Loading

БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА


Аз, буки, веди, глаголи, добро, ест, живети, дзело, земле, иже, герв, како, люди, мислети, наш, он, покой, рци, слово, твердо, уку, ферт, ха, от, ци, черв, ша, ща, ер (голям), ери, ер (малък), ят, йот, ю, юс (голяма носовка), юс (малка носовка), псита, тита, ижица.


АЗБУКАТА И МИСИЯТА


Колко от българите знаят, че притежаваме и пишем на най-съвършената азбука в света, в която има за всеки звук отделен знак.
А даваме ли си сметка какво значи един народ да има собствена азбука, създадена за особеностите на неговия език - за всеки звук от неговия език, и какво значи неговата азбука да бъде възприета за писменост на други народи. Какъв неизмерим културен и духовен акт е това и какво е неговото значение и смисъл.
За да осмислим тия факти, трябва да си припомним, че процесът на създаването на египетските йероглифи обема 1000 години. Че в цивилизацията на Двуречието писмеността се оформя за столетия. И че древните гърци пригаждат в продължение на векове финикийската азбучна система, за да може финикийското писмо да отговори на особеностите на гръцкия език.
За разлика от всички тях, както заявява още Черноризец Храбър в гениалното си произведение “О ПИСМЕНЕХЬ” /”За буквите”/, нашата азбука е създадена от една определена личност - Константин-Кирил Философ - като съвършена звуково-знакова система на езика ни, в едно определено кратко време /855 г./ и за една определена цел - духовната българска самостоятелност и идентичност в християнския свят.
Тоя забележителен акт и факт трябва да се знае и да се осмисли! И ако Черноризец Храбър в ІХ век издига своя мощен и горд глас с ясното съзнание за мястото, ролята и значението на българската азбука и нейния създател, ако изключителният учен - академик Дмитрий Лихачов нарича България от ІХ и Х век “Държава на духа”, защото в защитата на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата”, а Роман Якобсон - създателят на така модната семиотика, изгражда системата си, основавайки се на текстове на старата българска литература, то е позорно ние, българите, днес да не виждаме какво притежаваме. Да не го оценяваме. Да се лутаме в непознаване на блестящото си културно наследство. Да нямаме и понятие от духовните търсения и съизмерения както на старите, така и на съвременните си автори. И с понижено самочувствие да се самоотричаме и дори да предателстваме по отношение на себе си, на народа си и на езика си. Защото езикът не е страничен факт в една култура, а нейната първооснова.
Разбираме ли, че посегателствата върху азбуката ни, започнали с размиването и завоалирането на същността й, като от старобългарска бива наречена старославянска, църковнославянска и южнославянска, към което днес се прибавят опитите за подмяната на българската буквена система с латиница, е посегателство върху самобитността ни, независимо как ще се нарече подмяната на кирилицата - „методиевица” или другояче. Това са опити за обезличаването ни като народ. Опити, в които и сами участваме. И че ако сме се съхранили досега, въпреки всичките форми на геноцида съпровождал ни през историческия ни път, то е благодарение на това, че сме запазили своя език, своя дух, своята културна същност, изградена върху българската писменост, българското слово. Затова по време на възраждането борбата на какъв език да се води богослужението - на гръцки или на български, е толкова гореща, защото зад въпроса за езика стои въпросът да бъдем или да не бъдем, какви да бъдем и какво място да заемем както на Балканите, така и в международното пространство, тъй като въпросът за езика и писмеността е най-първият.
Даваме ли си достатъчно сметка какъв е мащабът на личностите и на делото на Кирил и Методий, които, след като в духовното и политическо пространство на света е узаконено Триезичието - правото християнското учение да се разпространява само на трите, наречени свещени езика - еврейски, латински и старогръцки, те извоюват място и равноправие на българския език. Каква теоретична и дипломатическа борба извеждат създателите на българската азбука, за да бъде тя призната за четвърти език на християнска Европа, и то в ония горещи и високомерни времена.
А питаме ли се защо?
Въпросите “защо”, свързани с имената и делото на Кирил и Методий са много.
Защо азбуката, която ред слависти упорито се стремят да наложат, че е старославянска и “южнославянска” (нещо неопределено и аморфно, защото какви и кои са тия “южни славяни”, ако може някой да обясни и да ги идентифицира), е азбука на старобългарския език. И то на столичния, на говоримия и дворцовия български език, който не е славянски, а български, чиято основа не е нито славянска, нито тюркска, а древноиранска (предперсийска), защото българите са едни от народите на персийската общност, и то не кои да е, и какви да е. Народ, близък до шумерската и финикийската култура.
Другият въпрос е защо Двамата братя така жертвено се преборват за тая азбука, и превеждат не на друг език или славянско наречие, а на говоримия тогава български език свещените книги.
Даваме ли си сметка какви езикови и езиковедски познания трябва да имаш, за да анализираш всеки звук от един език, и колко дълбоко трябва да го знаеш, за да вникнеш в смисъла и нюансите му, за да създадеш толкова точен графичен израз и точна графична система за него. И можем ли дори да си представим грандиозността на делото за превеждането на богослужебните книги на български, с цялата сложност да се създаде липсващата в българския език българска терминология за християнската философия и християнското богослужение, които ползваме и до днес.
И когато ред съвременни учени искат да ни внушат, че Кирил и Методий изпълняват една византийска политическа мисия, а някои автори искат да ги изкарват дори византийски шпиони - това е просто нелепо, ако не е опит за манипулация. По-лошо! Опити за ерозиране на националното ни достойнство и значимост. За съжаление, успешни.
Преди да коментираме, трябва да се запитаме от какво е подкладено това жертвено отношение на Кирил и Методий към делото за създаване на азбука на българския език, за превод на богослужебните книги на български, и за отдадеността им не просто за разпространението на българското писмо, а за извоюването на равноправието на българския език с трите свещени езика.
Ако делото им е византийска дипломатическа мисия, както искат да ни внушат някои автори, създаването на българската азбука няма логично обяснение, тъй като бидейки мисионери на Византия, Кирил и Методий биха разпространявали християнството всред славянските народи на гръцки. Защото това не е само религиозен, а остър политически въпрос за разделението и владеенето на територии и народи - една жестока борба за политическо влияние и надмощие, в която езикът е мощно оръжие, и която продължава и активно се води до днес. И е твърде пресилено, познавайки имперските амбиции и похвати на Византия, тя да е автор на една идея, която не е въобще в нейна изгода.
По-скоро бихме могли да се запитаме как и защо години преди 863, когато моравският княз Ростислав /Ростица/, се обръща към Константинопол с искане християнското учение да се разпространява в Моравия на говоримия език, Константин Философ и брат му Методий не само че вече са създали азбуката на старобългарския език, но са и превели главните богослужебни книги. И защо Ростислав в 863 г. отправя искането си, след като западната църква е заела вече своите позиции в Моравия, и латинският език не е бил пречка за покръстването на населението. Защо иска покръстители от Византия точно в 863 г.? И още. Защо въобще не поставя въпроса за воденето на богослужението на моравски език пред Рим?
Ако потърсим причините в политическо лавиране на Ростислав между двете притиснали го свръх сили - немската (на франките) и българската, както е приела историческата наука, откъде накъде възприема богослужението в Моравия да стане на български, и как така се случва, че Константин Философ и Методий вече са готови и с азбуката, та и с преведените богослужебни книги?
Случайни ли са тия “съвпадения”?
Знаел ли е Ростислав за азбуката и преводите на Константин Философ и Методий, и на какво основание иска от гръцкоезична Византия мисионери на разбираем, говорим език, като приема българския?
Не е ли тая така формулирана предпоставка за мисията на Двамата братя в Моравия резултат на по-сложен дипломатически ход?
И тук възниква въпросът на чий дипломатически ход: на Византия или на българския цар Борис. Както и въпросът защо византийският император Михаил ІІІ решава да изпрати в Моравия точно Константин Философ с Методий и придружаващите ги подготвени вече ученици да проповядват християнското учение на достъпен за населението език. Как така с лека ръка отпраща в Моравия Константин Философ, който е високо ценен учен и дипломат на Византийската империя и какво се крие зад това отпращане. Не е ли това също добре изработен дипломатически ход.
Но на кого е тоя ход и какво се крие зад него?
Документът - отговор на искането на Ростислав, гласи: “Императорът (Михаил ІІІ, който в същата 863 г. ще стане кръстник на Борис), по Божия милост му изпраща най-мъдрия мъж, който владее и моравски език…”
Защо Михаил ІІІ се лишава от “най-мъдрия мъж”… само защото владее моравски език…
Но… Константин Философ не само че не владее моравски, но и не се постарава да пригоди езика и преводите си на моравски. Той и Методий извършват богослужението в Моравия на старобългарския език с написаните и преведените богослужебни книги на българската глаголица, като по време на мисията продължава преводите си на български език.
Оказва се, че в политическото разделение на света между Византия и Рим чрез двете водещи християнски черкви, те - Константин Философ и Методий, завоюват политическо пространство за България, като чрез християнството затвърдяват и разширяват духовните граници на България всред т.н. славянски (словенски, обединени на основата на словото) народи, които вече са били в границите на старата и новата българска държава и които в не малка част са етнически българи още от преходите на Алцек. Нещо повече. Въздигат българския език с българската азбука и преведените на български богослужебни книги като словенски (на говоримото, разбираемото слово) - общословенски, което се приема за общославянски.
Защо?
Отговорът на тоя въпрос не може да бъде изчерпан с християнската вяра на Първоучителите ни и отдадеността на делото за християнизацията на непокръстените българи и покръстените от западната църква с богослужение на латински словенски (разбиращи и говорещи български език) народи.
Той е в краткото житие на Константин Философ-Кирил - “Успение Кирилово”, познато като “Кратко житие на Св. Кирил”, съставено при смъртта му през 869 г. от най-близкия му ученик - Климент Охридски, в което той казва: “Родното място на преподобния наш отец Кирил е многопрочутият и голям град Солун. Там той е роден. По род и рождение той е българин.
Не коментирам защо и откога това изречение, обозначаващо българския произход на Двамата братя, така старателно се подминава, крие и трие. Явно не случайно и не в български интерес.
Но защо тогава Двамата братя, които явно са бързали да създадат азбуката и да преведат главните богослужебни книги за годината 863, в която България, в лицето на властващия Борис І, приема християнството, не отиват в България, а се отправят на мисията си в Моравия?
В съвременното ни обществено съзнание тоя факт дава повод за манипулации. Внушено е, че всъщност Константин Философ и Методий с азбуката на българския език, определяна от езиковедите-слависти като “славяно-българска” по замисъл изпълняват не българско, а славянско покръстително дело.
Но така ли е?
Всъщност най-първо - още със създаването на азбуката на съвременния тогава говорим български език през 855 г. Двамата братя започват своята просветителска мисия именно всред българите, и това е т.н. Брегалнишка мисия, за която кой знае защо не се говори в съвременната ни история.
Брегалнишката мисия на Двамата братя е от изключително значение. Тя не е византийска мисия, а тяхна лична мисия за разпространение на християнското учение на български език. Тя започва от 855 г. - със създаването на азбуката, и продължава до 859 г., когато е прекратена.
Тая така важна и обясняваща много от последвалите събития мисия е кой знае защо подминавана и премълчавана (да не кажа съзнателно скривана заради едни или други политически интереси и цели). За отбелязване е, че тя става не всред някакво аморфно “славянско море”(славянските племена са настанени още от Аспарух по границите на Българската държава, а при Омуртаг са изтласкани в днешна Гърция), а става всред българското население в един район, в който преди оттеглянето си в манастира Полихрон на малоазийския Олимп Методий е архонт - висш сановник. Населението в тоя район е преобладаващо българско далече от преди държавното заселение на българите на Балканите. В ІІІ век пр.н.е. голяма група българи придружават съпругата на Александър Велики - Роксана, българската бактрийска принцеса, за която Александър ІІІ Велики се жени в българската столица в Хиндокуш - съществуващият и до днес гр. Балкх, където Александър ІІІ остава в продължение на 4 години от 12 годишния си поход. Роксана му ражда престолонаследника, също наречен Александър (Александър ІV) - и двамата убити в династичните елински борби заедно с майката на Александър Велики - Олимпия, когато Александър става на 18 години и трябва да наследи престола. По-късно в тоя район става масово заселение от българите, дошли с брата на Аспарух - Кубер. Тук искам да подчертая, че на Балканите българи има още от гръцко-персийските войни, и че българите на Аспарух и Кубер не правят две отделни държави - един друг факт, с който се спекулира. Двамата сина на Кубрат сливат териториално българските заселения и съуправляват, и това се препотвърждава от надписа, оставен от Тервел при монумента на Мадарския конник.
В периода на създаването на българската азбука, на книжнина на български език и на започването на Брегалнишката мисия, отношенията между България и Византия са приятелски. Българският цар Борис І, който от 852 г. е на престола, и Теодора - майката на императора на Източната римска империя Михаил ІІІ, която е всъщност управляващата, тъй като самият Михаил не се е славел с особен ум и интелект, са в най-добри дипломатически взаимоотношения. Близостта на двамата владетели и благосклонността в дипломатическите им отношения създава условия не само за създаването на българската писменост и частичното й прилагане, но и за освещаването й от Константинополската патриаршия като не езическа, а християнска - създадена за християнско богослужение азбука, на която са написани и богослужебни книги.
Това не става без влиянието и дипломатическото участие на българския владетел Борис І, и намеците, че ще получи християнско покръщение от Константинопол.

В съвременната ни историческа наука не се прави връзка между политиката на Цар Борис І и създаването на азбуката и писмеността на българския език с оглед самостоятелността на българската църква при християнизацията на България.
Но права ли е историческата ни наука?
Бил ли е в течение на създаването на азбуката на българския език и на богослужебните книги на български владетелят на тогава голяма и силна България Борис І?
Няма исторически документи за това!
Но събитията говорят, че между Борис І и Константин Философ е имало такава връзка. Че визията за политическата необходимост България, вклинена между двете християнски империи, да се християнизира, за да се изравни с тях и да не търпи религиозна, а оттам и политическа зависимост, не е нова за Борис, който от юношеските си години е включен от баща си Пресиян в управлението на България. И не случайно създаването на азбуката и преводите на български език като подготовка за християнизирането на България съвпадат със заемането от Борис на престола, което става в 852 г.
Защото никое дело не се прави за един ден, а е въпрос на обмисляне, решение и реализация на решението, а за това се иска време! Време и за узряването на вижданията на Борис І, и за подготовката на делото на Константин Философ и Методий.
Така че създаването на българската азбука не е случайно, а освещаването от Константинополската патриаршия на азбуката на езика на един нехристиянски народ, която впрочем е първата и единствена християнска азбука, създадена за християнското богослужение, е дипломатически и приятелски жест от страна на Византийския двор към Борис, а и към така изявилия се като учен и дипломат на Византия Константин Философ, когото цени, и когото смята, че с лукса и почестите на дворцовия живот може да държи в ръцете си и той да служи на нейните интереси.
Но не се случва така!
С освещаването, азбуката на българския език и преведените на български богослужебни книги приемат своята легитимност.
Сега Константин Философ и Методий могат да започнат Брегалнишката си мисия, която е и първият опит на Цар Борис І да не допусне през християнизацията на България чуждо влияние чрез езика.
Но това не е изгодно за Византия. И благовидните отношения между Теодора и Цар Борис не значат, че всяка от страните не играе своите игри, и че Византия е така добронамерена към българската държава, както смятат някои. А и политиката и политическите отношения са нещо, което е в постоянно движение.
Византия, която в началото прави дипломатическия жест на освещаването на българските книги, не наблюдава спокойно дейността на Двамата братя в Брегалница.
За да отдалечи Братята от дейността им в българските земи, Византийският двор и патриаршията изпращат Константин Философ на т.н. Хазарска мисия в 860-861 година, с което става прекратяването на Брегалнишката мисия. Но в Хазарската мисия, както и при Сарацинската, Константин Философ разбира с още по-голяма убеденост стойността на самостоятелния език и писменост като първа политическа сила за независимостта, просперитета и авторитета на един народ.
Със завръщането си от Хазария, въпреки ухажванията и опитите от страна на Византийския двор и Константинополската патриаршия да накарат Братята да се откажат от започнатото дело, Константин Философ и Методий продължават усилено да превеждат богослужебни книги на български език, така че да са готови за пренасяне на делото си в България с покръстването на българския владетел.
Но Византия е решена да ги спре. Отношенията между Константин Философ и византийския двор се изострят, но запазват своята фалшива благовидност. Византия е наясно, че ако драстично подходи към Константин Философ и Методий, отношенията й с Борис ще охладнеят, което значи да се откаже от така желаното от нея покръстване на българския владетел, а оттам и от опитите си за влияние и духовна зависимост на България от Константинопол.
Но значи и нещо друго.
Че Византия е наясно за връзката между Цар Борис и Двамата братя.
Че е съществена в политиката на българския владетел. И те са принудени да се съобразяват с тая връзка, за да постигнат целите си.
Да - документи за такава връзка няма.
Но в дипломацията по разни съображения не всичко се документира, а в случая става въпрос за изработването на политическата и духовна самостоятелност на България, което не е в интерес на съседна Византия. Така че, случилото се е онова, което показва същността на нещата.
Официалните отношения между Византия и България текат усилено на друго ниво, но анализът на развилите се събития доказва връзката между делото на Двамата братя и българския владетел. Само че, през 863 г., когато най-после се и реализира покръстването на Борис І от Константинопол, той не е в състояние да наложи официално християнско богослужение на български език.
При тая ситуация не само делото, но и животът на Константин Философ и Методий са в смъртна опасност.
Така че, т.н. Моравска мисия не възниква случайно.
Тя е резултат на сериозни сблъсъци, дипломатически ходове и интереси.
За Константин Философ Моравската мисия е изход и възможност за приложение на делото за християнско богослужение на български език в район с българско и близкобългарски говорещо население.
Но защо се стига до това усложнение? Не би ли могъл цар Борис І - покръстителят, просто да постави като условие за покръстването си от Константинопол въпроса за извършването на богослужението на български език и Брегалнишката мисия на Двамата братя да се разгърне с осветените от Константинопол богослужебни книги, а не да бъде прекратена, и да не се налага Константин Философ и Методий да поемат цялата сложност на т.н. Моравска мисия?
Нещата не са толкова прости, а дипломацията е тънка игра.
Трябва да сме наясно обаче, че както Брегалнишката, така и Моравската мисия не стават без дипломатическите ходове на Борис І, който е не само умен и гъвкав политик и държавник, но гледа на процесите в перспектива и умее да превръща минусите в плюсове за българската кауза.
Той не може да подмине факта, че след успеха си, разширяването на християнско-просветителската мисия на Двамата братя в Брегалница става нежелателна за Константинопол. Че съседна Византия не може да преглътне факта, че осветените от Патриаршията преведени на български християнски богослужебни книги, което е дипломатически акт, надминаващ границите на формалността, и се превръща в заплаха за нейната експанзионистична политика по отношение на България. И не случайно за покръстването си през 863 г. Борис получава от Византия земи, като се премълчава въпросът за християнизацията на България на български език от Двамата братя. Както не е случайно и последвалото отпращане през есента на същата година в т.н. Моравска мисия на Константин Философ, Методий и придружаващите ги техни ученици - съратници в преводаческото им и просветителско дело, които не са случайни хора, а най-вероятно деца на така многото български аристократи във Византия, говорещи български и привлечени от Константин Философ и Методий за голямото им българско дело - както виждаме отвъд дипломатическите Константинополски словеса, “измитат ги” - “измитат” всички от най-тясното обкръжение от сътрудници на Двамата братя - на целия им екип, колкото се може по-далече от България.
И Борис добре промисля политическите страни на ситуацията, които определят неговата позиция и последвали ходове.
В случая отправянето на Двамата братя за Моравската мисия е един изключително напрегнат дипломатически момент, в който не бива да подценяваме и вътрешната съпротивата на част от българската аристокрация срещу покръстването на България. Константин Философ и Методий са вече в Моравия, когато в 865 г. Борис се справя с част от дворцовите противници на християнизирането на България, като не ги избива “ей така!”, в подла кървава разправа, както се внушава днес на българския народ (и както между впрочем става и в римската, и в английската, и в династичните борби в коя ли не история), а с решение взето на Народен Събор, на който 52-ма от съпротивляващите се на политиката за християнизирането на България велможи са осъдени и екзекутирани, а първородният син на Борис и наследник на престола Владимир-Расате бива отстранен от престола и ослепен заради връщането му към старата религия дори след 889 г.
Тия факти говорят, че съпротивата на част от българската аристокрация срещу приемането на християнството е продължила и след отправянето на Двамата братя за Моравската мисия, и до известен период разпространяването на делото им в България не е било безопасно както за самите Братя, така и за политиката на Борис І за присъединяването на България към християнския свят - нещо, което явно Борис е искал да постигне с мирни средства и по най-добрия за България начин.
Това не са били прости и леки управленски решения за Борис и далече не са били само религиозен въпрос. Главният въпрос е как България ще се развива и накъде ще върви. И в това е конфликтът с част от българската аристокрация: един изключително важен политически въпрос, засягащ не тоя и оня интерес и вяра, а пътя и бъдещето на България. И не само на териториите й на Балканите и в централна Европа, а и на земите и населението на България при Волга, Днепър, Дон и останалите населени с българи след напускането на Бактрия територии, тъй като българите в тоя период продължават да се възприемат като една общност. И не случайно Борис (Михаил, както е кръщелното му име) става покръстител и там, а не византийският император Михаил ІІІ, както се тълкува от руските историци. В своята увереност, че верният ход за всички българи е влизането на България в християнския свят, но без да се допусне с християнизацията държавата и народът ни да загуби самостоятелността си, Борис е последователен и гъвкав. И това е една изключително сложна политическа борба.
При създадените външни и вътрешни обстоятелства Моравската мисия е решение с повишена сложност, печелещо както позиции с разпространението и утвърждаването на българския език във вече християнския свят на близкоезичните славянски народи, всред които има и българи, и което е в интерес на българската политика, така и успокояващо вътрешното напрежение след едноличното покръстване на Борис І и даващо време за вътрешния дебат, който в края на краищата се решава частично в 865 на свикания от Борис Народен събор със смъртни присъди на поддръжниците на идеята за придържане и връщане към корените, които обаче в новите обстоятелства на света вече са поставени в друг пъзел на политическия плацдарм и изискват нови решения.
Не само Борис І!
Константин Философ и Методий - мисионери на християнството и на българската кауза, също са били наясно със сложността на положението. Особено след мисията си при хазарите, където имат възможността да придобият преки впечатления от случващото се в стара България. Затова приемат Моравската мисия осъзнаващи значението й в голямата борба между религии, народи и държави.
Дипломатът Константин Философ е наясно със злонамереността на Константинопол както по отношение на личното дело на Двамата братя, така и по отношение на самостоятелността на България.
Това обяснява не просто охлаждането на Константин Философ към политиката на Византия, византийския императорски двор и Константинополската патриаршия, в които до заминаването за Моравия е високопоставен служител, а на практика на скъсването на всякакви отношения с тях.
За да бъде замазано “по византийски” положението, преди заминаването на Двамата братя и учениците им за Моравия през есента на 863 г. Константинополският патриарх повторно благославя и освещава създадената от Константин Философ азбука и богослужебните книги преведени на български език.
Но това не смекчава отношението на Константин Философ към Византия. Напротив! Той подчертава скъсването си с Константинополската патриаршия като дарява не на Константинопол, а на Рим намерените от него мощи на Св. Климент, което за времето си е най-ценен дар! И го прави демонстративно и без всякакви компромиси в пътя към главната цел - извоюването на самостоятелност на българския език като богослужебен.Той - висшият служител на византийския престол и византийската църква, дръзва открито и категорично да им обърне гръб и да отиде при техните съперници, отказвайки се от лукса, привилегиите и покровителството на византийския императорски двор и от уюта и сигурността на вселенските манастири, и да приеме мизерията, студа, глада и незащитеността по калните и негостолюбиви пътища на латинизирана Моравия, само и само да изведе делото си и да го продължи.
Константинопол е удовлетворен. В тънките си игри той е убеден, че при фанатичната и експанзионистична ярост на франкските църковнослужители Двамата братя няма да оцелеят, а започнатото им делото с опита да се разпространява християнството на български език ще се превърне на пух и прах. На практика Константинопол върши убийство, но с чисти ръце, като с добронамерена усмивка забива нож и в “приятелска” България.
Успява ли обаче Константинопол да навреди на България и на самите Двама братя с отпращането им всред латиноезичните догматици в тежките от всички страни погледнати условия в Моравия?
Не успява!
Това само засилва волята на Константин Философ и Методий, и впряга целия им интелект за извеждане на делото на българската книжовност.
По време на Моравска мисия Константин Философ (роден през 827 г.с името Црко, което се разчита като Черко, Царко, Зарко) и значително по-големият му брат Методий (Страхота - роден през 815 г.) не само разгръщат изключителна дейност за разпространение на християнството на български език, не само създават български епископии в днешна Чехия и Полша (Прага, Вроцлав, Краков), а и нещо много повече. Константин Философ с високия си интелект и дипломатическия си талант постига през 866 г. повторното освещаване от Папа Св. Николай в Рим на българската азбука и преведените на български богослужебни книги, с което българският език и българската писменост получават най-висш благослов и святост.
Така българската азбука и българската писменост са единствените в християнския свят двойно осветени и приравнени по святост с канонизираните за християнското богослужение еврейски, старогръцки и латински езици. При това, латинският и старогръцкият (елинският), ползвани в богослужението и администрацията на двете противоборстващи римски империи, отдавна вече не са говорими, докато българската азбука и писменост са на говоримия български език, затова са наречени словенски - основани на словото, на говоримия език.
Изключително е постигнатото от Двамата братя по време на т.нар. Моравска мисия.
И тук придобива още по-голямо значение въпросът кой стои в основата на предизвикването й след като Брегалнишката мисия е прекъсната, и след невъзможността разпространението на християнството в България да стане на български език.
Разглеждайки тоя въпрос трябва да не забравяме, че Моравия е била част от българската територия и е в българските имперски интереси, а езикът и църквата са силни моменти в политиката. Така че Моравската мисия е някакво решение всред обострянето на конфликта за разпространението на християнството в България на български език - нещо, което Константинопол не иска да допусне.
Но Константинопол ли я предизвиква?
Или както лековато се приема, че случайно, точно по това време, Моравският княз Ростислав се обръща към Византия с известното си искане за християнски учители на моравски език, и точно по това време - 863 г. - годината на покръстването на Борис І, Константин Философ и Методий са готови с преводите в техния основен комплект.
Не е ли предизвикана тая Моравска мисия от находчивия дипломат и български цар Борис І?
Има един много интересен исторически факт, чиято същност се подминава. - Толерирането от Цар Борис І на Ростислав, който е подкрепян от България и лично от Царя - отношения, в които Цар Борис І може да изиска прословутата молба на Ростислав, отправена към Михаил ІІІ.
Интересен е и фактът с близостта, която Борис І създава с Людвиг Немски, чиито църковници са покръстили вече Моравия и извършват богослужението на латински. И това, че тая близост се активира точно във времето около подготовката за отиването на Двамата братя и учениците им в Моравия. - Това подсигурява някаква възможност за защита и за реализация на богослужението на български език с глаголическите богослужебни книги и на изграждането от Константин Философ и Методий на епископии.
И още.
Еднозначно ли трябва да тълкуваме диалозите на българския владетел с Римския папски престол по въпроси за покръстването на България от Рим, и какво се крие зад това, че допуска в България покръстители от западната църква.
Не е ли тоя дълъг диалог и поддържане на добри отношения с Римския престол индиректна подкрепа на Константин Философ и Методий?
И не трябва ли по-широко да разчетем действията на Цар Борис І, за който християнизацията на България е свързана с въпроса за езиковата й и духовна самостоятелност - нещо, с което е свързано делото на Константин Философ и Методий.
И тука можем да си зададем и въпроса дали участват и доколко участват Константин Философ и Методий по време на Моравската си мисия в дипломатическите ходове на Борис І.
Необходимо е да се има предвид, че в тоя период източната и западната църква не са разделени на православие и католицизъм, което става чак през 1054 г. при римския папа Леон. Така че въпросът откъде ще бъде прието християнството в България е политически въпрос, тъй като покръстването отваря пътя на покръстителите за духовно, езиково и политическо влияние - нещо, за което Константинопол и Рим се състезават, а вече покръстеният Борис І иска България да се присъедини към християнския свят без да допусне политическа зависимост.
Самият акт на официалното влизане на България в лоното на християнския свят и приемането на християнството от православието на Вселенската Константинополска църква, а не от Рим, е една тънка дипломатическа игра, която цар Борис І извежда гениално. В края на краищата той приема източното православие от съседна Византия едва ли не като жест, принуждавайки двете църкви да се борят помежду си коя да го привлече на своя страна за да спечели влияние над българската самостоятелна и просперираща държава.
Но е интересно какво се крие зад изказаните причини покръстването да не стане от Рим. На повърхността на разменената кореспонденция, една от причините да не стане християнизирането на България от Рим е тая, че Борис иска от Рим едни духовници, които вече са били в България, а Рим се противопоставя и му изпраща други. Това е времето, в което Константин Философ и Методий вече водят своята духовна битка всред триезичниците на запад и тоя факт сам по себе си поставя много въпроси. Кои са тия римски свещенослужители, които цар Борис І иска и заради които скъсва с римската църква, ние знаем по имена, но не знаем какви са и защо Борис І иска именно тях, а не приема предложените му от Рим. С какво са се отличавали едните от другите, та да породят такова категорично решение от страна на българския цар? Не се ли крие зад тоя конфликт въпросът за азбуката и езика, който привидно не излиза на повърхността, но зад който стои условието за независимостта на българската църква - нещо, на което цар Борис І държи, но което не само Константинопол, но и Рим не е искал да допусне.
Остава фактът, че Борис присъединява България към християнския свят без да допусне зависимост на българската държава. За да запази самостоятелността си и равноправието си в християнския свят, което не му разрешават нито Константинопол, нито Рим, той първо гони византийските покръстители и ги подменя с римски, после, не постигнал исканото от него равноправие, изгонва римските покръстители и връща византийските, като драстично ги сменя с изгонените /а вероятно извикани/ от Моравия и тържествено посрещнати в българската крепост Белград ученици на Кирил и Методий, които подемат разпространението на христовото учение на български.
Нещо повече! Борис подема такава мащабна и могъща политика за обучение на български език, на създаване на Охридската и Преславската школи, които бързо и висококачествено подготвят армия от свещенослужители за българските черкви, в които служат на български език, че постижението му и днес ни удивлява. И не само това! Успоредно подготвя с такъв размах и далновидност армия от преписвачи и учители, че можем само да му се възхищаваме, да се гордеем, и ако сме в състояние, да се поучим как се прави независима силна държава - тая Държава на духа, върху основите на която се крепим и до днес! И всичко това, съпроводено с грандиозно строителство на черкви и манастири, служещи като духовни школи и центрове по цялата тогава голяма българска земя, които и до днес бележат тогавашната българска политическа и духовна мощ.
В това се състои Големият български ход! Слагането на духовните темели на европейската християнска българска държава - първата и единствена останала в съвременния свят с името и езика си.
В какво е феноменалността на българската азбука:
Първо. - Че е идеална звукова система, в която за всеки звук има знак - качество, каквото и до днес много от азбучните системи и писмени практики не притежават.
Второ. - Че тя съдържа не само звуковата същност на българския език, но и неговата смислова сила, закодирана в писмените знаци и изявена като молитва в азбуката, започваща с философския и магически знак на българското АЗ, което е самосъзнанието на човека и сливането му с Бога.
Трето. - Че е азбука на говоримия български език, а не на мъртви езици като латинския и старогръцкия, които хората в своята маса не разбират.
Четвърто. - Че е първата следантична азбука в християнския свят.
Пето. - Че е първата християнска азбука - създадена за християнско богослужение на християнизиран народ и път за неговото християнизиране не с догматични внушения, а с разбиране на Божието слово, което само по себе си е уникално за тогавашния свят.
Шесто. - Че изявява не само звуковата самобитност, но и езиковото богатство на българския език, на неговите изказни и конструктивни възможности. Българската азбука и преведените с нея на български език богослужебни книги са доказателства за високата култура и мисловност на българите, с което Двамата братя респектират учените в духовния свят. Доказателство за равностойността им и дори за извисеността им по отношение на народите в двете римски империи, което поставя българите в правни позиции за езикова самостоятелност в християнския свят.
Това вижда, разбира и осмисля Папа Св. Николай и затова освещава българската азбука и българските книги през 866 г. - три години след началото на Моравската мисия.
Тежката дискусионна борба на Двамата братя за утвърждаването на равнопоставеността на българската азбука и българския език и разбиването на догмата на триезичието, доказвайки нейната недемократичност и нелогичност като християнска позиция, борба, водена всред физически гонения и преследване, борба на две личности, изправени срещу силите на слелите се църква и власт на цяла Европа, е пример за духовната мощ на интелекта, застанал зад една справедлива и логична патриотична кауза и преодоляващ невъзможността.
За тая кауза на Константин Философ и Методий, кауза, разтърсила догмата на триезичието - догма не на някаква секта, а приета още с изоставянето на античното многобожие и встъпването в християнство, но здраво държаща през двата езика - латинския и старогръцкия - статуквото на властническите интереси на двете части на Римската империя, кауза, възбудила и въздигаща мисловността на част от ръководителите на западната църква и лично на Папа Адриан, той - Папа Адриан - в 869 г. благославя делото на Константин Философ и Методий и повторно освещава българската азбука, българските книги и правото на богослужение на български език.
С това не приключват борбите с догматиците-триезичници. Но приключва животът на изтощения от прения, гонения и отдаденост на делото за българския език Константин Философ. 50 дни преди кончината си на 14.ІІ.869 г., той встъпва в монашество и приема името Кирил. Останал сам, Методий продължава делото за богослужение на български език и езиково равноправие. Сам всред озлостението и преследването от надигналата се съпротива на догматиците, пътят му е страдание.
Но каузата на Двамата братя става бялата лястовица, прорязала с ножицата на крилете си смраченото небе на Европа, за да оживеят народите от Римската империя и да получат своето самостоятелно развитие.
За това Папа Иоан Павел ІІ в навечерието на1981 г. обяви отдавна въздигнатите за светци Св. Св. Кирил и Методий за НЕБЕСНИ СЪПОКРОВИТЕЛИ НА ЕВРОПА.
Така борбата на Двамата братя за равноправието на българската азбука и българския език в християнския свят става първият акт на Ренесанса.
И това е феноменално!
Имаме ли право днес да занемаряваме и предаваме тяхното дело?

ПО СТЪПКИТЕ НА ХИПОТЕЗИТЕ И ОТВЪД ТЯХ

Един от въпросите, който занимава изследователите на делото на Кирил и Методий, е имало ли е пряка връзка между делото на цар Борис І и делото на Кирил и Методий.
Без да имаме документи за такава връзка, тъй като отношенията са извън държавния официоз и протокол, а и документи съзнателно не са оставени, за да не провалят самото дело, синхронът на делото на Константин Философ и Методий, от една страна, и на Борис І, от друга, е толкова голям, че не оставя съмнение за единното му начало.
От кого е дошъл първозамисълът, ще си остане тайна. И Борис, и Константин Философ-Кирил, са личности от изключително висока проба на интелект, ум и талант. Хора мислители, политици и дипломати. Не случайно още младият Константин, наречен философ, е изпращан от Византийската държава и църква в големи и важни мисии. А за Борис е било ясно, че за да просъществува и да се развива България, чиято земя на Балканите и в Европа попада между двете християнски имперски сили, тя също трябва да стане християнска. Още повече, че процесът на християнизацията на българския народ вече почти е бил завършен и само част от старата българска аристокрация се е придържала към прабългарската традиция.
Наивна е хипотезата, както и приписката в Манасиевата хроника, че Борис приел християнството под влиянието на сестра си, която станала християнка докато живяла като заложница във византийския двор. Както и хипотезата, че тя (според някои кирилометодиевисти) вероятно там среща младия Константин Философ и в разговорите им се поражда идеята и за българска азбука.
Всичко това е чист фолклор.
Фолклорът съпътства историята, но тия два пласта е необходимо да бъдат както разчетени, така и отделени.
Знае се, че още Кубрат в политическото си изгнание в Константинопол, по време на което влиза във вътрешнополитическите игри на Византийската империя и взима страна в борбите за императорския трон, е приел християнството, както и това, че християнството не е било чуждо за част от българската аристокрация (съвременните историци смятат, че и самият Аспарух е бил християнин) и че на тая основа е имало жестоки противоборства за българския престол, съпроводени от изгнаничество във Византия.
Така че въпросът за християнството и християнизирането на българската държава не е бил чужд на Борис още от времето преди смъртта на баща му Пресиян и качването му на престола през 852 г.
По-интересно е да потърсим обяснение защо каузата на Борис съвпада с тая на Кирил и Методий.
Случайност ли е това?
Случайно ли с делото си Кирил и Методий изграждат основата на каузата на цар Борис І за християнизирането на България и за равноправието, суверенитета и просперитета на България в съвременния им свят?
Случайно ли в историята ни след 1878 г. не се говори за Брегалнишката мисия на Константин Философ и Методий, която предхожда Моравската, а и Хазарската мисия, и която не може да се състои в българските земи без прякото или косвено участие на владетеля - Цар Борис І.
И случайно ли, след смъртта на Двамата братя, учениците и съратниците им не се връщат във Византия, не отиват в никоя друга от считаните от историческата наука за славянски държави и общности, при това ползващи в богослужението си глаголическите книги и българския език като близък и масово говорим, а идват в България?
За това има само един отговор. Това, че считат не някоя друга държава, а България за своя родина, че българският език е родният им език, и че имперската българска политика на основата на християнската идея, на която са се посветили, слята с езиковото (словесно) приобщаване на християнизираното славянство, е каузата, на която служат. А това е каузата и на българския цар Борис. Тая кауза за приобщаване на България към християнския свят, но запазила своята самостоятелност чрез извоюването и на духовното си равноправие, както и приобщаването на славянския свят към обсега на българската империя и тенденциите на българската имперска политика, е кауза и на Константин Философ и на Методий, както и на техните ученици и съратници.
Такава кауза не се прави за пари или като задание. Нито като кариера. Тя изисква всеотдаденост и саможертва. И Кирил и Методий й се всеотдават и се саможертват. Но пак си задаваме въпроса: “Защо?”
Отговор на тоя въпрос дава самият Константин-Кирил Философ на мисията си при хазарите. Тоя отговор е разчетен много добре от работещия в Швейцария професор Маргаритов, а смисълът на дипломатичния отговор на Константин Философ е, че той е от царски род; че дядо му - бащата на баща му, за да не бъде убит във възникналите борби за престола, напуска страната.
Ето защо Лъв, бащата на Кирил и Методий, като човек от царски род, става състратег на Солун, което е висок почетен държавнически пост. Обучението на Константин Философ в Магнаурската дворцова школа също става, защото Константин (по-късно Св. Кирил) е от царски род.
Дворцовата Магнаурска школа, която по-късно завършва и българският цар Симеон (между впрочем, първият образован владетел в Европа и почти до съвременността ни единствен), е само за младежи от висшата аристокрация. Там не може да отиде всеки, пък бил и свръхнадарен младеж от народа. В ония времена йерархията се е спазвала изключително строго.
Произходът на Константин Философ му дава и възможността да заема такова високо място в държавната и духовна йерархия, където доказва изключителните си способности.
Кариерата на брат му Методий, до доброволното му оттегляне в манастира “Полихрон” на малоазийския Олимп (при днешния гр. Бурса), също не е за подценяване. На 20 годишна възраст Методий, чието гражданско, и без съмнение българско, име е Страхота (виж Страхил, Стражко, Страшимир) става архонт (управител) на Стримонска архонтия - византийска област северно от Солун около р. Струма, която е населена предимно с българи още от брата на Аспарух - Кубер.
Че това е така, се потвърждава и от текста на българския владетел Тервел, в който пише, че Юстиниян ІІ Риномет (702-711), за чиято сестра кан Тервел е женен, предложил съюз не само на него, но (за по-сигурно) и на чичовците му от Солунско. Това е и районът, в който през ІХ в. се провежда Брегалнишката мисия на Двамата братя (р. Брегалница извира от Малашевската планина на юг от София и е приток на р. Вардар. Както виждаме, тя и в ония времена не носи гръцко или римско название, което от своя страна значи, че не отскоро районът е населен с българи).
Че аристократичният род, от който произхождат Кирил и Методий, е български, и че това не е изключено да е родът Дуло, е повече от допустимо. Не само майка му, както ни обясняват съвременните кирилометодиевисти. И двамата им родители са българи.
Затова и така прекрасно Константин Философ и Методий познават до най-голяма тънкост българския народен и дворцови език, и азбуката, която създават за него, е съвършена.
Затова носят и тоя държавнически мащаб, характерен за интелекта на Дуло.
Затова мисията за запазването на самостоятелността, равноправието и просперитета на България всред вече утвърдилия се и наложил се християнски свят те подемат като своя мисия и я изпълняват блестящо, като въздигат българския език не само като равнопоставен със старогръцкия, латинския и староеврейския, но и като единен за славянските (словенските, обединени на основата на словото) народи.
Тежка е била тая мисия на всеотдаденост заради каузата на България, за която Константин Философ и Методий жертват не просто и само кариерата и благополучието си под крилото и в удобствата на византийския императорски двор и висшето благоволение на Константинополската патриаршия, а живота си.
Самото достигане до идеята, че за да се защити независимостта на България трябва да се заложи на самостоятелна писменост и утвърждаването на българския език като равноправен с приетите за свещени три езика, е гениално. А пътят за постигането й е изключителен.
Но можем ли да си представим какви интелектуални усилия са вложени в самото създаване на азбуката и на превода на български език на основните богослужебни книги? При това (за разлика от днешната ни лековата и безотговорна практика), без да се внасят чуждици и чужда терминология за сложните християнски философски понятия, а тия понятия да се изведат от богатството и словотворческите и понятийни възможности на българския език. И то успоредно с усилената сложна и тънко изведена дипломация и с преодоляването на невероятната теоретична и държавна съпротива от страна на главните, наложили се политически и духовни авторитети на тогавашния свят.
Дори и да приемем, че създадената от Константин Философ и брат му Методий глаголическа азбука на българския език за нуждите на християнското богослужение, както и кирилската аналогична по звукова стойност на глаголическата азбука като гражданско писмо имат за основа старинното българско писмо КЪНИК, защото българите не са били безкнижни, и самите думи “книга” и “буква” са български, потвърждаващи шумеро-акадската теза за българските корени; това не уронва ни най-малко изключителността на създадената от Константин Философ и Методий азбука на българския език като система и има своето огромно духовно, културно и политическо значение.
И когато се противопоставят двата графични варианта на азбуката на българския език, каквито опити и тенденции има, трябва да си изясним защо това е нелепо.
Защото стойността и уникалността на една азбука е преди всичко не в начертанията на знаците, а в звуковата и смислова самобитност и неповторимост, изведени от самобитността на езика на един народ. В случая на българския език. Затова двете начертания на азбуката ни не могат да бъдат смятани за различни азбуки и няма никакви основания да бъдат противопоставяни. Това е азбука на българския език в два графични варианта. А самото й утвърждаване и извоюването на равноправието на българската азбука и българския език с трите свещени езици нямат аналог в световната история.
То е прецедент.
Прецедент от историческо значение за целия християнски свят.
Нов поглед.
Ново мислене.
Ново разбиране, противостоящо се на формализма в християнското богослужение и внушаване на вяра с ритуалите на църковната служба на неразбираеми за хората, излезли от масова употреба, стари, обявени за “свещени езици”. За достигането до ума, до съзнанието и сърцето на широките народни маси на хуманната и високо нравствена философия на Христовото учение чрез проповедта, книжовността и воденето на църковната служба на разбираем, говорим език.
Борбата за равноправието на българската азбука и българския език в християнското богослужение, изведена от Константин Философ, е отхвърляне на формализма в християнската църковност. Борба за постигане на духовния смисъл на Христовото учение - учение, доведено до обикновените хора. За постигане през богослужението не просто на преклонение пред култа към Христос, едва ли не като пред идол, а на разбирането на смисъла на текстовете на свещените книги и на отключване през това разбиране на мисловното и на духовното в човека и извеждането на човека до християнско самосъзнание, в което е заложена голямата духовно-историческа крачка на християнското учение в човешкия извисяващ се път, станала вододел между Стария и Новия свят и нравствената им, мисловна и духовна основа.
Константин Философ и Методий не приемат християнството като смяна на богове. Те дълбоко разбират християнското учение и християнската вяра като нов етап в човешкото развитие, в основата на което е разбирането за божествената същност на човека и последвалите от това нови гледни точки за човешкото, човечното и човечността като изява на божествената същност на човека, изведена като ново съзнание и вътрешен дълг. На достигането до всеки човек, че Християнското учение не е просто нова вяра, а изискване за отхвърляне на безчовечността и всеразрешеността на старите богове и постигане на нравствена извисеност, социална справедливост и любов към ближния, в което е революционността на християнското учение, коствала смъртната голгота на Христос, отхвърляща несправедливостта, жестокостта и безнравствеността на стария свят и отправяща в нова посока развитието на човечеството.
Константин Философ и Методий разбират, че проповядвано сковано от догмата на триезичието християнското учение не може да стигне с цялата си дълбочина и сила до съзнанието на хората и се превръща в догма, която го превръща в нов вид идолопоклонничество. И срещу това повежда борба Константин Философ.
Неговите доводи и гледни точки в борбата за извоюването на равноправието на българската азбука и българския език със свещените езици са революционни и разтърсващи из основи сковаващата същност на тогавашната неизживяла и ненадмогнала формите на идолопоклонничеството християнска църква, съхраняващи и сами подвластни на хватките на старата политическа и църковна власт.
Ние днес трудно можем да си представим съпротивата към тия не просто изказани идеи, а към реалната дейност на Константин Философ в борбата за извоюването на равноправието на българската азбука и българския език, която е дълбоко принципна, и която сама по себе си Константин Философ по примера на делото на Христос извежда като обръща пластовете на времето и го насочва от идолопоклоничеството към Христа и християнството, към силата на неговия смисъл, посочвайки пътищата към това.
Не можем да си представим и цената, която се плаща за тоя нов възглед, извоювал не само равноправието на българската азбука и българския език, но и отключването на новия етап на развитието на християнските народи. Един продължителен процес, дал златни плодове най-напред в България, а после в цяла разцъфтяла за култура и просперитет християнска Европа, но минала не случайно през травми и жестокости, плод на догматичността, които се плащат и до днес.
В тая борба, отворила през борбата за равнопоставеността на българската азбука и българския език духовни простори на християнска Европа и християнския свят, блести изключителният интелект на Константин Философ. Силата на аргументите му срещу триезичието, дебатът, който постоянно води със западното латиноезично догматично духовенство и диспутите му на най-високо равнище в Рим и във Флоренция, теоретичната му обоснованост, богословската му ерудиция, личността и делото му покоряват Рим. Той изцяло извоюва от Папския римски престол признаването на българския език за равноправен с обявените за свещени три езика и за правото за разпространяването на християнството на български език.
Нещо много повече! С мащабното си мислене Константин Философ поставя въпроса и доказва в жестоките си спорове с догматиците, че не само българите, а всеки народ има правото да проповядва християнството на своя език - една, както подчертах, революционна за времето си идея, която отваря пътя на всички християнизирали се народи, които до тогава ползват за богослужението и писмеността си отдавна мъртвите и неразбираеми за простолюдието латински или старогръцки.
За тоя нов поглед към християнството и към народите, които да получат езиково равноправие, с което се разкрива нова епоха както за демократизацията на разпространението на християнството, така и за самостоятелното духовно, културно, държавно, а оттам и икономическо развитие на европейските народи - акт който слага основите на Ренесанса в Европа, Кирил и Методий биват канонизирани от Папа Лъв ХІІ за светци и включени в календара на католическата църква, а в навечерието на 1981 г. са провъзгласени и канонизирани от Папа Йоан Павел ІІ за Небесни Съпокровители на Европа.
Да, има защо Европа да благодари на двамата българи! Защото те отвоюваха демократизма за формиращите се тогава европейски народи ведно със свободата, шанса и тласъка за духовното и културно развитие на Европа, част от която винаги сме били, и то не като придатък, а като нейно начало. Начало, което не ни дава право нито за комплекси на недостатъчност, нито за смешни изхвърляния, и което ни задължава да не потъваме в лекомислие и безотговорност, а с достойнството на делата си да докажем и защитим нашето място в съвременния свят.
Да отхвърлим недостойните епитети, които най-вече сами си сипем и ги налагаме на непознаващите ни и на собствения си народ, деформирайки и смазвайки самосъзнанието му и убивайки критериите му за човешко достойнство и жизнените му сили.
Да се защитим от агресията срещу езика си, която далече не е безобидна и е агресия върху идентичността ни.
Да се попитаме кой и защо внуши и внушава, че Кирил и Методий са гърци и дори изпълняващи византийска мисия, или пък славяни, след като в краткото /първото/ житие на Кирил, написано от най-приближения му ученик и съратник Климент Охридски по повод на смъртта на Константин Философ-Кирил, в прав текст е казано какъв по народност е той.
Да обясним защо създадената от Кирил и Методий българска азбука не е на който и да е славянски диалект, не е на някакъв си безроден “южнославянски” (каквато е съвременната теза на водещите руски слависти), а е азбука на езика на българите, езика, говорен от българския народ, език, който се и налага, и приема като богослужебен на християнизираните славянски народи, и да изясним защо е така.
Да доведем до познанието на народа си факта, че българската азбука, създадена от Кирил и Методий, е една от най-съвършените, ако не и най-съвършената и до днес азбука в света, за която за всеки звук има знак.
В нашата азбука и език знакът “А” - първият знак на азбуката ни, не е някакво си ЕЙ, нито се изчерпва само с точния изговор на звука “А”, но е със съдържанието “АЗ” - човекът, личността, единеният с Бога, божественият, създаващият, отговорният!
В българското “Аз” (Азъм) е заложена цялата същност на българина и това е доказателство за българската същност на азбуката, създадена от Константин Философ и Методий.
Това българско “АЗ” е може би и най-силният аргумент за това, че Константин Философ и Методий са от стари български фамилии с памет за българската същност и философия (Ахура маздра - аурата на мозъка, единението с Бога), съхранени и носени още от Бактрия (Балгхара) - божествената българска държава, с посланието, че българин значи божествен, богоизбран човек, което е не само чест, но и голямо задължение, и че българският народ е богоизбран народ, който има своята съзидателна божествена мисия. И не е чудно, че Двамата братя носят това послание и съзнание, което в оня период е в основата на съзнанието, самочувствието, деятелността и отговорността на българите и на самия царстващ Борис І. Памет за това е запазена дори до днес в Средна Азия, където българин и българско значат най-доброто. При това, с памет и за езика ни, който не е славянски, каквато теория от години се развива, не е тюркски, както смятат някои от учените ни от по-старото поколение, а древноирански, тъй като българите не са славяни, нито тюрки, а един от персийските - древноирански народи, и то от водещите и най-уважаваните в древния свят.
Че българският език силно влияе на езиците на народите, с които общува след напускането поради природни катаклизми и климатични изменения на Хиндокуш в Средна Азия, и създава Велика и Волжка България на европейския континент. И това е естествен процес, тъй като българското население носи висока държавническа, строителна, военна, духовна и икономическа култура, с което, при взаимоотношенията с другите формирования и племена, влиза в техните езикови системи.
Че българската азбука става азбука и на други народи, между които е и руският народ, създал на тая азбука своята култура и изградил на нея идентичността си.
Кой друг народ, освен българския, може да се похвали с такова духовно и културно дело, като делото на Константин Философ-Кирил в сътрудничеството с брат му Методий и учениците им, което далече не се изчерпва с азбуката, а е в генезиса на развилите се европейски култури?
Защото през азбуката и езика ни не само словенските - обединените на основата на словото славянски народи, оцеляват и не биват погълнати от агресивното чуждокултурие, а се съхраняват като общности и започват собственото си духовно и културно развитие. Развитие на основата на словото, съдържащо и изявяващо духовната сила и същност на народите, за което пръв пример в сложностите и противоборствата на ония времена става България, въздигнала българското слово и духовността, и постигнала духовна сила и културно величие, които я извисяват. Затова видният учен академик Дмитрий Лихачов нарича България от онова време Държава на духа, а бащата на модерната днес семиотика Роман Якобсон се опира на старобългарските текстове, за да развие теориите си.
В състояние ли сме да оценим какво значи всичко това?
Вероятно не, щом като сме склонни да подценяваме стойността и смисъла на азбуката си, да допускаме агресия върху езика си, реализирана през самите нас, и дори подмяната на езика си с чуждоезичие.
Нека не си въобразяваме, че по времето на цар Борис І и Кирил и Методий натискът върху езика ни е бил по-малък. Напротив. Всякаквите основания да приемем като официален друг език са били изключително силни.
Нали земята, на която българите правят своята нова държава, е била преди това на тракийските царства, чийто език вероятно е бил близък, ако не и идентичен със старогръцкия (елинския), като негова първооснова?
Нали от І до ІV век тая древна наша земя е част от Римската империя, в която латинският е административният официален език.
Нали на нейната територия вестготите на родения и възмъжал по нашите земи Аларих (370-410, първият завоевател на Рим) създават първата германска държава, а след това в тия наши земи създава княжество на остготите и Теодорих Велики - владетелят на Нове (гр. Свищов) и Равена.
Нали от земите на съвременна България тръгват готите, създали Дания, и готите, положили основите на европейските държави, и близките до българите келти също присъстват в историята на днешните български земи (дори някои смятат, че нашите шопи са келти).
В ІІІ век, след една опустошителна епидемия, Тракия се обезлюдява, а тя е хранилница за Римската империя, затова в нея бива преселено население от днешен Афганистан, с което идва вероятно и останало в Средна Азия българско население - това също трябва да се има предвид.
Не бива да пропускаме и минаването през нашите земи на персийската армия при двата похода на Дарий и българския елемент в тях. Както и това, че от ІV век, с отделянето на Източната Римска империя, земята ни е част от Византия, в която официалният език е гръцкият. А малко преди българите на Аспарух и Кубер да дойдат отсам Дунава, в земите ни идват и славянски племена.
Всеки оставя своите следи!
Всеки има и своята политика, и своите езикови и етнически наслоения, и своите претенции, амбиции и интереси.
Било е много по-трудно, отколкото днес!
И вътре в страната и натискът отвън.
Че е било трудно, говори самото написване на забележителния публицистичен труд “О писменехь” (За буквите) като защита на българската азбука и българското слово.
Защо днес ние се поддаваме на чужди амбиции и интереси? Нека сами си отговорим и нека не мислим, че актът на създаването на българската азбука и писменост е нещо като природна даденост и че азбуката ни е създадена случайно, и то на чужда (славянска) основа, за някакви си твърде неясни амбиции и цели.
Азбуката ни е азбука на българския език! Тя е създадена от Кирил и Методий, за да се утвърдим като достоен, просветен духовно и силен народ, за да не се размием в чуждоезичие и чужда култура, а сами да създадем и да издигнем със своя писменост своята духовна култура, изградена върху достойнствата на християнската ценностна система, догматика и философия, която да ни приобщи не като придатък, а като самостоятелна култура и самостоятелна църква към християнския свят.
Трябва да знаем, че ако съществуваме като народ и като държава и ако сме съумели да просъществуваме след всички сполетели ни по-късно беди и изпитания, то това дължим преди всичко на съхранителната сила на нашия език, затвърден от писмеността и духовните послания на Кирил и Методий, които Цар Борис І съумява да превърне във фундамент на българската народност и българската държавност.
В епохата на догмата на Триезичието, когато латинският, старогръцкият и еврейският са приети за Свещени езици, на които единствено може да се разпространява християнството, и са наложени като официални езици за администрацията и културата на народите на Европа, Константин Философ не само създава съвременна българска азбука, не само извоюва равноправието на българския език, но и отваря пътя за демократизацията на християнството и на самостоятелното духовно и културно развитие на европейските народи - пътя за Ренесанса, чиято надстройка е съвременният европеизъм. Това дело говори за мащаба на личността на младия Константин Философ-Црко, седмият, най-младият син на Лъв и Мария. Но говори и за духа на семейството им. Без тоя дух първородният им син Страхота-Методий, не би оставил високата си административна кариера, а и семейството си - жена и деца, за да подкрепи високото дело на брат си и да поеме ведно с Константин Философ кръста на създаването и разпространението на българското слово.
И не са случайни така добре преведените от Константин Философ начални думи на Свещената книга - Стария завет, Библията, цитирани в евангелието на Йоан:
В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог бе Словото”
Те се посвещават на Словото - на българското слово: и през него и с него на Бога, и през Бога на Словото, осъзнали неговата огромна сътворителна, закрилна и въздигаща сила за всеки народ. 

Така чрез българското слово обединяват в христовата вяра “словените” - близкоговорещите етноси на славянските общности, и не само с църковните служби и проповедите си на български език, а и с преведените на български свещени книги, и с обучението на енориашите си на глаголическа българска писмовност.
Те са първите преводачи и творци на духовните измерения на българския език и първите учители на свещения български език.
Ние днес не си даваме сметка какво значи това.
Не си даваме сметка, че докато другите европейски народи далече още нямат своите литературни национални езици и ползват неразбираемия за народните маси латински и гръцки, христовото божествено слово всред словените - славянските народи, се разпространява на говоримия български език, който им е близък и познат, а за българите - роден.
Те отварят пътя на демократизма в Европа чрез демократизирането на достъпа до християнските книги и грамотността не само като привилегия на избрани свещенослужители и високопоставената администрация и аристокрация, а и за широката маса на обществото, с което се отключва възможността за творческото му развитие и за последвалата епоха на Просвещението. 

И прав е низвергнатият заради партийни пристрастия днес, но вдигнал през 1933 г. на крак цяла Европа и целия свят срещу фашизма Георги Димитров, обвинен в запалването на Райхстага, който в знаменитата си защитна реч казва, че той е българин, а българите не са диви и варвари, че когато ние, българите, имаме своя азбука и развиваме своята култура на български език, Людвик Немски - императорът на Западната римска империя, говори на немски само с конете си (което е точно така!).
Добре е да се знае, че докато библията е преведена на български език от Кирил и Методий през ІХ век, то френският превод се прави през ХІІІ в., англиийският през ХІV в., немският през ХVІ в., а италианският едва през ХVІІІ в.
Имаме ли при това положение основание за понижено самочувствие и внушаван неевропеизъм? Имаме само богато наследство, което трябва да защитим и да развиваме. Защото то ни задължава да продължим като създаващ, културен и достоен народ.
За това си дело Кирил и Методий залагат живота си и заплащат с живота си.
Извел делото и дипломатичната си борба, покорил самия Рим и самия папа Андриан ІІ с пледоариите си срещу триезичието - (пледоарията на Константин Философ срещу триезичниците на събора във Флоренция е един от най-силните текстове от средновековната световна култура), Константин Философ приема монашество и името Кирил, и 50 дни след това - на 14 февруари 869 г., преизтощен умира, едва 43-годишен. Погребан е в църквата Сан Клементе в Рим - църквата на светеца, чиито мощи е подарил на тоя град. Ако съвременната наука може да вземе генетичен материал от съхраненото в гроба му, бихме могли да научим още много неща за него. На първо място какъв е произходът му, и на второ, от какво умира.
Произведението “О писменехь”(За буквите) е венец, поставен на делото на Константин Философ-Кирил и на самия него.
Но кой е авторът на “О писменехь”? 

След като говорихме колко е нелогична хипотезата за липсата на връзка между делото на Константин Философ, Методий и Цар Борис І, редно е да огледаме и хипотезата за автора на “О писменехь”.
Произведението се приписва на брата на Цар Борис І - Докс, или на Цар Симеон І. Напоследък има предположения, че е на самия Константин Философ. Но едва ли Константин Философ би писал така за себе си!
А и екземплярът, който имаме от “О писменехь” е от Х век и е на кирилица, а за това кой е Черноризец Храбър хипотезите и споровете продължават.
Но няма нищо по-убедително от това, че забележителното произведение е написано от самия Методий. 
И то след първото му заточение в крепостта-манастир на латино-догматиците в Елванген - Бавария, когато Методий посещава Константинопол, пътят за който е през България.
Естествено е тогава да се срещне с властващия Цар Борис І, който вероятно е в основата на освобождаването му от заточението и на оказаното му (временно) почитание и грижи за здравето му - почивка в манастирски комплекс на остров в Боденското езеро.
Защо смятам, че автор на “О писменехь” (За буквите) не е братът на Цар Борис - Докс, нито Симеон, а Св. Методий? Стилът и страстта на произведението, както и категоричността и компетентността са достатъчно доказателство, че автор на това забележително произведение е братът на Константин Философ - Методий, който более за делото на брат си и се бори за правото и честта на българската азбука.
Черноризец Храбър е псевдоним на Методий. Още повече, че собственото му гражданско име Страхота е близко до това на псевдонима Храбър, а основанията преследваният заради делото си “черноризец” Методий да се подпише под труда си в защита на българската азбука с псевдоним са много.
Кирилицата, на която е написан трудът, и за същността на която нашите учени още спорят, е еднозначна и равнозначна с глаголицата, като Глаголицата е за свещенописа, а Кирилицата е за гражданско писмо, каквато е била практиката в ония времена, и не случайно никой от учениците на Двамата братя не ги разделя. Двете начертания на азбуката ни са създадени едновременно - Кирилицата е “моделът” на българската азбука, създадена само от Константин Философ, затова и носи неговото име, а в свещенописа на Глаголицата участва и Методий. 
Методий пише “О писменехь” на кирилица, тъй като трудът е гражданско послание. Но и в памет на брат си. Той е написан в духа и стила на Константин Философ-Кирил, което, както споменах, ни насочва към авторството на Методий, който така страстно говори в защита на азбуката ни и подчертава, че е дело на Св. Кирил, без да упоменава себе си.
Точно в това е и другата отпратка, че автор на труда е Методий. 
В тоя труд точно е посочена датата на създаването на българската азбука - 6363-та година от сътворението на света, която е 855 година от н.е., според византийското летоброене, което е възприето и в България. Така че веднъж завинаги трябва да сложим точка на колебанията и заиграванията около датировката на създаването на българската азбука, както и за годината на покръстването на Борис І.
Но във всеки ред на творбата се вижда не просто ерудираността, а категоричността на знанието кога и как е създадена азбуката, което говори за човек, свидетел на делото на Константин Философ.
Кой друг го познава по-добре от Методий? И кой би бил най-близък по изказ, по стил, по страст на Константин Философ? 

Като сравним непоносимостта му към опитите на войнстващите догматици да се подценява и подменя българската азбука с латиница след смъртта на Кирил и гордата невъздържаност на Методий, който казва на самия император Людвиг Немски, че се е изпотил, защото е спорил с простаци, можем да видим тая позиция и в “О писменехь”, и в цялото по-нататъшно дело на Методий - до неговата смърт.
Тия двама забележителни българи - християни и християнски свещенослужители, поели и църковното си, и гражданско дело, слети в едно, не са примирени монаси. Те са непримирими борци! Впрочем, както и Иисус Христос.
Те приемат изпитанията и страданията заради Делото си!
Делото на Двамата братя, което остава над всичко.
А то е разбиването на бронираните от догмата на триезичието двери, заключващи и държащи за една властваща върхушка благодатта на възродителния и възвишаващ дух на християнството, за да могат не само българите на своя език да го разберат и да приемат христовото учение в душите и сърцата си, а всички християнски народи да разбират чрез своя език думите и посланията на свещените книги. Което в последвалите години и става. Но докато стане, българската азбука и книжовността на български език не само дават своите златни плодове, но са и пример за борбата и разцвета на другите европейски народи.
Затова кралете на Европа се кълнат пред българската - изписаната с български букви библия!
И ако на 25 април 2005 година, при подписването на Договора за присъединяването на България към Европейския съюз, българският език бе обявен и приет за един от официалните езици на Европа, а българската кирилица като една от официалните европейски азбуки и графични системи, това е само препотвърждение на извоюваното равноправие на езика ни от Константин Философ и брат му Методий. В тоя акт няма нищо случайно. В него е изразено уважението и преклонението пред делото на Двамата братя, и през това тяхно дело - на нашия народ.
Тоя акт трябва не само да ни направи горди, а да ни накара да се замислим какво ние дължим на делото на Св. Св. Кирил и Методий и с какво ни задължава това дело.
А сега, в годишнината от създаването на българската азбука от светите братя Кирил и Методий, трябва дълбоко да се поклоним пред делото и паметта им, и да продължим това дело в сложностите и предизвикателствата на 21 век, следвайки примера им.
Но какво трябва да знаем още?
Това, че е недопустимо да подминаваме в липсата на самочувствие и накърнено народностно самосъзнание отговорностите си и критериите за самите себе си - изискванията към образоваността си, нравствеността си, духовността си, културата си и извисеността си като хора и българи, в което се изразява следването на високите уроци, които са ни оставили Црко (Царко, Черко, Чирко, Зарко), наречен Константин Философ - Св. Кирил (827-869), и Страхота - Св. Методий (815-885).
Никое време не е лесно. И никое дело не е лесно. Но делото отделя и прави от хората личности, а личностите правят епохите и с делата си движат живота. И това не е даденост, а зависи от всеки от нас: кой какъв път поема - с какво съзнание и самосъзнание. На каква цел посвещава живота си и с каква отговорност се отнася към себе си като човек и българин.

ГОЛЕМИЯТ БЪЛГАРСКИ ХОД

След като България, в лицето на нейните държавници и институции, пренебрегна отбелязването през 2005 година на изключителната 1150 годишнина от създаването на българската азбука, а на 14.ІІ.2009 г. - на 1140 годишнината от кончината на Св. Константин Философ-Кирил - създателя на българската азбука, след като тия дати не бяха отбелязани в официалния календар за честванията на годишнини и пренебрегнати или едва споменати от някои, можем само да потънем в срам и да се запитаме ЗАЩО.
Това говори много за нихилизма и безотговорността на факторите на държавата и държавността, както и за дълбокото неразбиране на важността на духовните устои на един народ, на неговия език, литература и култура, които са първоопределящи за стабилитета и възхода на обществото както в национален, така и в световен план. Говори за неуважение към духовните ни стойности и духовните ни водачи и колоси, за липса на достатъчна култура на управленците на България, за да разберат политическата същност на културата и критериите за култура, за липса на чувство за държавност и липса на ориентири в политиката за извеждането напред на народа, който така искат да управляват.
Как при това положение българският народ в началото на ХХІ век да не е обезверен, объркан, потиснат и нещастен, когато е лишен от стабилни и стойностни духовни опори? И то не защото ги няма, а защото никой не му ги показва, за да стъпи на темелите им и да получи оная духовна сила, с която да се справи с трудностите си и да се оттласне напред.
Да, времената са сложни, трудни и заредени с кризи от различен характер. Те са специфични за настоящия свят и за настоящото положение на България и на българския народ. Но нима има времена, които да не са заредени с проблеми и кризи? Самото развитие поражда проблеми и движението е в решаването на проблемите, а нерешаването им и неправилното или непълноценно решаване води до кризи, които също изискват решения.
И тъй като говорим за делото на Кирил и Методий, нима проблемите на България и на света в тоя период са били по-малки и незначителни от настоящите?
Но за да се изведе една политика се иска дълбоко разбиране, поглед, ум, политическа култура и самоотвержена компетентна деятелност в името на една кауза за просперитета на един народ.
В епохата на догмата на Триезичието, когато България няма друг гарантиращ просперитета й път освен включването й в европейския християнски свят, и когато латинският, старогръцкият и староеврейският са приети за Свещени езици, на които единствено може да се разпространява християнството, езици, наложени като официални за администрацията и културата на народите на Европа, Константин Философ не само създава азбуката ни. Той извоюва равноправието на българския език и българската писменост, и отваря пътя за демократизацията на християнството и на самостоятелното духовно и културно развитие на България, а за европейските народи - пътя за Ренесанса, чиято надстройка е съвременният европеизъм.
Забележителното делото на Константин Философ и брат му Методий е завоевание с огромен смисъл. Завоевание на интелектуалната сила и саможертвена смелост на българския дух. Дело, което изгражда стабилна основа за утвърждаването и самостоятелното развитие на българската държава в християнския свят. Но и дело, което създава възможност за идентификация и просперитет на всички европейски народи, и което създава духовна и културна основа за самоосъзнаване и съхранение през словото на християнизираните славянски общности, заради което и чехи и поляци дълбоко почитат светите им имена.
Но в това дело не бива да се подминава и подценява ролята на Цар Борис І. Той - Цар Борис І, е моторът за реализацията на духовната, културна и образователна мисия на Кирил и Методий, и извеждането й като държавна политика за утвърждаването на независима и силна България в християнския свят. Една политика, не по-малко гениална от делото на Кирил и Методий.
Делото на Двамата братя и делото на Цар Борис І са двете страни на едно дело.
Изключено е цялото това забележително както творчески, така и дипломатически и държавнически дело да не е обвързано, обмислено и организирано.
Бих го нарекла Големия български ход.
Защото забележителното в него е отдадеността на българската кауза и постигането й с прочутия български интелект.
Тоя Голям български ход се превръща в Голямата българска крачка, защото и двете страни - и властващият цар Борис І, и внуците на отстранения от властта български висш аристократ - Константин Философ и Методий (доказателствата за това са в проучванията и аргументацията на проф. Маргаритов), с еднаква отдаденост работят в една посока в името на България. Независимо от това, че са от две различни линии на претенденти за българския престол.
Това е един пример, от който също би трябвало да се поучим, ако не сме достатъчно издребнели и загубили българското в себе си.
Тоя Голям български ход е основата, върху която се въздига Златният век на българската култура и последвалите го духовни върхове. На него се дължи духовното ни и държавно оцеляване през вековете. Той е най-стабилният темел за оцеляването ни и днес, в бързо променящия се свят, и за градежа на настоящето и бъдещето ни.
С Големия български ход върху шахматната дъска на политиката, направен от цар Борис І, приел, утвърдил, разгърнал, въздигнал и оплодил великото дело на Кирил и Методий, започва нов етап на българската история.
И тъй като в основата на Големия български ход, от една страна, е делото на Константин Философ-Кирил и Методий, а от друга - политиката на цар Борис І, естествено е да се запитаме доколко е истинна приетата от езиковедите и историографите изолираност на двете страни на това единно дело, утвърждаващи случайността и дори противопоставянето на двете страни в реализирането на Големия български ход.
Знае се политиката на българския властващ цар Борис І за присъединяването на България към християнския свят, с което да се изравни с Източната и Западната (т.н. Римска) империи. Знае се и делото на Константин Философ и Методий. Възможно ли е да е случаен синхронът на стъпките им, предвиждащи християнизацията на България около 863 г. и това бързане на Константин Философ и брат му Методий към тая година да са готови с превода на главните богослужебни книги на български език, направени с българската, създадена от тях в 855 г. (6363 г. от сътворението на света, броено според византийската, възприета и в България система) глаголическа азбука? Случайност ли е, че каузата на цар Борис І за запазването на езиковата и духовната, а оттам и на политическата независимост на България съвпада с делото на Константин-Кирил Философ и брат му Методий?
Твърде много са съвпаденията, за да можем да приемем случайността. Както и липсата на контакт между Борис и Братята. Вече споменах, че вероятно не сестрата на Борис, както смята проф. Маргаритов, а Климент Охридски - най-приближеният и талантлив ученик на Константин Философ и Методий, който не случайно става водеща фигура в реализацията на делото им след тяхната смърт, не случайно води учениците им в България, не случайно е приет от цар Борис І с отворени обятия и не случайно е поставен начело в осъществяването на голямото българско духовно и културно дело, е осъществявал контактите между Двамата братя и властващия Борис І.
Но как се стига до това дело? Кой е в основата му - Борис или Константин Философ и Методий?
Няма да е грешка, ако предположим, че началото е дадено от Константин Философ. В династичните борби и често съпътстващите ги изгнаничества, личността, ако не е изпълнена с властническа злост, възбуждаща предателства, съхранява и въздига своето чувство за отговорност към държавата и към народа си. Всъщност това е показателното в мерилото за личността. Това е и показателното за личността на Константин Философ и на брат му Методий - на доказаното им високо царствено достойнство, държавнически поглед към задачите, клопките и предизвикателствата на времето и чувство за отговорност за съдбата и просперитета на България.
Това е в основата на делото на Константин Философ. Феноменално надарен с аналитичен и творчески ум, човек блестящо образован в прочутата Магнаурска школа към императорския двор, където изучава антична поезия (Омир), геометрия, диалектика и “всички философски науки”, реторика, аритметика, астрономия, приложна механика, музика, както и “всички други елински изкуства”, Константин Философ не случайно със завършването на образованието си бива избран и става за известно време библиотекар на патриаршеската библиотека в построения през 7 век импозантен храм “Света София”, и скоро след това е включен в държавническите византийски дела.
Познаващ и участващ в политическия и духовен живот на Византия и на съвременния му свят, естествено е Константин, наречен философ, пръв да стигне до мисълта, че в сложната политическа обстановка България може да запази независимостта си и да застане наравно с Византия и Рим не само като се християнизира, но и като не допусне духовна асимилация през християнизацията. А това значи България да изгради свое духовно пространство.
Не е изключено идеята за създаване на азбука на съвременния български език да възниква по време на мисията на Константин Философ при сарацините (арабите), състояла се през 851 година, когато Константин е на 24 години. Тогава той стига до земите на древна България - благословената божествена Бактрия, за която не може да не е знаел, и има възможността да се докосне пряко до останките от културата на древна Персия, част от която са и българите. Още повече, че е познавал елинската история и написаното за Александър Македонски, който от 12 годишния си поход 4 години остава в Бактрия и се жени за българската принцеса Роксана /Рокселан/, която му и ражда убития по-късно в Елада престолонаследник.
Столицата на арабския халифат, където са се водили дебатите за постулатите на вярата с мохамеданските духовници, е гр. Самара. Не Самара от времето на Велика Кубратова България, което на български (древноирански, древноперсийски), означава самостоятелен, централен град, а Самара, на 125 км. северно от Багдад - на български “Божествения град”. Тогава не може Константин Философ да не се е докоснал и да не е бил развълнуван от следите на старата българска писменост и култура, оставени по тия земи. А по онова време своя азбука и богослужебни книги освен грузинците (от V в.) и арменците (от ІV в.), от ІV в. имат писменост и арабите, като тяхната азбука е основана на персийския и арамейския език - езика на Христос, чиято близост с българския език не е фикция, и младият учен Константин Философ не може да не е разбрал (ако не е знаел) за тая близост на българския език с древните езици. Но може би в своята вяра и преклонението си пред Христовото Божествено слово, за пореден път е разбрал, че собствената азбука и написаните на нея свещени книги дават голямо предимство и сили на народите. Така че не е изключено точно при участието си в сарацинската мисия Константин Философ да е бил осенен от мисълта за създаването на азбуката на съвременния тогава български език и превеждането на български език на християнските свещени книги, с които да се приобщи неговият български народ към семейството на християнските народи, което е било за него стара семейна верска и политическа позиция.
Факт е обаче, че със създаването на азбуката на българския език двамата братя се заемат след връщането на Константин Философ от мисията му при сарацините, която предхожда качването на Борис І на престола през 852 г. Така че не е изключено още преди възцаряването си Борис да е запознат и вдъхновен от идеята за създаването на азбуката ни и да стане радетел на тая идея.
Тук искам да обърна внимание и на Хазарската мисия (858-859, разчитана и като през 860-861 г.), с която по-късно е упълномощен Константин Философ, в която го съпровожда и брат му Методий, и при която Двамата братя пресичат Волжка България, като минават през Херсон (някога българският Крим, в който и до днес, и не само там, има етнически българско население), посещават Тмутаракан (Кубратовата българска столица Фанагория, по-късно наречена Тмутаракан, което не е хлебарка в мрака, както може да се разчете на руски, тъй като в основата на името на града етаркан, което е българска аристократична титла.) Посещават и българския град Итил - Царицин, по-късно Сталинград, а днес Волгоград, където и откриват и взимат със себе си мощите на Св. Климент, умрял около 101 година от н.е. - нещо, което вероятно са знаели и търсели.
По време на тая мисия, за която може да се прочете в Пространното житие написано от Климент Охридски за Св. Кирил (Константин Философ), се появява лице, което дава на Константин Философ ” писмо” - нещо написано на “рошки” език, което някои учени разчитат като “руски”, и Константин Философ го прочита. Но трябва да се отбележи, че няма никакви исторически основания написаното да е на руски, тъй като варяжко-славяно-руската общност се формира като етнос към 882 - 912 г. от н.е., и то с прякото участие на българските династии, като Киевска и Московска Рус възникват върху земите на Велика и Волжка България, където не случайно са гробовете не само на Бат Баян и Кубрат, но и на Аспарух и на цар Крум. По-скоро (според Дичо Дичев - Якобсон в книгата му “Азбучна история на българския народ”), става въпрос за “сурски” - саклански, по-късно разчетено като “руски” език. Писмото е било консонантно - при което гласните само се маркират, и което е разпространена практика по онова време, особено в източните писмовни практики, и Константин Философ разделил гласните от съгласните при разчитането му.
За да се отхвърли всяка спекулация, че това писмо става първооснова за създадената от Константин Философ и Методий азбука, трябва да се преподчертае, че Хазарската мисия става през 858-859 или 860-861 г., когато азбуката на съвременния тогава български език отдавна вече е създадена във фиксираната от Черноризец Храбър в “О писменехь” 855 г., или 6363 г. от сътворението на света, като между двете графични системи (глаголица и кирилица) авторът на забележителното полемично произведение не прави разлика. И че Хазарската мисия е след Брегалнишката.
Създаването на глаголицата от Двамата братя е изключително оригинално дело, в което е запазена стилистиката на старобългарската писмовна традиция и нейни, съхранени и до днес по скалните надписи, азбучни знаци, към които са приложени християнските символични знаци: кръстът - символ на християнството, триъгълникът - символ на Светата Троица, и кръгът - символ на изначалната и вечна Божия същност и сила.
Двамата братя се посвещават на създаването на азбуката и превеждането на книгите, но това тяхно дело едва ли би се състояло без властващия цар Борис.
Както вече споменах в предходните статии, и Константин Философ, и Методий са не само хора със силно чувство за дълг, но и делови личности с достатъчно опит в политиката, което изключва да се заемат с нещо само за себе си - със създаването на азбука на българския език сама за себе си, без да си поставят каквато и да е житейска цел, и с необозрима перспектива за приложението й. Така че не са прави учените, които пренебрегват мотивите за създаването на азбуката на българския език в убедеността на предположението си, че тя е създадена по поръчка на византийския император.
Отхвърляйки тая лансирана и до днес теза, която е в противоречие и с логиката, и с експанзионистичната политика на Византия, и с последвалите събития, логично е Константин Философ и Методий, обвързвайки делото си с идеята за християнизацията на България да потърсят връзка с българския трон.
Вече стана дума за това как биха осъществили тая връзка. Разбира се, тайно, разбира се, много внимателно и дипломатично, и, разбира се, не лично, а чрез доверен посредник. Но цялата политика на Борис с лавирането му между двете църкви, опитът от Брегалнишката мисия на Двамата братя и политиката, която Цар Борис извежда за изграждането с българското слово на една самостоятелна политически Държава на духа, говорят за дълбокото осмисляне на запазването на езиковата самостоятелност на България при приемането на християнството и превръщане на тая езикова самостоятелност в политика. Така че доводите за връзка между делото на Двамата братя и цар Борис І са по-основателни от тия за самостоятелния път и разминаването им във времето.
Както споменах, може тая връзка да се е осъществила дори още преди младият Борис да се е възкачил на българския престол, което става през 852 г. Но това, че работата на Двамата братя по създаването на азбуката и превеждането на най-главните богослужебни книги на български език е ориентирана към годината на покръстването в християнство на Цар Борис І (863 г.), говори за много неща. И най-вече, че двата акта са синхронизирани. А и за това, че българският владетел трябва да е бил запознат с работата на Двамата братя. И дори да е бил посветен още с възникването на идеята им за създаването на азбука на говоримия тогава български език и превеждането на български език на християнските богослужебни книги - едно изключително важно в духовен и политически план боговдъхновено дело, което Борис І с изключителния си държавнически, политически и исторически нюх подкрепя. Той е наясно какво значи това за българската държава. Точно това е, което му е трябвало!
Оттам нататък Двамата братя и Борис І явно работят по посока на една и съща цел. Еднакво талантливи дипломати, Константин Философ и цар Борис І извеждат ход след ход езиковата и духовна независимост на християнизирана България в интерес на народностните й и имперски интереси, насочени към “свободната територия” на т.н. славянски народи, земи, в които има българско население и които вече са били в териториите на Велика стара и нова България.
Брегалнишката мисия, състояла се преди официалното покръстване на Борис І, няма случаен характер. Тя е опит. Стъпка към официалната християнизация на българския народ на български език. Но условията за християнизацията на България като държавен акт още не са съзрели - на Борис І му са нужни още политически крачки и във външната, и във вътрешната му политика, за да разчисти пътя на официалната християнизация на България, и то на български език, и в борба за независима църква, с което да гарантира самостоятелността на държавата и народа си.
Що се отнася до християнизацията на България и извоюването на правото разпространението на християнството да стане на български език при наложената догма на триезичието, нещата далече не са така прости, както ни изглеждат в подредената ни история. И тия, които така високомерно поставят въпроса, защо азбуката ни не е разпространена най-напред в България, не отчитат, че такова решение като официална политика е невъзможно при канона за триезичието. Едва след разбиването на догмата на триезичието и извоюването на равноправието на българския език с трите обявени за свещени езика се разкрива възможността християнизацията на България да стане със свещенослужение на български език.
Лесно е на историците да кажат, че с приемането на християнството Борис І обединява различните народности в държавата си, още повече като решим, че това е славянско море, при това вече християнизирано.
Но така ли е?
Вярно е, че официалният език и писменост влияят за интегрирането и претопяването на разнородните етноси. Нали от опасенията си за това Борис І така държи християнското богослужение в България да е на български език.
Но не пропускаме ли и някои твърде сериозни факти?
Първо, че пристигналите от Велика България аспарухови българи далече не са “една орда”, което е приумица на романтизираната ни в славинистичен патос историческа мисъл от близките ни предосвободителни, и особено следосвободителни времена (непосредствено преди и след 1878 г.). Въобще е необходимо исторически да се изяснят отношенията между стария и с голям държавнически опит български народ и относително младопоявилото се около 1 век на н.е. славянство /варяжко-сакландска общност/, което, за разлика от българите, по онова време не е достигнало до държавност. Факт е, че синовете на Кубрат - Кубер и Аспарух, които са заварили (а може би изпратили) някои славянски племена на Балканите, ги разполагат по границите си, като голямата част от славяните заливат днешна Гърция и се ромеизират. Но в състояние ли са били славянските маси дошли на Балканите при ниския си политически, икономически, а и културен статус на все още неразвитостта си в ония времена, да окажат такова силно влияние в българската държава, че тя да се славянизира и да наложат езика си?
Историческата мисъл подценява и факта, че българите се заселват на Балканите, владени от І до ІV в. от Римската империя, наложила тук своята държавност, че с отслабването на Империята тук е създадена първата германска държава от вестготите на Аларих и княжеството на остготите на Теодорих Велики - владетеля на Нове (гр. Свищов) и Равена, земи, които преди това много и много векове са били на траките - един друг държавнически народ, който не може да не е оставил своите следи.
Има много страни за изследване в отношението българи - траки: на общото и различното между тях, и то не само като конни народи, за разлика от т.н. морски народи, а като се изследват корените на произхода им, на вярванията им с дълбоката си мистична основа, с херметизма на тракийската религия и влиянията на заратустризма и митризма, на формите на държавността им, културата им, строителните им практики и т.н. Трябва да се има предвид, че именно траките са тия, които не само че са готови да приемат християнството на Балканите, като припознават в християнството своите мистични вярвания и практики (в противовес на римските им врагове и покорители - тогава езичници и гонители на християните), но и слагат печата на мистичността на източното православие, което е в дълбоко противоречие с показността на елинистичната трактовка на жизнелюбивия Зевсов пантеон.
На тях, на траките, се опират в не малка степен Константин и Елена в борбата за отделянето на Източната римска империя от Рим - най-големия враг на Одриската обединена тракийска държава, като обявяват всички религии в империята си за равнопоставени. Потвърждение за това са християнските светци и мъченици с тракийски произход и дарените ни от Папа Йоан Павел ІІ мощи на св. Дазий - тракиеца християнин, убит от римските легиони в 305 година в Доростол - днешна Силистра. Траките възприемат Константин и Елена като освободители от римското владичество. Затова имената на покръстителите така са славени и чак до днес се славят от българите-бежанци от Източна Тракия. Дори древните нестинарски огнени игри след покръстването се посвещават на тях и се извършват и до днес на деня, в който източноправославната църква празнува Св. Константин и Елена.
И тъй като всичко това става в днешните български земи - и блясъкът на тракийските царства, и кръвопролитните битки между непокорните траки и гордите завоеватели от Рим, и четиривековното римско владичество на земята ни, което оставя своите богати културни следи, и готското присъствие, както и предшестващите ги персийски походи на Дарий през земята ни във войните му със скитите отвъд Дунава - походи, в които участват и българи, носители на митрианството и заратустризма, останали дълбоко във философско-религиозната ни система и до днес, когато и приемането за първи път в Европа на християнството като държавна /официално призната/ религия от родения в гр. Ниш не наследствен, а “войнишки” император Константин, наречен Велики, подкрепян от майка си - Елена, които не без основания установяват за дълго двореца си в нашата днешна столица София - тракийската Сердика - това не може да няма своите наслоения и своите последици при идването на българите и установяването и развитието на българската държава.
Интересно в случая е, че завареното от българите тракийско население лесно се припознава като тракийски българи. Но възприетата теза, че българите безпроблемно включват в държавата си славяните и дори се сливат с тях, далече не отговаря на истината. Тая теза е плод на руската имперска политика на панславизма, лансиран от Екатерина ІІ в имперските й завоевателни и асимилационни амбиции, и на късни романтични навеи, възприети от историографи и писатели през последните векове.
Фактите говорят, че Българите изтласкват славянските племена на юг, и дори при Омуртаг има жестоки разправи с тях, а що се отнася до християнството на славяните, в “История на българския народ” на Петър Мутафчиев четем: “Славянските нападения през VІ и VІІ век разстроили изцяло църковния живот в тукашните земи”.
Не е изследвано добре все още готското присъствие по нашите земи (строителство, език, култура и остатъчно население след изтеглянето на готите към Рим и централна Европа) и създаването в днешните наши територии от вестготите на първата германска държава от Аларих, и от остготите на кралството на Теодорих Велики - владетел на Нове (Свищов) и Равена.
Що се отнася до славянския елемент в българския народ и българската държава, той също трябва не априори, а доказателствено да се изследва.
При европейската програма за генома, българите в европейски план се оказват най-близки с бритите, а не със славяните. При това в съвременна Русия не се допусна приложението на програмата за уточняването на генома. Това има своите обяснения, тъй като руската общност е многоетнична, като в нея има и значителен български елемент (така че ние наистина сме “братя”), и славянският елемент и в Русия не е голям, за разлика от славяните в Полша. Тия неща не бива да влияят на съвременните ни политически отношения, но е добре да сме наясно и да не допускаме манипулации.
Но като говорим за Големия български ход през ІХ в. и славянството, е необходимо да обърнем внимание на политиката на българските царе за присъединяването на земите населени със славяни към България и обсега на българската политика. Така те са виждали и са постигнали имперските интереси на България, врязала се между Източната и Западната Римски империи. Историческите извори и картите от онова време потвърждават това.
Факт е обаче, че още преди приемането на християнството в България като официална религия, населението й е консолидирано. Иначе не би могло да участва в такива грандиозни войни, завоюване на земи и строителството на градовете едва ли не из половин Европа.
Вероятно обяснението за това трябва да търсим в толерантността на българите към завареното население, в това, че българите не взимат роби и не допускат робовладелството, а зачитат свободата както на себе си, така и на другите приели тяхното господство и плащащи данъците си.
Другата причина е, че българите, макар и не християни, не са езичници и многобожци, а вярват в единния свой бог.
Третата, главната причина е високата култура, която българите имат, държавната и военна организация и формите на развита за времето си икономическа система: строителството, занаятите, развитото селско стопанство, съхранило въпреки прехода познанията и практиките на традиционно уседнал народ.
Това са важни страни, обясняващи относително бързото формиране на българско самосъзнание на заварените остатъци от общности в българската държава.
Но това не решава въпроса за християнизирането на България. То е въпрос на политика, която бива изведена от цар Борис І, когато България, станала една от имперските сили в Европа, е необходимо да затвърди позициите си на равноправна и самостоятелна по отношение на двете стремящи се да си разделят света християнски империи с центрове Константинопол и Рим.
Пътят към това не е прост и не е лек. В него делото на Константин Философ и Методий има своето изключително високо място. И не само със създаването на българската азбука и превода на богослужебните книги, а с въздигането на българския език като общословенски по земите, които са владени от българите и в които българите имат своите интереси, както и с неотстъпната си жертвена борба за извоюването на равнопоставеността на българския език с гръцкия и латинския чрез преодоляването на догмата на триезичието, обслужваща имперските интереси на Константинопол и Рим, което открива нова страница за България и отваря пътя за ренесанса на Европа.
Тоя изключителен успех е необходима крачка за покръстения български народ, обединен не само от религията си, но и от езика си, на който развива забележителната си книжовност и своята мисионерска политика всред славянските народи.
Доказателствата за българската същност на азбуката и на преводите направени от Кирил и Методий са не само в предоставените доказателства от Климент Охридски и в забележителното произведение “О писменехь”.Те са в същността на самия български език и писмеността от ІХ и Х век на тоя наш език. Та и до днес!
Но тъй като премълчавайки и загърбвайки Брегалнишката мисия разпространението на глаголицата и богослужението с преведените на български църковни книги придобива своята обществена сила първо не в Дунавска България (за разлика от Велика и Волжка България), а в Моравия и Панония, тоя въпрос може да се разглежда и по-различно от официално приетата от историците версия.
Мисията в Моравия и създаването от Константин Философ и Методий на християнски епископии и църкви с богослужение на български във Вроцлав, Краков, Прага и по цялата територия владяна от България и от нейни сателити, измествайки от там франките - немските духовници и богослужението на латински, може да се тълкува и като част от християнизацията на самата България, като тия територии биват изтръгнати от чуждото езиковото, църковно и политическо влияние. Така че не е изключено Моравската мисия да има не само по-дълбоки корени, но и по-широк смисъл. И не случайно тя продължава с такава всеотдаденост и упоритост и след смъртта на Константин Философ-Кирил, въпреки последвалите гонения и изтезания.
С внезапната смърт на Кирил Папата ръкополага Методий за архиепископ на Панония със седалище гр. Сирмиум - Срем (сегашната Сремска Митровица - на 70 км. западно от Белград на река Сава, една доскоро българска територия с българско население), като му дава папска закрила срещу триезичниците с писмо до панонския княз Коцел, с условие богослужението да се “чете” първо на латински, а после “на друг език”.
Но междувременно става и едно друго събитие.
През пролетта на 870 г. - година след смъртта на Кирил и 15 години преди учениците му да дойдат в България, Борис І, на VІІІ Вселенски църковен събор успява да извоюва признаването на българския език за каноничен и правото за независима българска църква. 
След тоя акт натискът от страна на триезичниците върху Методий придобива крайни форми. Така че през есента на същата 870 г. се свиква нов църковен събор, на който присъства и Людвиг Немски, и на който пренията стигат до там, че Методий казва на императора, който подхвърля, че Методий се е изпотил (да доказва правото на християнско богослужение на български):
“Препирах се с простаци и се изпотих”.
Много изводи можем да правим от тия регистрирани думи на Методий. В тях няма примирение, няма колебание, няма отказ от делото, което е подел. С императора Методий се държи като с равен. Но и императорът, макар и с шега, се обръща към него като към равен. Като знаем отношенията между Цар Борис І и Людвиг Немски (а в това време в Европа има три равнопоставени императорски корони - римската, византийската и българската), можем да се запитаме какво е знаел Людвиг Немски от Цар Борис за Методий и на какво се дължи тоя негов добродушен тон с Методий и изразена доброжелателност (искрена или дипломатична - това е друг въпрос), наричайки го “Нашият Методий” (неговият Методий).
Духовниците обаче са непримирими! Те искат да бъдат прекратени проповедите и богослужението на български език. В резултат Методий е заточен в манастира-крепост в Елванген (Бавария). Това е една импозантна сграда на забележително място, която по-скоро прилича на дворец. Това е могъл да извоюва Людвиг Немски за Методий. Но там Методий е подложен на издевателствата и мъченията на противниците си, които го притискат с всички най-жестоки средновековни средства, за да го принудят да се откаже от богослужение на български език, да признае и приеме триезичието и да бъде заличено вече стореното от Двамата братя. Но не го убиват - нещо, което са могли и сигурно са искали да сторят, но явно над живота на Методий е имало височайша закрила.
В манастира-крепост в Елванген Методий престоява две години и Борис І хвърля не малко дипломатически усилия за освобождаването му. И макар че Методий здравословно е съсипан, той не се отказва да продължи делото си.
Все пак Борис І успява да измъкне Методий от ръцете на мъчителите му и дори Методий да получи извинения и да бъде изпратен на почивка за възстановяване на здравословното му състояние в манастира “Примин” на о. Рейхенау в Боденското езеро. Искам да подчертая, че освобождението на Методий от крепостта-манастир в Елванген и тая смяна на отношението към него не става “ей така”. Тя е резултат на силна дипломация и лично ангажиране на имперско ниво.
След почивката и поукрепване на здравето си Методий предприема едно пътуване през България до Константинопол. В това пътуване не може да е нямал среща с Борис.
По същото време - може би докато е в манастира на острова в Боденското езеро, а може би и след пребиваването си в Константинопол, той създава “О писменехь”.
Като виждаме от действията му, които тук само маркирам, неговата непримиримост и отдаденост на делото, което е подел така решително и категорично, можем да направим изводи за духовната му сила и убеденост в това, което наричам Големия български ход.
Точно затова имаме всички основания да приемем, че след излизането от крепостта-манастир в Елванген, а може би и след недокументираните разговори по време на посещението си в Константинопол, Методий отговаря на мъчителите си и на отрицателите на равнопоставеността на българския език с “О ПИСМЕНЕХЬ”, назовал се Черноризец Храбър. Нетърпимостта към нападките към българската азбука и българския език, страстната им възхвала и изтъкването на ролята на Константин Философ Кирил като създател на азбуката ни е така определено и така не прилича на стила на никой от учениците на Кирил и Методий, че е силен аргумент за авторството на Методий. Още повече като прибавим, че стилът на “О писменехь” е много близък до Кириловото слово и произведението ни поразява със същата изключителна ерудиция, аргументираност и категоричност.
Кой е Черноризец Храбър ние и до днес спорим.
Но не мога тук да не изтъкна, че забележителното произведение “О ПИСМЕНЕХЬ” е гвоздей в Големия български ход, забит в мозъците на противниците на българския език, на българската азбука, българското слово и книжнина, апотеоз на мъдростта на Константин Философ-Кирил и неговото дело. Това, че имаме произведението на кирилица и че в него не се прави разлика между двете графични системи, е знак за възприемането им като азбука на един език. Нямаме и основания да смятаме, че произведението е от Х век, както е датиран ръкописът, с който разполага науката. Той е нещо толкова силно и толкова прекрасно, че с него може да се сравни само силата на пледоарията на Константин Философ срещу триезичниците на църковния събор във Флоренция и с Ботевото слово, с Ботевата страст и Ботевия стил. Така отдалечени във времето, те носят най-точно българския дух.
Върнал се всред настървените срещу му триезичници, скоро Методий отново е хвърлен в затвора, където й умира, а след смъртта му гоненията на учениците на Двамата братя са така крайни, че налагат изтеглянето на мисионерите.
И тогава, както стана дума, не случайно именно Климент Охридски повежда учениците на Кирил и Методи към България, а не другаде! (Обратно във Византия, или в някоя от славянските общности и държави). И цялата плеяда блестящи ученици и съратници на Кирил и Методий, участвали в забележителното им дело, идват в България, като част от тях идват през земите на Византийската империя и от римските пазари за роби, откупени от цар Борис І.
Тук е необходимо да си зададем въпроса импулсивен ход на Климент Охридски ли е повеждането на учениците на Кирил и Методий към България, и защо точно в България. И още. Има ли в идването на учениците на Кирил и Методий в България своето участие властващият цар Борис І, както и случайно ли са посрещнати още в Белград, построен от българите като централна крепост и български граничен административен център? А и възможно ли е това идване и посрещане да стане без прякото участие на властващия монарх на България?
Но въпросите не се изчерпват с това.
Трябва да си отговорим защо учениците на Кирил и Методи така се стремят към България и защо влагат толкова усилия и творчески плам за духовното й разцъфтяване. Отговорът не е ли в това, че и те са подбрани за сътрудници на своите учители измежду близки до тях среди от българите във Византия, или дори от определени среди на самата България? Защото те не просто знаят български език. Те са се посветили на делото на българското слово и българската духовност и култура и докрай остават апостоли на това дело.
И не случайно цар Борис І ги посреща с отворени обятия и им създава нечувани и за съвремието ни условия за извеждането на една културна политика, всестранно подпомагайки и ръководейки забележителното им дело.
И не случайно цялата плеяда просветители се отдават на духовно-просветителското дело на България.
Както и не случайно Климент Охридски заема първенствуващо място на организатор на българската духовна политика.
Климент Охридски е забележителна личност. Но той придобива високото си място в българската духовна йерархия не само като най-близък сътрудник и довереник на Константин Философ-Кирил, но и като отдавна познат и спечелил доверието и уважението на покръстителя цар Борис. И Климент Охридски оправдава доверието както на Кирил и Методий, така и доверието, с което царят на България го оторизира.
И тук пак се натрапват два въпроса, на които отново е необходимо да се върнем.
Първо - славянски ли е езикът, за който Кирил и Методи създават азбука и на който превеждат богослужебните книги, и доколко е славянски. Защото разпространената и твърде лековата теория, че българите пристигат на Балканите като някаква си орда, разтопила се всред славянското море, е нещо твърде несериозно и повърхностно. Дори със самия факт, че българите са стар народ с държавнически традиции и че не случайно самата Русия като държава е изградена не само върху опита и върху територията на Велика и Волжка България, а и с прякото участие на българите, като руската общност се формира като етнос, както споменах, около 882-912 година.
И второ - славяните се появяват на историческата сцена едва от началото на новата ера, което е твърде късен период. При това те, както вече споменах, не са стигнали до държавност по времето на идването им на Балканите, и тоя им преход е по-скоро българска политика. Икономически и културно в тоя период те са още на родовообщинно равнище, за разлика от българите, от траките и от римските завоеватели, които са населявали земите, на които се изгражда новата българска държава.
Тия факти не бива да се пренебрегват от историците, приели по инерция славянската теория. И едва ли Кирил и Методи са адепти на славянската кауза, защото такава кауза във времето, в което те работят, няма. Има обаче българска кауза, и тя е изключително силна и “работеща”. И цар Борис едва ли би се заел да налага чужд за българския народ език. Явно, с идването си на балканите българите говорят на тоя език и той е близък до езика на славянските племена, които са се формирали в територии със силно българско влияние. Затова Константин Философ и брат му Методий въздигат българския език и българската писменост като общословенски - общоговорим. Те го утвърждават в дейността си всред подложените на германска асимилация моравци, чехи и поляци. И това им дело е част от каузата на България и част от Големия български ход, а не кауза на плисналото се славянско море, което не е достигнало в ония времена до каквато и да е кауза. Тяхното дело става основа за съхранението и въздигането на народите, всред които са работили, и не случайно имената им там също са славени и до днес. 
В развитието на езика обаче има постоянни движения. Това са дълги и сложни процеси. Така че въпросът за същността на българския език, на който Кирил и Методий създават писменост и който със сигурност знаем, че е българският език, най-малко може да се приеме за славянски. Обратното. Славянските езици търпят силното влияние на българския език и неговите диалекти - език, чиято протоперсийска основа днес е доказана. И както вече стана дума, с какво славянските племена, дошли почти успоредно с българите на Балканите, ще наложат езика си, като нямат ни държавност, ни развита икономика? Това, че са голяма маса, не е определящото. Като пример може да се разгледа въпросът защо след като земите на днешна Гърция са къде-къде повече залени от славянските маси, езикът им не се е славянизирал. А това, че всички славянски общности говорят на близък до българския език е въпрос, който е необходимо да се изследва по-задълбочено, а не да се върви по инерцията на една възприета теза.
Интересно е да се отбележи, че учени, изследователи и пътешественици от различни времена и народности винаги са правили разлики между българския език и славянските езици. Дори и до днес, въпреки приетата за официална версия, че българският език е славянски, а ние, българите, сме славяни. Ерудирани лингвисти и днес доказват, че българският език е най-близък със староперсийски - староирански.
Взрени и приели фанатично славянската теза за произхода и езика ни, ние не сме направили още изследване на езика на многото български царства и общности както на изток, така и на запад, за да вникнем по-дълбоко в същността му.
Не познаваме добре дори и собствения си език - съвременния български книжовен език.
Етимологичните ни речници са най-доброто доказателство за това. Отправна точка за друг поглед и разбиране на езика ни, а оттам и на историята, ни дава трудът на Дичо Дичев - Якобсон “Азбучна история на българския народ”.
В тая насока любопитно е да прочетем какво казва през Х век арабският хронист Ал-Масуди (?-956; ал-Мас’уди) в труда си “Златните степи” за България (Балгхара) в Индия:
Кралят на Канудж - Бакура, е съперник на Балкхара, господарят на Индия… В Канудж северната армия се бори срещу държавата Мултан, а южната - срещу Балкхара… В Манкир(дн. Манкера в пустинята Тар, Централен Пакистан, бел. Ал. Илиев, БПХ*) - столицата на Балкхара, говорят език, наричан кириали.” (БПХ*, с. 76), тоест говорят на “кирилица“.
Така арабският хронограф, работил през първата половина на Х век, слага знак за равенство между езика в т.н. Дунавска България от Х в. и езика в Индийската България (Балкхара, Балгхара), като използва за название на езика българската писменост кирилица на Дунавска България. Фактът е важен с това, че в Идния няма славяни, които да “наложат своя език” над пристигналите там към 190 г. пр. Хр. българи, както някои панславистки теории от ХVІІІ-ХХ век се опитват да обяснят, като обръщат с главата надолу произхода на Българския език и близостта му със славянските говори, а и историята ни и представата за нас като народ.
Същият книжник Ал-Масуди пише: “Бурджаните (Бурджан е арабското название на България) са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички околни народи. Един техен конник може да излезе на глава със 100 или 200 конника на неверниците” (т.е. на византийците, които са главен противник на Арабия по това време).
Що се отнася до произхода на българите и за впечатлението му от България през Х-ти век, арабският изследовател Ал-Масуди съобщава: “Бурджан (българите) са от потомците на Юнан, син на Яфет (Иафет, син на Ной*, Бурджаните - всъщност българите, са Семити, от родоначалника Зиези*). Държавата на Бурджаните е голяма и обширна. Те нападат Гърците. От Константинопол (Цариград) до бурджаните има 15 дни път. Страната на бурджаните има 20 дни надлъж и 30 дни нашир” и т.н.
В такъв случай, като имаме предвид, че от устието на Дунав до Днепър са “10 дни път” (Конст. Багренородни), България следва да е поне от Балкана до Сев. Карпати (с долината на Муреш, вкл. Седмоградско) и от Железни врата до Днепър, и на изток от него до Дон и Волга.
Колкото до твърдението на същия автор, че българите са “потомци на Юнан, син на Яфет” (Яфет е Иафет, сина на Ной), то най-вероятно е продиктувано от факта, че Мидия, Кавказ и Европейските български земи влизали в региона на Иафет, а може би е свързано по някакъв ислямски паралел и с Волжките българи, защото още първото римско сведение от ІV век, което повдига въпроса за произхода на българите, твърди, че те са от Зиези, поставяйки ги категорично всред родовете на Сим и семитите.
Но никой в древния свят не се и усъмнява в стария и свещен произход на българите.
В руската “Повест временных лет”, която, въпреки че съдържа и по-ранни текстове, е по-скоро компилирана в ХVІ в., отколкото в ХІІ в., българите също са поставени всред народите на Иафет, но само защото живеят в Иафетовите земи, а не защото произхождат от там:
Според “Повест временных лет”, “След потопа тримата синове на Ной разделили Земята - Сим, Хам и Иафет. И получил изтока Сим: Персия, Бактрия, даже и до Индия на дължина, а в ширина до Ринокорура, тоест от изтока и до юга, и Сирия, и Мидия до река Ефрат, Вавилон, Кордуна, асирийците, Месопотамия, Арабия Най-старата, Елимаис, Индия, Арабия Силната, Колия, Комаген, цяла Финикия” (Т.е. в района на Сим са земите на Древните българи, където продължават да живеят част от българите, а районът се нарича Балгхара поне до ХVІІ в.).
Арабите използват името Балгхара и бурджани за Българите на много места - напр. Тервел, с когото воюват през 717-718 г., е “вожд на Бурджаните”, победата на Крум* (802-814) е победа на “Бурджаните” и пр., Понякога Бурджани е записвано с “о” - Борджан, Боржан, Бурзан, Бурзен, а в ранни манихейски ръкописи в Персия от ІІІ-ІV в. и с “В”, Вуржан и т.н.
Документите за това кои и какви са българите и какъв е техния език са много.
Това не са приумици. Това са доказателства, по чиито следи трябва да вървим.
В заключение можем да изтъкнем, че Големият български ход от ІХ век не е случайност в българската държавническа традиция и в българската държавническа политика. Той се основава на българския държавнически опит, далновидност, неотстъпност от народностните и държавни интереси, висок интелект и талант, които ние днес така щедро и безглаво разпиляваме, за да потънем в безперспективност, да подчиним интересите на България на чужди интереси, и да отдадем интелекта и таланта си за процъфтяването на други народи.
Днес ние пренебрегваме факта, че всеки един народ и всяка една култура се съхраняват от асимилация и се развиват на основата на собствения си език и памет за себе си, съхранявана в езика.
Срамно и недостойно е себеотричането и самопредателството ни.
Големият български ход, направен през ІХ в. от Цар Борис І и Св. Св. 
Кирил и Методий е пример не само за миналото ни, а и за днешния ни ден.
Затова е необходимо по-задълбочено да се взрем, да проучим и да се поучим от Големия български ход от ІХ век, оттласнал напред и българското, и славянското, и цялостното общоевропейско развитие. И тъй като и днес, в сложната ситуация на бързо променящия се и глобализиращ се свят на ХХІ век сме изправени пред необходимостта от нов ход, който да ни съхрани и въздигне, нужно е да намерим най-верния път, да се опрем на опита си, на културното си наследство и на мъдростта и таланта на личностите, с които България е надарена, но които, за съжаление, са изолирани и неоползотворени всред политически игри и медийна евтиния, подражателство и комплексарство, да впрегнем интелектуалните си сили и да направим тоя така нужен ни днес български ход.
Това не може да стане с поставянето на икономиката пред културата, защото културата е оная могъща сила, която може да даде неподозиран тласък на икономическото ни и държавно развитие. Стига да се знае така ясно как да се направи това и да се изведе така решително и мъдро, както са го знаели и са го постигнали Константин Философ и цар Борис І, оползотворили интелектуалния и държавническия си талант и организирали и дали тласък и простор на интелекта на сътрудниците си, за да обърнат издълбоко за плодоносен посев пласта на времето.
Но това не се постига с противоборство, отрицателство и чуждопоклонничество, а в мъдрост и единение.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

В това изложение не отричам търсенията на ред учени, съсредоточили усилията си върху така важните изследвания на глаголическите и кирилски писмени паметници, на съпоставките на начертанията на глаголицата и кирилицата с други писмености, на изследванията върху развитието на глаголическите и кирилски начертания на буквените знаци на българската азбука и на разпространението на българската глаголица и кирилица всред славянските народи - теми, за които има много фактологичен материал и които съзнателно не засягам.
АРГУМЕНТИРАМ СЕ И СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯМ:
ПЪРВО - на тезата за славянския произход и същност на българската азбука, възприет и наложен в научната практика и в масовото съзнание. На неистинността и уязвимостта на логиката да се приеме една такава теза.
Това не значи неуважение и подценяване на славянските народи и на литературата и културата, която славянските народи са развили на своите езици.
Интересно е да бъде поставен въпросът защо българският език се определя като славяно-български, а чешкият не е славяно-чешки, полският славяно-полски, руският славяно-руски и т.н., както и романските езици не се наричат романо-френски, романо-испански и т.н. Ако наричаме българския език славяно-български като знак, че е в основата на славянските езици, това трябва научно да се изясни и подчертае, а не българският език да се приема като някакъв придатък и диалект на славянските езици, което е колкото ненаучно подвеждане, толкова и принизяване на един от най-древните и богати езици, какъвто е българският и слагане на “каруцата пред коня”.
ВТОРО - противопоставям се на гледните точки за подбудите и причините за създаването от Константин Философ и Методий на българската азбука и на разглеждането им откъснато от историческите събития и политиката на Цар Борис І, пренебрегвайки общата кауза на Цар Борис І и Св. Св. Кирил и Методий за приобщаването на българския народ и България към християнския свят без да бъде допусната езикова, а оттам и църковна и политическа чужда зависимост, както не се изследва синхронът на действията на Двамата братя и политическите ходове на Цар Борис І.
Изложението ми не е систематизирано по принципа на академично изследване. То има за цел да възбуди друг подход и да открие нови гледни точки към изследването на българската азбука и делото на Св. Св. Кирил и Методий, както и да бъде осъзната изключителността на създаването и качествата на българската азбука и извоюването на равнопоставеността й със Свещените езици и оборването на догмата на триезичието - културен акт, дал ключ за Ренесанса и развитието на съвременна Европа и на първия изблик на тоя Ренесанс - Златният век на България.