Loading

Добрата Естония, дивата България: изкривената картина за две държави от ЕС

Петър Кехайов

Германските медии пишат за Естония като за страната на чудесата. България пък в повечето случаи е представена като Мордор1 - място, в което властват бедност и корупция. През последните седмици двете държави често се споменават заедно, след като България пое от Естония председателството на Съвета на ЕС. Това е повод да погледнем зад медийния образ на тези страни, за да покажем, че имидж и реалност не винаги съвпадат.

-----------------------

Израснал съм в България. На 21 години заминах да следвам в Естония и живях там 16 години. Преди няколко години заедно с жена ми – естонка, се преместихме в Германия. Непрекъснато се изненадвам колко зле изглежда от тук България и колко добре – Естония.

Това пролича още при първите ни контакти в Бавария. Когато жена ми казваше откъде е, реакциите бяха „Уау!“ Какви реакции получавах аз? В най-добрия случай: „Хм...“ Това обаче ме дразни по-малко отколкото изкривеното представяне на Естония и България в авторитетни медии, при това често маскирано като експертно мнение. Вече трудно го понасям, защото моят многогодишен опит в двете държави показва друго. Затова ще се опитам да обясня откъде идват тези имиджови различия.

България: корупция, бедност, насилие над бежанци, несвободна преса и каруци. С тези ключови думи (напр. в „Ди Цайт“, „Зюддойче цайтунг“ и „Ди Велт“ около Нова година) могат да се обобщят публикациите за България като нов председател на Съвета на ЕС. 

Това е една от причините единадесет години след влизането си в ЕС България все още да е чужда за хората в Германия. Всъщност, както при много други държави от Източна Европа, и в материалите за България можеха да се покажат снимки на небостъргачи от стъкло, процъфтяваща ИТ индустрия и модерно урбанистично разнообразие. Това обаче противоречи на клишето, а просвещаването на публиката има нужда от време и място – т.е. излиза скъпо. Вместо това получаваме смесица от всичко, което тук се разбира под „изток“: изостаналост и странен начин на живот като при Костурица. По правило тази картина се дооцветява с „факти“ от индексите за корупция и свобода на пресата.

Дигитално общество, E-Residency , Skype, ефективност и модерни дипломати в сауната – това са ключовите думи за Естония. „Естонската държава функционира почти изцяло онлайн“ („Ди Велт“), „Искате да регистрирате фирма? Готово след 18 минути“ („Зюддойче цайтунг“), „Управляваме тази държава като start-up“, „С големи кампании в интернет се привличат нови граждани от целия свят, без значение на религия, етнос, възраст и пол“ („Цайт онлайн“). Материалите, които придружаваха естонското председателство на Съвета на ЕС, бяха толкова възторжени, че тези, които не познават Естония, си задават въпроса дали там живеят хора от плът и кръв.

Онези обаче, които поне малко познават най-новата история на Естония, могат да се запитат защо германската преса май нито веднъж по време на естонското председателство не обърна внимание на факта, че 26 години след провъзгласяването на независимостта все още шест процента от населението нямат гражданство. Нали в крайна сметка етнос и религия са без значение – поне за страната на E-Residency2?!

Само за сравнение: делът на рускоезичното население без гражданство в Естония е по-висок от дела на ромите в България. Как би реагирала германската преса, ако България откаже гражданство дори на един единствен човек, защото е ром? За да стигне до този въпрос обаче, някой трябва да намери взаимовръзката между факти, които в обществените възприятия никога не се появяват заедно.

Лоялност към държавата и подозрение към държавата

Заради различната им история в европейските страни индивидът, етносът, обществото и държавата са в различни взаимоотношения помежду си. Който не взима предвид това, лесно става жертва на предразсъдъци. Лоялността към държавата например е решаваща разлика между естонското и българското общество. В Естония лоялността към държавата е начин на живот не само на политическия, но до голяма степен и на интелектуалния елит. Обратно - българският интелектуалец по правило се разграничава от държавата и нейния апарат. Непримиримото подозрение към държавата е основна същностна черта на интелектуалците в тази част на Европа.

Тази разлика може да се обясни исторически и културно. В случая с България съществена роля играят отдалечеността на населението в Югоизточна Европа от държавата в Османската империя и авторитарното правителство на комунистите след 1944 г. В случая с Естония обяснението идва от протестантския произход и примера на Скандинавия. Това, че естонският елит се вълнува толкова много от имиджа на държавата, може да се обясни и с придобитата по време на Съветския съюз потьомкинска нагласа - възприятието се дължи на систематично лъскане на имиджа, което пък има дълбоки исторически и културни корени.

Лоялността към държавата е свързана с редица митове и наративи, които в Естония и България произвеждат представи както навътре, така и навън. В естонския случай става дума за постоянно говорене за успехи и ролята на жертва3; в българския – особено в по-новата история на страната – за провали и разочарования.

До нас в чужбина достигат химни за постиженията на държавата в случая с Естония и безпощадни критики на държавата в случая с България. В Германия съответното послание се чува все по-силно и по-силно, сякаш минава през усилвател. Експертите от тези страни принадлежат към част от естонското, съответно българското общество, за която алтернативен начин на говорене е почти невъзможен. Тъкмо защото те се възприемат като експерти и интелектуалци! В ролята си на независим експерт българинът смята не само, че има право, но дори се чувства длъжен да критикува безпощадно своята държава и нейното правителство. Естонският експерт интерпретира своята независимост като свобода да се застъпва за своята страна.

Като българин изградих научната си кариера предимно в Естония. От седем години работя в академичните среди в Германия. При контакт с български гости в изследователски институции и на конференции в Германия никога не ми е идвало на ум, че трябва да се обединим и да създаваме положителен имидж на нашата страна. Моите сънародници също никога не са ми давали знак, че от мен се очаква такова нещо.

С естонците обаче имам друг опит. При тях невидимата мрежа от лоялност към националния дневен ред е осезаема, макар и съвсем дискретна. Веднъж дори бях помолен да съдействам за поддържане на имиджа: естонският колега, който ме броеше за свой сънародник, ми каза, че трябва да сме сплотени „точно като евреите“.

Естонският обет за мълчание

Откъде идва тази „омерта“ при естонците? Страховете от две свързани помежду си неща оказват универсален ефект върху начина, по който естонското общество се отнася към важните теми. От една страна, това е страхът от изчезването на народа, езика и културата. Бастионът срещу тази опасност – това е държавата.

Макар че съществува един проблем: понятията oma riik („собствена държава“) и omariiklus („собствена държавност“) нямат смислови еквиваленти на немски език. Наличието на собствена държава оправдава много повече неща, отколкото можем да си представим в Германия. То възпира вътрешните противоречия: за провалите по правило не се обвинява държавата, защото трудно извоюваната собствена държавност е свята.

Второто страшилище е източният съсед, който се смята за абсолютният враг. Вътрешни противоречия, които биха могли евентуално да навредят на позицията на Естония в общуването ѝ с Русия – или в тази връзка също със съюзниците в НАТО и ЕС, се задушават още в зародиш.

Естонското общество често наказва сурово отклоненията от невидимите граници на плурализма. По време на посещение в република Марий Ел4 в Руската федерация през 2005 г. министърът на образованието Майлис Репс даде интервю, в което въз основа на впечатленията си от визитата оцени като добро положението с правата на марийското малцинство. За тези свои думи тя трябваше да се извини на естонската общественост, която смята марийците (родствен угро-фински етнос) за огледало на собствените си страдания под руско господство.

Друг политик – депутатката Оудеки Лооне, която се отклони от естонските наративи за ролята на жертва, по подобен начин беше прикована на позорния стълб. През май 2017 г. тя каза по телевизията, че според нея в Естония също може да се празнува победата на Червената армия срещу Третия райх. Освен това естонците днес не биха имали държава, ако съюзниците не бяха победили Германия. Господстващият наратив, че Съветският съюз никога не би могъл да участва в сценарий, донесъл нещо положително на Естония, отприщи мощна вълна от ругатни срещу Лооне. Тя можеше да бъде спряна само с публично извинение.

Подобно е отношението и към чужденците. През есента на 2017 г. група чешки кибернетици откри потенциален пробив в сигурността на естонската електронна лична карта. Мнозина, включително журналисти, възприеха това като атака срещу естонската държава и нейния имидж. В някои публикации се разпространяваха конспиративни теории, че става дума за акция, направлявана от Русия.

Тези страхове и наративи за ролята на жертва предоставят широко поле за действие на естонските политици и имиджмейкъри. Грижата за имиджа, разбира се, е легитимна практика в международните отношения. Трябва обаче да се разбере: поради културни и исторически причини някои общества и държави са развили своя усет за самопредставяне различно от други. За добрата журналистика обаче разликата между реалност и имидж трябва да е ясна.

Възприятия и действителност

Медийните публикации за Естония и България често почиват на „факти“ за корупция и медийна свобода. Най-често се препраща към класациите за възприятията за корупция и за свобода на пресата (виж напр. „Цайт онлайн“: „Корумпирана, но лесна за управление за ЕС“, както и „Зюддойче цайтунг“: „Сцената е готова за България“). Човек обаче трябва да е предпазлив, когато използва такива класации в преценките си за малко познати страни. Дали индексът за възприятията за корупция на „Трансперънси интернешънъл“ и индексът за свободата на пресата на „Репортери без граници“ казват най-същественото за корупцията и журналистическата свобода в тези държави? При такива проучвания става дума преди всичко за отразяване на възприятия, по-точно на усещания за конфликт и несправедливост в много различни общества.

Следя българските и естонските медии от повече от 20 години. Дебатът в българските медии ми изглежда по-конфликтен. Това плюс готовността да се занимават с трудни теми и да застъпват различни мнения, прави българските медии в моите очи на читател като цяло по-свободни от естонските. Затова последният доклад на „Репортери без граници“, в който Естония е на 12-о място (преди Германия), а България – на 109-о, най-малкото ме изумява.

Прочетох въпросника на „Репортери без граници“ и се опитах да си представя реакциите на журналистите. Моят извод: съмнително е дали методът на „Репортери без граници“ показва реалното многообразие от мнения и независимостта на медиите в тези страни.

Резултатите са логично следствие от различните култури: в Естония журналистиката е близо до политическия елит и участва в създаването на историите за успеха; в България концепцията за журналистика е изградена върху антагонизъм - между медии и политика, както и между самите медии. Но това означава ли, че естонските медии са по-свободни от българските?

В Естония неприкосновеността на „собствената държава“ и руската заплаха са източници на табута и автоцензура, които едва ли се улавят от такъв индекс. Например първият индикатор на индекса на свободата на пресата измерва нивото на плурализма. Да вземем въпроса дали на всички рускоезични хора, които са живели в Естония преди 1991 г., и на техните наследници трябва да се даде естонско гражданство. Макар и скрито, този въпрос винаги е стоял на дневен ред в страната, до неотдавна обаче беше табуизиран, т.е. разглеждаше се като неподходящ за публично обсъждане. В резултат на това индикаторът за плурализъм години наред не успя да идентифицира един цял спектър от мнения по темата за гражданството и етническата принадлежност. Това обаче не означава, че тази тема изобщо не е присъствала в него.

Основната критика на „Репортери без граници“ към България засяга печатната преса, по-точно нейната зависимост от един депутат от партията на турското малцинство, който притежава финансов контрол върху много вестници. Остава открит обаче въпросът дали „Репортери без граници“ отчитат факта, че тиражите на българските вестници се свиха много по-бързо от където и да било другаде, което доведе до маргинализиране на печатните медии. Т.е. ролята на този „олигарх“ в медийната среда като цяло би могла да е по-скоро малка. Възниква един общ въпрос: как е отчетен фактът, че българските медии иманентно живеят от конфликти? В основата си българските журналисти (и цели редакции) са убедени, че не разполагат с достатъчно място, за да разкрият истината. Каква е връзката между конфликтния климат (напр. готовността за спор) и свободата да изразяваш мнение? Дали конфликтното мислене и поведение е знак за липса на свобода? Или напротив – знак за това, че журналистиката е по-критична и по-плуралистична?

Посочените по-горе фактори играят роля и при възприятието за корупция. В индекса за 2016 г. Естония е на 22-ро място, България – на 75-о. Сигурен съм, че корупцията с пари в брой е много по-разпространена в България отколкото в Естония. Не съм толкова сигурен обаче по отношение на незаконните обичаи в корпоративния свят. Но в естонското общество клиентелизмът и други вредни неформални практики често се свързват с „руския бизнес модел“. Обратно – всичко естонско се асоциира с положителна и безконфликнта неформалност.

Предполагам, че това колективно дистанциране и склонността към сплотеност влияят върху начина, по който хората реагират на въпроси за вътрешните конфликти и справедливостта – а в крайна сметка в този индекс става дума за това. Инстинктът да се омаловажават собствените недостатъци може да изкриви картината и да доведе дотам, че допитването, върху което почива индексът на „Трансперънси интернешънъл“, да не успее да идентифицира истинското разпространение на корупционните практики. Всъщност индексът изобщо не се стреми към това – при него става дума само за субективно усещане. Резултатите обаче се представят като факти за нивото на корупция, например в посочените по-горе вестникарски статии.

Един различен разказ

Медийните образи на България и Естония биха могли да са много по-нюансирани. Има сфери, в които Естония е по-зле от България. Няколко примера, повечето от Евростат: В България по-голяма част от населението оценява здравето си като добро или много добро. Средностатистически българите живеят по-дълго в добро здраве от естонците. Особено драстична е разликата при жените: 56,2 години в Естония и 65 години в България.

Години наред Естония е на първо място в ЕС по брой заразени с HIV. Тук проличава най-ясно сегрегацията в страната: рускоезичното население винаги е било по-предразположено към HIV инфекция. Освен това Естония води класацията в ЕС по разлика в заплащането между половете: ножицата между мъжете и жените е 26,9% в сравнение с 15,4% в България. България е първа сред държавите в ЕС по дял на жените, заети в ИТ сектора. От 2006 г. България показва по-голям ръст на реалния БВП от Естония. България има по-развита протестна култура и по-силни синдикати. Един момент! Тези неща в последното изречение факти ли са или впечатления? Не е важно – просто ми повярвайте, точно както повярвахте на кратките обзори за тези страни през последните месеци.

Не е трудно Естония да се представи в отрицателна, а България – в положителна светлина. Въз основа на тези факти бихме могли да конструираме алтернативен разказ, чиито шансове да получи доверие зависят от това колко решително българският административен апарат ще се бори за него, а естонският – против него. И, разбира се, от това доколко германската общественост е готова да се откаже от своите предубеждения. Моят опит с тези действащи лица ми казва, че шансовете на този разказ са нищожни. Важното обаче е друго – че изгледите на един наратив да се наложи публично зависят не толкова от близостта му до реалността, а по-скоро - от сложна система от мнения и предразсъдъци.

Ето защо завършвам с призив за повече баланс. Журналистиката трябва да различава PR от действителност, за да може да запознае по-добре читателите с естонците, българите и техните общества. Единият постоянно да се хули, а другият да се рисува само в светли краски е най-лошото, което може да се направи.

*Лингвистът Петър Кехайов е израснал в България. На 21-годишна възраст заминава да следва в Естония и живее там 16 години. Доктор по угро-фински езици от университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. От миналата година Кехайов работи в Института за изследвания на Източна и Югоизточна Европа „Лайбниц“ в Регенсбург, Германия.

Статията на Петър Кехайов е публикувана в германското онлайн издание uebermedien.de. Може да бъде прочетена по-долу... 

-----

1 Мордор („черна земя“ - „мор“-"черен, мрак" и „дор“-"земя") е географска област в измисления свят на Средната земя, описан в творбите на английския писател Дж. Р. Р. Толкин. Тя е Страната на сянката, където властва мрачният владетел Саурон.

2 E-Residency -  Естонското електронно жителство (или виртуално жителство) е статут, чрез който хора, които не живеят в Естония, могат да получат сигурна дигитална идентичност, подобна на тази, която се предоставя на постоянните жители и гражданите на Естония чрез техния документ за самоличност. Електронното жителство дава възможност да се използват услугите, предоставяни от естонските правителствени служби и частния сектор, които обикновено са свързани с представянето на документ за самоличност. Естония въвежда статута „електронно жителство“ на 1 декември 2014 г.

3 в състава на Русия и Съветския съюз (Бел. ред.)

4 Република Марий Ел (на руски: Республика Марий Эл) е разположена в централната част на Европейска Русия. Влиза в състава на Приволжкия федерален окръг и Волго-Вятския икономически район.
__________________________________________


Gutes Estland, wüstes Bulgarien: Das verzerrte Bild zweier EU-Länder

Deutsche Medien berichten über Estland wie über ein Wunderland; Bulgarien dagegen wird meist als etwas Mordor-artiges dargestellt – ein von Elend und Korruption beherrschter Ort. Die zwei Staaten rückten in den letzten Wochen eng zusammen, als Bulgarien die EU-Ratspräsidentschaft von Estland übernahm. Anlass, einmal hinter die mediale Darstellung dieser Länder zu blicken, um deutlich zu machen, dass Image und Realität nicht immer identisch sind.

Ich bin in Bulgarien aufgewachsen. Mit 21 kam ich zum Studium nach Estland und lebte dort 16 Jahre, bevor meine Frau – eine Estin – und ich vor ein paar Jahren nach Deutschland zogen. Immer wieder erstaunt es mich, wie schlecht Bulgarien von hier aus aussieht und wie positiv Estland.
Das war so schon bei unseren ersten Kontakten in Bayern. Die Reaktionen, die meine Frau bekam, als sie erzählte, woher sie stammt: Wow. Die Reaktionen, die ich bekam? Bestenfalls: Hmm. Wobei mich das weniger stört als die verzerrte, oft als Expertenbericht kaschierte Darstellung dieser Länder in angesehenen Medien. Das wird langsam unerträglich. Denn meine Erfahrungen aus vielen Jahren in beiden Ländern sind andere. Deshalb der Versuch einer Erklärung: Woher kommen diese Image-Unterschiede?
Bulgarien: Korruption, Armut, Gewalt gegen Flüchtlinge, unfreie Presse und Pferdefuhrwerke. Mit diesen Schlüsselwörtern (zum Beispiel in „Zeit“, „Süddeutscher Zeitung“ und „Welt“ um den Jahrewechsel) lässt sich die Berichterstattung über Bulgarien als neuem Ratsvorsitz der EU zusammenfassen.
Das Capital-Fort-Gebäude, Sitz mehrere IT-Unternehmen in Sofia, Bulgarien FOTO:ASSEN EMILOV – A&A ARCHITECTS SOFIA CC-BY-SA
Für die Menschen in Deutschland ist Bulgarien elf Jahre nach dem Beitritt zur EU auch deshalb immer noch fremd. Dabei hätte man – wie bei vielen anderen Ländern des östlichen Europa – auch bei Berichten über Bulgarien Bilder von Wolkenkratzern aus Glas, boomende IT-Industrie und hippe urbane Vielfalt zeigen können. Aber das widerspricht dem Klischee, und Aufklärung benötigt Zeit und Platz – ist also aufwendig. Stattdessen eine Melange all dessen, was man hierzulande unter „Osten“ versteht: Rückständigkeit und seltsame Lebensart wie bei Kusturica. Dieses Bild wird in der Regel noch mit „Fakten“ aus Korruptions- und Pressefreiheitsindexen nachkoloriert.
Digitalgesellschaft, E-Residency, Skype, Effizienz und hippe Diplomaten in der Sauna – das sind die Schlüsselworte für Estland. „Der estnische Staat funktioniert nahezu komplett online“ („Die Welt“), „Ein Unternehmen registrieren? Ist nach 18 Minuten erledigt.“ („Süddeutsche Zeitung“), „We run this country like a start-up“, „Mit großen Internetkampagnen wird um Neubürger aus aller Welt geworben, Religion, Ethnie, Alter, Geschlecht egal.“ („Zeit Online“). Die Berichte, die die estnische EU-Ratspräsidentschaft begleiteten, waren so plakativ, dass sich für jemanden, der Estland nicht kennt, die Frage stellt, ob die Slogans aus einer Gesellschaft von Menschen aus Fleisch und Blut kommen.
Diejenigen, die dagegen die jüngste Geschichte Estlands etwas kennen, können sich aber fragen, warum die deutsche Presse so gut wie nie während der estnischen Präsidentschaft darauf hingewiesen hat, dass auch 26 Jahre nach der Ankündigung der Unabhängigkeit immer noch sechs Prozent der Bevölkerung keine Staatsbürgerschaft haben. Ethnie und Religion sind schließlich egal – zumindest für die E-Residenz!
Nur zum Vergleich: Der Anteil der staatenlosen russischsprachigen Bevölkerung in Estland ist höher als der Anteil der Roma in Bulgarien. Wie würde die deutsche Presse reagieren, wenn Bulgarien einer einzigen Person die Staatsbürgerschaft verweigern würde, weil sie Roma ist? Um auf diese Frage zu kommen, muss man aber Erkenntnisse in Zusammenhang bringen, die in der öffentlichen Wahrnehmung nie zusammen auftauchen.

Staatstreue und Staatsverdacht

Wegen ihrer unterschiedlichen Geschichte stehen in den europäischen Ländern Individuum, Ethnie, Gesellschaft und Staat in unterschiedlichem Verhältnis. Wer das nicht berücksichtigt, erliegt leicht Vorurteilen. Ein entscheidender Unterschied zwischen der estnischen und bulgarischen Gesellschaft betrifft die Staatstreue. In Estland ist Staatstreue ein Modus Vivendi nicht nur der politischen, sondern weitgehend auch der intellektuellen Elite. Der bulgarische Intellektuelle wiederum grenzt sich in der Regel vom Staat und dessen Apparat ab. Unversöhnlicher Staatsverdacht ist prägend für das Wesen der Intellektuellen in diesem Teil Europas.
Dieser Unterschied lässt sich historisch und kulturell erklären. Im Falle Bulgariens spielen die Staatsferne der Bevölkerung Südosteuropas im Osmanischen Reich und die autoritäre Regierung der eigenen Kommunisten nach 1944 eine Rolle. Im Falle Estlands bieten der protestantische Hintergrund und das Vorbild Skandinaviens eine Erklärung. Dass die estnische Elite das Image des Staates so kümmert, lässt sich auch durch in der Sowjetunion erworbene potemkinsche Einstellungen erklären.
Das Maß an Staatstreue steht in Verbindung mit einer Reihe von Mythen und Narrativen, die in Estland und Bulgarien sowohl nach innen als nach außen Imaginationen erzeugen. Im estnischen Fall handelt es sich konsequent um Erfolgs- und Opfernarrative; im bulgarischen – besonders in der neueren Geschichte des Landes – um Scheitern und Frustration.
Was wir im Ausland davon mitbekommen, ist ein Hymnus auf die Errungenschaften des Staates im Falle Estlands und erbarmungslose Staatskritik im Falle Bulgariens. Die jeweilige Botschaft wird in Deutschland wie durch einen Verstärker lauter und lauter. Experten aus diesen Ländern gehören einem Teil der estnischen bzw. bulgarischen Gesellschaft an, in dem es nahezu unmöglich ist, auf einen alternativen Erzählungsdiskurs zu stoßen. Gerade weil sie sich als Experten und Intellektuelle wahrnehmen! Ein bulgarischer Gast versteht seine Rolle als unabhängiger Experte so, dass er kompromisslos Kritik an seinem Land und dessen Regierung nicht nur üben darf, sondern muss. Ein estnischer Experte interpretiert seine Unabhängigkeit als Freiheit, sich für sein Land einzusetzen.
Als Bulgare habe ich meine wissenschaftliche Laufbahn im Wesentlichen in Estland absolviert. Seit sieben Jahren bin nun akademisch in Deutschland beschäftigt. Beim Kontakt mit bulgarischen Gästen in Forschungseinrichtungen und Konferenzen in Deutschland bin ich nie auf die Idee gekommen, dass wir zusammenhalten und ein positives Image unseres Lands vertreten müssten; den Hinweis von Landsleuten, dass so etwas von mir erwartet würde, habe ich auch nicht bekommen.
Mit Esten habe ich andere Erfahrungen. Das unsichtbare Netz aus Loyalität für die nationale Agenda ist spürbar – wenn auch sehr diskret. Einmal wurde ich allerdings um einen Imagepflege-Gefallen gebeten; der estnische Kollege, der mich als einen Landsmann betrachtete, meinte, dass wir „genau wie die Juden“ zusammenhalten sollten.

Das estnische Schweigegelübde

Woher kommt diese „Omertà“ des Estentums? Zwei miteinander verbundene Ängste haben einen universalen Effekt auf die Art und Weise, wie die estnische Gesellschaft mit dringlichen Themen umgeht. Das wäre einmal die Angst vor dem Aussterben des Volks, der Sprache, der Kultur. Das Bollwerk gegen diese Gefahr bildet der estnische Staat.
Allerdings gibt es einen Haken: die Begriffe oma riik („eigener Staat“) und omariiklus („Eigenstaatlichkeit“) haben kein inhaltliches Äquivalent im Deutschen. Der eigene Staat rechtfertigt viel mehr, als man sich in Deutschland vorstellen kann. Er funktioniert als Damm gegen innere Widersprüche: Missstände werden in der Regel nicht dem Staat angelastet, weil die hart erkämpfte Eigenstaatlichkeit heilig ist.
Das zweite Schreckgespenst ist der östliche Nachbar, der den absoluten Feind darstellt und das Netz der estnischen Öffentlichkeit festzieht. Innere Widersprüche, die möglicherweise eine negative Wirkung auf die Position Estlands im Umgang mit Russland haben können – oder, in diesem Zusammenhang auch mit den NATO- und EU-Verbündeten – werden schon im Ansatz erstickt.
Abweichungen von den gefühlten Grenzen des Pluralismus werden in der estnischen Öffentlichkeit oft hart bestraft. Die Bildungsministerin Mailis Reps hat 2005 während eines Besuchs in der Republik Mari El in der Russischen Föderation ein Interview gegeben, in dem sie – aufgrund ihrer Erfahrungen während der Visite – die Lage der Minderheitsrechte der Maris als gut bewertete. Dafür musste sie sich vor der estnischen Öffentlichkeit entschuldigen, die die Maris (eine verwandte finnougrische Ethnie) als Spiegel der eigenen Leiden unter russischer Herrschaft sieht.
Eine andere Politikerin, die Abgeordnete Oudekki Loone, die sich von estnischen Opfernarrativen abwandte, wurde in ähnlicher Weise an den Pranger gestellt. Im Mai 2017 sagte sie im Fernsehen, ihrer Meinung nach könne man auch in Estland den Sieg der Rote Armee gegen das Dritte Reich feiern. Außerdem hätten die Esten heute keinen Staat, wenn die Allierten Deutschland nicht besiegt hätten. Das vorherrschende Narrativ, dass die Sowjetunion niemals in ein Szenario verwickelt sein könnte, das für Estland Positives bewirkt, löste massive Hetze gegen sie aus. Die Sache konnte nur mit einer Entschuldigung beendet werden.
Ähnliches gilt auch für Ausländer. Im Herbst 2017 entdeckte eine Gruppe tschechischer Kybernetiker eine potentielle Sicherheitslücke in der estnischen elektronischen ID-Karte. Viele, auch Journalisten, empfanden das als einen Angriff auf den estnischen Staat und sein Image. In einigen Berichten wurden Verschwörungstheorien laut, es handele sich um eine von Russland gesteuerte Aktion.
Diese Ängste und Opfernarrative geben estnischen Politikern und Imagegestaltern viel Spielraum. Imagepflege ist natürlich eine legitime Praktik in internationalen Beziehungen. Man muss aber verstehen: Aus kulturellen und historischen Gründen haben einige Gesellschaften und Staaten ihr Gespür zur Selbstdarstellung nicht gleichermaßen wie andere entwickelt. Für guten Journalismus sollte aber der Unterschied zwischen Wirklichkeit und Image deutlich sein.

Wahrnehmung und Wirklichkeit

Medienberichte über Estland und Bulgarien stützen sich oft auch auf „Fakten“ über die Korruption und Medienfreiheit; am häufigsten wird auf das Korruptionswahrnehmungs- und das Pressefreiheitsranking verwiesen (siehe zum Beispiel „Zeit Online“: „Korrupt, aber für die EU pflegeleicht“, und „Süddeutsche Zeitung“: „Bühne frei für Bulgarien“). Man sollte aber vorsichtig sein, wenn man solche Ranglisten in Urteile über wenig bekannte Länder einfließen lässt. Sagen der Korruptionswahrnehmungsindex von Transparency International und der Pressefreiheitsindex von Reporter ohne Grenzen (RoG) das Wesentliche über Korruption und journalistische Freiheit in diesen Ländern? Bei solchen Indizes handelt es sich vor allem um Erhebungen von Wahrnehmungen, genauer gesagt von Wahrnehmungen von Konflikt und gefühlter Ungerechtigkeit in sehr unterschiedlichen Gesellschaften.
Ich verfolge die bulgarischen und estnischen Medien seit über zwanzig Jahren. Die Debatte in bulgarischen Medien scheint mir konfliktreicher. Dies und die Bereitschaft, sich mit schweren Themen auseinanderzusetzen und möglichst kontrastive Meinungen zu vertreten, macht die bulgarischen Medien in meinen Augen als Leser allgemein freier als die estnischen. Deshalb macht mich der jüngste Bericht von RoG, in dem Estland auf Platz 12 (vor Deutschland) und Bulgarien auf dem 109 gelandet sind, zumindest stutzig.
Ich habe den zugrundeliegenden Fragebogen von RoG gelesen und versucht, mir die Reaktionen der Journalisten darauf vorzustellen. Mein Fazit: Es ist fragwürdig, ob die Methode von RoG etwas über die reale Meinungsbreite und Unabhängigkeit der Medien in diesen Ländern zeigt.
Die Ergebnisse sind logische Konsequenz aus den verschiedenen Kulturen: in Estland die diskursive Nähe des Journalismus zum politischen Establishment und seine Beteiligung an der Produktion von Erfolgsnarrativen; in Bulgarien die Art und Weise, wie Journalismus in der bulgarischen Gesellschaft konzipiert ist – durch Antagonismus (zwischen Medien und Politik sowie zwischen Medien selbst). Aber bedeutet das, dass die estnischen Medien freier als die bulgarischen sind?
In Estland sind die Unantastbarkeit des „Eigenstaates“ und die russische Gefahr Quellen von Tabus und Selbstzensur, die sich mit einem solchen Index kaum aufspüren lassen. Zum Beispiel misst der erste Indikator des Pressefreiheitsindex den Grad des Pluralismus. Nehmen wir nun die Frage, ob man allen russischsprachigen Menschen, die vor der Unabhängigkeitserklärung 1991 in Estland gelebt haben, und ihren Nachkommen die estnische Staatsbürgerschaft gewähren sollte. Diese Frage war latent immer präsent im Land, wurde aber bis vor Kurzem tabuisiert bzw. als nicht öffentlichkeitstauglich angesehen. Das hatte zur Folge, dass es dem Pluralismus-Indikator jahrelang nicht gelungen ist, ein ganzes Meinungsspektrum zum Thema Staatsbürgerschaft und Ethnizität zu identifizieren. Das bedeutet jedoch nicht, dass dieses Thema nicht vorhanden gewesen wäre.
Die Hauptkritik von Reporter ohne Grenzen an Bulgarien betrifft die Printpresse, genauer ihre Abhängigkeit von einem Abgeordneten der Partei der türkischen Minderheit, der die finanzielle Kontrolle über viele Zeitungen erworben hat. Offen bleibt allerdings die Frage, ob RoG mit bedacht hat, dass die Auflagen der bulgarischen Zeitungen viel schneller als anderswo geschrumpft sind, was zu einer Marginalisierung der Printpresse geführt hat. Es könnte also sein, dass die Rolle dieses „Oligarchen“ in der Medienlandschaft insgesamt eher klein ist. Und es stellt sich eine allgemeine Frage: Wie wurde darauf Rücksicht genommen, dass die bulgarischen Medien immanent auf Konflikt getrimmt sind? Die Grundeinstellung der bulgarischen Journalisten (und ganzen Redaktionen) ist, dass sie nicht genug Platz bekommen, um die Wahrheit zu enthüllen. In welchem Zusammenhang stehen das Konfliktklima (bzw. die Bereitschaft zu Streit) und die Freiheit, Meinungen zu äußern? Sind Konfliktdenken und -verhalten Zeichen von Mangel an Freiheit? Oder im Gegenteil – Zeichen dass, der Journalismus kritischer und pluralistischer ist?
Die oben genannten Faktoren spielen eine Rolle auch bei der Korruptionswahrnehmung. Im Index von 2016 finden wir Estland auf Platz 22, Bulgarien auf 75. Ich bin mir sicher, dass Bargeld-Korruption in Bulgarien weiterverbreitet ist als in Estland. Was illegale korporative Gepflogenheiten betrifft, bin ich mir nicht so sicher. Aber Klientelismus und andere bösartige informelle Praktiken werden in der estnischen Gesellschaft oft mit „dem russischen Geschäftsmodel“ verbunden; Estentum wird mit einer gutartigen und konfliktfreien Informalität assoziiert.
Ich vermute, dass diese kollektive Distanzierung und die Neigung zum Zusammenhalt eine Wirkung haben auf die Art und Weise, wie Menschen auf Fragen über interne Konflikte und Gerechtigkeit reagieren – und darum geht es letztlich in diesem Index. Der Instinkt, eigene Unzulänglichkeiten kleinzumachen, könnte das Bild verdrehen und dazu führen, dass es den Umfragen, aus denen sich der Index von Transparency International zusammensetzt, nicht gelingt, die wirkliche Verbreitung korrupter Praktiken zu identifizieren. Denn das versucht der Index gar nicht – es geht nur um Subjektivität. Allerdings werden die Ergebnisse als Fakten über Korruptionsniveau angeführt; zum Beispiel in den oben genannten Zeitungsartikeln.


Eine andere Erzählung

Die Medienbilder von Bulgarien und Estland könnten viel nuancierter sein. Es gibt Bereiche, in denen Estland schlechter als Bulgarien abschneidet. Ein paar Beispiele, die meisten von Eurostat: In Bulgarien hat ein höherer Anteil der Bevölkerung eine sehr gute oder gute selbstwahrgenommene Gesundheit. Bulgaren leben im Durchschnitt länger bei guter Gesundheit als Esten. Besonders krass ist der Unterschied bei Frauen: 56,2 Jahre in Estland und 65,0 in Bulgarien.
Estland ist jahrelang Spitzenreiter der EU in HIV-Statistiken gewesen; hier zeigt sich am klarsten die Segregation im Lande: Die russischsprachige Bevölkerung ist ständig anfälliger für HIV-Infektion gewesen. Estland ist zudem negativer EU-Spitzenreiter bei geschlechtsspezifischem Lohnunterschied: die Kluft bei der Bezahlung von Männern und Frauen beträgt 26,9%, im Vergleich zu 15,4% in Bulgarien. Bulgarien führt den EU-Vergleich beim Anteil von Frauen als Beschäftigte im IT-Sektor an. Seit 2006 zeigt Bulgarien ein höheres Wachstum des realen Bruttoinlandsprodukts als Estland. Bulgarien hat eine weiter entwickelte Protestkultur und stärkere Gewerkschaften. Moment mal! Sind das im letzten Punkt Tatsachen oder Eindrücke? Unwichtig – vertrauen Sie mir einfach; genau wie Sie den Kurzübersichten über diese Länder in den letzten Monaten vertraut haben.
Es ist nicht schwierig, Estland in schlechtem und Bulgarien in gutem Licht erscheinen zu lassen. Anhand dieser Fakten könnten wir eine alternative Erzählung konstruieren, deren Durchsetzungschancen davon abhängen, wie entschieden der bulgarische Behördenapparat dafür und der estnische Behördenapparat dagegen kämpfen würden. Und, natürlich, wie bereit die deutsche Öffentlichkeit ist, sich von ihren Vorbehalten loszusagen. Meine Erfahrung mit diesen Akteuren sagt mir, dass die Chancen dieses Narrativs sehr gering sind. Der Punkt ist aber – die Chancen für ein Narrativ, sich in der Öffentlichkeit durchzusetzen, hängen nicht so sehr von seiner Vereinbarkeit mit der Wirklichkeit ab, sondern eher von Meinungsmaschinerien und Vorurteilen.
Ich schließe daher mit einem Plädoyer für mehr Ausgewogenheit. Der Journalismus sollte PR von Wirklichkeit unterscheiden, um den Lesern die estnischen und bulgarischen Menschen und Gesellschaften näher bringen zu können. Den einen ständig niederzumachen, und den anderen nur schön zu malen, ist das Schlimmste, was man tun kann.

Няма коментари:

Публикуване на коментар