Loading

СЪЩНОСТ НА АРИСТОТЕЛОВИЯ КАТАРЗИС

Кръстьо Генов

I

Въпросът за същността на Аристотеловия катарзис е занимавал живо
естетиката на всички времена. Нещо повече – за нея той отдавна се е
наложил с тежестта и значителността на "хомеровски въпрос" (Н. И.
Новосадский: Аристотель, Поетика, Ленинград 1927, с. 15). Началото си
този въпрос води от епохата на Ренесанса. Неговото възникване се дължи
на две обстоятелства: първо, понеже пасажът в Поетиката, в който
Аристотел обяснявал същността на трагическия катарзис, липсва в
достигналите до нас преписи от гръцкия оригинал, и второ, защото в
катарзиса Аристотел е виждал същността на трагичното въздействие и на
трагическото изкуство изобщо. От тогава насам специалните изследвания,
и то от най-видни учени, посветени на неговото обяснение, наброяват
вече няколкостотин в световната литература.

А има дори и такива учени, като френския академик Емил Фаге, които се
отнасят скептично изобщо към възможността да се дойде някога в науката
до положително, общоприето разрешения на въпроса – как точно Аристотел
е разбирал същността на трагическия катарзис.

Ето защо би ни отвел много далеч дори само един бегъл преглед на
изказаните в тези изследвания най-различни мнения и теории[1]. Нашата
задача ще бъде в това отношение значително опростена. Тук ние ще се
опитаме да изясним по един нов, собствен научен път същността на
катарзиса, като използуваме и положителните постижения на досегашните,
известни нам научни изследвания по този въпрос. Ще кажем веднага: ние
изхождаме от логическата предпоставка, че е невъзможно – дал веднъж
определение на катарзиса в изгубения пасаж на Поетиката – нийде
другаде в изложението и Аристотел да не е разкрил и елементите на
неговата същност. Това изглежда още по-малко вероятно, като вземем
предвид, че той изтъква катарзиса като най-присъща особеност, като
безусловен ефект на трагическото изкуство. Именно въз основа преди
всичко на тези елементи от Поетиката – а не само въз основа на
известния израз от Политиката, както правят мнозинството учени – ние
смятаме, че е възможно да се възстанови същинското Аристотелово
разбиране на трагическия катарзис, безспорно – едно от най-дълбоките
прозрения на неговия научен гений.



II

Въпросът впрочем, който все още стои като сфинкс пред усилията на
естетиката, е следният: как да се обясни твърдението на Аристотел в
Поетиката, че трагедията "чрез състрадание и страх извършва у нас
очистване (т. е. катарзис) от подобни чувства" (гл. 6), като
същевременно ни доставя и особено, свойствено само ней "удоволствие"
(гл. 14 и др.). А това значи: трагическото изображение предизвиква в
душата ни "състрадание и страх", за да я очисти, да я освободи тъкмо
от "подобни" чувства, и то чрез тяхната самовъзбуда; накрай, като
следствие на това "очистване" – или буквално, на това самоочистване –
ние ще изпитаме казаното своеобразно "удоволствие" (разбира се,
най-вече в края на трагическото изживяване).

Явно е, тези две чувства – състрадание и страх – играят първостепенна
роля при пораждането на трагическия катарзис: те са двата негови
основни съставни елемента. Затова и сам авторът на Поетиката изрично
подчертава, че трагедията, изобразяваща потресни човешки деяния и
страдания, трябва "непременно" да бъде проникната от тези чувства и да
ги предизвика силно в душата на зрителя (четеца). А щом това е така,
много естествено, налага се преди всичко да си изясним добре тяхната
същност. Как е схващал тая същност самият Аристотел – узнаваме от
неговата Реторика.

"Страх – пише в нея той – е мъка или душевен смут, породен от
представата за надвисващо зло, което е способно да причини вреда или
страдание…И още това зло да не изглежда далечно, но близко и
неизбежно… Ето защо даже признаците на такова зло ни карат да
изпитваме страх…Накъсо казано, страшно е онова зло, което – случвайки
се с друг или заплашвайки другиго – буди у нас състрадание…" (Mederic
Dufour, Rhétorique, Paris 1932 – 1938, II, 5, p. 72).

Относно състраданието Аристотел изтъква следното:

"Състрадание е мъка (болка, породена при вида на някакво зло –
разрушително или мъчително, засягащо невинен, сам или някой от
близките му; и още – когато това зло изглежда близко. Понеже за да
изпита състрадание, очевидно човек трябва да се счита застрашен, сам
или някой от близките му – че може да изпадне в някакво зло, и то
такова, каквото се каза в нашето определение, или – подобно, или
прилично на него" (Пак там, II, 8, p. 81).

На първо място тук трябва да отбележим, че Аристотел схваща страха и
състраданието като "мъка" или болка, като "душевен смут" и страдание –
изобщо като неприятни чувства. И това е напълно естествено, щом като
те се пораждат при вида на човешка застрашеност от нещастие или в
самото нещастие. Нека обаче обърнем внимание, че тук Аристотел
различава два вида страх – за самия себе си и за другиго: и докато в
първия случай страхът се разкрива като егоистично чувство, във втория
той има известна алтруистична отсенка. А тъкмо страхът за другиго
представя основа на трагическия страх. Ето защо и Фолклет основателно
изтъква, че страхът, който изпитваме за съдбата на трагичния герой, е
"чувство положително[2], поражда се от човечни подбуди, та има
известно нравствено очарование за нас; и ние не само не го избягваме,
но дори само го търсим, ако и по своята същност то да е все "мъка"
(болка). Затова и трагическият страх преминава естествено в
състрадание. Ще рече, Аристотел схваща този вид страх и състраданието
като два последователни момента на едно общо преживяване: трагическият
страх се поражда "от представата" за застрашаващо другиго зло, а
състраданието – вече "при вида" на това зло.

Но авторът на Реториката изтъква и друга важна мисъл, а именно – че
човек изпитва толкоз по-дълбок, толкоз по-неотразим трагически страх и
състрадание, колкото застрашаващото или сполитащо другиго зло може да
засегне и самия него, или неговите близки, изобщо – когато може да
постигне всеки човек. А то значи – когато това зло има общочовешки
характер, отнася се за всяка човешка съдба. Затова и подчертава
той:такова зло, "от което всеки човек може да пострада", "или –
подобно, или прилично на него".

Най-сетне като последно условие за пораждане на подобен страх и
състрадание Аристотел изтъква невинността на застрашения от зло или
страдащия. Понеже, казва той, виновният в наши очи страда заслужено и
следователно неговата участ не ще ни трогне много.

Относно трагическия страх и състрадание Аристотел дава твърде важни
разяснения и в своята Поетика. В глава 13 например той подчертава, че
"състрадание се поражда при вида на невинно страдащия, а страх – при
вида на нам подобния" – у когото виждаме нещо и от своята човешка
участ, от човешката съдба изобщо. Все там изрично отбелязва той и
това, че трагедията трябва да възбужда не обикновено "човечно
съчувствие", или – както казва в глава 14 – "чувство, което
страданието предизвиква само по себе си". Още веднъж Аристотел
подчертава особения характер на трагическия страх и състрадание, а
именно – тяхната връзка с общочовешкото в съдбата на трагичния герой,
което ни прави способни не само да разберем тая съдба, но и да я
изживеем до висока степен като драма и на собственото наше човешко
битие.



III

Че трагедията като изображение на "злощастието в живота" (гл. 6)
поражда в нас трагически страх и състрадание, е неоспорима аксиома.
Как да си обясним обаче онова особено "удоволствие", което ние
действително изпитваме, и то тъкмо в най-потресните моменти на
трагедията? По какъв начин и по силата на каква логика на нашето
преживяване трагическият страх и състрадание се самоочистват от нашата
душа, като с това самоочистване те не само отнасят със себе си и онези
мрачни, угнетителни впечатления, които ние наистина добиваме от
трагическото изображение, но и в същото време и изпълнят душата ни с
чудно – приятно облекчение и даже наслада? Защото, подчертава
Аристотел, трагедията трябва да изобразява страдания, и то на такъв
герой, който – минавайки от "голяма слава и щастие" към голямо
"нещастие" – претърпява или извършва "ужасни деяния"; и неговата участ
естествено ще ни направи "потресно впечатление" (гл. 13, 14). Нещо
повече. Истинското трагично впечатление, казва той, предизвикват у нас
тъкмо страданията, причинени между най-близки: когато баща убива своя
син или син убива своя баща; когато майка причинява гибелта на своята
рожба или обратно; и т. н. При гледката или представата за такива
деяния и страдания, които ще доведат до крайна афектна възбуда нашия
трагически страх и състрадание, ние не само ще бъдем поразени дълбоко,
но ще бъдем просто ужасени и потресени от трагическото изображение
(гл. 14, 16). И въпреки това трагическото изображение непременно ще ни
достави "удоволствие". Може ли да смятаме, че тук се касае за някакъв
вроден човешки садизъм,, за някаква патологическа наслада при вида на
чуждото нещастие? Авторът на Поетиката с нищо не дава основание дори
да се предполага подобно нещо.

При такава постановка на въпроса трагическото "удоволствие" изглежда
малко понятно за нашия човешки разум. Това обаче само на пръв поглед
ни се струва така. Впрочем Тезеева нишка за излаз от тъмната загадка
на катарзиса ни е оставил сам Аристотел в книга 7 на своята Политика.
Там като изтъква, че всички люде в една или друга степен са склонни
към афектни преживявания – а най-вече на страх и състрадание – той
бележи: "И на възторжената възбуда са податливи някои люде, изпадащи в
нея под влияние на религиозните песнопения, когато тези песнопения
действуват възбудително върху душата и извършват в нея сякаш изцеление
и очистване. Същото естествено изпитват и податливите на състрадание,
на страх и изобщо – на какъв да е друг род афекти…Всички такива люде
получават особен род очистване, т. е. облекчение, свързано с
удоволствие" (Аристотель, Политика, переводъ съ греческаго С. А.
Жебелева, Москва 1911, с. 374).

Колко важна е тази бележка на Аристотеля свидетелствува достатъчно
фактът, че главно върху нея са изградени две от най-проникновените
теории за трагическия катарзис, а именно – на немските учени Я.
Бернайс[3] и Г. Ленерт[4]. Според Бернайс (и онези, които доразвиват
неговата теория) в понятието κάθαρσις, очистване, трябва да се търси
значение κούφισις, т. е. облекчение. Трагедията довежда до крайна
напрегнатост нашето състрадание и страх, след което естествено
настъпва катарзис – т. е. облекчение и успокоение на душата. Според
последователите на Бернайса трагическият катарзис предпазва душата
преди всичко от възможностите за онези вредни, болезнотворни
последици, които афектната възбуда на страха и състраданието може да и
причини. От това гледище трагическият катарзис има патологически,
медицинско – целебен характер – като очистително – успокоително
средство за душата при трагическото изживяване (Вж. Н. И. Новосадский,
с. 16 сл.).

Наистина у Аристотеля терминът катарзис е взет от областта на
древногръцката религиозно – афективна медицина, гдето той има значение
на очистване (освобождаване) тялото от проникнали в него вредителни
материи, а душата – от всяка лошота и афективно – болезнени
разстройства. Очистването на душата ставало като пред страдащия се
изпълнявали сцени, подобни на онези, които са причинили душевното му
разстройство. Тези сцени бивали придружавани от "ентусиазтични"
мелодии (т. е. възбуждащи силно чувствата и довеждащи душата до
афектна възбуда). Вследствие на едно такова театрално съпреживяване и
съответна афектна възбуда, страдащият очиствал душата си от
разстройството, получавал "изцеление" и облекчение. Нещо подобно –
обаче съвсем не точно същото – Аристотел е съзирал и в трагичния
катарзис, както ще видим нататък.

И според Ленерта трагическото въздействие довежда чувствата
състрадание и страх до такава степен на напрегната, афектна възбуда,
щото след нея естествено настъпва психо-физиологично противодействие,
което отново възвръща към нормално равновесие душата: – и при това
самоочистване тя се облекчава и успокоява приятно (Вж. Н. И.
Новосадский, с. 17).

Не е трудно да се схване, че и двете изтъкнати теории свеждат
същността на трагическия катарзис до естеството на самото афективно
изживяване: за осъществяване на катарзиса те търсят чисто
психо-физиологични основания. И действително, както вече изтъкнахме,
без афектна възбуда на страх и състрадание трагическият катарзис е
невъзможен. Обаче въпросът е, дали авторът на Поетиката е влагал в
понятието κάθαρσις точно такъв смисъл, какъвто търсят в него Бернайс и
Ленерт. Вярно е, че Аристотел в своите научни съчинения употребява
това понятие почти изключително във физиологически смисъл – обикновено
когато говори за "вредителните настроения", които изкуство и природа
отстраняват, очистват от душата на човека (Вж. J. Hardy, Aristote,
Poétique, Paris 1932, Introduction p. 17). Но все пак остава открит
въпросът: дали е смятал той, че в трагедията доведените до състояние
на афекти състрадание и страх само по себе си – като обикновен
психо-физиологичен процес – представят достатъчно условие за пораждане
на трагическия катарзис и на свързаното с него трагическо
"удоволствие"? Ако това е така, не следва ли логически да приемем, че
трагически катарзис изживява човек при всяка афективна възбуда, при
вида на всяко потресно чуждо нещастие или страдание? Наистина и Шилер
в бележитата си студия "За трагическото изкуство" твърди, че
"състоянието на афект само по себе си" "има за нас нещо възхитително";
че дори "колкото афектът е по-неприятен, толкоз повече той ни
привлича"; че особено "печалното, страшното, даже ужасяващото ни влече
към себе си с непреодолимо очарование": "но с това – предупреждава той
– ние не искаме да кажем, че неприятните афекти ни доставят наслада
сами по себе си; едва ли някому ще дойде на ум да твърди това"
(Шиллеръ, Полное собранiе сочиненiй подъ ред. Х. В. Гербеля, 7-е
изданiе, Петербургъ 1893, том 3, с. 379 – 380).

Ето защо ние не можем да приемем като убедителни изтъкнатите
тълкувания на трагическия катарзис – и то главно по следните две
съображения. Първо, понеже в своите теории Бернайс и Ленерт значително
подценяват естеството и формата на съдържанието, което предизвиква
трагическия катарзис[5], а така също и особеното отношение на зрителя
(четеца) към това съдържание: неща, на които Аристотел отдава голямо
значение. И второ, понеже още на същото място в Политиката сам той
прави следната многозначителна бележка: "Тук ние казваме само общо
[само в общ смисъл] – очистване на душата; а по-ясно на този предмет
ние ще се върнем в нашето изследване върху поетиката[6]".

Не е ли това предупреждение към изследвача? Тук Аристотел се
ограничава да изтъкне "само общо" своето схващане, тъй като въпросът –
очевидно много по-сложен – изисква "по-ясно" разглеждане, по-обстойно
изяснение. А щом това е така, налага се логически да заключим, че в
приведения пасаж на Политиката той не е изложил в пълнота своето
разбиране за катарзиса. И нещо друго. Често изпускат изпредвид, както
забелязва и J. Hardy, че понятието "изцеление", приложено по отношение
на възторжените песни, е метафора – и че следователно съвсем напразно
е да искаме напълно да уеднаквяваме теорията за очистване на душата с
оная за очистване на тялото (т. е. с медицинско – патологическото
"очистване" и "облекчение" на Бернайса) (Aristote, Poetique, Paris
1932, p. 21 s). Също и Фолклет изтъква, че "с посочването на
състраданието и страха далеч не се изчерпва още същността на предмета"
– т. е. всички елементи на трагическия катарзис (Естетика
трагическаго, с. 339). Най-сетне сам Аристотеля не би насочвал четеца
към своята Поетика, ако казаното в Политиката той е смятал достатъчно
да изясни неговото схващане за трагическия катарзис. От друга страна в
Поетиката той изрично подчертава, че "от трагедията не трябва да се
изисква всякакво удоволствие, а само свойственото ней" (гл. 14), което
ще рече – различно от удоволствието, което пораждат останалите
поетически видове.



IV

Решително насочване към същността на трагическия катарзис и на
свързаното с него трагическо "удоволствие" ние съзираме в глава 18 на
Поетиката. Като подчертава, че именно в най-напрегнатите трагически
моменти – "в обратите на действието [перипетиите] и в простите
действия трагикът удивително постига своята цел" – Аристотел веднага
пояснява: "А това бива, когато умен, но с порочни склонности човек
бъде измамен – както Сизиф, или храбър, но несправедлив – претърпи
поражение. Защото това е и трагично и буди човеколюбие. Пък то е и
правдоподобно, както казва и Агатон – понеже е правдоподобно да се
случат и много неправдоподобни неща" (гл. 18).

Важността на този пасаж се вижда вече от това, че в него се говори за
"целта" на трагическото въздействие, което значи – за катарзиса, тъй
като именно той е неговата "цел". Впрочем че за пораждане на катарзиса
е необходимо "трагично" положение – тук се подчертава за лишен път. Но
че съдбата на трагичния герой трябва да се разрешава в атмосферата на
породеното у нас "човеколюбие" – в човечна симпатия към страдащия; че
трагическото действие трябва да се развива в съгласие с нашата
представа за правдоподобие: – това налага на вниманието ни два нови
елемента, които от своя страна ни насочват към естеството на
трагическата фабула и към образа на трагичния герой. Не е случайно,
дето и в Поетиката Аристотел отрежда толкова широко място за тяхното
изяснение. От трагическата фабула той изисква преди всичко да
представя "сериозно и завършено действие", с добре съобразена
"определена величина", както и да си служи със съответен за такова
съдържание художествен стил. Изобщо тя трябва да бъде едновременно и
сериозна (значителна по съдържание), и трагична, и логически издържана
и художествено внушителна. При това особено трагичната развръзка,
както и цялото развитие на фабулата, той изисква да отговарят на
нашата представа за "правдоподобие" – да ги приемаме като жизнено –
правдиви и нравственонеизбежни. Трагичният герой пък, според
приведения цитат, трябва да притежава някои особени достойнства (като
ум, храброст), но същевременно да прояви и някаква слабост (като
порочни склонности, несправедливост), вследствие на което да получи
тежкото си страдание или гибел. Това обаче не е още всичко. В глава
15, гдето по-обстойно обсъжда въпроса за избора на трагични герои,
Аристотел слага като "първо и най-важно условие" – те да бъдат
"благородни"; после да са имали "голяма слава и щастие"; да са до
висока степен "невинни" в нашите очи и само поради някаква "голяма
вина" (грешка) да са изпаднали в грозна беда; и най-сетне – да будят у
нас неизменна симпатия, дълбоко "човеколюбие".

Нека поясним всичко това с пример. Да вземем Едип цар, който Аристотел
не веднъж посочва в Поетиката като образец на трагедия. – В нея ние
наистина виждаме една потресно-трагична фабула, чийто градиращ по
напрежение развой засилва постепенно до афектна възбуда нашия страх и
състрадание за ужасната участ на героя. Софокъл безспорно е постигнал
дълбоко покъртителен контраст между първата и последната поява на
героя: и този контраст се постига пред нас в най-правдиви обрати на
действието. Преди да узнае своя позор и ужасни престъпления, преди да
разбули своята страшна самоизмама, Едип се радва на слава и уважение,
на щастие и величие – до каквито малцина владетели в света са
достигнали. Обаче с право ние се питаме: виновен ли е героят,
заслужава ли той такава трагична участ? Доколкото го схващаме като
избрана жертва на съдбата, на жестоко тъмно предопределение – за нас
Едип е напълно невинен. Но вземем ли предвид проявеното от него
надменно честолюбие и недомислена прибързаност в постъпките му (напр.
при убийството на баща си и при женитбата с майка си), и то въпреки
предупредителното предсказание – Едип се разкрива като немалко виновен
за сполетелите го нещастия. Ала нека веднага забележим, че той
извършва "ужасни деяния" в положение на "незнание" – иначе никога не
би ги извършил: и това обстоятелство смалява до най-висока степен
неговата виновност. Ето с такова "двойствено осветление", по израза на
Фолкелта (Естетика трагическаго, с. 340), този полувиновен и
полуневинен трагичен герой поражда у нас най-силен трагически страх и
най-дълбоко състрадание при вида на ужасната участ, която изживява. От
друга страна, особено в края на трагедията, ние безспорно изпитваме и
едно приятно примирение, едно вътрешно съгласие с толкова трагичната
съдба на Едип. Дори неусетно нашата скръб за него става на места някак
лека, светла, приятна – и особено когато го виждаме, с какво човешко
величие се устремява той от висотата на своето заслужено щастие към
бездната на неизбежно и жестоко нещастие: когато с най-трогателна
доблест и нравствена непоколебимост поема той върху себе си дълга на
безпощаден собствен съдия палач – за изкупление на своите деяния и за
спасение на своя народ[7]. Без съмнение тъкмо в трагичната развръзка
образът на Едип ни облъхва с най-неотразимо очарование, буди у нас
най-дълбоко "човеколюбие". И тъкмо в тези мигове, когато в най-висока
напрегнатост на човешката съдба изобщо, ние чувствуваме как леко и
неусетно те се отливат, изчезват безболезнено от душата ни – и в нея
остава да цари само приятното чувство на облекчение и задоволство.

Що се отнася до възможното възражение, че подобна трагедия не се е
случвала никога, че тя е плод на митологично – поетическото
въображение и чувство – в областта на изкуството това няма значение.
Едно е важно тук и според Аристотеля – невъзможното, чудноватото да
бъде внушено като правдоподобно, като вълнуваща илюзорна истина на
човешкото битие. "Казват – изобразеното е невъзможно, и това било
грешка. Да, но изкуството е право, щом то постига целта си" – заключва
Аристотел (гл. 25). Явно е следователно, че своето отношение към
трагедията на Едипа – и към всяка творба на изкуството изобщо – ние
установяваме не толкова въз основа на хладни правни преценки и строги
нравствени начала, колкото в непредубедената логика на цялостното наше
човешко преживяване, предизвикано от правдивото идейно – художествено
изображение, което може и да не бъде реално – истинно. В случая
впечатленията, които добиваме от трагедията на Софокла, ни внушават
очевидно, че при така стеклите се житейски обстоятелства на своята
владетелска и човешка съдба, и с такъв характер – Едип не би могъл да
постъпи по друг правдив начин, не би могъл да извърши нещо
по-трогателно достойно, не би могъл да изживее с повече човешко
величие и внушителност своята тъй връхлетяла го трагична съдба. Затова
ние възприемаме трагедията като пълна илюзия на житейска правдивост и
човешка истинност.

А щом това е така, следва да заключим, че трагическият катарзис
действително се ражда на психофизиологична основа, обаче – само в едно
цялостно художествено – човешко преживяване. Защото специфичното
негово "удоволствие" се явява само при безболезнено отливане и
самоочистване на доведените до пределна афектна възбуда угнетителни
чувства "състрадание и страх" – а последното е възможно само в
атмосферата на изтъкнатото художествено човешко преживяване. Само в
този смисъл можем да разберем и неколкократно подчертаваната мисъл в
Поетиката, че трагическото удоволствие "произтича от състраданието и
страха" (гл. 14).

Подобно тълкувание на трагичния катарзис дава и съветската Литературна
енциклопедия (том 5, с. 157). "Трагедията – пише И. Троцкий –
възбуждайки у зрителя състрадание и страх, предизвиква разразяване на
тези афекти, като ги насочва при това по безвредния улей на
естетическата емоция, и създава чувство на облекчение". Най-съществен
елемент в това определение съставя изтъкнатата "естетическа емоция",
дадена като необходимо условие за безвредното и облекчително (приятно)
отливане на разразилите се в душата афекти – състрадание и страх.
Доколкото Аристотел смята емоционално – естетичния елемент в
трагедията като необходима предпоставка за пораждане на трагическия
катарзис и свързаното с него "удоволствие", ни подсказва и неговото
схващане, че "музикалната композиция" съставя не само "част", но и
"най-важна украса на трагедията" (гл. 6). Ней очевидно той възлага
задача – да възбуди силно и приятно чувствата, като същевременно
съдействува да се смекчи и остротата на потресните трагични
впечатления. Тъкмо това предназначение на музиката подчертава той и в
своите Проблеми. – "Защо и скърбящите и радващите се обичат да свирят
на флейта?" – слага той въпрос и отговаря: – "Едните – за да облекчат
страданията си, а другите – за да увеличат удоволствието си" (E.
Egger, Essai sur l'histoire de la critique chez les grecs, Paris 1849,
p. 397). Все за тази цел изисква той и стилът на трагедията да бъде
"благороден и възвишен" (гл. 25).

Ето при вида на такова човешки – значително и художествено – правдиво
трагично изображение[8], в което ние съзерцаваме потресни страдания на
близки нам по душа, "нам подобни", в което дълбоко заинтересовани като
човеци ние съзерцаваме трагичната игра на човешкия жребий изобщо – ние
ще прелеем онези с никакви земни радости несравними сълзи на човечно
състрадание и обич, които – по израза на P. Belouino – "струват
колкото всички шумни радости на щастливите тук на земята" (Des
passions, 3. édition, Paris [s. a.], vol. II, p. 370). Защото наистина
няма по-любим и по-дълбоко жизнено – вълнуващ въпрос за човешката душа
от вечния въпрос за живота, за трагичните пружини на човешката съдба.
И защото действително за нашата душа няма нищо по-привлекателно от
човешки величавото страдание на благородна и при това невинна личност.
Култът към Исуса е несъмнено до най-висока степен израз на тази
истина.



V

Дори Фолклет, най-бележитият теоретик на трагичното в ново време,
търси същността на трагическото удоволствие в елементите, които пръв
Аристотел набелязва в своята Поетика. А именно – във "възвисяващите
моменти" на трагическото изображение, в приятността на
"състраданието", което и според него съставя "душа на трагическото
удоволствие", в "силното вълнение, възбуда, потрес – които изпитва
нашето сърце", и най-сетне в "художествената форма", понеже –
забелязва той – "доколкото трагичното е художествен образ, дотолкова
то е способно да произведе успокоително въздействие" (Естетика
трагическаго, Педагогическiй сборникъ, Петербургъ, апрель 1899, с.
346).

Дотолкова съвременно научно и така дълбоко реалистично, като никого от
своите съвременници, Аристотел прозрял в същността на трагическия
катарзис[9]. Предпоставките на неговото пораждане той правилно
потърсил от една страна в емоционално – афективната възбудимост на
човешката душа и в нейното особено обективно – субективно отношение
към човешкото страдание, а от друга – в облекчаващото нашата душа
очарование – "удоволствие", което изпитва тя от художественото
изображение, от човешко естетическото познание – преживяване изобщо.
Виждаме – казано на стила на Аристотеля – че и трагическият катарзис,
както всяко преживяване от творбите на изкуството, има дълбоките си
корени в двете природни склонности у човека: към вътрешно "подражание"
– преживяване на външния свят и към "ритъм и хармония" – които ни
доставят едновременно и "познание" и "удоволствие" в процеса на
художественото съзерцание. Тъкмо с тях обяснява той и обстоятелството,
дето "ние обичаме да съзерцаваме и най-точните изображения на неща,
които иначе са неприятни за гледане, като напр. изображения на
отвратителни животни и трупове" (гл. 4), а следователно – и
най-потресни трагични изображения. Защото "хубавото" се заключава
еднакво в техниката на изкуството и в нашето преживяване на
съдържанието му, внушено ни тъкмо чрез тази техника.





Какъв по-далечен смисъл има трагическият катарзис: е ли той крайна цел
на трагическото преживяване или не – е въпрос, по който Аристотел не
се е изказал[10]. Затова по него ние можем само да гадаем. В своята
Политика например, като говори за "полезното приложение" на музиката,
той набелязва три нейни предназначения: възпитателно, катарзисно
(очистително) и като развлечение на ума, на духа (Аристотель,
Политика, преводъ С. А. Жебелева, Москва 1911, сс. 361, 374). Преди
всичко тук ни прави впечатление, че възпитателната музика е поставена
отделно от катарзисната. Логично е да заключим тогаз, че и трагедията,
чийто ефект е катарзисен, също няма възпитателно предназначение.
Впрочем за пряко нравствено въздействие на трагедията Аристотел нито
даже загатва нейде, макар да е безспорно, че тя все оказва и такова
въздействие. Все пак обаче нам се струва твърде многозначително, дето
и неговият велик учител, и неговият велик ученик – Платон и Лесинг
търсят нравствен смисъл в трагическото преживяване. И нека забележим,
че науката е оборила досега не тяхното твърдение, а само – неговото
погрешно обосноваване. Понеже днес вече почти няма спор, че тъкмо "в
катарзиса се корени нравственото оправдание на трагедията", т. е. че
нейното нравствено въздействие се крие именно в самата същност на
трагическото преживяване (Вж. J. Hardy, Aristote, Poetique, Paris
1932, introduction p. 20)[11]. И това е сравнително лесно обяснимо.
Вече самото обстоятелство, че ние изпитваме състрадание и страх за
чужди нам люде, подчертава нравствения елемент в отношението ни към
трагичния герой и към трагическото изображение. От друга страна съвсем
очевидно е, че тези чувства пораждат и подържат в душата ни жива
симпатия към човешкото изобщо – дълбоко "човеколюбие". Също така е
безспорно, че трагическият страх и състрадание упражняват нашата
вътрешна човешка съпротива на злото и недостойното, изобщо – на
нечовешкото в живота. В такива преживявания социално – нравствената
стихия у човека взема явно връх над плътско – чувствената, над
ограничено – егоистичната – и насочва душата към тревоги и наслади от
по-високо духовно – нравствено естество. По мнението на Аристотеля
човек не се ражда добродетелен: но той се стреми по вътрешен потик да
стане такъв. И културата, изкуствата – според него – се явяват като
средство за довършване и доусъвършенстване на онова, което е заложила
в него природата (Вж. E. Boutroux, Aristote, La grande encyclopédie,
Paris t. 3, p. 946). А като най-съвършен поетически вид, много
естествено тъкмо трагедията ще постига най-пълно тая цел. Понеже тя
засяга най-дълбоко, най-интимно не само нашия човешки ум и чувства, но
особено – и най-вече в катарзиса – нашето социално – нравствено
съзнание: и върху тях тя упражнява неотразимо въздействие. Разбира се,
резултат от това въздействие не всякога ще се прояви веднага и
решително: обаче неговото зърно все някога без друго ще даде малко или
много своя плод. Така щото само като непосредно, жизнено, дълбоко –
човешко преживяване трагедията упражнява своето неотразимо вътрешно –
очовечаващо, нравствено – социално въздействие. Впрочем това се отнася
и за всяка творба на изкуството изобщо.

Най-сетне чрез трагическия катарзис трагедията постига и друга една
социално – нравствена цел. Като ни поставя безопасно лице с лице пред
най-тревожните въпроси на живота и на човешкото битие изобщо – тя ни
приобщава към трагичните му истини, без при това ни най-малко да убива
у нас смисъла на живота и нравствената му стойност. Тъкмо напротив:
една истинска трагедия ги внушава още по-дълбоко в душата ни, и
най-вече – посредством катарзиса. Понеже той е причинител на едно
особено чувствено – мисловно преломяване в нея, на един рязък завой от
трагично – песимистично към човешко – оптимистично отношение към
човека и света.

Според съвременната психология "афектът е най-сигурно средство за
разкриване характера на един човек", защото той "унищожава задръжките
на културното съзнание" и "връща към по-елементарна и примитивна
психика" човека. Афектът "разкъсва покривката от условности и открива
чистата истина под нея" (Д-р С. Казанджиев, Обща психология, второ
издание, София 1941, с. 380). Това въздействие на обикновения афект
естествено се различава в качествено отношение от трагическия страх и
състрадание, които съдържат в себе си нравствено – социален елемент.
Този нравствено – социален елемент ще въздействува сравнително
най-непосредно върху човешката душа в момента, когато афектът
"разкъсва покривката от условности и открива чистата истина под нея".
Откритата и изравнена психика на зрителите (читателите) става
най-податлива на вътрешно, предимно емоционално въздействие.
Следователно трагичното афективно въздействие от една страна сближава
душевния свят на зрителите, прави ги да чувствуват и възприемат
еднакво нещата, а от друга страна възвисява равнището на този душевен
свят в обща нравствено – социална насока.

Благодарение на катарзиса трагедията наистина добива своето безспорно
голямо – и естетическо, и социално, и нравствено оправдание. Аристотел
смята, че "трагедията не само изкуство, но е висше изкуство, което има
дълбоко действен и морално – социален характер и значение" (Тодор
Павлов, Обща теория на изкуството, с. 264; курсивът мой – К. Г.).
Защото, както с дълбоко прозрение забелязва и Шилер, тя възпитава
неотразимо у нас "онази философия на живота, която по пътя на
постоянното посочване общите закони, обезсилва чувството на нашата
индивидуалност, учи ни да губим своето мъничко "аз" във великото цяло,
и тъкмо поради това ни дава възможност да се обърнем спрямо себе си
като към чужди. Това възвишено душевно настроение е жребий на силните
и философски души, които по пътя на постоянна работа над себе си се
научават да съвладяват своите користни пориви" (О трагическом
искусстве, Полное собранiе сочиненiй подъ ред. Н. В. Гербеля ,7-ое
изд., Петербургъ 1892, том 3, с. 380). И действително тъкмо в
миговете, когато се извършва трагическият катарзис, нашата душа
постига най-значително социално – познавателно и човешко – нравствено
възвисяване.





[1] Прегледно изложение на тези мнения и теории е дадено в изданието
на Юбервег: Fr. Ueberweg, Aristoteles, Ueber die Dichtung, Berlin
1875, S. 55-57. А най-важните изследвания в световната литература
върху катарзиса виж у Н. И. Новосадксий: Аристотель, Поетика, перевод,
введение и примечания Н. И. Новосадского, Ленинград 1927, с. 111 сл.

[2] Фольклеьтъ, Естетика трагическаго, переводъ В. А. Яковлева,
Педагогическiй сборникъ, Петербургъ, апрелъ 1899, с. 342.

[3] Jacob Bernays. Grundzuge der verlorenen Abhandlung des Aristoteles
über Wirkung der Tragödie, Berlin 1857: - Zwei Abhandlungen über die
Aristotelishe Theorie des Drama, Berlin 1880.

[4] G. Lehnert. Zur Aristotelischen κάθαρσις, Rhein. Mus. 1900.

[5] Пък и в приведения цитат от Политиката Аристотел говори за
"религиозни песнопения", а не за каква да е музика.

[6] J. Barthelemy – Saint-Hilaire. Politique d'Aristote, Paris 1874, 3
édition, p. 287. – Аристотель, Политика, переводъ съ греческаго С. А.
Жебелева, Москва 1911, с. 374.

[7] И тук безспорно най-трогателно и същевременно най-приятно
впечатление ни прави тъкмо човешко – нравственото страдание на Едип.
Защото, както казва и Шилер – "същото онова нежно чувство, което ни
кара с ужас да отстъпваме от гледката на физическото страдание или на
физическия израз на нравствено страдание, ни доставя толкоз повече
сладостно чувство в симпатията към чисто нравственото страдание".
Шилеръ, Полное собр. Сочиненiй, подъ ред. Н. В. Гербеля, 7-изд.,
Петербургъ 1893, том 3, 380.

[8] За естеството на поетичното и за същността на художествения образ
по-специално и академик Тодор Павлов казва: "Художественият образ е
наситена с определена човешка идейност – духовност и осъществена по
определена мяра естетическа реалност. Или, което е все същото,
художественият образ е естетическа реалност, която е наситена с
определено човешко идейно – духовно съдържание и е оформена по
определена човешка мяра". – Обща теория на изкуството, с. 390
(курсивът мой – К. Г.).

[9] Мнозина съвременни теоретици на поезията употребяват в твърде
разширен смисъл Аристотеловия "катарзис": в него те виждат същността
изобщо на творческия процес и на преживяванията, породени от всяко
изкуство (Вж. напр. Й. Альтман, Драматургия, Москва 1936, с. 47 сл.:
също – проф. М. Арнаудов, Психология на литер. Творчество, София 1931,
с. 162 и др.). Все пак обаче, въпреки общата си основа с въздействието
на другите изкуства, трагичният катарзис съдържа и нещо специфично,
което го отделя. И това специфично се заключва както в особените
условия на неговото пораждане, така и в особената отсенка на неговото
"удоволствие". Впрочем тъкмо това подчертава и сам Аристотел в гл. 14
на Поетиката: "От трагедията не трябва да се изисква всякакво
удоволствие, а само – свойственото ней".

[10] Както вече изтъкнахме, Аристотел не е схващал самото "очистване"
на страха и състраданието като крайна цел на трагическото въздействие
– както са смятали например мнозина учени от епохата на Ренесанса и от
по-късно време. В Поетиката нито се загатва дори за някакво
изкореняване на тези чувства от човешката природа. Очевидно Аристотел
има предвид тяхното временно очистване от душата на зрителя (четеца) –
и то само докато изживява той трагичното изображение. Пък и едва ли е
могъл да предполага подобно невъзможно "очистване" Аристотел –
най-трезвият учен – естествоизпитател на древността. – Също така се
смята вече напълно превъзмогнато в науката и остарялото схващане за
тъй нареченото "изцеление" или "пречистване на страстите" чрез
катарзиса. Най-напред страхът и състраданието не са никакви страсти, а
чувства 0 и тъкмо като такива ги разглежда и сам Аристотел. – Срв. по
въпроса и J. Hardy: Aristote, Poétique, Paris 1932, p. 16-17.

[11] "Удовлетворяващото разрешение на ефектите – и според Вунда – се
свежда към победа на разума и волята над душевните движения". – Вильг.
Вундтъ, Основанiя физiологической психологiи, Москва 1880, с. 900.


Текстът е публикуван в: Кръстьо Генов и Петър Радев, Поетиката на
Аристотеля, пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки.
Второ поправено и допълнено издание, София, Хемус, 1947 [1943].

Няма коментари:

Публикуване на коментар