Синтактис на стиха

Христо Стефанов

В своя стремеж за максимална изразителност поезията, като изкуство на словото, се стеми да направи "значещи" - тоест да натовари с изразяването на определено смислово-емоционално съдържание - всички особености на езика, които в обичайната реч имат само служебна роля. Досега се запознахме отчасти с начина, по който звуковата организация на поетическата творба се превръща в израз на съществени съдържателни особености - докато в обикновената реч тя е без отношение към съдържанието на изказването (освен в звукоподражателните междуметия). Но това особено използване на езиковия материал не се забелязва само в областта на фонетиката. Напротив - то обхваща всички особености на езика. И ако в езикознанието терминът "синтаксис" означава оня дял, който се занимава със законите за свързването на думите в словосъчетания и изречения, в литературознанието терминът "поетически синтаксис" има по-друг смисъл. В случая става дума за онези синтактични особености на дадена творба (жанр и пр.), които се открояват на фона на обичайната ежедневна реч, и по този начин внушават на читателя важни емоционални и смислови аспекти на творбата. Една голяма част от похватите, които в своята съвкупност изграждат поетическия синтаксис, принадлежат на реторичния стил. А той се характеризира с известна емоционална пресиленост, с ораторски образи на речта, с повишена експресивност на словото. И ако у мнозина днес има предубеждение към реторичния стил, то е защото понякога второстепенните поети, обръщайки се към големите теми, се стремят да "компенсират" липсата на оригинален подход и художествено майсторство с фалшив патос, с куха реторика. Но да се отрича заради това самият реторичен стил е явно погрешно. Когато той е в хармония със съдържанието на творбата, неговата експресивност му предава особено внушително въздействие. Един от основните похвати в реторичния стил е реторичното възклицание. Да си припомним "В механата" на Ботев: след като със сдържано-гневен тон поетът е описал страданието на народа и безчинствата на поробителя, в един момент болката и гневът му избликват в пряка реплика: Тежко, тежко! Вино дайте! Пиян нека забравя туй що, глупци, вий не знайте, позор ли е или слава! Това е основната функция на реторичното възклицание - като кондензиран израз на емоционалното отношение, то замества дългите описания, внушава директно на читателя чувствата на твореца - разбира се, ако е органично, тоест подготвено от предишното развитие на лирическия сюжет. Донякъде аналогична е функцията на реторичното обръщение, което почти винаги също има и възклицателен характер: Обичам те, родино, и ме трови поради тебе често ядна скръб, под гнет стоименен превивам гръб и влача аз, неволник, твоите окови... Но що си ти? Земя ли в някои предели? Пръстта на тоя дол, на оня хълм, еднакво мъртва в зой, под дъжд и гръм, която днес един - друг утре ще насели? ("Родина", П. К. Яворов) Както се вижда и от примера, реторичното обръщение много често се съчетава с реторичния въпрос. И неговата функция е ясна: с въпросителната интонация, след която не следва пряк отговор, поетът заинтригува читателя, кара го да следи с напрежение хода на поетическата мисъл. Понякога реторичният въпрос съдържа явно неправдоподобно предположение и по този начин косвено утвърждава обратното. Пример за такава употреба на реторичния въпрос е последната строфа на "Един убит" от Димчо Дебелянов: И нима под вражи стяг готвил е за нас пощада? - Не, той взе, що му се пада, мъртвият не ние враг. Разбира се, поетичния синтаксис не се изчерпва само с явленията, присъщи на реторичния стил. Типичен похват (който също често се среща в реторичния стил, но не само в него) е антитезата. Тя може да бъде антитеза между определение и определяемо - "Там тае звънка тишина" (Дебелянов), но може да бъде и разгърната антитеза: ...тук мъдрец замислен, там луда глава, мрачен узник в Стамбол, генерал в Балкана, поет и разбойник под съща премяна, мисъл и желязо, лира и тръба: всичко ти бе вкупом за една борба. (Ив. Вазов, "Раковски") Друг похват е инверсията. Тя представлява нарушаване на привичния словоред с цел да се изтъкне - тъй като това нарушаване неминуемо ще привлече вниманието на читателя - най-същественото: И ний през сълзи накипели обръщаме за сетен път назад, към скъпи нам предели, угаснал взор - за сетен път простираме ръце в окови към нашият изгубен рай... Горчива скръб сърца ни трови. - Прощавай, роден край! ("Заточеници", П. К. Яворов) Инверсията може да бъде разместване местата на определение и определяемо: "сълзи накипели"; вмъкване на допълнението между определението и определяемото: "скъпи нам предели"; на подлог и допълнение: "сърца ни трови". Срещат се и по сложни инверсии, например: "Стройна се Калина вие над брега усамотен" (П. П. Славейков). В нормален словоред това изречение би гласяло: "Стройна Калина се вие над усамотения бряг." Между синтактичните похвати важно място заема повторението. Понякога то е просто признак на неумение, на словесно излишество. Но използвано съзнателно, повторението на цели думи ги подчертава, внушава ги на читателя: ...че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник... ("На прощаване", Хр. Ботев) Особено ефектно е повторението на еднокоренни думи, което се нарича етимологична фигура: Ден денувам - пътища потайни, нощ нощувам - пътища незнайни. ... С враг врагувам - мяра според мяра, с благ благувам - вяра според вяра. ("Хайдушки песни", П. К. Яворов) Най-сетне, повторението може да не бъде буквално, а на синонимни думи; тогава е по-правилно да се говори за градация: Слезни там и с удари верни разбивай, разлюшквай, руши, разкъртвай тез пластове черни, тез робски души! ("Въглекопач", Хр. Смирненски) Цитираният пример ни насочва и към един по-особен тип повторение - повторението на отделни думи или представки и наставки в началото или края на последователни стихове, или вътре в стиха. Началното повторение се нарича анафора: Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава... ("До моето първо либе", Хр. Ботев) Но анафората може да се състои и в повтарянето на части от думата. Тогава тя е на границата между обикновено звукоповторение (което е предмет на поетическата фонетика) и синтактичното - тъй като представките имат все пак известно, макар несамостоятелно значение. В цитирания вече откъс от стихотворението на Смирненски: "...разбирай, разлюшквай, руши, разкъртвай..." Разбира се, повторението може да бъде не само в началото на стиха. Когато е в края, то се нарича епифора. Тя не бива да се смесва с римата; при римата се повтарят само звуковете, но смисълът на римуващите се думи е различен. Докато при епифората се повтарят смислово самостоятелни отделни откъси. "Пресечна точка", така да се каже, на епифората и римата, е така наречената "тавтологична рима" (римуват се едни и същи думи), която се среща в хумористичната поезия. Срещат се, разбира се, и много по-сложни случаи на повторение на думи, които носят важен смислово-емоционален заряд в стиха - в края на един стих и в началото на следващия и т.н. Но това само показва огромните потенциални възможности, които крие поетическия синтаксис и които всеки талантлив поет използва по своему. Особено място в системата на поетическия синтаксис заема синтактическият паралелизъм. Паралелизмът въобще се състои в успоредяване на два мотива, два образа, или - в нашия случай - на две еднакви синтактични конструкции. Едно от най-древните изразни средства в поезията, паралелизмът е изключително богат с потенциални възможности за изграждане на сложно, многопластово съдържание. Ако говорим за образния паралелизъм (който не е задължително да бъде и синтактически и затова не е предмет на поетическия синтаксис), той е косвена форма на сравнение. Ето един христоматийно известен пример от народна песен: Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем - ти за твойте листи, горо, аз за мойта младост... А ето и един - вече цитиран по друг повод пример за синтактически паралелизъм от "Хайдушки песни" на Яворов: Ден денувам - пътища потайни, нощ нощувам - пътища незнайни... Както се вижда, синтактическият паралелизъм почти винаги е образен; при това той е паралелизъм и на мотиви. И еднаквата синтактична конструкция служи именно за това - да подчертава, да "открои" различното в съдържанието на външно сходните изрази. Привършвайки беглия по необходимост поглед на синтактичните похвати, които се използват в поезията, трябва да подчертая и друго. Въпреки привидната схематичност на класификацията, в конкретното си приложение те са безкрайно разнообразни и могат да изразяват различни идейно-художествени внушения. Дори типът изречения, употребени в една или друга творба, са във връзка с нейното съдържание. Ето очевидната разлика между стиховете на Н. Вапцаров: Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът тежък, скучен. - и началото на "Гора" на Д. Дебелянов: Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра, виши колони непреклонни успокоената Гора.  Безспорно, тази разлика в строежа на антитезата - задъхано-отривиста у Вапцаров и успокоено-описателна у Дебелянов - е във връзка с различните художествени задачи, които творците са си поставили, единият в 'Завод", другият в "Гора". А белег на високо художествено майсторство е това, че те са намерили подходящите средства - включително и синтактически - за реализирането на тези художествени задачи. Защото в истинската поетическа творба, която по своята сложна организация напомня живия организъм, всичко е подчинено на една цел - да изрази най-пълно и завладяващо идеята на произведението. И тази цел се постига с използването на целия "езиков арсенал" на поезията - от звученето (фонетиката) и синтаксиса, до най-сложните изразни средства, с които ни предстои да се запознаем.