Loading

Житие с малка похвала на св. Иван Рилски от Димитър Кантакузин

Автор: ТРАЯНКА ГЕОРГИЕВА · 17/08/2011



Литературата е вид спасително познание. Словото лекува, облагородява и възвисява, защото съпричастието на читателя с творбата е подобно на съпричастието на един човек към друг. Съпреживяването, съучастието в трагичната съдба на ближния и милостта и съчувствието към него освен облагородяващ ефект в дълбочина съдържа и терапевтична сила. Това е по-безболезнен и щадящ начин за възход на човешката душа, при който на преден план излиза човечността и болката за ближния. С още по-голяма сила това се отнася до житийната литература, особено в най-трудните години от историята ни.
След турското нашествие на Балканите, християнството запада, като това засилва есхатологичните чувства. Покайните настроения и сълзите, за които св. Григорий Богослов говори като за “второто най-ревнителско кръщение”, са водата, с която изнуреният пътник би могъл да се подкрепи, както казва Димитър Кантакузин. Той е автор на “Житие с малка похвала на св. Иван Рилски”, написано по повод пренасяне мощите на светеца от Търново в Рилския манастир. Ярък литературен израз на това събитие откриваме и в изпращането на мощите от софиянци, което е описано от Владислав Граматик. Покрусеният народ, вървящ след ковчега, старанието на всеки да се доближи и целуне мощите, скръбта, сълзите. Подобна по въздействие е картината на сбогуващите се със своя патриарх търновци. Плачът, ужасът от раздялата с духовния закрилник пред пропастта на робството и безнадеждността.
За турското нашествие и последиците от него с убедителна сила на очевидец и с горчивина и болка пише и Димитър Кантакузин. Но, както казва авторът, за изнурените по бедствения и труднопроходим път пътници “се намери сянка по средата на пътя и духовна подкрепа”. И това е духовният угодник чрез който действа благодатта на Вечносъществуващия Бог – не само в сегашния, но и в отвъдния нетленния живот.
“Житие с малка похвала” е от житийно-панегирична творба, от вида, въведен в българската литература от Патриарх Евтимий. Както се вижда от наслова, Кантакузин пише тази творба, подтикнат от поръчители – вероятно монаси от Рилския манастир. Навярно произведението е било предназначено да се произнесе като проповед при празничното честване на св. Иван Рилски.
При написването на житието Димитър Кантакузин използва двете пространни жития на св. Иван Рилски – Склицовото и Евтимиевото, но силно ги редуцира. Само са маркирани редица епизоди от живота на светеца. Акцентът на автора е върху библейски съпоставки, топоси и коментари към тях, за да придаде на разказа си драматичност и сила на въздействие. Във връзка с оттеглянето на св. Иван Рилски от живота е вмъкнат цитат от Евангелието на Марк за младежа, скърбящ за имотите си и поради това неспособен да носи кръста си и да следва Христа, за разлика от когото светецът се отрича от себе си. Подобно на Авраам той се подчинява на Божия глас, но го прави по одобрения от църквата начин – не самоволно, а след кратък общежитиен живот в манастир се оттегля в пустинята.
За да се подчертаят качествата на светеца е използвана съпоставката с всички останали свети носители на името Йоан. Започва с най-големия “между родените от жени” – Предтечата. Вторият след него е св. Йоан Богослов, най-обичания измежду учениците, който Христос нарича “син на Своята майка”.
Св. Йоан Златоуст е наречен Златния и постигналия, “същото име с милостиня” – св. Йоан Милостиви. Архиереят-постник и отшелник св. Йоан Постник – патриарх Цариградски. Възпятата звезда на “църковната твърд” – св. Йоан Дамаскин. Всички те са “небесни човеци или земни ангели”. И редом с тях “със същия дух” – “дивен и богомъдър Йоан”.
Авторът показва, “че живеещия според Бога човек” има не само въздържание и “велико търпение”, но сбор от много добродетели, които авторът изброява. Сълзите, с които потапя образа на злото (“мисления фараон”), смирената мъдрост, унищожаваща пълчищата бесове, кротостта, сразяваща враговете, сърдечната чистота и дълготърпението. Заради всичко това светецът придобива божествено зрение и дарове на чудотворство. На моменти риторичното чувство се засилва чрез отделни въпроси, характерни за тържествено-ораторската проза, а не за агиографията.
Този, когото сродниците и съседите наричали непотребен и негоден за света, когото унижавали, както златото, изпитано в огън – по-сияен и блестящ станал. Послужил за пример на братовия си син и, възрадван в началото от успехите му, по-късно се изпълва с “неизповедима печал”. Тук авторът използва черти от исихасткия подвиг – “сякаш ням”, “сякаш глух” и “с наведени очи, а с ума си в Бога взрян” (Пс 37:14). С думите на псалмопевеца Давид е показана победата над посрамения в надеждите си дявол. Ето промяната, извършена от десницата на Всевишния (Пс. 76:11). Много образно Кантакузин е описал “многобройните и неописуеми напасти и нáлети от бесовете“. Как “го бият, влачат, удрят, нараняват” и оставят като мъртъв. Но преподобния усилва подвизите си и Бог го прославя с множество “дивни чудеса”.
Без да е споменат по име, цар Петър, наречен “оня, който царуваше тогава”, също проявява желание да посети “богоносния отец”. И, приел усърдието му като “добро и хубаво”, отшелникът го удивява с мъдрите си напътствени прозорливи думи, макар че физически срещата между тях не се е състояла.
Не един по един, а много и наведнъж прииждат хората при него “и никой не се връщаше празен”, а всеки получава в Христовата благодат. А пожелалите да се спасят чрез него създали в пещерата храм и го приели за наставник. Следват описания на смъртта на преподобния и чудесата след това. Поставен е специфичен акцент върху отношението на българските, сръбските и византийските владетели към светеца, като не е отминат без похвали и султана, заради препоръчителното писмо, с което монасите успяват да вземат мощите от Търново.
Много вероятно е самият Д. Кантакузин да е ходатайствал пред Мария Бранкович от името на рилското монашество за издаването на султанско разрешение да се пренесат мощите на св. Иван Рилски в Рила. Преди това обаче честното тяло на отеца пътува и просиява с благодатни изцелявания и чудеса. Излекуван по чудодеен начин е Мануил Комнин, пред болестта на когото лекарското изкуство е безсилно. След това мощите на светеца са отнесени от унгарския крал в град Острогом. Крал Бела пожелал в неговата страна да има закрилата на светия човек. Но след чудото с враждебния епископ, онемял поради надменното си отношение и неверието си към силата на Божия угодник, кралят със страхопочитание връща мощите в отечеството им. Тук в епизода с епископа авторът е направил сравнение с онемяването на блажения Захария, който все пак е имал някакво основание за съмненията си, докато епископът, опълчил се срещу светеца е наречен горделивец, наказан заради “злоумието си”. И колкото по-голям е санът и колкото по-високо място заема личността, толкова по-голямо е въздействието върху хората, научили за чудото – и по-силна е поуката от събитието.
След създаването на Втората българска държава, мощите с царска заповед и с голяма почит са пренесени в Търново. Цар Иван Асен съгражда църква за светеца и столицата, както и околностите и са “облагодетелствани за дълги години”.
След това Димитър Кантакузин в дълга наративно-историческа повест описва събитията, на които е съвременник. Животът му преминава при управлението на двама турски султани – Мурад ІІ и неговия син Мехмед ІІ Завоевател, който си поставил за цел да покори всички балкански народи. Кантакузин е свидетел на османските зверства – повсеместно явление в поробените земи, като това е довело до задълбочаване на песимизма и отчаянието му. Балканската история е видяна от автора като безконечна поредица от несправедливи войни, жестокост и безчовечие. “Плачевна повест” нарича той повествованието, в което християни водят “люта междуособна бран многолетно, жестоко и насилнически”. Злостта и безразсъдството на балканските народи са еднакво осъдени. Жестокостта на българите, както и гръцката горделивост “превъзнесена с високоумие води до там, че да проливат “кръвта си като вода”. С цитат от Второзаконие са описани последвалите “съдбини”. С безмерната Си милозливост Бог дълго е търпял “многолетната зла вражда и безчовечно отнасяне”, преди да се случи това, което “сами са си пожелали”. Тук авторът е използвал историята на Авраам и робинята Агар, родила му син – родоначалник на агаряните (Бит. 16:7-12).
В участта на Агар и на нейния син Измаил намира въплъщение библейската идея за неблагословената сила и злото, произтичащо от нея. Затова, както казва авторът – св. Йоан Богослов в Откровение 3:9 нарича “сатанинско сборище тия, чрез които ще са подложени на изпитание жителите на земята. След завоеванията на арабите и победите на селджукските турци идва и следващата “пагуба” – кръстоносците и латинско мислещите, “разделили лошо църквата”. Опълчвайки се срещу православието, те погубват съгражданото с векове църковно благолепие. И отново войни – до крайно “запустение и всеобща разруха”.
По повод съдбините на сърбите авторът споменава за кесар Хрельо, който строи храм на Рилската планина на богоносния отец Иван.
И “те станаха храна за агарянското оръжие”, казва авторът. Тук той цитира Второзаконие, за да покаже как въпреки численото превъзходство на сърбите те са победени. Което би било невъзможно, “ако Бог ги не даде и Господ ги не предаде?” (Втор. 32:30). Така и сръбската земя запада и заедно с разорението на техните храмове, запустява и остава безлюден и храмът на св. Иван Рилски. А мощите му по “силата на случая“ тънат в забрава в град Търново. Разсъждението на автора за безразсъдност на балканските народи и покъртителният му разказ за завладяването на земите пресъздава атмосферата на крушение и песимизъм. Описаната с болка и трагизъм робска участ на пръв поглед е в дисхармония с пасажа, посветен на Мурад ІІ. Неговото царуване, военни подвизи и победи, описаните добродетели, словосъчетанията “велик”, “самодържавец”, “благочестив” са представени така, както агиографите описват християнските владетели. Въпреки, че авторът споменава, че годините на неговото царуване са “тежки и мъчителни”, той говори и с похвали по негов адрес, вероятно съобразявайки се с поста и положението му на владетел, според повелята на когото мощите на светеца са пренесени в Рилския манастир.
Радостта на иноците е сравнена с танца на Давид пред кивота на Завета (2 Цар. 6:14). А светецът извършвал чудеса според мярката на вярата и усърдието на идващите при него. Пътуващ в ковчега, той носел радост, надежда и изцеление на ония, които молят с любов и усърдие за “потребни неща”. Много риторично и експресивно е представено пренасянето на мощите. След това авторът поучава с думите на апостол Яков, че вярата в делата се проявява и дава наставления как да бъдат празнувани светите дати “в молитви и пения и в чистота”, а не по езически обичаи.
В края на “Житие с малка похвала” Д. Кантакузин разгръща и похвала към светеца, която е паралел – уподобяване между Рилския пустинник и старозаветни и новозаветни светци и богоизбрани съсъди. Сравнява го с Адам, но спазил Божиите заповеди. С Ной, но св. Иван се спасява в планината. Както Авраам чул глас и го последвал. Подобно Яков – борил се и победил бесовете. Подложен на изпитания като Йов, възцарил се над страстите, както Йосиф над египтяните, събеседник на Бога като Мойсей. Като Исус Навин въвел последвалите го в обетованата земя. Кротък като Давид. Хранен с ангелска храна. Осветен от Бога в най-ранна възраст. Живял в пустинята като Йоан Предтеча и сметнал всичко за “смет, за да придобие Христа” като св. ап. Павел. Така достига “широтата по блаженството”, смятайки “игото благо и бремето – леко”, както казва св. ев. Матей.
Произведението завършва с молитва към светеца, като отново има паралел с Божиите угодници. Свети Илия – благословил гаванката с несвършващото масло и брашното; Елисей – гостоприемството на сонамитянката; Иисус – водата на кладенеца на самарянката. Също и разбойника, с вяра и само с една дума наследил рая. Така начин авторът смирено моли Бог да приеме труда му и го дари с “праведна” участ, когато премине в отвъдния живот.
Задачата на книжовника е не толкова да разкаже историята на светеца, колкото да представи последните събития, свързани с неговия култ и да ознаменува неговия празник.
Житието с малка похвала на св. Ив. Рилски е поместено във Владиславовия Рилски панагирик от 1479 г. Двамата книжовници са се познавали и вероятно са се поощрявали за написване на книжовни трудове. За това произведение и за Кантакузин говори високообразованият рилски монах Неофит Рилски, като оценката му за творбата е твърде висока. Той изказва предположение за автора, че е с архиерейски чин.
След Неофит Рилски за Кантакузин се пише предимно във връзка с неговия произход от славянизиралия се древен византийски род Кантакузиновци. За житейският му край не се знае нищо със сигурност. Има редица хипотези.
Въпреки, че от Кантакузиновото Житие на св. Иван Рилски не са открити други преписи, то е било познато на славянските книжовници и е оказвало влияние върху книжовния живот на българи, сърби и руснаци. Така, след смъртта на св. Патриарх Търновски и неговите съвременници и ученици – св. Киприян, Григорий Цамблак, Йосиф Бдински, Константин Костенечки – традициите на търновската школа намират продължението си и в автори като Д. Кантакузин. “Житие с малка похвала” е ценна не толкова с историческото си повествование, а като литературна творба. То е произведение, породено от силни чувства и въздейства емоционално върху читателя. Освен това, с дълбоките познания на автора върху Свещеното писание и умелото вплитане на библейски сюжети в творбата, дълбоко емоционални и живи, тя е поучителна и за съвременния читател. Правдива и истинна.
И ние, живеещите в съвременното бездуховно време, имаме нужда да се помолим с молитвата на Кантакузин към светеца-закрилник на българския народ: “И сега, всеблажени, като стоиш пред Троицата с ангелските чинове и съборите на светците, моли се за мира, та да се въздигне рогът на православието; Църквата, майка на верните, със застъпничеството си упъти и възпри нейното падение, за да имаме пасище на ливадите на благочестието! Направи благосъгласни архиерейските несъгласия! Прекрати злите жестоки клевети! Избави христоименитите от внезапна и мъчителна смърт и бъди щедър към прибягналите до тебе, и ги направлявай към спасение”.
Използвана литература
Старобългарска литература, том ІV, Житиеписни творби, Съст. и ред. Кл. Иванова, С., 1986.
Димитър Кантакузин, Събрани съчинения, БАН, София 1989, съст. Боньо Ангелов.
Старобългарска литература, том ІV, Житиеписни творби, Съст. и ред. Кл. Иванова, С., 1986.

Няма коментари:

Публикуване на коментар