През 1874 г. в Белград и седем години по-късно в Санкт Петербург са публикувани двата обемисти тома на „Веда Словена„, съставени от босненеца Стефан Веркович, с подзаглавие „Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“. Това откровено заявление, че българите също са създали свои „книги на знанието“ във време, когато повечето европейски народи дори не са познавали буквите, прозвучало направо фантастично. Самият Веркович дори настоявал в писанията си за приоритет на славяните пред индусите: „нашата“ Веда е по-стара от „тяхната“ и дори твърдял, че езикът на славяните е „придобил преднина над гръцкия“.
Индийските Веди са създадени през Х в.пр. Хр. и се считат за най-старите книги на човечеството. В тях се съдържат оригинални мисли и възгледи с философска насоченост на религиозна основа за различните сфери на живота. „Веда“ означава знание. Думата има същия произход, както исландската дума „едуа“. „Едуа“ се нарича сборникът от староисландски митологични песни, създадени през ХІІ в. Той, както и Ведите, е събрал химни и митове, етнографски и географски описания.
Публикуването на „Веда Словена“ станало най-голямата литературна и фолклорна сензация от Русия до Франция, която за кратко време разделила учени и инелектуалци на два враждуващи лагера. Правителството на Франция два пъти изпращало свои инспектори да проверяват достоверността на епоса в България – Югозападните Родопи. До днес не е заглъхнал спорът автентични народни умотворения ли съдържа „Веда Словена“. Въпреки многократно изказани мнения на авторитетни учени, еднозначен отговор на тази голяма загадка все още не е даден.
По времето, когато Веркович публикува „Веда Словена“, в Германия братя Грим вече били основали германистиката и започнали сериозни проучвания на германския национален фолклор. Събирателството на всякакви фолклорни материали било провокирано у интелектуалците от Стария континент благодарение на зародилия се романтизъм. Това изглежда подбудило и братя Миладинови да заработят със завидно упорство по съставянето на сборника „Български народни песни“. Където фактите понякога не достигали, ръководени от своя безкраен патриотизъм, романтиците често прибягвали към фалшификации, които считали за безобидни в името голямото си дело.
Ако „Веда Словена“ била фалшификат, общо било мнението, че той далеч надминава всичко известно до своето публикуване. Прочутият с големия си обем немски епос „Песен за Нибелунгите“ съдържал 9776 стиха, а само двата тома на нашенската“Веда“ включвали 23 809. Веркович в отговор на всички съмнения дори твърдял, че е събрал още поне десет пъти повече стихове.
Свръхголемият обем на „Ведата“, в която песни като „Женитбата на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале“ е 1532 стиха, „Рождение Орфеово“ е 1153 стиха, „Сонцева женитба со мома Вълкана“ е 1028 стиха, „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“ – 853 стиха, бил главният от аргументите на нейните противници. В отговор защитниците й заявявали, че дълги творения се срещат и в други сборници с български народни песни: „Стоян и потеря“ – 402 стиха, „Седем юнака и арапин“ – 442, „Радул бег, Мирчо Войвода и крал Шишман“ – 574 стиха, „Клането в Батак“ – 729 стиха… И в световната литература съвсем не липсват огромни поеми като византийската „Дигенис Акрит“ от X в., киргизкият епос „Манас“, съставен от два записа, всеки от които с по 200 хиляди стиха. Сказанията на Якутския героичен епос имат дължина 10-15 хиляди стиха. Много обемни са и устните сказания „Джангар“ – народният епос на калмиките и „Алпамиш“ – на узбекските.
Без особени основания критиците твърдят, че на народните певци не е присъщо помненето на много дълги песни. Познавам лично индийски духовни водачи и считани за живи светци садху, които знаят наизуст четирите Веди. В манастира Великата лавра на Света гора се запознах с монаха Абукум, който е наизустил Библията и може да реди цитати в продължение на часове. Да си припомним и за мюсюлманските мъдреци-мистици, които знаят Корана наизуст.
Много именити наши творци и интелектуалци през годините оценявали високо „Веда Словена“. П.Р.Славейков подканял родолюбците и учебните дружества в България да подпомогнат „за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност“. Л.Каравелов пък казал: „ако ме попитат: „Колко книги имате на езикът си?“, тряба да отговорям: „Имаме две книги!“. И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух – тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича“.
През 1925 г. известният литературен историк и фолклорист Иван Шишмановзаявил: „макар и окончателно развенчана, „Веда Словена“ е първата българска книга от международно значение“.
Всъщност колкото и аргументирани да изглеждат „войните“ от двата лагера „за“ и „против“ „Веда Словена“, последната дума все още не е казана и изследването на този голям български литературен феномен безспорно трябва да продължи.
Цяло щастие е, че двата тома бяха издадени преди няколко години.
Стефан Веркович (1827-1893 г.) бил бивш францискански монах, който се установил да учителства в Македония през 1850 г. През дългогодишния си престой в страната той станал известен като страстен изследвач на нейния фолклор и етнография. Бил голям противник на политическите фалшификации и на великодържавните стремежи на Сърбия и Гърция към Македония, в която по общото европейско мнение преобладавали българите.
Иван Гологанов (1839-1895 г.) е учител, който срещу скромно възнаграждение се заел да събирането на народни песни от Югозападните Родопи в продължение на 12 години и да ги предоставя на Веркович. Вторият по-късно щял да ги издаде в своите прочути два тома, с твърдението, че били събирани от самия него. Гологанов е роден в село Търлис недалеч от днешния гръцки град Сидерокастрон. Произходът му съвсем не е „обкновен и селски“, теза поддържана от противниците на „Веда Словена“. Единият от братята му бил митрополит на Скопие, другият – игумен на Бачковския манастир. Самият Иван Гологанов свободно си служел със старогръцки и новогръцки езици и познавал отлично гръцката митология и творчеството на Омир.
Заради своята събирателска дейност бил преследван непрекъснато от турските власти и дори прекарал известно време в кауша. Това е очевидно доказателство за неговите патриотични и в никакакъв случай не комерсиални подбуди. Фактът, че българският премиер Стефан Стамболов му предлагал да се пресели в София и да получава висока пенсия, говори в полза на последното. На упреците, че иска да възнагради един явен литературен лъжец, Стамболов отвръщал с думите: „Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно…“
Индийските Веди са създадени през Х в.пр. Хр. и се считат за най-старите книги на човечеството. В тях се съдържат оригинални мисли и възгледи с философска насоченост на религиозна основа за различните сфери на живота. „Веда“ означава знание. Думата има същия произход, както исландската дума „едуа“. „Едуа“ се нарича сборникът от староисландски митологични песни, създадени през ХІІ в. Той, както и Ведите, е събрал химни и митове, етнографски и географски описания.
Публикуването на „Веда Словена“ станало най-голямата литературна и фолклорна сензация от Русия до Франция, която за кратко време разделила учени и инелектуалци на два враждуващи лагера. Правителството на Франция два пъти изпращало свои инспектори да проверяват достоверността на епоса в България – Югозападните Родопи. До днес не е заглъхнал спорът автентични народни умотворения ли съдържа „Веда Словена“. Въпреки многократно изказани мнения на авторитетни учени, еднозначен отговор на тази голяма загадка все още не е даден.
По времето, когато Веркович публикува „Веда Словена“, в Германия братя Грим вече били основали германистиката и започнали сериозни проучвания на германския национален фолклор. Събирателството на всякакви фолклорни материали било провокирано у интелектуалците от Стария континент благодарение на зародилия се романтизъм. Това изглежда подбудило и братя Миладинови да заработят със завидно упорство по съставянето на сборника „Български народни песни“. Където фактите понякога не достигали, ръководени от своя безкраен патриотизъм, романтиците често прибягвали към фалшификации, които считали за безобидни в името голямото си дело.
Ако „Веда Словена“ била фалшификат, общо било мнението, че той далеч надминава всичко известно до своето публикуване. Прочутият с големия си обем немски епос „Песен за Нибелунгите“ съдържал 9776 стиха, а само двата тома на нашенската“Веда“ включвали 23 809. Веркович в отговор на всички съмнения дори твърдял, че е събрал още поне десет пъти повече стихове.
Свръхголемият обем на „Ведата“, в която песни като „Женитбата на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале“ е 1532 стиха, „Рождение Орфеово“ е 1153 стиха, „Сонцева женитба со мома Вълкана“ е 1028 стиха, „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“ – 853 стиха, бил главният от аргументите на нейните противници. В отговор защитниците й заявявали, че дълги творения се срещат и в други сборници с български народни песни: „Стоян и потеря“ – 402 стиха, „Седем юнака и арапин“ – 442, „Радул бег, Мирчо Войвода и крал Шишман“ – 574 стиха, „Клането в Батак“ – 729 стиха… И в световната литература съвсем не липсват огромни поеми като византийската „Дигенис Акрит“ от X в., киргизкият епос „Манас“, съставен от два записа, всеки от които с по 200 хиляди стиха. Сказанията на Якутския героичен епос имат дължина 10-15 хиляди стиха. Много обемни са и устните сказания „Джангар“ – народният епос на калмиките и „Алпамиш“ – на узбекските.
Без особени основания критиците твърдят, че на народните певци не е присъщо помненето на много дълги песни. Познавам лично индийски духовни водачи и считани за живи светци садху, които знаят наизуст четирите Веди. В манастира Великата лавра на Света гора се запознах с монаха Абукум, който е наизустил Библията и може да реди цитати в продължение на часове. Да си припомним и за мюсюлманските мъдреци-мистици, които знаят Корана наизуст.
Много именити наши творци и интелектуалци през годините оценявали високо „Веда Словена“. П.Р.Славейков подканял родолюбците и учебните дружества в България да подпомогнат „за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност“. Л.Каравелов пък казал: „ако ме попитат: „Колко книги имате на езикът си?“, тряба да отговорям: „Имаме две книги!“. И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух – тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича“.
През 1925 г. известният литературен историк и фолклорист Иван Шишмановзаявил: „макар и окончателно развенчана, „Веда Словена“ е първата българска книга от международно значение“.
Всъщност колкото и аргументирани да изглеждат „войните“ от двата лагера „за“ и „против“ „Веда Словена“, последната дума все още не е казана и изследването на този голям български литературен феномен безспорно трябва да продължи.
Цяло щастие е, че двата тома бяха издадени преди няколко години.
Стефан Веркович (1827-1893 г.) бил бивш францискански монах, който се установил да учителства в Македония през 1850 г. През дългогодишния си престой в страната той станал известен като страстен изследвач на нейния фолклор и етнография. Бил голям противник на политическите фалшификации и на великодържавните стремежи на Сърбия и Гърция към Македония, в която по общото европейско мнение преобладавали българите.
Иван Гологанов (1839-1895 г.) е учител, който срещу скромно възнаграждение се заел да събирането на народни песни от Югозападните Родопи в продължение на 12 години и да ги предоставя на Веркович. Вторият по-късно щял да ги издаде в своите прочути два тома, с твърдението, че били събирани от самия него. Гологанов е роден в село Търлис недалеч от днешния гръцки град Сидерокастрон. Произходът му съвсем не е „обкновен и селски“, теза поддържана от противниците на „Веда Словена“. Единият от братята му бил митрополит на Скопие, другият – игумен на Бачковския манастир. Самият Иван Гологанов свободно си служел със старогръцки и новогръцки езици и познавал отлично гръцката митология и творчеството на Омир.
Заради своята събирателска дейност бил преследван непрекъснато от турските власти и дори прекарал известно време в кауша. Това е очевидно доказателство за неговите патриотични и в никакакъв случай не комерсиални подбуди. Фактът, че българският премиер Стефан Стамболов му предлагал да се пресели в София и да получава висока пенсия, говори в полза на последното. На упреците, че иска да възнагради един явен литературен лъжец, Стамболов отвръщал с думите: „Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно…“
Последното издание на „Веда Словена“ на български език е на издателство „Отворено общество”, 1997 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар