Понятието "лирически герой"

Христо Стефанов
От ученическия чин сме запомнили един натрапчив фантом, който нерядко се е изпречвал между нас и очарованието на поетическата творба - така нареченият "лирически герой". Впрочем, терминът едва ли е виновен, че в опростителските анализи често служи за свеждането на богатото поетическо съдържание до една удобна форма. Нека пак си спомним ученическите години: "В поезията на Ботев лирическият герой е борецът-революционер", гласеше една от заучаваните наизуст формулировки. Вярна ли е тя? Би било правилно, ако кажем, че в най-общи линии е вярно, но е много бедна, защото не способствува за по-задълбочено навлизане в поетическия свят на гения. Ала това е само външната страна на въпроса. Ако се опитаме да разберем какво всъщност приемаме за лирически герой, ще видим, че най-често ние го идентифицираме с автора, с поета. Естествено, от значение тук е изповедността на лириката. Другият път, по който определяме понятието лирически герой, е чрез характеристиката му било в социален, било в психологически аспект. (Тогава формулата гласи: "Лирическият герой изпитва такива и такива чувства")
Подобно разбиране на понятието ":лирически герой" има сериозни основания - не само силата на традицията, но и това, че ни насочва към съществени страни в съдържанието на поетическата творба. Но то е твърде общо, твърде "грубо", за да можем с негова помощ да разкрием идейно-емоционалните пластове и нюанси на стохотворението. И това особено ясно личи в някои лирически жанрове. Кой е например лирическият герой в следното стихотворение на Николай Лилиев:

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла -
пеперуди, пеперуди,
тънки, сребърни крила.

Едва ли някой би казал, че лирически герои са пеперудите. И едва ли някой би могъл да определи чувствата, които изпитва лирическият герой (ако приемем, че това е самият поет), освен с най-общи думи: жизнерадост, възторг. Тогава с какво ни вълнува тази творба? Очевидно с това, че в нея е изразено едно общочовешко съдържание: кой не познава преклонението пред природата и красотата, опиянението от свежестта на утрото, стигащо до почти пантеистично сливане със света. Но това, което всеки от нас смътно е усещал понякога, поетът е успял да изрази; именно затова неговото стихотворение ни вълнува, защото сякаш ни разказва нашите собствени преживявания.
Така стигаме до една съществена особеност на лириката: нейната специфична обобщеност. Пределно съкровена и искрена изповед, тя може да съществува като изкуство само ако в личното, неповторимото открие общочовешкото, онова, което ще развълнува всеки читател - защото е част от съкровените преживявания на самия него.. В светлината на тази стара истина и понятието "лирически герой" се разкрива по новому.
Най-често срещаната грешка на читателите с по-скромна естетическа подготовка е идентифицирането на лирическия герой с автора. Не е нужен много труд, за да оборим тази заблуда. Например Христо Смирненски не е участвал в Червената армия, но това не му е попречило да напише вълнуващи стихове за червените ескадрони...
Добре, но можем ли да кажем, че тук лирически герои са "червените ескадрони", тоест обобщен образ на бойците от Червената работническо-селска армия? Беспорно да. И все пак - герои на творбата са не само те. Смирненски не просто описва или възпява подвига на будьоновци: преклонението, възторгът и възхвалата в одата са преплетени със собствената му оценка на историческата мисия на Червената армия, с неговото пророческо виждане на смисъла и целта на борбата - "...възцарете вечна обич, вечна правда над света." Забележително съчетание - обичта е приравнена към правдата! В скръбта и разрухата на Гражданската война поетът е успял да прозре далечните хуманни цели на революцията, затова неговата творба не е само описание и възхвала на подвига, а и осмислянето му - в перспективата на историята.
В случая понятието "лирически герой" се разкрива пред нас като сложно и многопластово понятие, което не се отнася само до "персонажите" на творбата - онези, които са изобразени в нея. Защото няма поетическо изображение без лично отношение - без в него да присъства творецът със своите представи и оценки на действителността.
Но и личното отношение не е "лично" в обичайния смисъл на думата - индивидуално, неангажиращо никой друг. Тъкмо напротив - това "лично" отношение съвпада с обективната истина, с бъдещата оценка на историята, и затова представлява интерес за толкова много и различни читатели.
Както виждаме, понятието "лирически герой" - на пръв поглед монолитно като атома - също като атома се оказва разложимо на много съставки, които съществуват в своето диалектично единство. Лично и неповторимо като съкровеност и убеденост, то е същевременно и всеобщо и всечовешко като съдържание, за да развълнува читателя. Нерядко тази своебразна "множественост" на лирическия герой е демонстративно оголена в дадена творба. Преследвайки специфичен художествен ефект - както е например в стихотворението "Двубой" на Вапцаров. Изградено върху монтажно-асоциативния принцип, произведението разкрива съдбите на редица герои - от загиналия в мината работник до убитото на барикадата гаврошче. Всяка от тези човешки съдби е заключена в една лаконична строфа. И всяка от строфите завършва с учудващото заключение: "Това бях аз!". А това е още по-странно, защото някои от отделните епизоди-строфи имат съвсем противоположно съдържание, техните герои са антиподи. Както например:

На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.

Всъщност многобразието на персонажите, всеки от които е и различен, и сходен с лирическия герой (затова се повтаря е стихът "Това бях аз!) най-пряко изразява идеята на творбата.. Показвайки сходното в съдбите на работниците, които се отличават с различна класовоосъзнатост, Вапцаров в действителност изгражда образа на работника в неговото историческо развитие - от състоянието на пасивна жертва, през ренегатството, до барикадите на съзнателната борба. Затова всеки от персонажите е част, така да се каже, от героя на цялото стихотворение. А позицията на поета е най-пряко изразена в началните и финалните стихове, които разкриват и осмислят показаните епизоди.
Внимателният читател сигурно вече е забелязал една съществена разлика - разликата между персонаж и лирически герой. Наистина в много случаи поетът пресъздава в своята творба образи, които безспорно са различни от самия творец. Това може да бъдат както исторически личности ("Паисий" на Вазов), типични герои ("Йохан" на Смирненски) или въобще събирателни образи, както в "Червените ескадрони". Очевидно в такъв случай по-правилно е да се говори за изобразен персонаж. А лирическият герой е по-сложно понятие - той включва и авторското отношение към пресъздадената действителност.
Тогава - може би ще попита някой - кой е лирическия герой в пряко изповедните творби? Там няма персонажи, значи лирически герой е самият автор?
Нека не бързаме с отговора. Нека прочетем първата строфа на една творба от този тип - "Не бой се и ела" на Яворов.

По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред;
миг негде ако спра, пред мене зине гроба
на всеки идеал - и бързам пак напред,
тъй може би проклинан в майчина утроба...
Но ти ела, напук на орисия зла,
не бой се и ела.

И последната строфа:

Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко тепла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз;
свидетелствувай още лудата безбрежност
на моята любов... Напук на участ зла,
не бой се и ела.

Специалистите могат да кажат кога е написано произведението, кому е посветено, да разкажат за отношенията между Яворов и тази, на която е посветена творбата. Но какво ще допринесе това, нима читателят по-дълбоко ще вникне в трагичната изповед на човека, който и сред ледения мраз на буржоазното общество е успял да запази в душата си топлината на вярата в доброто? И това, което за учения е обясним стремеж към изчерпателност - да знае всичко - за определена категория читатели се превръща в пошъл интерес, към "пикантните" моменти от живота на твореца.
Тук не говорим за това колко условни са всички посвещения; по-важно е, че един такъв "конкретен" поглед към произведенето често измества общочовешкото съдържание за сметка на любопитството към личния живот на твореца. Много точно пише по този въпрос съветският литературовед В. Еткинд в прекрасната си популярна книга "Да поговорим за стиховете": "Лиричеката поезия има една особена черта, характерна въобще за всички поетически произведения - неопределеност. Героят на стихотворението, бил той "аз"-ът на поета или любимата, или майката, към която се обръща, винаги е достатъчно неясен, за да може всеки читател да си представи на негово място самия себе си или своята любима, своята майка."
Разбира се, има и по-сложни, в които взаимоотношенията "лирически персонаж - лирически герой" са по-комплицирани - преди малко разгледахме някои подобни примери. Но в основното Еткинд е прав - именно тази "неопределеност" обуславя възможността поетическата творба да вълнува много и различни читатели.