Loading

Теорията за разбития прозорец: Ню Йорк… и ние

През 1980-те Ню Йорк е врящ престъпен котел. На ден се извършват по около 1500 тежки престъпления, от които 6-7 са убийства. По улиците е опасно да се ходи нощем.


В метрото да се пътува – дори денем. Грабителите и просяците изобилстват, пероните са едва осветени, пътниците газят в боклуци, стените са издраскани, във влакчетата няма отопление. Много от влизащите просто прескачат преградите, вместо да си платят. Не е рядкост някой бандит да застане до счупената преграда и да кара пътниците да плащат на него…

През 1990 г. престъпността достига върха си. След това обаче започва да спада. Към 2000 г. в метрото се извършват около четири пъти по-малко престъпления. По някаква причина десетки хиляди хулигани, кримки и вандали престават да нарушават закона… Защо? Как?

Нещата тръгват от публикувана през 1982 г. статия на криминалистите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг. В нея те обсъждат „ефекта на счупеното стъкло“ – как престъпността е неизбежно следствие от липсата на порядък. Ако един прозорец е счупен и никой не го поправя, минаващите покрай него решават, че на никой не му пука и
никой не отговаря за нищо. Скоро ще бъдат счупени и още прозорци. Сигналът за безнаказаността ще се разпространи из цялата улица, после из квартала, после из града… Сигнал, който отваря вратата към по-сериозни престъпления.

Човек нарушава закона не толкова заради лоша наследственост или лошо възпитание. Огромно влияние има това, което той вижда около себе си. Средата, в която е поставен. Тя е, която му показва какво е позволено и се одобрява да се върши, а какво – не.

(Холандските социолози правят интересен експеримент по темата. Те прибират кошчетата за боклук около велостоянка до входа на магазин и закачват по кормилата на оставените колела рекламни листовки. След това гледат колко от велосипедистите ще захвърлят листовките направо на земята, а колко ще се засрамят. Когато стената до стоянката е идеално чиста, хвърлят листовките 33% от велосипедистите. Когато е намацана с грозни рисунки – 69%…)

В средата на 1980-те ръководството на ню-йоркското метро е сменено. Новият директор Дейвид Ган започва работата си с… борба срещу графитите. За учудване и неодобрение на доста от обществеността. Върху него се сипят обвинения, че пилее парите на данъкоплатците за дреболии, докато техническите проблеми и престъпността изобилстват. Ган обаче е категоричен:

– Графитите са символ на рухването на системата. Ако ще оправяме организацията, първо трябва да удържим победа над графитите. Не спечелим ли тази битка, реформата няма да се състои. Готови сме да купим нови влакчета по 10 милиона бройката, но не ги ли опазим от вандализма, ще получим още от същото. Ще ги съсипят още на втория ден.

Ган заповядва вагоните да бъдат чистени. След всеки маршрут, всеки вагон без изключение. В краищата на всеки маршрут са оборудвани миячни пунктове. Има ли графити по или в някой вагон, те се мият, докато той сменя направлението. Ако не могат, вагонът се откача от влакчето, докато не бъде изчистен идеално. Посланието към вандалите е категорично.

– В Харлем имаме депо, вагоните стоят там нощем – разказва Ган. – Дойдоха една нощ тинейджъри и намазаха вагоните с бяла боя. На втората нощ надраскаха контурите на рисунките. На третата ги оцветиха. Изчакахме ги да привършат работата си, след това взехме боя и пребоядисахме всичко. Хлапетата не бяха щастливи, но го направихме. Това беше посланието ни към тях. Искате ли да затриете 3 нощи, за да загрозявате влакчетата? Давайте. Само че никой няма да види труда ви.
През 1990 г. за началник на транспортната полиция е назначен Уилям Братън. Вместо да се заеме с убийствата и другите тежки престъпления обаче той се заеме с… гратисчиите. Защо? Защото, точно както и с графитите по влакчетата, големият брой гратисчии е сигналът за липса на ред. Който поощрява тежките престъпления. По това време всеки ден около 170 хиляди души пътуват безплатно. Тинейджърите прескачат преградите или дори ги чупят. Ако двама или трима нарушават системата безнаказано, останалите (които иначе не биха я нарушили) се присъединяват към тях. Щом друг може да не плаща, и те могат… И проблемът расте като търкулната снежна топка.

Братън поставя покрай преградите по десетина цивилни полицаи. Те хващат един по един гратисчиите, щракват им белезниците и ги строяват в редичка на перона, докато ловът не свърши. След това ги вкарват в полицейски автобус, обискират ги, снемат им пръстови отпечатъци и проверяват в базата данни. У някои намират оръжие. Други се оказват издирвани от закона.

– За нас това беше Елдорадо – разказва Братън. – Всеки арестуван е като Киндер-сюрприз. Каква играчка ще намеря при този? Пистолет? Нож? Разрешение имаш ли? Охо, теб те издирват за убийство!… И доста бързо лошите момчета поумняват, започват да си оставят оръжието у дома и да си плащат за пътуването.
През 1994 г. за кмет на Ню-Йорк е избран Руди Джулиани. Той взема Братън от транспортната полиция и го повишава в началник на градската полиция. Много бързо към дребните нарушители се установява твърд подход. За пиянстване и буйстване на обществени места – арест. За хвърляне на празни бутилки, за рисуване по сгради, за прескачане на преградите в метрото, за искане от шофьорите пари за бърсане на стъклата. Пикаеш ли на улицата – в затвора.
И нивото на градската престъпност започва да пада така бързо, както в метрото. Братън и Джулиани обясняват: „Безнаказаността на дребните провинения води до усещане за безнаказаност при тежки престъпления“. Верижната реакция е спряна. От най-криминалният мегаполис в Америка Ню Йорк става към края на 1990-те най-безопасният.
—-
Представете си, че сте едър и престъпен олигарх с връзки в политиката. Че имате акъл в главата (подразбира се, щом сте живи) и че, за разлика от ню-йоркските мафиоти, знаете за Теорията за счупения прозорец. Каква ще е първата ви грижа?

Естествено, тя ще е да установите порядък, при който дребните провинения остават безнаказани. По този начин бързо ще се създаде значителна криминална система – грабителска, корупционна и т.н. – която вие ще имате ресурсите да яхнете и превърнете в свое кралство.

Идеята има едно голямо допълнително предимство, ако живеете сред наивен и глупав народ. По-интелигентните народи лесно ще виждат ръката ви зад тази безнаказаност и ще искат от политиците си да вземат мерки срещу вас. Може да не са запознати с Теорията на счупения прозорец, но щом имат ума да виждат кукловодите зад куклите, и нея ще научат. Наивният и глупав народ ще плаче срещу дребната престъпност, но няма да вижда кой я полива, тори и пази. Затова и вие ще си разигравате коня, и дребната престъпност въпреки всички шумни мерки срещу нея все някак си няма да намалява. Все ще остава неразкрита и все ще царува.

Трябва ли да е така? Да, трябва. Ако глупавите получаваха същото като умните, нямаше да има изгода да си умен. Щеше да настъпи идиотокрация. Затова е редно и справедливо умните народи да се оправят и да живеят щастливо, а глупавите да страдат, докато не поумнеят. Тъжно е, страшно е, но е така.

Който разбрал – разбрал.

Източник: Grigor Gatchev – A Weblog

Няма коментари:

Публикуване на коментар