Над Юзеница под самия връх,
в прозирната потайност на скалите,
низ урвите, останали без дъх,
над явни извори и сенки скрити
пълзяха белорунните стада
и чанове стогласи тънко пяха...
Борис Вулжев
Че и сега – сто и кусур години подир тая случка – няма по-свидна гора за павелци от Юзеница, знаят и децата в люлките, а изглежда, че и техните внуци и правнуци също ще я носят в пазвите си. А да знаеш що мухтари1 се изредиха през Турско, един не ѝ извади брадва...
В тая стара и прастара гора има нещо потайно, дето тъй ти завърта главата, че додето се преселиш отсреща на Великденица, очите ти все в нея са вперени... Даже и когато се запреш – щеш-не щеш – пак натам главата си ще спреш, щото вечното ти ложе пак към Юзеница гледа...
Вярно, че ако някой странник попадне случайно в гората, тя ще му се стори нищо и никаква, ама влезе ли в царството ѝ тукашен челяк, сърцето му ще си иде баш на мястото...
Знаеш ли, че подир робията един нашенец - изкарал войниклъка без да си е идвал ни веднъж - щом се върна от тригодишна служба, първо се качи в тая гора. Тъй се случи, че бях запладнил овцете на сянка, когато на стотина крачки от билюка видях внука на комшията. Вече се тъкмях да му се обадя, когато той се спря и ревна с цяло гърло:
- Юзеничкоооо, върнах сееее... – и додето ехото му отвръщаше, прегърна една борика и тихо захълца от радост, сетне като се поуспокои, подкара „В село войници сбираха” и заслиза надолу към Павелско.
Угрижен от видяното, тъй и не му се обадих. А и защо да го бавя, когато в село го чакаха нелюбена от три години булка и дете, което проплака, откак Петър отиде служба да служи...
Малко се отплеснах, но не е от годините, а да видиш, че Юзеница е свята за тукашните люде. Да знаеш, че вчера и аз ходих с едно муле да се разтъжа за последно, че нататък Господ всеки ден може да ми каже: „Айде!”...
В по-старо време на тая гора са ѝ викали Юзделица, че из безбройните ѝ дупки се криели барем стотина делии. Когато стана тая история, дето съм тръгнал да ти разправям, вече ѝ викахме Юзеница, макар че и харамиите си седяха, и дупките...
За една от тях ми е приказката - Саркапѝя. Пещерата отпърво нямаше име, чак когато на входа ѝ туриха желязна врата, я кръстиха тъй. Портата я сложи Караджа войвода, да пази имàнето на своите комити...
Какъв е тоя войвода? Ааа, бая прочут беше, да знаеш колко турци разплака... Затуй с много песни го прославиха... Попрехвърлил съм стоте, ама ако искаш да ти закарам една, а? Е, щом е тъй, слушай:
- Янчице, първо либе ле,
викни ми, Янке, та запей
низ сая гора зелена.
- Любе, Караджа, Караджа,
как да ти викна, запея,
сая е гора хайдушка,
тука е Мерджан войвода...
Хубава песен, а? Хубава е, ама вече няма сили за повече. Инак нататък има още думи. Ей тая песен е последната, дето людете му измислиха... Щото заради същата мома двамата с Мерджан си видяха сметката един-друг - четите им се изпотрепаха помежду си до Лèщища...
Тъй е, жените какво ли не правят... Хи-хи-хи!
Едната чета воглаве с войводата бе нацяло изтребена, та мястото на бòя още същия ден нарекоха Мерджаница, а Караджа войвода – ранен на три места – с двамина оцелели харамии, се запиля някъде да се цери. И стана тъй, че комитите си отидоха, ама имàнето им остана...
А да знаеш що злато бе скътал тоя Караджа... Сетне рекоха, че Саркàпия била догоре пълна... Тая дупка не е чак толкоз голяма - я има, я няма осем на пет крачки. Ама нали, който има пунгия алтъни, го смятат за имотен. А който има цяла пещера, какъв е?
Ей тъй като тебе на времето се пули цяло село, затуй някои по-бабаити скришом задириха Саркàпия, още когато из гората си шетаха комитите... Да, ама когато пострадаха двама-трима, никой повече не посмя да стъпи в Юзеница. Осмелиха се чак след бòя, но най-много люде се юрнаха подир гърмежа. Какъв гърмеж ли? Ще ти кажа, ама нека да карам едно по едно, да не изпусна нещо.
Подир бòя до Лèщища сума ти народ се юрна наново да търси комитското имàне, че вече нямаше сайбия. Е, аз не го търсих, щото бях малък и баща ми не ме пусна, но той ходи, ама нищо не намери... Що не намери? Одеве ти рекох, че в Юзеница има безброй дупки - барем стотина са, едни явни, други потайни. Ама и всичките да са на ачик място, как да знаеш в коя дупка е скрито имàнето?
След година-две най-накрая намериха тайнствената Саркàпия. Откриха я трима турци. И тъй като не могли да се проврат през желязната порта, затрупали я с четỳна - боров клонак, и си тръгнали. Сетне обаче един от тях - Кара Али, голям темерут беше - се върнал през нощта. Сам. Като вълк...
Знаеш ли защо вълчият врат е дебел? Защото си яде плячката самичък. Ха-ха-ха! Та и тоя синковец отишъл да я гърми сам-самичък...
Че разби Саркàпия - разби я, но дали по-близко бе стоял или повечко барут бе турил - никога не се разбра, ама фишекът тъй го хакнал, че парчетата му отхвърчаха чак до Ямите...
И както се очакваше, селският първенец Реджеб ага веднага тури ръка на имàнето в пещерата. Ама нямаше как да сбере пръсната из деретата парà, та и българите удариха кьоравото...
Изглежда, че мухтаринът не само прибра комитското имàне, ами се попохвали тук-там, че и гяурите са се облажили, щото тая работа се разчу дотолкоз, че стигна не къде да е, ами чак до Високата Порта...
Сигурно заради това, двайсет и кусур години по-сетне, султан Абдул Меджид2 - къде на майтап, къде наистина - колчем пъти станело дума в двореца за Рупчос3, все питал везирите си:
- Павелските магарета още ли ходят със сребърни пèтали4 ?
Автор: Васил Венински
------------------------------------------------------------------
1 мухтар (тур.-ар.) – кмет в Османската империя
2 Абдул Меджид – султан в Османската империя(1839-61)
3 Рупчос – османска административна област, в която е Павелско
Няма коментари:
Публикуване на коментар