Loading

Доктор Йозеф Менгеле: Експериментите в Аушвиц

От: http://kriminalnidosieta.com/seriyni-ubiytsi/doktor-yozef-mengele-eksperimentite/

Менгеле запълвал времето си с всевъзможни ужасяващи експерименти, като например дисекция на живи бебета; кастрация на момчета без упойка; както и подлагането на жени на високоволтов ток, за да се провери тяхната издръжливост. Той е най-известен със своите чудовищни експерименти с близнаци, които обикновени завършвали с обезобразяване и смърт. Що се касае до изобретяването на нови способи за физически мъчения, неговото въображение не познавало граници.

Селекция

Товарният влак спря с агонизиращо скърцане на релсите в двора на лагера в Аушвиц. Човешкият товар, който бе натъпкан в неговите вагони за превозване на добитък, продължаваше да стене и да протестира, изнемогнал от четирите дни път без храна, вода, тоалетни и дори чист въздух. Еврейските затворници бяха последните жертви на нацистката кампания за ликвидация на еврейското население в Унгария, последната еврейска общност останала незасегната от войната. Тяхната крайна дестинация бе жестокият и подобен на Дантев кошмар Аушвиц -  главната фабрика на смъртта за нацистите в югозападна Полша и най-ефикасната брънка в машината за окончателното решение на еврейския въпрос.
Вратите на всеки товарен вагон се отварят грубо от есесовците, нарамили автомати. „Raus, raus!“ („Навън, навън!“) крещят те на изплашените и зашеметени евреи и те бързат да излязат под ударите на тоягите и лаещите, тракащи челюсти на лагерните немски овчарки. Въздухът се сгъстява от оглушаващия и объркващ шум на крещяни заповеди, лаещи кучета и вонята на горяща плът и коса, която денонощно бълва от комините на петте крематориума в лагера. Семействата веднага биват разделени, като мъжете се строяват в една редица, а жените във втора. Повечето жертви нямат представа, че виждат близките си живи за последен път и пропускат възможността да се сбогуват завинаги с тях.
Доктор Йозеф Менгеле
Доктор Йозеф Менгеле
Войниците от СС подкарват обречените затворници. Те са предвождани от един офицер от СС, който сякаш не изглежда на мястото си сред цялата тази лудост, агония и смърт. Неговото хубаво лице е озарено от мила усмивка, униформата му е безупречно ушита, чиста и изгладена. Той си подсвирква жизнерадостна мелодия от някаква опера на Вагнер. В очите му се чете единствено повърхностен интерес към драмата, която се разиграва около него, драма, на която той всъщност е главен режисьор. Затворниците са в неведение, че този чаровен и хубав офицер с безобидни маниери, в момента се наслаждава на едно от любимите си занимания – да определя кои от новодошлите са годни за работа и кои трябва незабавно да бъдат изпратени в газовите камери и крематориумите. На онези, които били отделяни вляво, приблизително 10-30% от новодошлите, животът бивал пощаден, поне за момента. Онези отделени вдясно, обикновено 70-90%, били обречени да умрат без дори да получат втори поглед от съдниците си в Аушвиц. Хубавият офицер, който разполагал с живота и смъртта на всички затворници в лагера се казвал доктор Йозеф Менгеле, Ангелът на смъртта.

Семейство Менгеле от Гюнцбург

Йозеф Менгеле е най-големият от синовете на Карл и Валбурга Менгеле от баварското село Гюнцбург. Карл бил местен производител, който притежавал фабрика за селскостопански машини. Той бил известен като строг, но честен работодател и отдаден на работата си човек. Работниците се страхували не от него, а от съпругата му Валбурга. Тази огромна жена с ужасен характер често нахлувала във фабриката на съпруга си и публично наказвала с бой отделни служители за нехайство и мързеливост. Когато я видели да се приближава към фабриката, работниците бързали да се скрият от нейния праведен гняв.
Валбурга управлявала домочадието си със същата строгост, като изисквала уважението и подчинението на тримата си синове Йозеф, Алоис и Карл младши. Като отдадена католичка Валбурга правела всичко по силите си нейните момчета строго да се придържат към законите на църквата. Отношенията със съпруга й били също толкова студени и изискващи. Един ден, Карл се прибрал у дома с чисто нов автомобил, който бил купил, за да отпразнува успешно развиващия се бизнес. Вместо да се зарадва на колата, тя го посрещнала със злъчни коментари, обвинявайки го, че е похарчил безумно много пари за нещо толкова лекомислено, без първо да се посъветва с нея. Този момент показва степента, до която Валбурга се стремяла да упражнява пълен контрол над дома си и животите на близките си.
От мемоарите на Менгеле става ясно, че поведението на майка му и нейното отношение към него са оставили незаличим отпечатък у младия Йозеф. Той описва баща си като студен човек, твърде зает с работата и фабриката си. Валбурга е описана като неспособна на обич. Вероятно нейните безсърдечни методи са допринесли за превръщането на сина й в кръвожадния есесовски доктор на Аушвиц.
Въпреки липсата на любов и привързаност в семейството му, младият Йозеф е описван като будно и весело момче. Децата и възрастните го наричали „Бепо“, прякор, който бил знак на привързаност към детето. Йозеф не бил пълен отличник, но се справял добре в училище и бил смятан за способен и амбициозен ученик. Той също бил и модел за добро поведение и често получавал словесни похвали от иначе строгите си учители, както и високи оценки за примерност и точност.
Като младеж Йозеф продължил да усъвършенства социалните си умения и се превърнал в доста привлекателен млад мъж. Той излъчвал вътрешна самоувереност, бил очарователен събеседник и съответно доста популярен сред момичетата. Още в онази млада възраст Менгеле придобива навика да се облича предимно в шити по поръчка дрехи и да носи бели памучни ръкавици, чрез които след години бил разпознат от оцелелите си жертви.
Амбициите на Йозеф влизат в директен конфликт с желанията на баща му. Карл искал неговият най-голям син да работи във фамилната фабрика, като счетоводител например. Но мечтите на Йозеф се простирали далеч отвъд родното провинциално градче. Той мечтаел през цялото време как ще напусне Гюнцбург и ще направи кариера в науката и антропологията. Той не криел амбициите си и веднъж се похвалил пред един свой приятел, че един ден името му ще бъде в енциклопедиите. През 1930 г. той завършва местната гимназия и взима изпита си за влизане в колеж. Той е приет в Мюнхенския университет. Мюнхен е столицата на Бавария и по онова време е сърцето на растящото националсоциалистическо движение, предвождано от политика и бунтар Адолф Хитлер.

Създаването на младия нацист

През октомври 1930г. Йозеф Менгеле напуска Гюнцбург и отива в Мюнхен, за да учи в университета. Той се записва на курсове по философия и медицина, степени, които щели извънредно много да подпомогнат неговата кариера в Сърцето на мрака, Аушвиц. По онова време Мюнхен е на ръба на идеологическата революция. През 1930 г. нацистите стават втората по големина партия в парламента на Германия. Адолф Хитлер използвал града като първата база, от която щял да постигне господството си над цялата германска общност. Неговите пропити с омраза и ярост националистически речи подстрекавали баварската му публика и я опиянявали с миражи за нова германска империя, населена от германска супер-раса.
До този момент от живота си Менгеле бил аполитичен. Основно се вълнувал от преследването на житейските блага. Неговият поход към успеха и признанието го насочва към царството на антропологията и академичните науки. Въпреки това той лесно се поддава на заразната истерия на нацизма, която вече била покосила повечето му познати. В своите мемоари той пише:
„Моите политически възгледи бяха национално-консервативни, повлияни от семейната традиция. Не се бях присъединил към никоя политическа организация. Но след известно време стана невъзможно да стоиш настрана в тези бурни политически времена, обсебени от страха, че нашата Родина може да бъде погълната от атаките на Марксист-болшевиките. Тази проста политическа концепция се оказа решаващ фактор в моя живот.“
Тази „политическа концепция“ се превръща в средство, което той използва, за да напредне в кариерата си и да добие славата на изследовател и учен. Без да губи време, през 1931 г. той се присъединява към една националистическа организация наречена Стоманените шлемове (Stalhelm). Те носели декоративни немски униформи и марширували под звуците на национална музика по време на различни обществени прояви. По онова време движението все още не било свързано с нацистката партия, но споделяло нейната отровна идеология.
С разцъфтяването на политическата му съвест Менгеле започва да полага големи усилия в образованието си, фокусирайки се на антропологията и палеонтологията, както и на медицината. Изкуството на лечението всъщност било от второстепенно значение за него; негова зараждаща се страст била евгениката, търсенето на ключа към тайните на човешките гени и причините за човешките деформации и несъвършенства. Този интерес възниква у него във време, когато няколко изтъкнати немски академици и експерти в медицината налагат теорията за „недостоен живот“, която проповядвала, че някои хора просто не заслужават да живеят. Менгеле се стремял да изпъкне точно в тази сфера и да бъде признат като учен, който е допринесъл за съвършенството на германската раса. Колкото и амбициозен да бил Менгеле, неговата академична страст е нищо в сравнение с убийствената жар, която го обзема след време. Един от неговите колеги в университета, професор Ханс Гребе, заявява: „В характера му нямаше нищо, което би могло да предположи, че той ще извърши онова, което направи (като есесовки доктор в Аушвиц)“.
За да се превърне в такова хладнокръвно чудовище в апогея на кариерата си, Менгеле със сигурност се е учил от някои от най-диаболичните умове на Германия. Като студент той посещава лекциите на д-р Ернст Рудин, който постулирал не само, че има хора, които не заслужават да живеят, но и че лекарите са длъжни да унищожават подобни същества, за да не се смесват с обществото. Неговите забележителни възгледи привличат вниманието на самия Хитлер и Рудин бил призован да участва в съставянето на Закона за защита на наследствеността, който е приет през 1933 г. През същата тази година нацистката партия получава пълен контрол над германското правителство. Този безкомпромисен социалист-дарвинист дава своя принос за създаването на един декрет, който призовавал към стерилизация на онези, които проявяват следните несъвършенства, за да се предотврати по-нататъшно замърсяване на германските гени: слабоумие, шизофрения, маниакална депресия, епилепсия, наследствена слепота, глухота, физически деформации, хореята на Хънтингтън (генетично нарушение на централната нервна система) и алкохолизма.

Ученикът си намира учител

През 1934 г. Хитлер нарежда на СА (Щурмови отряд), известен като Кафявите ризи, да погълне Стоманените шлемове, при което Менгеле автоматично станал техен член. Но една бъбречна криза, която отслабва здравето му, го принуждава да напусне организацията. Сега можел да посвети цялото си време на ученето. Пет години след влизането си в университета, Менгеле получава докторска степен за своята дисертация, озаглавена „Расово-морфологично изследване на долната челюст при четири расови групи“. Чрез доста сухата си научна проза, Менгеле допуска, че е възможно да се засекат и идентифицират различни расови групи, чрез изучаване на челюстта. Макар лишени от каквито и да било расистки (особено антисемитски) намеци, аргументите на Менгеле съвпадат с тези на други хора, които твърдели, че по физическите особености като челюстта и формата на носа би могло да се определи дали даден човек е евреин. През 1936 г. Менгеле взема държавния си изпит по медицина и започва работа в университетската болница в град Лайпциг.
Следващата, 1937 година, се оказва повратен момент в кариерата на Менгеле и в историята на Холокоста. Той е препоръчан и получава мястото на асистент-изследовател в Института за наследственост, биология и расова чистота на Третия Райх, към Университета във Франкфурт. Той е причислен към професор Отмар Фрайхер фон Вершуер, един от големите умове в сферата на генетиката. Фон Вершуер бил публичен поддръжник на Хитлер и го хвалел за това, че е „първият държавник, който приема наследствено-биологичната и расова хигиена“. Менгеле бързо се постарава да заслужи похвалите и одобрението на професора и скоро успява. Той намира у фон Вершуер родителските хвалебствия и подкрепа, които така силно му липсвали през детските години.
Амбициите на Менгеле намират общ език с тези на нацисткото движение. Той става официален член на партията през 1937 г. През май 1938 г. той кандидатства и е приет в СС. Това е елитна част от расови охранители, грижещи се за личната сигурност на Хитлер. В нея били приемани онези, които демонстрирали най-чисто арийско потекло и вярност към нацистката идеология и практика. На 28-годишна възраст, Менгеле вече бил успял да се изкачи на видно място в йерархията на нацизма и бил натоварен с голяма власт и влияние.
Офицер във Вафен-СС
Офицер във Вафен-СС
През същата година той получава медицинска степен от Университета във Франкфурт. Пак през 1938 г. той събира и първия си боен опит, като прекарва три месеца, тренирайки за битка с Вермахта ( германската армия). Той остава в Института до 1940 г., където асистира на фон Вершуер и преглежда работата на другите учени. През 1939 г. избухва войната и Менгеле е наелектризиран от надеждата, че ще се бие за родна Германия. И не бил разочарован; въпреки че се наложило да чака до юни 1940 г., отново заради проблеми с бъбреците, той е приет във Вафен-СС (военното подразделение на СС), които са най-фанатичните последователи на призива на Хитлер да се запази и защити германската раса.
Менгеле продължава да се отличава, този път като войник. През юни 1941 г., на украинския фронт, той е награден с Железен кръст Втори клас. През януари 1942 г., докато есесовската дивизия била проникнала дълбоко зад съветските линии, той спасява двама немски войници от горящ танк и е награден с Железен кръст Първи клас, както и с Черна значка за ранените и Медал за Грижа към Германския народ. Раните, които получава в тази втора кампания, му попречват да се върне на фронта. Вместо това, той е изпратен в Кабинета за расова реколонизация в Берлин, където е издигнат до чин капитан. Неговият ментор, професор фон Вершуер, също бил преместен в Берлин, в Института Вилхелм по антропология, наследствени науки и генетика. Такъв виден нацистки учен като фон Вершуер вероятно е разполагал със сведения от първа ръка за политиката на Окончателното решение, която съвсем наскоро се била родила в главите на върховните членове на партията. Той също така е бил наясно и с техните планове да бъдат създадени огромни концентрационни лагери в цяла Европа и, че тези лагери щели да предлагат нечувани възможности за експерименти в естествени условия – генетични изследвания върху човешки обекти. Година след назначението си в Берлин, д-р Йозеф Менгеле получава следващия си пост: концентрационния лагер Аушвиц, в Полша.

Аушвиц

Фабриката на смъртта в Аушвиц представлявала страховито царство на човешкото нещастие. Бараките били лишени от каквито и да било санитарни условия. Болестите като тиф и диария били нещо нормално, както и въшките, плъховете и бълхите.
Портата на смъртта в Аушвиц
Портата на смъртта в Аушвиц
Точно това кралство искал да управлява д-р Менгеле. Неговата мисия в лагера била да проведе изследване на човешката генетика. През август 1943 г., с помощта на професор фон Вершуер, той получава субсидия от Германския изследователски съвет. Целта на работата му била да разгадае тайните на генното инженерство и да открие начини за премахването на долнокачествените човешки гени от генома на населението, с цел да се създаде германска супер раса.
Менгеле незабавно се откроява сред останалите есесовки доктори в Аушвиц. Той бил единственият сред тях, отличен с медали за участието си във войната. Менгеле задължително закичвал ордените си на безупречната си есесовка униформа. Той често споменавал участието си на фронта и очевидно много се гордеел с медалите си. Но не само военният опит го отличавал от колегите му. Неговата маниакална отдаденост към работата му в Аушвиц му донеся репутацията на безмилостен, хладнокръвен убиец, чието име смразявало кръвта дори и на други офицери от СС. Още с пристигането си той показва завиден хъс за масово унищожение по време на една епидемия от тиф, която избухнала в лагера. Той изпратил хиляда болни мъже и жени от цигански произход в газовите камери, но пощадил живота на немските цигани. Обяснението на този инцидент е двузначно: Менгеле се придържал към вярата на нацистите, че циганите са подвидове на човешката раса и следователно са„недостойни да живеят“. Фактът, че той спасява живота на немските цигани, поне в този случай, може би се дължи на собствените му физически черти, носещи твърде много прилики с ромските – тъмна кожа, коса и очи. Той далеч не бил пример за идеален нацистки ариец с руса коса и сини очи.
Пещите в Аушвиц
Пещите в Аушвиц
Амбицията на Менгеле била да бъде главнокомандващ в Аушвиц и той бил готов да мине през трупове. Това най-ясно си личало по време на подбора на новопристигащите евреи. Според д-р Ела Лингенс, австрийка, която била затворена в Аушвиц, заради опита й да скрие своите еврейски приятели, Менгеле се наслаждавал на своята роля на селектор:
„Някои, като Вернер Род, който мразеше работата си и Ханс Кьониг, който беше отвратен от нея, трябваше да се напият преди да се появят на рампата. Само двама от докторите извършваха селекцията без помощта на стимуланти: д-р Йозеф Менгеле и д-р Фриц Клайн. Д-р Менгеле бе особено жесток и циничен. Един път той ми каза, че на света съществуват само два вида надарени хора, германците и евреите и въпросът е в това, кой ще успее да надделее. Той беше решил, че те трябва да бъдат унищожени.“
Менгеле изпълнявал задълженията си с удоволствие, появявайки се на селекции, за които не бил официално назначен, винаги облечен с най-хубавата си униформа. Той стъпвал леко и грациозно със своите блестящо излъскани черни ботуши, прилежно изгладени панталони и бели памучни ръкавици, докато в краката му се стелело море от изтощени и умиращи от глад затворници. Д-р Олга Ленгиел, също затворничка, си спомня с горчивина поведението на Менгеле на рампата:
„Как ненавиждахме неговото незаинтересовано, надменно отношение, непрестанното му подсвиркване и хладната му жестокост. Ден след ден той стоеше на поста си, наблюдавайки жалката тълпа от мъже, жени и деца, изтощени до смърт от нечовешкото пътуване във вагоните за добитък. Той посочваше с пръчката си всеки един от тях и ги насочваше с една дума: `дясно` или `ляво`. Той изглежда се наслаждаваше на зловещата си задача.“
Тази „хладна жестокост“ понякога се превръщала в свирепа ярост, която се изсипвала без предупреждение върху онези, опитващи се да вървят срещу правилата му. Затворничката д-р Жизела Пърл си спомня един инцидент, в който Менгеле залавя една жена при шестия й опит за бягство от камиона, който превозвал жертвите към газовата камера:
„Той я сграбчи за гушата и започна да я удря по главата, докато тя не стана на каша. Той я удряше, биеше, боксираше, все по главата – и крещеше с цяло гърло `Искаш да избягаш, така ли? Сега няма да можеш. Ще изгориш като другите, ще ритнеш камбаната, ти мръсна еврейко`. Аз гледах как нейните красиви, умни очи изчезват под леещата се кръв. За няколко секунди, носът й се превърна в смазана, кървава и безформена маса. След половин час д-р Менгеле се върна в болницата. Той извади от чантата си един парфюмиран сапун и с доволна усмивка и весело подсвиркване започна да мие ръцете си.“

Смъртоносен чар

Въпреки способността си да бъде едновременно хладен и безстрастен, както и жесток и брутален, Менгеле също демонстрирал една своя безгрижна, очарователна страна, която използвал, за да обезоръжи колегите и жертвите си. Когато на рампата се сблъсквал с изтощените жени и деца, той се държал с тях загрижено и мило, само за да ги изпрати минути след това в газовата камера. Привлекателната му външност и неговото самоуверено и властно държание карали всяка жена, която той унижавал, измъчвал и убивал, да го желае. Абсолютно непредсказуемият характер на Менгеле се превръща в най-мощното му оръдие за упражняване на контрол, както върху затворниците, така и върху служителите в лагера, защото той извиквал в тях някакъв дълбоко стаен първичен страх.
В допълнение към селекциите и побоите, Менгеле запълвал времето си с други най-разнородни жестокости, сред които дисекция на живи бебета; кастрация на момчета и мъже без упойка; както и подлагането на жени на високоволтов ток, за да се провери тяхната издръжливост. Веднъж Менгеле стерилизирал група полски монахини с рентгенов апарат, причинявайки на светите жени ужасни изгаряния. През 1981 г. прокуратурата на Западна Германия излиза с 78 различни обвинения срещу Менгеле, обявявайки го за отговорен в едни от най-ужасните и чудовищни престъпления срещу човечеството, сред които:
„Съзнателно и преднамерено участие в селекциите на затворници от болничния сектор, такива, които поради гладуване, лишения, изтощение, болест, малтретиране или по друга причина са били негодни за работа, или, за които се е смятало, че няма да се възстановят достатъчно бързо… Избраните били убивани чрез инжекция, разстрел или болезнено задушаване до смърт със синилна киселина в газовите камери, за да се освоби място за `по-годни` затворници, избрани от него или другите доктори от СС… Смъртоносните инжекции съдържали фенол, петрол, евипал, хлороформ или просто въздух, който се вкарвал в сърдечната камера. Менгеле извършвал екзекуциите или със собствените си ръце или заповядвал на някои от есесовките санитари да го направи, докато той наблюдавал отстрани.“
Менгеле добавя и сексуалното унижение към и без това достатъчно унизителния процес на селекция. Затворничките от различни бараки марширували пред него съблечени чисто голи. Той често карал някоя от тях да спре и да му отговоря на въпроси, засягащи интимни подробности от личния й сексуален живот.
Менгеле показвал по безброй начини отдадеността си на нацисткия ред и границите, които бил готов да премине, за да го запази. Веднъж един капо (еврейски затворници, изпълняващи функцията на надзиратели) се опитал да спаси няколко затворници от газовата камера, като ги вмъкнал сред работниците. Менгеле толкова се вбесил, че убил капото със собствения си пистолет. Друг път, когато крематориумът бил толкова пълен, че нямало място за хилядите нови попълнения в лагера, той наредил да се изкопаят ями, които били напълнени с бензин и подпалени. Под негово наблюдение в ямите били хвърлени без остатък и живи и мъртви, възрастни и деца.
Трудно е да се каже кое от престъпленията на Менгеле е най-чудовищното, но един инцидент изпъква най-много. Руският затворник Анани Силович Петько станал свидетел на сцена, която трудно се поддава на описание:
„След малко пристигна голяма група офицери от СС на мотоциклети, сред които и Менгеле. Те влязоха в двора и слязоха от мотоциклетите. Те заобиколиха кладите и ние зачакахме да видим какво ще последва. Тогава пристигнаха камиони за боклук, натоварени с деца. Дойдоха около десетина камиона. Те влязоха в двора и един от офицерите им нареди да се придвижат на заден ход към огньовете, при което те започнаха да хвърлят децата в пламъците, направо в ямите. Децата пищяха; някои от тях успяха да изпълзят от горящата яма. Един офицер се приближаваше към тях с пръчка и ги избутваше обратно. Хьос (комендант на Аушвиц) и Менгеле бяха тези, които даваха заповедите.“
Размерът на доказателствата срещу Менгеле не се вписва в никакви представи за физическа и емоционална жестокост. Неговото поведение не се поддава на описание, а мотивите му на анализиране.

Изследванията на Менгеле

Още преди запознанството си с Менгеле, професор фон Вершуер вече се бил концентрирал върху изследванията на близнаци; неговите проучвания, обаче били възпрепятствани от моралните норми на периода преди ерата на нацистите. Нацизмът помита тези норми и фон Вершуер съзира в Аушвиц неограничени възможности за своето протеже Йозеф Менгеле да проведе в естествени условия експериментите, за които той самият бил жадувал толкова дълго. Менгеле, който нямал търпение да угоди на ментора си, пристига в Аушвиц с мисията да запълни празнините на мистерията човек и да извлече тайните на човешката генетика от живите близнаци в лагера.
Менгеле нарежда на есесовците, които му асистирали, да преглеждат редиците от затворници за близнаци. „Zwillinge, zwillinge“ – „Близнаци, близнаци“ ревяли дрезгаво пазачите, марширувайки нагоре-надолу по рампата с новопристигналите затворници. Оцелелите близнаци, като Ева Моузес от Унгария, си спомнят момента, когато били отделени от строя на обречените и доставени на д-р Менгеле:
Ева и Мириам Моузес
Ева и Мириам Моузес
„Щом вратите на нашия вагон се отвориха, аз чух виковете на есесовските войници `Schnell! Schnell!` (`По-бързо! По-бързо!`), заповядвайки ни да излезем навън. Майка ми грабна за ръцете мен и Мириам. Тя винаги се опитваше да ни защити, защото бяхме най-малките. Всичко се случваше много бързо и докато се огледах, баща ми и двете ми по-големи сестри вече ги нямаше. Бях се вкопчила в ръката на майка ми, когато един есесовец забърза към нас с викове `Близнаци! Близнаци!`. Той спря и се загледа в нас. Мириам и аз много си приличахме. `Близначки ли са?`, попита той майка ни. `Това хубаво ли е?`, отговори тя. Той кимна положително. `Близначки са`, каза тя“.
Близнаците бивали пощадени от незабавна екзекуция, но ги очаквала доста по-жестока съдба. Менгеле разполагал със специални бараки за своите близнаци, а също и за джуджетата, сакатите и други „екзотични екземпляри“. Тези бараки били наричани Зоологическата градина на Менгеле. Близнаците били любимите му обекти и се ползвали със специалната привилегия да запазят собствената си коса и дрехи, а освен това получавали и допълнителни дажби храна. На пазачите било строго забранено да упражняват насилие върху децата и били длъжни да пазят доброто им здраве, за да не загине един от близнаците. Ако подобно нещо се случело Менгеле ставал особено раздразнителен. Тези близнаци били наричани „Децата на Менгеле“. Когато попаднели в Зоологическата градина, децата разбирали каква е била истинската съдба на родителите им в газовите камери и Менгеле се превръщал за тях във фигурата на смъртта и живота. Той обричал техните родители на смърт, а в същото време пощадявал живота им.
Руините на амбулаторията
Руините на амбулаторията
Децата на Менгеле били защитени от побоите и принудителния труд, за да бъдат винаги в добро здраве. Причините за това далеч не били хуманитарни, а Менгеле просто искал неговите опитни зайчета да са достатъчно здрави за експериментите му. За ирония, точно тези експерименти отнемали живота на стотици деца. Предварителните прегледи на близнаците представлявали чисто рутинен процес. Децата попълвали въпросник, били претегляни и измервани. Но в ръцете на Менгеле ги очаквала доста по-страшна участ. Той ежедневно взимал от своите любимци кръвни проби, които изпращал на професор фон Вершуер в Берлин. Той инжектирал кръвни проби от един близнак на друг с различна кръвна група и си водел записки за реакциите му, които обикновено протичали със свирепо главоболие и висока температура продължаващи няколко дни. За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на няколко двойки близнаци. Като резултат от това се получавали болезнени инфекции и понякога дори слепота. В случай, че някой от тези близнаци починел, Менгеле изваждал очите му и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Малките деца били държани в изолирани клетки и били подлагани на различни дразнители, за да се проследяват реакциите им. Някои от близнаците били стерилизирани или кастрирани. Много от тях се разделяли с органите и крайниците си по време на страховитите операции на Менгеле, които той изпълнявал без упойка. Други близнаци били инжектирани със заразни агенти, за да се види за колко време болестта ще ги надвие.
Пределно ясно е, че експериментите на Менгеле нямат нищо общо с едно истинско научно изследване, а са резултат от неговите болни амбиции и ревностна привързаност към нацисткото учение за арийско превъзходство. Един от оцелелите опитни обекти на Менгеле, Алекс Декер, казва:
„Никога не съм вярвал, че самият Менгеле е възприемал работата си на сериозно – не и по небрежния начин, по който я вършеше. Той просто упражняваше властта си. Менгеле ръководеше една касапница – повечето сериозни операции се извършваха без упойка. Един път бях свидетел на коремна операция – Менгеле премахваше част от стомаха без анестезия. Друг път изваждаше сърце, отново без упойка. Беше ужасяващо. Менгеле беше доктор, полудял от дадената му власт. Никой не му държеше сметка – защо този или онзи е умрял? Пациентите не се брояха. Той твърдеше, че прави всичко това в името на науката, но беше напълно луд.“

В хармония със злото

Според думите на мнозина очевидци и оцелели от концлагера, както и според някои историци и психолози, д-р Менгеле не просто е бил в Аушвиц. Той бил Аушвиц.
Бараките в Аушвиц
Бараките в Аушвиц
Новопристигналите затворници в лагера на смъртта били посрещани с валсова музика, изпълнявана от лагерния оркестър, докато на няколко метра разстояние стотици хора бивали превръщани на прах в крематориумите; лагер, в който за децата в Зоологическата градина били полагани грижи и осигуряван комфорт, само за да бъдат достатъчно здрави за извратените и безмислени експерименти на доктора; лагер, в който Менгеле сам придружавал любимите си „деца“ към газовите камери, обяснявайки разходката като игра наречена „на път към комина“.
Трудно е да си представим що за човешко същество би било способно да извърши подобни безсмислено брутални и недостойно жестоки деяния, които говорят не само за липсата на уважение към човешкия живот, но и за безкрайно желание той да бъде унижаван и унищожаван.
Йозеф Менгеле притежавал дълбоко вкоренена амбиция за издигане и проявено още в ранна детска възраст желание да се отличава от останалите. Това е очевидно от изборите, направени от него по време на кариерата му като нацист. Той не се присъединява незабавно към армията, а към СС; и не се присъединява незабавно към СС, а първо към Вафен СС; когато е изпратен в Аушвиц, той не просто участва в някои селекции – той участва във всички селекции. По всякакъв възможен начин Менгеле се опитвал да убеди околните, че той е най-добрият в своята област и няма друг с неговата отдаденост и преданост.
Дали това е достатъчно, за да обясни прехода от амбициозен учен към варварин убиец? Обяснява ли това трансформацията от милото дете наречено Бепо към хладнокръвния, жесток демон? Авторът и професор Робърт Джей Лифтън е на мнението, че при човек като Менгеле подобна двойнственост е възможна, поради феномена, който той нарича „дублиране“:
„Ключът към разбирането на това, как докторите в Аушвиц са вършели работата си, е психологически принцип, който аз наричам „дублиране“: раздвоение на личността в две функциониращи цялости, като всяка една от тях действа като самостоятелно цяло. Един доктор от Аушвиц би могъл чрез дублирането не само да убива и да допринася за убийствата, но и да ги организира тихомълком от името на този зъл обект, който представлява цялостна самостоятелна личност, притежаваща всички аспекти на неговото собствено поведение. Всеки един от нацистките доктори е имал нужда от своето Аушвиц-аз, за да може да функционира психологически в среда, напълно чужда на предишните му морални стандарти. В същото време, той се нуждае и от предишното си аз, за да може да продължи да се възприема като хуманен лекар, съпруг и баща. Аушвиц-азът трябвало да бъде както автономен, така и свързан с предишното аз, което го създава.“
Менгеле през 1956г.
Менгеле през 1956г.
Докато има известна логика в аргументите на Лифтън, че докторите положили Хипократовата клетва са имали нужда от „Аушвиц-аз“, за да функционират в лагера на смъртта, той самият посочва и специалния афинитет на Менгеле към това поприще. С други думи, от него не се е изисквало голямо усилие, за да създаде своя Аушвиц-аз:
„Начинът, по който Менгеле приема своя Аушвиц-аз създава впечатление за бързо и адаптивно влечение… Дублирането е необходим момент за един човек, който първо се е сприятелява с децата и след това сам ги води към газовите камери. Каквото и да е било влечението му към Аушвиц, този човек, който при нормални обстоятелства би могъл да бъде описан като `леко садистичен германски професор`, създава второ свое аз, за да се превърне в енергичен убиец.  При Менгеле предишното аз лесно се е претопява в Аушвиц-аз.“
Може би най-голямата загадка е, че дублирането се е случва с Менгеле без съзнателни усилия от негова страна. Неговият Аушвиц-аз сякаш излиза отвътре, вместо да се отдели от предишното му аз. Защо Менгеле така лесно влиза в ролята на своята тъмна половина? Тъй като той умира преди да бъде заловен и разпитан, остава обяснението, че той просто е бил въплъщение на злото и не съществува психологически метод, по който да се обясни превръщението му.

Епилог

Доктор Йозеф Менгеле избягва от Аушвиц на 17 януари 1945 г., докато Съветската армия помитала Германския райх по пътя си към Берлин. Първите няколко години от следвоенния период Менгеле прекарва, криейки се в една ферма близо до родния си град Гюнцбург.
Парагвай, 1960г.
Парагвай, 1960г.
Той се сдобива с фалшива самоличност и става работник във фермата, като се информирал за събитията чрез тайни контакти със свои стари приятели от Гюнцбург. Първоначално той възнамерявал да продължи кариерата си на учен, но скоро му станало ясно, че Съюзниците нямат намерение да позволят на един прочут военнопрестъпник като него просто да продължи живота си, без да заплати за престъпленията си. Менгеле разбира, че в Европа не е безопасно за него и се качва на презокеански кораб за Аржентина.
Той пристига в Аржентина, страна управлявана от известния диктатор Хуан Перон, през 1949 г. Владетелят вече бил завързал приятелски отношения с нацистите в Европа, както и с онези германци живеещи в Аржентина. Менгеле с лекота се приобщава към това общество и скоро бил заобиколен от предани нацисти, които се опитвали да му помогнат да се сдобие с нова самоличност в Южна Америка.
Снимка от фалшив паспорт
Снимка от фалшив паспорт
Менгеле прекарва следващите 30 години от живота си, бягайки от международните власти. Той получавал помощ и подслон от неонацистката мрежа в Аржентина, Парагвай и Бразилия. Помагала му и липсата на ентусиазъм на западногерманското правителство, както и на Съединените Щати, да изправят Ангела на смъртта пред правосъдието. Израелското правителство, обаче не страдало от липса на ентусиазъм. Агентите на Израел многократно били на косъм от залавянето му в началото и средата на 60-те. Но международното недоволство от отвличането на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман от Аржентина през 1960 г., както и належащите проблеми със сигурността на Израел, създавани от съседните арабски държави, попречват на усилията им да преследват Менгеле.
Ловците на нацисти, като Саймън Уайзентал, продължават да работят по залавянето и екзекуцията на Менгеле, но прочутият нацистки доктор сякаш изчезва от радарите на повечето международни агенции. Интересът към него внезапно се подновява, когато на 17 януари 1985 г. група оцелели от Аушвиц евреи се връщат в лагера на смъртта, за да почетат приятелите и семействата си, които били загинали там. Седмица по-късно, доста от същите оцелели се събират в Йерусалим, за да съдят Менгеле без неговото присъствие. Събитието е излъчено от телевизиите по целия свят и четири нощи подред ефирът предавал образите на спасилите се, които разказвали какво са преживели в жестоките и варварски ръце на Йозеф Менгеле. За по-малко от месец Съединените Щати и Израел обявяват официално, че случаят на Менгеле е отворен наново и се изготвят стратегии за неговото залавяне.
Менгеле, по-стар
Менгеле, по-стар
Тези храбри напъни са осуетени, когато на 31 май 1985 г. западногерманската полиция нахлува в дома на Ханс Седълмайер, дългогодишен приятел на Менгеле и негов контакт за Европа. Полицията конфискува няколко писма от Менгеле и други немски граждани, живеещи с него в Бразилия, за което бразилските власти били незабавно уведомени.  Само за седмица бразилската полиция установява кои семейства са приютявали Менгеле и чрез тях стига до гроба, където е погребано тялото му, след като той бил загинал от удавяне през 1979 г. Лабораторните проучвания на скелетните останки потвърждават, че тялото наистина е на Йозеф Менгеле. Оцелелите му жертви, които години наред били чакали да видят как той си получава заслуженото, не искали да повярват, че той е мъртъв. Много от тях все още живеят с надеждата, че един ден ще могат да получат правосъдие за човека, причинил им толкова страдания. Уви, Менгеле се измъква от земния съд чрез онова, което се стремял да контролира на много – самата смърт.

Няма коментари:

Публикуване на коментар