„За писането" е рубрика, която си поставя нескромната задача да ни помогне да се ориентираме в морето от литературни видове, родове, жанрове, да не потънем в океана на литературните похвати, да бъдем малко по-осъзнати - читатели и творци. Задача, която наистина е нескромна и трудна, но, всички ние в екипа на списанието вярваме, че е реалистична и необходима. Вярно, че творческият процес е колкото осъзнат, толкова, та и в по-голяма степен, несъзнателен акт. Че е по-сходен със съня, отколкото с бодърстването. Че протича по закони и механизми, които много често не са свързани и не приличат по нищо на законите, по които се изграждат нашите мисли и механизмите, които определят целенасоченото ни поведение. И въпреки всичко, когато процесът на създаване, на сътворение приключи, идва, тогава идва съзнанието, идва рефлексията, идва моментът на обективизиране и представянето на моя творчески хаос пред другите. Между създаването и представянето, обаче, има един друг момент, за който ние се опитваме да се подготвим в тази рубрика. Моментът, в който самият автор осмисля себе си, творбата си, думите си, онези късчета от душата си, допуснати или не в съзнанието, които е споделил с листа (екрана), тяхната сила или безсилие. Това е и моментът, в който, вече съвсем съзнателно, той сяда и започва да трие или да заменя, макар да е наясно, че трие и заменя частички от себе си. Но е наложително, ако иска тези частички да докоснат и да станат и частички от някой друг. Това не се отнася за произведенията, писани „по потока на съзнанието", но за тях трябва да си голям майстор, да си плувец от най-висока класа, за да можеш да плуваш свободно в този поток, да улавяш мигове и мисли от него и да ги обличаш в думи, като едновременно с всичко това, напълно откъснат от външния свят, да не загубиш връзка с него. И ако си майстор, дори и да искаш, след излизането от този поток, не си в състояние да пипнеш нищо, защото само ще развалиш творбата - като цялост или като равномерност на течащото. Ти вече си свършил своята работа, потопил си се дълбоко, толкова дъблока, че дори си излъгал цензурата (ако говорим с езика на Фройд), накарал си я да допусне образи и думи и дори да твори, защото, според мен, най-красивите, най-силните и въздействащи метафори са именно нейно дело.
Но всички ние, които не сме майстори, нито пък умеем така свободно да плуваме в този поток, имаме нужда от моментите на осмисляне, осъзнаване, преработка, ново творене. И именно на това са посветени поредицата статии, които ние публикуваме в тази рубрика. Някои от вече публикуваните бяха на висок литературоведчески стил, други бяха съвсем конкретни съвети. Така и ще продължаваме. За този брой на списанието предлагам на вниманието на четящите го една малка и непретенциозна статия от руския поет Кирил Ковалджи. То не е и точно статия, а по-скоро споделяне на мисли за поезията, прозата и свободния стих. Споделяне, което нито дава съвети, нито дори насоки. Споделяне, което по-скоро задава въпроси, а не дава отговори. Общуването е най-ценното, с което ние, хората, сме надарени. А най-скъпата и най-стойностна част от общуването, поне за мен, е именно споделянето. Онзи миг, в който моето Аз маха всички бариери и защоти, за да докосне твоето Аз, също така съблечено от тях. Онзи миг, в който тези две Аз се докосват, сливат се, понякога напълно, за да станат едно цяло, но същевременно всяко да запази себе си. А не е ли това и целта на твореца?
Поезия, проза и верлибър*
... Едно от преимуществата на верлибра е неговата непредсказуемост. Обикновеното стихотворение задава последващ ритмичен рисунък, ред на съзвучие. Изпълняването на предусетеното (предвкусеното), разбира се, е удоволствие, но може и да омръзне, особено в случаите, когато преобладава инерцията на формата, нейната достъпност и оповторяемост.
Стихотворната реч преспокойно съществува между поезията и прозата, а верлибрът е в позиция или-или. Невъзможна е средата между поезия и проза (това се доказва от множеството велибри, особено преводни, които не са поезия, но са по-лоши от проза). Велибрът, също, като стихотворението, е необходимите думи на необходимото място. Тогава и само тогава може да се реализира неговото преимущество - непредсказуемостта.
В поезията всяка дума притежава цвят, звук, мирис, аура, излъчване. За прозата е достатъчно думата да е прозрачна, ясна. Няма стихотворение извън текста, за прозата - текстът е само посредник, проводник. Езикът в прозата е средство, в поезията - цел, словесната тъкан на повествованието изчезва от паметта, остават героите, събитията, докато стиховете могат да бъдат възпроизведени само в този вид, в който са били създадени. В прозата словесното поле изчезва, така както екранът в киното.
Малерб сравнява прозата с ходенето, а поезията с танца. Много точно! Ходещият се е насочил към целта, отдаденият на танца никъде не отива, защото неговата „цел" е в самия танц.
Толстой си е мислел, че изобличава поезията, като я сравнява с орач, който върви след плуга, танцувайки. Нима не му е минавало през главата, че орачът също е човек и той със сигурност (след орането!) ще потанцува? Не бива да се отнема на човека „безцелния" танц, както не бива да се отнемат чудесата от вярата (между другото, Лев Николаевич и това е направил - отрекъл е всички чудеса от Евангелието, даже тези, които биха могли да бъдат обяснени с внушение и с масова хипноза).
20 май
Прав е Фет в спора си с Толстой, когато казва, че не трябва да се върви срещу живота, но мисълта му се спира на това, че животът е живот и всичко е до тук. Сякаш той, животът, не се поддава на въздействие... Прилича на това, което Ходаскевич казва за Горки - „той ненавиждаше истината" (тук думата „истина" е статична, като фотография). Любимата теза на реалиста е, че колкото и да повтаряме думата „халва" в устата ни няма да стане по-сладко. А хипнозата, внушението, вярата?
Толстой се удивлява от нелогичността на Фет, но трябва да се удивим на прекалената логичност или по-скоро на липсата на такава на самия Толстой. Фет се справя без компас и не блуждае на три страни, а Толстой цепи направо, като кит, строго следвайки компаса. Толстой се опира на Йоан: „трябва да се избягва онова положение, при което светлината е неприятна и ни устройва тъмнината". Прекрасно. Но застаряващата жена избягва ярката светлина и постъпва правилно.
Argumentum ad hominem.
Кирил Ковалджи
*верлибър - (фр. ез. vers libre) - термин, навлязъл през френския и приет в руската литературна наука за обозначаване на свободен стих. Стих, освободен от строга ритмична и римова композиция, характерен за поезията на 20 в. В основата му стои еднородна синтактична организация, определяща и еднородната интонация за всеки от стихотворните редове. Тази повтаряща се интонация е изразено в синтактично построени фрази и определя своеобразния ритъм на стихотворението. Построен е на повторението на периодично сменящи се фонетични същности на различни нива, като компоненти на това повторение в съответен ред могат да бъдат фонема, сричка, стъпка, ударение, дума, група от думи или фраза. За първи път терминът се използва от Ричард Олдигтон в предговора му към Антологията на имажизма. „Ние не настояваме за това, че верлибрът е единственият метод за писане на поезия. Но ние отстояваме правото и свободата на поетите да пишат по този начин". Според Т. С. Елиът „Авторът на верлибра е свободен във всичко, ако не се отчита необходимостта да създаде хубави стихове". В своето „Похвално слово за свободния стих" Дейвид Х. Лоурънс го определя като „пряк изказ на съвременния, цялостния човек. Той е умът и сърцето, и душата, събрани в една вълна. И те говорят заедно и едновременно - в единен хор." (по превод на Огнян Стамболиев).
Няма коментари:
Публикуване на коментар