Как да си направим доброволчески клуб

Публикацията е от сайта timeheroes.org

_______________________________________________________

Как да си направим доброволчески клуб 

Наръчник

Общо за доброволчеството

Аз съм герой-координатор. Ами сега?

Мисии

Организиране на мисия

По време и след мисията

Допълнително и важно

„Защото мнозина са звани, но малцина избрани“

„Защото мнозина са звани, но малцина избрани“ е израз, който се среща на няколко места в Новия Завет (в евангелията на Матей и Лука) и който на времето не просто не разбирах, но и много се възмущавах от явната елитарност и несправедливост, които виждах в него. Едва по-късно започнах да разбирам, че зад явното има и нещо скрито. Благодарение най-вече на трудовете на Юнг започнах да откривам в библейските текстове символния език, на който архетипите в колективното несъзнавано говорят.  Но какво по-конкретно това означава за този израз? И каква е връзката му с психотерапията?
Волята за израстване
Тази връзка е проста – в работата си като психотерапевт съм свидетел на това, че хората реагират различно на терапевтичната ни работа. И тази разлика е се свежда до това, че докато едни се опитват да се измъкнат по някакъв начин от това, което иска да им каже страданието и да си останат същите, то други решават да платят емоционалната цена, която раждането на новото изисква,  и, рано или късно, позитивните промени започват да се случват в живота им.  Морган Скот Пек нарича това „волята за израстване“ и вижда в него основния фактор за ефективността на терапевтичната работа.
„Възможно е един човек да е много тежко болен и в същото време да има воля за израстване. В такъв случай обикновено се постига успех. От друга страна, човек, който е само леко разстроен – доколкото можем да определим психичното разстройство, но му липсва душевна воля, не ще помръдне и сантиметър от душевното си заболяване. Оттук стигам до убеждението, че волята на пациента да израсте, е решаващият фактор, определящ изхода на процеса като сполучлив или несполучлив. Този фактор обаче въобще не е възприет или разбран от съвременната психиатрична теория.“
Морган Скот Пек, Изкуството да бъдеш бог, 1 част, стр. 287
Но какво означава воля за израстване? И как така се оказва, че някои хора я имат, а други – не? Според Скот Пек „волята за израстване“ в същността си е явление, идентично с любовта, защото само хората, които наистина обичат, са хората, които израстват. Също така тя може да се свърже с тайнственото, защото хора с много тежко детство, лишени от родителска любов, могат много успешно се излекуват от травмите си, докато хора, които са получили много повече родителска любов от тях, въпреки това не откликват и на най-любящото отношение на психотерапевта. Това тайнство той нарича Божия благодат и вижда в нея тази „могъща сила, която е външна на съзнанието и която оперира чрез подсъзнанието и чрез други, различни от родителите хора, които могат истински да обичат, както и чрез допълнителни начини, които ние не разбираме.“ След което добавя, че дори и това не е достатъчен обяснителен принцип, защото тази благодат е достъпна за всеки.
„Защо тогава само някои хора израстват духовно въпреки обстоятелствата от тяхното детство, а други не? Аз съм убеден, че благодатта е достъпна за всеки, че всички сме еднакво обгърнати от любовта на Бога. Единственият отговор, който мога да дам, е, че повечето от нас предпочитат да не чуят призива и да отхвърлят неговата помощ. Думите на Христос: „Много са призвани, но малко са избрани“, аз ще ги перифразирам така: „Всички ние сме призвани от благодатта, но много малко от нас решават да откликнат на призива“.
същата книга, с. 288
Става ясно, че изразът „Защото мнозина са звани, но малцина избрани“,  няма нищо общо с елитарността и несправедливостта. Защото това, което ни прави избрани, не е някой друг, а ние самите с изборите, които правим. И този избор е прост – ако използваме езика на християнството, той е дали да поемем по Пътя към Голгота и да изпием до край горчивата чаша, или вместо това да се пазарим за цената, която трябва да платим, за да влезем в Царството Божие.
В моя професионален опит това, представено крайно опростено и схематично, изглежда така. При теб идва човек, пита те как да си помогне, как да реши проблема си, и ти му показваш Път, който носи решения. Той се съгласява с твоите аргументи, поглежда натам, но вижда, че това е труден, дълъг и самотен път, в който приемаш неизбежността на страданието в човешкия живот, поемаш отговорността за своя живот, да не обвиняваш никого, а да се вглеждаш в себе си, като търсиш онова, чийто ред за промяна, осъзнаване и развитие е дошъл. В най-добрия случай той разбира с ума си това, което му казваш, съгласява се с теб, и си отива. След това минава време, идва при теб отново и ти задава същия въпрос – как да си помогне и кой е Пътят. И говори така, сякаш не е имало предишна среща.
За мен това е смисълът на посланието „Защото мнозина са звани, а малцина избрани„. Всеки чува зова, но докато някои, които са докоснати от архетипа на Разрушителя и незбежността на страдането, предпочитат да се пазарят дали може да им се размине промяната и съпътстващата я жертва, други не се пазарят. Плащат цената. Пускат онова, в което са се вкопчили. Избират тесния път. И минават през иглените уши.
„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират.”Матей 7:13-14
„Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство.“ Лука 18: 25.
Изглежда, че портата е тясна, за да може през нея да минат само онези, чиито ръце са празни – пуснали са всички привързаности и идентификации  с нещата и явленията от света на преходното.
Вярност към собствения закон
Да си избран означава да си готов да поставиш Духа като посредник между света и себе си. Това не означава да се откажеш от светските си желания – това означава в ситуация на вътрешен конфликт, по-важни от тях да са твоите вътрешни ценности и готовността за развитие. Юнг нарича това „вярност към собствения закон“ и под това разбира „тази нагласа, каквато религиозният човек трябва да има към Бога.“ („За развитието на личността“, 296).
Според Юнг ние се развиваме, от една страна, под натиска на принудата, а от друга, по силата наосъзнатото морално задължение. Именно тези два фактора са в основата на развитието на личността ни. Докато първото не го избираме съзнателно, то второто е предмет на съзнателен морален избор. И в това е най-същественото, защото в него се крие ключът за това да станеш избран.
„Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малкото човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба…
Думите „Мнозина са звани, а малцина избрани (Матей, 11:14), тук са по-уместни от всякога, защото развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и едновременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничимостта и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-много говорят за него, най-малко мислят за последствията, които са достатъчни, за да разтърсят из основи и които плашат по-слабите духове“. (К.Г. Юнг, „За развитието на личността“,293-294).
Пазарлъкът при хората, които вече са докоснати по един или друг начин от Разрушителя – чрез принудителна загуба на нещо от външния свят, болест, трудни взаимоотношения, или вътрешно безсилие като алкохолизъм или друго, се случва, защото не искат да пуснат това, в което са се вкопчили. Дори и с ума си да казват, „да, това е Пътят на Христос, който искам да следвам“, с една друга своя част те всъщност не искат това. Защото това е пътят на саможертвата. Това е пътят на страданието. Това е пътят, който води към разпятието и смъртта на земното.
Хората, които се пазарят, приличат на хора, които са „призовани“ от сполетялото ги страдание, т.е. налице е първото условие за развитието на личността им – натиска на принудата, но които не искат да направят осъзнатия морален избор да поемат по тесния път. Те само имитират, че откликват на призива.  Искат възкресението, но не искат да преминат през разпятието. Искат новия живот, но не искат да пуснат стария. Целият този пазарлък е, защото не искат да платят цената. А тя е висока, защото и наградата е висока – на езика на християнството се нарича Царството божие, а на езика на аналитичната психология – „да заприличаш на Христос“, указвайки на този аспект в процеса на индивидуацията, който понякога се нарича „живот в Бога“ и който указва на алхимичния процес на превръщане на оловото в злато, когато пречистваме Духа от примесите на материята и одухотворяваме желанията си.
Една от целите на индивидуацията от втората половина на живота ни е и да ни подготви за края на живота ни, т.е. за смъртта. От изследванията на д-р Елизабет Кюблер Рос с умиращи знаем, че пазарлъкът е една от фазите, през които те преминават, преди да приемат факта на предстоящата си смърт. Започват с отричане, продължават с гняв и пазарене, след това следва депресията и се завършва с приемането, което е последната фаза, носеща покой и свобода. Пазарлъкът е по средата на този път към смъртта и по някаква причина някои хора по-дълго остават на тази фаза, а други дори никога не преминават отвъд нея. Очевидно това е резултатът от това да разполагаме със свободен избор – можем упорито да отричаме и изопачаваме неприятните факти, дори и да избодат очите ни. Онези, които решат обаче да погледнат фактите в очите като престанат да се съпротивляват и изкривяват истината, успяват да достигнат до фазата на депресията. А, както и преди съм писала в този сайт, представяйки теорията на психоаналитичката Мелани Клайн, депресивната позиция е по-напреднал етап в нашето развитие. Тя е такава, защото представлява адекватна реакция на неизбежните ограничения и загуби в живота ни като човешки същества. Ако си позволим да скърбим без да прибавяме към скръбта вторичните чувства на самосъжалението, след време преминаваме отвъд нея. И това отвъд е свободата.
„Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“
Ако продължим да използваме метафоричния език от притчите в Библията, Божието царство прилича на цар, който прави сватба на сина си и изпраща слугите си да повикат поканените на сватбата, но никой не идва, защото по-важни за тях се оказват воловете, нивата, женитбата. Царят се ядосва, защото поканените се оказват недостойни, и поръчва на слугите да ходят по кръстопътищата и да поканят всеки, когото намерят,(Матей, 89), или по стъгдите и улиците на града, където са бедните, маломощните, хромите и слепите (Лука, 14, 16-35).
„И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани. С Него вървеше множество народ, а Той се обърна и им рече: ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.
Евангелие на Лука, глава 14: 24-26
Евангелието на Лука говори с изразността на времето, когато е бил създаван този текст, и е адресирано към ума на тогавашния човек. Ако тълкуваме буквално това, което казва, ще сгрешим сериозно. Не само защото в дадения случай става дума за метафоричния език на притчите, но и защото буквалното мислене е характерно за най-ниските нива на психично здраве. Ако го тълкуваме обаче по един символен начин, който описва духовни процеси, смисълът е повече от ясен. Не става дума да се откажем буквално от семейството си, нито да го намразим. Става дума за това че по-важна от привързаността към семейството да стане „верността към собствения закон“, за който говори Юнг, и който е следване на повели от по-висш порядък, който сме склонни да наричаме Бог. Един друг психотерапевт – Дейвид Гордън, описва същия този конфликт между нас и привързаността към семейството като „страх от обичта към себе си“, и за повечето хора именно то е най-трудната част от пускането на вкопчването в нещата и явленията от света на преходното.
 „Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина се дръзват да се впуснат в това приключение.“ (К.Г.Юнг, „За развитието на личността, 296, 298).
Така се връщаме обратно към въпроса в началото на тази статия – кой е този фактор, който кара някои хора под натиска на принудата да направят съзнателен избор да понесат своя кръст на живота, без да се оплакват и обвиняват, плащайки цената на личностното си развитие, а други да се пазарят, потъвайки обратно към старото и това, към което са привикнали? Очевидно и Юнг си е задавал същия този въпрос:
„Какво в крайна сметка кара някого да избере своя път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната идентичност с масата? Не може да е необходимостта, защото тя е еднаква за всички, но повечето търсят изход в конвенционалното. Не може и да е моралното решение, защото по правило хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкова неумолимо ни тласка към необичайното?  
И отговаря:
„Свикнали сме да го наричаме призвание – ирационален фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите отъпкани пътища…(„Развитието на личността“, 302)
Подобно на Скот Пек, и Юнг в своето търсене на обяснение защо едни хора се повлияват от психотерапията, а други не, стига до ирационален фактор. Макар че те му дават различни имена – „воля за израстване“, „призвание“, и двамата психиатри уточняват, че става дума не за избрани хора, а за съвсем обикновени хора, които имат готовността да поемат риска и усилието на личностното израстване. „Призванието или чувството, че си призван, не са прерогатив само на великите личности, а са присъщи и на обикновените и дори незначителни личности, под по-завоалирана и несъзнавана форма.“ („Развитието на личността“,302) 
Простата логика на това да бъдеш сред избраните, е да направиш избора да носиш житейския си кръст с всичко онова, което този символ означава. Няма нищо друго. Както се казва по-горе в евангелието на Лука, „и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“. Да си избран не е въпрос на елитарност, а на способността да направиш по-трудния избор, да тръгнеш по тесния път. А какво стои в основата на индивидуалните различия, които карат някои хора да се пазарят с Живота повече от други, все още нямам отговор…

Автор: Камелия Хаджийска

Из "За развитието на личността" от Карл Юнг

Юнг съветва:
Когато искате да лекувате трудни деца, ще бъде по-добре да запазите за себе си знанията си по психология, тъй като децата имат нужда най-вече от простота и здрав човешки разум.


Предговор от редакторите на немското издание:
Личността като израз на целостността на човека бе описана от К. Г. Юнг като идеал за възрастния, чието съзнателно осъществяване чрез индивидуацията представлява крайната цел на човешкото развитие през втората половина от живота. В цялото си по-късно творчество Юнг съсредоточи основното си внимание върху разбирането и описанието на тази цел. Всеизвестно е, че Азът възниква и укрепва в детството и юношеството. Затова би било немислимо да се занимаваме с процеса на индивидуацията, без да вникнем в тази ранна фаза на развитието.
Настоящият том е сборник от работи на Юнг върху детската психология. Ядрото образуват трите лекции Аналитична психология и възпитание. Юнг смята, че психологията на родители и възпитатели е решаваща за процеса на израстване и съзряване на детето, особено в случай на изключителна надареност. Той подчертава значението на незадоволителните психологически отношения между родителите като причина за психогенни разстройства при децата. Затова бе напълно естествено да се включи статията на Юнг Бракът като психологическа връзка, както и да се свърже проблематиката на детето с проблематиката на индивидуацията при възрастните, като бе добавено есето За формирането на личността, което – и по заглавие, и по съдържание – съответства на темата на тази книга.
Все още широко разпространеното предубеждение, че психологията на К. Г. Юнг се отнася само до втората половина на живота или е валидна изключително за нея, се опровергава от представените съчинения. В епоха, която поставя под съмнение абсолютно всички принципи на възпитанието, всеки читател, който по някакъв начин трябва да се занимава с педагогически проблеми, ще има полза да се консултира с приноса на Юнг. Да възпитаваш другите, без преди това да си се възпитал сам, е толкова малко постижимо, колкото и постигането на човешката зрялост без осъзнаване.


Цитати от книгата:

В областта на психологията теориите са най-пагубното нещо. Ние действително се нуждаем от известни теоретични гледни точки заради тяхната ориентираща и евристична стойност. Но винаги трябва да гледаме на тях само като на помощни представи, които всеки момент можем да изоставим. Всъщност знаем толкова малко за душата, че е направо смешно да смятаме, че вече сме напреднали достатъчно, та да можем да създаваме общи теории. Все още не сме установили емпиричния обхват на душевната феноменология: как можем при тези обстоятелства да мечтаем за общи теории? Несъмнено теорията е най-добрият щит за липсващия опит и незнанието, но последствията от това са печални: тесногръдие, повърхностност и научно сектантство.

Дали фантастичното или митологичното обяснение, което детето несъмнено предпочита, не е по-подходящо от природонаучното именно затова, защото последното, макар и фактологически правилно, същевременно заплашва непоклатимо да сложи край на фантазията?

 Ние трябва да признаем, че мисловната функция е отделен принцип, който се слива с началата на сексуалността само в поливалентната зачатъчна предразположеност на много малкото дете. Да се сведе мисленето до едностранчива сексуалност е начинание, което противоречи на основните факти на човешката психология.

Свободно развиващото се мислене има непреодолима нужда да се еманципира от реалността на факта и да създаде свой собствен път.
Както не можем да препоръчаме на децата да се дават неверни обяснения, които биха могли да посеят недоверие, така според мен е непрепоръчително и да се настоява те да приемат правилното обяснение. Защото крайната, тесногръда логичност само ще потисне свободата на развитието на мисълта и ще въвлече детето в един конкретизъм на възгледа, който би попречил на по-нататъшното развитие.

Колко е важен начинът на живот на родителите за децата, защото на децата въздействат факти, а не думи.

Незнанието действа като вината.

Поради това, че се разпростира навсякъде, колективната душа все още е толкова близо до малкото дете, че възприема не само дълбините на задния план на родителите, но и в още по-широк обхват дълбините на доброто и злото в човешката душа. Несъзнаваната душа на детето има почти необозрим обхват и също така необозрима възраст.

Задълбочените психологически познания на учителя никога не бива директно да се стоварват върху ученика, както за съжаление често се случва, а най-вече да създадат у самия учител чувствителна и изпълнена с разбиране нагласа към душевния живот на детето, тъй като това познание е предназначено за възрастни, а не за децата, които отначало имат нужда от елементарни знания.

Едно от най-важните достижения на аналитичната психология без съмнение е разбирането за биологичната структура на душата.

Съзнанието изплува от несъзнаваното подобно на нов остров в морето. Този процес ние подпомагаме посредством възпитанието и образованието на децата. Училището не е нищо друго освен средство за целенасочено подпомагане процеса на формиране на съзнанието. Културата, следователно, е висшата възможна степен на осъзнатост, съзнание.

Несъзнаваното, с неговите неопределени граници, може да се сравни с море, а съзнанието – с издигащ се над повърхността на морето остров. Това сравнение не бива обаче да се абсолютизира, тъй като отношението на съзнанието към несъзнаваното съществено се различава от това на острова към морето. Това не е някакво фиксирано отношение, а непрестанен обмен и смесване на съдържания, защото както съзнанието, така и несъзнаваното не е нещо неизменно и устойчиво, а живо, постоянно взаимодействащо със съзнанието образувание. Съдържанията на съзнанието, изгубили своята интензивност или актуалност, потъват обратно в несъзнаваното – процес, който наричаме забравяне. От несъзнаваното изплуват нови представи и наклонности и навлизат в съзнанието – в този случай говорим за хрумвания и импулси. Несъзнаваното в известна степен е почвата, от която израства съзнанието. Защото съзнанието не се появява на бял свят като нещо готово веднъж завинаги, а се развива от своите начала.

Трябва да се изследва семейната среда и нейните психологически условия и почти без изключение именно там, у родителите, ще бъдат открити единствените реални причини за проблемите на детето. Смущаващите му особености са не толкова израз на собственото му същество, колкото отражение на смущаващото влияние на родителите.

Успехът на обучението не зависи от методиката, защото целта на училището не е единствено да пълни главите на децата със знания, а по-скоро да ги превърне в истински хора. Няма значение с какви знания младият човек напуска училище, а дали то е успяло да го освободи от несъзнаваното тъждество със семейството и да му помогне да се осъзнае като личност.

В сферата на психичното обаче всичко изглежда случайно и изложено на нашия произвол. Този всеобщ предразсъдък произтича от факта, че твърде често бъркаме психичното със съзнанието. Съществуват обаче неизброимо много при това изключително важни психични процеси, които са несъзнавани или биват съзнавани само косвено. И макар да не притежаваме никакво непосредствено знание за несъзнаваното, косвено получаваме въздействия, които достигат до съзнанието ни. И ако всичко в съзнанието ни изглежда произволно, на пръв поглед в него не можем да открием никакъв обективен критерии за себепознание. И все пак има критерий, който като продукт на самата природа независимо от желания и опасения ни разкрива истината за самите нас. Такава обективна картина ни дава един продукт на психичната дейност, на който най-малко бихме придали подобно значение – сънят. Това е причината, поради която ние, лекарите-психиатри, се обръщаме към прастарото изкуство на тълкуване на сънищата. Налага се да възпитаваме възрастни, които не се подчиняват като децата на авторитета и чиито жизнени пътища са толкова индивидуални, че няма достатъчно компетентен съветник, способен да им посочи единствения правилен път. Затова трябва да накараме душата на човека да заговори сама, за да научи той от нея как всъщност стоят нещата.

И така, въпросът не е в това, че родителите не трябва допускат грешки – това би било над човешките възможности – а че трябва да си признаят, че са грешки. Трябва да се ограничава не животът, а несъзнаваното; на първо място несъзнаваното на възпитателя, тоест собственото, защото всеки, за добро или зло, е възпитател на ближния си. Защото хората са така морално свързани помежду си, че един водач води водените, а водените подвеждат водача.

Бих препоръчал да се ограничим до областта на психологията, без да правим каквито и да било предположения за природата на лежащия в основата й биологичен процес. Може би някога ще настъпи денят, когато биологът, и не само той, а и физиологът, ще протегнат ръка на психолога на мястото на срещата в тунела, който са се заели да копаят от противоположните страни на планината на несъзнаваното.

Някаква духовна цел, която сочи над пределите на чисто природния човек и съществуването му в света, е абсолютно необходима за здравето на душата; защото тя е Архимедовата опорна точка, от която единствено можем да преобърнем света и да превърнем естественото състояние в културно.

Психологията преди е била смятана за философска дисциплина, а днес е естествена наука и нейният предмет не е продукт на духа, а природен, психичен феномен. В това си качество той спада към елементарните явления на органичната природа, която на свой ред, отново като противоположност на неорганичната природа, образува другата половина на нашия свят. Като всички естествени образувания психиката е ирационална даденост. Изглежда, че тя е особена проява на живота изобщо и общото й с живите тела е това, че и тя като тях поражда рационални и целесъобразни структури, с помощта на които се размножава и развива. И както животът сам по себе си изпълва цялата земя с животински и растителни форми, така и психиката създава един още по-голям свят, а именно осъзнаваемостта или, по-точно, опознаваемостта на универсума.

Нашата психология е практическа наука. Ние не изследваме заради изследването, а с непосредствената цел да помогнем. Можем да кажем също така, че науката е страничен продукт на нашата психология, а не основната й цел, и това е още една голяма разлика спрямо онова, което се разбира под „академична” наука.

Всеки индивид е нов експеримент на постоянно изменящия се живот, а също така опит за ново решение и нова адаптация.

Детската невроза би била нещо много просто, ако не съществуваше неизменна връзка между нея и неправилната нагласа на родителите на детето. Това усложнение задържа неврозата на детето въпреки всички терапевтични мерки.

Личният контакт има първостепенно значение, понеже образува базата, от която единствено можем да се осмелим да пристъпим към несъзнаваното. Това е фактор, на който често не се обръща достатъчно внимание, а ако бъде пренебрегнат, лесно става причина за неуспехи. Не само в началото, но и в течение на целия анализ личният контакт трябва да бъде главният обект на наблюдението, защото само той може да предпази – доколкото изобщо е възможно – от крайно неприятни и неочаквани обрати, както и от фатални последствия.

Сънищата не са предварително планирани, произволни измислици, а естествени феномени, които не са нищо друго освен онова, което представят. Те не заблуждават, не лъжат, не изопачават и не потулват, а наивно разгласяват това, което са и което имат предвид.

За практическата работа при професионалното тълкуване на сънищата е необходимо, от една страна, специфично умение и проникновение, а от друга – значителни знания по историята на символите. Както при всяка практическа психологическа дейност, и тук е нужен не само интелект, но и чувство,

Като цяло тълкуването на сънищата е изкуство, както и диагностика, хирургия, и изобщо терапия – изкуство, което е трудно, но може да се усвои от способния и предопределен за него.

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. Невротикът е човек, който е паднал в жертва на илюзията. Но онзи който е бил излъган, и сам лъже. Всичко може да служи за маскировка и заобиколен път. Психотерапевтът трябва да знае, че доколкото вярва в някаква теория и определен метод, определено ще бъде воден за носа от някои пациенти, и то от такива, които са достатъчно ловки да си изберат сигурно скривалище зад бисерите на теорията и ще използват този метод, за да направят скривалището си неоткриваемо.

Тъй като няма кон, който да не може да бъде язден до смърт, теориите за неврозата и методите на лечение са съмнителна работа. Винаги ми е забавно, когато деловият курортен лекар уверява, че лекува по „Адлер”, или по „Кюнкел”, или по „Фройд”, или даже по „Юнг”. Такова нещо няма и не може да има, а дори да се случи, ще бъде сигурен път към неуспеха. Начините и средствата при лечението се определят предимно от природата на болния. Целият психологически опит и всички гледни точки, независимо дали произлизат от едно или друго учение, са полезни при определени условия. Действителната и ефикасна терапия на неврозите винаги е индивидуална, и затова упоритото прилагане на определена теория или метод трябва да бъдат характеризирани като погрешни из основи.

Истинската продуктивност е извор, който не може да бъде спрян. Съществува ли на земята такова коварство, с чиято помощ би могло да се попречи на великите майстори Моцарт и Бетовен да творят? Творческата сила е по-могъща от човека. Когато не е така, значи тя просто е слаба и при благоприятни условия ще подхранва някое мило талантче, но не повече. Когато обаче тя е невроза, често е нужна само една дума, че дори и един поглед, за да се разсипе илюзията на прах. Тогава мнимият поет вече не може да съчинява стихове, на художника хрумват все по-малко и по-бледи идеи – и за всичко това е виновна единствено и само психологията!

Несъзнаваното е майката-създателка на съзнанието. Съзнанието се развива от несъзнаваното в детството, така както е възникнало в далечните първобитни епохи, когато човекът е станал човек.

Когато искате да лекувате трудни деца, ще бъде по-добре да запазите за себе си знанията си по психология, тъй като децата имат най-вече нужда от простота и здрав човешки разум.

Естествено, напълно невъзможно е родителите да нямат комплекси. Това би било свръхчовешко. Но те би трябвало поне осъзнато да си ги изяснят. Би трябвало заради децата си да си вменят в дълг да не забравят за своите вътрешни трудности. Не би трябвало да поемат по лекия път на изтласкване с цел да избягнат мъчителното разискване. Проблемът на любовта спада към големите страдания на човечеството и никой не бива да се срамува от това, че трябва да му отдаде своята дан. Във всяко отношение е хиляда пъти по-добре родителите да обсъждат открито проблемите си, отколкото да оставят комплексите си да се разрастват като плевели в несъзнаваното.

Децата са като че ли само номинално потомци на своите родители, а в действителност са рожби на цялото си родословие. Затова понякога се налага да се връщаме столетия назад, за да установим сходство в семейството.

Дарбата не е безусловна ценност – тя е такава единствено ако останалата част от личността е в крак с нея, така че талантът да носи някаква полза. За съжаление творческата способност може да се развие и в деструктивна насока. Дали ще се обърне към доброто, или към злото зависи единствено от моралните качества на личността, които – в случай че липсват – не могат да бъдат възпитани или заменени от никой възпитател.

Училището е част от големия свят и съдържа в умален вид всички онези фактори, с които детето ще се сблъска по-късно в живота си. В училище то най-малкото може да започне адаптацията си.

Въпреки безспорната необходимост от длъжността на училищния психолог, която в никакъв случай не се нуждае от легитимация пред надценяваната техническа грамотност, в светлината на собствения ми опит ми се струва, че на сърцето на възпитателя се пада роля, която е трудно да бъде надценена. Наистина, за добрите учители си спомняме с признателност, с благодарност обаче само за онези, които са говорили на човека в нас. Учебният материал е необходимият минерал, топлината обаче е жизненият елемент както на растението, така и на детската душа.

Новото винаги е несигурно - нещо, което трябва да се изпита. Новото може да бъде и болест. Затова истинският напредък е възможен единствено при наличието на зряла преценка. Разумната преценка обаче изисква опорна точка, каквато може да бъде единствено познаването на миналото. Онзи, който, без да осъзнава историческите взаимовръзки, къса връзката с миналото, се излага на опасността да попадне във властта на произтичащите от новото и непознатото внушения и заслепение. Трагизмът на всички нововъведения е в това, че заедно с мръсната вода изхвърлят и бебето.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно. То обаче не бива да се абсолютизира, защото има значителен брой деца, които се нуждаят от третата форма на възпитание, а именно индивидуалното възпитание.

Сънищата са продукт на несъзнавана душевна дейност. Възникнали докато спим, без умисъл и съдействие от наша страна, те изникват пред вътрешния ни взор и с помощта на незначителния остатък от съзнание успяваме да ги пренесем в будното състояние. Тяхната често странна, ирационална и непонятна природа буди недоверие и съмнение в достоверността на предоставяната от тях информация. В опитите си да разберем сънищата ние се въздържаме от каквито и да било естественонаучни методи, изчисления и измервания. Положението ни прилича по-скоро на това на археолог, опитващ се да разгадае текст на непознат език. Ако обаче изобщо съществуват несъзнавани съдържания, сънищата са тези, които биха могли да ни съобщят нещо за тях. Голямата заслуга на Фройд е, че ни обърна внимание на тази възможност.

От опит съм се убедил, че при трудни случаи сънищата на пациента могат да окажат неоценима помощ на лекаря като източник на информация и терапевтичен инструмент.

Ако желаем да разберем нещо за съня, трябва да се отнасяме с изключително внимание и такт. Не вярвам в извадени от ръкава тълкувания, почиващи на готови теоретични схващания. Напротив, човек трябва да се пази да привнася в съня теоретични предпоставки и дори, за да избегне възможни предубеждения, отначало трябва да се държи така сякаш сънят изобщо няма смисъл. Резултатът от анализа на един сън може да е напълно непредвидим. Възможно е на повърхността да изплуват болезнени неща, чието обсъждането човек се стреми да избегне на всяка цена. Резултатът от анализа може да изглежда и тъмен и неразбираем, ако съзнанието не е на нивото на скритото в дълбините на душата. В такива случаи е по-добре да се изчака с обяснението, вместо насила да се съчинява такова. В тази работа човек трябва да може да понесе много въпроси без отговори.

От опит съм установил, че повечето сънища имат компенсаторна природа и наблягат на противоположната крайност с цел запазване на душевното равновесие.

Църквата представлява висш духовен заместител на чисто природната, така да се каже „плътска“, връзка с родителите. Така тя освобождава индивида от една несъзнавана, природна връзка, която строго погледнато не е никаква връзка, а състояние на несъзнавана идентичност. Разбира се, освобождаването на индивида от изначалното, животинско състояние не е прерогатив единствено на католическата църква, а просто модерната, западна форма на един стремеж, навярно толкова стар, колкото и човечеството. Стремеж, който под различна форма може да се открие дори и при що-годе развитите примитивни народи. Става дума за институцията на инциацията или прехода към зрелостта:

Една специфичната функция на съня нарекох компенсация. Несъзнаваното желание за развитие е в противоречие със съзнаваното нежелание и двете, така да се каже, се уравновесяват, а намесата на възпитателя е тази, която трябва да наклони везните на едната или другата страна. По този начин сънищата оказват активно съдействие на възпитателя и същевременно правят възможно вникването в интимния свят на чуждите фантазии. Така съзнаваното поведение на пациента става по-понятно, а с това и достъпно за въздействие.

Сънищата дават безценен достъп до най-интимните сфери от душевния живот. Това се случва винаги, когато изобщо успеем да разкрием значението им, а именно тук се крие голямата трудност. За целта е необходим не само опит и такт, но и знания. Опитите за тълкуване на сънища, почиващи само на общи теоретични положения или предпоставки, са не само безрезултатни но и вредни.
не съществува шифър на сънищата, непогрешим метод за тълкуване и задоволително теоретично обяснение. Не мога да се съглася с хипотезата на Фройд, че сънищата съдържат прикрито осъществяване на сексуални и други морално недопустими желания. Смятам подобно предположение и основаващите се на него технически процедури за субективен предразсъдък. Убеден съм дори, че удивителната ирационалност и субективност на сънищата прави невъзможно формулирането на надеждна теория. Нали никой не твърди, че всичко може да бъде обект на науката. Научното мислене е само една от духовните способности, с чиято помощ хората схващат света. Навярно е по-добре да гледаме на сънищата като на един вид произведения на изкуството, отколкото като на обект на научно изследване.

Докато разполагаме с други методи за възпитание, не се налага да прибягваме до несъзнаваното. Би било непрофесионално да настояваме да заменим съзнателните методи с анализ на несъзнаваното. Последният трябва да се пази само за случаите, в които не разполагаме с никакви други методи, а дори и тогава трябва да се упражнява под контрола на специалист.
Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.

Развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и същевременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничеността и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се плаща скъпо.

От морална гледна точка човек може да избере свой път само ако го смята за най-добрия. Ако за по-добър счита нечий друг път, вместо своята личност човек живее и развива чуждата.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприятна отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение. Ако всички те бяха глупци, ще рече „частни случаи“ в сферата на духовното, можехме да не им обръщаме внимание. За нещастие обаче личностите по правило са легендарните герои на човечеството – будещите възхищение, обичаните, боготворените, истинските божии синове, чиито имена „еоните няма да заличат“. Те са истинските цветове и плодове, плодовитите семена на дървото на човешкия род.

Величието на историческата личност никога не се е изразявало в нейното подчинение на общоприетите норми, а точно обратното – в спасителното освобождение от тях. Тези личности се издигат като планински върхове над вкопчената в колективни страхове, убеждения, закони и методи маса и избират свой път. А обикновеният човек винаги се е удивявал, че някой може да предпочете стръмната и тясна пътечка, водеща в неизвестното, пред широкия отъпкан път с познати цели. Затова винаги се е смятало, че подобен човек, ако не е луд, то поне е обсебен от някой бог или демон; защото чудото, някой да може да прави нещата по-различно от начина, по който са ги правили хората открай време, може да се обясни само с демонична сила или божествен дух. Кой друг освен някой бог може да надделее над цялото човечество и вековната привичка?

Вместо от диви животни, срутващи се скали или прииждащи води днес човекът е заплашен от стихийните сили на собствената си психика. Психиката е могъща стихия, многократно превъзхождаща всички земни сили. Просвещението, което развенча божествения статут на природата и на човешките институции, остави непокътнат бога на ужаса, спотаен в сърцето. Страхът от Бога никъде не е толкова уместен, колкото пред стихията на психичното.

Механизмът на нормата държи хората в състояние на неосъзнатост, защото тогава те подобно на диви животни следват обичайния ход на нещата, без да изпитват необходимост от осъзнато решение. Това непреднамерено въздействие и на най-добрите норми е неизбежно, което не го прави по-малко опасно. Защото при появата на нови, непредвидими чрез старите норми обстоятелства, както животното, така и несъзнателно робуващият на рутината човек бива обзет от паника с всички произтичащи от това последици.

Личността обаче не се поддава на присъщата за възрастния паника, защото ужасът е вече зад гърба й. Тя е дорасла за промените, които носи времето, и неволно се е превърнала във водач.

Уникалният живот на Христос се е превърнал в свещен символ, защото е психологически прототип на единствения смислен начин на живот, а именно на живот, който се стреми към индивидуалното, ще рече абсолютно и безусловно осъществяване на собствения вътрешен закон.

Само глупак би вярвал в призраци, но изглежда навсякъде под повърхността на разумното дневно съзнание се таи един примитивен глупак.

Раждането на личността действа лечебно на индивида – сякаш някой изгубен в заблатени ръкави приток отново открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да започне естествения си растеж.

Доброто винаги е враг на по-доброто. „Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.“

Неоткритият път в нас е жива психична реалност, която класическата китайска философия нарича „дао“ и сравнява с воден поток, неумолимо пробиващ си път към своите цели. Да бъдеш в дао означава постигнато съвършенство, цялост, изпълнено призвание, начало, цел и пълно осъществяване на присъщия на нещата битиен смисъл. Личността е дао.

Макар от гледна точка на продължаването на рода един чисто инстинктивен избор да е възможно най-доброто, от психологическа това не винаги е така, тъй като между чисто инстинктивната и еманципираната в психологическо отношение личност често съществува огромна разлика. Въпреки че в подобни случаи чисто инстинктивният избор може да доведе до подобряване или освежаване на рода, цената, която трябва да се плати, е личното щастие.

Така човек вдъхва живот на нещата, докато накрая те не заживеят собствен живот, не започнат да растат и да се умножават и не се еманципират. Майките губят контрол над дъщерите си, мъжете – над своите творения; извиканото за живот с такива усилия вече не може да бъде удържано. Отначало то е било страст, след това задължение и накрая се е превърнало в непоносимо бреме, във вампир, който изсмуква живота на своя създател.


Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.

__________________________
Публикацията е от тук: http://www.legeartis-bg.net/article293.html

ЧУДОМИР ЗА.. "ЧУДОДЕЙНИЯ" МЪРЗЕЛ

http://www.v-razgovor.com/Web/Articles/ReadingPage.aspx?art=26
Село, разказ
Село, село, пусто село, откак се е заселило, все в тоя дълбок дол лежи. Отвред голи сипеи го обграждат и небето му е мъничко, мъничко, колкото едно фередже. Цял ден дреме под дебелата сянка на южния рид, а вечер, покаже ли се луната, свирнат вихри, пиян се провикне, лавнат псета, дорде я прогонят.
Къщурките му, криви, изкъртени, са наклякали по брега на реката. Тук-там от прозорците им наднича бледо мушкато в саксии от счупени стомни, но няма къде да се огледат, защото реката отдавна е пресъхнала. Едно спънато магаре къса лютивец из сухото й корито и с часове вече тропа на едно място като наказан новобранец. То е на майстор Ибрям Чилингира, който прави тънките свредлета. Той пък ето го хе, де лежи пред колибата си, гладен като бежанец. Цял ден се изтяга по корем, а вечер, като се завърнат от работа селяните, ако може да откара някой комат хляб, ще хапне, ако ли не, ще чака чак до сутринта, защото сега — освен него, магарето му и мене — няма никого в село.
Всичко е отишло в полето. Попът пък или е за риба, или спи в зимника на хладно, ама от пустото му куче и господ отдавна не е влизал в тях.
Задушно е като в ковачница. Прежуря на дъжд. Кокошките, зяпнали от жега, отпуснали крила, отдалеч изглеждат като облечени в малакофи. И кучета няма денем в селото освен поповото. И в общината няма никого. Кметът заминал рано сутринта да си пои градината, секретарят вършее, писарят отишъл в гората да бере липов цвят за болното си дете, а разсилният е при кмета в градината. Той пои, а кметът дава команда само. От десет дена общината стои затворена. Пък и защо ли да я отварят, като всичките са все от нашите и никой за нищо документ не вади? Кой къде си иска, ходи и кой каквото иска, това прави. Ако иде в забранената гора, плаща направо на горските стражари, ако сгреши нещо на полето, плаща си глобата на полските, защото и те от шест месеца заплата не са получили.
Два пъти в седмицата идва куриерът, но не ходи до общината, а направо на хармана на секретаря. Той си носи печата в пояса, завери му пътния лист и го изпрати със здраве. След това мушне писмата в купена между снопите и ако ги забрави, чак кога дойде ред да вършее тях, ги намира и раздава на населението. Ако пък случайно дойде по служба стражар или акцизен, праща ги на кметовата градина, че там има и студена ракия, мезе и дебели сенки. За обеда и вечерята се грижи разсилният — оттук топла пита, оттам пиленце, сиренце… Той по някой път отваря и общинската канцелария. Влезе вътре, дигне някоя паяжина с високата си гугла и бърза пак да заключи, да иде на кметската градина.
Село, село, пусто село…
— Ибрям, а, Ибрям, спиш ли?
— Какво да спим бе, чорбаджи, гладен човек спи ли?
— Слушай, Ибрям, стига си лежал, стига си спал. Искаш ли да станеш кмет на нашето село? А? Кажи де! Ще разбием вратата на общината, ще седнеш на кметския стол и ще почнеш да командваш. Всички се изредиха да кметуват в това пусто село, и пак кмет няма. Сега вече е твой ред. Хайде! Ставай, че работа ни чака. Заповеди трябва да се издават, наредби трябва да се пишат. Ставай! Аз ще ти бъда секретар.
Най-напред ще поставим въоръжена стража в двата края на селото и зададе ли се някой политически демагог — ще го арестуваме и ще го пъхнем в нашия ракиен казан. Зададе ли се агитатор — вътре! Зададе ли се депутат — в казана! Ще подпалим огън и ще ги стопим. Маста ще ни трябва после за селската вършачка, за трактора, за мелницата. След това ще издадем заповед всички бивши и сегашни общинари да се мобилизират и да се изпратят да копаят водопровод и докато не протекат чешмите из село, да се не връщат. Всички стари горски стражари да се накарат да залесяват бреговете на реката и докато не потече пак, както е текла, да не стъпват в село. Неотчетените секретар-бирници, касиери на кооперация, училищни, читалищни и черковни настоятелства да идат да чукат чакъл за поправка на селските пътища. Председателят на читалището да пренесе на гръб в общинския плевник натрупаната в читалищния салон царевична шума, която се конфискува за в полза на селския бик. Попът да полее и помете всичките улици в селото. Бакалинът да поправи покрива на училището и да постави стъкла на всички обществени сгради. Двамата лихвари да открият на своя сметка дневен детски дом и безплатни ученически трапезарии… Който не изпълни заповедта и не се подчини на новата власт — в казана! Какво ме гледаш така? Ставай! Ставай, че работа ни чака. И аванс срещу заплатата си ще получиш, щом поемеш длъжността — един комат хляб и буца сирене. Хайде!
Майстор Ибрям надигнал се на лакти, зяпнал от учудване, очите му изскочили, светят като лимонадени запушалки, а магарето, спряло да тропа с крака, извило врат, ни гледа, клати глава и пухти одобрително.


БЪЛГАРИН ЛИ СИ, ТУРЧИН , ЦИГАНИН ЛИ – НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ЧОВЕК Е ВАЖНО ДА СИ

Изповед
“Хей, ела тук, момче, седни до мен. А така, на пейката, между нас. Хора сме тук с най-различни мисли, трудности и хубави неща. Кажи ми, каква е разликата между Сюлемайн, Драган и Иван? Между българи, турци, цигани? Между християни и мюсюлмани? Ние сме едни хора, момче, едни. От бога създадени, с душа. Как аз ще тръгна да въоръжавам, да убивам? Как? От завист са злините, от глупост – тоя да командва, оня, тоя да е добре, другият да е зле. Тук има едно село наблизо. Половината са християни там, половината мюсюлмани. И живеят като братя. Женят се взаимно, когато дойде празник, заедно са. Големците разделят хората, те ги делят и настройват. Ние всички сме едно, момче, равни пред бога. В България има хора без грешка – и българи, и турци, и цигани. Човек важно да е… Да не е злобен, да има разбирания.
Аз съм помак, на 87 години. За ДПС гласувам, но съм комунист. През комунизма беше най-добре. Не вярваш? Питаш ме защо харесвам комунизма, след като са ни сменили имената? Виж, ние претърпяхме голяма болка. Не беше хубаво, не беше правилно. Но го претърпяхме. Остана другото, по-важното, по-тежкото – прекарването на живота. По-трудно живеем през демокрацията. Пари за ядене не остават, хляб няма. И няма значение българин ли си, турчин ли, христянин ли, мюсюлманин ли. Много богати има в България, ама хората сме голи. 130 лв. е пенсията ми, цял живот съм работил. Това не е ли подигравка, грехота? Гледам по телевизията - толкова пари пръскат политиците, а не дават пенсии на старите хора. Защо не ни дадат - я живея половин година още, я не. 
Не мога да разбера тези големите, нашите големци в България, дето много им се удава да крадат, пък и професията им такава – да прибират, присвояват. На човек, според моите прости мисли,  какво му е нужно? Нужно му е да си плаща данъците, да си гледа семейството и ако има пари, да посъбере за старост, за погребение. Е, ако му се удават повечко, нека си купи и лека кола… Това е на човека животът. Какво повече, момче? Здрави да сме, радост има, истина да има. Какво повече ни трябва?
Чувам по новините сега – обрали пак някаква банка. Срам и позор е това! Дали ги хващат, не знам, пък като ги хванат, що не им вземат парите? Тези хора трябва да си получат наказанието – дали съм аз, ти, няма значение - трябва да има наказание. То няма. Тука при нас кражби липсват. Ето – това яке стои на дървото вече месеци закачено, някой го е оставил, никой не го взема. Чантата да си забравиш – ще седи. Ще ти разкажа една случка. В селото навремето, ей там, срещу теб, беше единствената къща с каменна зидария. Другите бяха дървени. И идват три учителки от града да учат нас, децата. Отсядат в къщата. Учили те децата цял ден и опънали тел да си изперат и прострат дрехите. Но забравили дрехите вечерта. Сетили се през нощта, но не могат да ги вземат. Не могат, защото спат по къщите на хората – как ще идат в тъмното до центъра, вълци се чуват от баирите. На сутринта намерили дрешките както ги оставили. Това е нашият живот, момче. 
Ще ти кажа и още нещо. Не е тайна. Нашите хора се плашат, че като замине ДПС, пак ще има преименуване. Страхуват се да няма пак Възродителен процес. Затова гласуват за ДПС. От туй се плаши нашият народ, разбери ме. Ние сме помаци тук, казах ти. От дете слушам за турското време. Но кажи ние каква вина имаме за турското робство? От дете чувам за думата “гяуре” - така викали османлиите. Но да ти кажа, викали само на ония християни, които са били невярващи. Които са били злобни хора. И на мюсюлмани са викали така – който е лош, да го обидят.
Много станаха партиите, разделят ни. ДПС, БСП, СДС…  не ми се говори за тях.  Държавата е една -България. И много хора са доволни от България, обичат България.  Идва тук един журналист, чужд. Вика – обиколил съм целия свят, ама такава хубава държава като България няма по света. Водата – вода, гората – гора, полето, земята дава добър плод. Народът добър. Какво искаме повече? Истина е, момче, като България няма друга.
Това беше моабетът. Забрави го! А може и да ни обърнеш малко внимание поне. Да сте живи и здрави вие учените, да помагате на бедните хора!”
Родопите, май 2015 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ: ИЛИ-ИЛИ

Велина Колева
“Характерен за нашият народ е индивидуализираният демократизъм”
Антон Страшимиров
А двата полюса на демократизма са свободата и равенството. Българската история е извънредно удачен пример за подхранване идеологията на равенството. Тя е част от националната психология и обикновено се свързва с демократизма на българина, който се обуславя от липсата на ясно очертана и структурно регламентирана социална диференциация, както и от отсъствието на наследствена аристокрация. По този повод П. Р. Славейков пише : “…Който е живял между българите, не е могъл да не забележи демократичните свойства на нашият народ. Българите имат едно дълбоко отвращение към неравенството и люто мразят всичко, което го наумява” (в-к “Македония”, бр. 1, 8 Януари 1887 г.)
Индивидуализмът в световен (исторически) мащаб се ражда от протестантската етика. Според Макс Вебер, тя внася в западно-европейските народи съзнание за пестеливост, въздържаност и светски аскетизъм, които създават духа на капитализма. В България обаче, съвсем естествено господства православното светоусещане, като основна доминанта в общественото съзнание. То не се осмелява да проникне в икономическия живот на хората и да повлияе на техните жизнени цели и образци на поведение. Такава откровена претенция съдържа протестантската етика. Тя осмисля и легитимира Новото време в Западна Европа, придавайки нов религиозен смисъл на социалните и икономически ценности и норми - печалба, лихварство, натрупване и др. Светският аскетизъм, водещ към богатство чрез труд не противоречи на Божиите заповеди, а заслужава “…удостояване с благословия”. И тук, в отделният индивид - пише Макс Вебер - произтича подтика към методически контрол на собственото удостояване с благословия, а проникването на този контрол в жизнено поведение води до аскетизъм. Класическият български еснаф също е бил набожен човек, но православните обичаи и ритуали не  обсебват напълно личният и общественият му живот, не внушават определен вид ценностна ориентация, така както действа протестантството. Българският занаятчия и търговец, чиито наследници станаха капиталисти след Освобождението през 1878 год., се обръща към Бог не за да търси благословията му за земните си икономически дела, а за да измоли здраве и неприкосновеност на собствеността си. Той чувства съдбата си в “…ръцете на Бога”, но все пак остава в мислите си на земята.
В този ред на мисли, ще предложа друг интересен ракурс към проблема. Въпреки че, източноправославната религия е по-земна и толерантна към вярващите, тя предполага по-строга йерархичност във взаимоотношенията. Човекът се ражда не в резултат на своята свобода, а по Божията милост. В този смисъл, свободата се разглежда като нравствена ценност, разкриваща предназначението и смисъла на човешкото съществуване, устремено и търсещо Бога. Тази зависимост ограничава освободеността на волята и духа, и до известна степен потъпква индивидуалното светоусещане. Тук е задължително икономизирането на религиозното съзнание, което поражда асоциации за несвободна, изолирана от пазарно-индивидуалистичните принципи стопанска дейност. Източното православие е носител на традиционното съзнание, а то е сплав от колективизъм и индивидуализъм. Така отново се дава простор на двете начала в икономическият живот на хората. 
Протестантството е много по-свободолюбива религия, призоваваща  и опрощаваща греховната човешка природа. Протестантската вяра се изразява в това сложно противоречие между крайното схващане за греха и крайната увереност във всеопрощаваща и любеща сила на Бог към всеки. Тя очертава и рамките на новият тип разбиране за човешката свобода, родила американският и западноевропейският индивидуализъм. “…Класическото републиканство издига образа на активният гражданин, който действа в името на общественото благо, а реформираното християнство вдъхновява възгледа за управление, основано на доброволното участие на гражданите”, твърди Робърт Бела. Въпреки това и двете традиции поставят автономията на индивида в контекста на моралният и религиозен дълг, който в някакъв смисъл оправдава както свободата, така и подчинението. Така се ражда духът на новото предприемачество, постановяващо основите на съвременната западно-европейска и американска пазарна икономика.
Историческите ракурси недвусмислено сочат значимостта на релацията “колективизъм - индивидуализъм” в контекста на досегашното ни нравствено развитие. Естествено, те са рожби на различни обществени епохи и имат за характерни носители различни обществени групи. 
Своеобразният български индивидуализъм се ражда през XVIII век, когато започва небивало развитие на търговията и занаятите. Класическият български еснаф създава пазара и паричното стопанство у нас, натрупва търговски капитал. Създават се нови форми на стопанска  и духовна дейност - търговия, индустрия, наука, литература, почиващи изцяло върху частният интерес, личните качества и инициатива. През епохата на Възраждането, “…България бе страна на неограничените възможности. Всяка кариера тогава се правеше с личните качества и собствените сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епохата на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Така върху основите на икономиката се роди индивидуализма на българите. Но той не се разви към егоизъм и хищничество, защото бе поставен в средата на добродетелите и взаимопомощта на традиционната българска нравственост” (Хаджийски, Ив. - “Оптимистична теория за нашия народ”). Между еснафите от тази епоха отсъства конкуренцията. Еснафският руфет (организация, съюз) строго следи за честността, взаимопомощта, солидарността. Тежко и горко на онзи, който наруши правилата, защото се изправя пред общото събрание на еснафите в града и е публично осмиван. Именно тези закони на еснафското стопанство създават според Иван Хаджийски типичните народопсихологически черти на българският еснаф - собственически оптимизъм, привързаност към частната собственост, индивидуалистично самочувствие и гордост. В такава обстановка, забогатяването е резултат на лични достойнства, труд и пестене.
По различен начин се развиват българските обществено-икономически и политически условия в началото на века. Преминаването към капиталистическият строй е необходим, но болезнен етап в развитието ни. Националната психика търси средства да намери своите адекватни форми и стопански структури. И ги намира в лицето на кооперативното движение, сдруженията, акционерните дружества и др. форми на капиталистическа собственост,  където отново силно се застъпва колективистичното начало, идентично на масовото съзнание за една бедна и изостанала страна. “ Нашата народна психика е егалитарна: всички сме равни и равни трябва да останем, та дори и в нищетата и мизерията. Ние не търпим видающися личности …Всеки който се прояви чрез дарбите си, веднага привлича неприязнените погледи на всички” (Бочев, Ст. - “Капитализмът в България”). Действително следосвобожденската българска икономика е плод на държавата. Това бе неизбежно при липсата на капитали. В макроикономически план, тя се гради чрез трансфер на ресурси, които държавата изсмуква от народния доход и насочва към икономиката. “Дефицитът на “истински” капиталисти се оказва хроничен проблем за България. Този дефицит приема различни форми, като се стигне до съвременните кредитни милионери или опитите да се клонират сурогати на капиталисти чрез масовата приватизация. Местните корени и източници - постоянно посягане към държавният провинциализъм,  ограничените ресурси, дребният мащаб, липсата на въображение и предприемчивост - това са доминиращи характеристики на българският капитализъм във всички форми на съществуване…. И не случайно през 1944 г. България в много отношения беше “бременна” със социализма, поради дълбоко вкоренените егалитарни и комунални стопански традиции. „В България социализмът идва на подготвена почва. Това обяснява неговото безконфликтно господство в продължение на десетилетия“ (отново Бочев).
След 1989 год. измененията в ценностната система на българина, отново са в посока на индивидуализма. Раждат се нови стопански и политически структури, подготвя се и появата на новата пазарна личност. Изгражда се новата идеология - правото на по-силния, по-успелия, по-амбициозния. Поражда се стремеж към успех, свобода, самочувствие.
Процесът на индивидуализация у българина не е праволинеен и еднозначен. Той изисква правото на свободен избор, но редом с позитивното отношение към промяната и риска. А те са все още чужди на нашият съвременник. Голяма част от българите приемат ограничаването на личната свобода от държавата. Те изпитват носталгия по силната власт, нарушаваща суверенността на индивидуалната воля и потъпкване на правото на личен избор. Сами се отказват от упражняването на гражданските права и свободи. Индивидът се прекланя пред авторитета на общността, рядко се проблематизира въпросът за границите на намесата на общественото цяло в личният и икономически живот. Българинът съвсем не е наивен, когато вижда как новобогаташи “ловят риба в мътна вода”, възползвайки се от липсата на контрол и закони, когато се ражда спекулативната икономика. Появява се новият тип личност, при който “слабо са развити производствено-творческите способности и силно се владеят комбинаторските похвати. У него отсъства единство между производство и потребление. Изобилието от продукти нарушава хармоничното развитие на личността…”, в резултат на което тя губи икономическите си качества (Близнаков, П. - “Раждането на икономическия човек”). Нещо повече - “криворазбраната свобода дава път на бездуховността и елементаризма, опорочава изконните човешки ценности и морал, и деформира пазарната култура. Тук индивидуализмът придобива своята цинична и враждебна форма. Действително се явяват представители на свободната инициатива - активни, енергични, поемащи риска, умеещи да вземат решения и да се конкурират с другите, но те са една малка и незначителна част от новото предприемаческо съсловие.
Причината? Българинът до голяма степен робува на общността и в основата на тази инерция в мисленето и поведението лежи неговата икономическа зависимост и хаоса в обществено-икономическите процеси. “…Склонността на нашите съвременници да искат авторитарни забрани за всяко нещо, което не им е по вкуса и готовността им да се подчиняват на тези забрани, дори когато забраненото им харесва, показва колко дълбоки са корените на робският дух у тях. Ще са нужни още много години на самовъзпитание, докато поданикът се превърне в гражданин” (фон Мизес - “Основи на либералната политика”). Тази мисъл ни отвежда към идеите и нравствените възприятия на Фром, който в “Бягство от свободата” развива концепцията за съвременния човек, склонен да се подчини на тоталитарното управление. Въпреки гарантираната независимост, рационалност и самостоятелност, която носи свободата, индивида е поставен в изолация, която става причина за неговите страхове и безсилие. Възможността е или да се избави от товара на собствената си свобода, като се отдаде на нов вид зависимост или подчинение, или да продължи по пътя към постигане  на  позитивна  свобода,  основаваща  се на изключителността и индивидуалността на човешката личност.
Ще ни се да вярваме, че ще изберем втората алтернатива. Все още сме в преддверието на “културата на свободата”, а раждането на “изтръгнатият от колектива индивид” тепърва предстои ( К. Попър).
Източник: