизма, и тези микро репресии – репресии върху чувствата, репресии върху облеклото, репресии по начина, по който се държиш в семейството и навън – всичко това е елемент от този престъпен режим. Това трябва да запомните като млади хора, защото в крайна сметка това най-много ви засяга.
Това със сигурност днешните млади хора няма да могат да изтърпят въобще. Когато възрастни хора, ви разказват, че тогава, при комунизма са живели добре, колко хубаво било, каква сигурност имало, спомнете си, че тази сигурност е била сигурност, само тогава, когато ако се облечеш политически правилно няма да бъдете наказани, че ако напишете стихотворение, което е политически правилно, няма да бъдете наблюдавани, че ако ходите по определен начин ще бъдете наказани, че ако не ходите по комсомолски мероприятия и предпочитате да свирите на цигулка или учите френски ще бъдете определени като политически неблагонадеждни.
Това ли е по-добрият живот? Сигурен съм, че младите хора няма да го изтърпят и един ден. Да не можете да осмеете някой политик. Айде де. По времето на комунизма не на политик, а на кварталния партиен отговорник не може да се подиграеш без да рискуваш да загазиш. Свършваш с кариерата и ставаш враг. Ето това помнете, когато ви разказват колко хубав бил комунизмът.
Моят дядо е убит веднага след 9 септември 1944 г. Аз не знаех това до момента, когато отидох в казармата – в трудови войски, защото наследниците на хора, засегнати от мероприятията на „народната власт” бяха пращани трудоваци. Едва тогава научих, че имам дядо убит от „народния съд”. Защото моите родители знаеха, че не бива да го знам, тъй като мога някъде да се изпусна. И дотогава аз смело пишех, че нямам близки, засегнати от мероприятията на „народната власт”. Защото наистина не знаех и родителите ми винаги можеха да кажат, че аз действително не знам и затова съм го написал.
Това е част от живота на моите родители, но помнете, това, което аз ви разказах сега, защото то е част от моя живот и аз лично съм го преживял.
Големият грях на прехода и за лечението на травматизираната памет
Да не може да се усмихнете без политическа коректност или политическа некоректност. Затова съм гневен, че свикнахме, когато да говорим в България за комунизма да имаме една и друга гледна точка. Това е големият грях и на медиите и на част от политиците, че позволиха да е легитимна другата гледна точка по отношение на един престъпен режим. Германците и светът никога не позволиха по отношение на нацизма да има каквато и да е друга гледна точка. Но в България още по време на първите демократични избори през 1990 г. ни внушиха, че демократичните сили за ги загубили, защото сме разлепили картата с лагерите. Ние загубихме, защото казахме тази мрачна истина на хората и те се уплашиха, това ни се внушаваше.
Оттогава всички политици млъкнаха, защото знаеха, че е политически нецелесъобразно да се говори за лагерите на комунизма.
Изглежда за престъпленията на нацизма и за престъпленията на комунизма започва да се говори през поколение. Аз силно се надявам, след всичко, което вече се знае за комунистическия режим, че младите хора няма така лесно да се поддават на манипулации. Няма друга гледна точка за комунистическият режим – той е престъпен.
Травматизираната човешка памет се лекува не чрез мълчание, а чрез изписване на биографията на престъпленията на комунизма. Лекува се чрез покаяние. Покаянието означава смърт за греха и ново раждане в истината.
* Изказването на проф. Янакиев е направено по време на дискусията, организирана от Областната управа на Перник и фондация „Конрад Аденауер” на 24 септември 2015 г., след откриването на пътуващата изложба „България 1944-1989. Забранена истина”, на която присъстваха ученици, студенти, директори и учители от различни учебни заведения. Проф. Янакиев е философ, богослов и общественик, преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, противник на реабилитирането на комунизма в българското общество.

За Русия и руския човек (6 прозрения на изтъкнати руснаци)


Ето какво мислят изтъкнати руски учени и писатели за Русия и Руснаците:


1.

Павлов в своята Нобелова реч казал следното:
"Всъщност, аз трябва да изразя своя тъжен поглед върху руския човек. Руският човек има слаба мозъчна система и не е в състояние да възприема действителността като такава. За него съществуват само думи. Неговите условни рефлекси не са съгласувани с реалността, а с думите. "
(За първи път публикувано в списание "Звезда" през 1927 г.).

2.

"Руснакът е най-големият и най-нагъл лъжец в целия свят." Тургенев;

3.

"О, колко трудно е да се живее в Русия, в този смърдящ център на физическа и морална поквара, подлост, лъжи и злодейства." Аксаков;

4.

"Хора, които блуждаят из Европа и търсят, какво могат да разрушат и унищожат само заради забавление." Достоевски;

5.

"Не хора, а скотове, простотия, дива орда, душегубци и злодеи." Булгаков;

6.

"Най-важното достижение на руския народ е неговата садистична жестокост." Горки;

История на паметника на Васил Левски във Велико Търново

Инициатор, дарител и организатор за построяване на паметника на Васил Левски във Велико Търново е Карл Йозеф Папоушек - чех по народност, син на маестро-музикант, учител и диригент. Бащата на Карл, Йозеф Папоушек е първият диригент на военен духов оркестър от 20 чешки музиканти в България, поели основаването на представителна военна духова музика в новоосвободена България през 1879г.

Дошъл уж временно в град Велико Търново, той така го обикнал, че завинаги свързал живота си с него и България. Карл Папоушек е роден в старата българска столица като едно от петте деца на многолюдното семейство. Участвал като подофицер в Първата световна война, получил орден за храброст и българско гражданство. Установил се в град Орхание (Ботевград) и открил малка печатница и книжарница. На 2 юни 1939г. в града е открит паметник на Ботев, изграден по инициатива и със средства на Карл Папоушек.

Родолюбецът не забравя и родния си град Велико Търново, където е закърмен с революционни истории и разкази за Васил Левски. Затова осигурява средства и поема инициативата за изграждане на паметник на Апостола. Съществували два проекта за паметника. Първият е на скулптура Павел Методиев и представлявал бюст на Васил Левски. Но авторитетната комисия начело с ген.Кецкаров, одобрила втори проект - на скулптура Любомир Далчев.

Паметникът на Васил Левски е открит през 1946г. и е поставен на улицата, по която през декември 1872г. за последен път е минал Апостола, вързан и конвоиран от турска стража на път за София. Фигурата на великия революционер е представена в цял ръст, с вързани отзад ръце и с примка на шията. В основата на паметника е изписана неговата най-бележита мисъл: "Ако печеля - печели цял народ, ако загубя - губя само себе си".

В знак на признателност към жеста на Карл Папоушек, две години по-късно той бил обявен за почетен гражданин. Във връзка с регулацията на улицата и построяването на стоматологичната поликлиника се наложило преместването на паметника с десетина метра, в посока на поликлиниката.

Източник: Книга "Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева

Още веднъж за „Зорница”-та на българския периодичен печат

Институт за българска протестантска история
В зората на българския периодичен печат изгрява „Зорница”. Но не вестникът, който официално започва да се издава в Цариград през 1876, а седмичното евангелско списание, което започва своя път към сърцата на поробения български народ през далечната 1865. Така че, когато днес се говори „Зорница”, редно е да се празнува неговата 142 годишнина, с годината на неговата първа публикация като списание през 1865.
Разликата между двете издания е значителна, не само по размер (страниците на първата са 17 х 25 см., а на втората пълно вестникарско фолио), но и по съдържание и цел. Но дори хартията и размера на изданието ясно говорят за неговите читатели. Големият формат, използван след 1876, говори за една по-интелигента, образована публика, която е готова да премине от кратките разкази, сказки и поучения към по-сериозна материя, която включва глобалната сцена на световната политика, въпросите за религиозната независимост, философски размишления и теми, родени от нестихващия читателски интерес. Но причината, поради която новото издание като вестник има такъв успех, е именно неговото скромно начало с малката книжка на седмичното списание „Зорница”, издавана в периода 1865-1875 г.
Именно това списание намираме, с помощта на приятели и колеги, в библиотеката на щатския университет в Шампейн, Илинойс. Там между огромния брой български издания, включително ръкописи и циклостили от последните няколко века, се намира и малък сборник с ранните броеве на „Зорница”.
Томчето е съставено от около 500 страници, подвързани с твърди корици, облечени с потъмняла от времето кафява кожа, на която на български пише „Зорница”. Първата страница е заглавният лист на списанието, с най-старото заглавно каре, включващ: шестоъгълна Давидова звезда, банер с надпис „Зорница” и ясното „Евангелско перiодическо списание.” Под него следва издателската информация: „Год. 3. Цариградъ, Януарiй, 1867. Брой 1”.
Но още на първата страница става ясно, че томчето е нещо повече от просто още един вестникарски сборник. Веднага с отварянето на твърдите корици ме посреща поредица от надписи, оставени по първите страници. Взирайки се във тях по-внимателно, откривам, че това не са просто ученически драскулки. Например, една от тях е френско глаголно спрежение. Друга съдържа имена на ученици. Трета е дата и година. Най-долу пък има няколко реда музикална анотация, в петолинието на която разчитам думите на старата евангелска песен; „Жив е, жив е, смъртта Той победи.”
Още по-значимо е, че тази стара книга, събрала няколко броя от списание Зорница, е била четена и препрочитана с огромен интерес и то не от кой да е, а от учениците, които са я ползвали като буквар. За това свидетелстват техните лични бележки, оставени по страниците й. Например: „Прочелъ: Иглика 9 9/Х 92 год. Iв кл”. И още: „Прочел Александ[ъ]р Георгиев IIIa ”.
Интересът към „Зорница” идва от множеството образователни материали, публикувани на нейните страници. Преобладаващи са статии, сказки и поучения с отявлена религиозна тематика, включващи множество Библейски истории с преобладаваща пуританско-протестантска интерпретация. Включени са още откъси от „Пътешественикът” на Джон Бънян, стихотворения, духовни песни със съответните музикални анотации.
Темите, обаче, са писани с отношение към един по-широк мироглед, който включва всестранен образователен спектър, дефиниращ мисията на списанието. Това включва поучителни статии относно кристализацията на снега, илюстрация на сърцето, придружена с обяснение на кръвообръщението и рецепта против холера. Серия от поучителни бележки разказват за анакондата, кондора и орангутана (наречен от редакторите „уранъ-утангъ”). Съвременният читател ще бъде изненадан, че на българската аудитория от 1865-1875 са предложени материали за американските индианци, „немилосърдие към животните”, илюстрации на пожара в Ню Йорк, „индийските брахмани” и китайско идолопоклонство, бразилските елмази, обелиска в Париж и много други. Специално внимание се обръща и на българката чрез поредиците „Писма за майки” и „Четене за момите”.
Това явно са теми не само за първокласници, както става ясно и от други ръкописни надписи по броевете. Сред тях са такива като „Raiceff”, „Добричъ варненско” и „М. Патоевъ”, написани с по-сериозен почерк и показващи широкото разпространение на списанието в поробените български територии. За по-късната история на книжката говори и елипсовидният печат с надпис: „Ученическо дружество Искра въ Шуменъ”, както и печатът с антикварна цена, поставен през 1965.
Как е достигнала от печатницата в Цариград, през ръцете на малките ученици, читалището в Шумен до библиотеката в Урбана, Илинойс надали някога ще узнаем. Но именно за това, когато говорим за „Зорница”, никога не можем да говорим просто за списание или вестник. Неговата роля е засвидетелствана от съвременниците на българското Възраждане. „Зорница” остава в историята на България като печатен орган с не просто образователна визия, но и със стратегически политически цели – преди и след Освобождението. За някой от повърхностните читатели това може би става ясно, едва когато Зорница започва да отразява Априлското въстание, но политическите тенденции са заложени в най-първите й броеве. Там откриваме и един нов религиозен подход към тълкуването на света около нас и нашето съществуване в него. Там са заложени и първите стъпки към един обществен образователен ценз и демократическа политическа система, към която България ще се стреми в следващия век от своята история.
Именно в „Зорница” са заложени идеологиите, които ще бъдат посяти в сърцата и умовете на българските ученици, по-късно дообразоващи се в мисионерските училища в Самоков, Ст. Загора, Шумен и Робърт колеж – и ще дадат плод в живота и дейността на не един и двама от лидерите на новата българска държава. Кой би повярвал, че един малък вестник би извършил такова велико чудо на социална трансформация. Ето защо, „Зорница” е нещо повече от списание или вестник – защото възкресява в поробените български умове една изконно българска интерпретация на смисъла на живота, а именно: да оставиш след себе си следа. Дори ако е еднао малко изречение за твоето съществуване на този свят.

Вместо епилог

Далече от България, някъде зад океана, държа в ръце една малка, забравена от мнозина книжка, съдържаща няколко от първите броеве на списание Зорница. Надали някой може да ми каже с точност как, чрез кого и защо е попаднала тук. Вероятно, за да мога още веднъж да докосна историята. Или пък тя да се докосне до мен. Една малка книжка, която мнозина са чели като буквар – и като нещо повече. Като прозорец към един непознат свят, в който да оставят следа след себе си. И понеже сърце не ми даде да го напиша някъде по пожълтелите страници, както преди век и половина, правя го в края на този очерк: „Прочелъ: Доний К. Донев – октомври, 2006”.

„Зорница“ и отразяването на Априлското въстание 1876

Момчил Петров, Весела Илиева, Георги Димитров и Доний К. Донев
През 1872 г. на Второто годишно събрание на Мисията за Европейска Турция делегатите натоварват д-р Ригс със задължението да подпомогнe по-нататъшното развитие на вестника. Успешно е приключило отпечатването на българския протестантски превод на Библията и “Зорница” излиза на преден план като основна цел в издателските планове на мисионерите.
След възстановяване издаването на вестника през 1874 г. са направени някои промени – форматът е увеличен от четвърт на половин фолио. Най-важната промяна обаче се явява превръщането на изданието в седмично. Седмичната “Зорница” излиза за първи път през декември 1875 г., като успоредно с нея продължава да излиза и месечно издание на вестника, което е ориентирано специално към читателите в юношеска възраст. Главен редактор в този период е Теодор Баингтън, но спомените на съвременниците свидетелстват, че д-р Ригс има ключова роля – както в подготовката на много от статиите (д-р Ригс е автор на много неподписани публикации в “Зорница”), така и в редакционната политика.
Промяната в издателската политика на “Зорница” се извършва непосредствено преди едно от най-драматичните събития в Българското Възраждане – Априлското въстание. Към момента на въстанието “Зорница” е най-разпространеният български вестник, покривaщ практически всички територии, на които се простира българският етнос, като същевременно си е завоювал завиден авторитет сред българската общественост. Позицията на вестника по време на трагичните събития от 1876 г. показва, че това не е случайно явление, че хората, пишещи вестника, са намерили верния начин да благовестват и същевременно да служат и помагат на българския народ.
Мнозина обективни изследователи еднозначно са признали на протестантските мисионери и тяхното издание заслугата за събуждането на международното внимание и обществена съвест по българския въпрос. От една страна издателите на “Зорница” предават всяка получена информация за ужасите, свързани с потушаването на въстанието, директно на британските и американски правителствени организации и лица, както и на влиятелни издания в тези страни. От друга, самите мисионери смело и усърдно обикалят опустошените региони, като са и основните съмишленици на разследванията, предизвикани и учредени от британския политик Гладстон. Още по-впечатляващо е смелото и съпричастно отразяване на въстанието на страниците на самия вестник. “Зорница” се превръща в единствения писмен източник на информация за българския народ в неговите най-отдалечени земи за случващото се във въстаналите територии. Чрез “Зорница” българският народ съпреживява ужаса и трагедията на Априлското въстание – така, макар бойните действия да обхващат ограничени територии, целият български народ е информиран за случващото се. По този начин “Зорница” дава своя своеобразен принос, събитията от април-юни 1876 г. да се превърнат в общонародна драма и общо преживяване за цялата българска нация.
Още с първите дни на въстанието “Зорница” съобщава за мобилизация на турски войски и тяхното придвижване към Пловдив и Пазарджик. В бр. 18 от 30 април 1876 г., в статия със заглавие “Смущения в България” читателите получават информацията за въстанието в Панагюрско. В следващия брой от 7 май е публикувана телеграма на Хафуз паша за погрома над въстаналата Стрелча. В същия брой подробно е описано превземането от турските войски на въстаналото Панагюрище, има подробна информация за арестите в Пазарджишко и Одринско. Отделно е разказано за арестите на български свещеници, включително и за епископ от Пловдив.
В броя от 14 май читателите са информирани за черкезски грабежи в Тревненско, Софийско, Севлиевско. Извънредно е отразено опожаряването на 118 села в Пловдивския санджак. Издателите на “Зорница” подсказват на читателите за напрежението, което въстанието произвежда във Високата порта, информирайки ги за изпращането на правителствени анкетьори. “Зорница” разказва за черешовите топчета на въстаниците, изправили се срещу оръдията “Круп” на османската армия. В броя си от 21 май“ Зорница съобщава подробно за въстаническите действия в Търновско и тормоза над българите в Битолско. Издателите на “Зорница” показват изключителна информираност, съобщавайки за въстаническите чети в Жеравна и Медвен, както и за башибозушките грабежи в Самоковско. Авторите стават все по-смели, наричайки терор действията на башибозука в Шуменско. Издателите на “Зорница” окуражават българските читатели, информирайки за пробуждането на общественото мнение в западния свят. Публикуван е първият от поредицата материали – изказването на лорд Стретфорд за необходимостта от “радикална промяна в Османската империя”.
“Зорница” информира читателите си за пристигането на четата на Христо Ботев, като посочва състава й от 175 въстаника и отразява пристигането й на българския бряг с парахода “Радецки”. Публикувано е и известие за смъртта на въстаническия ръководител Георги Бенковски.
В броя си от 11 юни “Зорница” публикува дословно текста на “Прокламация на българските въстаници към мюсюлманите”, където изрично се показва, че действията на въстаналите българи са насочени срещу османския деспотичен режим, а мюсюлманското население е наречено събирателно “братя”. По този начин “Зорница” свидетелства за толерантността на въстаналите българи и изгражда нравствения облик на тяхната кауза. Издателите на “Зорница” са наясно, че, редом с въстаническите битки, тече решаваща битка за световното обществено мнение. И прави всичко възможно да подпомага българската кауза на международната сцена. Същевременно вестникът окуражава българите, че усилията и жертвите дават своите плодове навън – през юли е публикувана препечатка от британския “Икономист” с резултати от анкетата на д-р Уошбърн за българското въстание и остри критики срещу протурската политика на премиера Дизраели. В бр. 30 английският консул в Цариград Ф. Франсин е наречен “приятел на българите” и се разказва за неговата лична дипломатическа намеса, следствие на която са освободени 212 арестувани български въстаници от Одринския затвор. На 3 септември е публикувана информация за издадената от ръководителя на опозиционната Либерална партия в Англия Гладстон брошура “Българските ужаси и Източния въпрос”. В следващия брой е дадена информация за последвало обръщение на Гладстоун и Страдфорд към “съвестта на английското общество”. Освен това се публикува информация за създадените в множество английски градове комитети за събиране помощи за пострадалите българи и за даренията на обърнали сърцето си към българския народ личности като лейди Странгфорд и лорд Мейър.
Междувременно, вестникът следи отблизо случващото се във въстаналите региони – читателите са информирани за арестите на комитетските дейци в Македония, както и за зверствата на башибозушкия отряд на Хаджи Мурад. Впоследствие, главатарят на отряда и 14 членове са осъдени от турски военен съд. В бр. 39 е публикуван докладът на Берин за “турските жестокости”, последван от целите текстове на “Български мемоар на лорд Дерби” и петицията на Балабанов и Цанков до английската царица”. Този кратък обзор на отразяването на събитията от 1876 г. на страниците на “Зорница” показва реалната полза за българската кауза от съществуването на вестника. Трябва да имаме предвид, че споменатите публикации са извършени в условията на силен цензурен контрол и дори спиране на българските издания в Османската империя. Протестантските мисионери успяват въпреки това на дело да послужат на народа, за чието вечно спасение се трудят; и да изградят в драматичните месеци на 1876 г. един модел на обществено поведение, който и днес може да служи за образец. Запазените писма на мисионерите свидетелстват, че тяхното поведение е подплатено с дълбока искреност и истинска загриженост към съдбата на народа, на когото се чувстват призовани да служат.

За Вестник „Зорница“

Уебстраницата на в. Зорница се намира на адрес: http://zornitsa.net/
Момчил Петров, Весела Илиева, Георги Димитров и Доний К. Донев
Когато вестник „Зорница“ се появява в Цариград през 1864 той не е първият вестник, издаван на български език в столицата на Османската империя. През Възрожденския период в Цариград излизат около 20 вестника и 9 списания. От 1862 Високата порта открива Департамент по печата, който има за цел да цензурира пресата. Българските вестници, издавани в Цариград, са ограничени в либералното си съдържание поради тези тенденции, докато вестниците, издавани на север от Дунав, се отличават с по-радикална идеология. Цензурата над българския печат се извършва от етнически българи или османски чиновници. Такива са Панов, Манчов, Генович, Ваклидов и Драган Цанков.
Тъй като „Зорница“ се радва на западното покровителство, би следвало отношението от страна на държавната цензура към вестника да е по-благосклонно. Но на практика това не е така. Алберт Лонг счита, че спирането на вестника през 1865 става под йезуитско влияние. Макар че липсват достатъчно данни, възможно е именно Драган Цанков да е наложил цензурното спиране, поради католическото си влияние през този период. Американският мисионерски борд също отбелязва, че основен противник на работата му в Цариград са именно българските йезуити.
Поради голямата си популярност и социалната си насока, „Зорница“ придобива и заема изключително важна позиция в българската историография. Негативната коннотация на православни апологети, заклеймяващи „чуждата пропаганда“ на протестантите в българските земи по онова време, подминава вестника. В годините след Освобождението „Зорница“ е разглеждан от историците като вестникът, оказал най-силно влияние в развитието на българите през Възраждането. В студиите си за протестантската история Стоянов, Христов, Петков, Илков, Мутафова и Пантев споменават заслугите на д-р Алберт Лонг. Георги Генов разкри наскоро и ролята на д-р Елиас Ригс като възможен пръв инициатор на в-к „Зорница“. След преглед на личния дневник на Ригс, който понастоящем е забулен в тайна, Генов цитира, че именно Ригс стартира вестника в отсъствието на Лонг.
Проф. Барбара Рийвс-Елингтън, в своята хабилитация, прави основен преглед на мотивите на Лонг за започването на „Зорница“. Нейното мнение е базирано на обстойния преглед на архивите на Лонг в Америка. Тя също отбелязва взаимния труд на Ригс и Лонг в редактирането на вестника, както и значението на феминистката ориентация на „Зорница” под влиянието на Марта Ригс. В дисертацията си Рийвс-Елингтън разяснява началното действие на методисткото общество в България и динамиката около преместването на Лонг в Цариград. Трябва да се отбележи и публикуваното изследване на българските протестантски издания от Росица Ангелова, преподавател в Шуменския университет (БХСС, 2003).
Мисионерите от Американския борд и Методисткото общество установяват първите си станции сред българите през 1857-58. Първите мисионери тук са д-р Алберт Лонг, Уесли Претимен и Фредерик Флокен. По настояване на Обществото, Претимен се премества в Шумен, където скоро престига и Флокен.
След началния успех, Лонг се премества в Търново, но успехът му там е ограничен. Запознаването му със Славейков и Михайловски са сред основните му мотиви, да търси форма за благовестие и просвета, която по-масово да обхване българското население. Разбирайки тясната връзка между националното самосъзнание на българите и българския език, още през 1857 пише: „взимайки предвид опита (на българите) да възстановят езика си и да поведат образователната си система и литература, трябва да се насочат в правилната насока, за да дойдат и до Христа“.
След 1960 д-р Алберт Лонг търси разрешение от турските власти за отваряне на печатница в Търново, което му е отказано. Лонг подава молбата за преместването си в Цариград, като се аргументира с многобройното българско присъствие и че всяка солидна мисия има нужда от представителство в столицата. По това време между 60-80 000 етнически българи живеят в Цариград.
През 1863 Лонг се премества в Цариград, където помага на Ригс в подготовката за изданието на Българската Библия. Там Лонг превежда и отпечатва религиозни брушури на различни теми, като същевременно подготвя и по издаването на „Зорница“. Първият брой на „Зорница“ е отпечатан официално през 1864. Главен редактор е Алберт Лонг, въпреки че през 1865 тази отговорност поема Елиас Ригс.
Новият вестник излиза всеки месец на български език в печатницата на А. Минасов и съдържа осем четвъртини страници. Форматът на „Зорница“ е моделиран по западните религиозни списания за младежи. Главната цел на Лонг е да достигне подрастващото поколение, което след Кримската война и Тансимат-реформите надминава по образованост родителите си и страни от фанариотски влечения.
Друга цел е адресирането на определени теми във вестника до нуждите на жените. По това време не съществува друг вестник с такъв кръгозор. В тази си дейност д-р Лонг получава помощта на Марта Ригс, съпругата на д-р Елиас Ригс. Тя издава серия от статии под заглавито „Писма до майката“ с морално и религиозно съдържание. Идеята е, че майките имат неограничено влияние върху подрастващото поколение. На страниците на „Зорница“ се афишира и нуждата от образователни заведения за момичета. Цялостното влияние, което “Зорница” оказва върху българското общество по онова време върху промяната на социалното място на жената и отношението към нея, е неоценимо.
Съдържанието на „Зорница“ обхваща библейски истории, морални сказки, протестантски химни в превод на Ригс, природознание (Лонг преподава тази дисциплина впоследствие в Робърт Колеж), естествени науки, география с илюстрации, информация за американски институции и училища като модели от просперираща модерна нация, истории за успели хора, стигнали от бедност до праведно благосъстояние, както и биографии на бележити политически личности като Вашингтон, Франклин и др. В този си формат „Зорница“ излиза между 1864-1871, когато Алберт Лонг започва да преподава в Роберт Колеж.
От самото начало, „Зорница“ се посреща със съмнение от турските власти. След петия си брой „Зорница“ е спрян за периода юни 1864 до май 1865. Лонг смята, че тази цензурна забрана е наложена от българин, завършил йезуитски колеж. Налага се секретарят на Американското посолство да пледира пред Великия везир Али Паша за подновяването на изданието. В разговора, предаден от д-р Едуард Хакел години по-късно, везирът обвинява „Зорница“ в републиканизъм, правейки асоциаця между протестантството и републиканската идеология. Допълнително обстоятелство е фактът, че в Цариград през юли 1864 се провежда правителствена офанзива срещу протестантската активност. Покръстилите се мюсюлмани са арестувани, сградите на Американския борд, Британското библейско дружество и Американското библейско дружество са запечатани.
Отпечатването на вестника е подновено през 1865. „Зорница“ ърси широка публика, като различията между протестантство и православие се разглеждат по деликатен и ненатрапчив начин. Зареди това си качество, вестникът е търсен от православни интелектуалци и свещеници. Като цяло, месечното издание на „Зорница“ не е информационен вестник, а по-скоро образователно пособие. Цената му от четири гроша е преднамерено ниска и достъпна за читателите, докато други български вестници струват 40-60 гроша. На много места вестникът е използван вместо скъпите учебни помагала.
Вестникът се отпечатва в Цариград, където можело да се изпрати дописка за абонамент, а после чрез миграционните работници и кираджии се отправял към всички краища на Добруджа, Тракия и Македония. Допълнително с вестника се снабдявали чрез мисионерските станции и под-станции, доставян от служителите на Американското и Британското библейски дружества, обикалящи българските етнически територии. Така „Зорница“ достига внушителен за времето си тираж, надминавайки по брой издания и абонати всички останали български издания.


Вестник “Зорница” – живата българска история и култура

29 юни 2006

Годишнините на три събития, чествани тази пролет и лято в България, разкриват  изключителната роля на българския протестантизъм в историята и културата на националната ни държава. Хронологически на първо място това е 130-годишнината от изданието на вестник „Зорница”. Започнала като месечно списание през 1864г., превръщането на „Зорница” от 2 януари 1876г. в седмичен вестник с паралелен месечник я прави най-значимата българска медия през 19-ти век. От Славейков, през Вазов и Яворов, до Симеон Радев и Иван Шишманов - българските възрожденски и следосвобожденски интелектуалци и общественици са единодушни в оценките си за високото качество, национално-консолидационния и прогресивен характер, и силното медийно влияние на вестник “Зорница” в българското общество.
На второ място е 130-годишнина от Априлското въстание, истината за което се разпространява от страниците на „Зорница”. Това, заедно с усилията на протестантите у нас да насочат вниманието на западните медии и политически кръгове към България, допринасят изключително за смяната на международното отношение към турската политика в българските територии на Османската империя.
И, разбира се, честваната през месец юни 135-годишнина от първото издание на Библията на съвременен български език – феноменалният от лингвистична гледна точка превод на д-р Алберт Лонг, д-р Илайъс Ригс, Петко Р. Славейков и Хр. Сечанов.
Вестник „Зорница“
Незабелязана сякаш от българските медии премина организираната на 30 май в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ Кръгла маса по случай 130-годишнината от първия брой на в-к „Зорница“ – най-значителната българска медия през 19-ти век, чийто контекстуален и издателски стандарт полага основата на съвременните български медии.
В дискусията участваxa проф. д.ф.н. Боряна Христова, доц. д-р Веселин Методиев, ст.н.с. д.ф.н. Георги Василев, проф. д.т.н. Димитър Киров, ст.н.с. д-р Елена Хаджиниколова, проф. д.ф.н. Елка Константинова, проф. д.и.н. Иван Илчев, ст.н.с. д-р Йордан Василев, доц. д-р Пламен Митев, доц. д-р Румен Генов, проф. Андрей Пантев д. и. н, Стоян Райчевски и пастoр д-р Христо Куличев – гл. редактор на днешната „Зорница”. Гости от Македония бяха Мойсей Трайковски, брат на покойния македонски президент Борис Трайковски, и Михаил Цеков, председател на Съюза на евангелските методистки църкви в Македония.
Високо оценена е заслугата на "Зорница" за българското обществено, национално и медийно развитие в пред- и следосвобожденския период на историята ни.
Висока оценка се дава и на историческата и културна роля на българския протестантизъм като цяло. Мястото, което българските протестанти имат в обществените, политически и икономически процеси в развитието на новата българска държава, за съжаление, е унищожено целенасочено от пропагандата на комунистическата диктатура след 1944г.
Резултат от систематичните  усилия в тази насока по време на тоталитарната система и в ранните години на посткомунизма е фалшифицирането историята и образа на протестантските църкви. Християнските общности се изолират и обществото се настройва срещу българските протестанти в социалистическото общество, които са обявени за  „прозападен, вражески, чужд на нацията фактор“. Фактът, че това клеймо е само един атрибут в артикулацията на тоталитарната система за манипулация на масата, се доказва веднага от един задълбочен поглед в българската история преди 1944г. Но постигнатите от тоталитарната система вмешателство и контрол над религиозната сфера довеждат до разделение на частите на Църквата и настройване на трите църковни деноминации и християни едни срещу други.
Поддържането на половин вековен антагонизъм между православни християни, протестанти и католици по време на диктатурния период в България и днес все още дава своите горчиви плодове в междуцърковните, обществените и междучовешките отношения.  
Когато списание "Зорница" се появява в Цариград през 1864г., то не е първото издание на български език в столицата на Османската империя. През Възрожденския период в Цариград излизат около 20 вестника и 9 списания. От 1862г. от Високата порта е открит Департамент по печата, който има за цел да цензурира пресата – и българските вестници, издавани в Цариград, са ограничени, поради либералното си съдържание, от тези тенденции, докато вестниците, издавани на север от Дунав, се отличават с по-радикална идеология. Цензурата над българския печат се извършва от етнически българи османски чиновници.
Но поради голямата си популярност и широка социална насока, "Зорница" заема изключително важна позиция в българската историография. В годините след Освобождението "Зорница" е разглеждан от историците като вестникът, оказал най-силно влияние върху развитието на българите през Възраждането. Заслугата за качеството на списанието и вестника е на американските мисионери д-р Алберт Лонг и д-р Илайъс Ригс, за когото се предполага, че е един от първите инициатор на в-к "Зорница".
Трудът на двамата при редактирането, издаването и разпространението на вестника в условията на Османската империя разкрива истинската си величина и стойност, когато стане ясно, че са обхванати всички земи, населявани от българи – от Македония до Бесарабия и от Беломорска Тракия до Западните покрайнини. Изключителна за времето си е и прогресивната ориентация на „Зорница” относно образа и ролята на жената в българското общество под влиянието на редакторката Марта Ригс. Паралелно на изданието, протестантското общество в България и динамиката на мисионерската работа изискват силите на тримата и сътрудниците им.Те обичат българския народ и се обричат на националната му кауза, изучават и говорят езика му, стават част от неговата съдба.
Макар започнали работа в началото на 19-ти век на територията на Османската империя, мисионерите от Американския борд и Методисткото общество установяват първите си станции окончателно през 1857г. Четиридесет години са необходими за прокарване на този мисионерски коридор на Балканите сред българите. Първите мисионери тук са д-р Алберт Лонг, Уесли  Претимен и Фредерик Флокен. Те намират вече започнали или копнеещи за реформи на църковния живот български общности.
По настояване на Методисткото общество, Претимен се премества в Шумен, където скоро престига и Флокен. След началния си успех, Алберт Лонг се премества в Търново. Запознанството със Славейков и Михайловски е сред основните му мотиви,  да търси форма за благовестие и просвета, която да обхване българското население. Лонг разбира много добре тясната връзка между националното самосъзнание на българите и българския език.
През 1860г. д-р Лонг търси разрешение от турските власти за отваряне на печатница в Търново, което му е отказано. Той не се отчайва, а се мотивира да подаде молбата за преместването си в Цариград, като се аргументира с многобройното българско присъствие и че всяка солидна мисия има нужда от представителство в столицата. По това време между 60-80 000 етнически българи живеят в Цариград. През 1863г. е преместен в Цариград, където започва да помага на намиращия се там вече д-р Ригс в подготовката за изданието на Българската Библия. Там Лонг превежда на български и отпечатва религиозни брушури на различни теми, като същевременно подготвя и издаването на "Зорница". Първият брой на списание "Зорница" е отпечатан официално през 1864г. Главен редактор е Алберт Лонг, въпреки че през 1865г. тази отговорност поема Илайъс Ригс.
Новият вестник излиза всеки месец на български език в печатницата на А. Минасов. Форматът на "Зорница" е моделиран по западните религиозни списания за младежи. Главната цел на Лонг е да достигне подрастващото поколение, което след Кримската война и Тансимат-реформите надминава по образованост родителите си, страни от фанариотски влечения, търси националната си идентичност и вижда необходимостта от реформи в православната църква, които да я отдалечат от елинизацията й.
Друга цел е адресирането на  определени теми във вестника до нуждите на жените. По това време не съществува друг вестник с такава насоченост. За тази дейност д-р Лонг получава помощта на Марта Ригс, съпругата на д-р Илайъс Ригс. Тя издава серия от статии под заглавито "Писма до майката" с морално и религиозно съдържание. Идеята е, че майките имат неограничено влияние върху подрастващото поколение и те притежават изключителен потенциал. На страниците на "Зорница" се афишира и нуждата от образователни заведения за момичета. Цялостното влияние, което “Зорница” оказва върху българското общество по онова време върху промяната на социалното място на жената и отношението към нея, е неоценимо.
Съдържанието на "Зорница" обхваща библейски истории, морални сказки, протестантски химни в превод на Ригс, природознание (Лонг преподава тази дисциплина впоследствие в прочутия Робърт Колеж, в който следват не един и двама български общественици и политици), естествени науки, география с илюстрации, информация за американски институции и  училища като модели на просперираща модерна демократична държава, автентични истории за успели хора, стигнали от бедност до праведно благосъстояние, както и биографии на бележити политически личности като Вашингтон, Франклин, Джефърсън и др. В този си формат "Зорница" излиза между 1864-1871г., когато Алберт Лонг започва да преподава в Роберт Колеж.
От самото начало, "Зорница" се посреща със съмнение от турските власти. След петия си брой "Зорница" е спряна за периода юни 1864г. до май 1865г. Лонг смята, че тази цензурна забрана е предизвикана от българин йезуит. Налага се секретарят на Американското посолство да пледира пред Великия везир Али Паша за подновяването на изданието.
В разговора, предаден от мисионера д-р Едуард Хакел години по-късно, везирът обвинява списание "Зорница" в републиканизъм, правейки асоциация между протестантството и републиканската идея на САЩ.
Допълнително обстоятелство е фактът, че в Цариград през юли 1864г. се провежда правителствена офанзива срещу протестантската активност. Покръстилите се в християнството мюсюлмани са арестувани, а сградите на Американския борд, Британското библейско дружество и Американското библейско дружество са запечатани. Отпечатването на списанието е подновено през 1865г.
"Зорница" търси широка публика, като различията между протестантство и православие се разглеждат по деликатен и ненатрапчив начин. Зареди това си качество, вестникът е търсен от православни интелектуалци и свещеници. Като цяло, месечното издание на "Зорница" не е информационен вестник, а по-скоро образователно пособие. Цената му от четири гроша е преднамерено ниска и достъпна за читателите, докато други български вестници струват 40-60 гроша. На много места вестникът е използван вместо скъпите учебни помагала.
Списанието се отпечатва в Цариград,  където било възможно да се изпрати дописка за абонамент, а после чрез сътрудници-куриери или наети за такива дюлгери и кираджии се отправял към всички краища на Добруджа, Тракия и Македония. Допълнително със списанието се снабдявали чрез мисионерските станции  и под-станции, доставяно от служителите на Американското и Британското библейски дружества, обикалящи българските етнически територии. Така „Зорница“ достига внушителен за времето си тираж, надминавайки по брой издания и абонати всички останали български издания.
Вестник „Зорница“ и отразяването  на Априлското въстание
През 1872г. на Второто годишно събрание на Евангелската Мисия за Европейска Турция делегатите натоварват д-р Илайъс Ригс със задължението да подпомогнe по-нататъшното развитие на вестника. Успешно е приключило отпечатването на българския протестантски превод на Библията и “Зорница” излиза на преден план като основна цел в издателските планове на мисионерите. Форматът е увеличен, най-важната промяна обаче се явява превръщането на изданието в седмично.
Седмичната “Зорница” излиза всъщност за първи път през декември 1875г., макар официално да се води датата 2 януари 1876г., като успоредно с нея продължава да излиза и месечно издание на вестника, стартирало 1864г., което сега е ориентирано специално към читателите в юношеска възраст. Главен редактор в този период е Теодор Баингтън, но спомените на съвременниците свидетелстват, че д-р Илайъс Ригс има ключовата роля както в подготовката на много от статиите (д-р Ригс е автор на много неподписани публикации в “Зорница”), така и в цялостната редакционна политика. 
Промяната в издателската политика на “Зорница” се извършва непосредствено преди едно от най-драматичните събития в Българското Възраждане - Априлското въстание. Към момента на избухване на Априлското въстание “Зорница” е най-разпространеният български вестник, покривaщ практически всички територии, на които се простира българският етнос, като същевременно си е завоювал завиден авторитет сред българската общественост.
Позицията на вестника по време на трагичните събития от 1876г. показва, че това не е случайно явление, тъй като евангелските християни, пишещи вестника, са намерили верния начин не само да работят като богослови и публицисти, но същевременно да служат и помагат на българския народ за националната му кауза.
Мнозина обективни изследователи еднозначно са признали на протестантските мисионери, българските им сътрудници и изданието заслугата за възбуждане на международното внимание и обществена съвест към българския национален въпрос.
От една страна издателите на “Зорница” предават всяка получена информация за ужасите, свързани с потушаването на въстанието, директно на британските и американски правителствени организации и лица, както и на влиятелни издания в тези страни. От друга, самите мисионери смело и усърдно обикалят опустошените региони, помагат на пострадалите, като са и основните съмишленици на разследванията, предизвикани и учредени от британския политик Гладстон. Още по-впечатляващо е смелото и съпричастно отразяване на въстанието на страниците на самия вестник.
“Зорница” се превръща де факто в единствения писмен източник на информация за българския народ в неговите най-отдалечени земи за случващото се във въстаналите територии. Чрез седмичника българският народ по всички краища на поробените ни територии съпреживява ужаса и трагедията на Априлското въстание – така, макар бойните действия да обхващат ограничени области, целият български народ е информиран за събитията. По този начин “Зорница” дава своя своеобразен принос, въстанието от април-юни 1876г. да се превърне в общонародна драма и общо преживяване за цялата българска нация.
Още с първите дни на въстанието “Зорница” съобщава на населението за мобилизацията на турски войски и тяхното придвижване към Пловдив и Пазарджик. В бр. 18 от 30 април 1876г., в статия със заглавие “Смущения в България” читателите разбират за въстанието в Панагюрско. В следващия брой от 7 май е публикувана телеграма на Хафуз паша за погрома над въстаналата Стрелча. В същия брой подробно е описано превземането и разрушаването от турските войски на въстаналото Панагюрище, има подробна информация за арестите в Пазарджишко и Одринско. Отделно е разказано за арестите на български православни свещеници, включително и за епископ от Пловдив. В броя от 14 май 1876г. читателите са информирани за черкезките набези в Тревненско, Софийско, Севлиевско и движението им. Извънредно е отразено опожаряването на 118 села в Пловдивския санджак.
Издателите на “Зорница” подават информация и подсказват на читателите за напрежението, което въстанието поражда във Високата порта, като ги информира и за изпращането на правителствени анкетьори. “Зорница” описва геройствата на българските въстаници,  изправили се с черешови топчета срещу оръдията “Круп” на Османската армия.
В броя си от 21 май 1876г. “Зорница” съобщава подробно за въстаническите действия в Търновско и тормоза над българите в Битолско. Издателите на “Зорница” показват изключителна информираност, съобщавайки за въстаническите чети в Жеравна и Медвен, за башибозушките грабежи в Самоковско. Авторите на протестантското издание стават все по-смели, наричайки пряко, въпреки заплахите към вестника, „терор” - действията на башибозука в Шуменско.
Издателите на “Зорница” окуражават българските читатели, информирайки за пробуждането на общественото мнение в Западния свят. Публикуван е първият от поредица материали – изказването на лорд Стретфорд за необходимостта от “радикална промяна в Османската империя”. “Зорница” е и тази, която информира читателите си за пристигането на четата на Христо Ботев, като посочва състава й от 175 въстаници и отразява пристигането й на българския бряг с парахода “Радецки”, както и за смъртта на Ботев. Публикувано е и известие за смъртта на въстаническия ръководител Георги Бенковски.
В броя си от 11 юни “Зорница” публикува дословно текста на “Прокламация на българските въстаници към мюсюлманите”, където изрично се показва, че действията на въстаналите българи са насочени срещу османския деспотичен режим, а мюсюлманското население е наречено събирателно “братя”. По този начин протестантските мисионери и издатели на “Зорница” свидетелстват за толерантността на въстаналите българи и изграждат нравствения облик на тяхната кауза пред западните политически кръгове. Издателите на “Зорница” са наясно, че паралелно с въстаническите битки, тече решаваща битка за световното обществено мнение. Те правят всичко възможно да подпомага българската кауза на международната сцена.



СИРЕНИТЕ НА ПУТИН

Юрко Прохаско

20.10.2015
Furtwaengler1924009
Одисей и сирените, вазова живопис, 475-450 г. пр. Хр.
Разпадат се връзки, късат се приятелства, човек вече не разбира света. Сирените на Владимир Путин, пропагандните птички на Кремъл, разделят Европа. Големи части от европейското общество се хващат на тези напеви, докато други отхвърлят какофонията и отказват да бъдат съблазнени. На това отгоре напевите наистина не са красиви. При по-внимателно вслушване биха могли да се характеризират даже като грозни, а във всички случаи са изпълнени с омраза. Защо тогава да се хващаме на тази омраза, след като тя неприкрито е насочена срещу Запада? Откъде иде тази мазохистична наслада от самокастрирането? Радостта от унижаването? Сладостта от лъжата?
Би било грешка в този феномен да се вижда краткосрочно заблуждение на някакво незначително малцинство. Също така малко помага представянето на въодушевлението от Путин и неговата война в Украйна, нарастващо из западните коментари в мрежата, като продукт на платени кремълски тролове. Не, не е просто да бъдат действително разбрани разбиращите Путин. Естествено, няма една обясняваща всичко причина на тази склонност, още повече че между различните общества в Европа има съществени културни и исторически различия. И все пак: ние едва ли бихме могли да проумеем чудовищната привлекателна сила на кремълската пропаганда, ако не се опитаме да потърсим по-дълбоко лежащия общ знаменател.
Най-напред се забелязва, че Путиновите послания се състоят от противоречия. Това, което привично би се възприемало като решаващ недостатък на тази пропаганда, се проявява в практиката като нейна най-висша добродетел. Важно е да се фиксират трите носещи тематични блока, действащи в тази връзка. Първо, нетърпящата никакво съмнение прослава на велика Русия, на нейното минало, нейното настояще и славното й бъдеще. Второ, унищожителната критика на западните ценности и държавни устройства (контрастът със собствената свобода за цивилизационни грешки не би могъл да бъде по-голям). Най-сетне, оклеветяването на Украйна, респ. оклеветяването на всичко украинско, което схваща себе си тъкмо като украинско, а не като малоруско.
Тази прослава, тази критика и това оклеветяване се правят неизменно от инсценираната перспектива на другостта, на не-принадлежността към този днешен разтлян, лъжовен свят. Тя дава възможност на Владимир Путин да предизвиква впечатлението, че упражнява последователна, непартийна критика на системата. Всичките ви системи се провалиха, казва той, всичките ви модели се изхабиха, на Запад вече цари само пустота, велика криза на смисъла. А онези, които са заинтересовани от съхраняването на тази хилава система, са според Путин в съзаклятие срещу останалите. Вие, скъпи европейци, сте системно лъгани от тези ваши съвременници, манипулирани и използвани, а ние, руснаците, прозряхме това. Разбира се, няма да продължава още много дълго, докато този осъден на залез свят разбере, че съществува само една спасителна алтернатива. Тя се задава от Москва, от третия Рим (при което никой в Москва не е в състояние да подскаже в какво всъщност се състои тази алтернатива). Оттук следва: ако политиците ви постоянно ви лъжат, ако се проявяват като импотентни и некомпетентни, откъде трябва да следва, че ви казват истината за Украйна?
Да, какво става всъщност в Украйна? Само много, много малко европейци, живеещи западно от Украйна, с изключение навярно на поляците, са способни да отговорят на този въпрос. Малцина са, които знаят колко голям е копнежът по демокрация и собствена държавност при повечето украинци, въпреки източно-западното напрежение, малцина са се занимавали с украинския национализъм. Неспособността да се каже нещо за Украйна, да се създаде някаква представа за нея, се компенсира от потребността да се говори за Украйна, тоест да се подхваща онова, което твърди Кремъл за тази страна. Това в никакъв случай не се отнася само за сегашните събития, а за Украйна изобщо, включително за нейната история. Рутинното неразбиране на Украйна е свързано със сирените на Путин. Берлинският историк и публицист Карл Шльогел е прав, когато казва, че разбиращите Путин са възможни единствено върху фона на неразбиращите Украйна.
По време на майданската революция имаше кратък, емоционален, повърхностен интерес към Украйна, но той се изпари, щом положението стана малко по-сложно. Това, че западноевропейците пропуснаха през последните 25 години да се информират относно Украйна, позволява само един горчив извод: като важно на Запад се възприема само онова, което е масивно, като атрактивно – само онова, което има някаква пост-имперска аура, като секси – само онова, което е достатъчно екзотично. А Украйна не е нищо от всичко това. Ето защо има съмнения дали тя изобщо е някаква самостоятелна страна, или е само покрайнина на други империи, на руската преди всичко. Руската култура, непременно изписана с голяма буква, се познава. Затова с руснаците може да се говори на равна нога и да им се има доверие.
Това поведение е не на последно място във връзка с изтласкания, схващан като преодолян собствен империализъм. Струва ми се, че налице е не само пасивна липса на интерес към Украйна, а и активно изтласкване на онова, което разкри майданската революция.
При Майдана става дума не само за екзистенциалните въпроси на Украйна, а и за няколко важни въпроса на съвремието: партиципативната демокрация, гражданската отговорност и солидарност, легитимността на властта, бъдещето на пост-етническите нации, бъдещето на неолиберализма. Неразбирането на Украйна е обаче само фонът, а не обяснението за действеността на Путиновата пропаганда. Тя апелира към примитивното в човека, тя внушава един прозрачен свят. Прикритият екстремизъм на този светоглед намира в еднаква мяра отзвук и в левия, и в десния лагер. Радикалностите се привличат.
Путиновият антиамериканизъм също е една от причините за неговата всесветовна популярност.Антиамериканизмът може да е израз на антикапитализъм, на антиглобализъм, на антинеолиберализъм, но и просто на завист срещу една хегемонна сила, каквато самият ти би искал да си или която на времето е съдействала за демонтажа на собствената ти империя. Достатъчно често антиамериканизмът е наметалце на антисемитизма.
Мелодията на Путиновите сирени е композирана контрапунктно. Тя достига до две иначе несъвместими групи реципиенти. Аз ги наричам „група на страха“ и „група на ресантимента“. Първата страда от Стокхолмски синдром, отъждествява се с агресора. Най-важното е да няма нова, още по-голяма война, най-важното е всичко да се приключи с тази по-малка жертва, била тя Грузия или Украйна, най-важното е да съхраним благосъстоянието си. Човек е готов да признае претенциите на престъпника за оправдани, да извлече „исторически основания“, а напротив да гледа жертвата като провокатор и даже като предмет на заслужено наказание.
Втората, „групата на ресантимента“ се вслушва в Путин поради тежко накърнен гняв срещу собственото правителство или понеже чувства потвърждение на своя собствен екстремизъм и популизъм. Към верните слушатели на Путин се числят привържениците на Националния фронт във Франция, на „Йобик“ в Унгария, на гръцката  „Златна зора“. Това са граждани, пренатоварени от модерността и копнеещи края на отворения свят.Следователно, първата група иска да запази на всяка цена сегашния status quo (и тази цена се оказва наистина много висока), втората пък иска на всяка цена да го разруши.
При скорошната реч на Путин пред Генералната асамблея на ООН човек имаше възможност отново да се порадва на този риторичен репертоар. Веднъж Путин говореше като мъдър, премерено размишляващ, загрижен за световния мир държавник. Друг път пръскаше отрова и заплашваше. Речта му очевидно се основаваше върху допускането, че светът не познава Украйна, а и не иска да я познава, поради което на подбраната публика могат да бъдат разказвани произволни истории. Американците били подкрепили някакъв държавен преврат в Украйна, страната била по принцип всичко друго освен цивилизована, но това било второстепенно. Най-важното е, че сега ние заедно се борим срещу тероризма в световен мащаб. И това съчетано с необузданото желание – опаковано като критика на американския хегемонизъм – на всяка цена сам да бъдеш световна сила. В тази ценностна система величието е всичко, останалото е нерелевантно. Насилието надделява над силата.
На тези напеви трябва не само да се устоява, но и да им се противостои. Двата пътя откриваме и в гръцката митология – пътя на Одисей и пътя на Орфей. Отворените общества не могат да си позволят да държат ушите си затворени. Това, което следователно остава, е просто да се пее по-добре. Но да се пее по-добре в никакъв случай не означава да се правят опити за подхващане на контрапропаганда, за да се заглуши пропагандата. А означава онова, което препоръчва Зигмунд Фройд: припомняне, повторение, преработка.
Юрко Прохаско е есеист, преводач и психоаналитик. Живее в Лемберг.
Преводът е осъществен по: Süddeutsche Zeitung, N 226, 1 Oktober 2015
Превод от немски: Георги Каприев

За властта на съвременните медии (Джон Кенет Гълбрайт)



Джон Кенет Гълбрайт, американски либерален икономист и политик

Властта на печата, радиото и телевизията черпи сили от организацията. Нейният основен инструмент за принуда е убеждението – социалното внушение. В печата и по телевизията се появяват множество лица, но много от тях са синтетични личности, създадени от организацията за нейните собствени цели. Това отразява не реалната, а традиционната роля на личността.

Голяма част от информацията, на която се дава публичност чрез телевизията, се разпространява от организацията, а не от индивида. Понякога лицето, което чете информацията, я вижда за пръв път, ако не се брои краткият преглед преди влизането в ефир. Във всички случаи репортерът или водещият телевизионно предаване говори в рамките на организационния консенсус. Всички те биват внимателно наблюдавани и ограничавани, въпреки че могат да отричат това в моменти на самооценка.

Онези водещи журналисти, които имат рубрика в големите вестници, и които последователно са защитавали своите предпочитания било за въвеждането на смъртна присъда или за свободата на абортите, са били винаги гледани с неудобство. В миналото големите фигури от печата са разглеждали печатните си издания като инструменти за убеждаване.

Те дори не са и сънували, че може да се отдели място за някакво противоположно мнение. В съвременния печат и телевизия се разбира от само себе си, че всяко убедително мнение трябва внимателно да се балансира от друго, противоположно на него.

Собствеността си остава съществена и за печата , и за телевизията. Нейната компенсаторна власт поддържа скъпите структури, за които става дума. Но и тук организацията е решаващият източник на власт. И тъкмо социалните внушения, пораждани от организацията и определяни от нейния специфичен характер, постигат и поддържат външно подчинение.

Galbraith

На снимката: Джон Кенеди, Джон Кенет Гълбрайт, посланик на САЩ в Индия и Джавахарлал Неру


Без съмнение това подчинение е голямо. Доверието, печелено някога от свещеника и в по-малка степен от учителя, днес се печели от говорителя или говорителката, изразяващи мнението на съответната организация чрез телевизията или печата. Позоваването на източника на доверие е универсално и автоматично: „Прочетох го във вестника” или „Видях го по телевизията”…

Почти всички политически разговори започват с позоваване на едни или други коментари в печата или по телевизията. Тъкмо за въздействието върху общественото мнение на подобни новини става дума в повечето политически дискусии.

Наред със собствеността, възможността на телевизията да убеждава и да внушава една или други гледни точки, е обект на определени финансови сметки. Някога шансовете на кандидатите за политически пост са били оценявани в зависимост от тяхната индивидуалност и линия на поведение. Днес се правят сметки за сравнителни размери на средствата, които те биха могли да съберат, за да си осигурят телевизионна реклама.

И все пак съществува по-голяма опасност от надценяване, отколкото от подценяване на властта на съвременните средства за масова информация. Както отбелязахме, налице са ограниченията, налагани от организацията в нейното качество на източник на власт. Тъй като организационната преценка е колективна, тя заличава индивидуалните позиции, отстоявани дълбоко и настойчиво. Едни убеждения трябва да бъдат съответно балансирани от други. И нито едните, нито другите не въздействат така, както някога са въздействали силните, многократно повтаряни внушения на живото и индивидуално застъпничество.

Джон Кенет Гълбрайт, „Анатомия на властта”

Издателство „Христо Ботев”, София, 1993 г.

Снимка: glogster.com; boston.com;

Джон Кенет Гълбрайт е роден на 15 октомври 1908 година. Канадец по рождение, Гълбрайт е бил съветник на няколко американски президенти от Демократическата партия, посланик на Джон Кенеди в Индия, автор на голям брой трудове. Той е последовател на Джон Кейнс и защитава идеята, че държавата трябва да бъде активна в решаването на социалните проблеми, а за постигане на благоденствие е необходима силна и компетентна правителствена намеса.


Публикацията е от тук: cao.bg