Loading

Александър Балабанов: професорът с гръмовен диалог


Дора Ангелова   

Какво е да си сякаш пръснат от всички ветрове на света

Професор Александър Балабанов
Интересът ми към историята на българската култура след Освобождението ме отведе в богатия документален архив на Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий". А всеки, който е издирвал биографични данни, знае, че разнищването на един човешки живот вади наяве приятелства и взаимовръзки, разкрива интересни срещи и събития, навързва цяла плеяда творци. Така на дългата броеница се нанизват все нови и нови зърна, нови съдби, нови портрети на строители на културата на съвременна България.
Правя аналогия с фундаменталния труд на Симеон РадевСтроителите на съвременна България, защото името му е свързано с друг българин, не по-малко достоен за помен с делата си – проф. Александър Балабанов. 
Впрочем не аз, съдбата ги е свързала. По някаква случайност (дали?) Симон Радев и проф. Александър Балабанов са родени в два последователни дни на месец януари (18 и 19), в първата година на свободна за България 1879 г.
Първата им среща е в София. Ето как я описва Симеон Радев
В лятото на 1898 година, завърших лицея в Цариград и заминах за София. Започнах да диря приятели. В една гостилница, която не съществува вече, срещнах Александър Балабанов. Старая се да си припомня сега, какво беше първото ми впечанление от него. Виждам го пак, какъвто си беше, със същата бърза походка на човек, който тича за някъде, дето тъкмо в тоя момент никой не го чака; с това особено движение на главата , която все в кипеж, сякаш казва „да!" на някои идеи и „не!" на други; със същия тоя поглед уж разсеян, защото гледа и навътре, и навън, но всичко вижда.
И той като мен беше току що свършил гимназия и в главата му шумяха същите възторзи. Нашите разговори се водеха за литературата и още тогава ме удиви, че знае твърде много за френските поети. Разхождахме се в Борисовата градина и аз бях започнал да казвам на френски език безсмъртните стихове на Верлен, а Балабанов продължи:
Дълги унили
песни завили
струни на есента...
Гарантирани забавни моменти с афоризмите на двамата пиперливи българи, тясно свързани от съдбатаИ така изкара на български цялото стихотворение. Хубостта на превода мe очуди. Попитах „От кого е?" „От мене."
Балабанов – преводач на Верлена, бе известен може би само на мен; но Балабанов преводач на Омира, бе известен на целия книжовен свят, тъй като тогавашното „професорско" списание Български преглед бе вече обнародвало, преведените от него 22-ра и 23-та песен на Илиадата. Това бе истинско постижение и аз го облажавах, че знае старогръцки. Завиждах му, че може да се пренася в оная Елада, като у дома си...
Но съдбата е подготвла още една щастлива случайнст в жвота им. В една есенна вчер един и същи влак ги извежда из България, за да продължат да учат: проф. Блабанов в Лайпциг, Симен Радев – в Женева.
Младият елинист, Александър Балабанов е спечелил конкурс, обявен от Министерство на народното просвещение, за стипендия по класическа филология в чужбина.
В прочутия по онова време Лайпцигски университет Балабанов става доктор на класическата филология, а ректорът на университета му връчва докторската диплома с думите: „Честита България, че има такъв способен мъж!"
Проф. Александър Балабанов е несъмнено една от най-интересните колоритни личности в културния живот на България – през първата половина на ХХ век.
За своята невероятна, изпълнена с много трудности детска и младежка съдба разказва сам през 1940 г. на страниците на неделния информационен вестник Дума. Така излиза на бял свят оригиналната му автобиография И аз на тоя свят, за съжаление останала недовършена, визираща само годините до студенството му в Лайпциг.
Едва почнал 14-тата си година, – пише Александър Балабанов – трябваше да напусна училище и да стана селски бакалин... Но не така прост бакалин, а с едно магаренце да пътувам из селата и да нося на бедните най-потребното... Кучета ме лаеха, студ ме гореше – аз пътувах по гори и планини, по полета и през реки за търговия. Печалбите не бяха много големи... Все пак, можах да дойда в София да продължа... мизерията си... Бях крайно щастлив и весел. Пътувах безплатно от Щип до София... с моето магаренце, което се хранеше само... Тръни ядеше то... Дойдох в София – и го продадох за 49 лева – и имах с какво да поживея един месец...
Проф. Балабанов е основател на специалността „Класическа филология" в Софийския университет, а успоредно с преподавателската работа започва и многостранната си литературна дейност като доктор по класическа филология.
Проф. Александър Балабанов и Елин Пелин, седнали в средата на кръга на сп. РазвигорОще в първите години след завръщането си в България Балабанов попада в литературния кръг на тогавашното хумористично списание Българан – сред Александър Божинов, Елин Пелин, Андрей Протич, Трифон Кунев... Балабанов пише и превежда за Българанстихове и проза и си написва сам, в духа на „българановци", ярка характеристика:
И мраз, и жар; и роб, и цар; и гроб, и ден; зелен и стар; и лъв и мек. Такъв човек съм аз.
Той сътрудничи отблизо, а по-късно става и редактор, редом със Симеон Радев, на изключително луксозното за времето си списание Художник. В 1906 г. превежда в стиховеФауст на Гьоте, публикуван в богато илюстрирано издание на списанието – като премия за абонатите на Художник. Години по-късно – през 1932 г. – ще получи във Ваймар Гьотевия орден, по случай 100-годишнината от смъртта на поета.
Междувременно пише фейлетони и критики, сътрудничи на вестници и списания, превежда класически произведения на български, участва дейно в културния живот на страната.
Интересно е, че мнозина не са го познавали лично. Те дори не са го били виждали – познавали го от рисунките на карикатуристите. Така публикуваните приживе карикатури на професора са може би повече от сто.
Художникът-карикатурист Александър Божинов, негов приятел още от „българановските времена", разказва:
За този човек, който живее с трепета на столицата, с историята на антична Елада, с любовта на всички влюбени, взети вкупом, с жаждата на Пиндар и апетита на Лукулус, с коси невчесани като гръцките философи, с физиономия като на Сократа и с такава съща залисаност като него, би могло да се каже много – дори и ако се преувеличи или измисли нещо, пак ще бъде вярно.
На Александър Божинов дължим и веселите анекдоти за разсеяността на проф. Балабанов, станали популярни за това, че си събува галошите, преди да се качи в трамвая; че не рядко по улицата хваща под ръка случайна жена, припознавайки я за своята съпруга; а още по-често му се случвало да сложи на главата си чужда шапка, напускайки приятелско събиране. Двете си малки дъщери пък връзвал през кръста на въженце, та да не ги загуби при разходка в градината...
За мен винаги е било едно голямо удоволствие – допълва в спомените си карикатуристът Божинов – да взема молива и да го рисувам. Защото за проф. Александър Балабанов може да се каже, че той е в едно и също време личност, фигура, събитие...
Професор Балабанов такъв, какъвто го е видяля четката на творецаВ началото на 1921 г., заедно с Елин Пелин, негов неразделен приятел в литературата и живота, Александър Балабанов започва списването на едно непознато дотогава по вид издание – седмичен вестник за литература и изкуство Развигор.
В продължение на 6 години проф. Балабанов влага целия си кипящ темперамент в полемиката на страниците на седмичника, като трябва да отбележим, че той има възможност да черпи аргументи и от развитието на световната литература, защото „владее отгоре до долу седем литератури в оригинал, без да броим нашата".
А ето как Елин Пелин вижда приятеля си:
Балабанов е вечна тревога. Всякога зает от някаква работа или някаква мисъл...
Не зная дали има жив преподавател, тъй близък на студентите. Телефонът му постоянно звъни. Веднъж в три часа през нощта го събуждат от едно философско събрание, дето станало спор за някаква си чужда дума и го молят да им я обясни. И той им говорил по телефона 40 минути...
Инициатор и сътрудник на ред културни начинания: Дом на изкуствата, ПЕН-клуб, Студенско литературно дружество „Бяло море", честване на Ботев на „Вола"..., проф. Балабанов е и любим сказчик из страната.
Англичанинът Линдау пише в книгата си В търсене на утрешния ден, че при своята обиколка из света, в срещите си с царе, патриарси и дипломати, двама са му направили най-силно впечатление: арабският шейх Ибн-ал-Сауд и Александър БалабановПрофесорът – пише Линдау – наподобява Бетовен в своя гръмовен монолог.
Александър Балабанов не се е погрижил приживе да събере пръснатите си писания. А те са толкова много: стихове, разкази, фейлетони, студии, статии, афоризми и изказвания, хиляди писма и наред с това десетки преводи на класическа поезия. Всичко това – израз на една всестранно надарена личност; действала и писала винаги бурно, внезапно, направо за момента, за случая...
Но въпреки, че литературното дело на проф. Александър Балабанов е „пръснато от всички ветрове", както сам обичал да казва, то си остава вградено в основите на съвременната българска култура.

Няма коментари:

Публикуване на коментар