Добрата Естония, дивата България: изкривената картина за две държави от ЕС

Петър Кехайов

Германските медии пишат за Естония като за страната на чудесата. България пък в повечето случаи е представена като Мордор1 - място, в което властват бедност и корупция. През последните седмици двете държави често се споменават заедно, след като България пое от Естония председателството на Съвета на ЕС. Това е повод да погледнем зад медийния образ на тези страни, за да покажем, че имидж и реалност не винаги съвпадат.

-----------------------

Израснал съм в България. На 21 години заминах да следвам в Естония и живях там 16 години. Преди няколко години заедно с жена ми – естонка, се преместихме в Германия. Непрекъснато се изненадвам колко зле изглежда от тук България и колко добре – Естония.

Това пролича още при първите ни контакти в Бавария. Когато жена ми казваше откъде е, реакциите бяха „Уау!“ Какви реакции получавах аз? В най-добрия случай: „Хм...“ Това обаче ме дразни по-малко отколкото изкривеното представяне на Естония и България в авторитетни медии, при това често маскирано като експертно мнение. Вече трудно го понасям, защото моят многогодишен опит в двете държави показва друго. Затова ще се опитам да обясня откъде идват тези имиджови различия.

България: корупция, бедност, насилие над бежанци, несвободна преса и каруци. С тези ключови думи (напр. в „Ди Цайт“, „Зюддойче цайтунг“ и „Ди Велт“ около Нова година) могат да се обобщят публикациите за България като нов председател на Съвета на ЕС. 

Това е една от причините единадесет години след влизането си в ЕС България все още да е чужда за хората в Германия. Всъщност, както при много други държави от Източна Европа, и в материалите за България можеха да се покажат снимки на небостъргачи от стъкло, процъфтяваща ИТ индустрия и модерно урбанистично разнообразие. Това обаче противоречи на клишето, а просвещаването на публиката има нужда от време и място – т.е. излиза скъпо. Вместо това получаваме смесица от всичко, което тук се разбира под „изток“: изостаналост и странен начин на живот като при Костурица. По правило тази картина се дооцветява с „факти“ от индексите за корупция и свобода на пресата.

Дигитално общество, E-Residency , Skype, ефективност и модерни дипломати в сауната – това са ключовите думи за Естония. „Естонската държава функционира почти изцяло онлайн“ („Ди Велт“), „Искате да регистрирате фирма? Готово след 18 минути“ („Зюддойче цайтунг“), „Управляваме тази държава като start-up“, „С големи кампании в интернет се привличат нови граждани от целия свят, без значение на религия, етнос, възраст и пол“ („Цайт онлайн“). Материалите, които придружаваха естонското председателство на Съвета на ЕС, бяха толкова възторжени, че тези, които не познават Естония, си задават въпроса дали там живеят хора от плът и кръв.

Онези обаче, които поне малко познават най-новата история на Естония, могат да се запитат защо германската преса май нито веднъж по време на естонското председателство не обърна внимание на факта, че 26 години след провъзгласяването на независимостта все още шест процента от населението нямат гражданство. Нали в крайна сметка етнос и религия са без значение – поне за страната на E-Residency2?!

Само за сравнение: делът на рускоезичното население без гражданство в Естония е по-висок от дела на ромите в България. Как би реагирала германската преса, ако България откаже гражданство дори на един единствен човек, защото е ром? За да стигне до този въпрос обаче, някой трябва да намери взаимовръзката между факти, които в обществените възприятия никога не се появяват заедно.