Loading

Интервю с Николай Аретов (22/06/2015)

Шедьовър ли е „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен“
Въпросите задава Юлиана Методиева. 
Проф. Аретов, провокирахте публиката по време на научната сесия на Академичния кръг по сравнителна литература с доклада си „Непреводимо и уникалното – поглед отстрани“. Внесохте разнообразни съмнения с тезата си, че „националните ценности не са непременно общочовешки“. Споменахте и че български творби, които сме свикнали да наричаме „шедьоври“, не са непременно такива. Смятате ли се за радикал?
Не, не се смятам. Амбицията ми е по-скромна. Да призова за по-внимателно отношение към крайно привлекателните (и изгодни за авторите им) изкушения и твърдения за уникалността на
една или друга творба от канона на българската литература.
Кажете, Христо-Ботевото „Настане вечер, месец изгрее…“ не е ли поетически шедьовър?
Христо Ботев, разбира се, е автор на шедьоври в български контекст. Включително и „Хаджи Димитър”. Мястото на Ботев в канона на българската литература не подлежи на съмнение. Но тази общоприета констатация, според мен, не изчерпва проблема. Думата „шедьовър” се използва по различни начини, най-често като комплимент. Доколкото знам, етимологически тя тръгва от произведение, което някой представя, за да бъде приет за майстор. Обявяването на нещо за шедьовър има някакъв обхват – за гилдията, за кръга на любителите на този занаят (това изкуство). При литературата – за носителите на един език (при това едва ли за всички негови носители). Канонът внушава на някаква общност ценността на това, което включва. В идеалния случай това е човечеството като цяло, но обикновено става дума за „нацията” или за някаква по-голяма общност, в нашия случай – „славяните”. На втори план остават две неща, два проблема. Единият е за неизбежното напрежение между националните канони и световния. Вторият е негласното внушение, че националните ценности са по условие общочовешки. Което е проблематично.
Май искате да „разбиете“ канона, защото вкусът на времето се е променил и трябва адекватно ранжиране на литературните произведения…
Смятам, че нищо не постигаме, когато вместо Владимир Полянов поставяме Стоян Михайловски, Екатерина Йосифова или Николай Кънчев. От друга страна, уникалността едва ли е задължително условие за попадане в канона, както и да си го представяме този канон. Това вероятно е и една (не единствената) причина да се конструират „алтернативни” канони. Този процес, впрочем също не е нещо уникално в български контекст. В американските университети се изучава женско писане, има вече джендър литература, афроамериканска литература.
О, да, бих предпочела да чета Екатерина Йосифова или Николай Кънчев! Всъщност, защо ни е непременно канон във времена на Гугъл и комикси? Нима ще се преподава след 100 години Ботев или „Война и мир“?
След 100 години не знам, но в обозримите едно-две десетилетия Ботев ще си остане, както и Толстой (в Русия).
Призовавате за по-внимателно отношение към крайно привлекателните и изгодни за авторите твърдения за уникалността на една или друга творба от канона на българската литература? Това ли е тезата?
За всички автори (вчера, днес, вероятно и утре) е приятно и изгодно да бъдат обявени за уникални. Практически всички искат да попаднат в канона, където обаче по условие местата са доста ограничени. В българската литература отсъстват, или поне са съвсем малобройни бунтарите, които реално отхвърлят канона и искрено не желаят да попаднат в някакъв негов вариант.
В този предизвикателен доклад – „Непреводимото и уникалното – поглед отстрани“ – сте поставили като мото мисълта на Ейбрахам Линкълн: “Книгите показват на човека, че неговите така оригинални мисли не са нищо ново“. Защо?
Защото съм съгласен с нея, разбира се. И защото ми се струва, че отговаря на тезата на текста ми. Който, от тази гледна точка, също не е оригинален. Много преди Линкълн е казано „Нищо ново под слънцето.” Еклезиаст и американския президент, и аз барабар Петко с мъжете, твърдим, че слагането на етикети „оригинално”, „уникално” и пр. много често е резултат на незнание, на непознаване на нещата. А те, по традиция, са опитвани в книги. Това, разбира се, не означава, че всичко написано и отпечатано е истина от последна инстанция.
Говорите за „наукообразност“, за „патетична публицистика“ на отделни автори. Бихте ли посочили кога се появява тази тенденция? По време на комунизма? След падането на Берлинска стена? В последните 10 години?
Патетичната публицистика съществува откакто съществува публицистика. Нещо подобно може да се каже и за наукообразността, която вероятно се ражда един ден след „науката”. Лесно е да се припишат те на времето на комунизма, но едва ли ще е точно. Друг е въпросът, че акцентите, които поставя този тип писане, се променят с времето. Но има и почти „вечни” за нацията публицистични клишета.
Например?
Забавно е да се проследят многобройните коментари на записаното в тефтерчето на Левски „Народе????” А тези коментари са дело на хора с понякога несъвместими възгледи. След падането на Берлинска стена и в последните 10 години механизмът продължава да функционира, заменени са само ценностите и имената. Удивително е подобието на възхвали на загиналите и репресираните преди и след 1944 г. автори. Подобие в езика, в аргументите, в категоричните отхвърляне на опитите за проблематизиране. Не по-малко удивителни са случаите, в които един и същи обществени фигури и хора на изкуството са представяни и като борци срещу „фашизма”, и като критици на социализма.
Да се върнем на Христо Ботев. Чуват се гласове от либералните среди, стигматизирани в последно време като „соросоиди“, да отправят призив за нова интерпретация на неговото „Силно да люби и мрази“. От училище още младите поколения се учат първо да мразят през поезията на революционера Христо Ботев. Темата за борбата му за свобода от Османската империя, за свободата като най-високият принцип, се банализира за всекидневните политически нужди. Какво мислите?
Всъщност тези призиви не са толкова многобройни и по правило остават някъде в маргиналията на обществения дебат. Няма как да не се съглася, че култивирането на омраза не е нещо добро. То очевидно влиза в противоречие с малкото наистина универсални морални императиви на човечеството. Така формулирано, едва ли някой би тръгнал сериозно да възразява. Възмущенията идват, когато се свърже омразата и някакви осъдими действия с национални икони, какъвто е Ботев, Левски също, Аспарух, Кирил и Методий, вероятно Паисий, останалите като че ли не са така еднозначно определени. За тях е недопустимо да се говорят „неканонични” неща. Недопустимо от „общественото мнение”, което в случая може да се окаже по-строго от юридическата норма. Същевременно бих прибавил, че това далеч не е някаква българска или балканска особеност. Национализмът и свързаната с него омраза (към другия, към съседа) са всъщност нещо универсално. И през ХХІ век, въпреки явно наивната ми просвещенска представа, те избухват и на места, за които съм вярвал, да повторя – явно наивно, че подобни неща са останали в миналото.
Известният историк-реформатор Антонина Желязкова доказва, че са мистифицирани твърде много съдбовни моменти в нашата история. Например насилственото ислямизиране на Родопите. Други историци–реформатори твърдят, че и самото турско робство е силно преувеличено. Наистина ли българите сме били толкова жалки, та 500 години да стоим под робство? И ако не е робство, то какво е било?
С риск да се повторя, бих казал, че и тук явленията трябва да се разглеждат исторически, аналитично и в по-широк контекст. Проблематично е не само понятието „робство”, но още това „ние”. Проблематичен е и въпросът със „стоенето”. По времето на въпросните 500 години и другаде (да не кажа навсякъде) хора са били третирани като „роби”, а тогавашните им държави днес биха могли да се разглеждат като „чужди”. Невинна кръв се е ляла навсякъде, на места и по-обилно. От друга страна, кръвта и страданията очевидно не изчерпват картината на живота тогава, и това също не е някакво оригинално твърдение, има го в книгите, ако се върна към Линкълн. След това започват различни социални и културни процеси (грубо казано „модернизация”), появяват се идеолози и активисти, които конструират историята на „робството” и бъдещата „свобода”. Въпреки че са малцинство, по един или друг начин те съумяват да се наложат далеч не само в България. В конструирането на техния разказ са използвани различни неща, включително и мистификации, историите на тяхното създаване е известна, не само у нас и не само през последните десетилетия. По-интересният, поне за мен, проблем е механизмът, по който недостоверни, само частично достоверни или съмнителни конструкции продължават да въздействат върху публиката, включително и върху част от просветената публика, която познава и историята на изковаването им, и аналогиите им в други национални митологии.
______________________________________



Интервю за Marginalia.bg

(22/06/2015)


Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”. Някои от сайтовете, към които има отношение:

Няма коментари:

Публикуване на коментар