Същност на литературното творчество

Георги Томалевски

Поезията ни увежда към чара на словесното изкуство с думите, които тук са цветните петна на  живописта. И поезията или общо словесното изкуство твори образи, но то не оставя за тях видим формален отпечатък, а само символи — писмо, по което ние събуждаме в душата си ония мисли й преживявания, които са възникнали “в творческото съзнание на поета. Въображението е арената, на която се твори това магическо чудо, защото словото събужда преди всичко нашето въображение. Веднага трябва да изтъкнем съществената отлика между словесното и изобразителното изкуство. Последното ни налага един образ, в глъбините на който ние трябва да открием творческата замисъл. Словото ни оставя свободни, сами да създаваме образите и да ги наредим върху очарователния свят на собственото въображение, така както ние желаем. В такъв случай, картините в света на въображението при поезията, у различните четци са различни. Никой не знае, каква е картината и у самия творец. Ето защо, поезията е по-неземно изкуство от живописта или скулптурата, Тя се приближава повече до чистата музика, макар, че музика ние откриваме и в ритъма ка линиите, светлите петна и нюансите.
Поетичното творчество притежава и друг елемент, който го приближава до музиката. Тоя елемент е времето. Времето е мрежа, в която се вплитат словесните сигнали, за да породят действието в света на въображението. Следователно, словесното поетично изкуство се гради последователно и всеки път, когато се чете дадено произведение. Тоя градеж за различните четци се сглобява въ различни картини, съставени от разнородни „веществени” представи. но все пак за всички, които се докоснат до книгата, има нещо общо. Общи са идейните отправителни пътища и звуковата музикална сила на словото, стига тя да може успешно да бъде изтръгната от думите.

При живописта или скулптурата, имаме съвсем друго нещо. Зрителят не участвува при създаването на творбата. В нея ние имаме един миг от живота — смразен н проектиран веднъж за винаги. От тоя миг ние сме длъжни да изтръгнем миналото, бъдещето и цялата вечност.
И в чара на словото ние можем да повторим онова, което бихме казали за всяко друго изкуство: Формата, която въплътява идеята, сама по себе си не е достатъчна. Както в скулптурата, така и тук, и най-идеално постигнатата форма не е още изкуство» ако в нея няма художествено съдържание. И в поезията, следователно, формата трябва да бъде изпълнена с художествено съдържание. Да има, с други думи, нещо от огъня на великото майсторство, скрито като божествена глъбина в всяка сричка на това. слово. Бекон като разглежда поезията откъм нейната същина и форма, казва, че същината принадлежи на творческото въображение, а формата — на граматиката или на разсъдъчната част от мисловната ни способност. Тази идея Бекон е взел от Платона, Платон нарича поезията дарба или изкуство, с което даваме форма на идеите или на нашето божествено вдъхновение. Разликата между същината и формата в поезията, според древния философ, е както разликата между душа и тяло.
На друго място за същото са казани следните думи:
„Не можем всеки сръчен стихотворец да наречем поет. Да наречем някого поет имаме право тогава, когато освен добрите стихове, да сме съзрели възторг или такова вдъхновение, което издига и просветлява душата. Колко се заблуждават и лъжат ония, които са свикнали безразсъдно да си въобразяват, че голямата слава на Орфея, Омира, Пиндара, Есхика, Софокла и безсмъртието, на което те се радват, се дължи само на плана в творенията им, на хармонията на стиха и на сполучливата работа на тяхната дарба. Тия примамни външности — форма на тяхната поезия — отдавна биха изчезнали, биха се пръснали като чупливи съсъди в потока на вековете, ако трайността им не бе увековечена от въодушевяващия ги смисъл.”
Явно е, следователно, че и тук, в словесното изкуство, ние откриваме двойната природа на творчеството, изразена в двете думи: форма и съдържание.
Тъй като словесното творчество се е зародило в езика, в музикалността и неговата ритмика, следва да се заключи, както това е официално направено, че поезията се е създала много по-рано от прозаическата литературна творба. Това се доказва и с обстоятелството, че в началото думите, които придружавали песните са служили само като средство за подържане на ритъма, като много малко се е обръщало внимание на самия словесен смисъл. Много по-късно значението на този смисъл е пораснало до степен да стане самостойно изкуство. Затова ние -считаме, че разказът, повестта и романа са най-младите издънки на словесното изкуство, тъй като най-после са се обособили като отделни видове, освободени от напевната музикална същина на ранната поезия. Оскар Уайлд казва, че в ръцете на поета е лъкът, а цигулката е човешката душа. Това идва да потвърди и тук в словесното изкуство, както и навсякъде за съществуванието на двата полюса. Единият от тях е творецът — носител на идеите, а другият е тоя, който ги осъществява в собственото си творческо съзнание. „Поетическото” състояние на твореца непременно ще трябва да породи съответно състояние и у възприемащия неговото произведение, за да се създаде творческа завършеност. Ние, обаче, не сме съгласни, че поетическото творчество, което си служи с въображението на човека, създава илюзии. Напротив, словесното изкуство е сваляне на идеи от едкн реален свят, защото реалност в истинския смисъл на словото е идеята, която владее света. Независимо от това, дали певецът е настроен в епически^ лиричен или драматичен дух, той борави с идеи, с образи и слово, следователно, твори изкуство, което насочва към познаване на истината. Някои питат, от кога започва словесното изкуство. От времената, когато човек се е опитвал да изобразява първите знаци на своята писменост, от необикновените и загадъчни знаци на ацтеките (Мексико), през възлите на перуанците, през черните внушителни изображения на древния Китай и Япония, в писанията на индусите — в божествените стихове на Дхаммапада, в необикновените изображения на египетското изкуство, в Библията — най-голямата и най-могъща книга на света, в великолепието на героичните и любовни песни на Тааббат Шаррп — първият от поетите на Арабия, или в „Китаб а л Аггани” — книга на песните, през Персия, която роди Мевлана Джелаледдин Руми,, през огромното литературно богатство на Елада и Рим, през Омира, Виргилий, Хораций и Сенека, през цялото средновековие до Данте, Байрон, Гьоте, Шилер, Достоевски, Толстой, Горки и до наши дни — това е историята на човешкия дух, свързана с историята на словесното изкуство, огледалото на възхода,, възторга и пророчеството на народите.
Представете си, какво би представяло това’ човечество без тия синове на светлината, без тия пламнали сърца, чиито огън сгряна дългата и студена низа от човешко шествие, преминало скромно през панорамата на живота. Какво би станало с тая, планета, ако не бяха върху нея тия песни, възторзи и тия страдания на поетите и мислителите, които практичните хора таксуват едва ли не като загубени..
Благословени поетите от всички времена! Небето и земята ще преминат, но тяхна ще бъде победата в деня, когато ще се сринат на прах всички кумири и всяка лъжа. Когато над сивото пепелище на погиващата нищета ще бъде мрак, човечеството ще потърси своите поети и пророци, които ще се слеят в едно грамадно възхождащо слънце. По това слънце са копнеели всички пробудени души и сърца.

Георги Томалевски