Loading

Общ преглед на старобългарската литература

 Дамаскини. Сборници със смесен характер.

Сборниците със смесен характер, наречени Дамаскини се появяват в периода XVI – XVIII в. В началото те се появяват като цялостни преводи на сборника на Дамаскин Студит "Съкровище", по-късно и не всички преводни части от творбата му. "Съкровище" е съставен за целите на богослужебната практика, включващ общо 36 слова, свързани с църковния календар. Чрез тази творба, Студит слага и началото да се пише на новогръцки език, т.е. избягващ традиционната тенденция да се пише на старогръцки. Творбите включени в сборника представляват творби със смесен характер – обработки или преводи на по-стари произведения. Те дават редица научни познания за света.
През XVII в. Дамаскините претърпяват промяна. Правят се частични преводи, но на новобългарски език. Същинските еднотипни сборници на Студит, постепенно намаляват и на тяхно място биват компилирани преводи от сборници за извънцърковно четене – характеризиращи се в нравоучетелната тендеция.


Софийска книжовна школа

През XVI в. книжовната дейност на България е съсредоточена в Западна България – София и Рилски манастир. Така се и обособява т.нар. Софийска книжовна школа, чийто най-видни представители са Поп Пейо и Матей Граматик.
Поп Пейо пише "Житие на Георги Нови Софийски". Матей Граматик пише "Житие на Николай Нови Софийски". И двете жития са посветени на мъченици, които на са приели турската вяра на сила, написани и по повод скорошната им канонизация.Със своите творби, представителите от Софийската книжовна школа, внасят сериозни изменения в житийния жанр. Герои в творбите обикновено са занаятчии, а не както е редно – църковни дейци. В житията, двамата мъченици са представени в чисто човешки план – с техните слабости и грешки, което не е характерно за този вид жанр. Поп Пейо и Матей Граматик внасят един нов вид жанр, а именно автобиографичния. В житията авторите участват вътре, непосредствено вземайки участие в живота на мъченика. Поп Пейо е духовен наставник на Георги, а Матей посещава в килията Николай, за да повдигне неговия дух.
Творбите между Поп Пейо и Матей Граматик, въпреки сходствата и единната композиция, имат и съществени различия. Поп Пейо следва точно евангелски разказ, като не прави отклонения, фразата е стегната, изчистена, а стилът му е близък до народния говор. Матей Граматик прави няколко обширни отклонения, правейки пълно описание на София и нейните забележителности, на хората и града. Стилът на Матей Граматик е  архаичен, с богата украска на Евтимиевата книжовна школа. фразата е пищна, но тромава и често – трудна за възприемане.

Йоан Екзарх

Един от видните представители на Преславската книжовна школа и канонизиран от църквата е Йоан Екзарх. Предполага се, че бил изпратен да продължи образованието си в  Цариград. След завръщането си от Цариград, той се среща с учениците на Кирил и Методий, усвоявайки славянското писмо. Йоан Екзарх започва дейността си в Плиска, след Преславския събор, на който столицата е преместена от Преслав в Плиска. На него му е даден и духовен сан – презвитер, а заедно с това и званието – екзарх.
Най-ранната творба на Йоан Екзарх е "Небеса", превод на третата част  от произведението на Йоан Дамаскин "Източник на знанието", наричан "Богословие". От 100 глави, Йоан Екзарх подбира 38 глави. "Небеса" започва с пролог, което е оригинално дело на автора. В него авторът  отразява различни чувства и вълнения. Йоан Екзарх обяснява своите преводачески принципи, обявявайки се срещу буквалния превод. Същинското съдържание на "Небеса" е богословско. То се отличава с философския си погледи  и използваните богато изрази. Едновременно с богословската си ориентация, "Небеса" съдържа в себе си и други дисциплини – география, естествени науки и др. Най-крупния интерес представлява работата на Йоан Екзарх в "Шестоднев". Той също така пише и похвални слова, прозаични слова, посветени на празници. В няколко похвални слова, той взима наготово няколко пасажа, като ги дооформя със свои думи, издавайки неговата склонност към размишления, а понякога връщайки се на първоначалната си тема – това е и интересното на Й. Екзарх,, което го прави и по-труден за разбиране от Климент Охридски. Основните трудове на Йоан не са предназначени за извънцърковно четене, имат образователна и възпитателна цел.


                                                                                   Патриарх Евтимий

Животът на Евтимий е е сравнително добре подчертан в творбата на неговия ученик Григорий Цамблак – " Похвално слово за Евтимий". Предполага се, че Евтимий е роден в Търново, в периода 1332 – 1335 г. Най-вероятно, първоначалното си образование е получил в някои от търновските манастири. Веднага след основаването на Хирифарския манастир, Евтимий постъпва там и прекарва дълги години като възпитаник на Теодосий Търновски. Именно в Харифарския манастир, Евтимий се запознава и усвоява с основните идеи на Исихазма. Евтимий престоява в Студийския манастир, след което се установява в Атон, където престоява около 7 години. По това време Евтимий е заточен от византийския император на остров Лендос. Най-вероятно причината за това е опитът на Евтимий да обедини източната и западната църква.
През 1371 г. Евтимий се завръща в България. Около Търново той създава манастира "Св. Троица". Тук, заедно със своите ученици започва превода на много книги и слага началото на своята правописна езикова реформа. Така, той слага и началото и на една нова книжовна школа, която в началото започва с преводи на книги, а по-късно се превръща в лит. школа., която налага нов житиен и панегиричен стил. През 1375 г., след смъртта на търновския патриарх, Евтимий е провъзгласен за духовен водач на България. Като висш духовна глава, Евтимий развива активна обществена дейност. Той води борба с ересите и моралната поквара с обществото. След падането на Търново под Османска власт, Евтимий се проявява и като народен водач на наставник на българския народ, въпреки че е прогонен от църквата. Турците избиват 110 висши духовници, а голяма част от населението е заточено в Мала Азия. Евтимий също е заточен. Допуска се, че е заточен в Бачовския манастир, където прекарва остатъка от своя живот. Първия етап от книжовното дело на Евтимий е неговата преводаческа дейност. Евтимий се стреми към точни преводи, с изискана фраза. Във връзка със своите преводи, той се обявява за единен книжовен език, който да се основава на определени книжовни норми. Във връзка с това, той създава и своята езиково-правописна реформа.Той се придържа към честата употреба на Кирило-Методиевската азбука.Всички жития на Евтимий са пространни, обширни. Това се дължи най-вече на богата интерпретация на фактите от живота на героите. В житията на Евтимий е характерен риторичния начин на изложението на биографичните данни. Риторичния елемент в тях върви паралелно с повествования. Похвалните слова на Евтимий съществено се различават от творците на Преславската книжовна школа.


Историческа, природонаучна и правна литература

Летописната традиция в България продължава и след славянизирането на българската книжнина. Продължава традицията да се превеждат византийски летописни съчинения да се правят обработки. Първата летописна творба на старобългарския език е „Историкий” на Константин Преславски, с акцент върху имената на владетелите, годините на тяхното царуване. В Симеоновия сборник „Сбор от много отци" са поместени повече и по конкретни данни за тяхното управление и за тяхната смърт. Особеното обаче е, че при много от владетелите е посочена неестествена смърт – убит, отровен, ослепен. Това се дължи на желанието  да се прокара една своеобразна възпитателна тенденция. През X век в България се превеждат и някои от големите световни хроники. Това са хронография на Йоан Малала, хрониката на Георгий Арматол. Тези световни хроники започват с библейската история след това преминават към антична история и към византийската история. Историята на Йоан е най-старата световна хроника. Тя се състои от 18 книги. Другата голяма световна история на Георгий е позната в България с няколко версии. В първата версия са описани събитията до 842година. По-късните вторични версии са направени след смъртта на Георгий Арматол, и те се отличават с редица допълнителни факти и събития. Средновековният читател проявява особен интерес и към произведения с природонаучен характер. Като резултат от това се появява шестодневка на Йоан Екзарх. В него обаче природонаучните знания са подчинени на богословската идея.  Най-рано преведената от нас творба с природонаучен характер е „Физиолог”. Като негови вероятни автори се сочат такива Василий Велики и Йоан Златоуст. „Физиолог” е сборник от описание на съществуващи и фантастични животни, растения, минерали. В първата редакция да физиолог са включени 49 описания. През средновековието "Физиолог" изпълнява познавателни, занимателни и поучителни задачи. В друго природонаучно съчинение, което се превежда в X век е „Християнска топография”. Неин автор е така наречения Козма Индипоклефт. "Християнска топография" се състои от 11 части. В своята творба той отхвърля езическата представа за кълбовидната форма на земята. Той дава редица географски сведения, описва нравите, ритуалите и обичаите на различни племена. През средновековието християнска топография се превръща в учебник по география и естествознание. По време на цар Симеон се появява и първата правна литература. Непосредствено след въвеждане на славянското богослужение в моравия, Методий превежда „номоканон” или „законоправило”. Това произведение има за цел да запълни нуждите от правна литература. По времето на Симеон се превеждат няколко закона -  "Земеделски закон", "Закон за съдене на хората".



Богомилството – поява, същност и разпространение.

През X век в България възниква най-голямото средновековно еретическо движение -богомилството. То представлява християнска ерес, но по своята същност е социално и обществено движение облечено в религиозна форма. То е насочено срещу официалната православна църква. Богомилството обхваща широки слоеве от обществото. Разпространява се и извън България и просъществува с векове. Като основоположник на богомилството се сочи поп Богомил. Съществува спор, дали е съществувала такава личност.
Най - ранният извор за богомилството е "Беседа против богомилството" на Козма. Козма се спира на техните социални възгледи. Богомилството по своята същност представлява дуалистично движение. То обяснява злото по света с това, че дявола е творец на всичко земно. Богомилското учение влиза в противоречие с църквата по почти всички нейни възгледи и ги отрича. Богомилите отричат стария завет, Мойсеевия закон и признават единствено евангелието, но го тълкуват по свой начин. Богомилите се делят на съвършени, вярващи и слушатели. Съвършени са богомилските проповедници. Те са абсолютно крайни. Отказват се от всички земни блага. Не се женят и се издържат от останалото общество на богомилското движение. На по ниско стъпало стоят вярващите. Това са обикновените богомили, те са организирани в отделни братствата в общини и църква. На най низшето стъпало стоят слушателите. Те са извън богомилските общини. Самите богомили свидетелстват, че заради своята вяра са били преследвани и измъчвани. На специални църковни събори, богомилите са били прогонвани. В България богомилството умира през XV век. Богомилите изцяло приемат новия завет, но най - много ценят евангелие на Йоан. Един важен въпрос, е въпроса за участието на богомилите в литературния и книжовния живот. В науката се допуска, че богомилите са се намесили в някое от най старите апокрифни творби. Днес са запазени известни само две богомилски произведения – "Тайната книга на богомилите" и "Катарски требник". Богомилите са били подложени на преследване и тяхната книжнина е била унищожавана.



Периодизация на старобългарската литература

Първи подпериод се характеризира с отражението, пряко или косвено, в литературата явления . - войните с латинската империя и държава, и татарското нашествие. В църковно отношение, в литературния живот намират отражение събития - съборът против богомилите и възстановяването на българската патриаршия. През XIII век се отбелязват и първите по-значителни успехи в литературата. Творбите, които се появяват, продължават да бъдат анонимни. От друга страна, по това време започва да се формира официалната литература, която има своите покровители. Разцвет бележи летописната книжнина – "Разказ за събор на богомилите", "Разказ за възстановяване на българската патриаршия". През този период успешно се развива и житийната литература. Появяват се житие на Михаил Воин. Житие на патриарх Йоаки, както и житие на свети Иван Рилски.
Официалната литература все още не е била в състояние, в стилово отношение да се издигне на едно по-високо равнище.
От времето на Иван Александър до втората четвърт на XV век бележи нов разцвет на старобългарската книжнина. През този период се обособяват и нови книжовни средища - Килифаревския манастир във Видин, изтъкнати книжовници са Димитър Кантакузин, Владислав Граматик. По това време, в България започват да се разпространяват интелектуални движения като исихазма и варлаамидството. Те оказват голямо въздействие върху духовния и интелектуален живот в България. Тези две учения навлизат в България от Византия. По това време се появява и така нареченият стил „Плетение словес”
Този стил изисква към едно съществително да се сложат няколко сложни епитета, което оформя богато украсен стил. Най- значим момент от книжовния живот по това време е появата на книжовната школа на Патриарх Евтимий. В книжнината се налага високо организиран риторичен житиен стил.  През тази епоха се забелязва тенденция на сближаване на жанровете - житие и похвално слово.. Писателите от това време притежават високо образование.
Третия период обхваща българската литература от втората четвърт на XV век до средата на XVIII век. Това е епоха на османското владичество. Този период се характеризира с големи политически, демографски, духовни и материални изменения и загуби. Книжнината по това време притежава ярко изразена патриотичност. Тази тенденция се проявява в борбата за запазване на християнската вяра.




Климент Охридски

Охридска книжовна школа -  главен представител и организатор е именно той. Основни сведения за живота на Климент охридски дават житието на охридския архиепископ Теофилакт и Димитър Хоматиан. Цялото книжовно творчество на Климент показва, че той е високо образована личност. Климент остава неотлъчно до Методий до неговата смърт. Той е един от учениците на Кирил и Методий, които са ръкоположени в Рим в духовен сан. Климент е осъден на вечно изгнание и е прогонен от Моравия заедно с Наум и Ангеларий. Той попада в България, където им е оказана висока чест. В Плиска престоява около половин година, след което е изпратен като учител в Кутмичевица. Там Борис предварително подготвя условията за неговата учителска дейност. Сваля от власт управителя на областта и назначава славянин, който се е покръстил и е станал вече християнин. Климент е има около 3500 ученици. С помощта на официалната светска власт Климент изгражда една солидна база за богослужение, училищно обучение и книжнина на българския език. Когато застава начело на властта Симеон премества столицата от Плиска в Преслав. За да спре културното и духовно влияние на Византия, той назначава българи за висши духовници. Във връзка с тези свои планове Симеон отзовава Климент в Преслав. Там той е ръкоположен за Епископ. С назначаването на първите български епископи, един от които е Климент, славянската писменост става официална а старобългарският език се отвърждава като език на държавата, църквата и литературата. Климент умира в 916 г. и е погребан в манастира Свети Пантелеймон край Охрид. Наскоро след смъртта си е канонизиран за светец.
Климент твори в областта на ораторската проза, той е и първият автор на похвални и поучителни слова. Сигурни негови слова се считат 16 слова, които съдържат в надслова си името на Климент. Част от ораторската проза, която твори Климент е учителна ораторска проза. Това са поучителни слова за всички църковни празници Поученията на Климент са кратки, те поставят проблеми от християнски и нравствен характер, чрез тях Климент воюва за преодоляването на езичеството и изграждането на нова християнска нравственост. Той е автор на 9 похвални слова, които в тематично отношение могат да бъдат разделени на 2 групи. Похвални слова за светци и похвални слова за църковни събития. Климент пръв полага основите на църковната поезия в България. Климент е автор на служба за Кирил. В края на своя живот Климент превежда "Цветния триот".



"Беседа против богомилите" - Презвитер Козма

Съществуват различни хипотези за появата на "Беседа против богомилите".Най - широко разпространено и най-добре аргументирано е мнението, че беседата се появява през X.
При запитването на Петър какво да прави с новопоявилата се ерес богомилството, Теофилакт отговаря, да ги предаде на анатема (да ги отлъчи от църквата). "Беседа против богомилите" в идейно и емоционално отношение може да се раздели на две части.
Първата е насочена срещу богомилското учение и има за цел да го опровергае, като изложи основните схващания на богомилството, които противоречат на православната християнска идеология и са враждебни на официалната църква. Тонът на Козма в тази част е гневен, саркастичен и изобличителен. Втората част е насочена към монасите, епископите, болярите, към обикновените миряни. Тя представлява поучителна проповед. За Козма всеки порок и грях са по малко осъдителни от еретичеството. За свещениците той казва „дори да са лениви, те не са еретици”. Въпреки че са насочени към различни категории хора и звучат с различен тон, двете части на беседата са обединени от общата цел която имат да спрат широкото разпространение на богомилското учение.
 Богомилите отричат духовенството, смятат, че няма нужда от посредник между богомолците и бог. Отричат причастието като казват, че то не е христовата кръв и плът а обикновена храна. Отричат кръщението и се гнусят от децата като ги наричат дяволски изчадия или „мамотчета”. Отричат иконите. Когато спори с богомилите Козма използва една точно определена композиционна схема. Като теза излага богомилския възглед. Той го въвежда чрез риторичен въпрос, възклицание или обръщение т.е. със средствата на ораторската проза. Най- често той го прави чрез множество библейски цитати, които за него са най- силният аргумент.


Азбучна молитва – Константин Преславски

Това стихотворение заедно с един прозаичен текст представлява предговор към учително евангелие. Двете творби на пръв поглед изглеждат различни, но в идейно и емоционално отношение са твърде близки и сходни. На първо място трябва да се отбележи, че творбата е построена в азбучен акростих. Всеки стих започва с поредна буква от азбуката. Преславски избира азбучния акростих за да възхвали азбуката и да демонстрира възможностите, които тя дава да се твори на нея и поезия. Гордост, че той е един от последователите на славянския първоучител,  че върви по неговите стъпки. Изпитва колебание несигурност дали ще може да се справи с трудната задача да направи явно евангелското слово. По своята форма творбата е молитва към бог. Преславски неслучайно избира точно тази форма според религиозните схващания на средновековието всичко започва и свършва с бог. Затова в началото и в края на всяка работа православния християнин отправя молитва към бог. Константин Преславски моли Бог да вдъхне в сърцето му словото за да може успешно да се справи с останалите задачи. Той моли мъдрост, моли за херувимска мисъл и ум, моли бог да го избави от фараонска злоба. Константин преславски моли бог да превърне скръбта му в радост. Прави впечатление, че творбата съдържа 40 стиха, а азбуката се състои от 38 букви. Това разминаване не е случайно. Така творбата придобива и философско значение. Тя е свързана с мъчително очакване, след което идва радост. И със своето съдържание и със своята композиция и форма, азбучна молитва отразява най- важните моменти от епохата. Тя отразява най щастливото събитие на славянския народ- създаването на азбуката. Творбата на Преславски осъществява прослава и защита на славянския език и делото на Кирил и Методий със средствата на поезията. 




Черноризец Храбър – "За буквите"

Съществуват многобройни хипотези за появата на творбата.
Предполага се, че е създадена в края на IX – X в., написана по повод Преславския събор. Но по- вероятната хипотеза е, че творбата е създадена по времето на княз Борис и Симеон, във връзка с твърдение на самия Ч. Храбър, че са живи още онези, които са видели учениците на Кирил и Методий.
Съществуват и многобройни хипотези за личността на Ч. Храбър. Според една от тях, под този псевдоним се крие личността на Климент Охридски, а според други Йоан Екзарх.  Според други е братът на Симеон, но най-вероятно е самия Симеон.
1. Увод. В тази част се представят трите етапа в писмената култура на славяните. Като най-висш етап, както самия автор посочва, е създаването на азбуката от Кирил и Методий. Авторът отбелязва, че славянската азбука също е дадена от Бог. В своя защита Ч. Храбър говори, че част от буквите на Кирил са създадени по образеца на гръцките, така, както гръцката с тези на еврейската, доказващ едновременно равноправието на славянската азбука. В края на увода, авторът обяснява как трябва да се изговарят буквите от славянската азбука.
2. Същинска полемика. Храбър избира 3 слабости, които сочат противниците на славянската азбука, за да ги обори. Първата е с броя на буквите 38, втората е свързана с разбирането за триезичеството, като доказва, че и трите езика нямат никакво предимство през славянския. Като трета слабост, че тя не е доусъвършенствана, но Ч. Храбър отново ги оборва в този спор. Чрез контрасти,  Храбър не само защитава славянската азбука и правото й на съществуване, но и изтъква нейните предимства пред гръцката.
3. Заключение. представлява възхвала на ученолюбието на славяните. Храбър заявява, че рядко някой измежду най – образованите гърци може да каже кой и кога е създал гръцката азбука. Докато и най – малкото славянско азбукарче ще отговори – кой и през коя година и по времето на кой владетел е създадена славянската азбука.


Григорий Цамблак

Бащата на Цамблак принадлежи към висшата търновска аристокрация. Цамблак е племенник на друг виден книжовник – Митрополит Киприян. Цамблак получава своето образование при Евтимий. От него възприема  и идеите на исихазма. Около падането на Търново, Цамблак вероятно става монах в някои от търновските манастири. По-късно продължава своето образование в Атон, след това остава в служба на цариградската патриаршия.Последните години на XIV в. става игумен на Деганския манастир. В честа на патрона на манастира, Цамблак пише " Житие на Стефан Бечански".Цамблак се кандидатира за киевски митрополит и бива избран през 1414 г. По-късно е отлъчен от църквата, тъй като това противоречи на Цариградската патриаршия и Московското княжество.
Като все още митрополит, Цамблак присъства на събор, като произнася реч за обединението на православната и католическата църква.
Цамблак умира през 1420 г.
Цамблак твори в областта на агеографската литература. – "Житие на Стефан Дачански", "Мъчение на Иван Белиградски", "Разказ за пренасочване на мощите на Св. Петка от Видин в Сърбия" Цаблак създава и "Похвално слово за Евтимий", "Надгробно слово за Киприян", "Похвално слово за Димитър Солунски" и др. Като киевски митрополит, Цамблак пише реч "Изповедание на вярата".
Той е първия български писател, който проявява съзнателен стремеж за худ. изображение на природата. Поставя и началото на изобразяването на народа в масови сцени, твори и в съмсем нов стил – автобиографизъм.




Литература по време на византийското робство

С падането на България под византийска власт, настъпват и редица съществени изменения. Българската патриаршия е напълно унищожена. По това време започнала смяната на българските служители в църквата с гръцки,  а в последствие и богослуженията на гръцки език. 
Първи, който пише през този период е Теофилакт – охридски архиепископ. Той пише "Пространно житие за Климент Охридски. Тази творба е и основен източник за живот на Климент Охридски.
Димитър Хоматиан създава "Слово за Климент Охридски". Георги Скилициа надписва "Житие за Иман Рилски" на основата на "Народно безименно житие на Иван Рилски", в което липсва увод, започвайки направо от живота на светеца. В "Народно безименно житие на Иван Рилски" са включени много легенди, митове и предания.
Всички книжовници от Византия унищожават всички свои оригинални източници, с идея да се четат само гръцки език.
По времето на византийското робство, продължават да се превеждат енциклопедични сборници, които играят роля на занимателно-художествено четиво.
Всички български оригинални творби са анонимни, като голяма част от тях са написани от духовници от нисшото общество.
Други жития от тази епоха са: "Житие на Гаврил Лесновски", "Житие на Прохор Пишински", "Житие на Яким Осоговски". "Български анонимен летопис" също е от тази епоха. "Солунска легенда" – свързана е с живота и делото на Кирил и Методий, но е написана с антигръцка насоченост. От тази епоха е и "За буквите" на Черноризец Храбър.
През периода на византийското робство, литературата съдържа в себе си народно-патриотичната тенденция.




КИРИЛ И МЕТОДИЙ
Извори за живота и делото на Кирил и Методий

По своя характер изворите за проучване на живота и делото на Кирил и Методий могат да се разделят на исторически и литературни. Към историческите спадат някои папски писма, в които са отразени моменти от живота на Кирил и Методий, както и писмото на папския секретар Анастасий до Епископа на Велетри Галдерик. Това писмо е свързано със създаването на сборник посветен на римския светец Папа Климент Римски. Мощите на Климент Римски са открити в Херсон ( Русия ) от Константин Кирил Философ и затова писмото на Анастасий се съдържат моменти от живота на Кирил и Методий. Към литературните източници спадат кратките и пространни жития за Кирил и Методий, похвалните слова и службите посветени на тях. Към литературните източници се отнасят и някои предания и легенди както и свидетелства на български автори. Литературните източници са значително по-обширни и многобройни по количество. В тях действителността е по – слабо засегната и отразена от колкото в историческите. Те са преди всичко художествени произведения. В езиково отношение изворите за живота на Кирил и Методий са гръцки, латински и славянски. Гръцките хронисти от 9-10 век не са отдавали значение на делото на Кирил и Методий. Паметта на солунските братя не е била чествана във византийските църкви, причина затова е фактът, че делото им не е дало желаните от Византия резултати. Гръцките извори за живота на Кирил и Методий са по- късни и най-често са създадени под влияние на славянски извори и на на предания и легенди. Най – важно място от гръцките извори заема житие на Климент Охридски, дело на охридския архиепископ Теофилакт, то е създадено по времето на византийското владичество. Към тях спадат папските писма, писмото на Анастасий Библиотекар до Валдерик Валдерийски, и литературната творба „италианска легенда”. Писмото на А. Библиотекар е свързано изключително с дейността на Кирил. То е автентично документално писмо. В него липсва хиперболизация и преднамерена тенденциозност. Самият Анастасий лично познавал Кирил и в разговор с него е бил запознат с фактите около откриването на мощите на папа Римски. Писмото съдържа оценката на един високо образован римлянин за дейността на Кирил. Папските писма са свързани най – вече с дейността на Методий като архиепископ и учител в Моравия. Първото писмо от папа Адриан Втори до князете Ростислав Светополк и Коцел не е запазено в автентичен вид. То е запазено в житие на Методий от житийната редакция на автора. Другите писма от папа Йоан Осми до немските епископи Методий и Светополк са запазени на латински език и документират най- тежките драматични моменти от живота на Методий. Останалите папски писма, които са писани след смъртта на Методий засягат важни моменти от съдбата на славянската писменост в Моравия. Литературното произведение „италианска легенда” разказва за откриването на мощите на папа Климент Римски и отнасянето им в Рим. Сред латинските извори за живота на Кирил и Методий могат да се посочат и няколко творби, които имат моравски произход. Това са една служба за двамата братя и едно литературно произведение наречено „Моравска легенда”. Тя е с по – късен произход и е доказателство за живия спомен за двамата братя в Моравия много години след тяхната смърт. Следват славянски извори за живота на Кирил и Методий. Те могат да се разделят на старобългарски, които са написани на кирилица и хърватски, които са написани на глаголица. Хърватските представляват служби, които са бедни откъм житийни факти. Като литературни и исторически източници най – голямо значение имат старобългарските паметници. Повечето от тях са дело на преки ученици на Кирил и Методий. В тях се съдържат действителни факти от живота на славянските първоучители, превеждат се реални оценки за тяхното дело. Сред старобългарските извори на първо място трябва да се поставят пространните жития на Кирил и Методий, похвалните слова и служби. Пространните жития са достигнали до нас в по- късни преписи, но редица доказателства от исторически литературен характер ги причисляват към 9 век. Те принадлежат към най- ранните паметници за Кирил и Методий. Житията са богати на конкретни факти и данни, споменават се имената на действително съществуващи личности. Те са лишени от анахронизми, които са присъщи на преданията и легендите.След смъртта на Методий неговите ученици са били преследвани и не са имали възможност и подходящи условия за да напишат житие за Методий. С пристигането си в България обаче те са радушно посрещнати от княз Борис и са имали подходящи условия за работа за да го създадат. Най – спорен и труден е въпроса за авторството на двете жития. Според различни мнения житието на Кирил е написано от Методий, Климент или на друг неизвестен ученик. Днес се приема, че най – вероятно авторът на житието е взел сведения от Методий, но в своя окончателен вид то не е дело на Методий. Днес най – защитена и аргументирана остава тезата, че автор на пространно житие на Кирил е Климент Охридски. Много учени поддържат тезата, че Климент Охридски е автор и на пространно житие на Методий. За житие на Константин Кирил се счита, че негов безспорен автор е Климент. Въпросът около авторството на житието на Методий е спорен. Хипотезата на негов автор е Климент Охридски е силно разколебана. Житие на Методий е много по – кратко по обем от житието на Константин Кирил Философ. Това се дължи на начина по който са изложени фактите и по който са интерпретирани. Житие на Методий библиейските цитати са използвали по – пестеливо. По своето изложение то е по –просто и по- правдиво. Всичко това налага извода, че негов автор е писател, който притежава стил различен от този на Климент Охридски. Като най – вероятен автор на пространното житие на Методий се счита Константин Преславски. Един от аргументите отново води към стила на автора. Предметния, лаконичен стил е присъщ на по – голямата част от творбите на Константин преславски.





                                        Апокрифи

Апокрифна художествена проза е най- интересния и най- широко разпространен жанр в апокрифната литература. Това са апокрифи с новозаветна и старозаветна. Те показват голямо тематично разнообразие. Част от тях са построени във вид на хронология и разкриват историята на дадено събитие в течение на години. Друга част от апокрифните повести и разкази пресъздават живота на известна историческа личност в един период от неговия живот. Условно те се наричат географични повести и разкази. Част от апокрифните разкази и повести разказват само за една или няколко случки от живота на известна личност. Обикновено те са кратки по обем.
Съществен дял от апокрифната художествена проза представляват апокалиптичните творби. те разкриват тайни свързани с второто пришествие с края на света. Апокалиптичните творби съдържат два подвида - видения и предсказания. Виденията описват пътешествия, които са отредени само за избрани личности. Самото пътуване представлява пътешествие на душата. Виденията имат проста и почти винаги повтаряща се композиционна схема. Те започват с увод, който пресъздава обстоятелствата преди видението. Следва възвишение и обиколка из небесата или адските кръгове, както и описание на видяното по време на пътуването. Най- често по време на пътешествието избраната личност е съпровождана от ангел, който разкрива тайните за свършека на света. Виденията завършват с връщане на избраната личност на земята.
Втората група апокалиптични творби предсказанията също имат за тема - свършека на света, но са по различни по смисъл от виденията. Те представляват поглед и прозрение в бъдещето. Обикновено богоизбрана личност научава бъдещето от бог или от ангел и го предсказва. Тук няма пътешествие.
Един съществен дял от апокрифната литература са апокрифите въпроси – отговори. Те възникват сравнително по-късно. Те представляват резюмирано изложение на апокрифни творби. Те се делят на две групи:
-  апокрифни въпроси и отговори, които са свързани с известни авторитетни имена.
- апокрифи въпроси и отговори, които са анонимни и не са свързани с авторитета на известна личност.
Всяка двойка въпрос отговор представлява смислово завършена цялост, която е абсолютно независима от предходната или от следващата двойка въпрос-отговор. Съществуват различни по тип двойка въпроси и отговори. Този тип апокрифна литература има за цел да дава знания, да разяснява и тълкува, да изпробва бързината на ума.
Апокрифните молитви представляват молитви към езическите богове за помощ или заклинание срещу зли сили и болести. При тях словесния текст се явява част от магия. Тази магия е насочена към доброто. Апокрифните молитви не целят никакъв даден резултат. Те се четат и произнасят само при нужда. Понякога те представляват и средство за самоотбрана. По своята форма апокрифните молитви се разделят на молитви, муски, рецепти.
Гадателни книги – също имат древен произход и са свързани с езическата религия и вярвания. Те имат своите корени в фолклора на древните народи. Биват най-различни, взависимост от типа предсказания. Гадателните книги се отличават с специфични формални белези. Всички те са насочени към бъдещето.
                                                  "Александрия"
(Животът на Александър Македонски)

През средновековието нуждата от занимателни творби се е запълвала от преводни повести и романи. Образа на Ал. Македонски е представлявал голям интерес, той привличал писателите и така за великия пълководец възникват многобройни предания и легенди. По-късно тези легенди и предания застават в основана и на романа "Александрия".Романът се е преписвал на племенника на Аристотел – Калистен, който всъщност е и съвременник на Ал. Македонски. Калестен обаче умира преди Ал. Македонски, а романът разказва за живота на Ал. Македонски до неговата смърт. Днес този роман се нарича още "Псевдо Калистен". "Александрия" се появява през II III век в Александрия. По-късно, през V век той попада във Византия, където претрпява нова редакция. Така се и оформили две редакции на "Александрия" – египетско-византийски и александрийско-византийска. В България романът е известен с името "Хронографска Александрия", който се разпространява по късно: X – XI век. Наричан е така, защото е включен в руските хронографии. По времето на кръстоносните походи,  през XIII в., в България се появява и разпространява и сръбския вариант на "Александрия". Тя е повлияна до голяма степен от латинските източници и се доближава до облика на средновековния рицарски роман.
Епизода с влизането му в Йерусалим, остава  на ниво – сблъсък с нова и непозната екзотична култура. В сръбската "Александрия" образа на Ал. Македонски е силно християнизиран. До влизането му в Йерусалим, негов духовен водач е поп Йеремия. Основни източници на романа са писма – действителни и флективни, които отразяват събития засегнати в романа. Част от тези писма представляват упражнение по риторика, а други народно-фолклорни предания и легенди. Тези първични жанрове нямат самостоятелен характер, а са обединени от един основен, с главната цел – да разкрият образа на Ал. Македонски. Основна идея, която е застъпена от самия Ал. Македонски гласи – основния проблем е проблемът за границите на човешкото познание. И тук, в романа като пример за такова познание и неговите граници е Ал. Македонски. Най-ярко тази идея проличава в срещата му с рахманите (голите мъдреци). Рахманите обвиняват Ал. Македонски в проливането на кръв, заради завземането на повече земи. За тях, всичко това се свежда до амбицията на взетия живот. В същото време, Македонски защитава своите постъпки, заявявайки, че амбицията му е свързана с развитието на човешките характери.
Фабулата на романа е изградена от легенди и предания, с мотиви от античната митология, моитиви от източния фолклор.
Образът на Ал. Македонски, в съответствие с изискваният на средновековната литература е идеализиран. Още като дете, той проявявал умения, или пък, че укротил звяр със собствените си ръце.
Блестящ пълководец и стратег, който се грижи за своите войни, с особено развито чувство на справедливост. Неговия образ е и пример за средновековните владетели.

Азбучна молитва – Константин Преславски

Това стихотворение заедно с един прозаичен текст представлява предговор към учително евангелие. Двете творби на пръв поглед изглеждат различни но в идейно и емоционално отношение са твърде близки и сходни. На първо място трябва да отбележим че творбата е построена в азбучен акростих. Преславски избира азбучния акростих за да възхвали азбуката и да демонстрира възможностите които тя дава да се твори на нея и поезия. Изпитва колебание несигурност дали ще може да се справи с трудната задача да направи явно евангелското слово. По своята форма творбата е молитва към Бог. Преславски неслучайно избира точно тази форма според религиозните схващания на средновековието всичко започва и свършва с Бог. Затова в началото и в края на всяка работа православния християнин отправя молитва към Бог. Константин Преславски моли Бог да вдъхне в сърцето му словото за да може успешно да се справи с останалите задачи. Той моли мъдрост, моли за херовимска мисъл и ум, моли Бог да го избави от фараонска злоба. Константин преславски моли бог да превърне скръбта му в радост. Прави впечатление, че творбата съдържа 40 стиха, а азбуката се състои от 38 букви. Това разминаване не е случайно. Тя е свързана с мъчително очакване, след което идва радост. И със своето съдържание и със своята композиция и форма, азбучна молитва отразява най- важните моменти от епохата. Тя отразява най щастливото събитие на славянския народ- създаването на азбуката.


Проглас към евангелието – 108 стиха Кирил Философ

Предполага се че стихотворението е написано по повод превода на „изборно евангелие” на славянски от Кирил. Основната идея на творбата е прослава на славянската азбука, както и утвърждаването й като и се предаде божественост като най- висше благо дадено на славяните от бог. Проглас към евангелието изразява спасителната идея, че славяните ще могат вече да четат евангелието и да възхваляват бог на свой роден – понятен език. По своята форма проглас към евангелието представлява обръщение към славянския народ с жизнено важни съвети.
  1. обръща се към целия славянски народ да слушат внимателно божието слово, защото чрез него ще избегнат греховете, ще избегнат всичко кленно на този свят, ще намерят райски живот, ще избегнат пламтящия огън.
  2. автора съветва  славяните да се образоват, да четат книгите и да вникват в тях, защото безкнижната душа е мъртва. Чрез този съвет авторът разкрива огромното значение на книгата.Това значение,което и придава е свързано с нейната отбранителна мощ.Според К.  книгата е мощно отбранително оръжие в ръцете на всеки християнин. Тя помага на православните християни да спасят своите души от пагубната сила на вечния враг на човека дяволът.За да докаже огромното значение на книгата,авторът се опира и на сравнения,които са почерпени от бита.Така основната идея на автора по-лесно се възприема от обикновените християни.
  3. Не всяка книга има отбранителна сила,само разбираемата книга може да бъде мощно отбранително оръжие.За да докаже тази своя идея,К използва цитат от

1постол Павел според който е по-добре да се кажат 5 думи на разбран език,отколкото 1000 които да останат неразбрани.В края на творбата отново се посочва значението на книгата,в борбата с противника на човешките души-дяволът.За да защити тази своя идея К използва една метафора,която демонстрира безсилието на народите да се борят срещу дявола:”Голи са без книги всички народи”.Тенденцията да се разкрие огромното значение на славянската азбука и слово започва още със самото начало на творбата.Идването на славянското слово и славянското писмо е сравнено с идването на Христос на земята за да даде светлина на славянските народи,да освети техните души,така както Христос идва на земята за да събере народите,защото е светлина,така според канона,според изискванията на ортодоксалната философия.Огромното значение на книгата,подрежда библейските цитати във възходяща позиция,старозаветни,евангелски и цитати на Апостол Павел.Най-силен аргумент се явява цитатите на Апостол Павел,който се явява най - редностен защитник божието слово да се слави на разбираем,понятен език.Основната опозиция,основния конфликт в творбата е опозицията мрак и светлина.Преходът от мрак към светлина се схваща като преход от езичество към християнство,от невежество към знание,от грях към покаяние,опрощаване.Самото приобщаване на славяните към богоизбраните спасени народи също се схваща като преход от мрак към светлина.В системата на средновековното мислене и схващане тази опозиция мрак и светлина се явява израз на вечният двубой между бог и дявола.Светлината се явява основен символ и белег на Бога.Мракът е символ на дявола.Това противопоставяне може да се открие и в най-важния проблем който поставя авторът за понятността на словото.Тази идея означава борба за културна равнопоставеност между отделните народи.Така на практика Кирил се противопоставя на триезичната ерес,а за православните християни тя се свързва с дявола.В житие на Константин Кирил триезичниците са наречени съседи на дявола.Други опозиционни двойки са живот-смърт,кленост-кленност,но всички те в крайна сметка се свързват с основната опозиция бог-дявол.Ключовото понятие в „проглас към евангелието” чрез комбинацията с различни богословски топоси авторът успява убедително да изрази идеята си за огромното значение. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар