На 4 октомври 2007 г. се проведе първата среща на Дискусионен клуб "Литературен вестник". Намерението на клуба е да инициира серия разговори по актуални за българския литературен и културен контекст проблеми, в които да участват ангажирани със съответните теми литератори и хуманитаристи.
Първата дискусия бе посветена на литературната критика; импулсът за нея дойде от текста на Николай Аретов "Аз на фона на Балзак. Езикови бележки за критиката" от брой 30/2007 на ЛВ.
Тук публикуваме стенограмата от разговора.
I.
Пламен Дойнов: Добре дошли на нашия разговор, провокиран от статията на Николай Аретов, публикувана в бр. 30 на "Литературен вестник". Самата статия е разположена както в общото, така и в конкретното. От една страна, Николай Аретов си позволява не само да прави изводи, но и да дава препоръки, съвети. От друга страна, посочва конкретни примери. Тъй като предварително той ми каза, че би желал да направи своеобразно встъпление и допълнение към статията си, нека започнем с него.
Николай Аретов: Много се зарадвах, че ще има такова събитие, въпреки че в един момент се уплаших да не заприлича на нещо като другарски съд. Няма, разбира се, да преразказвам текста, ще направя само някои пояснения и ще се опитам да продължа разсъжденията си. Явно, че не става дума само за езикови бележки, а че зад езиковите недоразумения стои нещо друго. Опитал съм се да го потърся. Би могло да се използва и някакво друго риторично построение. Бих искал да предложа две-три неща допълнително, които не влязоха в статията, просто защото някак си не се връзваха в тази реторика, но ми се струва, че са важни. Първо, за мен е очевидно, че има някакъв проблем, който довежда и до нещо като разочарование. Преди време някои си мислеха, че когато паднат ограниченията от еди-какво си, тогава какви критики ще се появят - страшна работа. Оказа се не стана така, или поне не е точно така. Като че ли освободеността тръгна в несимпатична за мене посока, да кажем, и отново с цялата ми симпатия и любов към "Литературен вестник" бих добавил даже, че "Литературен вестник" като че ли постепенно изневери на себе си. В началото той имаше много ясна позиция – политическа и естетическа, и си я защитаваше остро, някъде прекалено остро, прекалено открито, след това тя постепенно се разми. Което за мен е недостатък. Понеже стана въпрос при разговори с колеги за причините, Данчо Ефтимов мисля, че каза: "Абе то основният проблем е финансирането!" Не мисля, че е така. Ако е само финансирането, въобще не бих ви занимавал с него. В статията става дума за конкретни текстове и изказвания. Към това бих добавил странния, критикуемия подбор на книгите, които се представят. Някъде в статията има подобен патос, съвсем основателен, според който трябва да се потърсят причините, които определят една или друга оценка, и те да се коментират. Та затова, разбира се, трябва да започна със себе си и да призная, че съм страна и се чувствам засегнат. Има някакви книги, които се премълчават, а други сравнително лесно се рецензират, щедро, положително, и мисля, че освен рецензентът, авторът и неговите приятели, много малко хора мислят по същия начин за тях. Между другото подобни примери има и в последния брой, около моята статия, във всеки случай често се намират подобни примери, които са резултат на някакъв компромис, на някакво нежелание да се отхвърли даден текст или нещо такова. Разбира се, отхвърлянето на някакъв текст винаги води до неприятности. Такава е обаче съдбата на редактора. Значи това беше първото, подборът на рецензираните книги. И второто, чак сега си дадох сметка колко малко са критичните, отрицателните рецензии. Имаше пространни аналитични статии например за Стефан Цанев, но те са малко и някой път, когато се появят, прозвучават странно – например мислех си за Стефан Кисьов, автор, който се роди на страниците на "Литературен вестник". Когато Бойко Пенчев написа една аналитична и критична рецензия за него, тя прозвуча малко странно на фона на останалото... Всички други книги се оказват добри, тази не толкова добра. Или – Кирил Попов – страшен, с два текста един под друг, а пък към Стефан Кисьов се отправят основателни бележки, които обаче в този контекст звучат прекалено остро. Това е нещо, за което би трябвало да си даваме сметка. Между другото Бойко Пенчев и, преди време, Борис Минков за мен са примерите за високо ниво на критиката в "Литературен вестник", те като че ли изразяват най-недвусмислено и естетическата и политическата платформа на вестника, такава, каквато аз я разчитам. Но нека засега да спра дотук. Благодаря.
Едвин Сугарев: Според мен нещата трябва да се гледат малко по-широко в "Литературен вестник", който, разбира се, е в криза. Това е вярно. Криза, която е свързана, от една страна, с финансирането на вестника, но много повече с това, че не си говорим помежду си. Че не правим броевете заедно, а всеки си прави сам броя. Но това е отделен въпрос. Според мен има криза в жанра. Критиката някак си е изместена поради няколко причини. Първо, критиката вече се мисли като непрестижна. Престижно е примерно да се занимаваш с хуманитаристика, но не е престижно да се занимаваш с оперативна критика, и много малко хора се захващат с цялата тази дейност, и никой не ги уважава за това. Второ. Според мене не съществува възможност да бъде обгледан целият литературен хоризонт. Така че човек да бъде достатъчно устойчив, когато пише някаква критика и да има възможността да намери някакви опори извън произведението, за което пише. Ако преди това беше възможно, сега не е възможно. Примерно аз наскоро попаднах на един много интересен текст, пратен до "Литературен вестник" за книга на Мария Липискова. Опитах се да намеря въпросната книга. Търсих я по най-популярните книжарници и се оказа, че не мога да я намеря. И третото, което мисля, че също трябва да имаме предвид, е, че тази криза в жанра е така някак си разпластена в самите жанрове, в които се пише критика. Съвсем наскоро Данчо Ефтимов ми каза в един случаен разговор, че съм бил последният човек, който пишел критики за поезия. Отначало си помислих: "Гледай какви глупости говори." Но като се замислих, си дадох сметка, че не е много далече от истината. Т.е. има жанрове, които съществуват и за които изобщо не се пише. Пише се примерно за романи. Смята се, че романът е нещо важно и че за него трябва да се пише и това е положението. И последното, което бих искал да кажа, е, че липсва почти навсякъде, включително и в "Литературен вестник", отрицателната критика. Това, което върви като критика в различните периодични издания, са всъщност представянията на разни новоизлезли книги и техните "премиерни" текстове - и те минават за критика. Естествено, между тях отрицателни мнения няма. Затова е това чувство за неестественост, което усеща всеки един от нас, когато говори за критика.
Михаил Неделчев: Трябва само да благодарим на Николай, че ни е събрал и че е провокирал този разговор, който аз схващам по-скоро като един разговор, който ще се опита да се разширява и който очевидно няма да свърши с днешните ни дебати. Този разговор наистина е необходим. Всички го чувстваме. В това отношение искам някак си да обгледам статията на Николай. За какво точно тя говори. Всъщност макар по-общите фрагменти на статията да говорят за критиката въобще, по-скоро примерите са от текстове, които са написани за критически книги. Най-вече за критически и за литературоведски книги. Така е предимно. Няма достатъчно примери според мен. Статията щеше да спечели, ако имаше наистина повече примери за писане на поезия, писане на белетристика и т.н. Мен специално ме заинтересува най-вече първият пасаж на статията на Николай. Там, където се дават примери за тези особени, гръмки фрази, велики, знаменити литературни текстове за някаква основа за съпоставка и т.н. Аз мисля, че има още една по-обща методологическа причина за явяването на такива текстове, една всепозволеност на литературоведското четене, която идва от модата в литературознанието. Знаем, че това беше точно принцип да се съпоставят, да се четат заедно текстове, които по никакъв начин в предишните периоди от развитието на литературознанието не би му минало през акъла на литературоведа да ги чете заедно. Това беше, така да се каже, един хепънингов момент в цялото литературознание. Точно това - да четеш заедно, примерно Константин Илиев с Жан-Пол Сартр. Много секси беше това в някакъв момент. Има известна разруха на професионалните принципи. В самите професионални принципи влизаше това да има йерархизация на текстовете, да има наистина твърди основи за съпоставимостта на едни текстове, за асоциациите, които могат да бъда породени, и т.н. Сега тази предварителна културна основа на възможностите да се правят асоциации отпадна. Самата парадигма на съвременното литературознание разрешава да отпадне тази йерархизация, тази боязън пред една крайна свобода на съпоставимостта. Второто нещо, което ми се струва също така причина за явяването на такива текстове, каквито Николай ни посочва и ние трябва да се съгласим с него, че те могат да бъдат десетки, ако не и стотици, които могат да бъда цитирани в една такава поредица, това е, че критическите текстове не се мислят съпоставени и съположени с други критически текстове. Критическите текстове сякаш живеят сами по себе си. Не се вписват в някаква системност на обглеждането, на коментирането, на интерпретирането, на преценяването. Т.е. аз, да кажем, не се чувствам длъжен, когато седна да пиша за една книга, примерно да прочета какво вече е написано за нея, което едно време беше абсолютно задължително. И това беше един от основните принципи на професионалната предварителна подготовка. Имам усещането, че критическите текстове днес се пишат като някакви апортюта, пишат се свободно импровизационно, без предварителна стабилна твърда работа, която включва, ако пишеш, примерно, за последната поетична книга на Пламен Дойнов, да седнеш да видиш какво е писано за предишните книги на Пламен Дойнов. Можеш да не го цитираш, но в края на краищата това е едно предварително критическо знание, което е абсолютно задължително.
Днешният критик, днешните текстове не предполагат такъв тип професионална основа, т.е. ще заключа, че според мен трябва да се върнем към една критическа практика, която да включва връщане към наистина онази стабилна и системна критическа работа, която предшества критическите текстове, които в последна сметка не е толкова важно дали ще напишеш или не, важно е да удържаш професионалния си статус на критик чрез едно системно обглеждане, четене, водене на бележки, за да можеш, ако решиш да напишеш текст за определена книга, винаги да посегнеш към тези натрупани свои предварителни масиви от информация и осмисляния и да можеш да стъпиш върху една основа, защото, пак ще кажа, първо ти трябва да мислиш своя текст по някакъв начин вписан в целия корпус други критически текстове, а освен това трябва да мислиш своя текст, вписан в твоите собствени критически текстове. Това днес не се прави. Критическите текстове са някак си хвърчащи сами за себе си, без критически контекст и оттук според мен се получава всичката тази свободия. Аз лично много харесвах писането на Албена Хранова, но вече не харесвам тази всепозволеност и тази особена свобода, когато щипнеш за ухото един преводен текст от 1820 година и след това, хихикайки до насита, го съпоставяш с някакъв нещастен текст от българската литература, който също е написан през 1820 година и това поражда неудържимия кикот – ето вижте какво пишат във Франция, а ето вижте какво пишат тъпите българи през 1820 година. За мен това нищо не означава. Казвам си директно. Тази особена свобода и този предписан от съответните литературоведски школи насилнически, защото той е в крайна сметка насилнически подход, за мен не роди нищо много особено. Аз виждам една по-дълбока причина, но първо ще ги формулирам двете причини. Едната причина е особеното методологическо насилие, което беше извършено над нашия занаят, и една особена депрофесионализация на критика, който не вижда своите критически текстове; тя е като зараза, която ни освободи от системността на нашата критическа работа.
Пламен Дойнов: Аз ще се вклиня за малко тук, защото виждам два ръкава на нашия разговор. От една страна, Николай Аретов фокусира вниманието върху практиките в "Литературен вестник". В повечето случаи става дума предимно за редакторски избор. Николай твърди, че редакторският избор при представянето на книги и при отпечатването на рецензии по страниците на "Литературен вестник" от месец на месец става все по-проблематичен. Другият ръкав, в който влезе нашият разговор, отвежда към по-общия проблем за кризата в съвременната литературна критика. Ще започна отзад напред, т.е. ще вляза във втория ръкав, а след това ще маркирам само едно наблюдение по другия проблем. Когато днес говорим за литературна критика, нека е ясно, че не става дума само за недостиг на пари. Този аргумент не е за подценяване, но ако започнем да акцентираме върху него, това означава разговорът ни да спре. Вярно е, че не се плаща добре за писане на критика, но по-добре да оставим този аргумент, защото има и други по-важни причини.
Едвин Сугарев: Защо? Литературоведската продукция още повече не се плаща.
Пламен Дойнов: Е, тя така или иначе се пише и по някакъв вид задължение, свързано с академични институции. Но нека оставим аргумента за малкото пари. Така ще споделим един твърде икономизиращ възглед за писането на критика. За мен са по-съществени другите причини. По-важен е отговорът на въпроса на какво се дължи постоянната необозримост на литературния пейзаж. Защото лошата необозримост на литературата се усилва от редица рецензентски текстове. На пръв поглед обективната необгледимост допълнително се субективизира чрез незабелязването на едни книги и свръхзабелязването на други книги. Трябва да си даваме сметка, че тук вече играе роля както т. нар. ПР на книгата, така и чисто писателският ПР, на който критиката все по-често става заложник. Впрочем днес литературният ПР редовно подменя критиката. Много от литературните критици се превръщат в литературни пиари. Принася се в жертва нещо, заради което 1907 година ни е толкова скъпа – автономията на литературата. От една страна, автономията се накърнява от пазара, а от друга страна, от политиката. За мен това е сериозният проблем. Проблемът, свързан с "преобличането" на литературната критика като литературен ПР. По тази причина липсват т.нар. отрицателни рецензии. Нарушаването на автономията на литературата автоматично предизвиква няколко липси – липса на независимост, липса на смелост да бъдат назовавани лошите примери в писането. Но когато понякога се появяват "отрицателни" рецензии и статии, проличава нещо друго. Оказва се, че не е панацея да се пишат отрицателни статии, защото много често това са статии, които представляват критика не на литературни творби, а критика на личности и критика на институционални механизми. Миналата година направи впечатление една критика (мисля, че от Ангел Игов в "Култура") относно механизма за присъждането на наградата "ВИК" за български роман. Тя се хареса на мнозина, но на мен пък не ми хареса, че статията извършваше по-скоро критика на институции, на личности и на взаимодействието между тях, но не и критика на литературни текстове. В огромната си част текстовете на Владимир Трендафилов през последните години са точно такива. При него дори става дума (ако използваме терминологията на Орлин Спасов за хибридната журналистика) за някакъв тип хибридна литературна критика, която смесва "жълтото" със сериозното. На пръв поглед минава за радикално, смело критическо писане, разбулващо тайни и нарушаващо публични табута, но в крайна сметка се получава писане, което подменя литературната критика за текстове с критика за някакви институционални механизми, за личностни и социални обвързаности, като смесва литературни факти и цитати с клюки и "информации на ухо".
Другият проблем е в кризата, за която говори Едвин Сугарев – кризата сред самите критически жанрове. Писането на рецензии за поезия изглежда някак си непрестижно. Тук се следва невидимата йерархия на литературните жанрове. Както романът е по-престижен жанр, така и рецензията за роман стои по-високо в невидимата жанрова рецензентска йерархия. Същевременно изглежда, че днес повече се пише критика за критиката. Причините за това са очевидно институционални. Появяват се монографии (докторати или други изследвания), чиито назначени рецензенти трансформират рецензиите си за научния труд в текстове за периодични издания. И това е естествено, нека не търсим в този факт негативи. При поезията случаят е друг. Рецензирането е пряко свързано с премиерите на стихосбирките. Критическият текст, който представя книгата на премиерата, се публикува в печата като рецензия. Смятам, че и това е естествено. Това е един от малкото варианти в пресата все пак да излиза критика за поезия.
Последното, което ще кажа, засяга конкретните забележки към редакторските практики в "Литературен вестник". Ако в статията на Николай Аретов има някакъв централен недостатък, това е, че той приписва намерения там, където има най-банално стечение на обстоятелства. Появата на критически текстове в "Литературен вестник" често се дължи не на друго, а на случайност. Николай Аретов допуска, че с публикуването на даден текст се прави услуга на някой "началник" или се цели прекалено фокусиране на вниманието върху една книга за сметка на друга книга. Това обаче много често се дължи например на недостатъчна наличност на книги за представяне. Книгите, които се рецензират в "Литературен вестник" не винаги се появяват според някаква премислена редакторска стратегия. Често решава случайността.
Николай Аретов: Не можеш да ме убедиш, че интервютата и рецензиите за Боян Биолчев са случайно попаднали там. Това ми е примерът.
Пламен Дойнов: Не знам. Чакай, ти пишеш: "...Да сте внимателни със статии, които маркират територии и се стремят да внушат "Този автор е мой. Не пипай! Стреля се без предупреждение!..." За мен това е изумително наблюдение. Не успях да го асимилирам върху конкретния терен. Не мога да го свържа с някакъв конкретен факт в "Литературен вестник", дори и в "Култура". Това вероятно се отнася допреди 1989 година, когато е имало – така да се даже – "прикрепени" критици към отделни автори. Тогава те са били ревниви, ако пишеш за "техните" автори... Сега нямам такива наблюдения.
Николай Аретов: Явно изразът не е ясен. Аз съм смятал, че казвам нещо очевидно, ти имаш основания да го четеш по друг начин. Примерът ми беше не че аз "пазя" Едвин Сугарев и не давам друг да пише за него. Въпреки че вероятно могат да се намерят примери и за подобно ревниво отношение. В главата ми са били случаи за охраняване на автори и явления от миналото. Не може друг да пише за Ботев или за Войников, да речем, или за преводите от немски и пр.
Пламен Дойнов: А, да, да...
Николай Аретов: По-скоро в исторически план. Явно, че в този контекст не се е разбрало. Съжалявам.
Ани Бурова: Аз бих искала съвсем накратко да кажа нещо във връзка с един аспект от текста на Николай Аретов. Там има една нишка, която като че ли вижда проблемите на литературната критика в някакъв неин конформизъм, в някакъв неин морален недостатък. Това ми се струва някак пресилено и не съвсем вярно. Би било наистина много притеснително, ако недостатъците на критиката се дължаха основно на някакъв морален дефицит, но аз си мисля, че в повечето от случаите не е така. Литературната критика има множество проблеми, но не мисля, че те в толкова голяма степен произтичат от нагласата да се произвеждат авторитети заради административни или редакторски позиции. Има достатъчно опровержения на една такава теза в периодиката, в самия "Литературен вестник", в "Култура"... В крайна сметка самото публикуване на текста на Николай Аретов в "Литературен вестник" го опровергава, а и не е изолиран случай – в момента си спомням например за публикуван в ЛВ текст на Владимир Сабоурин, който беше критичен към Георги Господинов, има и други подобни примери. Аз бих се върнала по-скоро пак към някои причини, които вече се споменаха – непрофесионализма, непрестижността... Те довеждат до някои съвсем технически факти, но те в крайна сметка се отразяват върху нивото на критиката. Един от тях например е, че много често с писане на рецензии се занимават хора, които са в началото на кариерата си, а после захващат някакво например академично поприще и точно заради непрестижността или нископлатеността на критиката престават да се занимават с нея. Точно когато се превръщат в рутинирани критици, тези хора престават активно да пишат критически текстове, защото са ангажирани с нещо друго, с литературноисторическо писане или с нещо институционално по-обвързващо – преподаване, дисертации... "Литературен вестник" постоянно се сблъсква с това, защото е "отгледал" няколко поколения критици, но много често с времето голяма част от пишещите в тази област изчезват от полето на критиката. Това е технически момент, но е много важен, ето, във връзка с тази липса на професионализъм например. В писането на начинаещия се отразява това, което му е интересно и важно в момента, той изпробва нещо наскоро научено. Оттук много често са тези произволни свързвания, за които стана дума - със Сартър, с Фуко... Ако не се лъжа, преди години Милена Кирова беше писала нещо подобно - че се уголемяват, хипертрофират дадени факти. Това в голяма степен ми се струва, че е проблем на този не съвсем професионализиран маниер на писане.
Едвин Сугарев: Въпросът е и чисто физически. Просто няма рецензии и щипваш отвсякъде, каквото успееш да намериш. Аз много пъти съм бил убеден, че е много по-лесно сам да си напишеш всички рецензии в броя, отколкото да ги събираш.
Пламен Дойнов: Едвин Сугарев го е правил под различни псевдоними неколкократно.
Михаил Неделчев: Това е вечен проблем. Всички сме се сблъсквали с този проблем, когато още като студенти, като сме пишели рецензии, всички сме наблъсквали вътре и висока теория, и високи примери. Но тук мисля, че има нещо друго. Мисля, че Николай е уловил един по-общ проблем и той е проблем въобще на съвременното писане и на съвременната хуманитаристика. Да пердашиш паралелизми между абсолютно случайни неща, което в критиката рефлектира като липса на вкус и липса на усещане за мярка. Ако това във високата теория има оправдание... Знаете, има такива, излизат и в България – където крайно несравними и несъпоставими неща се съпоставят. Това е направено нарочно. Съзнателно. Абсолютно последователно и т.н. Но в критиката това рефлектира като липса на мярка и липса на усещане за йерархия на текстове, на ценности. Защото като изпердашиш за една дебютна стихосбирка някакви много високи имена вътре, като направиш някакви такива съпоставки, самата специфика на твоя анализ се разрушава. Твоят анализ губи специфичността на конкретната аналитичност. Когато ти кажеш: Тука ми мяза на Бланшо, на Сартр, на еди-какво си, все едно нищо не си казал в крайна сметка. Просто нищо не си казал, защото не си направил конкретен анализ. Не си изнесъл някакви конкретни теми, конкретни мотиви. Нещо, което елементарно се прави. Може текстът ти да звучи красиво, да е много учен, много интересен по някакъв начин, или някаква много висока проблематика да си изнесъл от съответната стихосбирка, но това не е рецензия, това не е критика по същество.
Ани Бурова: Тук констатираме какво се случва с критиката, но какво да правим оттук нататък с нея? Каква политика би трябвало да имат например литературните издания, за да бъде този жанр адекватен?
Михаил Неделчев: Да се иска да се пише за тези книги, а не за това как изглеждат тези книги на фона на високата литература.
Следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар