Георги Томалевски
Макар, че словесните паметници, които притежаваме не са винаги безспорни документи, ние можем да твърдим без съмнение, че началото на поезията трябва да търсим в незнайните пазви на народа. От там някъде, като по чудо изникват песниге, които носят белега на радости и скърби. Фолклорът и етнографията знаят повече за това начало, което можем да наречем колективно творчество на песни, текст и игра. В известен -смисъл ние можем да кажем, че и трите рода на поетическото творчество (епос, лирика и драма) са възникнали спонтанно в душата на народа. Те се явяват като три естествени пътища, по които се изливат набраните в народната душа емоции: жалби, възторзи и радости. Епосът като отглас на събитията, които вълнуват целия живот, лирика — отглас на личните любовни, или тъжни изживелици и най-после драмата с ранните игри, в които е вмъкнат и текст.
Проследявайки съвсем накратко развитието и същината на основните литературни родове, ние ще се помъчим да ги представим в една по-нова светлина от гледището на нашата основна тема. С настоящето изложение ние нямаме задача да дадем изчерпателни познания по теорията на литературното творчество, тъй като това би било скучно и неотговарящо на нашата замисъл. Нашата цел е да проникнем, колкото това ще ни се удаде, до тайниците на словесното изкуство и да налучкаме причините, които са породили тия родове и психологичната площ, на която те са намерили своето художествено осъществяване.
Проследявайки съвсем накратко развитието и същината на основните литературни родове, ние ще се помъчим да ги представим в една по-нова светлина от гледището на нашата основна тема. С настоящето изложение ние нямаме задача да дадем изчерпателни познания по теорията на литературното творчество, тъй като това би било скучно и неотговарящо на нашата замисъл. Нашата цел е да проникнем, колкото това ще ни се удаде, до тайниците на словесното изкуство и да налучкаме причините, които са породили тия родове и психологичната площ, на която те са намерили своето художествено осъществяване.
Ако трябва да проследим в едри линии проявата на словесното изкуство, ние трябва да го потърсим преди всичко в сложното явление, наречено синкретизъм. През тая форма са минали всички народи и всички изкуства. Ние може да го дефинираме като колективна обредно танцова игра, придружена с жест и песен. Там в тая праформа на изкуството, са се родили и текстът, и музиката, н играта. Много по-късно от общия дънер на това синкретично творчество са се отделили отделните форми на изкуството, за да се усъвършенствуват все повече и повече.
Като първо съдържание на това общо изкуство са митовете и сказанията. Нашият възглед по възникването на мита и сказанието ” не се покрива с конвенционалното разглеждане на въпросите. Едно банално схващане твърди, че първобитните народи в мрачината на своето суеверие, уплашени от природните стихии, са измислили религията, а във връзка с своите кошмарни представи за тия природни сили, са създали митологията. Това не е истина. Никой от нас не знае, колко е стар светът и колко неща са останали от времена, епохи и култури, отдавна погребани под вълните на океаните, отдавна заличени от могъщата ръка на творческите сили, които пренареждат живота на епохите по един велик план. Съществували са цикли и ери като тая на Лемурийската раса, като Атлантида и още други, заличени от катаклизмите в Атлантика или от ледената епоха по Европейския континент. Някакви далечни спомени трептят в сказанията и митовете на народите. Никой не знае тайната, по какъв начин са спасени тия митове от нявгашната залязла слава, за да бъде толкова смел да създава теории, според които невежеството и суеверието са творци на народните сказания. И сега, в неизследваните напълно негърски и червенокожи племена по Американския материк се откриват сказания и митове с такава поезия и с толкова символична дълбочина, че никой от нашите европейски фолклори не може да им съперничи.
Така или иначе, религиозният пиетет, преклонението пред величието на Твореца, лежи в началото на почти цялото поетическо творчество. Но това преклонение не е суеверие, не е невежествено само-залъгване и страх, но съзнателен израз на нещо съкровено, което народите са имали и ще имат в всички времена.
Митологията допуща в широките си рамки най-голяма творческа свобода, хиперболизъм, смесен с знание и образност. Тя заимствува образите си както от човешкото, така и от животинското царство и затова бива зооморфична и антропоморфична. Имената на звездите, зодиакалните и други съзвездия, не са случайни. Те са плод не само на митологични предания, но и в връзка с една наука за вселената, която в древната Халдея, Египет и Китай е имала могъщо развитие. Освен това, тия имена са символи за вековни, годишни, денонощни и други периоди в планетарния и вселенски живот. Когато митовете за по-голяма тържественост са бивали обличани в словесна художествена форма, получавали са се химни.
Индия — страната на най-могъщото развитие на религиозната философия, е най-богата с химни. Мантрите, Ведите, Упанишадите, Рамаяна, Махабхарата са типични образци за религиозна поезия и възторжени хвалебствия към великия Творец — Брама.
Сказанията са поетичната памет на народите и племената. Те се предават от поколение на поколение с някакво настойчиво и съкровено старание. Сякаш някаква ревност да не се загуби следата на родовия и племенен живот, кара хората от всички времена старателно и настойчиво да предават случките, събитията и копненията на идещите генерации. В затоплените стаи на селската и градска къща, при светлината на огнището, засъхналите устни на някоя старица или белобрад дядо предават тази съкровена и скъпа родова памет, която живее в душите като недосънуван сън и като мълчалива гордост. Това се случва навсякъде, по всички кътчета на земята.
Има митове и сказания с общ корен. Сходството, което литературната наука е открила в редица митове и сказания на различни народи, се дължи на техния общ произход — например, Арийския. Те са дошли като тайна заедно с първите праарийски преселници, кош о са донесли душата и смисъла на целия им живот из дебрите и степта на изтока. Миграцията на мотивите е сила, която преодолява всички препятствия, стига да има нещо човешко, което да буди емоциите: скърби, радости и копнежи на човешките сърца. Ето едно ярко доказателство, че макар и за най-различен племенен, народен и личен колорит, поетичното словесно творчество, както и. цялото изкуство въобще, е общочовешко, универсално, създадено за всички пробудени души по земята.
Като първо съдържание на това общо изкуство са митовете и сказанията. Нашият възглед по възникването на мита и сказанието ” не се покрива с конвенционалното разглеждане на въпросите. Едно банално схващане твърди, че първобитните народи в мрачината на своето суеверие, уплашени от природните стихии, са измислили религията, а във връзка с своите кошмарни представи за тия природни сили, са създали митологията. Това не е истина. Никой от нас не знае, колко е стар светът и колко неща са останали от времена, епохи и култури, отдавна погребани под вълните на океаните, отдавна заличени от могъщата ръка на творческите сили, които пренареждат живота на епохите по един велик план. Съществували са цикли и ери като тая на Лемурийската раса, като Атлантида и още други, заличени от катаклизмите в Атлантика или от ледената епоха по Европейския континент. Някакви далечни спомени трептят в сказанията и митовете на народите. Никой не знае тайната, по какъв начин са спасени тия митове от нявгашната залязла слава, за да бъде толкова смел да създава теории, според които невежеството и суеверието са творци на народните сказания. И сега, в неизследваните напълно негърски и червенокожи племена по Американския материк се откриват сказания и митове с такава поезия и с толкова символична дълбочина, че никой от нашите европейски фолклори не може да им съперничи.
Така или иначе, религиозният пиетет, преклонението пред величието на Твореца, лежи в началото на почти цялото поетическо творчество. Но това преклонение не е суеверие, не е невежествено само-залъгване и страх, но съзнателен израз на нещо съкровено, което народите са имали и ще имат в всички времена.
Митологията допуща в широките си рамки най-голяма творческа свобода, хиперболизъм, смесен с знание и образност. Тя заимствува образите си както от човешкото, така и от животинското царство и затова бива зооморфична и антропоморфична. Имената на звездите, зодиакалните и други съзвездия, не са случайни. Те са плод не само на митологични предания, но и в връзка с една наука за вселената, която в древната Халдея, Египет и Китай е имала могъщо развитие. Освен това, тия имена са символи за вековни, годишни, денонощни и други периоди в планетарния и вселенски живот. Когато митовете за по-голяма тържественост са бивали обличани в словесна художествена форма, получавали са се химни.
Индия — страната на най-могъщото развитие на религиозната философия, е най-богата с химни. Мантрите, Ведите, Упанишадите, Рамаяна, Махабхарата са типични образци за религиозна поезия и възторжени хвалебствия към великия Творец — Брама.
Сказанията са поетичната памет на народите и племената. Те се предават от поколение на поколение с някакво настойчиво и съкровено старание. Сякаш някаква ревност да не се загуби следата на родовия и племенен живот, кара хората от всички времена старателно и настойчиво да предават случките, събитията и копненията на идещите генерации. В затоплените стаи на селската и градска къща, при светлината на огнището, засъхналите устни на някоя старица или белобрад дядо предават тази съкровена и скъпа родова памет, която живее в душите като недосънуван сън и като мълчалива гордост. Това се случва навсякъде, по всички кътчета на земята.
Има митове и сказания с общ корен. Сходството, което литературната наука е открила в редица митове и сказания на различни народи, се дължи на техния общ произход — например, Арийския. Те са дошли като тайна заедно с първите праарийски преселници, кош о са донесли душата и смисъла на целия им живот из дебрите и степта на изтока. Миграцията на мотивите е сила, която преодолява всички препятствия, стига да има нещо човешко, което да буди емоциите: скърби, радости и копнежи на човешките сърца. Ето едно ярко доказателство, че макар и за най-различен племенен, народен и личен колорит, поетичното словесно творчество, както и. цялото изкуство въобще, е общочовешко, универсално, създадено за всички пробудени души по земята.
Няма коментари:
Публикуване на коментар