Показват се публикациите с етикет Декамерон. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Декамерон. Показване на всички публикации
Образа на ренесансовия човек в "Декамерон"
Ренесанса, най-плодотворната епоха в човешката история, настъпва когато чумата завладява Европа. Любовта към бог не е толкова силна. С Възраждането идва една нова култура на антропоцентризъм, където живота вече е в ръцете на човека. Променят се коренно възгледите на европейците във всеки аспект от бита и духовното. „Декамерон” е книга, написана за възродения човек. Героите на новелите, както и самите разказвачи вече са Ренесансови хора с нови разбирания и идеи. Контраст със средновековието проличава в модерното отношение към любовта, бога, жените, отмъщението, към смеха и веселието. Разказвачите – седемте дами и тримата младежа са ярък пример за хора на Ренесанса. Действията които предприемат в началото на романа показва най-добре техните качества. Те са млади и постъпват разумно. Не се подвеждат по останалите, които в страха си от чумата се отдават на похотливост, хазарт или други недобродетелни занимания. Десетимата се оттеглят от града, където в този период цари недобродетелното и непристойното поведение. Постъпват по най-добрия възможен начин по който могат за да спасят живота – най-важната ценност за новата епоха. Те бягат от грозните гледки и опасността. Отдават се на веселие – израз на жизнерадостността на Ренесанса. Въпреки, че са млади мъже и жени, те не пристъпват границата на благоприличието. Има ред, а не хаос. Не прекаляват с нищо. Водят се от разума. Всички тези качества правят десетимата разказвача Ренесансови хора. Като такива те имат ново, модерно отношение към нещата от живота. Пример за това е любовта. Тя е разгледана цялостно от автора, понеже е най-прекият път към щастието. Героите му се стремят всячески да я задоволят и на това се гледа с одобрение, защото според разбиранията на Ренесанса физическите потребности са най-важни. Шестата новела, разказана третия ден, новелата за Катела и Ричардо, показва че правилното разбиране за любовта, това, което носи щастие, е именно плътското. Хората воюват за него. Като начин да спечелиш любов се намесва хитростта. Пример е разказът за коняря и краля. Но в любовта не може само да се хитрува. Това се наблюдава в първата и деветата новела на петия ден. В тях се вижда, че героят трябва да е благороден и всеотдаен за да спечели дамата на своето сърце. Отношението към жената в „Декамерон” също е различно от средновековното. Седемте дами се приемат за непостоянни, вироглави и малодушни. Дионео обаче твърди, че групата им се основава благодарение на женския разум, че заслугата не е на мъжете. Дамите от новелите са представени като съобразителни, тактични, остроумни и достойни – добродетели на Ренесанса. Шестият ден започва с разказ, в който жената проявява тези качества за да пребори словесно мъж. Това е нова светлина, в която се представя дама. В шестата новела на деветия ден също има подобен момент. Там жената се представя като човек, който търси начин да задоволи любовта си, но и придава благочестивост на ситуацията. Дамата бива равнопоставена на мъжа. В новата епоха отношението към църквата се променя изцяло и това проличава и в романа на Бокачо. Ренесансовата култура е антропоцентрична. Вярата в бог остава силна, но отношението към църквата се променя. Църковните ритуали са обявени за самоцелни. Бокачовите думи осмиват свещениците и монасите като хора, които не служат на бога, а само на себе си. Същото показват и новелите, където църковните служители винаги са разобличени. В новелата за Мазето и монахините, в тези за монасите Рустико и Алберто проличава, че църковните служители с нищо не се различават от обикновените хора. Те също търсят задоволяване на любовта си с цената на всичко. Отмъщението е един от белезите на Ренесансовия човек. То е често срещано в разказите на седемте дами и тримата младежа. В отминалата епоха е било средство, използвано от боговете, докато сега с него си служи човекът. Хората си служат с отмъщението когато са наранени или огорчени. За тях то е просто още една възможност да творят. В средновековието смехът е бил олицетворение на дявола. В „Декамерон” той е начинът да се отърсиш от тревогите си и да се насладиш на живота. Десетимата разказвачи се вкопчват в смеха и веселието като единствената възможност да се спасят от заобикалящата ги ужасяваща реалност. „Декамерон” е една от вечните книги на литературата. Той е един от първите романи на Ренесанса. Скандализирал е обществото до толкова че самият автор се отказва от творбата си. Но произведението ще остане неизчерпаем източник за битовите и духовните проблеми, които вълнуват новия, ренесансовия човек.
Исак Паси Енциклопедия на ренесансовата личност
Подтикван от желанието да поправя поне отчасти несправедливостта на съдбата, която се скъпи до оказва подкрепа там, където най-много липсват сили — както виждаме, че става у слабите жени, — аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека, като им предложа сто новели или басни, притчи или приказки — наричайте ги, както искате, — разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже, събрали се по време на последната смъртоносна чума. В тези новели те ще намерят забавни или тъжни любовни истории и други необичайни случки, станали както в наши дни, така и в най-стари времена. Като ги четат, влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може да не ги поразтуши. И ако е рекъл Господ да стане именно така, то нека те благодарят на Амур, който като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.
Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното. Пред смъртта си Волтер потърси подкрепата на църквата, на същата църква, която той заклейми в толкова язвителни произведения. Избрани места от писма до приятели на Гогол малко прилича на първия том на Мъртви души, а с Изповед Толстой отрече Война и мир и Ана Каренина. Така и старият Бокачо осъди Декамерон и дори стана монах, но от това Декамерон никак не пострада — книгите са великолепно оръжие срещу капризите и колебанията на старостта. Добрите книги са за духовно младите. Свързан с възхода на флорентинската култура, Декамерон, както и всяко значително литературно произведение, далеч от националната, а още повече от провинциалната ограниченост. Вплетен във флорентинската култура (Данте, Петрарка), написан на тосканско наречие, Декамерон е същевременно израз на духовните сили на цяла Италия, на целия тогавашен свят. В новелите на Декамерон се усеща бурният нрав на Сицилия, зноят на Калабрия, пищното разкошество на Венеция, в тях се преплитат и мъдрото и малко флегматично спокойствие на Изтока, и напрегнатото и безразсъдно корсарство на Средиземноморието.
Декамерон е един свят — богат и многолик. И цялостен. Стоте новели не са изключително лично творчество на Бокачо. Но и тогава, когато неговата литературна фантазия обхваща творчество и анекдоти, познати отдавна, Бокачо създава един монолитен свят, подчинен на свой вътрешен ритъм и говорещ със свой глас. Повече от пет века съществува този свят, здраво вкоренен в целокупната човешка култура…
Непосредствените герои на Декамерон, онези седем дами и трима млади мъже, които се събират в крайградското имение, за да слушат и разказват своите необикновени истории, са достатъчно безлични, за да могат да се нарекат герои на Декамерон. Почти неиндивидуализирани, те са по-скоро безплътни сенки, чиято художествена функция се изчерпва със създаването на една проста сюжетна рамка на повествованието. Животът им е нравствен и скучен, с нищо освен разказите си те не нарушават традиционното благоприличие и извън новелите те знаят само да ядат и да се разхождат, да пеят, да потанцуват малко, след което се оттеглят в отредената за всеки стая. Сред тях цари равенство и разбирателство, няма тайни и интриги, но пък няма и нищо интересно, нищо достойно за един герой. В това общество няма любов, няма вълнения, няма живот. Новелите, които разказват героите на Декамерон, с малки изключения не характеризират техните личности. Всеки един би могъл да разказва новелите на останалите девет и дори разсъдителната Пампинеа още на третия ден се представя с новелата за краля, който по сърцебиенето разпознал между мнозина спящи тайно промъкналия се при жена му коняр, новела, която с удоволствие би разказал и закачливият веселяк Дионео. На свой ред Дионео през десетия ден разказва известната сантиментална история на Гризелда, оскърбяваната, но винаги вярна жена.
В това полуаскетично общество новелите внасят крещящ дисонанс, а разказвачите, макар че одобряват историите, като само понякога се изчервяват (така те показват дистанцията между себе си и описания от самите тях свят), тоест непосредствените герои на Декамерон, присъстват като обикновени хроникьори, целомъдрени в живота, които водят, далеч от бурния и изпълнен с необикновени приключения живот на истинските герои на Декамерон — героите на новелите. Жизненият регистър на Декамерон създава разказа в разказа, сцената в сцената. На тази втора и всъщност истинска сцена не е отредена скромната роля на душевна проверка на героите, тя е същност и стихия на цялото произведение, тъй като истинската картина привлича върху себе си цялото внимание, за да не остави нищо за рамката, която го огражда. И не безплътните седем дами, нито пък техните трима кавалери, а стотиците търговци, монаси, вдовици, омъжени жени, момичета, крале, лекари, съдии, пирати, селяни, младежи, авантюристи са тези, които осигуряват вековния живот на Декамерон, показват типа на новия човек, написват енциклопедията на ренесансовата човечност.
След двуседмичния съвместен живот, след десетия ден, в който вече са разказани всичките сто новели, последният крал Панфило, отбелязал безукорното поведение на всички участници, предлага всеки да си отиде, откъдето е дошъл, за да не би „вследствие продължителния навик да се появи нещо друго, което да се превърне в скука, и за да не даваме повод на никой да осъжда нашето твърде продължително пребиваване“ (X, 10[1]). На нравствения замисъл на компанията напълно съответства този нравствен край. Запазено е напълно пристойно поведение — единственото изключение са разказаните новели. Защо бе възможно тези млади хора, които за своя двуседмичен престой извън Флоренция не извършват нито едно деяние, подобно на деянията на своите герои, да разказват все пак с такова одобрение и въодушевление далеч нецеломъдрени новели? Обяснението на Бокачо е: през време на вилнеето на чумата, която във Флоренция — най-великолепния италиански град, взе живота на повече от сто хиляди души, която унищожи цели фамилии и остави без наследници неизброими богатства, авторитетът на божествените и човешките закони беше силно разколебан и само малцина можеха да се съобразяват с него. Чумата разпусна нравите, освободи хората от условностите и развихри страстта им към блага и наслади, създаде условия за един „пир през време на чума“. Пред лицето на смъртта и монахините захвърлят своето призвание, за да се отдадат на порока, а много млади люде прекарват времето си в безкрайни оргии, вършейки всичко, което им е угодно. При разкъсаните обществени връзки и зависимости (хората, които ги осъществяваха, бяха мъртви или умираха) настъпва царство на свобода и произвол и делът на индивида се увеличава в същата степен, в която намалява делът на обществото. Тази обстановка обяснява защо благонравните герои на Декамерон спокойно могат да слушат истории, представящи отношенията между хитрия монах Рустико и простодушната девойка Алибек като вкарване на дявола в пъкъла. Това обяснение се налага от контекста на Декамерон, а и сам Бокачо го внушава недвусмислено. Но ако Декамерон се постави в контекста на целокупната ренесансова мисъл, могат да се открият някои символични паралели. Както флорентинските жени, надживели чумата, стават по-свободни и по-невъздържани в нравите си, така италианските граждани от четиринадесети век, надживели чумата на Средновековието, стават по-свободни и по-самостоятелни в желанията и стремежите си. Излязъл от мрачния деспотизъм на феодално-католическия свят, ренесансовият човек потърси заедно с лихвите онова, което предишните десет века бяха отнели на неговия събрат. Истинските герои на Декамерон, героите на новелите, си извоюват и запазват тази свобода като най-ценен дар на новото време. Така в обективния смисъл на Декамерон флорентинската чума от 1348 г. има свой социален еквивалент в много по-продължителната и по-опустошителна чума на Средновековието. А самият Декамерон е категорична полемика в защита на правата на новия човек, на неговата свобода срещу средновековния обскурантизъм. Дори и формално в Декамероновата република цари ред, близък до идеалите на политическото републиканство. За всеки от десетте дни героите си избират по един ръководител (крал, кралица), когото сами увенчават с лавров венец и на когото сами и доброволно отстъпват правата на двадесет и четири часовата власт. Колко малко това устройство на Декамероновата република напомня за средновековната автокрация! И наред с това какви възможности открива то за онези герои, които ще получат живот, бурен и славен, в условията на свободата в тази република!
В Декамерон няма символика. Новелите показват точно това, за което разказват. Литературният идеал на Декамерон не е алегорията, нито иносказателната притча, а трезвата картина на живота, точният портрет на чувството. Във време на житейска пустота и откровеност най-голямо значение има литературната непосредственост. Два века по-късно крушението на ренесансовия идеал довежда до философски многоплановия образ, до превеса на подтекста на поведението над текста на външното събитие. Но това време е още далеч. За Хамлет и Дон Кихот е още рано.
Безнадежден е всеки опит да се претеглят новелите на Декамерон във везните на някаква нравствена конструкция, да бъде открит стриктен нравствен принцип, на който да се подчинят стоте разказа. Бокачо показва богатството на човешката душа — добра и лоша, разнообразните ситуации — щастливи и нещастни, в които може да бъде поставен човек, различните решения — справедливи и несправедливи, на човешката воля. Тук рядко се чувства одобрението или неодобрението на автора, неговата позиция лежи под фактурата на изобразените събития и герои и той просто иска да ни покаже какъв е човекът, като ни остави пълната свобода да го съдим, одобряваме или просто съзерцаваме: ecce homo, ето човека!
Сер Чепарело измамва с лъжлива проповед един благочестив монах, негодник приживе, след смъртта си той бива признат за светия. Ландолфо Руфоло се връща у дома си забогатял, след като известно време корсарства и плячкосва беззащитни кораби. Андреучо от Перуджа компенсира извършената кражба, като сам открадва скъпоценностите, поставени на един покойник. Мазето се преструва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини начело с абатисата се надпреварват да спят с него. Чрез насилие задоволяват страстта си многобройните обожатели на Алатиел, а чрез измама — почти всички от героите на третия ден.
Декамерон не би бил енциклопедия на ренесансовата човечност, ако не представя цялото възможно разнообразие на човешката природа и на човешките състояния — корсари и благородници, лъжци и кавалери, измамници и поданици на нравствеността. Новелите за хитреците и измамниците са не само повече на брой, но са и художествено по-добре защитени. В новелите за справедливците много често добродетелта триумфира като сантименталност, а нравоученията са за сметка на художествената непринуденост. Но тук по-важното е панорамата на човешкото. Декамерон не би бил енциклопедия на човечността, ако не показва типологията на човешката нравственост, осъществима в границите на човешките възможности. Героите на Декамерон лъжат, грабят и убиват, но героите на Декамерон са и честни, прями, доблестни. Митридан завижда на Натан за щедростта и великодушието му и тръгва да го убие, но поразен от доблестта на Натан, се разкайва, разбирайки, че по мъдрост и великодушие никой не може да го надмине. Джентиле спасява Каталина, в която е влюбен, помага й да роди детето си и я връща на мъжа й, без да е опетнил нейната чест. Гисип отстъпва на приятеля си Тит момичето, в което сам е влюбен, младата атинянка Софрония. Водени от чисти намерения и благородни подбуди, барон Ансалмо Граденсе и могъщият крал Карло Старши се отказват от своите страсти, за задоволяването на които са били решени на всичко.
Човешкото във възможно най-широкия и най-всеобемащия му смисъл занимава Бокачо и за него са важни не само друмищата, но и потайните кътчета на човешката душа и поведение. Декамерон е първият „експериментален роман“ в този смисъл, че в него всичко, което е човешко, подлежи на художествен експеримент. Хората са различни, добри и лоши, нравствени и безнравствени, но те са такива като хора, а не като оръдия на Бога, всичко, което човек има, го има като човек. Декамерон е една малка и същевременно голяма енциклопедия на човека.
Героите на Декамерон лъжат и мамят, грабят и изнудват, вършат всевъзможни престъпления. Но тази липса на непосредствено етическа позиция, на конкретна нравствена оценка е по-скоро една литературна аберация. Освободил се от задължението при всеки случай да показва нравствени предпочитания, Бокачо все пак си запазва един много по-всеобхватен нравствен критерий. За него човекът не е само дълг, нито само чувство, нито каквото и да е друго само… И тази многостранност, и това право на човека да бъде многостранен, толкова различни от средновековния канон, сами по себе си предизвикват у Бокачо шумна радост, която той чрез смеха на своите герои невидимо предава и на онези, които се смеят заедно с тях. Затова много често и номинално безнравствените постъпки на Декамероновите герои предизвикват лека и добродушна усмивка — човек съм и нищо човешко не ми е чуждо, — зад която прозира опиянението от човешкото съществуване, радостта на човека просто от факта, че е човек. И не „пълното равнодушие към въпросите на съвестта и морала“ (Де Санктис) е, което движи автора на Декамерон, а едно по-особено отношение към морала, който за него е по-скоро синоним на човешко съществуване, освободено от дребнава регламентация и още по-дребнава опека. Декамерон донася със себе си едно човешко и литературно откритие — не толкова със своята форма, колкото със своето съдържание. Декамерон е първото произведение на европейската проза, което художествено формулира една нова концепция за човешката личност. Концепцията за човека в Дантевата Божествена комедия е извлечена в значителна степен от средновековните представи и е въплътена във форми образи, които не се откъсват напълно от традиционната теология. Художественият хуманизъм на Петрарка се въплъщава в лирични форми, които според жанровите си особености разполагат с ограничени възможности за изграждане на една цялостна концепция за човека. За пръв път Бокачовият Декамерон в широките предели и богатите възможности на художествената проза показва новата представа за новия, ренесансов човек. В това отношение и структурата на Декамерон — сто формално съвсем независими една от друга новели — е целесъобразна спрямо новото съдържание: отделните, малки по размер новели са точни портрети на отделните човешки черти и особености и синтетичният портрет на човека може да се извлече само от тяхната съвкупност, която не позволява на отделния разказ да се възприема като последно обобщение за цялостната личност на човека. В Декамерон формата е гъвкаво приспособена към съдържанието.
Декамероновата концепция за човека се движи между две крайности: едната — човек е творец на съдбата си и сам определя собствената си участ; другата — човек не е господар на участта си, а играчка на капризната фортуна. Но тази поляризация 6 концепцията за човека може да бъде разбрана в нейното действително единство, ако бъде съотнесена към реалното положение на реалния човек в ранноренесансовата епоха. Освободил се от строгия статут на Средновековието с неговата стриктна съсловна система, ренесансовият човек изведнъж почувства у себе си такъв прилив на свободна воля, какъвто не бе познат на неговия събрат отпреди няколко века. Измъкнал се от съсловната верига, той вече съществува като свободна брънка, обкръжен от собствената си самоувереност. Но наред с това ренесансовият човек постепенно попада в една друга зависимост, чиято истинска природа още не е в състояние да разбере. Той немее пред „свободната зависимост“ от един нов обществен ред, който по-скоро предусеща, без да може да го обхване с разума си. И тази нова зависимост, която за него е повече ирационална, той трансформира в убеждение за всемогъществото на случая, за човека играчка и роб на богиня Тихе.
Новелите от четвъртия ден най-пълно разкриват първия аспект на ренесансовата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, всеки гони любовта и любовта гони всеки, но в тази бясна гонитба пред човека се изправят непреодолими или непредвидими препятствия, те го препъват и той пада, преди да е постигнал целта си. Понякога човек се изправя отново, ранен и окалян, и пак тръгва по начертания път, за да падне още веднъж и още веднъж и вече никога да не стане. Гизмунда обича Гуискардо (любовта е по-силна от съсловните прегради), но тя не може да избегне отмъщението на баща си и умира. Джербино обича дъщерята на туниския владетел, той престъпва честната дума, дадена от дядо му — краля на Сицилия, и напада кораба, с който тя пътува. Придружителите на туниската принцеса я убиват, а разгневеният крал на Сицилия обезглавява внука си. Изабета обича Лоренцо (любовта е по-силна от икономическото неравенство), но нейните братя го убиват и нещастницата умира от мъка. Човек може да умре и любовта да се прекъсне от нещастен случай, например от отровна трева, но нещастията, които преследват любовта на Декамероновите герои, в повечето случаи са от друго естество. Хората стават жертва на хора, любовта се руши под ударите на омразата, честолюбието, дълга, обещанието, социалните предразсъдъци. Умират Джироламо и Салвестра — разделени един от друг, умират Гулиелмо Гуардастаньо и жената на Гулиелмо Росильоне — от злобата и отмъщението на разгневения съпруг. Човек действа според страстите си, той не е в състояние да им се противопоставя, а върви по посочените от тях гибелни пътища и пада покосен от собствения си избор, сам отмерил собствената си участ. Човек е творец на съдбата си не само когато, воден от страстите, си навлича нещастна участ. Човек е творец на съдбата си и тогава, когато благодарение на упоритостта и съобразителността довежда събитията до благоприятен край, когато постига онова, което му принадлежи по заслуга. Чимоне спечелва Ифигения след много труд, усилия и храброст, Мартучо — Гостанца със своята съобразителност, Федериго — Джована със своята щедрост. Човек пак сам избира участта си — този път добра, внимателна, ласкава.
Новелите от втория ден разкриват другия аспект на Декамероновата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, но ако героите я постигат, това почти не е следствие от техните първоначални планове и постъпки. Напротив, първоначалните планове им носят нещастия и само след перипетии, в които тяхната свободна воля взема съвсем малко или не взема никакво участие, само след благоприятно стечение на благоприятни обстоятелства героите достигат дори не до първоначално желаните, а до още по-добри, макар и непредвидени резултати. Риналдо д’Асти е възнаграден за патилата си, Ландолфо Руфоло неочаквано забогатява, Андреучо се връща вкъщи с един рубин, честният граф Гуалтиери и почтената мадона Джиневра след безброй незаслужени огорчения и унижения отново постигат своето първоначално блаженство.
Вторият аспект от ренесансовата концепция за човека — господството на случая в съдбата, безконтролните сили, от чиято резултантна се определя личното поприще, се съчетава с авантюристичния дух, пронизващ цялата епоха на Ренесанса, с превратностите на кондотиерското щастие, които запълват цялата история на Ренесанса. Една от новелите на втория ден показва това съчетание на случайност с авантюрност, при това обвеяно с аромата на Изтока. Алатиел, дъщерята на египетския султан, е обещана за жена на владетеля на Гарбо. Но по пътя за новото й местожителство буря разбива кораба и тя, останала сама, без подкрепа, става любовница на рицаря Перикон. Братът на Перикон, Марато, пленен от необикновената красота на Алатиел, убива Перикон и със своята любов утешава нещастницата. След това двамата генуезци, помогнали на Марато да постигна целите си, на свой ред го убиват и след кървава разправа един от тях става притежател на това необикновено съкровище. По-късно Алатиел преминава последователно през ръцете на пелопонеския принц, на атинския херцог, на неговия родственик Константин, на повелителя на турците Осбек, на неговия слуга Антиох, на един кипърски търговец. Но всички тези перипетии, съпровождани с кръв и убийства, завършват щастливо. Накрая Алатиел се отправя към мъжа, за когото е била първоначално отредена, и дори успява да го убеди в своята девственост. Сама тя не съжалява за четиригодишните си приключения, защото от целувката устата не намалява, а като месец се обновява.
В Декамерон е налице целият аксесоар, съпътстващ силата на „превратната съдба“. Тук има и узнавания, в резултат на които бащата намира загубения син, братът — неизвестната сестра, а кралят — децата на онези, на които дължи властта си. Тук има намиране и загубване, среща и раздяла, буря, която тласка кораба към мястото, от което иска да избяга, внезапни връщания, които създават неудобни положения, изобщо — ситуации, изпълнени с всевъзможни рискове. Вторият аспект на Декамероновата концепция за човека илюстрира известна мисъл, че от всичко може да произлезе всичко. Изненадата съпътства човешкото поведение, неочакваността е неделима от взаимната връзка на събитията.
Декамерон утвърждава правата на човека, човешкото самочувствие и човешката гордост. Той показва активността на човешката природа и възможностите, чрез които се проявява тази активност. Героите на Декамерон се разкриват в различни ситуации — в мир и във война, в шумни празненства и в тихи килии, като спокойни и развълнувани. Но между всички възможности за проявяване на човешката активност една преобладава над всички останали — любовта, земна и плътска, е неотменно право на човека, тя е извор на радост и гордост, тя е най-могъщата сила в движещите мотиви на човека. Любовта в Декамерон извира от природата на човека и слива човека с природата, като образува хармонията на една пантеистична цялост. Избирателното отношение, присъщо на любовта, изразява духовните сили на човека, а настойчивостта и изобретателността, с които влюбените преследват своите цели, са тържество на човешки-духовното начало. От друга страна, и голата страст, която мъчи героите, която ги преследва сякаш с удари на камшици, показва неопределимостта на природните сили, могъщите права на природата, пред които смъртните човеци са безсилни. „Не е възможно човек да се опази от плътските желания“ (IX, 2) — тъжно заключава една изобличена монахиня.
Любовта в Декамерон е топла, южна, неудържима, тя завладява цялото същество на влюбения и не го оставя, докато целта не бъде постигната. Няколкото новели, в които героите доброволно се отказват от своите страсти, не са от най-характерните. Любовта посещава героите на Декамерон внезапно, без подготовка, тя се втурва в душите им с гръм, а понякога ги прави неузнаваеми. Любовта в Декамерон прилича на онази от Хиляда и една нощ, на любовта, която убива по-сигурно от всяко оръжие; под чиято тежест героят линее, на любовта, родила се по пътищата между Багдад и Дамаск, в топлите и звездни нощи, под небесния свод — купол на една гигантска джамия. След като Джироламо не може да постигне омъжената вече Салвестра, той ляга до нея и умира, убива се по най-мъченическия начин, като сам спира дишането си. Над трупа на своя любим умира и Салвестра.
Любовта в Декамерон е светкавица, която се вижда дълго преди да се чуе гърмът, и тя се вижда чрез някакво вътрешно зрение, ей тъй, в представата, дълго преди самата красавица да се е появила. Както в седемстотин четиридесет и четвъртата от онези сладостни и упояващи хиляда и една нощи младият цар Берд Басим само от разказа на вуйчо си Салих се влюбва неудържимо в морската царкиня Джаухара, така в Декамерон френският крал Филип, без да е виждал Монфератската маркиза, само от разказа на един придворен веднага пламва от любов по нея. А и всеки, който вижда Алатиел, не само веднага се влюбва, но не се спира пред никакви престъпления само за да я има. Дъщерята на туниския владетел се влюбва в смелия Джербино само от мълвата, която се носи за него, а и Джербино се влюбва в нея само от слуховете за нейната красота. Дъщерята на английския крал, преоблечена като бенедиктински абат, изведнъж пламва от страст към младия флорентинец Алесандро. Красивата жена на благородника Франческо Верджелези изведнъж се влюбва в младия красавец Дзима. От пръв поглед Тит се влюбва в Софрония. Лидия казва за Пир, в когото е влюбена: „Не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка“ (VII, 9). Джакето Ламиен също ще умре, ако не се ожени за Джанета. Като се знае темпераментът на Декамероновите герои, не остава място за съмнение, че те ще изпълнят заканите си.
В Декамерон на любовта са дадени толкова големи права, че в известен смисъл те я превръщат в демиург на човешкия живот. Според концепцията на Декамерон по-скоро любовта твори човека, отколкото човекът любовта. Под влияние на любовта човек става изобретателен, хитър, благороден, коварен, отстъпчив, настойчив, любовта е главният източник на многообразието на човешката душевност и човешкия характер. Любовта шества в селските хижи и в кралските дворци и навсякъде носи своята преобразяваща мисия. Повечето от новелите на третия ден показват тази преобразуваща мисия на любовта. За да се домогне до монахините, Мазето се преструва на глухоням. Воден от страстта, един прост коняр измамва кралицата и се вмъква в леглото й, по-късно и самият крал се вижда принуден да признае, че злосторникът се оказал умен човек. За да се добере до жената на благочестивия Пучо ди Риниери, младият монах дон Феличе го убеждава да прекара четиридесет нощи, облегнат на една маса, с разпънати ръце, с поглед, устремен към небето, и да мисли за страданията на Исус. Обзет от любов към жената на глупавия Ферондо, абатът на един тоскански манастир го убеждава, че е умрял, че е в чистилището, че трябва да се очисти от ревността си чрез бой. Това очистване продължава девет месеца, а през това време абатът се наслаждава с неговата жена с дълбокото убеждение, че светостта на душата не намалява от телесния грях. Любовта вдъхва на героите невероятна енергия и те преодоляват препятствия, непреодолими от обикновените хора. Какво не прави Джилета, за да се сближи с обещания й от краля за съпруг Белтрамо дьо Русийон? Тя урежда имението му, с огромни усилия спечелва неговия скъпоценен пръстен и накрая ражда от него, без той да знае това, две момчета. Любовта превръща невъзможното във възможно. Белтрамо се връща при своята вярна съпруга и щастливо заживява с нея. Любовта в Декамерон прави героите жестоки, коварни, но и благородни, жертвоготовни, дори от полунормалните хора тя създава нравствени рицари. Влюбвайки се, Чимоне поумнява, научава се не само да чете и да пише, но усвоява науките, изкуствата, военното дело — любовта прави от довчерашното животно смел, решителен човек.
В Декамерон любовта е свещена, никой няма право да се подиграва с нея, тя е божество ревниво и себично и като единствения Бог жестоко наказва за всяка непочтителност. Любовта стои над дълга, тя е любов самозадоволяваща се. Ричардо Минутоло, женен за млада, мила и хубава жена, обича Катела, съпруга на приятеля му Филипело Сигинолфо. Като не може да постигне целите си по друг начин, Ричардо казва на Катела, че нейният мъж е определил среща на жена му, и я убеждава на срещата да отиде тя. Ревнивата Катела отива на срещата и там попада в обятията на Ричардо. След като със закъснение разбира истината, тя се заканва да му отмъсти, но в последния момент се примирява, защото е „разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга“ (III, 6). По дяволите всичко, което спира любовта! Да бъде проклет монахът, който отклонява хубавата Ермелина от любовника й Тедалдо, и Танкреди, който разделя Гуискардо от Гизмунда, да бъдат проклети родителите, които разделят Джироламо от Салвестра! Никой няма право да пречи на любовта, на този хубав и весел съюз, който доставя на двама утеха и наслада. Дори и Бог, който не заема почти никакво място в Декамерон, жестоко наказва онези, които на земята са отхвърлили любовта на другите. В една чисто дантевска сцена влюбеният Настаджо вижда епизод от задгробния живот: конник с две кучета преследва млада гола жена; когато я настига, конникът я убива с копието си, изтръгва сърцето й и го дава на кучетата, които моментално го изяждат; след това жената отново оживява, за да започне пак същото наказание. Декамероновият бог служи на любовта в същата степен, в която средновековният бог й е пречил.
Декамероновите герои са много далеч от мъдростта на Еклесиаст, за тях животът не е „суета на суетите“, те не вярват, че „всичко си има време“ и „време има за всяка работа под небето“, че има „време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир“ (Екл. 1, 2; 3, 1, 8). За Декамероновите герои животът не е суета и те вървят забързани по пътищата на любовта с пълното съзнание за краткостта и недостига на човешкото време. На космическите измерения на Еклисиастовото време те противопоставят индивидуалните временни граници на собствения си живот. Те не разпределят времето си между любовта и омразата, между войната и мира. Тяхното време е за мир и любов и само когато любовта е ранена, идва времето на омразата и войната. Още през XIV век в Декамерон ренесансовото литературно съзнание се добира до тази истина, която става достъпна на ренесансовата живопис едва в XVI век, едва при венецианците. Новелите на Декамерон, тези малки и същевременно големи празници на плътта, поне век и половина по-рано предизвестяват сцените на Тициано и Веронезе, техните силни мъже и сластни жени, и то много по-разгулно, доколкото неизобразителната литература разполага с много по-голяма свобода в сравнение с изобразителната живопис. В Декамерон времето има стойност с оглед на живота на индивида. Мудната безкрайност на Еклесиастовото време не може да бъде движещ мотив в индивидуалното поведение, индивидът тук разменя времето, дори мига срещу насладите, които може да получи от него. Във времето не се проектира всечовешката суета, а, обратно, времето се проектира в човешката радост. Една от умните прислужници в Декамерон казва: „Не забравяй, че щастието се усмихва на човек и е готово да го подкрепи само веднъж, не повече, а който го изпусне и си остане беден и нещастен, после ще трябва да се сърди на себе си, а не на него“ (VII, 9). В известен смисъл Декамерон е книга за човека, който може да посрещне щастието, веднъж дошло в живота му. В Декамерон времето като че ли не протича по свои собствени закони, а се образува от индивидуалните времена на неговите вечно жадни и гладни герои. Времето не бива да се пропуща, от него трябва да се вземе всичко, което то може да даде. Хубава вдовица чака за любовно свиждане маркиз Ацо да Ферара, но след като маркизът е възпрепятстван да я посети, тя приема с ласки попадналия в беда Риналдо д’Асти и не съжалява за тази замяна. На Еклесиастовата мъдрост и средновековния аскетизъм Декамерон противопоставя своите нови богове — човека, любовта и остроумието, богове живи и весели, богове, с които Ренесансът се разделя едва след като в живота и в трагедиите на Шекспир те бяха трагически покосени.
Героите на Шекспир са от края на ренесансовите векове, те познават и радостите, и горчилките на Ренесанса, и въодушевлението на неговите обещания, и разочарованието на несбъднатите начинания. Героите на Бокачо са от началото на ренесансовите векове. Пред тях стоят нетърпеливите очаквания на близкото бъдеще, те почти не се замислят за утрешния ден подобно на младостта, която никога не се замисля над старостта и винаги й е чужда. Между Бокачо и Шекспир стои една епоха. Две новели на Бокачо вдъхновяват Шекспирови сюжети. Едната (III, 9) — комедията на Шекспир Добрият край оправя всичко, другата (И, 9) — драмата Цимбелин. Здрави връзки свързват Бокачо с комедиографа Шекспир, с онзи Шекспир, чиито герои се отдават на неудържимо веселие, които намират радост и забрава сред природата, които гледат света, прибулен във винени пари. Наказаните хитреци от Декамерон са духовни родители на сър Джон Фалстаф. Близкото родство между Бокачо и комедиографа Шекспир е само частен момент от всеобщата генеалогия на Ренесанса. Но на тази близост противостои дистанцията между Бокачо и трагика Шекспир, дистанция, ознаменуваща крайните точки на цяла епоха.
И в Декамерон има тъжни новели, някои от тях приличат на трагедии или най-малко на трогателни сцени, например новелата за Танкреди, който убива любовника на дъщеря си и й изпраща сърцето му. Но такива новели не определят цялостната физиономия на Декамерон, трагичните нотки не доминират в неговото общо настроение.
Героите в трагедиите на Шекспир са така обременени от собствените си страсти, че много често не издържат на напрежението им, разкъсват нишките на собственото си време и преминават границата, която разделя нормалното състояние от лудостта. В трагедиите на Шекспир лудостта е действащо лице, на което е отредена такава роля, каквато то няма в творчеството на нито един от великите драматурзи. Полудява Офелия, полудява Лейди Макбет, полудява Крал Лир, Хамлет симулира лудост, а и Отело преди фаталната постъпка изпада в състояние, близко до лудостта. Лудостта при Шекспир е норма на разстроената човечност, тя е и показател на човечността. Обратно, в Декамерон героите са поставени в един живот, пълен със здраве и физическо равновесие. Тук печели силният, защото е силен, и здравият, защото е здрав. „Връзките на времето“ са яки и онзи, който има достатъчно възможности да го притегли към себе си, прави това при всеобщото одобрение на Декамероновата компания. Съдията Рикардо ди Кинзика е женен за младата и красива Бартоломеа. Но той задоволява жена си не с онова, от което тя има нужда, а с приказки за светии, повеляващи въздържание. Корсарят Паганино отвлича Бартоломеа. Когато Рикардо идва да я откупи, тя отказва да се върне при мъжа си и остава при Паганино. „Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него, дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве, колкото се може по-скоро, и си празнувайте, колкото ви душа иска“ (II, 10). Декамероновите герои живеят във време, когато животът започва, и те нямат желание да мислят за неговия край, с тях са веселието, безгрижието и лекомислието на всяко начало.
Героите на Декамерон, енергични и жизнени, разполагат с всички оръжия, които им дава епохата — от корсарството и тънките мрежи на лъжата до великолепието на човешкото благородство. Но в целия арсенал на Декамерон особено място заема едно оръжие, което не е нито огнестрелно, нито хладно, нито се предава от ръка на ръка, нито се завладява, но осигурява превъзходството на онзи, който го има. То не прави рани, нито пролива кръв, но тежко на оногова, когото засегне. Това оръжие е остроумието.
Намясто и навреме казаната дума усмирява страстите (Монфератската маркиза се отървава от домогванията на френския крал), спасява човека от произвола на всесилната власт (евреинът Мелхиседек избягва опасността, която му готви Саладин), изобличава самохвалството (на рицаря, който си въобразява, че разказва много добре, или на жената, която се мисли за много красива), превръща гнева в усмивка (готвачът Кикибио се спасява от заслужения гняв на своя господар) и дори амнистира прелюбодеянието (когато е продиктувано от излишък на сили). Намясто и навреме казаната дума тежи като скала, която никой не може да отмести, и обикновено произвежда своето действие, когато идва в резултат на спокойствие и съобразителност, на точна преценка и верен усет за съотношението на психическите сили. Брат Чипола обещава на неуките селяни да им покаже перо от крилото на ангел, но след като двама шегобийци заменят неговата реликва — едно папагалско перо, с дървени въглища, той най-спокойно им обяснява, че това са въглени от кладата, на която е горял свети Лаврентий. Селяните вярват в неговата лъжа и нека да се вярва на лъжата, докато има кой да й вярва. В Декамерон остроумието и изобретателността са ценност сами по себе си, донякъде безотносително към целта, която преследват. И тук се проявява относителната неангажираност на Бокачо с конкретна морална оценка, неговото разбиране за нравствеността като абстрактно човешко качество, като абстрактно човешко достойнство. Остроумието трябва да се възнагради като остроумие, противостоящата му глупост трябва да се накаже като глупост. Нищо, че понякога остроумните печелят незаслужено и глупавите страдат не по-малко незаслужено. Такъв е законът на живота, силният печели, защото е силен, а слабият губи, защото е слаб. Толкова повече, че тук силата не е юмручната сила на средновековната бруталност, а интелигентната сила на ренесансовата духовност.
Остроумието, хладнокръвието и съобразителността са целесъобразни спрямо средата органи, с помощта на които ренесансовият човек води своята борба за съществуване. Те го измъкват от трудни положения, те го издигат над обстоятелствата, те са инструмент на човешкото, насочен срещу капризите на превратната съдба. За да не срещне любовника с мъжа си, жена му го кара да участва в заклинанието, прогонващо привидения, и така си осигурява възможността за следващите радости с любовника; друга жена най-спокойно представя на мъжа си своя любовник като купувач на една делва; трета наказва ревността на мъжа си и в същото време му слага рога. Хубавицата Изабела надминава всички. Тя има двама любовници, приема и двамата и когато мъжът й си идва ненавреме, устройва помежду им истинско театрално представление, от което излиза невредима. По изобретателност не й отстъпва и Беатриче — любовникът набива мъжа й, с което едновременно доказва своята преданост към него и си създава условия за други срещи с нея. Изобретателността на героите на Декамерон може да бъде жестока, дори цинична, но тя е изобретателност блестяща, непресъхваща, неподражаема. Лидия, съпруга на Никострат, обича слугата му Пир и за да спечели неговата любов, чрез хитро сплетени измислици успява да даде всички искани доказателства за своята любов: в присъствие на Никострат убива най-добрия му ястреб, отскубва снопче косми от брадата му, изважда му зъб, и то от най-здравите, а накрая се забавлява със слугата пред очите на мъжа си, като успява да го убеди, че каквото е видял, не е вярно.
Ако хубавиците Лидия, Беатриче, Изабела, ако жените от седмия ден проявяват завидна изобретателност, съобразителност и хладнокръвие, за да получат нещо, за да се предпазят от опасност или за да се насладят от любовта си в този свят, в който еднакво мъжете изменят на жените и жените на мъжете, то веселите остроумници, художниците Бруно и Буфалмако, макар и да не са безразлични към жизнените блага, се отдават на своите шеги по-скоро за самите шеги. При тях шегата и остроумието имат почти самостоятелна стойност, те доставят удоволствие или сами по себе си, или доколкото подиграват глупостта. Шегите на Бруно и Буфалмако са жестоки и грубовати, но те осмиват глупостта, доверчивостта, алчна или наивна глупост, а в един свят, където умственото предимство е modus viivendi, глупостта е проклятие, което не заслужава по-добра участ. Бруно и Буфалмако убеждават глупавия Каландрино, че е невидим, замерват го с камъни и присъстват на една колкото глупава, толкова и жестока сцена между него и жена му; друг път му открадват прасето, доказват му, че сам е откраднал собственото си прасе, карат го да гълта горчиви хапчета, а накрая му вземат и два чифта угоени петли; трети път го убеждават, че е забременял; четвърти, че със заклинание ще спечели хубавицата Николоза. Бруно и Буфалмако издевателстват и над глупавия доктор Симоне да Вила, първообраз на онзи вездесъщ болонски доктор, който по-късно ще разсмива многобройните зрители на италианската commedia delll’arte. Вместо в обещания земен рай, в чудесното корсарско общество те го хвърлят в яма с нечистотии и след това го карат да признае, че той сам си е виновен. Само преди немного време хората, над които издевателстват Бруно и Буфалмако, не бяха смешни глупаци. Тези, които вярваха в заклинания, чудеса и вълшебства, даваха тон на живота, те палеха клади и хвърляха в тях книги, вещи и хора, те създаваха обществения ред, те внушаваха страх и сами бяха страшни. Сега от миналото могъщество на някога страшните хора е останало твърде малко и страшните са вече смешни. Но те напомнят за изминалите десет века. Затова шегите над глупостта могат да бъдат и малко жестоки, и малко пресилени — никога вече глупостта не трябва да бъде страшна.
Много от героите на Декамерон са сурови и отмъстителни. Те отмъщават заслужено, но и незаслужено отмъщават с мярка, но и без мярка. Една от новелите за отмъщението (VIII, 7), чиято сюжетна хармония сякаш следва максимата мяра за мяра, го издига до норма на житейско поведение. Млада вдовица се подиграва с влюбения в нея философ и го кара цяла нощ да трепери на студа, затворен в двора й. Философът на свой ред й отмъщава, като я убеждава да се качи гола на една кула, а после отмества стълбата и я оставя в такова положение една студена нощ и един горещ ден, изпитвайки докрай насладата на отмъщението. В новелите, посветени на отмъщението, се открива общ, макар и скрит човешки смисъл. Отмъщението е право на човека също така, както огорчението е негова възможна участ. Отмъщението е естествен резултат от огорчението, те двете се сплитат във възела на човешките отношения. Огорчението и отмъщението са човешки дела, те не са повеля на извънчовешки сили, на богове, и дори когато се представят като следствие от божествена намеса, пак са обърнати към реални взаимоотношения между реални хора. Декамерон отнема от Бога правото на отмъщение, дава го на човека и го включва в безкрайните възможности на неговото остроумие и изобретателност.
В изобретателността на героите на Декамерон, в тяхната неизчерпаема находчивост се оглежда една от най-съществените черти на ренесансовия човек: съзнанието за всемогъществото на личността, убеждението, че тя сама създава своята съдба, че тя си отмерва толкова щастие и толкова нещастие, за колкото е достойна. И тази нова философия на личността може да бъде разбрана като една скрита, но категорична полемика със средновековната философия на човека, с убеждението, че човекът е безсилен, че той е просто оръдие на Бога. В европейската литература от XIV век няма друго произведение, което да защитава новата философия на човека по-убедително от Декамерон. Колосалната изобретателност на една влюбена дама стига дотам, че тя използва като посредник — без той да се досети — собствения си изповедник. Този мотив — изобретателната влюбена — влиза в основата на едноименната комедия на Лопе де Вега, където при една сложна и усложняваща се ситуация смешното е така неизчерпаемо, че с право поражда въпроса, дали неудържимата фантазия на гениалния испанец е познавала някакви граници. В безграничната изобретателност на героя на Лопе може да се види късният плод на един процес, който зрее почти през целия Ренесанс. В неговото начало стои Декамерон и не простото заимстваме, не простата сюжетна близост, а вътрешното духовно родство между героите на Декамерон и на Лопе де Вега показва гениалното прозрение на Бокачо и ролята му на художествен пророк за трите бляскави ренесансови столетия.
Бокачо и Чосър, Бокачо и Шекспир, Бокачо и Лопе, Бокачо и Лесинг. Такива са някои от връзките на Декамерон с последвалото развитие на ренесансовото и просветителското литературно съзнание. Такива са измеренията на значението на Декамерон не сам по себе си, в интимното му непосредствено общуване с милионите търсещи го, а според неговото въздействие върху световната литература. Ако бащите продължават своя живот чрез синовете, то Декамерон си осигури вечен живот дори и само за това, че от него се родиха достойни синове.
Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното. Пред смъртта си Волтер потърси подкрепата на църквата, на същата църква, която той заклейми в толкова язвителни произведения. Избрани места от писма до приятели на Гогол малко прилича на първия том на Мъртви души, а с Изповед Толстой отрече Война и мир и Ана Каренина. Така и старият Бокачо осъди Декамерон и дори стана монах, но от това Декамерон никак не пострада — книгите са великолепно оръжие срещу капризите и колебанията на старостта. Добрите книги са за духовно младите. Свързан с възхода на флорентинската култура, Декамерон, както и всяко значително литературно произведение, далеч от националната, а още повече от провинциалната ограниченост. Вплетен във флорентинската култура (Данте, Петрарка), написан на тосканско наречие, Декамерон е същевременно израз на духовните сили на цяла Италия, на целия тогавашен свят. В новелите на Декамерон се усеща бурният нрав на Сицилия, зноят на Калабрия, пищното разкошество на Венеция, в тях се преплитат и мъдрото и малко флегматично спокойствие на Изтока, и напрегнатото и безразсъдно корсарство на Средиземноморието.
Декамерон е един свят — богат и многолик. И цялостен. Стоте новели не са изключително лично творчество на Бокачо. Но и тогава, когато неговата литературна фантазия обхваща творчество и анекдоти, познати отдавна, Бокачо създава един монолитен свят, подчинен на свой вътрешен ритъм и говорещ със свой глас. Повече от пет века съществува този свят, здраво вкоренен в целокупната човешка култура…
Непосредствените герои на Декамерон, онези седем дами и трима млади мъже, които се събират в крайградското имение, за да слушат и разказват своите необикновени истории, са достатъчно безлични, за да могат да се нарекат герои на Декамерон. Почти неиндивидуализирани, те са по-скоро безплътни сенки, чиято художествена функция се изчерпва със създаването на една проста сюжетна рамка на повествованието. Животът им е нравствен и скучен, с нищо освен разказите си те не нарушават традиционното благоприличие и извън новелите те знаят само да ядат и да се разхождат, да пеят, да потанцуват малко, след което се оттеглят в отредената за всеки стая. Сред тях цари равенство и разбирателство, няма тайни и интриги, но пък няма и нищо интересно, нищо достойно за един герой. В това общество няма любов, няма вълнения, няма живот. Новелите, които разказват героите на Декамерон, с малки изключения не характеризират техните личности. Всеки един би могъл да разказва новелите на останалите девет и дори разсъдителната Пампинеа още на третия ден се представя с новелата за краля, който по сърцебиенето разпознал между мнозина спящи тайно промъкналия се при жена му коняр, новела, която с удоволствие би разказал и закачливият веселяк Дионео. На свой ред Дионео през десетия ден разказва известната сантиментална история на Гризелда, оскърбяваната, но винаги вярна жена.
В това полуаскетично общество новелите внасят крещящ дисонанс, а разказвачите, макар че одобряват историите, като само понякога се изчервяват (така те показват дистанцията между себе си и описания от самите тях свят), тоест непосредствените герои на Декамерон, присъстват като обикновени хроникьори, целомъдрени в живота, които водят, далеч от бурния и изпълнен с необикновени приключения живот на истинските герои на Декамерон — героите на новелите. Жизненият регистър на Декамерон създава разказа в разказа, сцената в сцената. На тази втора и всъщност истинска сцена не е отредена скромната роля на душевна проверка на героите, тя е същност и стихия на цялото произведение, тъй като истинската картина привлича върху себе си цялото внимание, за да не остави нищо за рамката, която го огражда. И не безплътните седем дами, нито пък техните трима кавалери, а стотиците търговци, монаси, вдовици, омъжени жени, момичета, крале, лекари, съдии, пирати, селяни, младежи, авантюристи са тези, които осигуряват вековния живот на Декамерон, показват типа на новия човек, написват енциклопедията на ренесансовата човечност.
След двуседмичния съвместен живот, след десетия ден, в който вече са разказани всичките сто новели, последният крал Панфило, отбелязал безукорното поведение на всички участници, предлага всеки да си отиде, откъдето е дошъл, за да не би „вследствие продължителния навик да се появи нещо друго, което да се превърне в скука, и за да не даваме повод на никой да осъжда нашето твърде продължително пребиваване“ (X, 10[1]). На нравствения замисъл на компанията напълно съответства този нравствен край. Запазено е напълно пристойно поведение — единственото изключение са разказаните новели. Защо бе възможно тези млади хора, които за своя двуседмичен престой извън Флоренция не извършват нито едно деяние, подобно на деянията на своите герои, да разказват все пак с такова одобрение и въодушевление далеч нецеломъдрени новели? Обяснението на Бокачо е: през време на вилнеето на чумата, която във Флоренция — най-великолепния италиански град, взе живота на повече от сто хиляди души, която унищожи цели фамилии и остави без наследници неизброими богатства, авторитетът на божествените и човешките закони беше силно разколебан и само малцина можеха да се съобразяват с него. Чумата разпусна нравите, освободи хората от условностите и развихри страстта им към блага и наслади, създаде условия за един „пир през време на чума“. Пред лицето на смъртта и монахините захвърлят своето призвание, за да се отдадат на порока, а много млади люде прекарват времето си в безкрайни оргии, вършейки всичко, което им е угодно. При разкъсаните обществени връзки и зависимости (хората, които ги осъществяваха, бяха мъртви или умираха) настъпва царство на свобода и произвол и делът на индивида се увеличава в същата степен, в която намалява делът на обществото. Тази обстановка обяснява защо благонравните герои на Декамерон спокойно могат да слушат истории, представящи отношенията между хитрия монах Рустико и простодушната девойка Алибек като вкарване на дявола в пъкъла. Това обяснение се налага от контекста на Декамерон, а и сам Бокачо го внушава недвусмислено. Но ако Декамерон се постави в контекста на целокупната ренесансова мисъл, могат да се открият някои символични паралели. Както флорентинските жени, надживели чумата, стават по-свободни и по-невъздържани в нравите си, така италианските граждани от четиринадесети век, надживели чумата на Средновековието, стават по-свободни и по-самостоятелни в желанията и стремежите си. Излязъл от мрачния деспотизъм на феодално-католическия свят, ренесансовият човек потърси заедно с лихвите онова, което предишните десет века бяха отнели на неговия събрат. Истинските герои на Декамерон, героите на новелите, си извоюват и запазват тази свобода като най-ценен дар на новото време. Така в обективния смисъл на Декамерон флорентинската чума от 1348 г. има свой социален еквивалент в много по-продължителната и по-опустошителна чума на Средновековието. А самият Декамерон е категорична полемика в защита на правата на новия човек, на неговата свобода срещу средновековния обскурантизъм. Дори и формално в Декамероновата република цари ред, близък до идеалите на политическото републиканство. За всеки от десетте дни героите си избират по един ръководител (крал, кралица), когото сами увенчават с лавров венец и на когото сами и доброволно отстъпват правата на двадесет и четири часовата власт. Колко малко това устройство на Декамероновата република напомня за средновековната автокрация! И наред с това какви възможности открива то за онези герои, които ще получат живот, бурен и славен, в условията на свободата в тази република!
В Декамерон няма символика. Новелите показват точно това, за което разказват. Литературният идеал на Декамерон не е алегорията, нито иносказателната притча, а трезвата картина на живота, точният портрет на чувството. Във време на житейска пустота и откровеност най-голямо значение има литературната непосредственост. Два века по-късно крушението на ренесансовия идеал довежда до философски многоплановия образ, до превеса на подтекста на поведението над текста на външното събитие. Но това време е още далеч. За Хамлет и Дон Кихот е още рано.
Безнадежден е всеки опит да се претеглят новелите на Декамерон във везните на някаква нравствена конструкция, да бъде открит стриктен нравствен принцип, на който да се подчинят стоте разказа. Бокачо показва богатството на човешката душа — добра и лоша, разнообразните ситуации — щастливи и нещастни, в които може да бъде поставен човек, различните решения — справедливи и несправедливи, на човешката воля. Тук рядко се чувства одобрението или неодобрението на автора, неговата позиция лежи под фактурата на изобразените събития и герои и той просто иска да ни покаже какъв е човекът, като ни остави пълната свобода да го съдим, одобряваме или просто съзерцаваме: ecce homo, ето човека!
Сер Чепарело измамва с лъжлива проповед един благочестив монах, негодник приживе, след смъртта си той бива признат за светия. Ландолфо Руфоло се връща у дома си забогатял, след като известно време корсарства и плячкосва беззащитни кораби. Андреучо от Перуджа компенсира извършената кражба, като сам открадва скъпоценностите, поставени на един покойник. Мазето се преструва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини начело с абатисата се надпреварват да спят с него. Чрез насилие задоволяват страстта си многобройните обожатели на Алатиел, а чрез измама — почти всички от героите на третия ден.
Декамерон не би бил енциклопедия на ренесансовата човечност, ако не представя цялото възможно разнообразие на човешката природа и на човешките състояния — корсари и благородници, лъжци и кавалери, измамници и поданици на нравствеността. Новелите за хитреците и измамниците са не само повече на брой, но са и художествено по-добре защитени. В новелите за справедливците много често добродетелта триумфира като сантименталност, а нравоученията са за сметка на художествената непринуденост. Но тук по-важното е панорамата на човешкото. Декамерон не би бил енциклопедия на човечността, ако не показва типологията на човешката нравственост, осъществима в границите на човешките възможности. Героите на Декамерон лъжат, грабят и убиват, но героите на Декамерон са и честни, прями, доблестни. Митридан завижда на Натан за щедростта и великодушието му и тръгва да го убие, но поразен от доблестта на Натан, се разкайва, разбирайки, че по мъдрост и великодушие никой не може да го надмине. Джентиле спасява Каталина, в която е влюбен, помага й да роди детето си и я връща на мъжа й, без да е опетнил нейната чест. Гисип отстъпва на приятеля си Тит момичето, в което сам е влюбен, младата атинянка Софрония. Водени от чисти намерения и благородни подбуди, барон Ансалмо Граденсе и могъщият крал Карло Старши се отказват от своите страсти, за задоволяването на които са били решени на всичко.
Човешкото във възможно най-широкия и най-всеобемащия му смисъл занимава Бокачо и за него са важни не само друмищата, но и потайните кътчета на човешката душа и поведение. Декамерон е първият „експериментален роман“ в този смисъл, че в него всичко, което е човешко, подлежи на художествен експеримент. Хората са различни, добри и лоши, нравствени и безнравствени, но те са такива като хора, а не като оръдия на Бога, всичко, което човек има, го има като човек. Декамерон е една малка и същевременно голяма енциклопедия на човека.
Героите на Декамерон лъжат и мамят, грабят и изнудват, вършат всевъзможни престъпления. Но тази липса на непосредствено етическа позиция, на конкретна нравствена оценка е по-скоро една литературна аберация. Освободил се от задължението при всеки случай да показва нравствени предпочитания, Бокачо все пак си запазва един много по-всеобхватен нравствен критерий. За него човекът не е само дълг, нито само чувство, нито каквото и да е друго само… И тази многостранност, и това право на човека да бъде многостранен, толкова различни от средновековния канон, сами по себе си предизвикват у Бокачо шумна радост, която той чрез смеха на своите герои невидимо предава и на онези, които се смеят заедно с тях. Затова много често и номинално безнравствените постъпки на Декамероновите герои предизвикват лека и добродушна усмивка — човек съм и нищо човешко не ми е чуждо, — зад която прозира опиянението от човешкото съществуване, радостта на човека просто от факта, че е човек. И не „пълното равнодушие към въпросите на съвестта и морала“ (Де Санктис) е, което движи автора на Декамерон, а едно по-особено отношение към морала, който за него е по-скоро синоним на човешко съществуване, освободено от дребнава регламентация и още по-дребнава опека. Декамерон донася със себе си едно човешко и литературно откритие — не толкова със своята форма, колкото със своето съдържание. Декамерон е първото произведение на европейската проза, което художествено формулира една нова концепция за човешката личност. Концепцията за човека в Дантевата Божествена комедия е извлечена в значителна степен от средновековните представи и е въплътена във форми образи, които не се откъсват напълно от традиционната теология. Художественият хуманизъм на Петрарка се въплъщава в лирични форми, които според жанровите си особености разполагат с ограничени възможности за изграждане на една цялостна концепция за човека. За пръв път Бокачовият Декамерон в широките предели и богатите възможности на художествената проза показва новата представа за новия, ренесансов човек. В това отношение и структурата на Декамерон — сто формално съвсем независими една от друга новели — е целесъобразна спрямо новото съдържание: отделните, малки по размер новели са точни портрети на отделните човешки черти и особености и синтетичният портрет на човека може да се извлече само от тяхната съвкупност, която не позволява на отделния разказ да се възприема като последно обобщение за цялостната личност на човека. В Декамерон формата е гъвкаво приспособена към съдържанието.
Декамероновата концепция за човека се движи между две крайности: едната — човек е творец на съдбата си и сам определя собствената си участ; другата — човек не е господар на участта си, а играчка на капризната фортуна. Но тази поляризация 6 концепцията за човека може да бъде разбрана в нейното действително единство, ако бъде съотнесена към реалното положение на реалния човек в ранноренесансовата епоха. Освободил се от строгия статут на Средновековието с неговата стриктна съсловна система, ренесансовият човек изведнъж почувства у себе си такъв прилив на свободна воля, какъвто не бе познат на неговия събрат отпреди няколко века. Измъкнал се от съсловната верига, той вече съществува като свободна брънка, обкръжен от собствената си самоувереност. Но наред с това ренесансовият човек постепенно попада в една друга зависимост, чиято истинска природа още не е в състояние да разбере. Той немее пред „свободната зависимост“ от един нов обществен ред, който по-скоро предусеща, без да може да го обхване с разума си. И тази нова зависимост, която за него е повече ирационална, той трансформира в убеждение за всемогъществото на случая, за човека играчка и роб на богиня Тихе.
Новелите от четвъртия ден най-пълно разкриват първия аспект на ренесансовата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, всеки гони любовта и любовта гони всеки, но в тази бясна гонитба пред човека се изправят непреодолими или непредвидими препятствия, те го препъват и той пада, преди да е постигнал целта си. Понякога човек се изправя отново, ранен и окалян, и пак тръгва по начертания път, за да падне още веднъж и още веднъж и вече никога да не стане. Гизмунда обича Гуискардо (любовта е по-силна от съсловните прегради), но тя не може да избегне отмъщението на баща си и умира. Джербино обича дъщерята на туниския владетел, той престъпва честната дума, дадена от дядо му — краля на Сицилия, и напада кораба, с който тя пътува. Придружителите на туниската принцеса я убиват, а разгневеният крал на Сицилия обезглавява внука си. Изабета обича Лоренцо (любовта е по-силна от икономическото неравенство), но нейните братя го убиват и нещастницата умира от мъка. Човек може да умре и любовта да се прекъсне от нещастен случай, например от отровна трева, но нещастията, които преследват любовта на Декамероновите герои, в повечето случаи са от друго естество. Хората стават жертва на хора, любовта се руши под ударите на омразата, честолюбието, дълга, обещанието, социалните предразсъдъци. Умират Джироламо и Салвестра — разделени един от друг, умират Гулиелмо Гуардастаньо и жената на Гулиелмо Росильоне — от злобата и отмъщението на разгневения съпруг. Човек действа според страстите си, той не е в състояние да им се противопоставя, а върви по посочените от тях гибелни пътища и пада покосен от собствения си избор, сам отмерил собствената си участ. Човек е творец на съдбата си не само когато, воден от страстите, си навлича нещастна участ. Човек е творец на съдбата си и тогава, когато благодарение на упоритостта и съобразителността довежда събитията до благоприятен край, когато постига онова, което му принадлежи по заслуга. Чимоне спечелва Ифигения след много труд, усилия и храброст, Мартучо — Гостанца със своята съобразителност, Федериго — Джована със своята щедрост. Човек пак сам избира участта си — този път добра, внимателна, ласкава.
Новелите от втория ден разкриват другия аспект на Декамероновата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, но ако героите я постигат, това почти не е следствие от техните първоначални планове и постъпки. Напротив, първоначалните планове им носят нещастия и само след перипетии, в които тяхната свободна воля взема съвсем малко или не взема никакво участие, само след благоприятно стечение на благоприятни обстоятелства героите достигат дори не до първоначално желаните, а до още по-добри, макар и непредвидени резултати. Риналдо д’Асти е възнаграден за патилата си, Ландолфо Руфоло неочаквано забогатява, Андреучо се връща вкъщи с един рубин, честният граф Гуалтиери и почтената мадона Джиневра след безброй незаслужени огорчения и унижения отново постигат своето първоначално блаженство.
Вторият аспект от ренесансовата концепция за човека — господството на случая в съдбата, безконтролните сили, от чиято резултантна се определя личното поприще, се съчетава с авантюристичния дух, пронизващ цялата епоха на Ренесанса, с превратностите на кондотиерското щастие, които запълват цялата история на Ренесанса. Една от новелите на втория ден показва това съчетание на случайност с авантюрност, при това обвеяно с аромата на Изтока. Алатиел, дъщерята на египетския султан, е обещана за жена на владетеля на Гарбо. Но по пътя за новото й местожителство буря разбива кораба и тя, останала сама, без подкрепа, става любовница на рицаря Перикон. Братът на Перикон, Марато, пленен от необикновената красота на Алатиел, убива Перикон и със своята любов утешава нещастницата. След това двамата генуезци, помогнали на Марато да постигна целите си, на свой ред го убиват и след кървава разправа един от тях става притежател на това необикновено съкровище. По-късно Алатиел преминава последователно през ръцете на пелопонеския принц, на атинския херцог, на неговия родственик Константин, на повелителя на турците Осбек, на неговия слуга Антиох, на един кипърски търговец. Но всички тези перипетии, съпровождани с кръв и убийства, завършват щастливо. Накрая Алатиел се отправя към мъжа, за когото е била първоначално отредена, и дори успява да го убеди в своята девственост. Сама тя не съжалява за четиригодишните си приключения, защото от целувката устата не намалява, а като месец се обновява.
В Декамерон е налице целият аксесоар, съпътстващ силата на „превратната съдба“. Тук има и узнавания, в резултат на които бащата намира загубения син, братът — неизвестната сестра, а кралят — децата на онези, на които дължи властта си. Тук има намиране и загубване, среща и раздяла, буря, която тласка кораба към мястото, от което иска да избяга, внезапни връщания, които създават неудобни положения, изобщо — ситуации, изпълнени с всевъзможни рискове. Вторият аспект на Декамероновата концепция за човека илюстрира известна мисъл, че от всичко може да произлезе всичко. Изненадата съпътства човешкото поведение, неочакваността е неделима от взаимната връзка на събитията.
Декамерон утвърждава правата на човека, човешкото самочувствие и човешката гордост. Той показва активността на човешката природа и възможностите, чрез които се проявява тази активност. Героите на Декамерон се разкриват в различни ситуации — в мир и във война, в шумни празненства и в тихи килии, като спокойни и развълнувани. Но между всички възможности за проявяване на човешката активност една преобладава над всички останали — любовта, земна и плътска, е неотменно право на човека, тя е извор на радост и гордост, тя е най-могъщата сила в движещите мотиви на човека. Любовта в Декамерон извира от природата на човека и слива човека с природата, като образува хармонията на една пантеистична цялост. Избирателното отношение, присъщо на любовта, изразява духовните сили на човека, а настойчивостта и изобретателността, с които влюбените преследват своите цели, са тържество на човешки-духовното начало. От друга страна, и голата страст, която мъчи героите, която ги преследва сякаш с удари на камшици, показва неопределимостта на природните сили, могъщите права на природата, пред които смъртните човеци са безсилни. „Не е възможно човек да се опази от плътските желания“ (IX, 2) — тъжно заключава една изобличена монахиня.
Любовта в Декамерон е топла, южна, неудържима, тя завладява цялото същество на влюбения и не го оставя, докато целта не бъде постигната. Няколкото новели, в които героите доброволно се отказват от своите страсти, не са от най-характерните. Любовта посещава героите на Декамерон внезапно, без подготовка, тя се втурва в душите им с гръм, а понякога ги прави неузнаваеми. Любовта в Декамерон прилича на онази от Хиляда и една нощ, на любовта, която убива по-сигурно от всяко оръжие; под чиято тежест героят линее, на любовта, родила се по пътищата между Багдад и Дамаск, в топлите и звездни нощи, под небесния свод — купол на една гигантска джамия. След като Джироламо не може да постигне омъжената вече Салвестра, той ляга до нея и умира, убива се по най-мъченическия начин, като сам спира дишането си. Над трупа на своя любим умира и Салвестра.
Любовта в Декамерон е светкавица, която се вижда дълго преди да се чуе гърмът, и тя се вижда чрез някакво вътрешно зрение, ей тъй, в представата, дълго преди самата красавица да се е появила. Както в седемстотин четиридесет и четвъртата от онези сладостни и упояващи хиляда и една нощи младият цар Берд Басим само от разказа на вуйчо си Салих се влюбва неудържимо в морската царкиня Джаухара, така в Декамерон френският крал Филип, без да е виждал Монфератската маркиза, само от разказа на един придворен веднага пламва от любов по нея. А и всеки, който вижда Алатиел, не само веднага се влюбва, но не се спира пред никакви престъпления само за да я има. Дъщерята на туниския владетел се влюбва в смелия Джербино само от мълвата, която се носи за него, а и Джербино се влюбва в нея само от слуховете за нейната красота. Дъщерята на английския крал, преоблечена като бенедиктински абат, изведнъж пламва от страст към младия флорентинец Алесандро. Красивата жена на благородника Франческо Верджелези изведнъж се влюбва в младия красавец Дзима. От пръв поглед Тит се влюбва в Софрония. Лидия казва за Пир, в когото е влюбена: „Не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка“ (VII, 9). Джакето Ламиен също ще умре, ако не се ожени за Джанета. Като се знае темпераментът на Декамероновите герои, не остава място за съмнение, че те ще изпълнят заканите си.
В Декамерон на любовта са дадени толкова големи права, че в известен смисъл те я превръщат в демиург на човешкия живот. Според концепцията на Декамерон по-скоро любовта твори човека, отколкото човекът любовта. Под влияние на любовта човек става изобретателен, хитър, благороден, коварен, отстъпчив, настойчив, любовта е главният източник на многообразието на човешката душевност и човешкия характер. Любовта шества в селските хижи и в кралските дворци и навсякъде носи своята преобразяваща мисия. Повечето от новелите на третия ден показват тази преобразуваща мисия на любовта. За да се домогне до монахините, Мазето се преструва на глухоням. Воден от страстта, един прост коняр измамва кралицата и се вмъква в леглото й, по-късно и самият крал се вижда принуден да признае, че злосторникът се оказал умен човек. За да се добере до жената на благочестивия Пучо ди Риниери, младият монах дон Феличе го убеждава да прекара четиридесет нощи, облегнат на една маса, с разпънати ръце, с поглед, устремен към небето, и да мисли за страданията на Исус. Обзет от любов към жената на глупавия Ферондо, абатът на един тоскански манастир го убеждава, че е умрял, че е в чистилището, че трябва да се очисти от ревността си чрез бой. Това очистване продължава девет месеца, а през това време абатът се наслаждава с неговата жена с дълбокото убеждение, че светостта на душата не намалява от телесния грях. Любовта вдъхва на героите невероятна енергия и те преодоляват препятствия, непреодолими от обикновените хора. Какво не прави Джилета, за да се сближи с обещания й от краля за съпруг Белтрамо дьо Русийон? Тя урежда имението му, с огромни усилия спечелва неговия скъпоценен пръстен и накрая ражда от него, без той да знае това, две момчета. Любовта превръща невъзможното във възможно. Белтрамо се връща при своята вярна съпруга и щастливо заживява с нея. Любовта в Декамерон прави героите жестоки, коварни, но и благородни, жертвоготовни, дори от полунормалните хора тя създава нравствени рицари. Влюбвайки се, Чимоне поумнява, научава се не само да чете и да пише, но усвоява науките, изкуствата, военното дело — любовта прави от довчерашното животно смел, решителен човек.
В Декамерон любовта е свещена, никой няма право да се подиграва с нея, тя е божество ревниво и себично и като единствения Бог жестоко наказва за всяка непочтителност. Любовта стои над дълга, тя е любов самозадоволяваща се. Ричардо Минутоло, женен за млада, мила и хубава жена, обича Катела, съпруга на приятеля му Филипело Сигинолфо. Като не може да постигне целите си по друг начин, Ричардо казва на Катела, че нейният мъж е определил среща на жена му, и я убеждава на срещата да отиде тя. Ревнивата Катела отива на срещата и там попада в обятията на Ричардо. След като със закъснение разбира истината, тя се заканва да му отмъсти, но в последния момент се примирява, защото е „разбрала, че целувките на любовника са много по-сладки от целувките на съпруга“ (III, 6). По дяволите всичко, което спира любовта! Да бъде проклет монахът, който отклонява хубавата Ермелина от любовника й Тедалдо, и Танкреди, който разделя Гуискардо от Гизмунда, да бъдат проклети родителите, които разделят Джироламо от Салвестра! Никой няма право да пречи на любовта, на този хубав и весел съюз, който доставя на двама утеха и наслада. Дори и Бог, който не заема почти никакво място в Декамерон, жестоко наказва онези, които на земята са отхвърлили любовта на другите. В една чисто дантевска сцена влюбеният Настаджо вижда епизод от задгробния живот: конник с две кучета преследва млада гола жена; когато я настига, конникът я убива с копието си, изтръгва сърцето й и го дава на кучетата, които моментално го изяждат; след това жената отново оживява, за да започне пак същото наказание. Декамероновият бог служи на любовта в същата степен, в която средновековният бог й е пречил.
Декамероновите герои са много далеч от мъдростта на Еклесиаст, за тях животът не е „суета на суетите“, те не вярват, че „всичко си има време“ и „време има за всяка работа под небето“, че има „време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир“ (Екл. 1, 2; 3, 1, 8). За Декамероновите герои животът не е суета и те вървят забързани по пътищата на любовта с пълното съзнание за краткостта и недостига на човешкото време. На космическите измерения на Еклисиастовото време те противопоставят индивидуалните временни граници на собствения си живот. Те не разпределят времето си между любовта и омразата, между войната и мира. Тяхното време е за мир и любов и само когато любовта е ранена, идва времето на омразата и войната. Още през XIV век в Декамерон ренесансовото литературно съзнание се добира до тази истина, която става достъпна на ренесансовата живопис едва в XVI век, едва при венецианците. Новелите на Декамерон, тези малки и същевременно големи празници на плътта, поне век и половина по-рано предизвестяват сцените на Тициано и Веронезе, техните силни мъже и сластни жени, и то много по-разгулно, доколкото неизобразителната литература разполага с много по-голяма свобода в сравнение с изобразителната живопис. В Декамерон времето има стойност с оглед на живота на индивида. Мудната безкрайност на Еклесиастовото време не може да бъде движещ мотив в индивидуалното поведение, индивидът тук разменя времето, дори мига срещу насладите, които може да получи от него. Във времето не се проектира всечовешката суета, а, обратно, времето се проектира в човешката радост. Една от умните прислужници в Декамерон казва: „Не забравяй, че щастието се усмихва на човек и е готово да го подкрепи само веднъж, не повече, а който го изпусне и си остане беден и нещастен, после ще трябва да се сърди на себе си, а не на него“ (VII, 9). В известен смисъл Декамерон е книга за човека, който може да посрещне щастието, веднъж дошло в живота му. В Декамерон времето като че ли не протича по свои собствени закони, а се образува от индивидуалните времена на неговите вечно жадни и гладни герои. Времето не бива да се пропуща, от него трябва да се вземе всичко, което то може да даде. Хубава вдовица чака за любовно свиждане маркиз Ацо да Ферара, но след като маркизът е възпрепятстван да я посети, тя приема с ласки попадналия в беда Риналдо д’Асти и не съжалява за тази замяна. На Еклесиастовата мъдрост и средновековния аскетизъм Декамерон противопоставя своите нови богове — човека, любовта и остроумието, богове живи и весели, богове, с които Ренесансът се разделя едва след като в живота и в трагедиите на Шекспир те бяха трагически покосени.
Героите на Шекспир са от края на ренесансовите векове, те познават и радостите, и горчилките на Ренесанса, и въодушевлението на неговите обещания, и разочарованието на несбъднатите начинания. Героите на Бокачо са от началото на ренесансовите векове. Пред тях стоят нетърпеливите очаквания на близкото бъдеще, те почти не се замислят за утрешния ден подобно на младостта, която никога не се замисля над старостта и винаги й е чужда. Между Бокачо и Шекспир стои една епоха. Две новели на Бокачо вдъхновяват Шекспирови сюжети. Едната (III, 9) — комедията на Шекспир Добрият край оправя всичко, другата (И, 9) — драмата Цимбелин. Здрави връзки свързват Бокачо с комедиографа Шекспир, с онзи Шекспир, чиито герои се отдават на неудържимо веселие, които намират радост и забрава сред природата, които гледат света, прибулен във винени пари. Наказаните хитреци от Декамерон са духовни родители на сър Джон Фалстаф. Близкото родство между Бокачо и комедиографа Шекспир е само частен момент от всеобщата генеалогия на Ренесанса. Но на тази близост противостои дистанцията между Бокачо и трагика Шекспир, дистанция, ознаменуваща крайните точки на цяла епоха.
И в Декамерон има тъжни новели, някои от тях приличат на трагедии или най-малко на трогателни сцени, например новелата за Танкреди, който убива любовника на дъщеря си и й изпраща сърцето му. Но такива новели не определят цялостната физиономия на Декамерон, трагичните нотки не доминират в неговото общо настроение.
Героите в трагедиите на Шекспир са така обременени от собствените си страсти, че много често не издържат на напрежението им, разкъсват нишките на собственото си време и преминават границата, която разделя нормалното състояние от лудостта. В трагедиите на Шекспир лудостта е действащо лице, на което е отредена такава роля, каквато то няма в творчеството на нито един от великите драматурзи. Полудява Офелия, полудява Лейди Макбет, полудява Крал Лир, Хамлет симулира лудост, а и Отело преди фаталната постъпка изпада в състояние, близко до лудостта. Лудостта при Шекспир е норма на разстроената човечност, тя е и показател на човечността. Обратно, в Декамерон героите са поставени в един живот, пълен със здраве и физическо равновесие. Тук печели силният, защото е силен, и здравият, защото е здрав. „Връзките на времето“ са яки и онзи, който има достатъчно възможности да го притегли към себе си, прави това при всеобщото одобрение на Декамероновата компания. Съдията Рикардо ди Кинзика е женен за младата и красива Бартоломеа. Но той задоволява жена си не с онова, от което тя има нужда, а с приказки за светии, повеляващи въздържание. Корсарят Паганино отвлича Бартоломеа. Когато Рикардо идва да я откупи, тя отказва да се върне при мъжа си и остава при Паганино. „Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него, дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве, колкото се може по-скоро, и си празнувайте, колкото ви душа иска“ (II, 10). Декамероновите герои живеят във време, когато животът започва, и те нямат желание да мислят за неговия край, с тях са веселието, безгрижието и лекомислието на всяко начало.
Героите на Декамерон, енергични и жизнени, разполагат с всички оръжия, които им дава епохата — от корсарството и тънките мрежи на лъжата до великолепието на човешкото благородство. Но в целия арсенал на Декамерон особено място заема едно оръжие, което не е нито огнестрелно, нито хладно, нито се предава от ръка на ръка, нито се завладява, но осигурява превъзходството на онзи, който го има. То не прави рани, нито пролива кръв, но тежко на оногова, когото засегне. Това оръжие е остроумието.
Намясто и навреме казаната дума усмирява страстите (Монфератската маркиза се отървава от домогванията на френския крал), спасява човека от произвола на всесилната власт (евреинът Мелхиседек избягва опасността, която му готви Саладин), изобличава самохвалството (на рицаря, който си въобразява, че разказва много добре, или на жената, която се мисли за много красива), превръща гнева в усмивка (готвачът Кикибио се спасява от заслужения гняв на своя господар) и дори амнистира прелюбодеянието (когато е продиктувано от излишък на сили). Намясто и навреме казаната дума тежи като скала, която никой не може да отмести, и обикновено произвежда своето действие, когато идва в резултат на спокойствие и съобразителност, на точна преценка и верен усет за съотношението на психическите сили. Брат Чипола обещава на неуките селяни да им покаже перо от крилото на ангел, но след като двама шегобийци заменят неговата реликва — едно папагалско перо, с дървени въглища, той най-спокойно им обяснява, че това са въглени от кладата, на която е горял свети Лаврентий. Селяните вярват в неговата лъжа и нека да се вярва на лъжата, докато има кой да й вярва. В Декамерон остроумието и изобретателността са ценност сами по себе си, донякъде безотносително към целта, която преследват. И тук се проявява относителната неангажираност на Бокачо с конкретна морална оценка, неговото разбиране за нравствеността като абстрактно човешко качество, като абстрактно човешко достойнство. Остроумието трябва да се възнагради като остроумие, противостоящата му глупост трябва да се накаже като глупост. Нищо, че понякога остроумните печелят незаслужено и глупавите страдат не по-малко незаслужено. Такъв е законът на живота, силният печели, защото е силен, а слабият губи, защото е слаб. Толкова повече, че тук силата не е юмручната сила на средновековната бруталност, а интелигентната сила на ренесансовата духовност.
Остроумието, хладнокръвието и съобразителността са целесъобразни спрямо средата органи, с помощта на които ренесансовият човек води своята борба за съществуване. Те го измъкват от трудни положения, те го издигат над обстоятелствата, те са инструмент на човешкото, насочен срещу капризите на превратната съдба. За да не срещне любовника с мъжа си, жена му го кара да участва в заклинанието, прогонващо привидения, и така си осигурява възможността за следващите радости с любовника; друга жена най-спокойно представя на мъжа си своя любовник като купувач на една делва; трета наказва ревността на мъжа си и в същото време му слага рога. Хубавицата Изабела надминава всички. Тя има двама любовници, приема и двамата и когато мъжът й си идва ненавреме, устройва помежду им истинско театрално представление, от което излиза невредима. По изобретателност не й отстъпва и Беатриче — любовникът набива мъжа й, с което едновременно доказва своята преданост към него и си създава условия за други срещи с нея. Изобретателността на героите на Декамерон може да бъде жестока, дори цинична, но тя е изобретателност блестяща, непресъхваща, неподражаема. Лидия, съпруга на Никострат, обича слугата му Пир и за да спечели неговата любов, чрез хитро сплетени измислици успява да даде всички искани доказателства за своята любов: в присъствие на Никострат убива най-добрия му ястреб, отскубва снопче косми от брадата му, изважда му зъб, и то от най-здравите, а накрая се забавлява със слугата пред очите на мъжа си, като успява да го убеди, че каквото е видял, не е вярно.
Ако хубавиците Лидия, Беатриче, Изабела, ако жените от седмия ден проявяват завидна изобретателност, съобразителност и хладнокръвие, за да получат нещо, за да се предпазят от опасност или за да се насладят от любовта си в този свят, в който еднакво мъжете изменят на жените и жените на мъжете, то веселите остроумници, художниците Бруно и Буфалмако, макар и да не са безразлични към жизнените блага, се отдават на своите шеги по-скоро за самите шеги. При тях шегата и остроумието имат почти самостоятелна стойност, те доставят удоволствие или сами по себе си, или доколкото подиграват глупостта. Шегите на Бруно и Буфалмако са жестоки и грубовати, но те осмиват глупостта, доверчивостта, алчна или наивна глупост, а в един свят, където умственото предимство е modus viivendi, глупостта е проклятие, което не заслужава по-добра участ. Бруно и Буфалмако убеждават глупавия Каландрино, че е невидим, замерват го с камъни и присъстват на една колкото глупава, толкова и жестока сцена между него и жена му; друг път му открадват прасето, доказват му, че сам е откраднал собственото си прасе, карат го да гълта горчиви хапчета, а накрая му вземат и два чифта угоени петли; трети път го убеждават, че е забременял; четвърти, че със заклинание ще спечели хубавицата Николоза. Бруно и Буфалмако издевателстват и над глупавия доктор Симоне да Вила, първообраз на онзи вездесъщ болонски доктор, който по-късно ще разсмива многобройните зрители на италианската commedia delll’arte. Вместо в обещания земен рай, в чудесното корсарско общество те го хвърлят в яма с нечистотии и след това го карат да признае, че той сам си е виновен. Само преди немного време хората, над които издевателстват Бруно и Буфалмако, не бяха смешни глупаци. Тези, които вярваха в заклинания, чудеса и вълшебства, даваха тон на живота, те палеха клади и хвърляха в тях книги, вещи и хора, те създаваха обществения ред, те внушаваха страх и сами бяха страшни. Сега от миналото могъщество на някога страшните хора е останало твърде малко и страшните са вече смешни. Но те напомнят за изминалите десет века. Затова шегите над глупостта могат да бъдат и малко жестоки, и малко пресилени — никога вече глупостта не трябва да бъде страшна.
Много от героите на Декамерон са сурови и отмъстителни. Те отмъщават заслужено, но и незаслужено отмъщават с мярка, но и без мярка. Една от новелите за отмъщението (VIII, 7), чиято сюжетна хармония сякаш следва максимата мяра за мяра, го издига до норма на житейско поведение. Млада вдовица се подиграва с влюбения в нея философ и го кара цяла нощ да трепери на студа, затворен в двора й. Философът на свой ред й отмъщава, като я убеждава да се качи гола на една кула, а после отмества стълбата и я оставя в такова положение една студена нощ и един горещ ден, изпитвайки докрай насладата на отмъщението. В новелите, посветени на отмъщението, се открива общ, макар и скрит човешки смисъл. Отмъщението е право на човека също така, както огорчението е негова възможна участ. Отмъщението е естествен резултат от огорчението, те двете се сплитат във възела на човешките отношения. Огорчението и отмъщението са човешки дела, те не са повеля на извънчовешки сили, на богове, и дори когато се представят като следствие от божествена намеса, пак са обърнати към реални взаимоотношения между реални хора. Декамерон отнема от Бога правото на отмъщение, дава го на човека и го включва в безкрайните възможности на неговото остроумие и изобретателност.
В изобретателността на героите на Декамерон, в тяхната неизчерпаема находчивост се оглежда една от най-съществените черти на ренесансовия човек: съзнанието за всемогъществото на личността, убеждението, че тя сама създава своята съдба, че тя си отмерва толкова щастие и толкова нещастие, за колкото е достойна. И тази нова философия на личността може да бъде разбрана като една скрита, но категорична полемика със средновековната философия на човека, с убеждението, че човекът е безсилен, че той е просто оръдие на Бога. В европейската литература от XIV век няма друго произведение, което да защитава новата философия на човека по-убедително от Декамерон. Колосалната изобретателност на една влюбена дама стига дотам, че тя използва като посредник — без той да се досети — собствения си изповедник. Този мотив — изобретателната влюбена — влиза в основата на едноименната комедия на Лопе де Вега, където при една сложна и усложняваща се ситуация смешното е така неизчерпаемо, че с право поражда въпроса, дали неудържимата фантазия на гениалния испанец е познавала някакви граници. В безграничната изобретателност на героя на Лопе може да се види късният плод на един процес, който зрее почти през целия Ренесанс. В неговото начало стои Декамерон и не простото заимстваме, не простата сюжетна близост, а вътрешното духовно родство между героите на Декамерон и на Лопе де Вега показва гениалното прозрение на Бокачо и ролята му на художествен пророк за трите бляскави ренесансови столетия.
Бокачо и Чосър, Бокачо и Шекспир, Бокачо и Лопе, Бокачо и Лесинг. Такива са някои от връзките на Декамерон с последвалото развитие на ренесансовото и просветителското литературно съзнание. Такива са измеренията на значението на Декамерон не сам по себе си, в интимното му непосредствено общуване с милионите търсещи го, а според неговото въздействие върху световната литература. Ако бащите продължават своя живот чрез синовете, то Декамерон си осигури вечен живот дори и само за това, че от него се родиха достойни синове.
ЛЮБОВТА - СВОБОДЕН ЕМОЦИОНАЛЕН ИЗБОР И ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО НА ЧОВЕКА
ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН”
ЛЮБОВТА - СВОБОДЕН ЕМОЦИОНАЛЕН ИЗБОР И ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО НА ЧОВЕКА
Проблемът за любовта в епохата на Ренесанса е художественият кръстопът, на който се срещат епохите и творецът открива културното наследство на миналото. Докосват се до вселена, в която свободата да интерпретираш чувствените пориви на плътта в хармонична мяра с красивата естетика на платоничното чувство е естествено право на човека. Любовта, художествено отразена в класическите литературни образци, остава за поколенията. Свързва времена и епохи, като напомня за универсалното в човешките емоционални реакции.
Всички общества и култури са изразявали своя естетически идеал чрез отношението си към любовта. Тя е духовното богатство на отделния човек, но и моралът на самото общество. Силата да изповядаш обичта си е достояние на духовно щедрия, но и свободен от предразсъдъци човек. Аналогично е поведението и на обществото. Уважението към необуздания плам на любовното чувство е част от моралния кодекс на определена епоха. В това е и нейният нравствен облик. Забраната на открито заявеното емоционално пристрастие и страхът от него ясно изразяват противоречието между човек и време, човек и общество.
Ренесансът е епохата, в която човекът влиза в сблъсък със закостенелия морален облик на средновековното общество за извоюване свободата на любовното чувство. Отново водещ е хуманният принцип. Сьсловната йерархизация отпада. Макар и по различен начин, всеки човешки индивид е подвластен на любовта. Затова и всички хора са равни в нейното емоционално пространство. Принципите на феодално земевладение класифицират по същия начин човешките интимни страсти, както разделянето на земята и хората в династично ограничени родове според имотното им състояние. Човекът се оказва противопоставен на собствената си любов и отделен от нея.
Ренесансовите мислители и хуманисти редом с човека поставят и правото му на свободен емоционален избор. Той е част от неговата вътрешна духовна свобода. В любовта човекът изявява себе си. Разкрива всичко, с което то е дарила природата, или обратно - открива онова, което му липсва. Ето защо проблемът за любовта и по-скоро начинът на неговата интерпретация са критерий за освободеност и промяна в творческото мислене на ренесансовите автори. Пръв до тази те-ма-табу за средновековната литература се докосва Данте Алигиери, който, макар и все още в религиозно-мистичен план, но вече с други сетива, започва да гледа на ролята и значението на жената в любовните устреми на мъжа. Новият творчески поглед е задълбочен в лириката на Франческо Петрарка, за да се появи виталният повествователен изказ на Джовани Бокачо в едно от най-известните произведения на Италианския ренесанс-„Декамерон”.
Сюжетната събитийност на сто увлекателно разказани истории, тематично обединени от проблема за любовта, оформят повествователното съдържание на творбата. В нея за първи път смехът е главен „герой" и основно „действащо лице". Цяла Италия се смее свободно и искрено, необезпокоявана от Инквизицията и строгите канонични заповеди на Църквата. Настъпил е мигът за свободна творческа изява на човека и той има силата да види отстрани смешното в своя живот и поведение, да се издигне над слабата си и „греховна" същност, да се смее над самия себе си. Смехът го прави различен и изявява хуманното в него.
Сюжетът на „Декамерон” обхваща десет дни от живота на седем девойки и трима младежи, разказващи всеки ден по една забавна история. За първи път в италианската ренесансова литература се появява прозаичен текст, изграден върху сюжетната база на интересна случка. Отделните по-вествователни отрязъци са едносьбитийни. Всеки от участниците в „Декамерон” има възможност да се изяви с оригиналност и находчивост на избрания сюжет. Новината е водеща в повествованието и затова разказаните случки с неочакван развой са определени жанрово като новели.
Още с избора на заглавие - „Десетоднев” -Бокачо влиза в противоречие с художествените приоритети на средновековните „Шестодневи”. Ако Бог е сътворил човека и света за шест дни и те са най-важният, сакрален по своята същност, творчески акт на божествения разум за Църквата, за Бокачо от особено значение за оформяне на художествения му замисъл има седмият ден, определен от библейската притча за сътворението на света за почивка на Бога.
В условия на принудително бездействие, във Флоренция върлува чумна епидемия. Група младежи, очаквайки спасение, разказват за истинските стойности на живота. Те се докосват до неговата динамика и отново преживяват житейските радости чрез разказа. Поставени в екстремалната ситуация да опазят или загубят живота си, те оценяват високата стойност на реално-земното. Наслаждават се на мига живот, макар и чрез разказаната забавна, вицово-анекдотична случка. За тях това е „седмият” ден - денят за почивка и духовен празник. Всеки от участниците в празника („седмия” ден за разказване) заема мястото на Бога, подобно на древната антична традиция роби и господари по време на карнавални тържества да разменят местата си във вакханалното забавление. Това травестиране на художествените роли доказва красноречиво новото ренесансово мислене на автора и желанието му да възкреси истинската радост от земните страсти на живота. Всеки един от разказвачите се изпълва с божественост. Става властелин и всички се вслушват в онова, което ще им разкаже. Сакралността на библейското число „седем" е разколебана. Превръща се в структурен елемент на повествованието. Именно на „седмия" ден, както в приказките, разказвачът има право да бъде крал или кралица, но да бъде и творец с божествена дарба на разказвач. В повествователната рамка на отделната случка, т. е. на новелата се срещат художествените принципи на различни култури: епикурейската свобода на античните „дионисиеви” нрави, живите обрати в изказа на говоримата реч (произведението е написано на „волгаре”, т. е. на простонароден италиански език), пародираният литературен канон на Средновековието, както и приказното начало в повествователния маниер, което говори за голямата близост на творбата до устните фолклорни традиции. Появява се националното звучене на текста.
Библейската каноничност на числото „седем" е разколебана и от новото символно значение на неговата семантика. Дамите, участващи в повествователното действие, неслучайно са седем. Бокачо пародира сакралноспа на библейската кабалистика. Изкушението, което носи жената, „травестира” „седемте” греховни изпитания, познати от смъртния в каноничното средновековно тълкуване на житейските истини. Женското начало в живота на човека е „греховна” съблазън, но и осветено от природата хуманно право на емоционална взаимност. Седем различни превъплъщения на жената-изкусителка предлага Бокачо и доказва новото си ренесансовото отношение към любовта. Мъжете-герои са трима, както повелява библейският канон за троичност на божествения разум: Дух, Отец и Син. Но мъжът и жената са равноправни в пространството на любовта. Те са еднакво божествено красиви в изживяването на чувството. Няма съсловни различия. Кралицата обиква слугата и обратно. Активно присъства и авторът като своеобразен посредник в любовното приключение. Неслучайно е въведен и образът на принц Галеото - известен герой от рицарския любовен роман.
Човешкият характер в „Декамерон” е показан в развитие. Интелектуалният потенциал се използва разнопосочно. Човешкият живот е ценност, която принадлежи на човека, но само при пълноценна изява на качествата и способностите му. Ето защо от голямо значение са стойностите на характера, които се формират в реален досег със странните обрати в живота.
Джовани Бокачо доказва достойнството на човека чрез силата на смеха в своя новелистичен сборник „Декамерон”. Това е първото прозаично произведение не само на Италианския, но и на Западноевропейския ренесанс. Човекът е открил своята „божествена” равнопоставеност с реалностите на земния живот. Той е неговата радост, но и неговата болка. Остава смехът - за назидание, но и за проява на духовно превъзходство. Да се издигнеш над тленното, но да останеш верен на човешкото в себе си. Смехът е слабостта, но и силата на човечеството. Той е най-хуманното оръжие за борба с моралните догми на отиващото си Средновековие в реалностите на времето, в което живее Джовани Бокачо.
ЛЮБОВТА - СВОБОДЕН ЕМОЦИОНАЛЕН ИЗБОР И ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО НА ЧОВЕКА
Проблемът за любовта в епохата на Ренесанса е художественият кръстопът, на който се срещат епохите и творецът открива културното наследство на миналото. Докосват се до вселена, в която свободата да интерпретираш чувствените пориви на плътта в хармонична мяра с красивата естетика на платоничното чувство е естествено право на човека. Любовта, художествено отразена в класическите литературни образци, остава за поколенията. Свързва времена и епохи, като напомня за универсалното в човешките емоционални реакции.
Всички общества и култури са изразявали своя естетически идеал чрез отношението си към любовта. Тя е духовното богатство на отделния човек, но и моралът на самото общество. Силата да изповядаш обичта си е достояние на духовно щедрия, но и свободен от предразсъдъци човек. Аналогично е поведението и на обществото. Уважението към необуздания плам на любовното чувство е част от моралния кодекс на определена епоха. В това е и нейният нравствен облик. Забраната на открито заявеното емоционално пристрастие и страхът от него ясно изразяват противоречието между човек и време, човек и общество.
Ренесансът е епохата, в която човекът влиза в сблъсък със закостенелия морален облик на средновековното общество за извоюване свободата на любовното чувство. Отново водещ е хуманният принцип. Сьсловната йерархизация отпада. Макар и по различен начин, всеки човешки индивид е подвластен на любовта. Затова и всички хора са равни в нейното емоционално пространство. Принципите на феодално земевладение класифицират по същия начин човешките интимни страсти, както разделянето на земята и хората в династично ограничени родове според имотното им състояние. Човекът се оказва противопоставен на собствената си любов и отделен от нея.
Ренесансовите мислители и хуманисти редом с човека поставят и правото му на свободен емоционален избор. Той е част от неговата вътрешна духовна свобода. В любовта човекът изявява себе си. Разкрива всичко, с което то е дарила природата, или обратно - открива онова, което му липсва. Ето защо проблемът за любовта и по-скоро начинът на неговата интерпретация са критерий за освободеност и промяна в творческото мислене на ренесансовите автори. Пръв до тази те-ма-табу за средновековната литература се докосва Данте Алигиери, който, макар и все още в религиозно-мистичен план, но вече с други сетива, започва да гледа на ролята и значението на жената в любовните устреми на мъжа. Новият творчески поглед е задълбочен в лириката на Франческо Петрарка, за да се появи виталният повествователен изказ на Джовани Бокачо в едно от най-известните произведения на Италианския ренесанс-„Декамерон”.
Сюжетната събитийност на сто увлекателно разказани истории, тематично обединени от проблема за любовта, оформят повествователното съдържание на творбата. В нея за първи път смехът е главен „герой" и основно „действащо лице". Цяла Италия се смее свободно и искрено, необезпокоявана от Инквизицията и строгите канонични заповеди на Църквата. Настъпил е мигът за свободна творческа изява на човека и той има силата да види отстрани смешното в своя живот и поведение, да се издигне над слабата си и „греховна" същност, да се смее над самия себе си. Смехът го прави различен и изявява хуманното в него.
Сюжетът на „Декамерон” обхваща десет дни от живота на седем девойки и трима младежи, разказващи всеки ден по една забавна история. За първи път в италианската ренесансова литература се появява прозаичен текст, изграден върху сюжетната база на интересна случка. Отделните по-вествователни отрязъци са едносьбитийни. Всеки от участниците в „Декамерон” има възможност да се изяви с оригиналност и находчивост на избрания сюжет. Новината е водеща в повествованието и затова разказаните случки с неочакван развой са определени жанрово като новели.
Още с избора на заглавие - „Десетоднев” -Бокачо влиза в противоречие с художествените приоритети на средновековните „Шестодневи”. Ако Бог е сътворил човека и света за шест дни и те са най-важният, сакрален по своята същност, творчески акт на божествения разум за Църквата, за Бокачо от особено значение за оформяне на художествения му замисъл има седмият ден, определен от библейската притча за сътворението на света за почивка на Бога.
В условия на принудително бездействие, във Флоренция върлува чумна епидемия. Група младежи, очаквайки спасение, разказват за истинските стойности на живота. Те се докосват до неговата динамика и отново преживяват житейските радости чрез разказа. Поставени в екстремалната ситуация да опазят или загубят живота си, те оценяват високата стойност на реално-земното. Наслаждават се на мига живот, макар и чрез разказаната забавна, вицово-анекдотична случка. За тях това е „седмият” ден - денят за почивка и духовен празник. Всеки от участниците в празника („седмия” ден за разказване) заема мястото на Бога, подобно на древната антична традиция роби и господари по време на карнавални тържества да разменят местата си във вакханалното забавление. Това травестиране на художествените роли доказва красноречиво новото ренесансово мислене на автора и желанието му да възкреси истинската радост от земните страсти на живота. Всеки един от разказвачите се изпълва с божественост. Става властелин и всички се вслушват в онова, което ще им разкаже. Сакралността на библейското число „седем" е разколебана. Превръща се в структурен елемент на повествованието. Именно на „седмия" ден, както в приказките, разказвачът има право да бъде крал или кралица, но да бъде и творец с божествена дарба на разказвач. В повествователната рамка на отделната случка, т. е. на новелата се срещат художествените принципи на различни култури: епикурейската свобода на античните „дионисиеви” нрави, живите обрати в изказа на говоримата реч (произведението е написано на „волгаре”, т. е. на простонароден италиански език), пародираният литературен канон на Средновековието, както и приказното начало в повествователния маниер, което говори за голямата близост на творбата до устните фолклорни традиции. Появява се националното звучене на текста.
Библейската каноничност на числото „седем" е разколебана и от новото символно значение на неговата семантика. Дамите, участващи в повествователното действие, неслучайно са седем. Бокачо пародира сакралноспа на библейската кабалистика. Изкушението, което носи жената, „травестира” „седемте” греховни изпитания, познати от смъртния в каноничното средновековно тълкуване на житейските истини. Женското начало в живота на човека е „греховна” съблазън, но и осветено от природата хуманно право на емоционална взаимност. Седем различни превъплъщения на жената-изкусителка предлага Бокачо и доказва новото си ренесансовото отношение към любовта. Мъжете-герои са трима, както повелява библейският канон за троичност на божествения разум: Дух, Отец и Син. Но мъжът и жената са равноправни в пространството на любовта. Те са еднакво божествено красиви в изживяването на чувството. Няма съсловни различия. Кралицата обиква слугата и обратно. Активно присъства и авторът като своеобразен посредник в любовното приключение. Неслучайно е въведен и образът на принц Галеото - известен герой от рицарския любовен роман.
Човешкият характер в „Декамерон” е показан в развитие. Интелектуалният потенциал се използва разнопосочно. Човешкият живот е ценност, която принадлежи на човека, но само при пълноценна изява на качествата и способностите му. Ето защо от голямо значение са стойностите на характера, които се формират в реален досег със странните обрати в живота.
Джовани Бокачо доказва достойнството на човека чрез силата на смеха в своя новелистичен сборник „Декамерон”. Това е първото прозаично произведение не само на Италианския, но и на Западноевропейския ренесанс. Човекът е открил своята „божествена” равнопоставеност с реалностите на земния живот. Той е неговата радост, но и неговата болка. Остава смехът - за назидание, но и за проява на духовно превъзходство. Да се издигнеш над тленното, но да останеш верен на човешкото в себе си. Смехът е слабостта, но и силата на човечеството. Той е най-хуманното оръжие за борба с моралните догми на отиващото си Средновековие в реалностите на времето, в което живее Джовани Бокачо.
"Декамерон" - Джовани Бокачо
Джовани Бокачо, “Декамерон”
Ден VІІ , новела ІІ
Бокачовият “Декамерон” е една изключителна творба , събрала
в себе си 100 невероятни новели , разказани от 10 души – 7
дами и 3 кавалери , в продължение на 10 дни . Това са героите ,
представители на различни обществени слоеве ; хора от плът и
кръв , с ярки и оригинални характери и своя човешка
индивидуалност . Но събрани на едно място , дават пълна
представа за човешката същност , поставена пред редица
изпи-тания . Изгражда се един пъстър и разнообразен свят ,
разкриващ стойността на човешките ценности .
Но като водеща тема в сюжетното развитие и в основата на
всяка новела стои върховното чувство , наречено любов . Тя е
художественият проблем , който вълнува творческата мисъл на
Джовани Бокачо . Той търси хуманно обяснение на естественото
проявление на чувствата , белег за новата ренесансова
същност на човека . Любовта и нейната могъща сила
вдъхновява и направлява героите в техните постъпки ; тя е най-
значимата човешка ценност , без която животът му не би имал
смисъл . Затова няма забрани и правила , които да я възпрат .
Заявява се открито и дръзко , като буди одоб-рение и
удивление колко изобретателни и съобразителни могат да бъдат
влюбените в стремежа си към успеха и щастието в любовта.
Любовта като тематичен център е представена в различен
нюанс през всеки един от дните на беседване . През ден VІІ
мисълта се върти около това „как жените , било то от любов ,
било да запазят себе си , лъжат съпрузите си , а те или се
досещат , или не” . Тук Бокачо се стреми да ни запознае с
равноправието между жените и мъжете . Жената е равноправен
участник в любовния диалог . И тя има пълната свобода да
обича , да бъде обичана , пък и да си има любовник . Любовта
е дар , който не пита , а връхлита .
Много мъдро и напълно вярно звучат думите на Филострато при
представянето на новелата си . Той съвсем открито заявява , че
не само мъжете са дарени с правото да мамят своите съпруги ,
но и те не са вчерашни . Хитростта и уменията на една жена са
изключителни и тя може при каквито и да е обстоятелства да си
намери любовник , с когото да задоволи страстта си , а
съпругът й по никакъв начин да не заподозре нищо .
Затова той разказва една колкото комична , толкова и
поучителна история за млада жена , която , макар и от по-долно
съсловие , съобразява почти мигновено как да излъже съпруга
си , беден зидар , за да запази себе си . Красивата и миловидна
девойка, на име Перонела , попада в примката на едно конте ,
което се влюбва в нея и иска да я притежава . И оставайки
сама , докато мъжът й отива на работа , младата жена се
възползва от възможността да бъде със своя нов възлюбен
Джанело . Любовта окрилява, пленява цялото човешко
съзнание и поражда копнеж към постигане на блаженство . Тя
извисява духа и облагородява сърцето , стремящо се към
съвършенство и удоволствие .
Създала си име на добра , честна и примерна жена ,
хитроумната Перонела не дава повод на съпруга си и за миг да
помисли , че е възможна някаква измама. Ето защо и в този
ден , в който се прибира по-рано и заварва вратата залостена ,
мъжът още повече се заблуждава в безкористността и
непорочието на своята невеста . Умелата и разсъдлива
Перонела веднага съзира опасността и намира мигновен изход
от настъ-пилата заплетена ситуация . Без грам колебание , свян
и притеснение в душата си , за-почва да хока мъжа си и да го
обвинява в безхаберие към нея , семейството и семейното
огнище . Изключително съобразителна и изобретателна , тя
окайва съдбата си на клета , добросъвестна и почтена
домакиня , посочвайки начините за любовно прегрешение на
една жена . Изричайки на глас , но по заобиколен начин , това ,
което самата тя от из-вестно време върши , Перонела
затвърждава заблудата в мъжкото съзнание . Лъжейки , тя се
изтъква като жертва на живота , принудена да робува на
съпруг-“тиранин” , който не ще да работи .
Изричайки всичко това , мъжът остава слисан и още повече се
убеждава в привидната святост на своята любима . Бистрият ,
ловък ум и досетливост са неразделан част от характера на
героинята . Тя успява по такъв начин да завърти нещата ,
преминавайки през различни перипетии , че да обърне
рискованата ситуация в своя полза . Перонела не се отчайва , а
напротив , с хитрост , настоятелност и миловид-ност , красивата
девойка убеждава наивния си беден съпруг , че непознатият
младеж , скрит в бъчвата , е всъщност купувач , който я
оценява . Тя насочва събитията по своя план и прави възможно
това , което не е и подозирала , че може да стане в присъст-
вието на мъжа й . Той и за миг не се осъмнява в намеренията
на това конте , а дори се съгласява да остърже бъчвата
отвътре , само и само да получи 7-те флорина . Улавяйки се в
капана , удостоява жена си с победата в този любовен преврат
и тя възтържествува като задоволява страстните копнежи и
младежкия порив на влюбеното конте . Изключително образно и
метафорично , с богатството на италианския език , Бокачо
пресъздава емоцията , страстта и насладата от
материализирането на любовта .
Щастливият изход на тази любовна драма е награда за
изключително изоб-ретателения ум на красивата Перонела , за
нейната дълбока чувственост , остроумие и досетливост , както
и за умението й с малко усилия , лъжейки съпруга си , да се
избави и да запази себе си . Героинята дръзко защитава своето
равноправие в любовта .
Тези увлекателни и живописни , поучителни и забавни образи и
картини раз-криват дълбоката душевност на героинята ,
стремяща се към пълна свобода и поле на изява . Любовта се
смята като неотменно право на новия ренесансов човек в
стремежа му към щастие . Човешкият ум е толкова “гъвкав” и
“пластичен “, че винаги ще намери начин да се измъкне по
най-добрия начин от всяка заплашителна ситуация в името на
собствената наслада , блаженство и самосъхранение . Именно
по този осеян с много препятствия , пречки и случайности път
на влюбените се разкрива най-убедително спо-собността и
стремежа на човека да воюва за своето право на избор ,
щастие и промяна на нечестната си съдба .
Според новия ренесансов поглед на Бокачо любовта не е грях ,
а проява на човешката потребност . Тя е неподвластна на
строги закони и правила и , за разлика от средновековния човек
, героите използват всички възможни средства за достигане на
целта .
Това е един общочовешки проблем , чието разрешаване не се
корени в миналото, а търси ключ към бъдещето . По този начин
събитията в Бокачовите новели в “Дека-мерон” отразяват
реалността с цялата й заплетеност и многообразие , като
характеризи-рат човешката нравствена уникалност с оръжието
на любовта .
Боряна Петрова Петрова , 10”б”клас
ЕГ”Акад. Л. Стоянов “ – гр. Благоевград
Ден VІІ , новела ІІ
Бокачовият “Декамерон” е една изключителна творба , събрала
в себе си 100 невероятни новели , разказани от 10 души – 7
дами и 3 кавалери , в продължение на 10 дни . Това са героите ,
представители на различни обществени слоеве ; хора от плът и
кръв , с ярки и оригинални характери и своя човешка
индивидуалност . Но събрани на едно място , дават пълна
представа за човешката същност , поставена пред редица
изпи-тания . Изгражда се един пъстър и разнообразен свят ,
разкриващ стойността на човешките ценности .
Но като водеща тема в сюжетното развитие и в основата на
всяка новела стои върховното чувство , наречено любов . Тя е
художественият проблем , който вълнува творческата мисъл на
Джовани Бокачо . Той търси хуманно обяснение на естественото
проявление на чувствата , белег за новата ренесансова
същност на човека . Любовта и нейната могъща сила
вдъхновява и направлява героите в техните постъпки ; тя е най-
значимата човешка ценност , без която животът му не би имал
смисъл . Затова няма забрани и правила , които да я възпрат .
Заявява се открито и дръзко , като буди одоб-рение и
удивление колко изобретателни и съобразителни могат да бъдат
влюбените в стремежа си към успеха и щастието в любовта.
Любовта като тематичен център е представена в различен
нюанс през всеки един от дните на беседване . През ден VІІ
мисълта се върти около това „как жените , било то от любов ,
било да запазят себе си , лъжат съпрузите си , а те или се
досещат , или не” . Тук Бокачо се стреми да ни запознае с
равноправието между жените и мъжете . Жената е равноправен
участник в любовния диалог . И тя има пълната свобода да
обича , да бъде обичана , пък и да си има любовник . Любовта
е дар , който не пита , а връхлита .
Много мъдро и напълно вярно звучат думите на Филострато при
представянето на новелата си . Той съвсем открито заявява , че
не само мъжете са дарени с правото да мамят своите съпруги ,
но и те не са вчерашни . Хитростта и уменията на една жена са
изключителни и тя може при каквито и да е обстоятелства да си
намери любовник , с когото да задоволи страстта си , а
съпругът й по никакъв начин да не заподозре нищо .
Затова той разказва една колкото комична , толкова и
поучителна история за млада жена , която , макар и от по-долно
съсловие , съобразява почти мигновено как да излъже съпруга
си , беден зидар , за да запази себе си . Красивата и миловидна
девойка, на име Перонела , попада в примката на едно конте ,
което се влюбва в нея и иска да я притежава . И оставайки
сама , докато мъжът й отива на работа , младата жена се
възползва от възможността да бъде със своя нов възлюбен
Джанело . Любовта окрилява, пленява цялото човешко
съзнание и поражда копнеж към постигане на блаженство . Тя
извисява духа и облагородява сърцето , стремящо се към
съвършенство и удоволствие .
Създала си име на добра , честна и примерна жена ,
хитроумната Перонела не дава повод на съпруга си и за миг да
помисли , че е възможна някаква измама. Ето защо и в този
ден , в който се прибира по-рано и заварва вратата залостена ,
мъжът още повече се заблуждава в безкористността и
непорочието на своята невеста . Умелата и разсъдлива
Перонела веднага съзира опасността и намира мигновен изход
от настъ-пилата заплетена ситуация . Без грам колебание , свян
и притеснение в душата си , за-почва да хока мъжа си и да го
обвинява в безхаберие към нея , семейството и семейното
огнище . Изключително съобразителна и изобретателна , тя
окайва съдбата си на клета , добросъвестна и почтена
домакиня , посочвайки начините за любовно прегрешение на
една жена . Изричайки на глас , но по заобиколен начин , това ,
което самата тя от из-вестно време върши , Перонела
затвърждава заблудата в мъжкото съзнание . Лъжейки , тя се
изтъква като жертва на живота , принудена да робува на
съпруг-“тиранин” , който не ще да работи .
Изричайки всичко това , мъжът остава слисан и още повече се
убеждава в привидната святост на своята любима . Бистрият ,
ловък ум и досетливост са неразделан част от характера на
героинята . Тя успява по такъв начин да завърти нещата ,
преминавайки през различни перипетии , че да обърне
рискованата ситуация в своя полза . Перонела не се отчайва , а
напротив , с хитрост , настоятелност и миловид-ност , красивата
девойка убеждава наивния си беден съпруг , че непознатият
младеж , скрит в бъчвата , е всъщност купувач , който я
оценява . Тя насочва събитията по своя план и прави възможно
това , което не е и подозирала , че може да стане в присъст-
вието на мъжа й . Той и за миг не се осъмнява в намеренията
на това конте , а дори се съгласява да остърже бъчвата
отвътре , само и само да получи 7-те флорина . Улавяйки се в
капана , удостоява жена си с победата в този любовен преврат
и тя възтържествува като задоволява страстните копнежи и
младежкия порив на влюбеното конте . Изключително образно и
метафорично , с богатството на италианския език , Бокачо
пресъздава емоцията , страстта и насладата от
материализирането на любовта .
Щастливият изход на тази любовна драма е награда за
изключително изоб-ретателения ум на красивата Перонела , за
нейната дълбока чувственост , остроумие и досетливост , както
и за умението й с малко усилия , лъжейки съпруга си , да се
избави и да запази себе си . Героинята дръзко защитава своето
равноправие в любовта .
Тези увлекателни и живописни , поучителни и забавни образи и
картини раз-криват дълбоката душевност на героинята ,
стремяща се към пълна свобода и поле на изява . Любовта се
смята като неотменно право на новия ренесансов човек в
стремежа му към щастие . Човешкият ум е толкова “гъвкав” и
“пластичен “, че винаги ще намери начин да се измъкне по
най-добрия начин от всяка заплашителна ситуация в името на
собствената наслада , блаженство и самосъхранение . Именно
по този осеян с много препятствия , пречки и случайности път
на влюбените се разкрива най-убедително спо-собността и
стремежа на човека да воюва за своето право на избор ,
щастие и промяна на нечестната си съдба .
Според новия ренесансов поглед на Бокачо любовта не е грях ,
а проява на човешката потребност . Тя е неподвластна на
строги закони и правила и , за разлика от средновековния човек
, героите използват всички възможни средства за достигане на
целта .
Това е един общочовешки проблем , чието разрешаване не се
корени в миналото, а търси ключ към бъдещето . По този начин
събитията в Бокачовите новели в “Дека-мерон” отразяват
реалността с цялата й заплетеност и многообразие , като
характеризи-рат човешката нравствена уникалност с оръжието
на любовта .
Боряна Петрова Петрова , 10”б”клас
ЕГ”Акад. Л. Стоянов “ – гр. Благоевград
Ренесансовият свят в „Декамерон”
Ренесансовият свят в „Декамерон”
(литературно-интерпретативно съчинение)
Творбата на Джовани Бокачо – „Декамерон” синтезира основните идеи на ранния Ренесанс в Италия. В този собник от 100 новели авторът утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишенни чусвтва и грехове, от господар и играчка на съдбата. Книгата като едно огледало на епохата, отразява един разнообразен и пръстроцветен образ на света.
Бокачо дава 100 версии за душевността и действията на човека от Ренесанса. Хората като съвкупност от различно човешки качества и в далечния 14 век и днес – в 21 век са еднакви в морално отношение и еднакво податливи на изкушения и ограничения. През всичките отминали векове е в сила кредото: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”.
Животът на хората от Ренесанса върви в две видимо противоречиви посоки. Едната определя човека като подвластен на съдбата, чиито господар е Провидението. Това напомня зависимостта от боговете в Средновековието. Другата посока показва човека като творец на своя живот, който с постъпките си и с желанията си сам определя своята участ. Хората започват да се чувстват силни, непобедими и самоуверени. Тази свобода, обаче означава и отговорност. Ренесансовият човек разбира, че падането на старите задръжки и разкрепостяването на духа и нравите може да довде до хаос и морална деградация. Писателят на „Декамерон” със завидно майсторство поставя необходимата граница, като за всяка човешка безотговрност поставя равно по сила възмездие.
Бокачо много находчиво използва една екстремална ситуация в живота на хората от Флоренция – чумната епидемия, за фон и повод в разказа на сто различно човешки съдби. Това е повод да се покаже колко лесно могат да се забравят човешките ценности пред лицето на смъртта. Значими стават отрицателните прояви, като жестокост и безсъредчие, които се приемат за едно разумно поведение и оцеляване: „Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжета и женита, че брат брата изоставяше, чичото – племенника, сестрата – брата, а често и жената – мъжа си”.
В противоположност на всички тези отчаяни хора, писателят показва 10 млади хора, които намират изход от опасността, като отиват извън града, където си дават среща природата и човешкия интелект. С разказа на 10 души по 10 новели за 10 дни се раждат новелите, в които се вижда човека в променящия се свят, чрез новите ренесансови ценности. В тези сто разказа се показват съобразителни, хитри и находчиви хора, които намират изход от всяка ситуация. Утвърждава се жизнерадостта и стремежа към любов като една от най-големите човешки радости. Любовтта обеднинява зависимостта на човека от съдбата и човекът, определящ сам своя живот.
Любовтта е най-вишата човешка ценност във всички новели на „Декамерон” и се изразява в различни форми – братска, родителска, любов между двама влюбени, любов към живота. Всеки се стреми към повече щастие и любов, като ползва собствената си ценноснта система, изградена от човешката природа. Не е грях това което не вреди на другия, а доставя само наслада и удоволствие от живота. Така Бокачо оправдава плътската любов – красиво и естетическо продължение на романтичните чувства.
Усещането за радостта от живота е във всеки разказ. Героите получават това което искат като се опитват с хитрост да измамят някого, борят се с всевъзможни препядствия поставени от хората и съдбата, разчитат на уменията си, залагат капани и прибягват до севъзможни трикове. Представени са живи хора, които изразяват своите истински чувства и преживявания, независимо дали са красиви, плътски, платонични, недостойни, предизвикани от алчност и егоизъм. Ренесансовият свят в „Декамерон” е отражение на живия реален свят с цялото си многообразие.
Любовтта е антитеза на смъртта, чрез която всички герой показват своето човешко достойнство и жизненост. Освен темата за любовтта и съдбата новелите включват и темата за разума и проявено благородства и великодушие. Човекът в Ренесансовият свят действа смело, енергично и умно, проявява чудеса от съобразителност и доблест. Всичко това помага да доведе събитията на собствения си живот до благоприятен край. Той е творец на съдбата си и сам твори съдбата си. В историите на Федериго, незаглъхналата през годините любов към Джована се издига над привързаността към обичания сокол. Той извършва жертвоприношение пред олтара на свещенните му чувства. Историята на богатия Натан е свързана с проявената от него сила да превъзмогне страха от смъртта и да остане верен на принципите си. Той удовлетворява желанието на завистливия Митридан, който в последствие горчиво се разкайва. В други новели тази разкрепостност на новия човек е представена комично, особено насочено към религиозните ритуали и митове. Такива са историите за Сер Чепарело, Сан Чапелето, брат Чипола и др.
Всеки един от геройте на Бокачо като Филомена, Пампинеа, Нефила и др. са интелектуално богати и любовтта характеризира човешката им нравствена уникланост. Силата за притворяване на духовния свят чрез любовтта се илюстрира чрез обичтта на Ифигения към Чимоне: „Възвишените добродетели, които небето вселило в тая благордна душа, били забутани... в най-затънтените кътчета не негово сърце, ...които единственно любовтта бидейки по-силна от съдбата успява да разкъса и строши”. Човек е господар на собствената си съдбата когато с него е силата на доброто. В много новели след безброй перипети, лъжливи вести за мнима смърт, след разбойнически нападения и похищения, разпознаване на брат и сестра в последния момент, загубени богатства, злобни клетви и прочие, влюбените Гостанца и Мартучо, Пиетро Бокамаца и Аньолела, Теодоро и Виоланта все пак се събират.
Човекът в „Декамерон” действа смело енергично и умно, за да се самоусъвършнства, защото няма по-голям грях от глупостта, когато не е вродена а е рожба на невежество. Произведението на Бокачо е предизвикало противоречиви оценки, но безпорен е фактът, че човекът от Новото време е представен като една нова идея. Животът е кратък, затова трябва да се живее тук и сега. Въздействието на произвдението е най-точно дадено от автора: „Тия разкази, каквито и да са мога да бъдат и верни и полезни, но това зависи от слушателя”.
http://www.kaminata.net/topic-t39043.html
Декамерон - ДЕН 4 - новела 6,7,8,9,10
НОВЕЛА VI
Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.
Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така:
— Сънят, описан в предишната новела, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, в която става дума за два съня; но докато първият сън се отнасяше за вече станали неща, то двата съня са свързани с работи, дето тепърва имало да стават; и двата съня се сбъднали веднага след като тия, които ги сънували, успели да споделят един с друг какво им се присънило. Трябва да знаете, мили мои дами, че на всички хора им се присънват най-различни неща; докато човек спи и сънува, всички сънища му изглеждат истински; но щом се събуди, почва да преценява, че някои от тях са действителни, други — вероятни, а трети — неотговарящи на действителността; въпреки това много сънища се сбъдват. По тази причина мнозина вярват на сънищата така, както биха повярвали на истински случки, и стават тъжни или весели според това, дали сънищата им внушават страх или надежда. И обратно: срещат се и такива хора, дето започват да вярват на сънищата едва след като ги сполети вещаната от тях беда. Не съм ни за едното, ни за другото, тъй като може сънищата не винаги да се сбъдват, но често пъти и истината показват. Убеден съм, че всеки от нас, и то неведнъж, е могъл да се увери, че те не винаги се оказват верни; новелата на Филомена обаче ни показа, че понякога сънищата се сбъдват; ще го потвърдя и аз с помощта на новелата, която възнамерявам да ви разкажа. Затуй аз мисля, че стига човек да живее и постъпва честно, няма защо да се бои от никакви лоши сънища, нито пък заради тях да се отказва от добрите си намерения; но човек не бива да вярва и на сънищата, отнасящи се до престъпни и лоши деяния, макар и те на пръв поглед да ги благоприятствуват, или, ако му се присънят повторно, да го насърчават да ги извърши; разбира се, и в противен случай човек пак не бива да се доверява изцяло на сънищата. А сега чуйте новелата.
Живял някога в град Бреша благородник на име месер Негро да Понтекараро; той имал много деца и между тях една дъщеря, на име Андреола, която била и млада, и голяма хубавица, но не била омъжена; не щеш ли, тя взела, че се влюбила в един свой съсед, на име Габриото, момък от долен произход, но голям красавец, добре възпитан и с изтънчени обноски; с помощта на своята прислужница младата жена така успяла да нареди работата, че Габриото не само узнал за любовта, която изпитвала към него Андреола, ами бил въвеждан често и в прекрасната градина на нейния баща, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна. А за да не може нищо освен смъртта да сложи край на тяхната щастлива обич, двамата станали тайно съпрузи.
Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“
Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.
Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“
Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.
Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.
Стражите съобщили на управителя за станалото а той наредил да я доведат в стаята му и я разпитал какво се е случило; заповядал да повикат лекари, за да прегледат мъртвеца и да видят дали не е отровен, или умъртвен по друг начин; но лекарите установили, че е умрял от задух, причинен от спукването на някакъв оток до сърцето. Управителят ги изслушал, разбрал, че вината на Андреола е малка, ала решил да й покаже, че иска да и подари онова, което не би могъл да й продаде, затуй казал на младата жена, че ще я пусне, ако тя му се отдаде; виждайки, че с думи няма да постигне нищо, той нарушил всякакво приличие и понечил да я насили. Но Андреола пламнала от негодувание, усетила прилив на сили и се защищавала мъжки, като го отблъсквала и ругаела с най-груби думи.
Рано сутринта месер Негро също узнал за станалото и потресен до смърт, се отправил към двореца на синьорията, придружен от множество свои приятели; управителят го уведомил най-подробно за всичко, а месер Негро настоял да му върнат дъщерята. Тогава управителят си рекъл, че ще бъде по-добре, ако сам той обвини себе си в опит за изнасилване на Андреола, преди тя да го е сторила, затова отначало похвалил нейната честност и постоянство, в подкрепа на което казал какво се опитал да й причини и как се държала тя; ала нейната твърдост му била направила силно впечатление и той се влюбил в нея, затова казал, че ако те (нейният баща и самата тя) се съгласят, той би се оженил на драго сърце за нея, въпреки че имала за съпруг мъж от долен произход.
Докато двамата водели тоя разговор, Андреола дошла при баща си, застанала на колене пред него, заплакала и занареждала: „Татко, убедена съм, че всичко сте чули и всичко знаете, поради това не мисля, че трябва да ви разказвам цялата история на моята смелост и на моето нещастие; но аз ви моля най-чистосърдечно и коленопреклонно да ми простите, задето си избрах за мъж оня, когото най-много харесвах, без да поискам разрешение от вас. Моля ви да ме дарите с тая милост не за да мога да живея и занапред, а защото искам да умра като ваша дъщеря, не като ваш враг.“ После се разридала и се проснала в нозете му.
Месер Негро, който бил вече доста стар, а освен това бил добродушен и сърдечен човек, като чул тия думи от устата на дъщеря си, се разплакал и плачейки, й помогнал да стане, а после й казал: „Дъще моя, много щях да се радвам, ако ти се беше омъжила за човек, който по мое мнение би бил достоен за теб; но щом изборът ти се е спрял на оня, когото си харесвала, аз също щях да го харесам; мъчно ми е само, че си скрила от мен, а това показва колко малко доверие си имала в твоя баща; мъчно ми е също, че си изгубила своя съпруг, преди аз да науча за него. Но каквото е станало — станало: нека това, което аз, за да угодя на теб, бих оказал на него, ако беше все още жив — сиреч да го почета като мой зет, му бъде оказано сега, след като е мъртъв.“ И обръщайки се към своите приятели и роднини, той наредил да устроят на Габриото тържествено погребение и да му окажат най-големи почести.
В това време за станалото се научили не само роднините на момъка, но и почти всички мъже и жени в града. Цялото това множество се струпало пред тялото на Габриото, което лежало в двора на синьорията върху плата на Андреола, отрупано с набраните през нощта рози; така Габриото бил оплакан не само от младата жена и от своите роднини, а и от целия народ — от почти всички жени в града и от мнозина мъже; при това бил оплакан не като човек от простолюдието, а като мъж от най-знатно потекло. После вдигнали тялото и най-видните граждани го понесли на своите рамене, за да го погребат с най-големи почести. Няколко дни по-късно, тъй като управителят продължил да настоява с предложението, което направил още в самото начало, месер Негро се опитал да поговори по тоя въпрос с дъщеря си; но тя не искала и да чуе за тази работа и със съгласието на баща си, заедно с прислужницата си, постъпила в един манастир, прочут със своята святост, където и двете живели дълго, водейки най-благочестив живот.
НОВЕЛА VII
Симона обича Паскуино; двамата отиват В градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.
Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:
— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и в къщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.
Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.
Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.
В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.
Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зла умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече, че от думите й не можал да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.
В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.
О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!
Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.
Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.
НОВЕЛА VIII
Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.
Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:
— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася пито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.
Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“
Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.
И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“
Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.
След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.
На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.
И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.
Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.
НОВЕЛА IX
Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.
Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:
— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.
Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.
Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.
Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.
Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“
Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.
НОВЕЛА X
Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.
Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:
— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.
И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.
След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.
Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.
Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.
При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.
Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.
Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“
Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.
Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“
Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.
На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.
Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.
След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“
Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.
Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“
Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.
Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.
Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.
Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции[1] глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.
Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:
— Увенчавам те с тоя венец, тъй като ти по-добре от който и да е друг ще съумееш така да наредиш, че утрешният ден да възнагради нашите дружки за всички преживяни днес терзания.
Фиамета имала дълги, къдрави златоруси коси, които се спускали върху крехките й, снежнобели рамене, кръглото й личице сияело бяло и румено, като букет от бели лилии и червени рози, очите й били ясни като на сокол, от малките и устни аленеели като рубини. Тя се усмихнала и отвърнала:
— Филострато, приемам тоя венец на драго сърце, а за да ти стане още по-ясно какво си направил, аз настоявам и още отсега заповядвам на всички да се подготвят, та утре да разкажат за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.
Това предложение допаднало на дружината; Фиамета извикала сенешала, дала му своите нареждания и се споразумели с него той да направи всичко, каквото било нужно; после се надигнала от мястото си и със звънлив глас разпуснала дружината, докато стане време за вечеря. Някои тръгнали да се разхождат из градината, чиято прелест нямало да им омръзне скоро, други се запътили към двете воденици отвъд градината, едни отишли на една страна, други — на друга; в очакване на вечерята всеки гледал да се забавлява и развлича според желанието си. Щом дошло време за вечеря, те както обикновено насядали около прелестния водоскок и се нахранили с най-голямо удоволствие, вкусвайки от приятно поднесените ястия. После станали от трапезата и както винаги почнали да танцуват и да пеят; Филомена повела танците, а кралицата се обърнала към Филострато със следните слова:
— Филострато, тъй като не бих искала да остана по-назад от моите предшественици, аз също желая да бъде изпята една песен по моя воля; и бидейки убедена, че песента, която ти сега ще изпееш, няма да бъде по-различна от твоите новели, искам да ни изпееш любимата си песен, за да не се случи така, че твоите патила и скърби да хвърлят печалната си сянка и върху следващите дни, както стана днес.
Филострато отвърнал, че ще го стори на драго сърце и тозчас захванал следната песен:
Сълзите ми показват днес
сърцето и вопиещия зов
за вярата предадена, Любов.
Когато ти, Любов, за първи път
положи тук жадувания лик,
не чаках аз спасение —
тъй пълна беше тя със озарение,
че сякаш бе поклон пред мъченик,
дошъл чрез теб в умът
ми болен някъде отвъд.
Но грешката си днеска сам
и не без болка знам.
Ти познавач ме стори на лъжите,
защото изоставен се видях
от нея — мойто упование;
от ден на ден изпадах под влияние
на прелестта й, неин паж станах
без мисъл за щетите,
за бъдещето и сълзите.
Но щом разбрах, че друг любим тя има,
изгони ме невъзмутима.
Щом себе си познах, навън, прогонен,
в сърцето ми поникна плач, уви,
и той е още в мен;
проклинам често оня час и ден,
Когато тя пред мене се яви —
на хубостта лика изконен,
към пламъците склонен;
надеждата и вярата безспира
душата ми ругае и умира.
И колко безутешно аз страдая
туй теб е, господарю, достояние,
че тебе викам с болен глас;
и в скръб такава пламвам аз,
че я смъртта не би била страдание.
О, нека дойде тя и сложи края —
живях жестоко и престъпно, зная.
Тъй моето пиянство ще завърши,
че гдето и да ида ще се скърши.
Аз нямам вече път и без закрила
смъртта една за мъката остава,
защото слага край, Любов,
на жребия така суров
и от живота нищ освобождава.
О, хайде, бързай, че насила
отне ми всяка радост мила.
Чрез мойта смърт я направи щастлива,
ако ухажване отново я опива.
Ако ли пък не всеки те запява,
о, песен, аз нехая, щом така
не може той да те изпее;
стремеж един да те владее:
Амур да найдеш нейде и с тъга
живота вече как ми става
омразен и горчив тъдява
да кажеш, молейки за пристан друг —
от туй честта му ще спечели тук
От думите на тая песен проличало съвсем ясно какво било настроението на Филострато и коя била причината за това негово състояние; и ако не бил мракът на спускащата се вече нощ, това можело да проличи от ясно по-ясно и по руменината, избила по лицето на една от танцуващите дами. Когато Филострато завършил своята песен, дружината изпяла още много други песни, докато станало време да си лягат. Тогава по нареждане на кралицата всички се отправили към своите покои.
Бележки
[1] Унция — в случая е употребено като название на стара златна монета.
Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.
Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така:
— Сънят, описан в предишната новела, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, в която става дума за два съня; но докато първият сън се отнасяше за вече станали неща, то двата съня са свързани с работи, дето тепърва имало да стават; и двата съня се сбъднали веднага след като тия, които ги сънували, успели да споделят един с друг какво им се присънило. Трябва да знаете, мили мои дами, че на всички хора им се присънват най-различни неща; докато човек спи и сънува, всички сънища му изглеждат истински; но щом се събуди, почва да преценява, че някои от тях са действителни, други — вероятни, а трети — неотговарящи на действителността; въпреки това много сънища се сбъдват. По тази причина мнозина вярват на сънищата така, както биха повярвали на истински случки, и стават тъжни или весели според това, дали сънищата им внушават страх или надежда. И обратно: срещат се и такива хора, дето започват да вярват на сънищата едва след като ги сполети вещаната от тях беда. Не съм ни за едното, ни за другото, тъй като може сънищата не винаги да се сбъдват, но често пъти и истината показват. Убеден съм, че всеки от нас, и то неведнъж, е могъл да се увери, че те не винаги се оказват верни; новелата на Филомена обаче ни показа, че понякога сънищата се сбъдват; ще го потвърдя и аз с помощта на новелата, която възнамерявам да ви разкажа. Затуй аз мисля, че стига човек да живее и постъпва честно, няма защо да се бои от никакви лоши сънища, нито пък заради тях да се отказва от добрите си намерения; но човек не бива да вярва и на сънищата, отнасящи се до престъпни и лоши деяния, макар и те на пръв поглед да ги благоприятствуват, или, ако му се присънят повторно, да го насърчават да ги извърши; разбира се, и в противен случай човек пак не бива да се доверява изцяло на сънищата. А сега чуйте новелата.
Живял някога в град Бреша благородник на име месер Негро да Понтекараро; той имал много деца и между тях една дъщеря, на име Андреола, която била и млада, и голяма хубавица, но не била омъжена; не щеш ли, тя взела, че се влюбила в един свой съсед, на име Габриото, момък от долен произход, но голям красавец, добре възпитан и с изтънчени обноски; с помощта на своята прислужница младата жена така успяла да нареди работата, че Габриото не само узнал за любовта, която изпитвала към него Андреола, ами бил въвеждан често и в прекрасната градина на нейния баща, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна. А за да не може нищо освен смъртта да сложи край на тяхната щастлива обич, двамата станали тайно съпрузи.
Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“
Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.
Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“
Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.
Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.
Стражите съобщили на управителя за станалото а той наредил да я доведат в стаята му и я разпитал какво се е случило; заповядал да повикат лекари, за да прегледат мъртвеца и да видят дали не е отровен, или умъртвен по друг начин; но лекарите установили, че е умрял от задух, причинен от спукването на някакъв оток до сърцето. Управителят ги изслушал, разбрал, че вината на Андреола е малка, ала решил да й покаже, че иска да и подари онова, което не би могъл да й продаде, затуй казал на младата жена, че ще я пусне, ако тя му се отдаде; виждайки, че с думи няма да постигне нищо, той нарушил всякакво приличие и понечил да я насили. Но Андреола пламнала от негодувание, усетила прилив на сили и се защищавала мъжки, като го отблъсквала и ругаела с най-груби думи.
Рано сутринта месер Негро също узнал за станалото и потресен до смърт, се отправил към двореца на синьорията, придружен от множество свои приятели; управителят го уведомил най-подробно за всичко, а месер Негро настоял да му върнат дъщерята. Тогава управителят си рекъл, че ще бъде по-добре, ако сам той обвини себе си в опит за изнасилване на Андреола, преди тя да го е сторила, затова отначало похвалил нейната честност и постоянство, в подкрепа на което казал какво се опитал да й причини и как се държала тя; ала нейната твърдост му била направила силно впечатление и той се влюбил в нея, затова казал, че ако те (нейният баща и самата тя) се съгласят, той би се оженил на драго сърце за нея, въпреки че имала за съпруг мъж от долен произход.
Докато двамата водели тоя разговор, Андреола дошла при баща си, застанала на колене пред него, заплакала и занареждала: „Татко, убедена съм, че всичко сте чули и всичко знаете, поради това не мисля, че трябва да ви разказвам цялата история на моята смелост и на моето нещастие; но аз ви моля най-чистосърдечно и коленопреклонно да ми простите, задето си избрах за мъж оня, когото най-много харесвах, без да поискам разрешение от вас. Моля ви да ме дарите с тая милост не за да мога да живея и занапред, а защото искам да умра като ваша дъщеря, не като ваш враг.“ После се разридала и се проснала в нозете му.
Месер Негро, който бил вече доста стар, а освен това бил добродушен и сърдечен човек, като чул тия думи от устата на дъщеря си, се разплакал и плачейки, й помогнал да стане, а после й казал: „Дъще моя, много щях да се радвам, ако ти се беше омъжила за човек, който по мое мнение би бил достоен за теб; но щом изборът ти се е спрял на оня, когото си харесвала, аз също щях да го харесам; мъчно ми е само, че си скрила от мен, а това показва колко малко доверие си имала в твоя баща; мъчно ми е също, че си изгубила своя съпруг, преди аз да науча за него. Но каквото е станало — станало: нека това, което аз, за да угодя на теб, бих оказал на него, ако беше все още жив — сиреч да го почета като мой зет, му бъде оказано сега, след като е мъртъв.“ И обръщайки се към своите приятели и роднини, той наредил да устроят на Габриото тържествено погребение и да му окажат най-големи почести.
В това време за станалото се научили не само роднините на момъка, но и почти всички мъже и жени в града. Цялото това множество се струпало пред тялото на Габриото, което лежало в двора на синьорията върху плата на Андреола, отрупано с набраните през нощта рози; така Габриото бил оплакан не само от младата жена и от своите роднини, а и от целия народ — от почти всички жени в града и от мнозина мъже; при това бил оплакан не като човек от простолюдието, а като мъж от най-знатно потекло. После вдигнали тялото и най-видните граждани го понесли на своите рамене, за да го погребат с най-големи почести. Няколко дни по-късно, тъй като управителят продължил да настоява с предложението, което направил още в самото начало, месер Негро се опитал да поговори по тоя въпрос с дъщеря си; но тя не искала и да чуе за тази работа и със съгласието на баща си, заедно с прислужницата си, постъпила в един манастир, прочут със своята святост, където и двете живели дълго, водейки най-благочестив живот.
НОВЕЛА VII
Симона обича Паскуино; двамата отиват В градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.
Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:
— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и в къщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.
Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.
Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.
В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.
Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зла умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече, че от думите й не можал да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.
В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.
О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!
Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.
Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.
НОВЕЛА VIII
Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.
Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:
— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася пито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.
Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“
Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.
И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“
Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.
След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.
На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.
И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.
Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.
НОВЕЛА IX
Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.
Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:
— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.
Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.
Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.
Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.
Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“
Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.
НОВЕЛА X
Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.
Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:
— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.
И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.
След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.
Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.
Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.
При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.
Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.
Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“
Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.
Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“
Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.
На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.
Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.
След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“
Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.
Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“
Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.
Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.
Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.
Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции[1] глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.
Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:
— Увенчавам те с тоя венец, тъй като ти по-добре от който и да е друг ще съумееш така да наредиш, че утрешният ден да възнагради нашите дружки за всички преживяни днес терзания.
Фиамета имала дълги, къдрави златоруси коси, които се спускали върху крехките й, снежнобели рамене, кръглото й личице сияело бяло и румено, като букет от бели лилии и червени рози, очите й били ясни като на сокол, от малките и устни аленеели като рубини. Тя се усмихнала и отвърнала:
— Филострато, приемам тоя венец на драго сърце, а за да ти стане още по-ясно какво си направил, аз настоявам и още отсега заповядвам на всички да се подготвят, та утре да разкажат за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.
Това предложение допаднало на дружината; Фиамета извикала сенешала, дала му своите нареждания и се споразумели с него той да направи всичко, каквото било нужно; после се надигнала от мястото си и със звънлив глас разпуснала дружината, докато стане време за вечеря. Някои тръгнали да се разхождат из градината, чиято прелест нямало да им омръзне скоро, други се запътили към двете воденици отвъд градината, едни отишли на една страна, други — на друга; в очакване на вечерята всеки гледал да се забавлява и развлича според желанието си. Щом дошло време за вечеря, те както обикновено насядали около прелестния водоскок и се нахранили с най-голямо удоволствие, вкусвайки от приятно поднесените ястия. После станали от трапезата и както винаги почнали да танцуват и да пеят; Филомена повела танците, а кралицата се обърнала към Филострато със следните слова:
— Филострато, тъй като не бих искала да остана по-назад от моите предшественици, аз също желая да бъде изпята една песен по моя воля; и бидейки убедена, че песента, която ти сега ще изпееш, няма да бъде по-различна от твоите новели, искам да ни изпееш любимата си песен, за да не се случи така, че твоите патила и скърби да хвърлят печалната си сянка и върху следващите дни, както стана днес.
Филострато отвърнал, че ще го стори на драго сърце и тозчас захванал следната песен:
Сълзите ми показват днес
сърцето и вопиещия зов
за вярата предадена, Любов.
Когато ти, Любов, за първи път
положи тук жадувания лик,
не чаках аз спасение —
тъй пълна беше тя със озарение,
че сякаш бе поклон пред мъченик,
дошъл чрез теб в умът
ми болен някъде отвъд.
Но грешката си днеска сам
и не без болка знам.
Ти познавач ме стори на лъжите,
защото изоставен се видях
от нея — мойто упование;
от ден на ден изпадах под влияние
на прелестта й, неин паж станах
без мисъл за щетите,
за бъдещето и сълзите.
Но щом разбрах, че друг любим тя има,
изгони ме невъзмутима.
Щом себе си познах, навън, прогонен,
в сърцето ми поникна плач, уви,
и той е още в мен;
проклинам често оня час и ден,
Когато тя пред мене се яви —
на хубостта лика изконен,
към пламъците склонен;
надеждата и вярата безспира
душата ми ругае и умира.
И колко безутешно аз страдая
туй теб е, господарю, достояние,
че тебе викам с болен глас;
и в скръб такава пламвам аз,
че я смъртта не би била страдание.
О, нека дойде тя и сложи края —
живях жестоко и престъпно, зная.
Тъй моето пиянство ще завърши,
че гдето и да ида ще се скърши.
Аз нямам вече път и без закрила
смъртта една за мъката остава,
защото слага край, Любов,
на жребия така суров
и от живота нищ освобождава.
О, хайде, бързай, че насила
отне ми всяка радост мила.
Чрез мойта смърт я направи щастлива,
ако ухажване отново я опива.
Ако ли пък не всеки те запява,
о, песен, аз нехая, щом така
не може той да те изпее;
стремеж един да те владее:
Амур да найдеш нейде и с тъга
живота вече как ми става
омразен и горчив тъдява
да кажеш, молейки за пристан друг —
от туй честта му ще спечели тук
От думите на тая песен проличало съвсем ясно какво било настроението на Филострато и коя била причината за това негово състояние; и ако не бил мракът на спускащата се вече нощ, това можело да проличи от ясно по-ясно и по руменината, избила по лицето на една от танцуващите дами. Когато Филострато завършил своята песен, дружината изпяла още много други песни, докато станало време да си лягат. Тогава по нареждане на кралицата всички се отправили към своите покои.
Бележки
[1] Унция — в случая е употребено като название на стара златна монета.
Абонамент за:
Публикации (Atom)