Loading

РОБСТВО И ТИРАНСТВО

Роби са били българите само като част от Съветската империя, докато под турско господство нашите предци са били материално обезпечени и свободни жители на една империя, чиято цел съвсем не е налагане на един погубващ националната ни идентичност империализъм.
Малко хора мислят, но всички искат да решават.
Фридрих Велики


Робство или не, историческите ни отношения с Турция диктуват и днес националната ни политика – цели министри свалят и възкачат. Съгласен съм, че трябва да си уточним понятията и да заговорим, поне институционално, на общ език, че един народ трябва да си знае робствата и свободите. А за да си знае робствата и свободите, трябва преди това да си узнае поробителите и освободителите. Историята обаче е коварна – тя често размива и заличава границата между едните и другите. Най-често това е ставало в родната съдба. Опасенията на Раковски, а впоследствие и на Дякона, че който ни освободи, той ще ни и пороби, само броени години след гибелта му се превръщат от предупреждение в сбъднатост. Възвеличани от младия Вазов и прокълнати от стария Вазов веднага след войната братята-руси ни вплитат в хегемониалната си политика, обвързват ни ведомствено, настанявайки по всички ключови позиции на новосформираната държавна администрация свои хора, грабейки де що могат от беднотията ни и изпращайки товар след товар всички цветни метали, до които се докопат, за Русия. Вследствие на което първата ни национална банка е захранена с книжни пари без всякакво покритие. Братята-освободители не само заставят жителите на селата, през които преминават, да ги изхранват – те плячкосват на поразия и техните стопанства. Срещу това мародерство остро протестират пред руското командване и бившият русофил Антим І, и най-щедрият и безкористен български филантроп Евлоги Георгиев, но Бог е високо, а цар – далеко. Впоследствие Кремъл заставя младата и безпарична българска държава да му заплати в брой войната до последния патрон. Това България прави чрез непосилни заеми от западноевропейски банки, изпадайки в тежка и дългогодишна финансова зависимост и заставена да въведе трудовата повинност – за да не фалира държавата, още преди да е създадена. Картината се оказва толкова безутешна, че единствените оцелели от  Априлското въстание апостоли – Захари Стоянов и Стефан Стамболов – жално молят султана да върне страната ни обратно в султаната и мечтаят за учредяването на българско-турска федерация като противодействие на руските империалистически попълзновения. Захари Стоянов пише във в. „Свобода”, че „руският камшик боли повече от турския” и вижда дори в смесените руско-български бракове заплаха за националната ни сигурност, докато по собствените му признания Стамболов сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души.

Хайде сега нека на базата на тези безспорни дадености всеки сам реши дали и доколко руснаците са наши освободители, дали така се държи една велика чужда сила, която милее за благото на православните си братя-славяни. А след като освободителите не са освободители, закономерно възниква въпросът доколко робството е робство. Истински свободни са самоосвободилите се народи. Ако не им стигнат сили сами да извоюват свободата си, за предпочитане е да им помогнат (колкото по-малко, толкова по-добре) демократични, образовани държави. Най-нещастни и окаяни са народите, освобождавани не от демократични общности, а от безпросветни, примитивни мужици с племенно съзнание, слезли като че ли от най-тягостните страници на Гогол и Толстой – обезправени роби на деспотични колективистични империи като руската. Подобни империи няма какво друго да импортират и въдворят в новозавладените земи, освен собствения си примитивизъм. Неслучайно Вазов, който неоснователно е считан само за пламенен русофил, през зрелия си творчески период обвинява аплодираните на младини от него като братушки руски воини, че ни носят ново иго и ги съветва, преди да тръгнат да освобождават нас, да освободят себе си. (Нещо, което между впрочем те не са сторили и до ден днешен.)

И социалнополитическата криза, в която новоучредената българска държава изпада и която я хвърля в безумни войни още през първите й самостоятелни (доколкото са самостоятелни) години, говори само едно: че истинското, действителното освобождение е само себеосвобождението, че всяка неизвоювана със собствени усилия, всяка подарена от чужди сили и външни обстоятелства свобода крие зародиша на ново робство. В политиката подаръци няма – има само сделки. (Позамисли ли се човек, и днешните беди на новоосвободената ни страна произтичат до голяма степен от факта, че не ние самите се избавихме от комунистическия деспотизъм – избави ни без наше особено участие духът на времената, стечението на външнополитически обстоятелства, в които ние нямаме собствен принос и които, въпреки ентусиазма по столичните площади, пасивно изживяхме, без да ги предизвикаме и населим със себе си.)

Но преди да се впуснем в тази опасна тема, нека решим дали и доколко двете освобождения са сравними. Според мен изобщо не са. Роби, тежко и всестранно заробени поданици са били българите само като част от Съветската империя, докато под турско господство нашите предци са били материално обезпечени и свободни жители на една империя, чиято цел съвсем не е налагане на един погубващ националната ни идентичност империализъм. Докато Съветската империя е по своята органика тоталитарна, Турската (впрочем тя не е и турска, държава Турция в онези времена на картата няма) империя е дори не авторитарна, а съсловна. Един българин през средата на ХІХ в. се радва на несравнимо повече права и свободи от един българин век по-късно. Правото на свободно предвижване и в границите, и извън границите на империята, правото на вероизповедание, правото на свободно, независимо българоезично образование, правото на частна собственост, от което пък произтичат цяла поредица други права, са само част от тези скъпоценни социални блага, за които гражданинът на реалния социализъм не можеше и да мечтае. (Нека си спомним, че под суровата сянка на комунистическия тоталитаризъм да посети дори пограничните градове и села в собствената си страна българинът можеше само със специален документ – открит лист – издаван от милицията.)

Казано кратко и ясно, настъпи моментът да се запитаме, след като освободителите не са освободители, доколко робството е робство. Ако през въпросните пет века турците ни бяха потурчвали с ожесточеността, с която ние ги побългарявахме през средата на 80-те в т. нар. възродителен процес, от българската нация днес и помен нямаше да е останал, днес щяхме да пишем писмото си отдясно наляво, а аз щях да се казвам не Димитър Бочев, а Демир Бочоолу. Ами Хубава Яна, ами Балканджи Йово?! Всичко това е не историческа фактология, а фолклор, не наука, а епос. Някой може ли да идентифицира тези герои, да назове фамилия и местожителство? Доколкото изобщо е съществувал, феноменът е съществувал само в първите години на турското нашествие и то само там, където е възниквала въоръжена съпротива срещу империята. По правило не турците са потурчвали насилствено българите – българите са се редели на опашки пред конаците за тескере, за, казано на днешен език, турско гражданство, което да им обезпечи данъчни облекчения. Ние сме се турчеели и сме се гърчеели с готовността, с която сме копирали навремето византийските нрави и моди, а впоследствие – и по криворазбран начин криворазбраната европейска цивилизация.

С цялата си скромност ще уверя, че доста съм изчел по темата, преди доста да изпиша по нея. Има един мой приятел обаче, който е изчел и изписал несравнимо повече от мен – незаслужено позабравеният само броени години след кончината му Атанас Славов. Та търсейки отговор на въпроса дали и доколко сме били роби, на базата на камара проучени исторически извори, Славов стига до един категоричен извод: роби са имали българските търговци в северна Африка – българите никога не са били турски роби. Ами еничарите, ами разплаканите им майки?! Майките на еничарите – пише Славов – са плакали, колкото е плакала и майката на Стефан Цанев, когато са го взели и са го пратили да следва в Москва, колкото майката на Костов е плакала, че синът й преподава в АОНСУ. Защото набирането на български еничари е доброволна кампания – става дума не за изтръгнати с ятаган в ръка от майчините обятия невръстни рожби, а за отраснали деца, юноши и дори младежи, които са знаели род и родина, които съзнателно са постъпвали на турска служба и чиито родители съзнателно са ги записвали в имперската гвардия. Където те са печелели добре, а след това са подпомагали финансово и семействата, и родовете, и селата си. Еничарският корпус е елитна формация и мечта за подрастващите в цялата многонационална империя, еничарството вещае блестяща военна кариера и е чест и гордост за всеки българин да облече еничарска униформа – дори османлиите плащат щедри рушвети, за да бъдат зачислени в еничарските подразделения. Еничарите придобиват такъв престиж, присвояват си такава неконтролируема власт и така се автономизират, че се превръщат в държава в държавата, стават заплаха за правителството и около половин век преди руско-турската война  султанът ги разпуска и се саморазправя жестоко с тях.

Няма, няма робство – съжителство, другаруване, комшулук има. Няма Балканджи Йово, който и с избодени очи, с отрязани нозе и ръце говори мило и нежно на Хубава Яна – и три синджира роби няма. Всичко това е фолклор, който е далеч от фактологията. Нещо повече – за да бъде епичен и лиричен, той трябва да се отдалечи от историческата истина. Хубаво е, разбира се, че го има – той е безспорно наше национално богатство. Но да градим и надграждаме върху него политически структури и стратегии, да превръщаме неговата емоционалност в научен аргумент за историческото си минало, е недопустимо – подобен подход говори за инфантилност, за едно наивистично, почвеническо отношение към собствената ни национална съдба. Ама, видите ли, българите в онези отомански времена са се себеизживявали като роби. Дали е така, е повече от съмнително, но и да е било така, това не е исторически, научен аргумент – милиони вярващи нацисти се себеизживяваха като свободни граждани в третия райх, като свободни граждани се себеизживяваха и милиони съветски комунисти в най-зловещите години на сталинизма. От този факт обаче съвсем не следва, че нацизмът и комунизмът са свободни общества – следва само, че себеизживяването може да бъде предмет на психоанализата и лирика, но не и еталон за въдворяване на научни, морални и политически понятия и еталони. „Няма по-голям роб от онзи, който се счита за свободен, без да е такъв” – пише Гьоте в „Избирателно средство”.

Роби са илотите под гнета на милитаризираната спартанска държава, роби са крепостниците на Плюшкин и Коробочка, роби са концлагеристите на Хитлер и Сталин, роби има в „Чичо Томовата колиба” – по българските земи роби е имало само през втората половина на миналия век. Погледнете Копривщица, погледнете Жеравна, погледнете още десетината български селца и паланки, съхранили в живописни градежи и дърворезби почерка на онази несломима епоха и се запитайте може ли, би ли могла тяхната ненагледна красота да е продукт на насилствен, на робски труд. Робите не творят, не създават шедьоври – твори само свободният дух: вързано куче заек не лови. И ако през всичките пет века османската власт не се е натъкнала на сериозна съпротива от страна на местното население (самодейните хайдушки чети са редки, малобройни и по-скоро разбойнически, отколкото националноосвободителни), то е не само поради примиренческия, пораженски манталитет на българина, а и защото робството е робство по-скоро в днешния ни спомен, отколкото в историческата действителност. Дори Априлското въстание е насочено не толкова срещу турската власт, колкото срещу най-заможните, най-инициативните и проспериращи българи, срещу чорбаджията-изедник. (Което ме кара да мисля, че черешите щяха да бъдат по-народополезни като овошки, отколкото като черешови топчета.) Неслучайно – отбелязва Атанас Славов – никой от възрожденците ни не говори за робство – само Чинтулов призовава: „Стига робство и тиранство!”, но го прави чак след така нареченото освобождение като учител в Сливен, и то с възпитателна, с патриотична цел. Дори баташките издевателства са дело не на, както ни се ще да е било, редовната турска армия, сиреч на турската държава, а на башибозушката сбирщина, която е далеч по-реална заплаха за империята от априлските въстаници и която е предвождана от нашенския помак Ахмет-Барутанлията. Който впоследствие е преследван, арестуван, съден и осъден от турските държавни власти за безчинствата си над българското население. И който умира малко след т. нар. освобождение вследствие тежките заболявания, получени при заточението му в Диарбекир. А там, искам отново да припомня на окъсялата ни историческа памет, този кръвожаден престъпник е въдворен не от мнимите ни освободители и не от новородената българска държава, а от турския съд.

Откровено казано, лично аз бих предпочел да сме били част от Британската, а не от Османската империя, но част от нечия империя в онези времена държавица като България щеше да бъде неминуемо. Не по вина на турски или британски завоеватели, не и по собствена вина, а по, казано на хегелиански език, желязната логика на обективния исторически процес. Който в онези паметни за страната ни векове е белязан от неутолимата потребност на империите да присвояват нови и нови земи – с естествеността, с която жената забременява, за да продължи рода. По силата на своята природа всяка империя е изправена перманентно пред едно неумолимо проклятие: или да се разраства, или да загине. А като всеки организъм и империята е подвластна на инстинкта си за себесъхранение. Разрастването, непрекъснатото присвояване на нови и нови територии е не дори съзнателно поставена и съзнателно следвана цел на една имперска политика, а нейна единствено форма на живот, нейна физиология и нейна участ. Че тази участ погуби и нашата национална независимост, не ще и дума, но в онези времена трудно ще намерите и една-единствена немощна държавица, която да не е била някак си колонизирана. Колонизирана обаче все още не значи поробена – зависи кой е колонизаторът. Днес нито американци, нито индийци говорят, че са били под британско робство. И в Гърция от дълги години не казват вече, че са били под турско робство – предпочитат да го наричат турско владичество и османска власт. Ние обаче се държим за робството дълго след като то е престанало да ни държи, с някаква мазохистична наслада ние предпочитаме да се себеизживяваме като потомци на робини и роби. Робът в нас жадува и търси роба в предците ни. А който търси, намира. Ние като че ли дори се гордеем с едно въобразено, с едно несъществуващо робско минало. Докато Чехов споделя, че цял един живот е изстисквал роба от себе си, като нация ние като че ли цяла една история трупаме и натрупваме робства в народната си памет – дори и несъществуващи. Нещо повече: ние отказваме да разпознаем робството, в което действително сме робували, като такова и откриваме робство там, където векове наред е царял един общонароден рахатлък. Забравяйки мъдрата констатация на Вера Мутафчиева, че тъкмо османското господство е спестило на страната ни жестоки катаклизми, кървави войни, конфликти и размирици, цялата социална нищета, в която са тънели останалите европейски народи.

Георги Марков, който пръв в моята лична съдба заговори не за робство, а за владичество и който преди почти половин век направи литературния си дебют пред западните микрофони в турската, а не в българската секция на Би Би Си, ми припомняше с чувство на дълбока признателност едно наше народно пожелание: „Да ти даде Господ турчин съсед!”. Зная, съзнавам, че и това е фолклор, но аз го цитирам именно и само като фолклор, без да превръщам, както правят това мастити учени по пламналите без време във всички медии полемики, фолклора в научен аргумент. Фронтовите записки на ген. Тотлебен обаче, в които той хвали честността на турците и добронамереността им към българите, не са фолклор – исторически документ са. Като българин и европеец за мен е несравнимо по-важно какви са днешните ни отношения с Турция, която под водачеството на Ердоган съвсем не е мой образец за демократичност, отколкото некрофилните родни легенди за едно преиначено минало, което обременява външната ни политика, поляризира общественото съзнание, нагнетява етническото напрежение и превръща медиите ни в арена на нестихващи вражди. Като умните хора умните и зрели народи оползотворяват историческия си опит, трансформирайки го в ресурс за настоящето и в надежда за бъдещето, докато ние ден след ден доказваме, че сме народ не на аналитичното, а на митичното мислене. Което е предпоставка за художествена литература – не и за реална политика. Една корекция, която, надявам се, е принос към замисленото още в началото на текста уточняване на понятията. Колкото и да боли…

Димитър Бочев


_________________________

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Следва философия в СУ “Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма Контакти. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацанеГенезис ІІСинеокият слепец, Хомо емигрантикус и др. За цялостното си творчество е удостоен през 1999 г. с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж.

Няма коментари:

Публикуване на коментар