Из "За развитието на личността" от Карл Юнг

Юнг съветва:
Когато искате да лекувате трудни деца, ще бъде по-добре да запазите за себе си знанията си по психология, тъй като децата имат нужда най-вече от простота и здрав човешки разум.


Предговор от редакторите на немското издание:
Личността като израз на целостността на човека бе описана от К. Г. Юнг като идеал за възрастния, чието съзнателно осъществяване чрез индивидуацията представлява крайната цел на човешкото развитие през втората половина от живота. В цялото си по-късно творчество Юнг съсредоточи основното си внимание върху разбирането и описанието на тази цел. Всеизвестно е, че Азът възниква и укрепва в детството и юношеството. Затова би било немислимо да се занимаваме с процеса на индивидуацията, без да вникнем в тази ранна фаза на развитието.
Настоящият том е сборник от работи на Юнг върху детската психология. Ядрото образуват трите лекции Аналитична психология и възпитание. Юнг смята, че психологията на родители и възпитатели е решаваща за процеса на израстване и съзряване на детето, особено в случай на изключителна надареност. Той подчертава значението на незадоволителните психологически отношения между родителите като причина за психогенни разстройства при децата. Затова бе напълно естествено да се включи статията на Юнг Бракът като психологическа връзка, както и да се свърже проблематиката на детето с проблематиката на индивидуацията при възрастните, като бе добавено есето За формирането на личността, което – и по заглавие, и по съдържание – съответства на темата на тази книга.
Все още широко разпространеното предубеждение, че психологията на К. Г. Юнг се отнася само до втората половина на живота или е валидна изключително за нея, се опровергава от представените съчинения. В епоха, която поставя под съмнение абсолютно всички принципи на възпитанието, всеки читател, който по някакъв начин трябва да се занимава с педагогически проблеми, ще има полза да се консултира с приноса на Юнг. Да възпитаваш другите, без преди това да си се възпитал сам, е толкова малко постижимо, колкото и постигането на човешката зрялост без осъзнаване.


Цитати от книгата:

В областта на психологията теориите са най-пагубното нещо. Ние действително се нуждаем от известни теоретични гледни точки заради тяхната ориентираща и евристична стойност. Но винаги трябва да гледаме на тях само като на помощни представи, които всеки момент можем да изоставим. Всъщност знаем толкова малко за душата, че е направо смешно да смятаме, че вече сме напреднали достатъчно, та да можем да създаваме общи теории. Все още не сме установили емпиричния обхват на душевната феноменология: как можем при тези обстоятелства да мечтаем за общи теории? Несъмнено теорията е най-добрият щит за липсващия опит и незнанието, но последствията от това са печални: тесногръдие, повърхностност и научно сектантство.

Дали фантастичното или митологичното обяснение, което детето несъмнено предпочита, не е по-подходящо от природонаучното именно затова, защото последното, макар и фактологически правилно, същевременно заплашва непоклатимо да сложи край на фантазията?

 Ние трябва да признаем, че мисловната функция е отделен принцип, който се слива с началата на сексуалността само в поливалентната зачатъчна предразположеност на много малкото дете. Да се сведе мисленето до едностранчива сексуалност е начинание, което противоречи на основните факти на човешката психология.

Свободно развиващото се мислене има непреодолима нужда да се еманципира от реалността на факта и да създаде свой собствен път.
Както не можем да препоръчаме на децата да се дават неверни обяснения, които биха могли да посеят недоверие, така според мен е непрепоръчително и да се настоява те да приемат правилното обяснение. Защото крайната, тесногръда логичност само ще потисне свободата на развитието на мисълта и ще въвлече детето в един конкретизъм на възгледа, който би попречил на по-нататъшното развитие.

Колко е важен начинът на живот на родителите за децата, защото на децата въздействат факти, а не думи.

Незнанието действа като вината.

Поради това, че се разпростира навсякъде, колективната душа все още е толкова близо до малкото дете, че възприема не само дълбините на задния план на родителите, но и в още по-широк обхват дълбините на доброто и злото в човешката душа. Несъзнаваната душа на детето има почти необозрим обхват и също така необозрима възраст.

Задълбочените психологически познания на учителя никога не бива директно да се стоварват върху ученика, както за съжаление често се случва, а най-вече да създадат у самия учител чувствителна и изпълнена с разбиране нагласа към душевния живот на детето, тъй като това познание е предназначено за възрастни, а не за децата, които отначало имат нужда от елементарни знания.

Едно от най-важните достижения на аналитичната психология без съмнение е разбирането за биологичната структура на душата.

Съзнанието изплува от несъзнаваното подобно на нов остров в морето. Този процес ние подпомагаме посредством възпитанието и образованието на децата. Училището не е нищо друго освен средство за целенасочено подпомагане процеса на формиране на съзнанието. Културата, следователно, е висшата възможна степен на осъзнатост, съзнание.

Несъзнаваното, с неговите неопределени граници, може да се сравни с море, а съзнанието – с издигащ се над повърхността на морето остров. Това сравнение не бива обаче да се абсолютизира, тъй като отношението на съзнанието към несъзнаваното съществено се различава от това на острова към морето. Това не е някакво фиксирано отношение, а непрестанен обмен и смесване на съдържания, защото както съзнанието, така и несъзнаваното не е нещо неизменно и устойчиво, а живо, постоянно взаимодействащо със съзнанието образувание. Съдържанията на съзнанието, изгубили своята интензивност или актуалност, потъват обратно в несъзнаваното – процес, който наричаме забравяне. От несъзнаваното изплуват нови представи и наклонности и навлизат в съзнанието – в този случай говорим за хрумвания и импулси. Несъзнаваното в известна степен е почвата, от която израства съзнанието. Защото съзнанието не се появява на бял свят като нещо готово веднъж завинаги, а се развива от своите начала.

Трябва да се изследва семейната среда и нейните психологически условия и почти без изключение именно там, у родителите, ще бъдат открити единствените реални причини за проблемите на детето. Смущаващите му особености са не толкова израз на собственото му същество, колкото отражение на смущаващото влияние на родителите.

Успехът на обучението не зависи от методиката, защото целта на училището не е единствено да пълни главите на децата със знания, а по-скоро да ги превърне в истински хора. Няма значение с какви знания младият човек напуска училище, а дали то е успяло да го освободи от несъзнаваното тъждество със семейството и да му помогне да се осъзнае като личност.

В сферата на психичното обаче всичко изглежда случайно и изложено на нашия произвол. Този всеобщ предразсъдък произтича от факта, че твърде често бъркаме психичното със съзнанието. Съществуват обаче неизброимо много при това изключително важни психични процеси, които са несъзнавани или биват съзнавани само косвено. И макар да не притежаваме никакво непосредствено знание за несъзнаваното, косвено получаваме въздействия, които достигат до съзнанието ни. И ако всичко в съзнанието ни изглежда произволно, на пръв поглед в него не можем да открием никакъв обективен критерии за себепознание. И все пак има критерий, който като продукт на самата природа независимо от желания и опасения ни разкрива истината за самите нас. Такава обективна картина ни дава един продукт на психичната дейност, на който най-малко бихме придали подобно значение – сънят. Това е причината, поради която ние, лекарите-психиатри, се обръщаме към прастарото изкуство на тълкуване на сънищата. Налага се да възпитаваме възрастни, които не се подчиняват като децата на авторитета и чиито жизнени пътища са толкова индивидуални, че няма достатъчно компетентен съветник, способен да им посочи единствения правилен път. Затова трябва да накараме душата на човека да заговори сама, за да научи той от нея как всъщност стоят нещата.

И така, въпросът не е в това, че родителите не трябва допускат грешки – това би било над човешките възможности – а че трябва да си признаят, че са грешки. Трябва да се ограничава не животът, а несъзнаваното; на първо място несъзнаваното на възпитателя, тоест собственото, защото всеки, за добро или зло, е възпитател на ближния си. Защото хората са така морално свързани помежду си, че един водач води водените, а водените подвеждат водача.

Бих препоръчал да се ограничим до областта на психологията, без да правим каквито и да било предположения за природата на лежащия в основата й биологичен процес. Може би някога ще настъпи денят, когато биологът, и не само той, а и физиологът, ще протегнат ръка на психолога на мястото на срещата в тунела, който са се заели да копаят от противоположните страни на планината на несъзнаваното.

Някаква духовна цел, която сочи над пределите на чисто природния човек и съществуването му в света, е абсолютно необходима за здравето на душата; защото тя е Архимедовата опорна точка, от която единствено можем да преобърнем света и да превърнем естественото състояние в културно.

Психологията преди е била смятана за философска дисциплина, а днес е естествена наука и нейният предмет не е продукт на духа, а природен, психичен феномен. В това си качество той спада към елементарните явления на органичната природа, която на свой ред, отново като противоположност на неорганичната природа, образува другата половина на нашия свят. Като всички естествени образувания психиката е ирационална даденост. Изглежда, че тя е особена проява на живота изобщо и общото й с живите тела е това, че и тя като тях поражда рационални и целесъобразни структури, с помощта на които се размножава и развива. И както животът сам по себе си изпълва цялата земя с животински и растителни форми, така и психиката създава един още по-голям свят, а именно осъзнаваемостта или, по-точно, опознаваемостта на универсума.

Нашата психология е практическа наука. Ние не изследваме заради изследването, а с непосредствената цел да помогнем. Можем да кажем също така, че науката е страничен продукт на нашата психология, а не основната й цел, и това е още една голяма разлика спрямо онова, което се разбира под „академична” наука.

Всеки индивид е нов експеримент на постоянно изменящия се живот, а също така опит за ново решение и нова адаптация.

Детската невроза би била нещо много просто, ако не съществуваше неизменна връзка между нея и неправилната нагласа на родителите на детето. Това усложнение задържа неврозата на детето въпреки всички терапевтични мерки.

Личният контакт има първостепенно значение, понеже образува базата, от която единствено можем да се осмелим да пристъпим към несъзнаваното. Това е фактор, на който често не се обръща достатъчно внимание, а ако бъде пренебрегнат, лесно става причина за неуспехи. Не само в началото, но и в течение на целия анализ личният контакт трябва да бъде главният обект на наблюдението, защото само той може да предпази – доколкото изобщо е възможно – от крайно неприятни и неочаквани обрати, както и от фатални последствия.

Сънищата не са предварително планирани, произволни измислици, а естествени феномени, които не са нищо друго освен онова, което представят. Те не заблуждават, не лъжат, не изопачават и не потулват, а наивно разгласяват това, което са и което имат предвид.

За практическата работа при професионалното тълкуване на сънищата е необходимо, от една страна, специфично умение и проникновение, а от друга – значителни знания по историята на символите. Както при всяка практическа психологическа дейност, и тук е нужен не само интелект, но и чувство,

Като цяло тълкуването на сънищата е изкуство, както и диагностика, хирургия, и изобщо терапия – изкуство, което е трудно, но може да се усвои от способния и предопределен за него.

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. Невротикът е човек, който е паднал в жертва на илюзията. Но онзи който е бил излъган, и сам лъже. Всичко може да служи за маскировка и заобиколен път. Психотерапевтът трябва да знае, че доколкото вярва в някаква теория и определен метод, определено ще бъде воден за носа от някои пациенти, и то от такива, които са достатъчно ловки да си изберат сигурно скривалище зад бисерите на теорията и ще използват този метод, за да направят скривалището си неоткриваемо.

Тъй като няма кон, който да не може да бъде язден до смърт, теориите за неврозата и методите на лечение са съмнителна работа. Винаги ми е забавно, когато деловият курортен лекар уверява, че лекува по „Адлер”, или по „Кюнкел”, или по „Фройд”, или даже по „Юнг”. Такова нещо няма и не може да има, а дори да се случи, ще бъде сигурен път към неуспеха. Начините и средствата при лечението се определят предимно от природата на болния. Целият психологически опит и всички гледни точки, независимо дали произлизат от едно или друго учение, са полезни при определени условия. Действителната и ефикасна терапия на неврозите винаги е индивидуална, и затова упоритото прилагане на определена теория или метод трябва да бъдат характеризирани като погрешни из основи.

Истинската продуктивност е извор, който не може да бъде спрян. Съществува ли на земята такова коварство, с чиято помощ би могло да се попречи на великите майстори Моцарт и Бетовен да творят? Творческата сила е по-могъща от човека. Когато не е така, значи тя просто е слаба и при благоприятни условия ще подхранва някое мило талантче, но не повече. Когато обаче тя е невроза, често е нужна само една дума, че дори и един поглед, за да се разсипе илюзията на прах. Тогава мнимият поет вече не може да съчинява стихове, на художника хрумват все по-малко и по-бледи идеи – и за всичко това е виновна единствено и само психологията!

Несъзнаваното е майката-създателка на съзнанието. Съзнанието се развива от несъзнаваното в детството, така както е възникнало в далечните първобитни епохи, когато човекът е станал човек.

Когато искате да лекувате трудни деца, ще бъде по-добре да запазите за себе си знанията си по психология, тъй като децата имат най-вече нужда от простота и здрав човешки разум.

Естествено, напълно невъзможно е родителите да нямат комплекси. Това би било свръхчовешко. Но те би трябвало поне осъзнато да си ги изяснят. Би трябвало заради децата си да си вменят в дълг да не забравят за своите вътрешни трудности. Не би трябвало да поемат по лекия път на изтласкване с цел да избягнат мъчителното разискване. Проблемът на любовта спада към големите страдания на човечеството и никой не бива да се срамува от това, че трябва да му отдаде своята дан. Във всяко отношение е хиляда пъти по-добре родителите да обсъждат открито проблемите си, отколкото да оставят комплексите си да се разрастват като плевели в несъзнаваното.

Децата са като че ли само номинално потомци на своите родители, а в действителност са рожби на цялото си родословие. Затова понякога се налага да се връщаме столетия назад, за да установим сходство в семейството.

Дарбата не е безусловна ценност – тя е такава единствено ако останалата част от личността е в крак с нея, така че талантът да носи някаква полза. За съжаление творческата способност може да се развие и в деструктивна насока. Дали ще се обърне към доброто, или към злото зависи единствено от моралните качества на личността, които – в случай че липсват – не могат да бъдат възпитани или заменени от никой възпитател.

Училището е част от големия свят и съдържа в умален вид всички онези фактори, с които детето ще се сблъска по-късно в живота си. В училище то най-малкото може да започне адаптацията си.

Въпреки безспорната необходимост от длъжността на училищния психолог, която в никакъв случай не се нуждае от легитимация пред надценяваната техническа грамотност, в светлината на собствения ми опит ми се струва, че на сърцето на възпитателя се пада роля, която е трудно да бъде надценена. Наистина, за добрите учители си спомняме с признателност, с благодарност обаче само за онези, които са говорили на човека в нас. Учебният материал е необходимият минерал, топлината обаче е жизненият елемент както на растението, така и на детската душа.

Новото винаги е несигурно - нещо, което трябва да се изпита. Новото може да бъде и болест. Затова истинският напредък е възможен единствено при наличието на зряла преценка. Разумната преценка обаче изисква опорна точка, каквато може да бъде единствено познаването на миналото. Онзи, който, без да осъзнава историческите взаимовръзки, къса връзката с миналото, се излага на опасността да попадне във властта на произтичащите от новото и непознатото внушения и заслепение. Трагизмът на всички нововъведения е в това, че заедно с мръсната вода изхвърлят и бебето.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно. То обаче не бива да се абсолютизира, защото има значителен брой деца, които се нуждаят от третата форма на възпитание, а именно индивидуалното възпитание.

Сънищата са продукт на несъзнавана душевна дейност. Възникнали докато спим, без умисъл и съдействие от наша страна, те изникват пред вътрешния ни взор и с помощта на незначителния остатък от съзнание успяваме да ги пренесем в будното състояние. Тяхната често странна, ирационална и непонятна природа буди недоверие и съмнение в достоверността на предоставяната от тях информация. В опитите си да разберем сънищата ние се въздържаме от каквито и да било естественонаучни методи, изчисления и измервания. Положението ни прилича по-скоро на това на археолог, опитващ се да разгадае текст на непознат език. Ако обаче изобщо съществуват несъзнавани съдържания, сънищата са тези, които биха могли да ни съобщят нещо за тях. Голямата заслуга на Фройд е, че ни обърна внимание на тази възможност.

От опит съм се убедил, че при трудни случаи сънищата на пациента могат да окажат неоценима помощ на лекаря като източник на информация и терапевтичен инструмент.

Ако желаем да разберем нещо за съня, трябва да се отнасяме с изключително внимание и такт. Не вярвам в извадени от ръкава тълкувания, почиващи на готови теоретични схващания. Напротив, човек трябва да се пази да привнася в съня теоретични предпоставки и дори, за да избегне възможни предубеждения, отначало трябва да се държи така сякаш сънят изобщо няма смисъл. Резултатът от анализа на един сън може да е напълно непредвидим. Възможно е на повърхността да изплуват болезнени неща, чието обсъждането човек се стреми да избегне на всяка цена. Резултатът от анализа може да изглежда и тъмен и неразбираем, ако съзнанието не е на нивото на скритото в дълбините на душата. В такива случаи е по-добре да се изчака с обяснението, вместо насила да се съчинява такова. В тази работа човек трябва да може да понесе много въпроси без отговори.

От опит съм установил, че повечето сънища имат компенсаторна природа и наблягат на противоположната крайност с цел запазване на душевното равновесие.

Църквата представлява висш духовен заместител на чисто природната, така да се каже „плътска“, връзка с родителите. Така тя освобождава индивида от една несъзнавана, природна връзка, която строго погледнато не е никаква връзка, а състояние на несъзнавана идентичност. Разбира се, освобождаването на индивида от изначалното, животинско състояние не е прерогатив единствено на католическата църква, а просто модерната, западна форма на един стремеж, навярно толкова стар, колкото и човечеството. Стремеж, който под различна форма може да се открие дори и при що-годе развитите примитивни народи. Става дума за институцията на инциацията или прехода към зрелостта:

Една специфичната функция на съня нарекох компенсация. Несъзнаваното желание за развитие е в противоречие със съзнаваното нежелание и двете, така да се каже, се уравновесяват, а намесата на възпитателя е тази, която трябва да наклони везните на едната или другата страна. По този начин сънищата оказват активно съдействие на възпитателя и същевременно правят възможно вникването в интимния свят на чуждите фантазии. Така съзнаваното поведение на пациента става по-понятно, а с това и достъпно за въздействие.

Сънищата дават безценен достъп до най-интимните сфери от душевния живот. Това се случва винаги, когато изобщо успеем да разкрием значението им, а именно тук се крие голямата трудност. За целта е необходим не само опит и такт, но и знания. Опитите за тълкуване на сънища, почиващи само на общи теоретични положения или предпоставки, са не само безрезултатни но и вредни.
не съществува шифър на сънищата, непогрешим метод за тълкуване и задоволително теоретично обяснение. Не мога да се съглася с хипотезата на Фройд, че сънищата съдържат прикрито осъществяване на сексуални и други морално недопустими желания. Смятам подобно предположение и основаващите се на него технически процедури за субективен предразсъдък. Убеден съм дори, че удивителната ирационалност и субективност на сънищата прави невъзможно формулирането на надеждна теория. Нали никой не твърди, че всичко може да бъде обект на науката. Научното мислене е само една от духовните способности, с чиято помощ хората схващат света. Навярно е по-добре да гледаме на сънищата като на един вид произведения на изкуството, отколкото като на обект на научно изследване.

Докато разполагаме с други методи за възпитание, не се налага да прибягваме до несъзнаваното. Би било непрофесионално да настояваме да заменим съзнателните методи с анализ на несъзнаваното. Последният трябва да се пази само за случаите, в които не разполагаме с никакви други методи, а дори и тогава трябва да се упражнява под контрола на специалист.
Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.

Развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и същевременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничеността и неосъзнатостта на стадото. Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се плаща скъпо.

От морална гледна точка човек може да избере свой път само ако го смята за най-добрия. Ако за по-добър счита нечий друг път, вместо своята личност човек живее и развива чуждата.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприятна отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение. Ако всички те бяха глупци, ще рече „частни случаи“ в сферата на духовното, можехме да не им обръщаме внимание. За нещастие обаче личностите по правило са легендарните герои на човечеството – будещите възхищение, обичаните, боготворените, истинските божии синове, чиито имена „еоните няма да заличат“. Те са истинските цветове и плодове, плодовитите семена на дървото на човешкия род.

Величието на историческата личност никога не се е изразявало в нейното подчинение на общоприетите норми, а точно обратното – в спасителното освобождение от тях. Тези личности се издигат като планински върхове над вкопчената в колективни страхове, убеждения, закони и методи маса и избират свой път. А обикновеният човек винаги се е удивявал, че някой може да предпочете стръмната и тясна пътечка, водеща в неизвестното, пред широкия отъпкан път с познати цели. Затова винаги се е смятало, че подобен човек, ако не е луд, то поне е обсебен от някой бог или демон; защото чудото, някой да може да прави нещата по-различно от начина, по който са ги правили хората открай време, може да се обясни само с демонична сила или божествен дух. Кой друг освен някой бог може да надделее над цялото човечество и вековната привичка?

Вместо от диви животни, срутващи се скали или прииждащи води днес човекът е заплашен от стихийните сили на собствената си психика. Психиката е могъща стихия, многократно превъзхождаща всички земни сили. Просвещението, което развенча божествения статут на природата и на човешките институции, остави непокътнат бога на ужаса, спотаен в сърцето. Страхът от Бога никъде не е толкова уместен, колкото пред стихията на психичното.

Механизмът на нормата държи хората в състояние на неосъзнатост, защото тогава те подобно на диви животни следват обичайния ход на нещата, без да изпитват необходимост от осъзнато решение. Това непреднамерено въздействие и на най-добрите норми е неизбежно, което не го прави по-малко опасно. Защото при появата на нови, непредвидими чрез старите норми обстоятелства, както животното, така и несъзнателно робуващият на рутината човек бива обзет от паника с всички произтичащи от това последици.

Личността обаче не се поддава на присъщата за възрастния паника, защото ужасът е вече зад гърба й. Тя е дорасла за промените, които носи времето, и неволно се е превърнала във водач.

Уникалният живот на Христос се е превърнал в свещен символ, защото е психологически прототип на единствения смислен начин на живот, а именно на живот, който се стреми към индивидуалното, ще рече абсолютно и безусловно осъществяване на собствения вътрешен закон.

Само глупак би вярвал в призраци, но изглежда навсякъде под повърхността на разумното дневно съзнание се таи един примитивен глупак.

Раждането на личността действа лечебно на индивида – сякаш някой изгубен в заблатени ръкави приток отново открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да започне естествения си растеж.

Доброто винаги е враг на по-доброто. „Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.“

Неоткритият път в нас е жива психична реалност, която класическата китайска философия нарича „дао“ и сравнява с воден поток, неумолимо пробиващ си път към своите цели. Да бъдеш в дао означава постигнато съвършенство, цялост, изпълнено призвание, начало, цел и пълно осъществяване на присъщия на нещата битиен смисъл. Личността е дао.

Макар от гледна точка на продължаването на рода един чисто инстинктивен избор да е възможно най-доброто, от психологическа това не винаги е така, тъй като между чисто инстинктивната и еманципираната в психологическо отношение личност често съществува огромна разлика. Въпреки че в подобни случаи чисто инстинктивният избор може да доведе до подобряване или освежаване на рода, цената, която трябва да се плати, е личното щастие.

Така човек вдъхва живот на нещата, докато накрая те не заживеят собствен живот, не започнат да растат и да се умножават и не се еманципират. Майките губят контрол над дъщерите си, мъжете – над своите творения; извиканото за живот с такива усилия вече не може да бъде удържано. Отначало то е било страст, след това задължение и накрая се е превърнало в непоносимо бреме, във вампир, който изсмуква живота на своя създател.


Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.

__________________________
Публикацията е от тук: http://www.legeartis-bg.net/article293.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар