Идентичност

От Уикипедия

Идентичността е общ термин, използван в социалните науки за да се опише индивидуалното разбиране на човек за себе си като отделна същност. Макар, че терминът е общ, може да се каже, че той най-много се отнася до психологията и социологията, и особено до социалната психология.

Психологическата идентичност подхранва чувството на индивида за собствена цялостност. Тя е този конструкт, който му помага да изпитва чувство за самотъждественост, постоянност, перспективност и непрекъснатост. Идентичността е това, което прави индивида цялостен Аз, различен от другите, но същевременно и свързан с тях. Индивидуално, идентичността предполага една реалистично развита Аз-концепция, свързана с овладяването на средата на различни нива и социалното признаване на индивида в обществото. Различните измерения на идентичността предполагат чувството за едно единство на различните его-състояния и чувството за принадлежност към дадена общност. Тъй като индивидът не съществува самостоятелно, той изгражда идентичността си чрез своята принадлежност към различни групи.

Идеите на Ерик Ериксън за идентичността са отчасти базирани на голяма част от идеите на Фройд. Ериксън определя като първоизточник на идентичността културно значимото достижение. Основна идея в развитието на теорията за идентичността на Ериксън е: „Идентичността е субективно чувство за укрепваща тъждественост и непрекъснатост”. За нея не трябва да се мисли като за група от приетите от индивида роли. Смисълът на идентичността по-скоро се съдържа в сумарното съчетание на различните възможности и идентификации на индивида. Идентичността не е неизменна структура, тя се развива и променя още от раждането и не спира до края на човешкия живот.

„

Съзнателното чувство за това, че имаш лична идентичност, се основава на две едновременни наблюдения: възприятието на собствената тъждественост и континуитета на личното съществуване във времето и пространството и възприятието на факта, че другите приемат тази тъждественост и континуитет… Его-идентичността, обаче засяга нещо повече от простия факт на съществуването; това е Его-качеството на това съществуване. Следователно его-идентичността в субективния си аспект е съзнанието за факта, че в методите за его-синтез има тъждественост и континуитет - стилът на собствената индивидуалност, и този стил съществува едновременно с тъждествеността и континуитета на значението, което имаме за значимите други в непосредствената общност на хората.

“

 Първата проява на идентичността можем да открием още от първия ден на взаимоотношенията между майката и детето в една атмосфера на взаимно доверие. Идентичността в ранното детство е пряко свързана с автономността според Ериксън. Тя изразява една рамка на събитията „тук и сега“ , която постепенно се преодолява и в последствие се развива едно чувство за самоинициативност. С настъпването на ранната училищна възраст се заражда и новата структура на идентичността, която е обвързана с желанието за създаване и чувството за малоценност. В този период детето си задава въпроси като „Кой съм аз?“; „Защо съществувам?“ ; „Какъв е моят път?“. Ериксън вярва в амбивалентността на идентичността. Ериксън очертава и възможностите за развитие на негативна идентичност. Отчуждението от другите често е белег на негативната идентичност. То е свързано със желанието за бягство от интимните връзки, породено от страха на индивида да не изгуби своята идентичност. Често индивида (и в частност – детето) с негативна идентичност среща трудност да построи планове за бъдещето. Често тези трудности са обвързани с недоверието, породено от идеята и от тревожността, че с времето може да се случи нещо,което да промени плановете или да им попречи. Лицата с негативна идентичност често бягат от отговорност. Това е свързано с невъзможността на индивида да обективизира собствените си способности, което поражда трудност да се съсредоточи върху определена дейност. Съществува и друга възможност за развитие на негативна идентичност, а именно съзнателният избор на отрицателна идентичност. Той често е противоположността на очакванията за идентичност, които имат другите за индивида. Така лицето си прави опит да запази собственото си пространство от налагането на чуждите идеи, желания, цели и идеали.

Според Ериксън, има различни характеристики, изразяващи някакви смущения в идентичността. Една от тези характеристики е свързана с объркаността и загубата на перспектива. Тя е базирана на недоверието и може да доведе до регресия към ранното детство, където липсва засиленото чувство за време. Друга характеристика е свързана с усещането за несъответствия между Аз-ът в очите на другите и собственото самосъзнание. Често тези несъответствия довеждат до пренебрежение към мнението и оценките на другите както и до загубата на самоуважение и появата на недоверие в себе си и собствените си възможности. Изключването на възможността за свободното движение между различните роли (ролева фиксираност) също е белег на определени смущения в идентичността. Основна характеристика за такъв тип смущения е и бисексуалното объркване, което е свързано с неоценяването и неприемането на собствената полова идентичност. Това, естествено се отразява сериозно и върху развитието на способностите за интимност.

Джеймс Марсия (1980) продължава идеите на Ериксън. Неговата цел е да разкрие различните предпоставки и последствия, свързани с идентичността. Той разграничава четири основни ориентации на Его идентичността:

• Размита идентичност – тя е характерна за ранната и подрастващата възраст, тъй като се приема за най-простия статус на личността. Детето не приема някакви ясни убеждения и ценности, не преживява определена криза.
• Преждевременна идентичност – такъв тип идентичност се сформира под натиска на родителите. Децата, притежаваши този тип идентичност не могат да вземат самостоятелни решения и обикновено стават последователи на един от родителите, приемат неговите идеи и защитават неговата ценностна идеология, без да достигат до самостоятелност. Често изпадат в невротична зависимост. За такъв тип личности често по-нататък са характерни конформизма и авторитарността. Те избягват стреса, не харесват промените и често се обръщат към другите.
• Мораторий – в този период настъпва нормативния кризис. Детето още не е направило своя избор и продължава да търси идентичността си. Изследва различни варианти във времето като се надява да открие своето място. Децата с тази ориентация се характеризират с непостоянност, обезпокоеност и неудовлетвореност.
• Зряла идентичност – Детето е преживяло своя кризис и е достигнало до избор. Тази ориентация дава чувство за вътрешен мир. Всички цели и перспективи са реалистични. Детето започва да се приема такова, каквото е. Новите избори , свързани със самоактуализацията често крият тревоги относно бъдещето на този избор – дали е осъществим, достижим. 

Kratko, tochno i iasno !

Na kratko : trydnostite v jivota sa ne 2 ili 3, a mnogo, no pravilnite re6enia sa to4no kolkoto trydnostite !

СПОМЕНИ

СПОМЕНИ


Когато мисля за теб очите ми блестят. Когато те видя сърцето ми тупти. Когато те целуна любовта пръска искри!
9) И тази нощ пак теб сънувах трупат ти носех на ръце, убих те за да те спечеля макар със изтинало сърце!
10) Без мъка очите не плачат, без облак дъжд не вали. Само искрено които обичат могат да ронят сълзи...
11) Приятелството може да завърши с любов, но любовта с приятелство - рядко.
12) Коя си ти? - Любовта. Какво правиш? - Обичам. Всеки ли? Не - Само теб!
13) Хубава си дявол да те вземе и нека този дявол бъда аз. И срещу дявол ще изляза на сражение ако той застане между нас.
14) Какво да ти кажа, какво да ти дам, едно сърце имам, което мисли и говори: " Обичам те... друго нищо незнам! "
15) Лошо е да си пиян и да няма кой да те подпре, но по-лошо е да си влюбен и да няма кой да те разбере!
16) Обичам те през мъка и сълзи. Обичам те дори да ме боли. Да грях е трябва да призная, но твоята любов ме праща в Рая.
17) Един ден ще ме питаш кое е по-важно, ти или живота ми. А аз ще ти кажа, живота ми. И ти ще си тръгнеш без да знаеш, че ти си моя живот!
18) Да обичаш някой, който не може да бъде твой е болест, която само смъртта може да излекува.
19) Една молба. Промени се! Едно желание. Не ме забравяй! Една лъжа. Не те обичам! Една истина. Липсваш ми!
20) Всичко идва за да си отиде...
21) Има едно истинско нещо на света и то е любовта. Ако не съумееш да я откриеш в човек който наистина те обича - потъва.
22) Ако обичаш нещо пусни го на свобода, ако не се върне значи така е трябвало, ако се върне пази го до край!
23) Обичам морето, обичам звездите, но най много обичам на ....... очите!
24) Не харесваш ли някой не обичаш да го криеш, а когато те обиди с кръвта му се миеш.
25) Лодката потъва, морето се бушува, а моето сърце за теб тъгува...
26) Ще ме загубиш, но ще осъзнаеш, че без мен не можеш да си ти. Ще ти липсвам и ще ме желаеш. Вината в себе си търси.
27) Животът не е нищо повече от един филм с красиво начало и трагичен край.
28) Защо ли те видях? Защо ли с теб се запознах? Защо плени ти моето сърце, а после каза трърдо не?!
29) Незнам за колко време, знам че само ти си нещото за мене повече не мисля.
30) Сънувай ако ще живееш вечно, живей ако ще умреш днес.
31) Ако не искаш когато можеш, няма да можеш когато искаш.
32) Отивам да тръгвам като се върна пак ще дойда.
33) Добрите момчета отиват в рая, а лошите кадето си поискат.
34) Трябва да знаеш за какво живееш и защо си роден!
35) Ако всеки път, когато си мислих за теб падаше по една звезда, луната скоро щеше да разбере какво е самота...
36) В старание да намериш други приятели пренебрегваш истинските си и си в състояние да ги изгубиш.
37) Ако сърцето ми кърви на всяка стъпка, това не е от оръжие, това е следа от любовта ти...
38) Луната казва - ходи, звездите - люби, а аз ти казвам кадето и да ходиш - мисли.
39) Пожела моето сърце, получи го и го разби, но забрави най-сладкото което може да получиш - моето отмъщение.
40) Кажи, че обичаш само мен, че съм смисъла на твоя ден, че пулсът на сърцето ти без мен ще бъде като птица в плен.
41) Мъжът е сила мъжът е мощ, но пред жената неструва и пукнат грош. ( тва не е вярно:о) )
42) Хубаво е да обичаш някого, но когато и той те обича.
43) Не вярвай на този който ти казва: "обичам те", а на този който ти казва: "обичай ме".
44) Обичах те и още те обичам за теб аз мисля често до зори макар пред всички да отричам и пред себе си дори!
45) Родил съм се без да искам, ще умра без да искам, затова ще живея както аз си искам!
46) И знай, че няма вечно да те има и слънцето над теб да грее от теб ще остане пепел а вятъра ще я отвее...
47) Нека първите есенни лъчи погалят твойте слънчеви коси и в утрото на бъдещия ден спомни си ти за мен.
48) Любовта е съдба, за теб и мен промени света. Времето спря в мига щом те видях, моето сърце без глас крещи: "остани".
49) Живота не струва нищо, но и нищо не струва колкото живота!
50) Събуждам се, ставам, гледам, още спя. Обличам се, обувам се, гол излизам. Минавам гледам света, чукам, отварям, влизам то пък заключено, ония вътре карти играят.
51) Ако обичаш тези които те обичат, обичай ме, защото никой не те обича повече от мен!
52) Нека да сме живи и здрави, но главно живи, защото здрави се споминаха...
53) В живота никога не съжелявай, сълзи пред никого не лей, и ако можеш смей се на съдбата, за да не може тя да ти се смее.
54) Искам пак до мен да застанеш и кръвта ми пак да запалиш. Две души в едно да се слеят, две сърца в едно да живеят.
55) Обичам те до смърт, но осъзнавам все при друг с душа трепереща от студ.
56) Защо има обич и раздяла? Защо земята се върти? Защо когато двама се обичат все някой ще ги раздели...
57) Ако бих могъл да бъда част от теб, бих искал да съм твоята сълза на очите - да се родя на очите ти, да живея на лицето ти и да умра на устните ти!
58) Бъди неповторим(а) в този живот - защото всичко, което се повтаря губи своя чар. 59) Много искам.... до мен да те притискам!
60) Казано е, че старата любов ръжда не хваща.... разбрах, че е така :о) 61) Бъди себе си, има достатъчно други хора.
62) Аз мога да живея без да те виждам, но немога да живея без да те обичам.
63) Искам да ти кажа много, искам да ти кажа всичко. Обичам те това е всичко!
64) Без теб я няма любовта, няма слънце и луна, щом не си до мен няма нощ и ден, без теб я няма радостта.
65) Ако се намери някой, който с парче лед да напише върху слънцето: "обичам те", значи се е родил човека, който те обича повече от мен!
66) Просто ми, че сънувам теб, прости ми, че ревнувам теб, прости ми, събуди ме от съня, събуди ме за да не умра!
67) Живей живота има смисъл, живей във всеки идващ ден. Живей защото те обичам. Живей, но заедно с мен!
68) Сърцето е малка ваза в която не цъфти омраза, горе главата дори когато губиш играта...
69) Съдба, съдба, съдба защо си тъй жестока, защо отне ми първата любов, върни ми я, тя трябва да е моя...
70) Любовта е храм за двама, за трети място няма!
71) Едно сърце, което те обича, едно сърце което те зове. Едно сърце от тебе поглед не отделя, желае те и от любов ще умре.
72) Кому е нужна нашата раздяла? Кому са нужни нашите сълзи? Повярвай ми безумно те обичам и моята любов си само ти.
73) Как тежко е да обичаш, да страдаш по любим човек, и в късни нощи да въздишаш, когато е далеч от теб.
74) Обичам живота безумно, защото в него си ти. Обичам и тебе безумно, защото живота за мене си ти!
75) Но това е положението не те обичам, но защо ли ме боли когато го изричам?
76) Не е важно как се чувстваш, а да се чувстваш добре.
77) Вярни думи, вярна обич, има ли за тях раздяла? За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла!
78) Гледам твоето лице, моят свят държиш в ръце. Навън крещя: "обичам те". Пред теб стоя, усмихвам се. Ей ти Обичам те.
79) Да обичаш значи да страдаш, да нямаш минутка покой, но колко по-тежко е да знаеш, че този който обичаш не е твой.
80) Любовта ни те превърна в куп строшени стъкалца, как обратно да я върна куп по куп да събера.
81) Пошепни ми, дай ми въздишка, дай ми целувка преди да ми кажеш: "Сбогом".
82) Любовта не съществува, тя е само игра, сълзи и страдания. Това са неините правила!
83) Обичай силно, дори и от това да те боли и знай, че и ако теб някой някъде те обича и него го боли.
84) Прости ми ти, прости, че още те обичам. Просто, че твойто име в молитвите изричам. Прости ми...
85) Този, който умее да проумее, ще съумее да преудолее нещастието от пристрастието.
86) Когато лъжеш любовта, самотен винаги оставаш...
87) Живей, докато не е излязло на мода да се мре!
88) Гледам твоето лице, моя свят държиш в ръце. На ум крещя: "обичам те", пред теб мълча, усмихвам се. 89) Ако загубиш мен аз ще загубя теб, но ти ще загубиш повече, защото мен ще обича всеки, а теб никой както аз! 90) Приятелството е хоризонт, който се разширява всеки път когато го приближим. 91) Приятелството, което се основава на признателност е като снимка, която избледнява с времето. 92) Винаги печеля, освен когато губя, но това не се брои. 93) Днес живей, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде. 94) Погледни звездите и се замисли, ще ме забравиш зная, ще ме намразиш зная, но моля те помни хубавите мигове, целувките дори! 95) Знам, че е грешна с теб любовта. Знам, че ти си обречена на друг, но не мога да спра да се страхувам че ще те загубя. 96) Защо се влюбих в теб маймуно, защо така се преебах, нямаше ли други, та точно теб избрах! 97) И все пак нещо трябва да оставя, дори това да бъде пепелта, защото всичко хубаво и трайно оставя някаква следа. 98) Ако ме уважаваш - ще ме притежаваш. Ако ли не - ще ме гледаш в чужди ръце. 99) Тръгвам, връщам се и пак пред мен се вилнее мрак. В тъга заспивам и уморен, в ноща сънувам те до мене пак. 100) Ако някой говори зад гърба ти, радвай се, че си пред него. 101) Да знаеш как те обичам само, невъзможно е за малките деца, но аз преди да кажа: "мамо", скандирах: "САМО ЦСКА". 102) Мога да бъда нежна сълза, мога да бъда златна звезда, мога да бъда вълна в морето, мога да бъда греха на сърцето. 103) Дано даде съдбата да имаш дъщеря и с нея да се случи всичко онова, което аз истрадах, изстрадах, но разбрах, че любовта е само за хора със сърца. 104) Който обича - той не забравя, който забравя - той не обича, който обича, а после забравя - той е забравил как се обича. 105) Животът е буря - в един миг слънцето те гали, в следващия морето те блъска в скалите... 106) Майната ти обич моя, всичко е до тук, вече ме обича друг! 107) Където и да си винаги ще те боли. Ще осъзнаеш ти, че не всичко в живота е пари! 108) Защо загубих вяра в живота? Защо загубих вяра в любовта? Защо живота е изпълнен с идиоти желаещи единствено плътта! 109) Живота е красив, стига да си малко див, да имаш повече пари и сърце, което да гори! 110) Защо те обичам? Защо ме нарани? Неискам да роня за тебе сълзи! 111) Да те забравя - по добре да умра. Да те обичам - значи да нося болката. 112) Ще идвам в съня ти и ще си отивам. Не ме оставяй ти отвън на пътя. Вратите не залоствай. Ще влезна тихо, кротко ще приседна и когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида... 123) Когато човек лъже той убива една част от света. Това е предела на смъртта, който хората погрешно наричат свой живот. 124) Ако разбиеш сърцето ми на хиляди малки сърчица, знай, че всяко едно от тях, ще те обича повече от хиляди заедно. 125) В живота няма нищо загубено или случайно. Има само все по-хубави поводи да се срещаме тайно. 126) Раздялата за любовта е като вятъра за огъня. Слабия го гаси, а силния го разгаря. 127) Няма предели за тези, които са минали всякакви граници. 128) Едва когато нещо си отиде, едва когато с нещо се простиш, разбираш колко ти се свиди, разбираш и започваш да тъжиш. 129) Недей обещава сърцето си на двама, защото в живота ще получиш измама. 130) Чувствам, че ти нямаш чувство да почувстваш мойте чувства. 131) Майната ти обич моя, ти не си добре. Като мен мъж ще срещнеш, само че незнам къде... 132) Съмнявай се, че звездите са огнени, съмнявай се, че истината е лъжлива, но никога не се съмнявай, че те обичам. 133) Що да сторя да те върна , ще се боря всичко ще обърна, пак до мене да те зърна. Обич моя ще те зърна. 134) Няма съвършен човек, има само съвършени намерения. 135) Обичам те защо да крия? Защо сърцето да боли? Тя любовта не може да се скрие... 136) Защо, защо ли те видях, защо ли с теб се запознах, погледнах те в очите аз, и пламна огън между нас. Обичам те! 137) Ако видиш някой честен човек, убии го да не се мъчи на този свят. 138) Този, който обича по-силно, винаги остава победен и осъден да страда. 139) Споменът е рай, от който никой не може да те изгони. 140) Любовта е нежно цвете, тя е бисър от сълза. Хей живот чуй ме и ти съдба моя, нека да се върне моята любов! 141) Дъждът вали, снегът се топи, а моето сърце без теб - тупти. 142) За да бъдеш щастлив, не трябва да обичаш, а да бъдеш обичан. 143) Ако някога без теб остана, няма повече да съм човек, ще бъда само труп със сяра за който няма лек. 144) Забрави ли ти, моите очи, как бликаха от тях сълзи? Сърцето ми бе в твоя власт, не тръгвай - спри, бе моя глас. 145) Никога не казвай: "да", когато чувствата ги няма в теб, когато ровиш в свойта самота. 146) На теб ръка завинаги подавам, по пътя общ да тръгнем призори, едно сърце с любов аз ти дарявам, живота ми с теб да изживея. 147) Живота е бурен, света те привлича и ти ще намериш и ласка и страст, но никой не ще те обича, тъй както обичам те аз. 148) Любовта на летеца са небесата. Любовта на морето е океана. Любовта на моя живот си ти. Обичам те! Обичай ме и ти! 149) Любовта е живот, живота е любов, а да си лишен от любов, значи да бъдеш лишен от живот. 150) Обичам те и пак ще те обичам, сърцето ми за тебе все тупти, дори и в ада да отида, никой няма да ни раздели. 151) Обиам те! Защо да крия? Нима е забранена любовта? Нима аз нямам право да обиам, тъй както всички хора по света? 152) Случайно срещнахме се аз и ти, случайно ме погледна ти и някакси случайно аз се влюбих в твоите очи. 153) Вечността е пред нас, стенем в нейната власт, щом стихията спре всичко в нас ще умре. Обичам те! 154) Обичам аз едно момиче, обичам го от все сърце. За нея аз на всичко съм готова, дори на чашата с отрова! 155) В очите ми вали не си признавам не са сълзи. Как искам да те разбера, как искам да върна деня! 156) Звезди ли искаш да ти свалям, морски пясък да броя, нима не чувстваш, че аз по теб горя. 156) Няма след теб да тичам, няма да ти се вричам, няма и друг да обичам. 157) Нека гасна във печал щом коварство си ми дал. Щом с черни, хладни дни мен наказа ти. 158) Това, което губим за миг не може да ни го върне и вечността!!! 159) Когато притвориш очи, уморени и впиеш устни в друга уста, спомни си, че неиде има сърце, наранено сърце пропито с тъга. 160) Да обичаш някой, който не може да бъде твой е болест, която само смъртта може да излекува. 161) Непростимо е да съм сам, а на вън да чака любовта, всякаш света е късче лед, щом не сам със теб! 162) Небето е ясно, полето е тясно, не разбра ли копеле нещастно, че те обичам страстно! 163) Аз те обичах, ти - мене не. Аз те търсих, ти - мене не. Аз те преследвах, ти - мене не. Аз те забравих, ти - мене не! 164) Едни очи аз няма да забравя, едни очи ме карат да не спя, едни очи ме мъчеха жестоко и аз не ще им никога простя! 165) Животът(съдбата) е това, което се случва докато кроим други планове. 166) В живота може да вярваш само на себе си и то невинаги. 167) Щастието трае до тогава, докато човек умее да го цени. 168) Да обичаш е по лесно, отколкото да докажеш любовта си. 169) Отмъщението невръща загубеното! 170) Да обичаш, когато те обичат е човешко. Да мразиш, когато те обичате жестоко. Да обичаш когато те мразят е велико! 171) Щастието е единственото нещо, което човек може да раздава без да притежава. 172) Ако поне за миг мислиш за мен така, както аз мисля за теб, то бъди сигорна, че ще се срещнем отново! 173) По добре да си обичал и губил, отколкото никога да не си обичал. 174) Когато тръгнеш да се изкачваш по стълбата на успеха, небъди жесток със останалите, защото може да ги срещнеш на връщане. 175) Музиката е живот, а любовта - музика, следователно - животът е любов. 176) Никога не обеснявай, пред приятели не се налага, а враговете няма да повярват. 177) Човек е част от себе си, останалата част са приятелите му. 178) Омразата парализира живота - любовта го изцелява. Омразата обърква живота - любовта връща хармонията. Омразата помрачава живота - любовта го озарява. 179) Ако обичаш някого напиши името му в кръг вместов сърце, защото сърцата биват разбити, но кръговете се въртят вечно. 180) Ако можех да свалям по една звезда всеки път, когато си ме карал да се усмихна, цялото вечерно небе щеше да е в ръката ми. 181) Най-добрите и красиви неща на света не могат да бъдат видяни, нито докоснати, те се усещат в сърцето. 182) Любовта започва с усмивка, увеличава се с целувка и завършва със сълза. 183) По-добре е да си гладен, но да не ядеш какво да е и по-добре да си сам, отколкото с когото и да е. 184) Човек не е ревнив когато обича, а когато иска да бъде обичан. 185) Какво е любовта - да обичаш някого повече, отколкото заслужава. 186) Ако обичаш някого даи му най-скъпото си, а ако той те обича, не би ти го отнел! 187) Иди си и не мълчи, иди си чуваш ли мълчи, че болката без друго е голяма, в сърцето ти за мене място няма! 188) Бъди звезда за всички, но слънце само за мен. С душата си обичай всички, но със сърцето си само мен! 189) Ако ме видиш в съня си не ме гони, а по буската ме целуни и с меките си ръце ме прегърни. 190) Ако обичаш някой и това боли, обичай го дори и наранен да си, и ако някой те обича запомни, би трябвало и него да боли. 191) Да обичаш е лесно, но да бъдеш обичан е трудно. 192) Вече знам, ще е вечна нашата любов, тя никога няма да се збъдне. 193) Може да си само една личност на света, но за една личност си целия свят. 194) Мислех, че имам приятелство - грешал съм. Мислех, че имам любов - грешал съм. Мислех, че имам себе си - грешал съм! 195) Всичко хубаво се постига с цената на голяма болка. 196) Любовта е да раздаваш душата си без жал и мигом да забравяш кому какво си дал. 197) Любовта е непреодолимото желание да си непреодолимо желан. 198) Любовта не се състои в това двама души да се вторачат един в друг, а в това да гледат в една посока. 199) Единственият начин да имаш приятели, е да бъдеш приятел. 200) Понякога сърцето вижда това, което е невидимо за очите. 201) Не върви пред мен, може да не те последвам. Не върви зад мен, може да не те водя. Върви до мен и ми бъди приятел. 202) Трябва да си търпелив, любовта не винаги е идеална. Тя си е просто любов. 203) Не следвай път - върви където няма път, и остави следи. 204) Мисли. Вярвай. Мечтай. Рискувай! 205) Никога не е късно да постъпиш правилно. 206) Ако ти живееш 100 години, аз искам да живея 100 години без един ден, така че никога да не живея без теб. 207) Не искам да съм всичко за всеки, а да бъда нещо за някой. 208) Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре. 209) Пътят към къщата на приятел никога не е дълъг. 210) Човек не обича истински, ако не обича вечно. 211) Това, което не ни убива, ни прави по-силни. 212) Когато искаш - намираш начин, когато не искаш - търсиш причина. 213) Това, което е било никога няма да бъде като преди, а това което ще бъде никога няма да е същото. 214) Ще ме търсиш обич моя, ала не сега, а когато след завоя видиш ми гърба. 215) Запомни сега без теб мога аз, болката няма над мене власт. Ти мечтаеш за победа и затова ще бъдеш победен. 216) Нищо не е винаги, всичко е понякога. 217) И винаги, когато аз си лягам и се мъча да заспя, в съня си аз ръката си протягам, за да хвана твоята ръка. 218) Да ме обичаш, не те задължавам, но да ме забравиш, не ти позволявам. 219) Докога така искаш да мълча? Отнемаш ти мечти с безмислени игри. 220) Да обичаш е нищо, да си обичан е нещо, а да обичаш и да те обичат е всичко! 221) Първата любов се дълго помни, първата целувка най-боли, първата милувка дълго пари, най се помнят първите очи. 222) Любовта е чувството, което чувстваш, когато си почувствал, че чувстваш чувството, което никога не си чувствал. 223) Немога аз да те забравя, за мене ще бъдеш винаги мечта. Обичам те и ще те обичам, защото имам право на това. 224) Обикнах те мъчително и бавно, обикнах те по-малко всеки ден, за да не мога да те забравя, когато си далеч от мен. 225) Ако ти кажа, че те обичам, това ще бъде малко. Ако ти кажа, че ще умра за теб, това ще бъде много. Затова ти казвам, че аз живея за да те обичам. 226) Не търси любовта, там където я няма. 227) Любовта е празна бутилка с етикет - "мечта". 228) Всичко за мен си ти, моляте просто ми, не мога да спра да те обичам. 229) Ще ти говоря за любов сега, а ти тъгувай по нашите изгубени звезди, по вече отлетелите мечти и примерно вехнещи надежди. 230) Не е нещастно момичето загубило любовта на един глупак, а е нещастен глупакът изгубил последния шанс да стане човек. 231) Има само два начина да се справиш с жените, но никой не ги знае. 232) Който се съмнява прилича на морска вълна - издигана и размятана от вятъра. 233) Защо те срещнах, защо се влюбих? Намерих те и те изгубих! 234) Момиче не искам да ти кажа сбогом, но не искам да те виждам да плачеш, затова ще го кажа, сбогом. 235) В тишината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. 236) Поражение на съществува, докато човек не се признае за победен. 237) Не си заслужава да умреш за една любов. Напротив, за нея трябва да живееш! 238) По-лесно е да се скриеш чувствата които имаш, отколкото да се преструваш, че имаш чувства, които нямаш. 239) Ако няма къде да отидеш, ела на себе си. 240) Когато се колебаеш, кажи истината. 241) Прекалено късно е вече да се предаваш, прекалено рано е още да се отказваш. 242) Когато сърцата се разделят, няма смисъл ръцете да остават една в друга. 243) Да обичаш дълбоко означава да забравиш за себе си. 244) Ревността е изкуството да причиняваш на себе си, по-голямо зло, отколкото на другите. 245) Живях по твоите правила, красиво беше всичко до сега. Видя ли, че навън вали отивам си, тръгвай и ти. 246) Къде си ти? В този миг. Аз съм само с мисълта за теб в ноща. Можеш ли да бъдеш с мен в своя сън и своя ден? 247) Обичаш за да задържиш, търпиш и продължаваш не някой друг, а себе си оправдаваш, че може би това заслужаваш. 248) Ти си звезда в моя живот между хиляди звезди, последна молба - чуй ме любов, аз те моля - остани! 249) Когато загубиш едно приятелство не го заменяй с омраза, защото е подло да мразиш човека който до вчера си обичал. 250) Едно сърце безумно те обича, едно сърце безумно се кълне, че вечно тебе ще обича, че вечно тебе ще зове. 251) В живота често е така, когато взимаш, после даваш. Но излъжеш ли любовта - самотен оставаш. 252Обичаш да полуда, обичаш до смърт, но това било заблуда, лъжовни думите били... 253) Любовта е малка уличка в булеварди от тъга. 254) Обичай този който те обича, а не този който те привлича. 255) За последен път - погледни ме, не ме търси - остави ме. Прегърни ме и забрави моето име и от съзнанието си заличиме. 256) Не се старай да принадлежиш на онзи, който принадлежи на друг. 257) Любовта не значи ватър, любовта не значи дим, а значи да обичаш искрено един. 258) Обичах те, но всичко боли, а после умира. Разлюби ме и ти без вик, разлюби ме, ако още ме обичаш. 259) В живота си обичам 3 неща - Теб, защото не си до мен. Сърцето си, защото те обикна и надеждата, че ще бъдеш с мен. 260) Когато птиците летят в ефира, когато вятъра гали свежите листа и езерото с хоризонта се събира, тогава идва любовта. 261) Без теб не мога разбери, без теб сърцето ме боли. Без теб е тъжна мойта младост, без теб за мене няма радост. 262) Обичам те! Защо да крия? Защо сърцето да мълчи? Тя любовта не може да се скрие! Тя дори в погледа си личи! 263) Леглото ти с бели рози ще покрия, аз всяка роза съм целувал през ноща. На всяка казах колко те обичам и колко пусто е без тебе по света. 264) Отиде ли си твоята любима, остава само болка и тъга. Любов все още в сърцето има, ала слабее младата снага. В началото спомена омаен, а другото е край, но край безкраен. 265) Ако човекът е лодка, а живота море, тогава научи се да плуваш добре. 266) Когато розите увяхнат ти ще ухаеш на роза. Когато птиците замлъкнат, ти ще пееш като славей, но когато ти ме зарежеш, аз ще умра. 267) Желая ти букет от рози, покрит с капките на младостта, нежно завит с воала на щастието и прекрасно обвързан с лентата на любовта. 268) Когато ноща потъне в своя разкош, когато не се чува и вълчия глас, тогава в съня ти ще дойда аз, тогава за последно да чуеш моя глас. 269) Обичам те и пак ще те обичам, сърцето ми за тебе все тупти, дори в ада да отида никой, няма да ни раздели! 270) Нека първите есенни лъчи погалят твоите слънчеви коси и в утрото на бъдещия ден спомни си ти за мен. 271) Когато слънцето изгрее и пусне своите лъчи недей забравя момчето с кафявите очи. 272) Ако съм птица ще те даря с вечността си. Ако съм орел ще те даря с гордостта си, но аз съм човек и ти дарявам обичта си. 273) Както чайка не може без море, така без теб сърцето ми ще спре. 274) Светлина си ти за мен. В безвездна нощ звезда. За тебе мисля всеки ден. За твоята неземна красота. 275) Всеки спомен е болка, всяка мисъл тъга, без теб аз немога и без теб аз ще умра. 276) Мисля, че деня е подходящ, за да зарадвам твойта душа с нежно предложение към теб, а това е моята мечта - да бъда винаги с теб. 277) Искам да съм сълза, да се родя в очите ти, да се стека по бузите ти и да се удавя в устните ти. 288) Ако обичаш богатите - не ме обичай, защото има по богати от мен. Ако обичаш красивите - не ме обичай, защото има по красиви от мен. Но ако обичаш, тези които те обичат - обичай ме защото никой не те обича повече от мен! 289) Ти свиваш рамене, уверена си че ще се върна, но уви. Ти всичко ми отне, дори и силата да се обърна. 290) Невидим нека да съм, да не видиш как ме боли. Невидим нека да съм, да не видиш моите сълзи. 291) Навън е мрачно и студено, май се кани да вали. Прости немога да те мразя, обичам те - обичай ме и ти. 292) Като птица бяла утрото лети, самотата влезе в мойта стая. Гордостта ми днес погуби, любовта и згреших ужасно аз си зная. 293) Вали в очите ми вали, не си признавам. Не не са сълзи, кайи ми как да продължа? Кажи ми защо заваля? 294) Без твойта обич тук, умирам аз от студ. При мен пак се върни и пак ме прегърни. Не мога и за миг да те сменя с друг. 295) Аз страдах, ти не ме разбра. Аз плаках, ти не ме видя. Друга сълзите ми истри, но защо не беше ти? 296) Аз свикнала съм искрено да давам по мъничко от моето сърце, но често го разпилявам и събирам зрънце по зрънце. 297) Бъди дявол за да се почувстваш като у дома си, като те пратят подяволите. 298) Имам всичко на света - само тебе нямам. Зная имам 100 жени, само тебе не. Имам всичко разбери, само тебе не! 299) Споменът в душата ми гори. Спомен от нечакани сълзи. Няма те и празен е света. Празен е света без любовта. 300) Защо се криеш зад лъжи, зад думи купени, кажи... Нали ни свързваха мечти, кажи ми истината ти! 301) Излъга ме. От този ден се скъса нещо вътре в мен. Виновно не бърши очи, не казваш нищо - помълчи! 302) За тебе братко тази нощ ще пия аз, но виното във чашите горчи. Прости ми братко, че не съм сега до теб - душата ми разкъсана боли! 303) Сляпа съм без твоя поглед мил и топъл. Тръгна си покоя, аз съм нощен вопъл. 304) Тръгна си покоя - стой ще полудея. Викам те и страдам в бездната пропадам. Кой ще ме прегърне - светлината да ми върне. 305) Друга когато ти целуваш, мене да виждаш и сънуваш. Друга прегръщаш ли, да страдаш. В бездна от болка да пропадаш. 306) Кажи ми как да ти простя, да те прегърна, отново в нашата мечта да се завърна? 307) За този край кажи поне една причина, щом любовта ми ти отне сега от болка те проклинам. 308) Всеки спомен гаси се на тръгване, за да пази любовта от щети. 309) Но днес пак съм сам, цял и без тебе вече ям, вече спя! Днес пак завъртя се света, краи сърцето от лед! 310) Всичко ти бе за мен, всичко бях аз за теб. Всичко в този живот. Плакал съм аз за теб дори. 311) Кажи кому насъне се усмихна? Кажи защо ръцете си протегна със толкоз жар и после пак притихна? 312) Как да повярвам, че ме предаде ти, аз бях готов с тебе да страдам за да не те боли... 313) Не се рови в пепелта, няма да намериш огън, знай свършено е с любовта щом чуеш - сбогом. 314) Не вярвай, че жар са звездите, че слънцето грее за нас, но истината се крие в лъжите и знай, че теб обичам аз! 315) Как да останем с теб приятели, щом тлеят въглени в телата ни? 316) Малко е съвсем не ми стига да кажеш: "сбогом", и да отминеш. Нищо свое не остави гледах тебе сама. 317) Обърни се щом ме зърнеш, отмести очи, болест съм и лек за нея не ще намериш ти. 318) Когато лебедът умира той пее пред смъртта, защото знае, че умира в името на любовта. 319) Моля те кажи, дори да са лъжи, че в теб живея аз, че вярваш още в нас. 320) Ходи с момиче ден два, но никога не казвай да, защото те са същества с идиотски сърца. 321) Без теб има само болка, без теб живота е тъга, без теб пусто е на този свят, без нежния ти глас няма за мене радост. 322) Не съм сама, самотата е с мен. Като умра всичко ще бъде наред, живота е преход, самотата по-вярна от теб. 323) От изгубената любов остава само болка, самота, разбито сърце и въпроса - защо? Но по-добре е да изгубиш, отколкото никога да не си обичал. 324) Как без теб сега да живея? Как да се смея аз? Кой ще стопли мойта постеля с устни от жар и страст? 325) Не вярвам, че си грешка в живота ми, дори и да ме боли. Не вярвам, че превърна се любовта в прах под пепелта. 326) В една лъжа се превърна, счупи се любовта. Тя за мен сега се превърна в тъжна горчива сълза. 327) Животът е буря, която ще ни раздели, но ти ще ме запомниш завинаги. 328) Аз поисках и дъжд заваля, не ме гледай с укир в очите, аз обичам дъжда той единствен скрива сълзите... 329) Обичам те, но нея повече. За тебе бих направила всичко, за нея невъзможното. 330) Недей ме гледа, че се смея, смехът е само на уста, весел съм и лудея, а в съцето ми е пустота. 331) Пусто е. Студът сълзи, лед сковава сърцето ми. Късно е и не плачи, тя не вижда сълзите ти. 332) Споменът за тебе ме измъчва всеки ден. Споменът за тебе тъй далече е от мен. Няма да те имам и сълзи да проливам. 333) Мечтая да бъда такъв, какъвто бях тогава, когато мечтаех да бъда такъв, какъвто съм сега! 334) Обичам те единствена си за мене, но ти бе знаеш за това и може би си имаш друг, съжелявам, че получи се така. 335) Ако нямаш това, което обичаш трябва да се научиш да обичаш това, което имаш... 336) Ти беше палаво дете и ти трябваше играчка, подарих ти моето сърце, а ти в играта си го смачка. 337) Ако търсиш истината знай, че тя винаги се крие някъде по средата. 338) Люби, обичай казал някога Христос, но дали ще те обичат това е друг въпрос. 339) Дали да ти кажа не? Така ще остана без сърце. Дали да ти кажа да? Така ще остана без душа. 340 Ще мога ли да простя? Сърцето ми казва да, но чувам така добре, душата ми казва - не. 341) Ослепях от думи зли, от чуждите лъжи. Полудях от ревността - погубих любовта. 342) В сълзи душата ми се дави, в бездна от тъга. Защо ли клетвите забрави и стана роб на суета. 343) Една мечта мен ме вълнува, една мечта в мен гори - да бъдем вечно заедно и никой да не ни раздели! 344) Правя квото намеря за добре и никой и нищо не може да ме спре! 345) Бях млад, красив и жив, виж ме сега една развалина. Дай от твоя дух, дай от твойта кръв, дай ми светлина, спаси ме от смъртта. 346) Затова не ме моли - уморен съм от разбити мечти. Затова не ме моли - уморен съм от измамни сълзи. 347) Не е важно от къде идваш и на къде отиваш - важното е по пътя си да бъдеш щастлив. 348) Трябва нещо да боли, за да усетиш, че живееш. Triabva neshto da boli,za da Ysestash,che jiveesh!!! 349) Ако имах най-острата стрела с нея бих пробол сърцето си и с кръвта бих написал на небето: "обичам те!". 350) Мога да бъда нежна сълза, мога да бъда златна звезда, мога да бъда вълна в морето, мога да бъда греха в сърцето. 351) Всичко започва за да свърши и да остави спомена, за това което никога няма да се върне. 352) Не е важно къде си, важното е да си там където трябва. Ne e vajno kade si ,vajnoto e da si tam kadeto trqbva .... 353) Ще се помоля... Ще се помоля дано още поне ме мразиш... Тогава мога да се надявам, че няма много да те боли. 354) Да ревнуваш без повод е глупост, но да ревнуваш с повод тогава вече е късно. 355) И да паднеш пак на колене и да молиш пак ще кажа: "не", искам в очите ти сълзи нека те боли! 356) Миналата нощ испратих един ангел да те пази, но той се върна бързо, аз го попитах - защо, а той ми каза: "Ангел не пазя! " 357) Обичам те защо да крия, нима пък смешно е това, смешни са уния които крият любовта. 358) Баща ти е голям крадец принцесо! Откраднал е най-красивата звезда от небето и е направил теб! 359) Неможеш да откриеш любовта, когато тя не съществува. Но неможеш да я скриеш, когато наистина се появи. 360) Така ми липсваш, без теб ще полудея, за тебе знай копнея, не мога да живея без теб. 361) Ако за света ти си никой, за мен ти си целия свят... Обичам те!
362) Любовта е тази която за разлика от разликата не прави разлика.. А ти разлика правиш ли?
363) Живота е розов, но ако си добър художник с воля и въображение.
364) Както вълните са част от морето, както тревата е част от полето, така и ти си част от сърцето ми.
365) Обичаш го нали? Ревнуваш го от мен нали? Обичай го, крещи, но той ще бъде мой помни. 366) Ако има свят по-добър от този бих искал той да бъде само в рози и една от тях ще подаря, но истинска ще бъде тя.
367) В мен няма красота която да те привлича, но бъди сигорна, че имам топло сърце, което винаги ще те обича.
368) Обичай ме, събличай ме, искай ме, желай ме.. притискай ме и пак поискай ме.
369) Когато ноща потъне в своя разкош, когато не се чува и вълчия глас, тогава в съня ти ще дойда аз, тогава за последно да чуеш моя глас.
370) Зная за тебе тя е звездата и всичко в нея е сякаш магия. Зная за тебе тя е жената, за нас да мечтая дори и не смея. 371) Има часове за които съм копняла, има мигове за които сам мечтала, но имам и приятел за когото всичко бих дала.
372) Колко страдах, колко горчиви дни, колко болка и мъка ти ми причини. Бях готова, исках да ти простя. Ти закъсня, ужасно закъсня.
373) Често поглеждам луната и нейните бледи лъчи, често си спомням за теб и твоите красиви очи.
374) Искам да ти призная, но как само не зная, че по тебе се увличам и лудо те обичам.
375) Аз всички удари събирах, душата ми едвам не изгоря и ако трябва утре да избирам - отново теб ще избера.
376) Мога да искам, зная да искам, но съм инат и не искам.
377) Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла.
378) Работи сякаш не ти трябват пари. Танцувай така сякаш никой не те гледа. Обичай така сякаш не си бил нараняван.
379) Човек трябва да бъде достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях и достатъчно силен, за да ги поправи. 380) Тя е чувство, което дяволите наричат адска смърт, ангелите - райско щастие, а ние хората любов.
381) Няма никаде от мен да се скриеш, ще те следвам аз където идеш ще съм слънце на деня ти и ще съм луна.
382) Всяка една любов идва и си отива, но непоклатимо в сърцето остава първата любов. Пълна с радост и тъга и с нежна топлина. 383) Аз искам нещо да ти кажа, може и странно да звучи - Обичам те, а за мене каквото искаш си мисли!
384) Тръгвам си и губиш ме плаче ти душата, не неможеш никой друг да обичаш както мен.
385) Ако ме гушкаш - недей да ме пускаш. Ако ме целуваш - не мисли да се сбогуваш. Звездичка над теб ще свети и за мен ще те подсети.
386) Едно момиче те обича, но ти не разбра, Погледни го в очите и ще разбереш, че е така!
387) Не вярваме в рая защото живеем в ада, справяме се вече само и нямаме нужда от дявол.
388) Да обичаш, това значи да бъдеш направен от сълзи и въздишки от пламък и вярност, докато станеш - купчина пепел.
389) Ти си толкова далече от мен, вярваш ли, че повече искам, ти да бъдеш винаги близо до мен, знаеш ли че още те обичам?
390) Бъди щастлива аз няма да ти преча. Желая ти успех в любовта. Едно аз искам да ти кажа: "обичах те", но ти не ме разбра!
391) Обичам те ти казвам в този ден, защото ти държиш сърцето ми в плен.
392) На вън изгрява ден, но остава тъмно в мен. За мен единствена си ти. Ти си слънце в моите дни. На вън изгрява ден, но душата плаче в мен. Върни се ти! Безкрайно знай ми липсваш ти!
393) Спри, спри не си отивай. Знай времето ще ни прости грешките на двама ни.
394) Много те обичам и не го отричам, много те ревнувам и в сълзи нощем пътувам, нощен те сънувам, знай не се шегувам.
395) Небето вдига тъмните клепачи, за да посрещне идващия ден, а аз седя самичка в стаята и плача за любовта отишла си от мен.
396) Аз много те обичам, за теб сърцето ми гори, живота ми без теб е скучен, без теб не мога - разбери!
397) Откакто съм с теб аз съм човек без сърце, незнам аз ли ти го дадох, ти ли ми го взе. Но пази го добре до твоето сърце.
398) Писна ми от теб, какво си мислиш, че цял живот по теб ще тичам! Глупости не се надявай, ама пак си те обичам.
399) Любовта - тя започва тогава, когато заради друг ти си готов да измениш на себе си.
400) Може би аз не съм за теб, може би ти не си за мен, може би грешка е това. Може би чакаш любовта, може би тя не е дошла.
401) Ако някога пак те целуна, две звезди ще се смеят до нас и ще помня, че някой обича - има много звезди и за нас.

http://WWW.CVETANSKI.HIT.BG <-> http://spomnilisi.hit.bg/

Лекции - Антична литература - част 3

1
ЛИТЕРАТУРАТА НА ДРЕВЕН РИМ
Библиография:
История на Древен Рим, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1974 г.
ІІІ част, Глава 12: Криза на републиканския строй в Рим през 70 - 60-те години на І век пр.н.е. - стр.175
ІІІ част, Глава 13: Гражданските войни през 40 - 30-те години на І век пр.н.е - стр. 207
ІІІ част, Глава 14: Римската култура през ІІІ - І век пр.н. е.
ІV част, Глава 18: Култура на Средиземноморския свят през І - ІІІ век от н.е. /Антична цивилизация/ - стр.300
ІV част, Глава 19: Възникване и първи етапи в развитието на християнството - стр.318
Теодор Момзен, Римска история, Изд. “Прозорец”, 1999 г.
Пиер Гримал, Римската цивилизация, Изд.”Български художник” и Изд. “Отворено общество” , С.1998 г.
І част, Първа глава: Най-ранните времена: легенди и действителност - стр. 15
І част, Втора глава: От Републиката до Империята - стр.35
ІІ част, Трета глава: Животът и обичаите - стр.73
ІІ част, Шеста глава: Животът и изкуствата - стр.149
ІІІ част, Осма глава: Рим - първият сред градовете - стр.203
ІІІ част, Девета глава: Развлеченията в Рим - стр.249
Бъртранд Ръсел, История на западната философия, І том, ИК “Хр.Ботев”, С.1994 г.
Глава ХХ ІХ: Римската империя в културно отношение - 393 стр.
Антична философия, сб. /съст. проф. Ради Радев/, Н И, С. /ІІ издание/- 1988 г.
Лукреций - стр. 387
Сенека - стр.402
Марк Аврелий - стр. 437
АНТИЧНАЯ ЛИТЕРАТУРА /под редакцията на проф.А.А. Тахо-Годи/, Просвещение, Москва, 1980
Часть вторая - Р и м - стр.288
Римска литература, сб. в поредицата “Библиотека за ученика”, ДИ “Отечество”, С. 1988 г.
Публий Теренций Афър - БРАТЯТА
Марк Тулий Цицерон - ИЗ ПЪРВА РЕЧ ПРОТИВ КАТИЛИНА
ИЗ ЕТИЧЕСКИЯ ТРАКТАТ “ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО”
Гай Валерий Катул - ЛИРИКА /фрагменти/
2
Квинт Хораций Флак - ОДИ И САТИРИ /фрагменти/
Тит Ливий - ИТОРИЯ НА РИМ /фрагмент/
Луций Анеи Сенека - ИЗ “НРАВСТВЕНИ ПИСМА ДО ЛУЦИЛИЙ”
ИЗ ДИАЛОГА “ЗА ТВЪРДОСТТА НА МЪДРИЯ”
ИЗ ДИАЛОГА “ЗА СПОКОЙСТВИЕТО НА ДУХА”
Корнелий Тацит - АНАЛИ /фрагменти/
Апулей - ЗЛАТНОТО МАГАРЕ /фрагменти/
РИМСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Древен Рим - исторически преглед: Древен Рим е родината на римската цивилизация. В началото той е село населено от латините, разположено по бреговете на реката Тибър, в центъра на плодородната област Лациум. Възникнало е около 1000 г.пр.н.е. През периода 500-300 г.пр.н.е. Рим налага господството си над Апенинския полуостров и по крайбрежната ивица на Средиземно море.
От около 200 г.пр.н.е. до края на V век от н.е. Древен Рим контролира обширни територии от Европа, Африка и Азия. Римляните налагат начина и стила си на живот над завладяните народи, които, макар че запазват някои от местните им традиции, възприемат латинската култура.
Основите на римския начин на живот се полагат от местните италийски племена - Етруските и Кампанийците, макар че културите им се оказват по-късно под доминацията на латинската култура. Много други фактори допринасят за налагането на римския начин на живот. Огромно е влиянието на Велика Гърция, на гръцките обичаи, аспекти на религиозния култ и стилове, които се възприемат със или без съпротива от древните римляни. Приноси в римския начин на живот имат и народите от Близкия изток и от граничните области на Европейския континент.
Икономическият просперитет и успехите на римските легиони довеждат до формирането на Римската империя, която пък създава благоприятна среда за развитието на римската култура. В тази благодатна културна среда се изявяват даровити художници, занаятчии, добри администратори и юристи, които допринасят за развитието на разнообразни тенденции в римския начин на живот.
Въпреки дълбоките промени в устройството на Римската държава през периодите на Царете, Републиката и Империята тя доказва своята стабилност и приемствеността в законите и нравите, които създават и охраняват самобитността й. Тези обстоятелства допринасят за налаганито на специфичния начин на живот в нея. Здравите местни традиции
3
просъществуват в нравите, обичаите и постигането на благоденствие. Хората от Империята, населяващи Гърция са много по-високо образовани и рафинирани, отколкото варварското население на отдалечените северозападни провинции Галия и Британия. И все пак гърците, галите и британците принадлежали на един самобитен римски свят.
КУЛТУРАТА НА ДРЕВЕН РИМ
Римското общество: От древни времена римското е разделено на висше патрицианско съсловие и плебеи, които представляват останналата част от населението. Патрицианските фамилии се групират в кланове, които вероятно са отразявали вътрешната структура на древните латински племена. Един от тези кланове, Юлиевците, захранва със свои именити представители първата имперска династия на Древен Рим. Принадлежността към силен клан осигурява достъпа на потомците му във войската, съдийската колегия и администрацията. Всъщност на административни постове били издигани и синовете произхождащи от конническото съсловие, което обединява нисшите слоеве на римската аристокрация.
С течение на времето различията и ограничаването на достъпа до висшите административни постове отпадат. През периода на Ранната република тези постове са все още запазени за потомците на патрицианската каста, на още през периода на Ранната империя до тях започват да се издигат и мниго талантливи и напористи представители на конническото и на плебейското съсловие. Патрицианският произход остава само повод за кастова гордост, но вече не е осигурено предимство в изграждането на обществена кариера.
Друго важно различие е премахнато през 212 година пр.н.е., когато императорът Каракала дава право на всички жители на огромната Римска империя да получат римско поданство. Така хората от провинциите се изравняват по права със жителите на метрополията.
Около патрицианските и коннически домакинства се групира прислойката на к л и е н т и т е, която по примера на висшите класи търси икономическа мощ и административна позиция. Типични стават случаите, в които клиентът търси подкрепа от покровителя си /патриций или конник/ за да си осигури някоя обществена длъжност или концесия за търговия. Покровителят може да упражни властта и влиянието си, но очаква след това клиентът да му се отплати по подобен начин. Системата на к л и е н т и л и з м а представлява важен аспикт на римския частен и обществен живот. По-известните мъже събират около себе си все по-широки общности от клиенти, определят им приемни часове и дни,
4
така че голяма част от обществените и търговски дела на Рим се осъществяват в рамките на системата от клиенти.
Висшите класи в Древен Рим имат силно развито чувство за обществен дълг: независимо колко голяма е богатството му римският патриций е призван да обслужва res publica / буквално, “обществените дела”/ в гражданската и военната сфера. Младият син, произхождащ от управляващата класа, се впуска в състезанието за постигане на кариера cursus honorum, което означава готовност да се поемат отговорностите на няколко административни и правораздавателни поста. За някои последната цел е управлението на някоя провинция, макар че често издигането на такъв пост да зависи не само от произхода, но и от таланта. Службите в съда и в Сената са винаги възнаграждения за честта и високопочитани задължения. Те играят важна роля в публичния живот на класата, която отделя по-голямата част от живота си на инвестирането и търговията.
Свободнородените плебеи се радват на равни права и привилегии, отначало охранявани от кастата на патрициите /поне по принцип/, а по-късно от техните собствени магистрати - плебейските трибуни tribunus plebeiorum, избрани от самите тях. По-голямата част от населението на Империята има търде малко права, тъй като древноримската икономика е основана върху робството.
Роби от всякакви народности могат да бъдат открити във всяко кътче на огромната Римска империя: те са работната сила, която римляните използват в мините и кариерите, в големите ферми, в първите индустриални фабрики и цехове. Много от тях служат като домашни роби, зависят от добродетелността на стопаните им, някои от които се отнасят грубо с тях, а други им имат доверие и ги приобщават към семейния си кръг. По-късметлиите сред робите можели да се откупуват, да осигуряват свободата си, да влизат в класата на о с в о б о д е н и т е liberti, която придобива много от правата на свободните граждани /макар че предразсъдъците срещу новоосвободените роби са силни и трайни/.
Децата на освободените роби са равни с потомците на свободните граждани, докато издънките от роби наследяват робското положение на родителите си. С еволюцията към политически абсолютизъм по време на Империята се ограничават правата на освободените бедняци, дори и на занаятчиите, чиято гилдия се разраства по време на Късната иомперия, когато чрез закон повечето занаяти и търговски дейности стават наследствени.
=================================
Денят на римлянина
Денят на римлянина започва рано, още със зазоряването. На закуска /ientaculum/ се яде някакво леко ястие и веднага след това започва трудовия ден.
5
През ранните часове клиентите посещавали покровителите си /господарите си/. Осъществяват се частните сделки и се плащат обществените такси и налози. Съдилищата и Сенатът също започвали работата си отрано и заседанията и продължавали до ранния следобед.
В средата на деня се приема първото солидно хапване - обядът /prandium/, на което всеки е добре дошъл. През ранната епоха това е основното за деня хапване, но постепенно вечерята /cena/ става по-важното хапване. Обикновено обядът е бил в тесен семеен кръг, често се е състоял от леки ястия и гости не се канели. След него се е подремвало малко, тази почивка е била особено важна през летните месеци, но е била по-кратка през зимните дни. По време на сиестата спира всякакъв труд. Дори във войскатах са се прекратявали занятията.
Във времето след сиестата римляните се отправяли към гимназиона или към баните. Балнеокомплексите били не само място за поддържане на личната телесна хигиена, но и място за срещи, за “освежаване на духа”. Всички социални слоеве са се възползвали от удобствата на термите /balneae/ . В края на 1 век пр.н.е. в Рим има вече 170 балнеокомплекса. В края на Късната империя техният брой е вече 900.
Много от римските терми се управляват като търговски дружества. Било е почетно задължение за имотните римляни да ги спонсорират и да съдействат за разкрасяването им. Мъжете и жените се къпели в отделни помещения. Баните за жени били по-малки и те се къпели в тях в определени часове. Някои от баните за бедни имали и репутацията на публични домове. Вероятно в тях се е допускала проституцията и други нерегламентирани със закон дейности.
Преди къпане се правели физически упражнения в обособена зала /palaestra/, проектирана за тази цел. В тях са бягали, водели са юмручни боеве, играели са с топка и са плували в басеина към палестрата. След това къпещият се преминавал през поредица от затоплящи и охлаждащи помещения, включваща и сауна с пара (caldarium). Сапун не се е ползвал: къпещият се е търкал с олио /понякога парфюмирано/, а след това е свалял кирта с особен тъп нож (strigil). Имало е тел яци, които осигурявали масаж и други услуги. Господарите идвали на баня обикновено с робите си. В края на къпането следвало изтриване и почивката, по време на която /преди брадата да стане на мода през 2 век от н.е./ някои са си бръснели брадите.
След банята идвала вечерята, централното ядене за деня и най-удобния случай за поддържане на социални контакти. Сигурно е вярно, че в някои заможнни семейства вечерята по времена на Ранната империя е била повод за демонстриране на имане, за прекаляване с яденето и за изява на парвенюшки маниери. Подобен тип предизвикателства явно не са били нормални и са били вземани на прицел от сатириците на времето. Много по-обичайно било кроткото похапване с приятели, така че вечерята винаги била повод да се
6
демонстрират добрите страни на гостоприемството. Трапезата за вечеря често се построявала от три кушетки / triclinium/, на всяка от които полягвали по трима гости, т.е. пълната трапеза се заемала от девет души. Много високо се ценял приятния разговор по време на вечерята, но често тя била съпътствана от развлекателни добавки - музика, поезия или някакви фокуси.
Римляните ценели високо храната, а по-богатите и по-образованите се интересували преди всичко от хубавите сосове и вина. Има много примери с прахосани за поддържане на удоволствието от обилната трапеза състояния. Изобилието на масата било често удобен състезателен повод за извоюване на социален престиж. По време на Републиката са прокарвани различни закони за да се ограничи сумата пари за една добра вечеря и да се изключат екстравагантните деликатеси от масата. Една изрядна вечеря се е композирала от три сервирания: смес от зеленчуци и маслини в малки чинии /gustatio/, основното ястие от меса, риба и зеленчуци /cena/ и десерта от плодове /bellaria/. Поглъщаното количество храна било огромно и чиниите били в повечето случаи препълнени. Много от римските ястия били подправяни с garum или liquamen, пикантни сосове, приговени от риба, месо и сладки плодове или мед. Римляните ценели особено високо рибата и морската риба била приемана в градовете от вътрешността /Рим/ като деликатес. Пиело се вино фалернското /Falernian/. Виното най-често се пиело по гръцки маниер, разредено с вода, но по-издържливите пиячи го предпочитали чисто. Вечерята продължавала докато имало вино и вървели хубавите приказки, но римляните избягвали да вечерят чак до ранните часове на утринта.
Гостите пристигали на вечеря във вечерно облекло, което се състояло от туника и късо наметало в един и същ цвят. Туниката и наметалото, допълнени с гамаши през зимата, били обичайното облекло за повечето римляни /носели се дори от някои жени/. Този стил на обличане бил типичен за по-бедните слоеве, търговци и занаятчии, и за войниците. Така се обличали понякога и хората от висшите слоеве. В тържествени случаи по-богатите и по-важни римски граждани в продължение на векове си носели все тогата, обемисто наметало от вълнен плат, изрязано край яката в полукръг и падащо свободно, на драперии около тялото. Много стара по произход тогата не била удобно одеяние, тъй като спъвала движенията, била е твърде топла наметка за през лятото и недостатъчно топла за през зимата. Въпреки всичко тя е била характерно облекло за римлянина и е било немислимо да се отиде на сделка или на тържество без тога. Чрез кройката на тогата се е означавало социалното положение: тясната ивица по подгъва (toga angusticlavius) указвала, че носещият подобна тога е от конническото съсловие, докато патрициите носели тога с широка ивица по подгъва (toga laticlavius). Тогата на императора била с широка пурпурна ивица по подгъва.
7
ИЗКУСТВОТО НА ДРЕВЕН РИМ
Появили се в една много малка област на централно-северна Италия древноримските изкуства и архитектурата остават през Периода на монархията /царете/ (751-509 г. пр.н.е.) и през първите два века на Ранната република (509-310 г.пр.н.е.) силно повлияни от етруската традиция и от другите италийски култури - както и от гръцкото изкуство, чието влияние ce упражнява само в изолирани случаи. Истинското римско изкуство започва да се изявява едва в края на ІІІ век пр.н.е. и навлиза в период на възход едва през ІІ век пр.н.е. едновременно с налагането на хегемонията на Рим, който се превръща в политически център на елинизирания средиземноморски свят. Под нарастващото влияние на гръцките изкуства и архитектура Рим предприема обновление на традиционните норми и форми, които е използувал дотогава в архитектурата, скулптурата и живописта.
Оттук произлиза доста комплексната форма на древноримското изкуство. Например архитектурата на храмовете не отрича древноиталийския си произход, но скулптурата е изцяло повлияна от гръцкото изкуство. От друга страна се появяват изцяло нови архитектурни форми като издигнатите върху свод монументални сгради. Римкото изкуство не възприема само един разред от лесно разпознаваеми форми. В архитекрурата, както и в портретното изкуство, съжителствуват и взеимно си влияят значителен брой художествени течения и традиции. От време на време проблясъци на висока творческа активност вливат живот на една обща тенденция към бунт срещу наследеното минало. Изкуството на римските провинции от Бретания до Месопотамия, от Балканите до Мароко, показва едно твърде голямо разнооабразие от форми и стилове.
До Късната империя най-разпространеният строителен материал е глинената тухла. Която на места е подсилена от дървени траверси, които се използуват в строителството на частните и обществените сгради и храмовете.
Първите римчляни използуват всички видове камъни, които откриват в съответната област, за да строят терасите, основите и укрепленията. Варовиковият камък е обикновено грубовато и в неправилни форми дялан (opus siliceum), докато по-меките скали, като вулканичния туф, се дялат в правоъгълна форма(opus quadratum). През ІІ век пр.н.е шупливият варовик започва да измества туфа и другите материали при градежа на сградите. През последните години на Републиката и през цялата Империя ще се използуват все повече различни видове мрамор /31 г.пр.н.е. - 324 г. от н.е./.
Още от етруската епоха за производството на цигли и други покриващи материали се използва печената земя. Употребата на печена земя почти прекъсва през ІІІ век пр.н.е., когато храмовете започват да се изграждат изцяло от камък.
8
В началото на Империята започва масовото производство на печени тухли, предназначени най-вече за облицоването на циментените стени (opus testaceum).
През ІІ век пр.н.е. изключително устойчивият ц и м е н т (opus caementicium), съдържащ вулканична пепел назоваваща се pouzzolane, замества традиционните материали. Оттогава започва да се строи по-бързо и по-икономично, което довежда до голямата промяна в архитектурата. Оттогава циментът може да бъде наливан във вътрешността на стените или по повърхността на някакво дървено скеле; може да бъде използван и в градежа на по-сложни конструкции, като, например, сводовете. Обикновено циментените стени се облицоват с плоски камъни в неправилна форма (opus incertum) или с правоъгълни камъни, които могат да оформят някакво изображение (opus reticulatum, в началото на І век пр.н.е.), или пък с печени тухли ( към 30-та г. пр.н.е.). Тези облицовъчни пластове служат често за основа на облицовки от мрамор или щук.
През I и ІІ век от н.е. в изграждането на терми, търговски сгради и дворци започват да се ползват по-сложни конструкции като сводовете и куполите. През същия период планът на традиционни сгради като храмовете и базиликети се обновява благодарение на използването на свода и цимента. Най-запазеният архитектурен пример в Рим е П а н т е о н ъ т, издигнат по времето на Адриан през десетилетието 118-128 година. Посветен на всички римски богове този храм е допълван от Антоний Благочестивият и е реставриран от Септимий Север. Но той е запазил огромния си купол, разделен на квадратни кесони от времето на Адриан. Построен е от цимент, диаметърът му е 43,30 метра – а на централното “ о к о “ в средата - 9 метра. Сводът покрива една кръгла с е л а /ложа за статуите на боговете/, в която са поместени седем ниши.
.................................................
В края на републиканския период обграждането на полукръговата арка с прикачен и надграден над нея олтар представлява нововъведение, което има бързо разпространение. Най-добрият пример е външната фасада на Колизеума. Все по-нарастващата употреба на хоросана в градежа на сградите свързва постепенно дорийския, йонийския и коринтския ордери, които придобиват декоративна функция, които дотогава изпълняват структурообразуваща функция.
В провинциите се налагат местните материали, техники и форми в архитектурата им. В източното Средиземноморие се запазват местните правила, наследени от древногръцката и елинистичната архитектура. Императорски Рим все пак успява да изнесе към Ориента някои типове строежи като термите, акведуктите и, в известна степен, амфитетрите.
В началото на Републиката храмовете са още етруски: тежък покрив с мното издадени стрехи и масивни декорации от печена земя. Но през ІІ век пр.н.е. местните традиции и гръцките форми се сближават и се ражда една по-елегантна структура: подиумът и дълбокият централен портал от етруско време са
9
запазени, но се възприемат гръцките пропорции и форми. Този храмов стил, общо взето в коринтски ордер, завладява бързо Италия и Запада.
През ІІ век пр.н.е. в Рим се появява базиликата, четириъгълна сграда, предназначена за различни събирания, може би с гръцки произход /от която ще бъдат вдъхновени по-късните христиански базилики/. Обикновено е била издигана във форума на града. Състояла се е от просторна и импозантна централна зала, покрита с плосък таван и зоабиколена от единична или двойна колонада, над която се издигала галерия.
Историята на монументалната триумфална арка започва от около 200 година пр.н.е., но тя придобива класическата си форма през първите десетилетия на Империята. Поддържана е от широки пиластри, централният сводест проход поддържа един надстроен етаж, атиката, на който са разположени статуите от позлатен бронз. Декорацията се изработва катоо се следва един от трите ордера - дорийския, йонийския или коринтския. Тя е включена в постройката и отчасти независима, слиза по пиластрите и прохода. Редом с централната арка често се строят странични арки с по-малки проходи.
За разлика от древногръцкия римският театър включва в цялостна структура сцената, полукръглата орхестра и местата за зрителите. Изгражда се на нивото на земята, ансамбълът е обикновено застроен върху сводести основи, които дублират подстъпите към вътрешността. Ниската сцена е разположена върху елегантно заоблено възвишение оформено с хармонично разположени в полукръг колонки. Цокли от същия тип са издигнати под зоната предназначена за зрителите в овалните театри като Колизея и Циркус максимус, предназначени за нодбягвания с колесници.
От 19 година пр.не. Рим си има огромни имперски балнеокомплекси /термите на Агрипа/ със симетрична форма, снабдени с големи вкопани в земята вани и басейни, които можели да приемат голям брой къпещи се. Човек може да си създаде представа за огромните им размери като песите развалините от Термите на Каракала (212-216) в Рим или централната зала на Термите на Диоклециан ( ок. 298-305 или 306), над които днес се издига римската църква Санта Мария дели Анджели. Един официален регистър от 354 година упоменава повече от 952 публични балнеокомплекса в Рим.
През ІІ век от н.е. обикновената етруско-италийска къща за живеене (domus), със стаи заобикалящи в кръг една централна открита зала (atrium), възприема гръцките форми като се прибавя единичната колонада (pеristyle), изградена около вътрешната градина. Вътре в перистила, на задната страна на къщата, се разгръща градината. В началото на Империята централният атриум се превръща в елегантен хол-антре. Около перистила на градината се подреждат приемните зали за хранене и салоните, вдъхновени от източните образци.
Богатите си построяват крайградски вили, земеделски ферми или места за отмора както Вилата на мистериите в Помпей. При изграждането на някои
10
вили се съблюдава строгата симетрия, но вътрешното разпределение на други не е толкова рационално, претрупани са от поредици перистили, колонади и сводести проходи, както и от допълнителни пристройки, които се вписват в пейзажа. Вилата на Адриан (118-134), огромен ансамбъл, разположен край Тиволи, в покрайнините на Рим, е типичен пример за този тип комплекси.
Към края на І век от н.е. върху по-голямата част на Палатинския хълм се разполага огромен имперски дворец. Тази величествена резиденция на върховния владетел е снабдена с най-широките сводове от цимент изграждани дотогава. След епохата на Нерон големите промени внесени в сводестата обществена архитектура се въвеждат и в изграждането на частните резиденции в града. А от средата на ІІ век от н.е. градевоте Рим и Остия са вече изцяло засроени на квартали (insulae) с големи къщи за даване под наем, изградени от хоросан, облицован с тухли, някои от които са запазили до днес двата си етажа.
...................................................
Монументалните скулптирани статуи /от камък, бронз или печена земя/ са използвани за вътрешно и външно оформление, както доказват архитектурните останки. В най-древните храмове са издигали статуи от печена земя - фигуративни или орнаментални релефи върху облицовъчните плочи или пък големи статуи разположени по края на покрива или по фронтона.
По-скъпият материал - бронзът - е често използван за отливане на статуи, понякога позлатени, издигани в чест на заслужили политически мъже и именити граждани. Обикновено те са представяни облечени в тога, понякога на кон, носещи броня, или пък голи или полуголи по гръцки маниер. Свещените статуи на боговете в храмовете са най-често от бронз. Бронзовите копия на най-известните скулпторни творби също много се търсели. Често става дума за скъпи, отляти в края на античната епоха прочути творби. До нас са достигнали малко бронзови статуи, но познаваме много тяхни мраморни копия.
От етруско-италийските надгробни каменни статуи започва историята на древноримската скулптура от камък. С нарастването на интереса към римското изкуство богатите римляни си поръчвали мраморни копия на гръцките шедьоври, които се добавят към творбите издялани по гръцки маниер. Явно се е развила цяла копирна индустрия в гръцкия Изток и в Италия. Тя била развивана от гръцки занаятчии, които изработват редица творби с чисто декоративен характер.
Портретното изкуство е един от големите приноси на древните римляни в скулптурата. В основата му е обичаят да се запазват в къщата маските на прадедите и дедите (imagines majorum) и обичаят да се издигат на публични места статуи в чест на прославени личности. Портретното изкуство на етруски и елини допринася също за развитието на римския портрет. Изображенията на хора, достигнали до нас в мраморни копия, в частност бюстове, с типично римсдка форма, са били на мода в края на Републиката.
11
Тези портрети са създадени и от други материали като бронза и печената земя. І век пр.н.е. е период на голям творчески подем. Портретите на патриции са толкова реалистично изработени, че изглеждат като изпълнени с живот. Тази традиция ще продължи чак до императорската епоха, но с не толкова голям блясък. По време на управлението на Август ще се появи нов портретен стил, следващ гръцките норми, но той е по-сдържан и склонен да идеализира прототипа. Към началото на ІІ век се появява един по-еднообразен стил, позоваващ се на класическите правила, но той ще достигне апогея си едва през последните години на века. Един друг портретен стим се развива през периода 200 - 250 година, втори период на подем в римското портретно изкуство: за първи път през Античността портретите пресъздават точно лицеизраза на прототипа и отразяват сложните му емоции. През втората половина на века тази тенденция бързо изчезва, портретът става все по-формален, със стегнати черти и горделив лицеизраз, предвестник на късния период на Античността.
През периода на Републиката фигуративната релефна скулптура се използва при разкрасяването на семейните гробници. В Рим и в провинциите по-голямата част от създадените през Империята релефи принадлежат към този тип. Съществува голям брой местни стилове, като се започне от най-примитивните творения и се стигне до най-изтънчените изработки по гръцките канони. Гробниците са украсявани с фрески и пана изобразяващи покойника или зает със земния си занаят, или като благодетел на общността. Най-популярните източници за надгробното изкуство си остават гръцките митове, представени в малките надгробни ниши и в големите мавзолеи, но се срещат там и важни сцени от живота на покойника или бойни сцени. Прооизводството на саркофази от скулптиран мрамор с митологични сюжети започва по време на управлението на Адриан и се разраства впоследствие.
През последните години на Републиката често се прибягва към релефната скулптура за да се припомнят важните исторически събития. Апогеят на историческата релефна скулптура настъпва при царуването на Август и продължава през следващите два века. Тази нова, типично римска форма на изкуство се превръща в ефикасна носителка на имперската пропаганда. Импозантните паметници като арките, олтарите (Ara Pacis Augustae /Олтарът на Августовския мир/, 13-9 г. пр.н.е.) и цоклите на статуите се разкрасяват с релефи, които изразяват чрез разказ и алегории както реални дела така и абстрактни неща. В тези релефи често се разработва раздвижени композиции, изпълнени с живот, които напомнят за живопистта. Някои отделни фигури в тях се приближават до статуарната скулптура.
12
ЛИТЕРАТУРАТА НА ДРЕВЕН РИМ
Периодизация на римската литература
Най-стар период /754/753 - 240 г. пр. Н.е. когато се появяват първите литературни творби, преведени от древногръцки език/
Архаичен период 240 - 81 г.пр.н.е., когато Цицерон се посвещава на литературно творческа дейност
Златен век
а/ разцвет на прозата /81 - 43 г.пр.н.е., когато се учредява Втория триумвират - Емилий Лепид-Марк Антоний и Гай Юлий Цезар Октавиан/
б/разцвет на поезията /43 - 14 г.от н.е., когато умира Октавиан Август/
Сребърен век / 14 г. - 117 г. от н.е., когато умира император Траян/
Късен императорски период /117 г. - 476 г. от н.е., когато пада под властта на варварите Западната римска империя/
Първите писмени паметници
От фолклорния кръг на трудовите песни е оцеляла до нас Песента на гребците. Към същия кръг някои причисляват и стигналият до нас Химн на братята орачи.
Запазен е и химнът на жреческата колегия на салиите???
Древноримските народни песни били съчинени в тъй наречения сатурнийски стих.
За първи образци на римската проза се считат летописните записи, които започнали да водят жреците /п о н т и ф и ц и т е /, а по-къснонякои прославени оратори също започнали да записват речите си.
Фабула ателана
Название на интригата в най-ранно възникналия местен италийски фарс, изпълнен с комични импровизации върху селските нрави и носещи типични маски устойчиви характери. То произлиза от името на града Атела в областта Кампания /Южна Италия/. Фарсовете били представяни от самодейни актьори от племето о с к и на техния диалект.
Фарсовете с фабула ателана стават популярно развлечение през “периода на републиката” и “периода на Ранната империя” в Древен Рим. Тогава те били
13
играни на латински изпъстрен с диалекта на оските и техните наименования на селищата им. Следвали се сценарии от устната традиция, а по-късно /1 век пр.н.е./ придобиват статуса на литературен жанр. Оцелели са само няколко фрагмента от творби на Луций Помпоний от Бонония, Новий и други писатели. По-ярките типови характери в тях са: Макус – смешникът /клоунът/; Буко /Тлъстобузестият/ - глупакът; Папус – старият глупак; Досенус, т.е. Гърбушкото и Мандукус – вероятно лакомникът. За тези фарсови представления не се съобщава след 1 век от н.е., но някои от типовите /фиксирани/ характери са преминали в италианската commedia dell'arte /ХVІ век/.
Първи творци в отделните жанрове
Първият римски поет е бил грък, произхождал е от Тарент, казвал се е
Л и в и й Андроник /284 – 204 г.пр.н.е./
Роден е в Тарент /велика Гърция/ Magna Graecia/ и е почитан като основоположник на римската епическа поезия и драмата.
Бил е гръцки роб, освободен от член на фамилята на Ливийте. Вероятно е бил пленен като юноша, когато през 272 г.пр.н.е. Тарент се предава на Рим. Като освободен роб той преподава частни уроци по латински и старогръцки, за да се препитава.
Главното му творение е “Odyssia” /Одисия/, превод на “Одисея” от Омир, който вероятно е бил направен за учебни цели и е бил включен в учебник. Написана е в необработена италийска Сатурнова метрика. От този превод са оцелели по-малко от 50 стиха. За него имаме сведения чрез коментариите на Цицерон и Хораций. Въпреки всичко това е първата поема, написана на латински език, първият художествен превод. Изборън е разумно направен, за да се въведе римската младеж в гръцкия свят.
През 240 г.пр.н.е., по време на Ludi Romani (ежегодните игри в чест на Юпитер), Ливий завършва превод на гръцка пиеса, вероятно трагедия, а може би комедия. След първото изпълнение в Рим той продължава да пише, поставя и понякога изпълнява трагедии и комедии. След 235 година пр.н.е. той влиза в съперничество с Гней Невий. До нас е оцелял само един фрагмент от неговите три комедии. Само по-малко от 40 стиха са стигнали до нас от 9-те му трагедии. Заглавията им показват, че той е превеждал предимно трагедии от тримата гръцки трагедиографи Есхил, Сафакъл и Еврипид.
През 207 г.пр.н.е., за да предотврати заплашителни предзнаменования, той написва по поръчка химн, който е бил изпълнен по време на шествието в чест на Авентинската Юнона. Като награда за творческия му успех той получава от гилдията на поетите и актьорите, чийто предводител е бил, подслон в храма на Минерва на Авентинския хълм.
14
Приписват му преводът на “Одисеята” и на много древногръцки трагедии и комедии, както и едно авторско съчинение - Химн за Юнона.
Първият римски драмописец е Н е в и й, който пише трагедии и комедии като ползвал свободно фабули и персонажи от древногръцките трагедиографи и комедиографи.
Първият римски поет, който пресъздава историята на Древен Рим до неговото време бил Е н и й.
За основоположник на римската проза се приема К а т о н С т а р и, който е автор на първото прозаично съчинение - трактатът “За селското стопанство”. Днес се почита като автор на около 150 речи, исторически и медицински съчинения.
Основоположникът на римската сатира Г а й Л у ц и л и й /180-102г. пр.н.е./ е написал 30 книги със сатири. Почитан е като първосъздател на поетичната сатира в Древен Рим. Името на този жанр произлиза от безформената латинска satura (мешано блюдо). Характерната му особеност е критическият коментар.
Произхожда от заможна и образована фамилия. Поддържал е приятелски връзки с високо образовани гърци и познава добре древногръцките нрави, които се превръщат в началото в цели за ироничните му нападки. Бил е в близки отношения с военачалника Сципион Емилиян, при когото служи в Испания. По-голямата част от живота си прекарва в Рим. Започва да пише в зряла възраст, след като натрупва богат житейски опит.
Творбите му били събрани в посмъртно издание от 30 книги. До нас са оцелели около 1,300 стиха, по-голямата час от които са написани в хекзаметър. Те оказват влияние върху късните римски сатирици Хораций, Персий и Ювенал.
Бил е егоист с кипящ темперамент, с проницателен интелект и твърдо установени мнения. Използва сатирата за да изказва собствените си възгледи за живота. Разработва теми, които са породени от и в делничния живот: политическите нрави, разврата, брака, деловитостта и странстването по света.
РАННАТА РИМСКА КОМЕДИЯ
/П л а в т и Т е р е н ц и й/
Тит Макций Плавт /254-184/ - живот и творчество: Роден е вероятно в Сарсина, област Умбрия. Той е първият значим комедиограф в римската литературна история, който свободно адаптира за сцената предимно новоатически гръцки комедии.
15
Написал е около 130 комедии, от които до нас са запазени 21 творби. По-известните от тях са “Гърне”, “Менехми”, “Амфитрион”, “Войникът-самохвалец”, “Робът-измамник”, “Хитрините на паразита” и др.
Малко са сигурните факти за живота и личността на Плавт, който заедно с Теренций полога основите на комедиографията в древен Рим. Ръкописите, в които са запазени творбите му са силно увредени и създават проблеми на учените, които ги разчитат и изучават. Въпреки това литературните и драматични умения заложени в комедиите му им придават особена значимост до днес в западноевропейската литература.
Според граматика Фестус /2 или 1 век пр.н.е./ Плавт е бил роден в североизточна централна Италия. Годините на раждането и смъртта му са възприети благодарение на споменаванията на Цицерон през 1 век пр.н.е. за него. Под въпрос са дори трите имена, с които е познат днес – Тит Макций Плавт. Те са може би сценичен псевдоним или производни от някаква шега с тогавашния театрален жаргон. Макус е например постоянното име на клоуна в “комедия ателана”. Плавт, според Фестуст, произлиза от planis pedibus /лат/ - дюстабанлия и поражда асоциация с танцьора в пантомимите. Според традиционната представа Плавт е свързал живота си с театъра от ранна възраст. Една отдавнашна легенда гласи, че той е изгубил печалбите, които натрупал като драмописец в необмислена, рискована сделка и затова по-късно бил прлинуден да си изкарва прехраната като работник в някаква мелница.
Римските предшественици на Плавт взаимствуват интриги и персонажи от Древна Гърция. Дори когато разработват теми, взети от римския живот, те ги представят в гръцките форми, мизансцен и одежди. Като тях Плавт взаимства по голямата част от интригите си от пиеси, написани от гръцки автори в края на 4 и началото на 3 век пр.н.е., най-вече от Менандър и Филемон, които разработват новоатическата комедия. Но Плавт не плагиатства грубо: макар че нравите в пиесите му на повърхността са гръцки, те вече са просмукани от духа на римските обичаи, тъй като той все по-често използва латински термини, понятия и привички. Той упоменава градове на Италия, порти, улици и пазари на Рим, позовава се на римските закони и правила в търговията, въвежда римските магистрати с техните отговорности, героите му почитат римските институции, например, Сената.
Все пак не всички реалии са романизирани в драматургията му. Явно е, че Плавт не е държал много на съдържанието, заложено в пиесите му, тъй като оставя редица алюзии за гръцкия начин на живот, които оставали неразбрани за плебейската римска публика. Теренций, по-високо образованият и по-перфектен римски комедиограф, отбелязва немарливостта на Плавт като преводач и го укорява, че е пропуснал цяла сцена в една адаптация на гръцка пиеса. Трябва да се знае обаче, че тогава плагиатството не подлежало на законови санкции. Плавт си позволявал много свободи в адаптирането като не се страхувал да комбинира
16
сцени от две оригилни гръцки пиеси в латинска комедия /процедурата е известна като контаминация/.
Много по-важен е подходът на Плавт към езика. Действието в пиесите му е живо, динамично и изпълнено с шутовски шеги. Бил е способен да разсмее зрителита само с една находчива дума. Той експлоатира удачно живостта, пикантността и разговорната непринуденост на делничния латински език. Разнообразява стихосложението.
Не може категорично да се определи дали тези характеристики на езика му идват от изгубените гръцки оригинали или се е ползувал от местната бурлескна традиция. Последното допускане по-оправдано. Доказателството е, че пиесите на Плавт се възприемат до днес не като адаптации, а като иригинални творби. Негового остроумно използване на простолюдния латински език буди възхитата на Цицерон. Често се казва, че езикът на Плавт бил грубоват и вулгарен, но явно това е бил литературен идиом, който черпел колорит от делничния език на тогавашните римляни.
Интригите в пиесите на Плавт са понякога добре организирани и интересно развити, но много по-често те формират рамката, в която се разполагат типично фарсови сценки. Този автор залага предимно на интригата, на подменената самоличност и на подобен кръг похвати. Плавт е наистина драмописец за народа, у когото комичните ефекти произтичат от преувеличението, бурлеската и често грубоватия хумор, динамичния развой на действието и изопаченото /”с главата надолу”/ описание на живота. При него често слуги дават заповеди на господарите си, родители са мамени от синовете си, които се нуждаят от пари, за да задоволяват прищевките на момичетата, търговци или войни-самохвалци са надхитрени и се провалят в ухажването или покоряването на желаните момичета. Плавт все пак признава добродетели като честността /в “Бакхидите”/, почтеността / както в “Captivi”/ и благородството / в героинята на “Амфитрион”/.
Пиесите на Плавт са най-ранните литературни творби, написани на латински, съчинени в стихове, достигнали до нас. В тях най-често се използва шест стъпния ямбичен стих (senarius) и седем стъпния трохеичен стих (septenarius), които откриваме и в комедийния театър на Менандър. Но Плав разнообразява метриката с по-дълги ямбични и трохейни стихове. Метриката е изкусно избрана и предназначена да подчертае настроението на говорещия или ритъма на действието. the action. И тук може да се допусне, че тази разнообразна метрика е вдъхновена от ритмичното разнообразие и изобретателност на изгубените гръцки оригинали. Но по-правдоподобно е да се допуска, че Плавт е използвал народните италийски драматични традиции. Senarii-те (разговорните стихови редове) са били изговаряни, но останалите части били изпявани или монотонно декламирани в акомпанимент на двойна или тънка тръстикова флейта. С тяхната метрична динамика и музикална живост представленията на пиесите на Плавт
17
вероятно са приличали на мюзикълите, които се появяват по американските и европейските сцени в средата на ХХ век.
Творчество /21 комедии/: “Амфитрион”, “Азинария” /Комедия за магаретата/, “Аулулария” /Гърнето/, “Бакхидите”(The Two Bacchuses), “Пленниците”, “Casina”, “Ковчеджето”, “Менехми”, “Curculio”, “Epidicus”, “Търговецът”, “Воинът-самохвалец”, “Mostellaria” /Обитаваната от духове къща/, “Персиецът”, “Poenulus” /Малкият картагенец/, “Pseudolus” /Псевдол/, “Въжето”, “Stichus”, “Trinummus” (Three Bob Day), “Truculentus”, “Vidularia” (фрагменти от “Приказка за пътуващата торба”).
Публий Теренций Афър /195 - 159/ - живот и творчество: Роден е в Картаген, Северна Африка /днес Тунис/, умира в гърция или по време на пътуване по море /159?/. След Плавт е най-значимия римски комедиограф, написал в стихове шест пиеси и дълго възприеман като автор писал на чист /висок/ латински език. Пиесите му полагат основите на “комедия на нравите”.
Написал е шест комедии, които са достигнали до нас дори с указания от автора как да бъдат поставени на сцена. Това са “Девойката от стров Андрос”/166/, “Свекърва” /165/, “Евнух” и “Формион” /161/, “Братята” и “Самонаказващият се” /160 г./.
Непознатият в Рим сенатор Теренций Лукан взема със себе си момчето и се установавя в Рим. Той е впечатлен от сръчността и способностите на младия си роб, дава му либерално образование и по-късно го освобождава.
Липсва надеждна информация за живота и драматургичната кариера на Теренций. От четири източника се черпят сведения за биографията му: кратката, изпълнена с много клюки, история на Светоний, написана три века по-късно; тенденциозната версия на коментара на пиесите му, направен през 4 век от Аелий Донат; постановъчните препоръки, предшестващи текста на пиесите му, както и детайлите около първите им постановки; от пролозите на Теренций към собствените му пиеси, които, въпреки полемичния патос и изкривяването, разкриват някои подробности в драматургичната му кариера. По-голяма част от имформацията изяснява драматургичната кариера на този автор. През краткия си живот той е създал шест пиеси, чието завършване е отбелязано точно: “Девойката от Андрос” /166 г.пр.н.е./, “Hecyra” (“Свекърва” – 165 г.), “Heauton timoroumenos” (“Самонаказващият се” – 163 г.), “Eunuchus” (“Евнухът” – 161 г.), “Phormio”( “Формион” – 161 г.), “Adelphi” (“Братята” – 160 г.). През 160 г. пр.н.е. са осъществени две последователни постановки на “Свекърва”. Тези дати предизвикват въпроси. “Евнух”, например, е имала толкова голям успех, че нейното представление било повторено и донесло рекордни постъпления за
18
Теренций. Но прологът на “Свекърва”, който той написва година по-късно за третото поставяне на пиесата, създава впечатлението, че дотогава авторът не е постигал голям успех на сцената. Но алтернативно предложените дати също не задоволяват.
От началото на кариерата си Теренций е имал щастието да се възползва от сътрудничеството на един изтъкнат тогава актьор Луций Амбивий Турпий. Същият актьор е допринесъл много за успеха на предхождащия Теренций комедиограф в Древен Рим Сесилий. На преклонна възраст този актьор допринесъл много и за славата на Теренций. Не всички пиеси на този автор обаче имат успех. Представянето на “Свекърва” се проваля два пъти: първото представление се провалило, защото сред публиката плъзнал слуха, че наблизо някакъв акробат ходел по опънато въже, а край него се състезавали двама боксьори; публиката на второто представление набързо напуснала театъра след като разбрала, че наблизо има гладиаторски борби.
Теренций се сблъсква и с враждебността на ревниви съперници, най-вече с по-възрастния от него драмописец Лусий Ланувинус, който отправя поредица от обвинения срещу по-младия си събрат. Главната причина за свадата между двамата бил метода на Теренций. Обичаят бил римските драматурзи да извличат фабули от по-ранните гръцки комедии за богати младежи и трудностите им в постигането на любовта. Адаптациите се различават много една от друга, взависимост от верността на авторите им към оригинала. Плавт, например, много свободно разработвал оригиналните фабули, докато Лусий ги следвал много педантично. Макар че Теренций бил много отговорен при пренасянето на гръцките образци, той бил обвиняван от Лусий, че използвал “ к о н т а м и н а ц и я т а”, т.е. включвал в интригата ситуации от второстепенни гръцки източници. Теренций наистина добавял странични интриги.
В “Момичето от Андрос”, както в “Евнух”, “Самонаказващият се” и “Братята”, той адаптира интригата на гръцка пиеса със същото заглавие от Менандър, но прибавя ситуации от друга пиеса на същия автор /”Perinthia” (“Момичето от Перинтия”). В “Евнух” той прибавя два персонажа, войника и паразита – хрантутник, в пиесата на Менандър “Eunouchos”, които взема от друга пиеса на същия гръцки автор “Kolax” (“Паразитът”). В “Братя” той прибавя разведряваща сцена от пиеса на гърка Дифил, съвременник на Менандър. Консервативни автори като Лусий негодуват от свободата, с която Теренций разработва гръцките образци.
Едно по-късно твърдение упреква Теренций, че пиесите му не са написани от самия него, а са съчинени с помощта на неизвестни високо образовани патриции. Теренций оставя без отговор това злонамерено твърдение. Римляни от по-късно време допускат, че този автор е сътрудничил с творци от кръга на Сципион, възторжени ценители на гръцката литература, сред които най-ерудираният бил военачалника и политика Сципион Африкански Млади.
19
Теренций умира млад, на 35 години. Той заминал за Гърция и не се върнал от това пътуване. Той е умрял в гърция от болест или е загинал в корабокрушение на връщане. Нищо не се знае за семейния му живот. Известно е само, че е оставил дъщеря и малко имение извън Рим, на виа Апия.
Съвременните учени са били заети с въпроса дали Теренций е бил самобитен творец или обикновен преводач на гръцките пиеси-образци. И двете тези имат ревностни застъпници. Напоследък се налага мнението, че Теренций е бил верен на интригата, етиката и изграждането на характерите в гръцките оригинали. Той е взел от Менанадър хуманността, индивидуализираните характери и деликатния подход към взаимоотношенията и личните им проблеми. Повишеният му интерес към детайла в интригата на “Свекърва” и “Формион” е породен от гръцките образци, най-вече от пиесите на Аполодор от Каристия /3 век пр.н.е./
В открояването на някои важни детайли той доказва, че е нещо повече от обикновен преводач. Той проявява сръчност и оригиналност при включването на ситуации от второразредни образци. Понякога е въвеждал епизоди, които са плод на личната му инвенция. Пресявал е материала през широко сито.
На второ място, той съкращава обстоятелствените пролози, характерни за гръцките образци, и оставя зрителите в неведение както зрителите, така и характерите, за това, което ще се случи. Този “пропуск” увеличава съспенса /драматичното очакване/, макар че за публиката става по-трудно проследяването на интригата, както е в “Свекърва”.
Като се стреми усърдно към изтънчения, но конвенционален, реализъм Теренций изключва от творбите си нереалистичните подходи, например, прякото общуване на актьора с публиката. Той запазва атмосферата на образците, от които черпи, като отчита с точен усет доколко гръцката култура би могла да бъде толерирана в Рим. Той пропуска неразбирамите и трудно обясними за римлянина ситуации от гръцките пиеси. Неговият език е по-чиста версия на говорения тогава латински. От време на време той подчертава индивидуалните характеристики в изказа на отделния персонаж. Тъй като са в по-висока степен реалистични, характерите му не са толкова витални като тези у Плавт /забележителното изключение е Формион/. Но те са изследвани в дълбочина и с по-изтънчен психологически анализ. Някои отделни сцени са запазили въздействената си сила до днес /например, отказването на Бакхида от връзката й с Памфило в “Свекърва”/.
Въздействието на Теренций върху възпитанието на римляните и върху по-късния европейски театър е много голямо. Езикът му е възприеман като образец за най-чист латински, а творбите му са били усърдно анализирани и изучавани през античността след него.
20
РАННАТА РИМСКА ПРОЗА
/ Л у к р е ц и й и Ц и ц е р о н /
Тит Лукреций Кар /95 - 51/ - живот и творчество: Латински поет и философ, известен само като автор на поемата “За природата на нещата” (De rerum natura). Тази поема е най-пълното и пространно изложение на физическата теория на гръцкия философ Епикур и загатва за неговите етическа и логическа доктрина.
В разксъжденията си Лукреций обикновено тръгва от общото към частното, развива тезите си последователно и логично:
І книга - излага се учението за атомите и празното пространство:материята е вечна и неделима; нищо не възниква от нищото и нищо не изчезва в нищото; боговете не се месят в участта на хората и в съдбата на света
ІІ книга - обяснява се възникването на сложните физически тела
ІІІ книга - чрез атомистичната теория се обясняват духа и душата /вж.цитат/
ІV книга - посветена е на психологическите функции у човека /вж. цитат/
V книга - коментира се историята на света и човека: земята забавя въртенето си и е обречена на смърт в далечното бъдеще
VІ книга - предлага се рационалистично обяснение на отделните явления в природата и живота.
Извън поемата не се знае нищо за автора й. Малкото оцелели факти за него са неубедителни. Свети Йероним, един от отците на латинската Църква, твърди в своя хроника от 94 година пр.н.е., че Лукреций бил роден в същата година и че след години бил изпил еликсира на любовта, който разстроил ума му. В миговете на възстановяване на разума му той бил написал няколко книги, които по-късно били доусъвършенствани от Цицерон. Според същия не особено надежден свидетел Лукреций се самоубил, когата бил на 44 години (51 или 50 г.пр.н.е.). Аелий Донат, граматик и учител по риторика, в своя “Животопис на Вергилий” отбелязва, че Вергилий облякъл мъжката тога /toga virilis/ на 17 години, на рождения му ден (т.е. 54 или 53 г.пр.н.е.) и че в същия ден издъхнал Лукреций. Но донат си противоречи като казва, че консулите през тази година били същите както в годината на раждането на Вергилий (т.е. Крас и Помпей, а те са били консули през 55 г.пр.н.е.). Последната дата изглежда отчасти потвърдена от едно изречение в отговора на Цицерон до брат му през 54 г.пр.н.е. (Ad Quintum fratrem 2, 9, 3), в който се отбелязва, че Лукреций е вече мъртъв и че Цицерон може би се е намесил в редактирането на поемата му. "Поемите на Лекреций, както ми пишеш в писмото си, съдържат много проблясъци на гений както и на изкуство”.
Ако се изключи единственото упоменаване от Цицерон, единственият съвременник, който споменава за Лукреций, е римският историк Корнелий
21
Непот (Atticus 12, 4). У него се появява фразата “след смъртта на Лукреций и Катул”. А единсвеният съвременник, назован от Лукреций, е някой си Мемий, на когото той посвещава поемата си. Вероятно става дума за Гай Мемий (зет на Сула, претор от 58 г.пр.н.е. и покровител на Катул и Гай Хелвиус Цина), на чието приятелство “се надява” Лукреций.
За природата на нещата /De rerum natura/.
Заглавието, което избира Лекреций, е превод на заглавието на фундаментално съчинение на Епикур /Peri physeos/ (За природата). Със същото заглавие е назована дидактична поема на Емпедокъл, натурфилософ, за когото Лукреций говори с възхищение, но не възхвалява така като Епикур.
Лукреций разпределя темата си в шест книги, всяка от които започва с изящно обработен увод. В І и ІІ книга поетът отстоява принципите на атомистичната теория и отхвърля съперничещите й теории на космичните философи пресократици Хераклид, Емпедокъл и Анаксагор. Приклито атакува стоиците, школата от моралисти, които се състезават с Епикур.
В ІІІ книга се доказва атомният градеж и смъртността на душата. Тя завършва с ободряващата проповед по мотива “Смъртта не ни плаши”. В ІV книга се описва механизма на сетивното възприятие, мисълта и някои функции на тялото, осъжда се сексуалното влечение. V книга описва създаването и развитието на нашия свят, небесните тела, еволюцията на живота и човешкото общество. В VІ книга се обясняват забележимите феномени на земята и небето, в частност гръмотевицата и светкавицата. В края на поемата се описва чумата в Атина, мрачно описание на смъртта, което контрастира с описанието на пролетта и раждането в посвещението на Венера, с което започва поемата.
Темата: Основните етапи в разработването на темата са:
1. Нищо не се създава, нито изчезва. Вселената е необозримо пространство от празнота и безкраен брой от неделими материални частици /или атоми/, чиито разновидности са обозрими. Атомите се различават само по форма, размер и тегло. Те са непреодолимо твърди, непроменливи, вечни и физически делими. Изградени са от неделими най-малки частици или единства. По-големите атоми имат повече такива частици, но дори най-големите са много малки. Всички атоми вероятно са се движили непрестанно надолу в безкрайното пространство и никога не са се сблъсквали, за да образуват системи от атоми, тъй като не са се отклонявали от траекториите си дори в минимална степен. На тези неопределими траектории се дължи възникването на безкрайно множество от светове. Те също прекъсват каузалната верига и така създават простор за свободната воля. В крайна сметка всички неща са системи от движещи се атоми, разделени от по-големи или по-малки интервали празнота, които се сцепляват повече или по-малко взависимост от формите им. Всички системи са делими и поради това подлежащи на изчезване /тленни/с изключение на боговете/. Всяка
22
промяна е обяснима със събирането, изваждането или пренареждането на непроменливите атоми.
2. Душата е изградена от изключително фини/деликатни/ атоми и се сътои от две свързани части: “anima”, разпръсната из цялото тяло, посредством която усещаме света, и “animus”, разположен в гърдите, централното съзнание. Душата е родена и расте с тялото. След смъртта се разпръсква “като дим”.
3. Въпреки че боговете съществуват, те нито създават, нито управляват света. Като системи от изключително фини /деликатни/ атоми, те живеят уединен живот, нямат отношение към човешките дела, които не ги засягат. Те са пример за хората с идеалния си живот в съвършено щастие /липса на осъзнат страх, на емоционални вълнения и телесни болки.
4. Хората опознават света чрез сетивата си и излагат доказателства чрез разума като се позовават на известни правила. Ако сетивата са безпогрешни, разумът може да прави неправилни изводи. Обектите могат да бъдат видяни, защото те изпускат от повърхността си представителни излъчвания, които поразяват очите така като миризмите поразяват носа. Отделните атоми са по принцип невидими, т.е. не изпускат свои излъчвания. Сетивата възприемат свойствата и неравностите на телата. Разумът прави заключения за атомите и празнотата, която съществува, за да се обяснява възпринимаемото движение на телата.
5. Хората естествено търсят удоволствията и отбягват болките и страданията. Целта им би трябвало да бъде да проведат живота, който им е даден, като се ръководят от равносметката – максимум удоволствие, минимум мъка. Те ще успеят да реализират това равновесие, ако, чрез философията, успеят да се освободят от страха пред смъртта и пред боговете.
Литературните достойнства на поемата:
Стилът и духат на поемата са забележителни. Проблемът на Лукреций е да представи суровата и абстрактна гръцка проза на Епикур в латински хекзаметри по време, когато латинският език все още не е развил философски речник. Той успява като въвежда думи от делника във философските си резюмета на гръцките теории. Така той използва латинската дума “concilium” за да предаде гръцкия израз “система от атоми” и думата “primordia” за да означи “атомите изграждащи първоначалния облик на нещата”. Когато нуждата налага изобретявал нови думи. В поетичния изказ той следва по-старите латински поети, най-вече Квинт Ений, бащата на римската поезия. Свободно ползва алитерацията и асонанса, тържествените и често метрически удобните архаични форми, както и старите конструкции. Той образува изразителни сложни епитети, които по-късно, през Августовата епоха, били отхвърлени – “повалящи гората ветрове”, “леко спящи кучешки сърца”. Той подражава на Омир, на драматурзите Есхил и Еврипид, на поета и критика Калимах, на историка Тукидит и на лекаря Хипократ. Неговите хекдзаметри са на полупът между тези на Ений, който въвежда метриката в латинския, и Вергилий, който я
23
усъвършенства. Понякога допуска несъответстващи си ритми, както и груби елизии.
Влиянието на Лукреций върху Вергилий е несъмнено, особено върху автора на “Георгики”. Съвсем ясно е, че Вергилий си спомня за Лукреций, когато в “Георгики” вмества фразата “Щастлив е човекът, който може да разчита причините за нещата”. (II, 490).
Лукреций говори със сдържано състрадание за невежата и нещастна човешка раса. Усърдието му на моралист го подтиква често да изказва благодарност към Епикур и да показва омразата си към онези, които пораждат религиозни страхове чрез заплахи за вечни наказания след смъртта. Той напада също етруските гадатели с техните “познания” за гръмотевицата и светкавиците, както и фалшивите философи, стоиците, заради вярата им в божието провидение. Отрича платониците и питагорейците, които поддържат тезата за преселението /трансмиграцията/ на безсмъртните души.
Първата поява на религията в поемата му е в облика на чудовище, което блъска с ужасяващата си глава небесата. Епикур, без да се страхува от такива чудовища, е разположил отвъд “пламтящите преградни стени на света” безкрайната вселена, в която е възможен пробив само откъм цитаделата на природата.
Книга ІІІ: /За духа и душата/ …Аз твърдя, че духът и душата са тясно свързани помежду си и заедно образуват една същност. Но това, което е, тъй да се каже, главата и господства над цялото тяло, е мислещата способност, която ние наричаме разум или дух; той пребивава в средната област на гърдите, защото там се вълнуват уплахата и страхът, тази област трепти приятно от радостта; следователно там пребивава разумът или духът. Другата част - душата, разпръсната из цялото тяло, се подчинява и се движи по волята и подтика на духа…Същността на духа и душата е материална. Щом ние ги виждаме, че привеждат в движение нашите членове, изтръгват от сън тялото, променят изражението на лицето, управляват и движат напълно човека…Субстанцията на духа трябва да е материална, понеже страда от стрелип и удари, които също са материални…
Книга ІV: /За съня/… Преди всичко сънят настъпва, когато силата на душата се разпръсне по членовете и една част от нея бива изхвърлена навън, а другата, притисната, се оттегля във вътрешността на тялото. Едва тогава тялото се отпуска и се отдава на покой. Без съмнение сетивността у нас се дължи на душата; и когато тя бъде възпрепятствувана от съня, трябва да се приеме, че тогава нашата душа е смутена и изхвърлена навън; но не цялата, понеже в такъв случай тялото би лежало завинаги в ледените обятия на смъртта…
/За любовта/…Този, който е наранен от стрелите на Венера, било че са хвърлени от момче с женствен вид, било от жена, чието тяло излъчва любов, той се стреми натам, отгдето е ранен, и копнее да се съедини с другия и да изхвърли
24
от своето тяло течността в другото тяло, понеже неговата безмълвна страст му предвещава наслаждение.
Това е Венера за нас; оттук идва и името любов; оттук заструява за първи път в нашето сърце сладкият поток на любовта и сетне последва вледеняващата грижа. А ако предметът на любовта отсъствува, неговият образ е винаги пред очите ни. Но ние трябва да прогоним тия образи, да не подхранваме нашата любов, а да насочим нашия дух към нещо друго и да изхвърлим насабралото се в нас семе в кое и да е друго тяло, а не да го задържаме само за едно любимо тяло, което ни причинява само грижи и сигурни страданиея. Но подхранваме ли тази рана, тя оживява и се засилва, от ден на ден безумието се усилва и страданието става по-тежко, ако не заглушим с нови впечатления предишните рани или докато са още свежи, не ги доверим на грижите на странстващата Венера, или не съумеем да дадем друга насока на душата си.
Който избягва любовта, още не значи, че се отказва от удоволствията на Венера, а по-скоро търси наслаждения без страдания. Радва се на истинско и чисто наслаждение само разумният, а не обезумелият от любов…
Цицероновата епоха
Първата велика епоха в развоя на латинската литература / от 70 до 43 г-пр.н.е./. Заедно със следващия Августов век, тя формира Златния век на латинската литература. Най-импозантната фигура на политическата и литературната сцена през нея е бил Цицерон – държавник, оратор, поет, критик и философ, който усъвършенства латинския език и го използва са изразяване на абстрактни и сложни разсъждения. Създава завладяващо ритмична проза.
Влиянието на Цицерон върху латинската проза е толкова голямо, че се разпростира и върху следващите прозаици чак до 19 век.
Други изтъкнати държавници и поети от Цицероновата епоха са Юлий Цезар, прославил се като политически оратор и изпълнените с живот записки за Галската война, Марк Теренций Варон, който пиша на най-различни теми – от земеделието до езика, Салустий, който се противопоставя на стила на Цицерон и е бил по-късно имитиран от Сенека, Тацит и Ювенал. Сред поетите от тази епоха се открояват Катул, ненадминатият майстор на латинската любовна лирика, и Лукреций, който размишлява върху произхода на вселената и научните и философски закони, които я управляват.
Марк Тулий Цицерон /106 - 43/
Живот и творчество: Роден е в Арпино, Лациум, през 106 година пр.н.е., живее до 7 декември 43 година, когато умира във Формия, Лациум. Древноримски държавник, юрист, учен и писател, който напразно се опитва да защитава
25
републиканските принципи по време на последните граждански войни, които погребват Римската република. Сред писанията му се открояват трактатите му по реторика, речите му, философските и политическите му съчинения, писмата му. В днешно време си припомняме за него като най-великия древноримски оратор и новатор в реториката.
Кратък вариант: След смъртта на Сула, през 76 г.пр.не. е назначен за к в е с т о р /лице надзираващо финансовите дела в римските провинции/ в Западна Сицилия.
През 66 година е избран за п р е т о р, а през 63 г. - за к о н с у л.
По време на Първия триумвират /Помпей-Цезар-Крас/ е изпратен по настояване на народния трибун Клодий в изгнание /58 г.пр.не./.
През периода 51 - 50 година е п р о к о н с у л в Киликия, Мала Азия.
След убийството на Цезар /44 г./ поддържа ревностно Октавиан и напада яростно / “Филипиките”/ 14 речи/ Антоний.
През 40-те години създава теоретичните си трактати “Ораторът” и “Брут”.
Убит е от съзъклятници през 43 година пр.н.е.
Като о р а т о р Цицерон става известен с поредиците си “Против Верес”, “Против Катилина” /4 речи/ и “Филипики срещу Антоний”.
Като ф и л о с о ф се прославя с трактатите “За границите на доброто и злото”, “За природата на боговете”, “За приятелството” и “Тускулански беседи”.
По-важните му юридически съчинения са “За държавата” и “За задълженията”.
“За държавата” Идеална държава е тази, в която управляват двама ежегодно избирани консули, представители на аристократичното съсловие. Патрицианската каста участва в управлението на държавата чрез Сената, а плебейското съсловиеу - чрез Народното събрание. Според Цицерон владетелят на държавата трябва непременно и преди всичко да бъде високодобродетелен мъж. Само той може да оздрави нравите в държавата и да я предпази от гибел.
Цицерон не твърди, но и не отрича, че боговете съществуват. Той признава, че всяка държава трябва задължително да има своя официална религия. Решително отхвърля суеверията, гаданията и магиите.
“За задълженията” Този трактат на Цицирон се състои от три книги, написан е през 44 година пр.н.е, посветен е на сина му Маркус, който през 45 година заминава да изучава старогръцката философия в Атина. Първите две книги са вдъхновени от труда на философа стоик Панеций, а третата книга е оригинално творение на римския мислител.
В първата книга Цицерон разсъждава върху порядъчноста, която се изгражда според него върху четирите фундаментални добродетели: мъдростта, справедливостта, твърдостта и умереността. Човек трябва да ги следва в живота си, да съобразява действията, начинанията и думите си с нормите на честта.
26
Може да възникне конфликт между справедливостта и умереността, но той е привиден. Действително съществува йерархия сред добродетелите: понякога една добродетел може да се пожертва заради друга, по-висшестояща в тази йерархия.
Във втората книга Цицерон доказва, че “”полезното” не бива да се разглежда отделено от “почтеното”. Едно нещо не може да бъде истински полезно, ако носи полза на един индивид, а нанася вреда на друг. Така възприемано в най-общото му значение “полезното” е неотделимо от “почтеното”. Тъй като хората са предразположени от природата и пресметливостта да зи помагат взаимно, лесно е да се види, че в действителност те действат в тази посока блатодарение на благосклонноста, страха, гордостта, щедростта или подкупността.
В трета книга се разглежда подминатия от Панеций проблем за възможния конфликт между “полезното” и “почтеното”. Това е всъщност най-ценната част на това съчинение. Само на теория добродетелта може да се противопостави на полезнастта. На практика не съществува възможност за подобен конфликт, освен ако се въведе прекалено безкомпромисен морал в общността. Всичко, което в морално отношение е добро е и полезно. Нищо не е полезно, ако не е добро в морален разред, тъй като природата, законите и разума не позволяват на човека да задоволява егоизма си за сметка на другите. Всичко това е скрито/имплицитно/ заложено в стоическата теория на Панеции. Но Цицерон внася в нея ново разграничение между привидно полезното и реално полезното. Само реално полезното не може да влезе в конфликт с почтеността и с добродетелите, които я изграждат. Напротив, разногласията ще се появяват всеки път, когфато същността на полезното не е ясно дефинирана и когато се приема за реално това, което е всъщност привидно.
В разсъжденията си Цицерон вплита много примери от историята. Той създава труд, който много съответно откликва на тенденциите в тогавашното римско възпитание. Най-вълнуващите страници в него са тези, които са стоплени от загрижеността на бащата за възпитанието на сина му. Усеща се и ревностният патриотизъм на Цицерон, който след убийството на Цезар се оттегля от политическия живот, тъй като не приема като честен и открит човек извършения с насилие преврат.
Разгърнат вариант: Цицерон се ражда в заможна фамилия от Арпино. Получава превъзходно образование в Древна Гърция и Рим. Като войник служи през 89 година при Помпей Страбон (бащата на Помпей). За пръв път се паявява като адвокат в съда, за да защити Квинтий през 81 година. По-късно /80 – 79 г./ защитава по блестящ начин Секстий Росций срещу обвинение в отцеубийство. Започва обществената си кариера като к в е с т о р (длъжност във финансовата администрация на Римската република) в Западна Сицилия през 75 година.
Като п р е т о р (висш съдебен чиновник с голяма власт по онова време) през 66 година той прознася първата си важна политическа реч против Катилина и
27
водещите Оптимати /консервативна групировка в Римския сенат/. Той говори в полза на Помпей и настоява да му се предостави командването на римските легиони във войната срещу Митридат, царят на Персия. Приятелството му с Помпей, чиято омраза срещу Марк Лициний Крас споделя, е изходната точка на политическата му кариера. Избирането му за к о н с у л през 63 година става възможно благодарение на Оптиматите, които се боят от радикалните идеи на неговия съперник Катилина.
В първата от речите му, които произнася като консул, той се противопоставя на аграрния законопроект на Сервий Рул, като по този начин отстоява интересите на отсъстващия Помпей. Но неговата главна цел е да привлече вниманието към размирническите намерения на Катилина, който, разбит през 64 година, си издига кандидатурата за консул на изборите през 63 година. След като Катилина губи изборите той подготвя въоръжен бунт в Италия и опожаряване на Рим. Цицерон не успява да убеди Сената, че над Рим надвисва опасност. Но с един “последен декрет” (Senatus consultum ultimum), своеобразна обява на военно положение, прокаран на 22 октомври, опасността е призната. На 8 ноември, след като се спасява от покушение срещу самия него, Цицерон произнася Първата си реч против Катилина в Сената и катилина напуска Рим същата нощ. След доказването на намеренията на конспираторите, след разисквания в сената, на които Катон х.призовава към екзекуция, а Цезар се противопоставя, бунтовниците били избити като сам Цицерон поема отговорността. Когато Цицерон обявява само с една фраза, че “те са мъртви”, той получава гръмогласно одобрение от всички класи. По-късно той призовава всички съсловия към “concordia ordinum” съглашение между тях. Той е поздравен от Катул като “Баща на отечеството”. Това е кулминационната точка в политическата му кариера.
В края на 60 година Цицерон отклонява поканата на Цезар да се присъедини към политическия съюз между Цезар, Крас и Помпей, който той счита за противоконституционен. Цезар му предлага и място в щабния му състав в Галия. Когато Публий Клодий, срещу когото се обявява Цицерон въз основа на неопровержими доказателства в началото на 61 година, става трибун през 58 година, за прославения оратор настъпват трудни дни.
През март, разтревожен от отказа на Помпей да му помогне, Цицерон напуска Рим. На следващия ден Клодий прокарва законопроект, с който се забранява екзекутирането на римски граждани без разследване. Тогава Клодий прокарва втори закон, със съмнителни легални основания, с който цицерон се осъжда на изгнание. Отначало Цицерон отива в Солун, Македония, а после в Илирия.
През 57 година, благодарение на Помпей и най-вече на трибуна Милон, Цицерон е призован отново в Рим на 4 август. Цицерон акостира в Brundisium (Бриндизи) същия ден и е приветстван възторжено по пътя му за Рим, където пристига след месец.
28
През зимата на 57-56 година Цицерон се опитва да отчужди безуспешно Помпей от Цезар. Пмпей пренебрегва съвета на Цицерон и подновява контактите си с Цезар и Крас в Лука през април 56 година. Цицерон тогава се съгласява, под натиска от страна на Помпей, да се присъедини към тримата в политиката и се обвързва с тях като пише една п а л и н о д и я /стихотворение, в което авторът се отказва вече от казаното вече в друго негово стихотворение/. С речта си “De provinciis consularibus” /За провинциалните съветници/ той потвърждава участието си в новото политическо обединение. Той бива задължен да приеме известен брой неприятни за него защити и се налага да се оттегли от обществения живот. През следващите няколко години завършва трактатите “De oratore” /За оратора/ (55 г.) и “De republica” /За републиката/ (започнат през 54, завършен през 52 г.) и започва да пише “De legibus” /За законите/ (52 г.). През 52 година изпитва удоволствие, когато Милон убива Клодий, но се проваля срамно в защита на Милон (която по-късно записва като публикация “Pro Milone” /В защита на Милон/.
През 51 година го убеждават да напусне Рим, за да управлява провинция Киликия, в южна Мала Азия, в продължение на една година. В провинцията се очаква нашествие на партите, но то не протича, макар че Цицерон издава заповед някои опасни разбойници, които биха могли да се съюзят с нашествениците. Сенатът го възнаграждава със supplicatio (период, през който ске отдават публично благодарности на управника), макар че Цицерон се надявал да му устроят triumph /тържествено шествие през целия Рим, когато се завърнал в него. Все пак всички приемат, че той е управлямал честно и неподкупно Киликия.
По времето, когато Цицерон се завръща в Рим, Помпей и Цезар водят ожесточена борба помежду си, за да се наложат във властта. Той бил в покрайнините на Рим, когато Цезар прекосява Рубикон и навлиза с войската си в Италия през януари 49 година. Цицерон се среща с Помпей извън Рим на 17 януари и приема надзора над наборната кампания в областта Кампания. Той не напуска Италия заедно с Помпей на 17 март. Нерешителността му не била дискредетираща, макар че критичността му към стратегията на Помпей била некомпетентна. В среща с Цезар на 28 март Цицерон проявява голяма смелост като изказва със собствени думи предложението си: той разкрива на прославения вече военачалник, че има намерение да внесе в Сената предложение Сезар да не продължава войната с Помпей. Цезар не одобрява изказаното от оратора намерение. Цицерон не одобрява диктаторските маниери на Цезар, макар че съзнава, че в края на битките (продължили до 45 година) ще бъде една от първите жертви сред неприятелите на Цезар.
Това е втори период на интензивна творческа дейност за Цицерон. През 46 година той завършва “Brutus”/Брут/, “Paradoxa” /Парадокси/, “Orator” /Ораторът/; през 45 година – “De finibus” /За целите/; а през 44 година –
29
“Tusculanae disputationes” /Тускулански беседи/, “De natura deorum” /за природата на боговете/. Съчинението си “De officiis” /За задълженията/ Цицерон завършва след убийството на Цезар /март 44 година/.
Цицерон не е бил въвличан в съзъклятието срещу Цезар на 15 март 44 тодина пр.н.е. и не е присъствал в Сената, когато той е бил убит. На 17 март той говори в Сената в полза на обща амнистия, но след това се връща към философските си писания и съзерцанията. Той отива в Атина да види своя син, който учи там. Връща се в Рим в края на август. Решителното му възвръщане към политиката е известено с 14 филипики / написани като подражание на поредицата речи на Демостен срещу Филип ІІ Македонски/, първата от които той произнася на 2 септември 44 година, а последната – на 21 април 43 година. Стратегията му е да бъде максимално полезен на осиновения син на Цезар Октавиан, чиято интелектуална зрялост грубо се подценявала. Той също се стреми да накара Сената да изостави склонността си към компромиси, подбужда го да обяви война на Антоний, който налага контрола си над събитията веднага след смъртта на Цезар и преследва един от убийците му в Отвъдалпийска Галия.
Не са оцелели писма, за да свидетелстват защо Цицерон се е разочаровал от Октавиан в периода между поражението на Антоний в Отвъдалпийска Галия на 14 април и походът на Октавиан към Рим, за да помогне и укрепи консулството през август. През май Октавиан научава за неуместната забележка на Цицерон, че “на младия човек би трябвало да се въздаде възхвала, да му се дадат отличия, а след това да бъде ликвидиран”. В края на октомври 43 г. се формира триумвирата Октавиан-Антоний-Лепид. Скоро след това започват да търсят Цицерон, за да го екзекутират. Заловен е и убит край Каета на 7 декември 43 година пр.н.е. Главата и ръцете му били изложени на rostra-та, естрадата за ораторите на Форума в Рим.
В политиката Цецерон постоянно опозорявал, клеветял и хулел, опонентите си и преувеличавал добродетелите на приятелите си. Като “нов човек”, т.е. човек без благородни предходници, той никога не бил приет в управляващия влиятелен кръг на Оптиматите. Сам приписва своите неудачи и провали в политиката след 63 година отчасти на завистливата ревност, отчасти на безгръбначната незаинтересованост /безгрижие/ на самодоволните Оптимати. Тясното политическо приобщаване към Помпей, за което Цицерон копнее, не успява да се осъществи. Той е повече готов от много хора да направи компромис с идеалите си, за да запази републиката. Но, макар че в трактата De republica /За републиката/ той допуска, че републиканското управление изисква присъствието на силен индивид във властта – може би един идеализиран Помпей – за да се подсигури стабилността му, Цицерон не успява да вникне във вътрешните слабости на римската държавна администрация.
От кореспонденцията на Цицерон между 67 г. и юли 43 година са оцелели до нас повече от 900 писма. 835 от тях са написани от самия Цицерон, 416 са
30
отправени към неговия приятел, финансов съветник и издател конникът Тит Помпоний Атик и около 94 писма са адресирани до различни негови познати, приятели и роднини. Тази бройка явно съставлява само малка част от писмата, които Цицерон е написал и получил. Много писма, посветени на текущи проблеми през античността, не са стигнали до нас. Например, равносметката от потушаването на съзъклятието на Катилина, упомената в За Сула /Pro Sulla / и За Планций /Pro Plancio/, която Цицерон изпраща на Помпей в края на 63 година. Помпей едва ли се е запознал задълбочено с нея, но по-късно се надсмива публично над Цицерон заради нея. Много писма са били вероятно унищожени по политически причини след смъртта на Цицерон.
Съществуват четири поредици запазени писма: до А т и к, в 16 книги; до приятелите – 16 книги; до Б р у т и 3 книги с Писма до брат му (Ad Quintum fratrem). Тези писма представляват важен пръв източник на факти, какъвто не същетвува другаде в древния свят. Те ни дават възможност да датираме точно важни събития. Послужват, макар и с не особен успех, за дискредитиране на някои неточности в коментариите на Цезар върху Гражданската война. От друга страна, предаването на събитията, макар че е непринудено, е често необективно. Цицерон си припомня погрешно някои отдавна минали събития, така че писмата му подбуждат недоверие.
Цицерон не е бил водеща фигура в историята на латинската поезия, но приносът му не бива да се пренебрегва. Неговите най-добре познати поеми /запазени във фрагменти/ са епични по обхват: За неговото консулство /De consulatu suo/ и За неговия живот и времето му /De temporibus suis/. Те били критикувани в античността, тъй като били разглеждани предимно като самовъзхвали. Стихосложението на Цицерон е усъвършенствано в техническо отношение. Той усъвършенства, прави по-изящен, хекзаметъра, използва в края на стиховите редове две или трисрични думи, така естественото ударение в думата съвпада с метричния ритър. Цицерон въвежда риторичните похвати в поезията и така прави възможни по-късните художествени достижения на Вергилий.
Цицерон си изгражда репутацията на блестящ политически и съдебен оратор. Той предпочита да се явява в съда като защитник и избира да говори последен, тъй като умее да завладява емоциите на аудиторията. За нещастие не всичките му дела са безупречни в морално отношение. Не обоснована атаката му срещу управителя на Сицилия Гай Верес, макар че това е най-известното му дело. По негово време римските оратори се делят на а з и а н ц и, прославили се с богат, цветист и приповдигнат стил, чийто най-изтъкнат представител е Квинт Хортензий, и а т и ц и като Цезар и Брут, които се изказват кратко и директно по проблема. Цицерон избягва да се обвързва като оратор с определена реторична школа.
31
Той е бил подготвен за оратор от Молон от Родос, чийто стил е бил еклектичен. Той вярвал, че ораторът трябва да управлява и бди над разнообразието на стила в речите му. Той прави щателно изследване на ритмите използвани в речта и обръща голяма внимание на темпото във финалните фрази и периоди. Молон изцяло преустройва синтаксиса на латинския. Той е създател на стила, формиран от дълги периоди, в които всака фраза е в равновесие с предходната, подчинените изречения са изкусно вплетени в комплекса на периода, който не губи обаче своята яснота и логика. Реториката на Цицерон представлява комплексно изкуство с прецизно отчитане на формата. Музикалните ефекти били винаги акордирани с изтънчения слух на слушателите.
От речите му са оцелели 58, но някои не са в пълен текст. Пресметнато е, че изчезналите са 48.
В “Брут” Цицерон съвсем ясно прави описание на своя арсенал като оратор – пълно познание за литературата, основите на философията, опит в юристпруденцията, богат запас с исторически знания, способност да поставяш опонента си в безизходица и да предразполагаш с разведряващи шеги съдебния състав, способност да свеждащ общите принципи до частния случай, разтоварващи напрежението отклонения от проблема, мощ да предизвикващ гняв и съжаление, пъраво да насочваш интелекта си към непосредствено същностния проблем. Това не е неточна представа за речта. Точно хуманността на една реч я преврлъща от преходен словесен фокус в трайно завладяващо с логиката си експозе.
Хуморът на Цицерон достига апогея си в обсипването с добродушни шеги стоиците в речта В защита на Мурена /Pro Murena / /, с която трябва да се дискредитира Катон, който бил сред обвинителите. Той е най-язвителен в хумора, с който атакува Клодия в речта В защита на Селио /Pro Caelio / /. Способността му да предизвиква гняв проличава най-впечатляващо в увадните фрази на Първа реч против Катилина. Доказва способността си да прездизвиква състрадание в края на речта В защита на Милон /Pro Milone /.
Цицерон обяснява техниката, благодарение на която печели дела срещу очевидната истина в речта си Pro Cluentio /В защита на Клуенций/- това е необичайно сложно съдебно дело за убийство. По-късно Цицеронп се похвалил, че “хвърлил прах в очите на съдийския състав”.
Цицерон изоучавал философията под ръководсвото на епикурееца Федър (ок. 140-70 г.пр.не.), стоика Диодот (умрял около 60 г.пр.н.е.) и при академика /?/ Филон от Лариса (ок. 160-80 г.пр.н.е.) и така съчетава в пълен комплект принципите на три или четири водещи школи на античността. Сам се назовава академичен философ, но това определение може да бъде приложено само към теорията за познанието, в която той предпочита да се ръководи от вероятността,
32
която цени по-високо от сигурността. Така той оправдава противоречията в собствените му трудове.
В етичните си трактати той по-склонен към догматизма и е бил привлечен от морала на стоиците, но за да утвърди авторитета си често захожда отвъд стоиците, чак до Сократ.
В отношението си към религията през по-голямата част от живота си е бил агностик, макар че натрупва известен опит в общуването с религията при едно ранно посещение на Елевзина, където се устройват мистериални игри в чест на Деметра. Успокоява се чрез религията след смъртта на дъщеря му през 45 г.пр.н.е. Често се изявява в писанията си като теист. Религиозна екзалтация откриваме в едно от съчиненията му - "Сънят на Сципион"(Somnium Scipionis) и в края на трактата му “За републиката” /De republica /.
Преди ок.54 година, през периода, когато било трудно да се оттегли от политическия живот, Цицерон не пише върху важните философски проблеми. Вероятно тогава е започнал на пише трактата си De republica /За републиката”,а след него и De legibus /За законите/. Тези му съчинения са опит да се изтълкува римската история с термините на древногръцката политическа теория. По-голямата част от философските му писания са създадени през периода февруари 45 - ноември 44 пр.н.е.
Динамиката на продукция и обхвата на темите са смайващи: изгубеният трактат De consolatione /За утешението/, най-вероятно подбуден от смъртта на дъщеря му; Hortensius /Хортензий/, трактат-подбуждение да се изучава философията, който оказва голямо въздействие върху преминаването в друга вяра на Свети Августин; трудният за възприемане трактат Академичната философия /Academica/, в който се отстоява отлагането на присъдата; в трактатите му За целите /De finibus/ или “Върховният бог” се разсъждав дали главният бог доставя удоволствие, дарява с добродетел или е нещо много по-сложно; пише и трактат За задълженията /De officiis/.
С изключение на последния труд За задълженията /De officiis/, Цицерон не претендира за оригиналност като философ. В писмо до Атик той окачествява по следния начин съчиненията си “Те са транскрипция. Аз просто доставям думите, а аз съм препълнен с думи”. Неговата цел била да обурудва интелигентните римляни със своеобразна философска енциклопедия. Той извлича идеи от стоически, академични, епикурейски и перипатетически източници. Формата, която Цицерон използува, е диалогът, но неговите образци са Аристотел и Хераклид Понтий, а не Платон. Значението на Цицерон е на преподавател на гръцката философия на неговите съвременници. В изпълнение на тази роля той снабдява Рим, а след това и нова Европа съ забележителен запас от философски термини.
33
Първа реч срещу Катилина: 1. Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Колко дълго още този твой бяс ще ни се изплъзва? До какъв предел ще стигне необузданата ти дързост?…Не чувстваш ли, че твоите намерения са разкрити, не виждаш ли, че съзъклятието ти е вече здраво впримчено от знанието на всички сенатори?…
О, времена, о, нрави! Сенатът разбира това, консулът го вижда: този все пак живее. Живее? Не само това, дори е дошъл в Сената; участва в съвета на държавата, отбелязва с поглед и определя за клане всеки един от нас. Ние пък, храбри мъже, си мислим, че правим достатъчно за държавата, ако отбегнем ниговия бяс и удари.
…Вече двадесети ден търпим да се притъпява острието на сенатския авторитет. Защото има такова решение на Сената, но е затворено в архивите /сякаш пъхнато в ножница/, от което решение на Сената, Катилина, следва ти незабавно да бъдеш убит.
2. Живееш и живееш не за да се откажеш от дързостта, а за да я засилиш. Ще ми се, сенатори, да бъда сдържан, ще ми се в такива големи опасности за държавата да не изглеждам отпуснат, но вече сам се осъждам за моята бездейност и негодност. В Италия, в теснините на Етрурия, против римския народ е разположен лагер: всеки ден броят на враговете расте, а военачалникът на този лагер и вожд на враговете на Рим виждате вътре в градските стени и дори в Сената да задвижва всеки ден някаква вътрешна гибел за държавата. Ако вече заповядам, Катилина, да бъдеш уловен, да бъдеш погубен, вярвам, ще трябва да се боя да не би по-скоро всички порядъчни хора да кажат, че това е сторено от мене много късно, отколкото някой, който ще каже, че това е много жестоко…
ПОЕТИТЕ НЕОТЕРИЦИ
/К а т у л и П р о п е р ц и й/
Гай Валирий Катул
/87, Верона – 54, Рим/
Живот и творчество:
Роден е във Верона в богато патрицианско семейство. През 61 година среща красивата патрицианка Клодия, влюбва се в нея и я възпява в интимната си лирика с името Л е с б и я.
Автор е на епилиона “Сватбата на Пелей и Тетида” и на поемата “Атис”.
Превежда поемата “Къдриците на Беренис” на древногръцкия поет Теокрит.
Този римски поет е считан за най-изтънченият в Древен Рим благодарение на съвършеното му пресъздаване на любовта и омразата. В 25 от стихотворенията
34
си той изповядва любовта си към жената, която назовава Лесбия. Реалният й прототип е неизвестен. Другите стихотворения на Катул са неовладяни изблици на презрене и омраза към Юлий Цезар и неговите близки приятели.
До нас не е оцеляла древна биография на Катул. Малко факти могат да се съшият от външни източници, от трудовете на съвременниците му или от по-късни автори. Някои изводи могат да се направят от творенията му, но те са несигурни. Безспорните, сигурни факти са изключително малко. Катул е бил жив през 55-54 г.пр.н.е. според 4 негови стихотворения и умрял млад според Овидий – на 30 години според Свети Йероним (творил към края на ІV век). Оказва се, че Катул е бил съвременник на известните римски държавни мъже – Цицерон, Помпей и Цезар, към които той се обръща по различни поводи в свои стихотворения. Той е живял непосредствено преди поетите от Века на Август – Хораций, Секст Проперций, Тибул и Овидий. Последният твърди, че творбите му са им били познати.
Според самия него и Свети Йероним е роден във Верона, т.е. в предалпийска Галия. Притежавал е имение в Сирмио /сега Сирмионе/, местност край езерото Гарда. Предпочитал е обаче да живее в Рим, където имал собствена вила в предградието Тибур, със скромни съседства. Според една версия, предадена от римския биограф Светоний /”Животът на Юлий Цезар”/, бащата на Катул е бил приятел и домакин на Цезар, но неговият син е изобличавал цинично в памфлетите си не само бъдещия диктатор, но и неговия зет Помпей, както и военния му инженер Мамура. Знае се, че Цезар бил лично засегнат и допускал, че позорът му ще остане в историята. Приемането на някоя апология било последвано от покана за вечеря “някой ден”, а връзките на Цезар с бащата никога не прекъснали. /Светоний отбелязва тази подробност, за да подчертае милосърдието на Цезар.
В поезията на Катул се споменава събитие, което се е случило през 57-56 г.пр.н.е. Това е пътуването до Витиния в Мала Азия в свитата на патриция Гай Мемий, управител на римската провинция, от което той е връща в Сирмио. Той също припомня две свои кризи, смъртта на брат му, чийто гроб посещава в Троада, Мала Азия, и една драматично и нещастна любов, описвана по различен начин в 25-те стихотворения, с жена, която била омъжена. Той я назовава Лесбия, според Овидий псевдоним за Клавдия, по свидетелство на писателя Апулей /ІІ век/. В негови стихотворения се напомня, пряко или непряко, хомосексуалната му връзка с младеж носещ името Ювентус.
Това а оповестените факти. Възможностите, съпътствани от догатки, които се извличат от поезията на Катул са по-меродавни. Прието е, че Катул е роден през 84 и умрял през 54 година пр.н.е. Гостоприемството на баща му към Цезар е може би доказвано в предалпийска Галия, чийто управител е бил Цезар, а може би и в Рим. Светоний не уточнява мястото и времето. Възможно е вилата на Катул в Рим да е била ипотекирана. Яхтата, която не се е ползвала активно и
35
прославена в един ямб, може би е била собственост на поета. Била е построена във Витиния, северозападна Мала Азия. С нея той вероятно се е прибирал в Сирмио. Възможно е приятелят му Цина да го е съпътствал при плаването му до Витиния. За управителя Мемий като ценител на литературата (на него римският поет-философ Лукреций посвещава поемата си “За природата на нещата”), подобна компания е била може би конгениална. Може да се спори дали Цина е бил на борда на яхтата. Гробът на брата вероятно е бил посетен на отиване или на връщане от Витиния.
Избраната от поета Клавдия може би е била патрицианка, едната от трите Клавдии, сестри на неприятеля на Цицерон Публий Клавдий Пулхер. Според Плутарх те се прочули със скандалните си нрави. Ако е така, тя най-вероятно се е омъжила за аристократа Метелий Целер (консул през 60, умрял през 59 г.пр.н.е.), който през 62 г. е бил управител на предалпийска Галия. Може би по същото време младият поет я е срещнал и вероятно е попаднал под обаянието й. Цицерон й прави не особено ласкав портрет в речта си “За Целий” /Pro Caelio/, тъй като е трябвало да я очерни като оратор в съда. Той е защитавал клиента си /Марк Целий Руфус/ от обвинението на Клавдия, че Руфус като нейн любовник се е опитал да я отрови след смъртта на съпруга й. В свое стихотворение /LXXVII/ Катул укорява Руфус като доверен приятел, че е разрушил щастието му.
Това разкритие на самоличността на Клавдия, направено от един италиански учен през ХVІ век, е подкрепено от някои несигурни заключения изведени от стихотворенията посветени на Лесбия. Възлюбената на поета, макар че е женена, се държи свободно във висшето общество, наслаждава се на модните развлечения, проявява блестящо остроумието си и високата си култура. Явно Клавдия е била достатъчно безнравствена госпожа, за да заслужи атаките на Цицерон. От друга страна, поетът на два пъти изтъква покровителството на своя ранг като дар положен в краката на любимата Лесбия.
Разглеждането на текстовете на стихотворенията от Катул и подредбата им предизвиква необичаен интерес. Съхраняването им за поколенията е било несигурно както неговата биография е твърде къса. Тъй като не е влизал в училищната програма, общо взето от края на ІІ век до края на ХІІ век, той изпада в забвение. Запознаването с творбите му става благодарение на единствен запазен ръкопис от ок. 1300 година, преписан 2 пъти и загубен. От двете копия едното, на свой ред, било възпроизведено 2 пъти и също било загубено. От 3-те оцелели – в Библиотеката Бодли на Оксфорд, в Националната библиотека в Париж и във Ватиканската библиотека в Рим – учените успяват да възстановят изгубения архетип. В зависмост от това дали едно от запазените стихотворения се дели на две, оцелелите до нас са 113 или 114. В 14 случая са видни липси / 11 от един стих и 3 от повече стихове/. От древни цитирания заключаваме, че Катул е написал още 6 стихотворения. Оцелелият корпус от творби е осакатен и
36
непълен /за разлика от “Оди” на Хораций/. Публикуваните в днешния им обем творби на Катул не могат да представят окончателните намерение на автора, въпреки че е оцеляло посвещението на историка Корнелий Непот. С тези уговорки може да се възстановява самобитната поетика на един уникален поет в древноримската литература.
Запазеният сборник започва с 57 "кратки стихотворения," с обем от 5 до 25 стиха (стих.№ X наброява по изключение 34 стиха) с подбрана метрика, от които 51 са или единадесетсрични, или ямбични, т.е. редуващи къса и дълга сричка. Тази ритмика, строго следвана, може да се характеризира като случайна или разговорна. След това следват 8 "по-дълги стихотворения", с обем от 48 стиха до 408 в 4 различни метъра. Сборникът е допълнен с 48 "епиграми", написани в елегичен дистих, или двойки двустишия, с обем от 2 до 12 стиха, границата е премината само от 2 стихотворения, едното с 26 стиха, а другото - с 16.
Механичната подредба, като косвено се отчита вируозността на поета при подбора на метриката, справедливо привлича вниманието върху неравната гъвкавост при разработката на съществуващите творби. Неравномерното стихосложение и елегическият дистих са въведени в латинската поезия преди Катул. По традиция двете форми, както са разработени от гръцките автори след ІV век пр.н.е. и от римските им имитатори, са служили за надписи и посвещения, при стихотворения с развлекателно съдържание, при сатирични коментари и предаване на изящни чувства. Катул и съвременниците му продължават тази традиция, но в около 37 случая поетът прекроява по свой начин тези форми и ги натоварва с дълбоки чувства и точни наблюдения, зарежда ги с красота и остроумие, от една страна, и със силна страст, от друга. Така той се нарежда сред майсторите в европейската лирика, редом със Сафо и Шели, Бърнс и Хайне. Но той проявява такава степен на усложненост и противоречивост, които векове след него поетите с романтична нагласа трудно ще възприемат. Той успява да овладее до такава степен разговорния ритъм на речта и да го подчини на лирическите си цели така, че постига непосредственост недостигната от друг класик.
В по-дългите стихотворения Катул провежда изследвания, които оказват дълбоко влияние върху поетите от Августовата епоха: той създава 2 очарователни сватбени химна; 1 неистов култов химн за обезмъжествяването; 1 романтичен разказ в хекзаметър /стих от 6 стъпки/ за сватбата на Пелей с морската богиня Тетида; 4 четири елегични откъса, в които влиза 1 преведено послание от елегантния александрийски поет Калимах, следвано от пасквил или циничен разговор между поета и една врата (зле направена, може би от някой младок) и накрая един монолог, предназначен за приятел, излят във формата на енкомий, хвалебствена песен. Поетът Вергилий намира удоволствие да подражава на Катул, без да го назовава. Дори в “Енеидата” той заема 3 пъти цели стихове от своя предшественик. Хораций едновремено подражава на Катул
37
и го критикува. Последователи и подражатели на Катул са Тибул, Проперций, Овидий и късния Марциал.
Критична оценка
През живота си Катул е бил поетът на поетите, обърнат постоянно към своите събратя по перо (учени и училищни поети), загрижен най-вече за приятеля си Луциний Калв, който след смъртта му често се упоменава заедно с него. Днес е на мода да се идентифицира неговия кръг с “Новите поети” /poetae novi/ или неотериците/"Neoterics"” (съвременният термин за назоваване на тези поети). Те предпочитат ерудираните алюзии, развиват маниерното и прецизно стихотворство на поетите-александрийци пред по-величествения стил, въведен в Рим от архаичния поет Ений. Школата е критикувана от Цицерон и Хораций, който упоменава Калв и Катул. В степента, в която Катул споделя концепции, които могат да отведат до поеетична школа, той би могъл да бъде изброяван редом с Джерард Манли Хопкинс, Т.С.Елиот и Езра Паунд, а не редом с романтиците.
За обикновения читател 25-те стихотворения, посветени на Лесбия, си остават на значимите, достойни за запомняне. Те внушават, че любовта включва екстаза и отчаянието, както и всички драматични емоции породени от разцеплението в нея. Необичайната метрика на две от тях напомнят за поетесата Сафо, от егейския остров Лесбос, за нея напомня и използвания псевдоним Лесбия. Като ги четем днес осъзнаваме, че 2-те пресъздават първите моменти на любовта-обожание (№ LI е стихотворение създадено по модела на Сафо) и оставащата горчивина след рухването на илюзиите (№ XI). От друга стра, стихотворенията-нападки, в които поетът не пощадява нито Юлий Цезар, нито други непознати особи, мъже и жени, не са били оценявани по достойнство от критиците. Те са неравни по качество, някои са остроумни, други отегчителни, едни са набързо нахвърляни, другите са грижливо обработени, но сатиричният им хумор е винаги въздействен, а неприличните изрази в тях отразяват тогавашните литературни конвенции. Между тези два полюса, в които се излагат лични чувства, са разположени незабравими, трансцедентални творби: жалбата на гроба на брата; поздравът ка Сирмио, предпочитаното убежище; размяната на клетви-обети между Акме и Септимий; елегичната песен за смъртта на Калв; и дори онзи изпълнен с оживление мим, в който се предава разговор в ден за ленност, когато група следващи модата младежи, заедно с поета, беседват весело безгрижни за воите работи през последните дни на Римската република.
Врабчето на Лесбия
О, врабче, радостта на мойта мила!
В скута си те държи и с теб играе,
38
и на пръста си крайчеца ти дава
да го клъвнеш с човка закачливо,
щом поиска тя, моята любимка,
сладко да се посмее и разсее,
утешение при тъга да търси,
пламът на любовта й да потихне.
С тебе искам и аз да поиграя,
да забравя сърдечната си мъка!
Смъртта на врабчето
Заридайте, венери и амури,
и сърца отзивчиви по земята.
Мъртво е на любимата врабчето –
радостта на любимата погасна.
Тя за него очите би си дала.
Сладко бе като мед, познаваше я,
както щерка познава родната майка.
И от скута й то не се делеше,
все подскачаше палаво пред нея
и цвъртеше на своята стопанка. –
Вече то по пътечка мрачна крачи,
там, отдето не се завръща никой.
Но бъди прокълнат ти, кобно черен
Оркус, който поглъщаш всичко мило.
Ти ми грабна врабченцето красиво!
О, злосторство! Нещастното врабченце!
Две любими очи са днес за тебе
зачервени от сълзи и подути.
………………………………………………
Катуле мой, ти, беден и нещастен,
сложи на глупостта си край най-после.
Загубил ли си, примири се ти.
За теб блестеше слънцето в небето
и младото момиче те зовеше,
обичахте се двамата взаимно -
тъй много никой не е бил обичан…
39
То време бе на весели игри.
Тя искаше това, що искаше и ти -
наистина тогава ведър бе денят,
днес тя не иска нищо, нищо вече.
Ти, бедний, престани и ти да искаш.
Не я преследвай…Не бъди нещастен…
Душата затвори, понасяй твърдо.
Момиче, сбогом…Друг е днес Катул.
Той няма да те търси, да те молип -
и ти ще плачеш изоставена.
Окаяна, горко ти… Що те чака?
Кой ще те доближи? - Ти, “мила”,
кого ще любиш и чия ще бъдеш?
И ще целуваш ли? Кому ще шепнеш…
Ах, ти, Катуле, твърд бъди докрай!
§ § §
Целий, моята Лезбия,
тази обожавана Лезбия,
що обичах от себе си повече
и отколкото всички близки,
тя сега е по кръстопътищата,
скита из слепи улици
и ограбва потомците Ремови…
РИМСКАТА ПОЕЗИЯ ПРЕЗ АВГУСТОВАТА ЕПОХА
/Вергилий, Хораций и Овидий/
Августовата епоха / Златният век /. Тя включва един от забележителните периоди в историята на латинската литература, разпростиращ се между 43 пр.н.е. и 18 г. от н.е. Заедно с предшестващия Цицеронов период (q.v.), той формира Златния век в латинската литература. Белязан от граждански мир и стопански просперитет, този век дава възможност за осъществяване на върхови постижения в поезията, появяват се обработени и софистицирани стихове посветени на благодетеля и покровителя Август, разработващи темите за патриотизма, любовта и природата.
Само през десетилетието от 29 до 19 г. пр.н.и. се появяват “Георгиките” и е завършена “Енеидата”; появяват се също “Одите” на Хораций, книги I-III, и
40
“Посланията” му, книга I; появяват се и “Елегиите”(книги I-III) на Секст Проперций, член на групата от млади обещаващи поети, покровителствани от Гай Меценат /Gaius Maecenas/; излизат и книги I-II с “Елегии” на Тибул, който твори под покровителството на Месала. През същите тези 10 години Ливий започва монументалната история на Рим, а един друг историк, Полион, е пишел една друга важна, но изгубена, история на близките събития. Авторът на “Метаморфозите”,митологична история на света от създаването му до Августовия век, Овидий е последният голям писател на Златния век. Смъртта му в изгнание през 17 г. от н.е. бележи края му.
С названието “Златен век” се именуват класическите периоди на разцвет в другите европейски литератури: ХVІІ век във Франция, ХVІІІ век в Англия /по-точно английският Златен век съвпада с управлението на кралица Ана (1702-14), когато творят автори като Алекзандър Поуп, Джоузеф Адисън, ър Ричард Стийл, Джон Гей и Матю Прайър. Някои включват в периода Джон Драйдън и Самюел Джонсън.
ГАЙ СВЕТОНИЙ ТРАНКВИЛ, Дванадесетте цезари, НК, 1981 г.
Стратегията му на държавник:…За да могат повече хора да вземат участие в управлението на държавата, измислил нови длъжности: надзор над държавните постройки, над пътищата, над водопроводите, над коритото на Тибър, над разпределянето на храна на народа; градска префектура, колегия от трима души за избиране на сенатори и друга такава колегия за преглед на отделенията конници в случай на нужда. Подновил избора на цензори, прекъснат от дълго; увеличил броя на преторите; дори настоявал при всяко свое консулство да има по двама колеги вместо по един, но не сполучил: всички шумно възразили, че неговата върховна власт достатъчно се намалява, като изпълнява длъжността не сам, а с колега….
Покровител на литературните творци:…С поезията бил наистина добре запознат, възхищавал се от старата комедия и често я представял на публични зрелища. Когато четял автори на два езика /латински и старогръцки, бел.Г.Г./ търсел най-вече наставления и примери, полезни и в обществения, и в частния живот, и много често ги изпращал дословно записани на близките си, до военачалници, управители на провинции или длъжностни лица в Рим, когато се нуждаели от съвет…Дарованията на своето време покровителствал по всякакъв начин. На четения слушал благосклонно и внимателно не само стихове и исторически съчинения, но и речи и диалози. Ако произведенията в негова чест не били най-сериоазни и от най-добрите автори, обиждал се и нареждал на преторите да не допускат името му да се принизява от често повтаряне в литературни състезания…
Под покровителството на Октавиан Август били формирани три интелектуални кръга: около приятеля му Меценат, около Месала, полководец и оратор, и около Азиний Полион, оратор и историк.
41
ПУБЛИЙ ВЕРГИЛИЙ МАРОН
/ 70 - 19 г.пр.н.е/
Автор е на “Б у к о л и к и” /39 г./ и “Г е о р г и к и” /29 г./. Върху поемата си “Енеида” Вергилий работи през периода (29-19 г. пр.н.е.). Тя е издадена по лична разпоредба на Август, тъй като авторът й сметнал преди смъртта си, че тя е още недовършена и не бива да се оповестява. По образеца на “Одисеята” и “Илиадата” тя пресъздава странстванията на Еней, спасил се с няколко приятели от опожарена Троя и завладял нова земя за оцелелите троянци в центъра на областта Лациум.
Поемата “Е н е и д а” се сътои от 12 песни. Оповестена е след смъртта на Вергилий по заповед на Август, тъй като поетът преди да издъхне е изповядал, че счита творбата си незавършена и неподготвена за оповестяване. Императорът я преценява като национална епопея възхваляваща величието на Древен Рим. По образеца на Омир/ “Илиада” и “Одисея”/ Вергилий проследява странстванията на еней, спасил се с няколко приятели от пожара в Троя и тръгнал да завладява Лациум за оцелелите троянци.
Ф а б у л а: В І песен Еней и спътниците му стигат до брега на Северна Африка, след шест години лутане из Средиземно море, през които Юнона ги е излагала на хиляди изпитания. Приет като гост от царицата на Картаген Дидона, Еней й разказва края на Троя ( песни II иt III) и се влюбва в нея; но Юпитер ги разделя; предизвестен от сън, троянският герой напуска Картаген, изоставя Дидона, която е толкова отчаяна, че се самоубива ( песен IV ). След кратък престой в Сицилия, където той прави помен в чест на мъртвия му баща Анхиз със заупокойни възлияния ( песен V ), Еней стига до бреговете на Италия, направляван от Кумейската Сибила, слиза в Долния свят, където Анхиз му разкрива славното бъдеще, което боговете отреждат на Рим ( песен VI ). Стигнал до Лациум Еней се оженва за дъщерята на местния цар Лавиния ( песен VII ). Бързата му женитба предизвиква гнева на вожда на съседното племе :/рутулите/ Турн. Тогава Еней се съюзява с Евандър, вождът на племето, което заема територията, върху която ще възникне Рим ( песен VIII ). Флотата на троянците е разрушена от войската на Турн и възпрепятства бързия триумф на Еней / песен IX /. Но съдбата се усмихва на Еней отново в песните X и XI, в които се изявяват двамата чудотворни герои Палант, синът на Евандър, и Камилла, царицата воин. С песен XII епопеята завършва: води се ожесточен двубой между турн и Еней, в който надделява троянският герой.
Втори вариант:
В І песен Еней и спътниците му достигат до брега на Северна Африка след шест години на странствания из Средиземно море, преследвани от гнева на Юнона, която ги подлага на хиляди изпитания. Като гост на картагентската
42
царица Дидона Еней разказва на трапезата края на Троя / ІІ и ІІІ песен/ и се влюбва в нея, но Юпитер ги разделя. Предупреден със сън героят напуска Картаген, изоставя Дидона толкова отчаяна, че тя се самоубива /ІV песен/.
След кратък престой в Сицилия, където с култови почести Еней зачита мъртвия си баща Анхиз/V песен/ Еней стига до Италия и воден от Пророчицата от Куме, слиза в царството на мъртвите, където духът на анхиз му разкрива славното бъдеще, което боговете са предопределили за Рим/ VІ песен/.
Озовал се в областта Лациум Еней се жени за дъщерята на местния цар Лавиния /VІІ песен/, но женитбата му предизвиква гнева на съседния владетел Турн, вожд на племето рутули. Еней трябва тогава да се съюзи с Евандър, чийто владения се разпростират върху земите, където ще бъде основан Рим/ VIII песен/. Войската на Турн разбива флотата на троянците /ІХ песен/. Но по-късно /Х и ХІ песен/ съдбата подпомага Еней да осъществи предначертаната му от боговете мисия. Той е подпомогнат от двама непобедими герои - синът на Евандър Палант и войствената царица Камилла. Поемата завършва с двубоя между Турн и Еней, който с победата си освещава делото си - създаването на нова държава за троянците/ХІІ песен/.
“Е н е и д а” прославя величието на Рим, което тя представя като дадено от олимпийските богове. Тя е разказ за премеждията на троянците и прославения им вожд. Те са, разбира се, направлявани от боговете, но много по-дискретно, отколкото в поемите на Омир. В тази поема героите вече имат правото да избират, да обичат, да предприемат походи, да влизат в битки, макар че изпълнението на облога не е в тяхните индивидуални възможности, а е осъществим само чрез обединените усилия на храбрия и всеотдаен племенен колектив. Човешките интереси и слабости са неотделими от по-висшите цели, които са свързани с участта на племето. Така навсякъде по континентите, през които преминава си избира достойна за него жена - в Троя неговата възлюбена е Креуза, в Картаген се влюбва в Дидона, в Лациум се жени за Лавиния - която обича и уважава, но която трябва да напусне за да следва съдбата си. В “Енеида се изнася на преден план системата от ценности с универсална значимост.
І песен: Пея за подвига смел на героя. Прокуден от Троя,
както съдбата поиска, пристигна в Италия пръв, и
то на Лавинския бряг…
…И подхвърлян бе от много божи
сили по разни земи и морета, понеже Юнона
бе непреклонна в гнева си. И в битки той много изпати
много, докле да съзида града и докле да положи
в Лации пенатите родни, отдето повеждат начало
Рим, разположен високо, латинския род и дедите
наши от Алба. / стих 1 -10, Превод на Борис Тонков/
43
ІІ песен: /Предупрежденията на Лаокоон/
В този кон дървен или се спотайват заключени гърци,
или това е машина, срещу крепостта ни стъкмена…
Може и друга измама да крие. На коня, о, тевкри,
нямайте вяра! От гърците аз се страхувам, когато
даже даруват…/Тимео данаос е дона ферентес!/ стих 50 - 54/
…Зрелище друго обаче
много по-страшно пред клетите нас се изпречква, което
просто разтърси сърцата ни. Лаокоон, на Нептуна
жрец и по жребий избран, пред олтаря принасяше жертва
бик угоен. От Тенедос обаче по същото време
бързо се втурват две страшни змии по морето спокойно
и към брега се насочват с огромни извивки…/стих 205 - 211/.
….Побягваме, бледи от тази
гледка. А те се нахвърлят направо към Лаокоона.
Първо с извивки двете му дечица обгръщат и почват
техните крайници клети да гризат, а после и него
сграбчват, тъй както с оръжие се бе притекъл на помощ
и го престягат огромните гривни. Обгръщат му кръста
два пъти, шията също със своя гръб люспест. Над него
те се надвесват с главите и шиите. Той пък, опръскал
с кръв и отрова повезките свети, се мъчи да скъса
техните възли и страшен вик чак до небето наддава.
Тъй реве бикът, когато побягва ранен от олтаря
и си отърсва от шията брадвата, лошо забита. /стих 217 - 228/.
КВИНТ ХОРАЦИЙ ФЛАК
/65, Венузия – 27 ноември, 8 г.пр.н.е. Рим/
Автор е на цикъл “Е п о д и” /30 г./, “С а т и р и” / два сборника, около 30 г./, “О д и” /три книги/около 20 г./ и “П о с л а н и я” / І книга - около 20-та, ІІ книга - около 10-та г./.
Изтъкнат латински лирчески и сатиричен поет, творил по времето на Август. Най-често разработваните теми в одите и посланията му са любовта, приятелството, философията и изкуството на поезията.
По произход Хораций е планинец от Сабинските възвишения в Централна Италия. Баща му е бил роб, но получил свободата си преди раждането на сина му. Бил е помощник на търговски агент. Притежавал е малко имение и е могъл
44
да издържа сина си в Рим, да му осигури солидно образование в училището на негов приятел от Сабинските планини, Орбилий (привърженик, според Хораций, на телесните наказания). Към 46 пр.н.е. Хораций отива в Атина, за да посещава лекциите в Академията. След убийството на Цезар, през март 44 г. източната империя, включваща Атина, става за кратко време владение на убийците му Брут и Касий, което едва не довежда до кръвопролитни сблъсъци с поддръжниците на Цезар, Марк Антоний и Октавиан, пра-племенник на Цезар, посочен от него като приемник. Хораций влиза във войската на Брут и е произведен военен трибун /tribunus militum/, изключителна чест за сина на освободен роб.
Прец поември 42 г.пр.н.е. в двете битки при Филипи срещу Антоний и Октавиан Хораций и ниговите приятели, трибуните (при необичайното отсъствие на по-висши офицери) командват един от легионите на Брут и Касий. След пълното им поражение и смърт, той избягва обратно в Италия – контролирана от Октавиан – на имението на баща му във Венузия било конфискувано и предоставено на ветераните. Въпреки всичко Хораций стига до Рим, получава, преди или след голяма амнистия от 39 г.пр.н.е. по-ниския, но важен пост на един от 36-те чиновници-пазители на хазната (scribae quaestorii). В началото на 38 година е представен на Гай Меценат, литератор от Етрурия, в централна Италия, един от главните политически съветници на Октавиан. Той включва Хораций в кръга на писателите, на които е приятел и покровител. Не след дълго, благодарение на Меценат, Хораций е забелязан от Август.
През тези години Хораций работи върху Първа книга на “Сатирите”, 10 стихотворения, написани в хекзаметър и оповестени през 35 г.пр.н.е. Сатирите имат гръцки корени, утвърждават твърдото решение на поета да се оттегли от обществения живот и на постигане на ведра мъдрост в спокойствия. Поетът обсъжда етически проблеми: надпреварата за ботаство и позиция, безумното увлечение по крайностите, желанието за взаимно разбирателство и злодеянията на амбицията. Той работи и върху 17 епода. Присмежът тук е почти жесток, използвана обичайната за лични атаки и присмехи метрика, макар че Хораций напада социалните злоупотреби, а не отделни лица. Тонът отразява безпокойството следващо след битката при Филипи.
В средата на 30-те години поетът получава като дар от Меценат конфортна къща и ферма в Сабинските планини (разположена най-вероятно край Личенца, на 22 мили [35 километра] на североизток от Рим), в която той изживява най-приятни мигове до края на живота си. След като Октаван разгромява Антоний и Клеопатра при Акций, полуостров в северозападна Гърция (31 г.пр.н.е.), Хораций издава своите “Еподи” и Втората книга на “Сатири” с 8 стихотворения /30-29 г.пр.н.е./. Тогава, след като победителят се обявява за Август / 27 BC/и се успокоява, Хораций се връща, през най-плодоносния си творчески период, към
45
одите. През 23 г.пр.н.е. той публикува три книги “Оди”, в които влизат 88 кратки стихотворения.
В “Одите” Хораций се представя като наследник на гръцките лирически поети, но показва по-прецизно и икономично майсторство в боравенето със словото. Възпява любовта, виното, природата (почти като романтик), приятелите, умереността – предпочитаните му теми. Някои от одите са за Меценат или Август: въпреки че възхвалява старите римски добродетели, които последният иска да възроди, той остава господар на себе си и никога не остава в пределите на една тема и настроение в една ода. След известно време Август предлага на Хораций да стане негов частен секретар, но поетът отклонява молбата като се позовава на крехкото си здраве. Август не го намразва след отказа му и приятелството им става по-близко
Последната ода от първите три книги внушава, че Хораций няма повече намерение да пише подобни стихотворения. (Вероятно той е разтревожен от хладния прием след оповестяването им през 23 г.пр.н.е.) Последните от неговите послания (II книга, публикувана през 20-19 г.) – литературните “писма” са по-зрели и задълбочени версии на “Сатири”. Поетът оповестява, че изоставя “фриволната” лирическа поезия, за по-нравствено поучителна поезия. Много скоро той се заема да пише още три послания (много по-дълги от тези в книга І), в които по различен начин е представена дейността на поета. В тях Хораций зоставя сатиричните акценти, включва по-изтънчени, иронични станци, така че шаблонните изрази, с които се възхвалява умереността, при него никога не звучат тъпо. Двете първи послания във ІІ книга, както и третото, “Послание до Пизоните”, са много известни, а по-късно ги обявяват за “Поетически изкуства”. Последните три послания вкарват литературната критика в по-свободна, разговорна рамка. В “Послание да Флорус” (II книга, посл. 2) Хораций се заема да обяснява защо изоставя лирическата позия заради "философията". Най-добрите стихотворения, според Хораций, едновременно поучават и развличат. Тайната на доброто писане е мъдростта (включваща добротата). Поетът трабва да се учи и тренира за да даде най-доброто от себе си. Вероятно “Посланието до Флорус” е написано през 19 г.пр.н.е. “Поетическото изкуство” /Ars poetica/ (включващо близо 30 максими за ръководене на младите поети) е завършено около 19-18 г.пр.н.е., а последното послание от І книга през 17-15 г.пр.н.е. То е посветено на Август, от когото е оцеляло писмо до Хораций, в което Императорът се жалва, че не е получил посвещение по-рано. В последното послание съвременната поезия се защитава от по-ранния литературен контекст в Рим, но всъщност представлява защита на метода на Хораций.
По онова време Хораций вече е бил в позицията на поет-лауреат и през 17 г.пр.н.е. съчинява “Химн за века” (Carmen saeculare) в чест на древната церемония, назовавана “Игри на века”, които Август възстановява, за да придаде
46
тържествена религиозна подкрепа на на режима му, по-точно на моралните реформи, които той въвежда през предходната година. Химнът е написан в лирическа метрика, тъй като Хораций излага творенията си в тази форма. След това той завършва ІV книга с 15 оди, посветени на по-сериозни (и политически) теми, за разлика от предходниците си. Най-последното от тези стихотворения е създадено през 13 г. пр.н.е. През 8 г.пр.н.е. Мецанат, който присъства все по-рядко на съветите при Август, умира. Една от последните си заръки към Императора е: "Спомняй си за Хораций така, както би си спомнял за мен". Един-два месеца по-късно умира и Хораций, след като посочва Август за свой наследник. Погребан е на Еквилинския хълм, близо до гроба на Меценат.
През поледната част от живота си Хораций имал обичая да прекарва пролетта в Рим, където изглежда е придобил къща. Понякога прекарвал зимата край южното море, а по-голямата час от лятото – във фермата /Сабинските планини/ или в Тибур (Tivoli) или Пренесте (Palestrina) – предградия на изток от Рим. В къс “Животопис на Хораций", съчинен в основни линии от Светоний, биограф от ІІ век, се цитира шеговито писмо, което той получил от Август. От него излиза, че поетът е бил дребен и много дебел Самият той твърди, че е с нисък ръст, когато е на около 44 години. Той изповяда, че косата му е побеляла преждевременно, че обича слънчевата топлина, че е раздразнителен, но бързо се успокоява.
Влияния, лечност и въздействие
За съвременния читател най-големият проблем при запознаването му с Хораций са постоянните отзвуци в творчеството му от гръцките му и латински поети-предходници. Подражанията му никога не са робски, нито явно подражателни и са далеч от самозваната оригиналност. Например, в една от своите сатири включва нещо, което от пръв поглед изглежда реалистична равносметка от едно пътуване до Бриндизиум (Бриндизи, на италианската “пета”) през 37 г. пр.н.е. Две от случванията все пак доказват, че са заети – и умно адаптирани – от описание на пътуване на ранния римски поет-сатирик Луцилий. Все пак у Хораций често срещаме отзвуци, които не могат да бъдат идентифицирани, тъй като вероятно са заети от творби, които са изчезнали. Те сигурно са били идентифицирани от тогавашните читатели.
Друг смущаващ елемент ни се подава от собствените позовавания на Хораций на доказани образци. Много често той назовава като образец някой древногръцки автор ат архаичната или класическата епоха (8 – 5 век пр.н.е.), когото той твърди, че е адаптирал на латински – по-точно Алкей, Архилох и Пиндар. Освен това неговият стил на писане е много по-близък до по-“модерни”, изтънчени и учени, гръцки автори от Елинистичната епоха ( 3 – 2 век пр.н.е.), макар че подходът му към тях (както и към някои по-известни латински предшественици) е селективен и несъответен на достойнствата им.
47
Ако неговата постоянна връзка с литературната традиция е заложена в ума му, заедно с някои други фактори, които изключват цялостното пряко изразяване, като тогавашната политическа върхушка и собствената неангажирана и безпристрастна персона на Хораций, тогава наистина става възможно, след всичко, да се изведат някои заключения за възгледите му, а дори и за живота му, от неговата поезия. Човекът, който изниква пред нас, е мил, любезен, толерантен и мек, но способен да бъде силен; по същество той е дълбоко хуманен, реалистичен, строг и независим, но е благороден, постоянно настроен да се шегува със самия себе си, както и с другите.
Общо взето отношението му към любовта е несериозно и присмехулно. Без да каже нито дума на читателя за собствения си любовен живот, той обича да се обрисува в смихотворни ситуации без да излиза от рамките на възприетата литературна традиция – и се обвързва, това трябва да се добави, с жени с гръцки имена и леконравни, но никога с римски матрони или девици. Към приятелите си мъже – онези, на които са посветени одите му – той е привързан и почтен, и такива приятели са били може би главната опора на живота му. Имената на боговете са често на устата му, но, предизвикателно спрямо много съвременни настроения, той отрича абсолютно отвъдния живот. И така “да берем розовите пъпки, докато можем" е постоянно повтарящ се мотив, макар че Хораций настоява да се придържаме към “Златната среда” – непрекъснато се оплаква от и отрича крайностите, съветва ни да не им е отдаваме.
Някои от съвременните му почитатели го възприемат като поет на по-леката страна на живота. Други го разглеждат като поет на Рим и Август. И двете категории са еднакво прави, тъй като уравновесеността и разнообразието са дълбоката същност на неговата поетична природа. Но втората от тях, за съвременните читатели, поддържа една по-трудна и несмилаема концепция, тъй като идеята за поезия обслужваща държавата не е популярна на Запад – още по-малко идеята да обслужва авторитарен режим, което всъщност Хораций прави. А той го прави с твърдото, макар и тактично, убеждение, че е напълно независим. Той не само не иска да стане секретар на Август, но, позовавайки се на личната си неприспособимост, той грациозно се отдръпва от различни официални, грандиозни поетически задачи, като, например, възхвалата на победите на адмирала на Август Агрипа. Той открито се позовава на своята младежка войнска клетва, с която се е ангажирал да служи на Брут срещу Август /в битката при Филипи/. Самият той бяга надалеч, както признава, и захвърля щита си като непотребен. Но и в този случай той заема ситуация от известен гръцки поет /Архилох/, а не само от него. Това не е автобиография, това е традициозно изразяване на непоследователността на поетите, а особено когато става въпрос за война. Цялото стихотворение оневинява Хораций от възможно обвинение за предателство, тъй като по това време той бил в тесни приятелски връзки с Август и се държал лоялно към приятелите си републиканци.
48
Интелектуалната подготовка на Хораций е завършена в голяма степен преди учредяването на режима на Август. Той наистина се възхищава от Август искрено и дълбоко, тъй като му дължи много заради благодеянията. Но той го обожава най-вече за това, че е сложил край на кошмарната епоха на граждански войни. Това постижение на Август е толкова велико, че Хораций няма очи за жестокостите на новия императорски режим. Това е била една от онези епохи, в които хората искат повече ред, отколкото свобода. Вярно е също, че Август е бил поддръжник на новия ред, но хранел респект към личната свобода и оставил републиканската фасада на много държавни институции, за да успокои съзнанието на хората. Той също възстановява храмовете, а за Хораций, макар че той сигурно не е вярвал в боговете, чиито имена призовава, религиозните традиции и ритуали на Римската държава представляват неразривна и почитаема част от нейното величие. Императорът пристъпва много по-внимателно, когато се стреми, чрез социалното законодателство, да пречисти личния морал и да съживи и покровителствува римското семейство. Но и тук Хораций, въпреки еротичната му фриволност, го подкрепя, може би защото е възпитан в строг морал в Сабинските планини. Ето защо “Химн за века” съдържа специални намеци за тези реформи.
Всъщност още преди да напише този химн, Хораций вече е създал великолепните римски оди, от № 1 до №6 в ІІІ книга – велик дар за принцепса Август. Те в никой случай не са изцяло политически, тъй като включват обилно гръцка и римска митология и текстът им е прецизно организиран и впчатляващо съдържателен. Тази неясна, пораждаща загадки звучност е дело на поет, който се чувства като тържествуващ бард (vates), римско превъплъщение на Пиндар от Тива (518-438 г.пр.н.е.), величественият гръцки лирик. Пиндар все по-често е образец за Хораций в следващите му оди, възхваляващи римската държава, в неговата четвърта /последна/ книга с оди.
След появата на “Химн на века” творбите на Хораций са добре познати и високо ценени от образованите римляни. Още при смъртта на Хораций “Одите” имат славата, която поетът им предрича, и биват включени в учебниците на римските деца. Но съвършенството им е толкова голямо, че древните им подражатели са малко, но остават образец за някои ранно християнски автори – Амбразий, Пруденций и Паулиний, но те следва формата, а я зареждат с нов дух. През Средновековието се четат повече “Сатирите” и “Посланията” на Хораций, заради заложения в тях дидактичен и моралистичен патос. Към “Одите” му проявяват интерес през Ренесанса. Те заедно с Ars poetica оказват влеяние на европейската поезия чак до ХІХ век. Английският викториански поет Афред, лорд Тенисън ги възхвалява в стихове:
Бисери с дължина от пет думи,
които на изпънатите пръсти на всяко Време
излъчват блясъка се завинаги.
49
ЗЛАТНАТА СРЕДА
Ти ще живееш по-добре, Лициний,
ако не се стремиш към бурното море,
ни пък стоиш привързан към брега,
треперейки, боейки се от буря.
Спокойниятобича златната среда
той не живее в бедност, в срутен дом,
но е далеч от пищните дворци,
които будят само завист.
По-често бурите разтърсват
високото дърво, добри ми друже,
и кулите високи падат с трясък,
светкавицата удря върховете.
Едно подготвено сърце е мъдро:
то се надява в опасностите;
страхува се, когато е щастливо,
бои се от промяната на жребия.
Юпитер води злите зими,
но той ги и прогонва.
Ако сега нещата са отчайващи,
не значи, че и бъдещия ден.
Понякога и Аполон
събужда с лирата си
музата смълчана -
не винаги опъва своя лък.
Бъди мъжествен в трудните дела
и смел бъди, и мъдър -
когато вятърът щастлив разпъне
платната ти - задържай ги внимателно.
Нота бене: Одата е кратко лирическо стихотворение, написано в строфи от 2 или 4 стиха по маниера на Хораций през І век пр.н.е. За разлика от приповдигнатите героични оди на Пиндар, повечето от одите на Хораций звучат
50
интимно, изпълнени са с размисъл. Най-често са посветени или отправени към приятел и разработват темите за приятелството, любовта и съчиняването на поезия.
“Послание до Пизоните” / “ П о е т и ч е с к о и з к у с т в о” / със студия - предговор “Уроците на нормативната естетика” от проф. Исак Паси
П ъ р в а част: стих. 1 - 72; В т о р а част: стих. 73 - 294; Т р е т а част: стих. 295 - 476.
І част: Пишете ли, изберете си тема по вашите сили
и преценявайте дълго какво отказват плещите
и що издържат. И който си избор посилен направи,
нито красивата реч ще му липсва, ни ясна подредба.
Има достойнство и прелест подредбата /или се мамя?/
само когато в момента се каже, което е нужно,
многото да се отложи, сега да не се споменава
и да внимава поетът, когато заплита словата,
нека едно в песента подбере, да отбегне пък друго.
ІІ част: Хубост едничка не стига: творбата ни нека услажда,
нека слушателя тя да увлича, където желае.
С тези, които се смеят, се смеят лицата човешки,
заедно с плачещи плачат…
Говориш ли ролята лошо,
ще се прозявам или ще се смея. Печалните думи
искат печално лице, а речта разгневена - сърдито.
………………………………….
Нужно е да ни представиш на всякоя възраст нрава,
да предадеш колоритно и млади, и зрели години.
Щом проговори момчето и тръгне със сигурна стъпка,
търси охотно игрите с връстници, изпада внезапно
в гняв, но забравя го скоро, от час на час то се променя.
Най-после, освободен от надзор, голобрадият момък
търси коне и хрътки, и марсови тревни полета;
неустойчив като восък към злото и глух за съвети,
никак за полза не мисли, пилее без мярка парите,
високомерен и жарък, разлюбва и скоро захвърля.
Но склонността се променя. Мъжът от по-зрялата възраст
мощ и приятелства търси, стреми се към почетни служби
и не започва каквото след време нелеко ще сменя.
Стареца много неволи сподирят. Което той търси,
щом го нещастникът случи, въздържа се да го използва
или пък всички дела боязливо, без всяка жар води,
51
бави се, всичко отлага, безволев, за още дни жаден
и своенравен, мърморко, все хвали годините прежни,
своето детство, кори и осъжда сегашните млади.
…………………………………..
Всяка пиеса да има ни повече, ни по-малко,
действия пет, ако искаш на сцената да се задържа.
Да не участва бог, докато не изисква развръзка
някакъв възел в играта. Четвърто лице е ненужно.
ІІІ част: Всеки поет се стреми да ни радва или възпитава,
или и двете - наслада и полза в едно да постигне.
Кратко да бъде, което внушаваш, че кратките речи
по-леко схваща духът прозорлив и ги вярно запомня.
Всичко излишно изтича, когато душата е пълна.
ПУБЛИЙ ОВИДИЙ НАЗОН
/ 20 март, 43 г.пр.н.е.,Сулмо /дн.Сулмона/ - 17 г. от н.е., Томи /дн. Констанца/
Римски поет прославил се най вече с поемите си Ars amatoria /Любовното изкуство/ и Metamorphoses /Метаморфози/. Поезията му упражнява огромно влияние с образните интерпретации на класическите митове и е пример за висше техническо съвършенство.
Както повечето древноримски литературни творци Овидий е роден в провинцията – в малкото градче Сулмо, на около 140 км на изток от града Рим. Главните събития в живота му са описани в една автобиографична поема в сборника Tristia (Тъжни стихотворения). Фамилията му е стара и почитаема. Баща му е бил достатъчно заможен човек, за да изпрати него и по-големия му брат да учат и се образоват в Рим. Под ръководството на най-добрите наставници на времето Овидий започва да изучава реториката. Готвели са го за оратор, но въпреки настояванията на баща му той пренебрегва преките си учебни задължения и се отдава на съчиняването на стихове.
Като член на конническото съсловие Овидий е белязан от позицията си в обществото и предопределен от баща му за кариерата на висш чиновник. Отначало прекарва известно време в Атина (предпочитана тогава като завършваща школа от младежите от висшите класи) и пътешества из Мала Азия и Сицилия. След това с достойнство заема някои нисши чиновнически служби, прави първи стъпки в кариерата, но скоро решава, че общественият живот не го
52
влече особено. Тогава изоставя официалната кариера за да се посвети на поезията и на общуване с тогавашните поети.
Първата творба на Овидий е Amores (Любовни стихотворения). Тя има бърз успех и веднага след нея последват Epistolae Heroidum или Heroides (Писма на героините) и съчинението Medicamina faciei (Сътворяването на красотата /козметични напътствия/), както и двете поеми Ars amatoria (Изкуството на любовта) и Remedia amoris (Лекарства за любовта). Всички те отразяват вкусовете и стила на живот на висшето, бляскаво, отдало се на удоволствията, общество, в което се движи поетът.
Постоянна тема в първите му поеми е любовта. Но те са неточно огледало на интимния живот на поета. От трите му брака двете му първи съпруги умират рано /живеят кратко/, но третата му жена, за която Овидий говори с респект и обича много, остава негова вярна спътница до края на живота му.
В Рим Овидий се радва на приятелската подкрепа на Марк Валирий Месала, покровител на поетовия кръг, в който участва и Тибул, с когото Овидий се запознава малко преди преждевременната му смърт. Другите известни приятели на Овидий са Хораций, Секст Проперций и граматика Хигин.
След като си осигурява почетно място срез тогавашните римски поети Овидий замисля по-амбициозни проекти - поемите Metamorphoses Метаморфози/ и Fasti (Клендар в рими). Първата е била вече почти завършена, а втората написана до половината, когато жена му бива разбита от внезапен и смазващ удар. През 8 година от н.е. императорът Август го прогонва в крайбрежното градче Томи /близо до днешния румънски град Констанца/ на Черно море. Причините за изгнанието на Овидий никога не са били изяснени. Самият той изтъква две, неговата поема “Изкуството на любовта” и някаква обида, която поетът описва само след настояване и формулира като недискретност, а не като престъпление (scelus). От много обяснения, които са били правени на тази загадъчна недискретност, най-вероятното е, че той е станал неволен съучастник в прелюбодеянието на внучката на Август, младата Юлия, която е била прогонена по същото време от Рим. Във 2 г.пр.н.е. нейната майка, възрастната Юлия, също е била обречена на изгнание заради неморални деяния и поемата “Изкуството на любовта” се появява точно във времето, когато този скандал все още не е заглъхнал в общественото мнение. Тези съвпадения, както и тона, с който Овидий коментира приписваната му обида, подсказват, че той се е държал по начин, който едновременно е навредил на програмата на Август за морални реформи и на честта на императорската фамилия. Докато тече неговото наказание, което е по-мека форма от заточението, не включва изземване на имането му, нито лишаването му от гражданство, жена му, запазила връзките си във висшето общество, остава в Рим за да отстоява интересите му и се застъпва в негова полза.
53
Изгнанието в Томи, полу-гръцко, полу-варварско пристанище в покрайнините на Римската империя, било жестоко наказание за човек с темперамента и привичките на Овидий. Той никога не престава да се надява, ако не на прошка, поне на смекчаване на присъдата. В Tristia /Скръбни стихотворения/ и Epistulae ex Ponto ( Писма от Понта) той непрекъснато отправя патетични молби, най-често чрез посредничеството на жена му или приятелите му, към Императора. Но нито Август, нито наследника му Тиберий проявяват милост към изгнаника. В последните творби на Овидий се появяват намеци, че той се е примирил с участта си и чака смъртта да го освободи от нея.
Запазените поеми на Овидий са написани в елегически строфи, с изключение на “Метаморфози”. Първите му стихотворения от сборника “Любовни стихотворения” били публикувани на интервали, като се започнало от около 20 г.пр.н.е., в пет книги. Те формират поредици от къси стихотворения описващи различните фази на любовното преживяване с жена назована Корина. Ключовият мотив в тях не е чувството, а остроумното реторично експлоатиране на утвърдили се вече в латинския еротични клишета. Те не проследяват историята на връзката между Овидий и Корина (която е по-скоро литературно конструиран образ, а не реална жена), а следят обратите в една типична светска любовна авнтюра със салонна кокетка.
В “Писма на героините” Овидий разработва използвана от събрата му Проперций идея и я развива в нов литературен жанр. Първите 15 от писмата се претендира, че са написани от легендарни дами като Пенелопа, Дидона и Ариадна до техните отсъстващи съпрузи или възлюбени. Писмата са всъщност драматични монолози, в които Овидий демонстрира, че добре е овладял реторичното упражнение ("обрисуване на характер"). Присъщата монотонност на темата и разработката й, е сръчно преодоляна в последните шест писма от “Героините”. Те формират три двойки, писмо на влюбения и отговор на възлюбената му. Много изобретателна е разработката на литературните източници. Кореспонденцията между Парис и Елена е един от малките антични шедьоври.
По-късно, след като се насочва към дидактичната поезия, Овидий съчинява “Изкуството на красотата”, остроумна поема, от която са оцеляли само 100 стиха. Тази фриволна, но безвредна поема бива последвана през 1 година пр.н.е. от по-известната “Изкуството на любовта”, своеобразно ръководство по съблазняване за градския мъж. Любовникът трябва да търси плячката си сред полу-света на кокетките (т.е. сред жените от периферията на порядъчното обществото, поддържани от заможни любовници). Овидий ясно отрича, че подбуждал към прелюбодейни връзки. Но всичките му напътствия са приложими и предназначени за омъжени жени. Творбата наистина представлява предизвикателство спрямо скъпите за Август морални реформи и включва известен брой позовавания, не особено тактични, дори провокативни, на
54
символи, върху, които се изграждал престижа на Август. Първите две книги са адресирани към мъжете и представляват оригиналната част на поемата. Третата книга, задоволяваща дамските претенции,е предназначена за жените. За много съвременни читатели поемата “Изкуството на любовта” е шедьовърът на Овидий, брилянтна смесица от социална и персонална сатира, набор от наблюдения върху римския живот и нрави, и привлекателни отклонения към митологията.
Поемата е последвана от присмехулно публично отричане на любовта - Remedia amoris /Лекарства за любовта/, своебразна лирическа бурлеска, която допринася твърде малко за компенсиране на щетите от “Изкуството на любовта” След като изчерпва възможностите на любовната елегия Овидий се насочва към друг тип поезия, в която успява да изяви дарбите си на разказвач и описател на нравите.
“Фастите” ("Calendar") на Овидий са своеобразна равносметка на религиозните празници, които се чествуват по дълголетна традиция през годината в Рим. Поемата се състои от 12 книги, по една за месец, от които само първите шест са оцелели до нас. Различините празници са описани така както се чествуват и са проследени от легендарното им зараждане. “Фастите” са национална поема, написана да заеме място в Августовата литературна програма и вероятно за да реабилитира автора в очите на управляващата династия. Тя съдържа много ласкателства, отправени към императорската фамилия и много патриотичен патос, който е подсилен от бляскавите наративни пасажи.
“Метаморфози” е митологична епическа поема, написана през 2 година от н.е. Състои се от 15 песни в дактилни хекзаметри. Създадена е, когато Овидий бил на 40 години. Тази широкообхватна поема /повече от 12 000/ разказва историята на света, от изначалния хаос до апотеоза на Цезар, побира легенди за превръщения на богове и герои във камъни, растения, животни и звезди.
Космогоничната митологична поема е обградена от първата и последната песен, в които са включени поетико-философски размисли. Привидно впоемата липсва единство, тъй като ерудицията на поета е невероятно богата и всестранно развита.
Поетът постоянно кръжи над двета важни философски проблема - любовта и ставането /според Аристотел/. Разказват се любовните страсти на боговете, които протичат сред чудеса и катастрофи: потоп, пожар на света или чумни епидемии.
В гръко-римската митология Овидий открива неизчерпаем източник за живописни фабули, които той освежава с помощта на делничната действителност на своето време. Знае се, че е изгорил ръкописите, когато разбрал, че е осъден на изгнание. Обвиняват го, че стиховете му били волнодумни, но те били вече преписани и се разпространявали нелегално из
55
Рим. В изгнание той преработва тескта. Прави постъпки пред Август да бъде помилван и храни надеждата, че ще оповести в Рим окончателната редакция на “Метаморфозите”.
Поемата на Овидий “Метаморфозите” би трябвало да се тълкува с отчитане на съвременния литературен контекст, за който е замислена, като е явно, че авторът й е имал за образец “Енеида” на Вергилий. Уникалния характер на Вергилиевата поема, която може да бъде канонизирана като национална поема, поставя проблеми пред последователите му. Вксяка следваща митолого-историческа поема е обречена да бъде под нивото на “Енеида”. Овидий предусеща риска от провал по инстикт и чрез интелекта си. Той избира, както е направил и Вергилий, да напише епическа поема на ново ниво, уникална и подчертано индивидуална.
“Метаморфози” е обемиста поема от 15 книги, написана в хекзаметри и обединяваща близо 12,000 стиха. Това е подбор от легенди и митове, в които метаморфозата /превръщението/ играе известна роля, макар и малка. Историите са разказани в хронологичен ред от създаването на вселената (първата метаморфоза на хаоса в подреденост) до смъртта и обожествяването на Цезар (метаморфозата-кулминация, отново от хаос – хаосът на Гражданските войни –в ред чрез Августовския мир). В много от историите, митологичните персонажи са използвани като примери за подчинение и неподчинение на боговете, а заради делата си те са възнаградени или наказани с крайното им превръщение в някое животно, растение или астрономическо тяло. Значението на метаморфозата е по-скоро явно, отколкото реално. Главната тема в поемата е страстта (pathos) и тя й придава повече единство отколкото изкусните връзки и рамкиращите приоми, които използва поетът. Подчертаването на еротиката, което преобладава в ранната поезия на Овидий, се задълбочава в изследване на почти всички вариации на любовното чувство, тъй като неговите богове всъщност се държат като земни хора. Това начинание извлича наяве /нещо, което липсва в предишните му творби/ пълната мощ на таланта на Овидий: неговото остроумие и реторичен блясък, дълбоките му познания в митологията и особените достойнства на плодовитото му въображение.
Голямото количество стихове на гръцки и латински, които Овидий е прочел и възприел, се трансформира, благодарение на творческия процес, в оригинални и непредвидими находки. С майсторството му в прозаичното и живо описание Овидий придава на десетки древногръцки легенди, някои, от които малко познати дотогава, окончателна форма, в която ги опознават следващите поколения. Нито една творба на литературата не е допринасяла толкова за предаването на богатството на гръцкото въображение на потомците. Към 8 година от н.е. “Метаморфозите” са завършени, макар че не са оповестени. И тъкмо в този момент, когато Овидий е като че ли на върха на славата, той получава заповедта от Императора да замине за Томи /Констанца/.
56
Овидий пристига на отреденото му място за изгнание през 9 година от н.е. Томи е било полу-еленизирано пристанище, изложено на периодичните атаки на околните варварски племена. Няма нито книги, нито културни хора. Лаатинският е слабо разпространен. Климатът е суров. Затънал в самотата и депресията, Овидий се връща отново към поезията, вече по-лична и интроспективна. Написва “Тъжни стихотворения” /Tristia/ и “Писма от Понта” / Epistulae ex Ponto/ и ги изпраща в Рим. От 9 година нататък изпълва по една книга с писма годишно. Това са писма до Императора, до съпругата и приятелите, в които поетът описва своите нещастия и моли за милост. Въпреки депресията и самосъжалението, Овидий никога не изпада под положението, върху което се гради себеуважението му – той си остава поет. Това е най-очевидно в ироничната защита на поезията във Втора книга на “Тъжни стихотворения”.
Доказателство, че поетическата мощ все още не е угаснала у Овидий е поемата му “Ибис” /Ibis/. Тази творба, написана наскоро след установяването му в Томи, е пространно и обстойно проклятие срещу Неизвестния неприятел. Тя представлява блестящо доказателство за натрупаните у поета познания в областта на митологията. Написана без помощта на справочни книги. Но поради липсата на подкрепа от родината, Овидий изгубва желание да съчинява онзи тип поезия, която го е направила известен. Последните “Писма от Понта” будят у читателя само меланхолия.
Много жалко е, че трагедията “Медея”, написана от Овидий още в Рим, е изгубена. Тя е възхвалявана от критика Квинтилиан и от историка Тацит и вероятно е оказала влияние върху Сенека, който пише трагедия по същия мит.
Критическа оценка
През класическата античност влиянието на Овидий върху късната латинска поезия е преди всичко от технически разред. Той успява в трудната задача да адаптира трудния за обработка латински към гръцката дактилна метрика. Така той усъвършенства както елегичния куплет, така и хекзаметъра като размер, който може да служи за всякакв цели и да бъде гъвкаво средство за общуване. Стихът на Овидий е забележителен със своята плавност, гъвкавост и равновесност. Елегантността на неговите стихове прикрива крайната им изкуственост и случайнит читател може да подмине спокойната безпощадност на езиковите нововъведения на Овидий, най-вече в речника. Хекзаметрите на Овидий в “Метаморфозите” са превъзходно средство за постигане на динамиката в разказите и описанията.
Към тази лекота в техниката на стиха у Овидий може да се открие изключителна креативна мощ, която му позволява да експлоатира до крайна степен идеи и ситуации, главно благодарение на живи и красноречиви детайли. Неговата несъмнена реторична дарба му коства обвиненията в неискреност и дори безсърдечност. И наистина като че ли му е липсвала способността да
57
изживява силни чувства и да проявява религиозна ревност. Оценен, все пак, заради дарбата му да измисля, Овидий е един от великите поети на всички времена. В своите “Метамоорфози” той създава Набокова карикатура на съвременния му свят, мизансцен на космическата комедия на нравите, в която безкрайният прилив и отлив на самата вселена e отразен чрез парадоксалната и често произволна участ на характерите на хората и боговете. В индивидуалното му виждане са смесени в уникално съчетание патосът, хуморът, красотата и жестокостта. Талантът на Овидий не е от онзи висш разред, от който може да се проникне в отвъдното подобие между хора и неща и могат да се получат внушения от по-дълбока реалност. Но това, което той е успял да направи, малко поети могат да осъществят.
Влияние:
Огромната популярност на Овидий през живота му продължава след смъртта му. Тя не е засегната от произволното решение на Август, който забранява разпространението на творбите му из публичните читални. От около 1100 година нататък, през Късната античност и Ранното средновековие, славата на Овидий залязва. Но от време на време надхвърля известността на Вергилий. Наричат с основание ХІІ и ХІІІ век “епохата на Овидий”. Той е оценяван през този дълъг период не само като развлекателен, но и като поучаващ поет. Творбите му се четат в училищата. Поезията му е пълна с епиграми, максими и сентенции, които, изведени от контекста им, впечатляват средновековните читатели.
Популярността на Овидий е част от всеобщата секуларизация и откриването на красотите на езическата литература. Той бил поетът на пътуващите учители както и на народните поети, трубадулите и минезингерите.
А когато концепцията за романтичната любов, в нейното рицарско и куртоазно превъплъщение, се развива във Франция, влиянието на Овидий се налага най-вече във философските трудове, в които тя се обяснява /напр. “Роман за Розата”/.
Популярността на Овидий нараства през епохата на Ренесанса, най-вече сред хуманистите, които упорито възстановяват древните нрави, маниери и начини на чувстване. От 1471 година започват масово да се печатат неговите творби. Познаването на лириката му става гаранция за ерудираност. През периода ХV – ХVІІ век не може да се посочи поет или художник, който да не му е задължен. Четат се най-вече “Метаморфозите”, тъй като осигуряват високо художествен достъп до древногръцката митология.
Но най-голямато предизвикателство е човечността на посланията на Овидий: радостта им, изобилието им, привличането им, тяхната описателна и поучителна стойност. Неговото влияние е безспорно върху Чосър, Шекспир, Гьоте и Езра Паунд.
58
ДРЕВНОРИМСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ СРЕБЪРНИЯ ВЕК
РИМСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПО ВРЕМЕ НА УПРАВЛЕНИЕТО НА НЕРОН
/ 54 - 66 г.от н.е./
Сребърен век
Период в древноримската литература, който се разпростира приблизително от 18 г. от н.е. до 133 година, който е белязан от достижения, които догонват литературните шедьоври на Златния век /70 г. пр.н.е. – 18 г. от н.е./ През 1 век от новата ера политическият патронаж над изкуствата, зародил се през Августовската епоха /43 г.пр.н.е. – 18 г. от н.е./ и ревностното подражание на литературата от Златния век, най-вече преклонението пред поезията на Вергилий, довело до всеобщ залез/упадък/ на оригиналната литературна продукция. По време на управлението на такива тирани като Калигула и Нерон създаването и произнасянето на речи става опасно изкуство и реторите се насочват към литературата като повлияват за развитието на по-изискан и по-поетичен стил, който е характерен за прозата през Сребърния век. Нараства влиянието на провинцията върху Рим, което довежда до израждането на чистите класически форми, допринася за космополитична перспектива, която рефлектира в психологическия анализ и в хуманистичната атмосфера на най-добрите творби появили се през този период.
Очевидно е голямото разнообразие от литературни форми, което се налага през Сребърния век. Сред тях най-силно въздействащата и модната е сатирата, която е блестящо разработена от поета Ювенал, който атакува богатите и влиятелни личности в политическия живот. Марциал се изявява като майстор на елегантните епиграми, с които се навлиза по-дълбоко в нравите на светското общество. Петроний създава шмекерския роман “Сатирикон” / 1 век от н.е. /. “. Чрез сатирите си Персий защитава и поддържа стоическата философия. В царството на историята пълновластни владетели по това време става Тацит и Светоний. Плиний Стари и Плиний Млади пишат писма върху биографията, науката, естествената история, граматиката, гражданската история и съвременния делови живот. В областта на литературната критика като безспорен майстор се налага Квинтилиан. Лукан се изявява в епическата поезия, Стаций – в поезията, Луций Аней Сенека /б а щ а/ - в реториката, а Луций Аней Сенека /с и н ъ т/ - в трагедиографията.
59
ЛУЦИЙ АНЕЙ СЕНЕКА / 4 г.пр.н.е. ? - 65 г. от н.е./
Известен е като Сенека Младият, роден е в Кордоба, умира в Рим. Изявява се като философ, държавник, оратор и трагедиограф.
Той е бил водещият интелектуалец през средата на І век от новата ера в Рим и заедно с приятелите си е бил виртуалният управник на Римския свят през периода 54 – 62 година – първата фаза от управлението на Нерон.
Сенека е вторият син в заможно семейство. Бащата, Луций Аней Сенека (Сенека Старият) е бил известен в Рим като учител по реторика. Майката, Хелвия, била с превъзходен характер и образование. По-старият брат бил Галио, когото срещнал Свети Павел в Ахея през 52 година. По-младият брат бил баща на поета Лукан. Една леля взема Луций още като дете в Рим. Там той е подготвян за оратор и посветен във философията в школата на Секстиите, чийто стоицизъм бил примесен с аскетичното нео-питагорейство. Сенека заболява ии отива да се възстановява в Египет, където леля му била съпруга на префекта Гай Галерий. След като се завръща в Рим около 31 година, той се издига в политиката и в средата на юристите. Скоро отношенията му с императора Калигула се влошават, но императорът не го убива, тъй като смята, че му /на Сенека/ е предопределен кратък живот.
През 41 година императорът Клавдий прогонва Сенека на остров Корсика, след като го обвинява, че е прелюбодействал с принцесата Юлия Ливия, племенница на Императора. В тази враждебна среда той изучава естествените науки и философията. Написва три трактата озаглавени “Утешения”. Благодарение на влиянието на Агрипина, съпругата на Императора, той е върнат в Рим през 49 година. Става претор през 50 година, жени се за Помпея Полина, заможна жена, изгражда мощна група от приятели, в която влиза и новият префект на гвардията – Секст Афраний Бур. Става частен учител и покровител на бъдещия император Нерон.
Убийството на Клавдий през 54 година изстрелва Сенека и Бур на върха. Техните прители заемат висши командни постове във войските, разположени на границите с германите и партите. Първата публична реч на Нерон, нахвърляна на чернова от Сенека, обещава свобода за Сената и край на влиянието на освободените мъже и жени. Агрипина, майката на Нерон, била твърдо решена, че нейното влияние ще продължава, но тя има могъщи неприятели. Но Сенека и Бур, макар че били провинциалисти от Испания и Галия, разбирали проблемите на римския свят. Те въвели фискални и съдебни реформи и проявяват по-човешко отношение към робите. Назначеният от тях Корбуло разгромява партите. По-просветените римски управници в Британия успяват да потушат въстанието на Будика. Но както казва авторитетният историк Тацит (ок. 56-117): “Нищо в човешките дела не е по-несигурно и нестабилно от властта, която не е поддържана от собствените й сили." Сенека и Бур били фаворити на тирана.
60
През 59 година те трябва да опростят – или да скроят – убийството на Агрипина. Когато Бур умра през 62 година Сенека разбира, че вече не може да напредва по този начин. Той поручил разрешение да се оттегли от управлението и през останалите години написва някои от най-добрите си философски трудове. През 65 година неприятелите на Сенека го изобличават, че бил учасник в заговора на Пизон. След като му бива заповядано да се самоубие, той слага край на живота си с твърдост и спокойствие на духа.
Философски трудове и трагедии
Apocolocyntosis divi Claudii (“Отиквяването на Божествения Клавдий”) стои встрани от оцелелите творби на Сенека. Политическа сатира, остроумна и безскрупулна, в която темата е обожествяването или “отиквяването” на Клавдий. Останалата част на творчеството му се разделя на философски трудаве и трагедии. Последните излагат една еклектична версия на “средния” стоицизъм, адаптирана за римския пазар от Панеций от Родос (ІІ век пр.н.е.) и разработена от неговия съотечественик Посейдоний през І век пр.н.е. Посейдоний упорито изучава книгите по природознание Naturales quaestiones, в които се лансират приповдигнати обобщения относно изследването на природата, базиращи се върху оскъдни наблюдения на фактите. От Consolationes /Утешенията/, Ad Marciam /Към Марция/ утешава млада жена изгубила сина си; Ad Helviam matrem /Към мама Хелвия/ утешава майката на обречения на изгнание; Ad Polybium /Към Полибий/ утешава освободения Полибий заради загубата на сина му, но с подмазваческа молба от Сенека да бъде върнат от Корсика.
De ira /За гнева/ обстойно разглежда страстта да се гневим, последствията й и начините на овладяването й. De clementia /За милосърдието/ представлява увещание отправено към Нерон, в което се препоръчва на Императора на Рим да култивира милосърдието като най-висше благо. В De tranquillitate animi /За српокойствието на душата/, De constantia sapientis /За постоянството на мъдрия/, De vita beata /За блажения живот/ и De otio /За свободното време/ се разглеждат различните аспекти на живота и качествата на мъдрия стоик. De beneficiis /За благодеянията/ представлява нестройно изложение на облагите, които извлича даващия и получаващия. De brevitate vitae /За краткостта на живота/ доказва, че човешкият живот е дотатъчно дълъг, ако времето се използва както трябва. Нещо, което рядко се случва.
Най-добре написани и най-завладяващи са Epistulae morales /Нравствено поучителните писма/, отправени към Луцилий. Тези 124 брилянтни есета обсъждат морални проблеми, които трудно могат да се сведат до някакво формула.
Като ф и л о с о ф е известен с трактатите “За краткостта на живота”, “За щастливия живот”, “За гнева”, “За свободното време”, “За спокойствието на душата” и с нравственопоучителните “Писма до Луцилий”.
61
“За краткостта на живота”
Осмият от диалозите на Сенека, написан около 50 година от н.е. и посветен на тъст му Полиний. Това съчинение се гради върху следния парадокс: твърди се, че животът не е кратък, а дълъг и че важното е да го използваш разумно. Хората грешат, когато мислят, че трябва да живеят за другите, заради бъдещето, без да ги е грижа за последния предел, т.е за смъртта. Според Сенека човек, обратно, трябва да посвети живота си на усвояването на мъдростта, т.е на философията. Размишленията на римския мислител са искрени и спонтанни, тъй като той като философ ги е изстрадал чрез духа и тялото си. Той е възприел съвсем различна от схващанията на другите хора концепция за живота, тъй като те, увлечени от делника, са забравили всички онези най-висшите ценности на духа, които ще им позволят да не се страхуват от смъртта. Ако човек непрекъснато размишлява върху тях /както професионални философ/, той би могъл неусетно да постигне безсмъртието.
“За благодеянията”
Този трактат на Сенека представлява истинска монография на благодеянията, разглеждани от гледна точка на етиката. Тази творба може да се определи и като общо ръководство по етика оснавано върху тезата за предаваемостта на доброто. Трактатът е разделен на седем книги, посветени на Ебуций Либерал, написан е вероятно в периода 62-64 година.
Основната тема е взаимната обвързаност на акта на даването с акта на приемането и необходимостта да се почитат моралните задължения. В трите първи книги се разглежда благодеянието само по себе си, анализират се признателността и неблагодарността. Благодеянието е най-силната връзка, която сплотява човешката общност. То представлява акт на спонтанна доброта, който дава възможност да се постигне радостта. Трябва да се върши доброволно, спонтанно, без колебание.
Терзаещият спомен за получените благодеяния измъчва и често сломява душата на някои хора. Онзи, който отрича благодеянието, скрива го, не дава нищо в замяна или го забравя, е неблагодарник.
В последните четири книги се упоменават някои примери за милосърдие, благотворителност и благодарност. В тях са изложени и аргументите на Сенека, с които той отхварля някои парадокси на стоиците. Макар че е твърде пространен и на места объркан този трактат съдържа редица нови и оригинални идеи. Някои от тях откриваме в по-късните “Писма до Луцилий”.
За щастливия живот: ІІІ…И така животът е щастлив, ако той се съгласува със своята природа, а това не може да се постигне, освен ако човек притежава преди всичко здрав дух и ако се намира в състояние на постоянно здраве; сетне, ако неговият дух е смел и енергичен, освен това е чудно търпелив, готов да се справя с всякакви обстоятелства, грижлив спрямо тялото си, но без да проявява
62
тревожна мнителност, да полага грижи за удовлетворяване на физическите нужди и ако той изобщо се интересува от материалните предимства на живота, без обаче да се възхищава от никое от тях, и ако е готов да да използува даровете на щастието без да им робува. Ти разбираш,/към Луцилий/защо не е нужно да добавям и специално, че резултат на такова разположение на духа е свободата, тъй като по този начин ние сме прогонили всички онези неща, които ни дразнят и плашат. Защото вместо насладите и мръсните съблазни, които са мимолетни и чието ухание даже е вредно, ще настъпи огромна, непоклатима и непроменима радост, а подир нея душевният мир и хармония, величието, което е съчетано с красота; а всяка жестокост произлиза от немощта.
Като т р а г е д и о г р а ф е написал 10 трагедии: “Обезумелият Херкулес”, “Троянките”, “Финикийките”, “Медея”, “Федра”, “Едип”, “Агамемнон”, “Тиест”, “Херкулес при Ета ?” и “Октавия”
От 10 трагедии на Сенека “Октавия” със сигурност, а “Херкулес при Етна” вероятно, не са негови, а са фалшфицирани. Другите разработват познати в древногръцката драматургия теми с известна оригиналност в детайлите. Твърде изкуствени са опитите те да бъдат изградени като схематична обработка на стоическите “пороци”. Те са предназначени по-скоро за четене, отколкото за представяне на сцена. Те са твърде монотонни, изтъква се на преден план свръхестественото и зловещото. Има впечатляващо организирани речи и хорови партии, но характерите са статични и декламиращи гръмки фрази. Те са основните образци на класическата трагедия през епохата Ренесанса. Имат особено силно влияние върху английските ренесансови драмописци.
Под влияние на Сенека Шекспир написва “Тит Андроник”, Джон Уебстър “Херцогинята от Малфи” и “трагедиите на отмъщението” на Сирил Търнър, в каито се явяват призраци, вещици, жестоки тирани. А доминираща тема е отмъщението.
ТИТ ПЕТРОНИЙ НИГЕР /? - 66 г. от н.е./
/Резюме: Автор е на творбата “Книга за сатирите”, известна повече със заглавието “Сатирикон”. Според древни свидетелства тя се е сътояла от 20 книги. До нас са достигнали по-големи фрагменти от ХV и ХVІ книги.
Главните герои са Е в м о л п, бивш учител по реторика, юношите Енколпий и Аскилт и непълнолетния Гитон - весела компания от странстващи лумпени, които си устройват забави за сметка на имотни домакини.
Максимата, по която живеят “Живей така като че ли днешния ден е последният в живота ти!”/
63
Според Тацит Петроний е бил високообразован, надарен с изящен вкус патриций. Бил е к о н с у л, по-късно п р о к о н с у л в провинция В и т и н и я.
Постъпва в двора на суетния император и си извоюва престижа на “законодател на изящния вкус”.
Тацит свидетелства, че Петроний е бил обвинен от Императора, че е участвал в заговора на Пизон срещу Него. Не изчаква изпълнението на присъдата и сам слага край на живота си /66 г от н.е./ като демонстрира типично за епикурейците спокойствие пред смъртта.
Най-пълната и най-автентична равносметка на живота на Петроний се появява в “Аналите” на Тацит. Тя може да бъде допълнена предпазливо със сведения от други източници. Предполага се, че правилното име на Петроний е Тит Петроний Нигер. От високото му положение в римското общество, може да се предполож, че е бил заможен. Той е принадлежал към благородническа фамилия и, според римските стандарти, е бил мъж, от който могат да се очакват високи постижения. Представянето на Тацит, обаче, сочи, че е принадлежал към прислойката на търсещите удоволствие мъже, която е атакувана от философа стоик Сенека, т.е. бил е от мъжете, които “превръщат нощта в ден”. Докато другите печелят известност чрез усилия, тези мъже печелят репутация чрез ленността си. Все пак, в редките случаи, когато е бил назначаван на отговорни длъжности, той се е показвал като енергичен и осъзнаващ отговорностите си служител. Той е бил управител на азиатската провинция Витиния и по-късно, може би през периода 62-63 година, заема високата длъжност на консул или на висш магистрат в Рим.
След като завършва мандата му на консул, Петроний е приет от Нерон в най-близкия му приятелски кръг като “отговорящ за елегантността”(arbiter elegantiae), чиято дума по въпросите свързани с вкуса се приемала като закон. От наименованието на длъжността към името му се прибавя прозвището “Арбитър” /"Arbiter"/. Обвързването на Петроний с Нерон съвпада с последните години от управлението на Императора, когато той се впуска в търсене на безразсъдната екстравагантност, която шокира общественото мнение толкова колкото и престъпленията, които той извършва.
Какво е мислил Петроний за своя покровител – Императорът, може да се съди от начина, по който той представя преуспелия освободен роб Трималхион в романа си “Сатирикон”. Трималхион е сложен образ, но има точни съответствия между него и Нерон, които не могат, като се има предвид времето на написването на творбата, да бъдат случайни. Това внушава безспорно, че Петроний е по-склонен да се подиграва със своя Император, отколкото да то уважава коленопреклонно.
Тацит свидетелства, че приятелството, с което Нерон се свързва през последните години на управлението му с Петроний, пробужда у началника на
64
охраната на Императора Тигелин омраза към уважавания Арбитър. По тази причина през 66 година Тигелин разобличава Петроний като съучастник в съзъклятието /65 година/ против Нерон. Така Петроний, макар че бил невинен, бил арестуван в Куме /Южна Италия/. Той не изчаква неизбежната приъда и сам се приготвя да сложи край на живота си. Той разрязва вените си, след това ги превързва стегнато и прекарва последните часове на живота си в разговори със своите приятели върху банални теми. Той слушал до издиханието си лека музика, развлекателна поезия, възнаграждавал и наказвал роби, пирувал и накрая заспал “така че неговата смърт, макар и насилствена, да изглежда естествена”.
Сатирикон
“Сатирикон” или Satyricon liber ("Книга за приключенията на сатирите "), e смехотворен шмекерски роман, който е свързан с няколко древни литературни жанра. По стил той се нарежда между високо реалистичната и изповедната, литературно обработена, творба. Съставен от навързани един за друг епизоди. Романът проследява скитанията и бягствата на лишено от почтеност и репутация трио авантюристи: разказвачът Енколпий (“Прегръщащият”, "Embracer"), неговият приятел Аскилт ( “Освободеният от данъци”, "Scot-free") и юношата Гитон ( “Съседът”, "Neighbour"). Оцелелите откъси от “Сатирикон” (фрагменти от XV и XVI книга) представляват вероятно около една десета от цялата творба, която очевидно е била доста обемиста. Хлабавата наративна рамка включва множество независими една от друга приказки. Класическият пример е приказката “Вдовицата от Ефес” /"Widow of Ephesus"/ (“Сатирикон”, гл. 111-112). Други епизоди напомнят за “Мениповата сатира” – те представляват смесица от проза и стихове. Трябва да упоменем и отклонения, в които авторът оповестява своите възгледи по различни теми, нямащи връзка с фабулата.
Най-дългият и най-добре написан фрагмент от оцелелите откъси на “Сатирикон” е “Гощавката у Трималхион” /Cena Trimalchionis (гл. 26-78). Това е описание на трапезно угощение, което дава Трималхион, невероятно богат и необразован освободен роб, на група приятели и натрапници. Този епизод изглежда несъразмерен дори спрямо първоначалния обем на “Сатирикон”. Той е твърде слабо обвързан с главната интрига. Действието се развива в гръко-римски град в Кампания, а гостите, повечето освободени роби като стопанина, са описани като принадлежащи към бедната градска прислойка. Трималхион е истински парвеню, добре познат образ в древната сатирична литература, но особено през І век от н.е., когато прислойката на освободените роби е най-влиятелната в римското общество.
Две особености отличават “Гощавката” на Петроний от другите древни примери: неговият изключителен реализъм и образът на Трималхион. Очевидно е, че разговорът на трапезата между гостите в “Гощавката” се базира върху
65
авторовите наблюдения върху провинциалното общество. Говорещите са изкусно и точно охарактеризирани, а диалогът им, на твърде различен от говоримия латински език, изпълнен с вулгаризми и граматически грешки, е шедьовър на хумора.
Самият Трималхион, с неговото несметно богатство, с безвкусната му показност, с престорената му висока култура, със суеверието му и смехотворните гафове на привичната му грубоватост, е нещо повече от типичен сатиричен образ. Както е описан от Петроний той е една от великите комически образци на световната литература заедно с Фалстаф на Шекспир. Развитието на характера благодарение на собствените му “възможности” е малко познато в античната литература. Ударението винаги се поставяло върху типичното, върху установените класически правила, характерът бил второстепенен ангажимент в сравнение с интригата. В разработката на образа на Трималхион Петроний надхвърля установените ограничения и по този начин ни напомня за Дикенз. Много от находките в “Гощавката” са типични за почерка на Дикенз: изобилието, вълнуващият хумор и явното увлечение по детайлите.
Останалите фрагменти от “Сатирикон” трудно могат да се сравняват с “Гощавката”. Дотолкова доколкото може да се открие някаква морална позиция в творбата като цяло, това е обичайния, доста изроден тип хедонизъм. Целта на “Сатирикон” е очевидно била преди всичко да се опишат някои аспекти на съвременното общество. Когато се разглежда така романът придобива огромна стойност с поразяващите детайли открити в разговорите, в излъчването, в поведението и обкръжението на характерите. Те са завладяващо предадени.
Изобилието от изтънчени алюзии за лица и събития от времето на Нерон показва, че творбата е била предназначена за съвременните читатели. От някои уточнения можем да заключим, че в публиката влизат Нерон и неговите близки царедворци. Реалистичните описания на развратния живот напомнят за увлечението на Императора да “се потапя в средата на бедняците и аватюристите”. Съчетанието на литературна изтънченост с изтънчена непристойност е в съответствие с желанието да се гъделичка разврътния вкус на Двора.
Ако в романа на Петроний има някакво послание, то е по-скоро естетическо, отколкото нравствено. При представянето на обяда у Трималхион постоянно се подчертава контраста между вкуса и липсата на вкус. По отношение на стила “Сатирикон” отговаря на представата, която създава за създателя му(arbiter elegantiae) историкът Тацит. Езикът на разказа и на възпитаните гости е чист, непринуден, елегантен. Остроумието в редица пасажи е брилянтно. Но общото впечатление е, че романът е бил написан набързо и някак си без особена грижа от пишещия. Той явно не е бил подвластен на никаква дисциплина, тъй като е осъзнавал забележителната си дарба да измисля. В романа и в живота си Петроний е постигнал славата благодарение на ленността си.
66
Гощавката у Трималхион: 49. Трималхион още не беше издумал всичко и масата се зае от голяма табла с огромно свиня. Чудехме се на бързината и се кълняхме, че дори петел не би могъл да се свари тъй скоро. Толкоз повече, че свинята ни се виждаше много по-голяма, отколкото глиганът, сервиран преди малко. Но ето че Трималхион започна да се взира в нея все по-внимателно и по-внимателно и се развика: “Какво, какво, свинята не е изкормена? Не е, бога ми! Викай, викай по-скоро готвача тук!” Когато готвачът се яви натъжен пред масата и каза, че е забравил да изкорми свинята, Трималхион отново се развика: “Какво, забравил! Би помислил човек, че той никога не е пипал пипер и кимион. Съблечете го!” Незабавно готвачът бе съблечен и застана между двама мъчители. Всинца започнаха да се молят за него: “Случват се подобни неща. Молим те, прости му! Ако повторно го направи, никой от нас не ще се засдтъпи вече за него.” Аз останах жестокосърдечен и строг и не можах да се сдържа, но се наклоних към ухото на Агамемнон и му подшушнах: “Тоя роб трябва да е истински негодник. Да забрави да изкорми свинята! Не бих му простил, бога ми, дори ако би пропуснал да изкорми риба.” Но не и Трималхион, който, усмихнат, с разведрено лице, пак рече: “Понеже паметта ти е слаба, хайде изкорми я сега пред нас!” Готвачът, след като получи тогата си, взе ножа и разряза предпазливо корема на свинята вдясно и вляво. Веднага през разрезите, които се разшириха поради натиска извътре, се изсипаха наденици и кървавици.