БЪЛГАРСКИЯТ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ: ИЛИ-ИЛИ

Велина Колева
“Характерен за нашият народ е индивидуализираният демократизъм”
Антон Страшимиров
А двата полюса на демократизма са свободата и равенството. Българската история е извънредно удачен пример за подхранване идеологията на равенството. Тя е част от националната психология и обикновено се свързва с демократизма на българина, който се обуславя от липсата на ясно очертана и структурно регламентирана социална диференциация, както и от отсъствието на наследствена аристокрация. По този повод П. Р. Славейков пише : “…Който е живял между българите, не е могъл да не забележи демократичните свойства на нашият народ. Българите имат едно дълбоко отвращение към неравенството и люто мразят всичко, което го наумява” (в-к “Македония”, бр. 1, 8 Януари 1887 г.)
Индивидуализмът в световен (исторически) мащаб се ражда от протестантската етика. Според Макс Вебер, тя внася в западно-европейските народи съзнание за пестеливост, въздържаност и светски аскетизъм, които създават духа на капитализма. В България обаче, съвсем естествено господства православното светоусещане, като основна доминанта в общественото съзнание. То не се осмелява да проникне в икономическия живот на хората и да повлияе на техните жизнени цели и образци на поведение. Такава откровена претенция съдържа протестантската етика. Тя осмисля и легитимира Новото време в Западна Европа, придавайки нов религиозен смисъл на социалните и икономически ценности и норми - печалба, лихварство, натрупване и др. Светският аскетизъм, водещ към богатство чрез труд не противоречи на Божиите заповеди, а заслужава “…удостояване с благословия”. И тук, в отделният индивид - пише Макс Вебер - произтича подтика към методически контрол на собственото удостояване с благословия, а проникването на този контрол в жизнено поведение води до аскетизъм. Класическият български еснаф също е бил набожен човек, но православните обичаи и ритуали не  обсебват напълно личният и общественият му живот, не внушават определен вид ценностна ориентация, така както действа протестантството. Българският занаятчия и търговец, чиито наследници станаха капиталисти след Освобождението през 1878 год., се обръща към Бог не за да търси благословията му за земните си икономически дела, а за да измоли здраве и неприкосновеност на собствеността си. Той чувства съдбата си в “…ръцете на Бога”, но все пак остава в мислите си на земята.
В този ред на мисли, ще предложа друг интересен ракурс към проблема. Въпреки че, източноправославната религия е по-земна и толерантна към вярващите, тя предполага по-строга йерархичност във взаимоотношенията. Човекът се ражда не в резултат на своята свобода, а по Божията милост. В този смисъл, свободата се разглежда като нравствена ценност, разкриваща предназначението и смисъла на човешкото съществуване, устремено и търсещо Бога. Тази зависимост ограничава освободеността на волята и духа, и до известна степен потъпква индивидуалното светоусещане. Тук е задължително икономизирането на религиозното съзнание, което поражда асоциации за несвободна, изолирана от пазарно-индивидуалистичните принципи стопанска дейност. Източното православие е носител на традиционното съзнание, а то е сплав от колективизъм и индивидуализъм. Така отново се дава простор на двете начала в икономическият живот на хората. 
Протестантството е много по-свободолюбива религия, призоваваща  и опрощаваща греховната човешка природа. Протестантската вяра се изразява в това сложно противоречие между крайното схващане за греха и крайната увереност във всеопрощаваща и любеща сила на Бог към всеки. Тя очертава и рамките на новият тип разбиране за човешката свобода, родила американският и западноевропейският индивидуализъм. “…Класическото републиканство издига образа на активният гражданин, който действа в името на общественото благо, а реформираното християнство вдъхновява възгледа за управление, основано на доброволното участие на гражданите”, твърди Робърт Бела. Въпреки това и двете традиции поставят автономията на индивида в контекста на моралният и религиозен дълг, който в някакъв смисъл оправдава както свободата, така и подчинението. Така се ражда духът на новото предприемачество, постановяващо основите на съвременната западно-европейска и американска пазарна икономика.
Историческите ракурси недвусмислено сочат значимостта на релацията “колективизъм - индивидуализъм” в контекста на досегашното ни нравствено развитие. Естествено, те са рожби на различни обществени епохи и имат за характерни носители различни обществени групи. 
Своеобразният български индивидуализъм се ражда през XVIII век, когато започва небивало развитие на търговията и занаятите. Класическият български еснаф създава пазара и паричното стопанство у нас, натрупва търговски капитал. Създават се нови форми на стопанска  и духовна дейност - търговия, индустрия, наука, литература, почиващи изцяло върху частният интерес, личните качества и инициатива. През епохата на Възраждането, “…България бе страна на неограничените възможности. Всяка кариера тогава се правеше с личните качества и собствените сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епохата на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Така върху основите на икономиката се роди индивидуализма на българите. Но той не се разви към егоизъм и хищничество, защото бе поставен в средата на добродетелите и взаимопомощта на традиционната българска нравственост” (Хаджийски, Ив. - “Оптимистична теория за нашия народ”). Между еснафите от тази епоха отсъства конкуренцията. Еснафският руфет (организация, съюз) строго следи за честността, взаимопомощта, солидарността. Тежко и горко на онзи, който наруши правилата, защото се изправя пред общото събрание на еснафите в града и е публично осмиван. Именно тези закони на еснафското стопанство създават според Иван Хаджийски типичните народопсихологически черти на българският еснаф - собственически оптимизъм, привързаност към частната собственост, индивидуалистично самочувствие и гордост. В такава обстановка, забогатяването е резултат на лични достойнства, труд и пестене.
По различен начин се развиват българските обществено-икономически и политически условия в началото на века. Преминаването към капиталистическият строй е необходим, но болезнен етап в развитието ни. Националната психика търси средства да намери своите адекватни форми и стопански структури. И ги намира в лицето на кооперативното движение, сдруженията, акционерните дружества и др. форми на капиталистическа собственост,  където отново силно се застъпва колективистичното начало, идентично на масовото съзнание за една бедна и изостанала страна. “ Нашата народна психика е егалитарна: всички сме равни и равни трябва да останем, та дори и в нищетата и мизерията. Ние не търпим видающися личности …Всеки който се прояви чрез дарбите си, веднага привлича неприязнените погледи на всички” (Бочев, Ст. - “Капитализмът в България”). Действително следосвобожденската българска икономика е плод на държавата. Това бе неизбежно при липсата на капитали. В макроикономически план, тя се гради чрез трансфер на ресурси, които държавата изсмуква от народния доход и насочва към икономиката. “Дефицитът на “истински” капиталисти се оказва хроничен проблем за България. Този дефицит приема различни форми, като се стигне до съвременните кредитни милионери или опитите да се клонират сурогати на капиталисти чрез масовата приватизация. Местните корени и източници - постоянно посягане към държавният провинциализъм,  ограничените ресурси, дребният мащаб, липсата на въображение и предприемчивост - това са доминиращи характеристики на българският капитализъм във всички форми на съществуване…. И не случайно през 1944 г. България в много отношения беше “бременна” със социализма, поради дълбоко вкоренените егалитарни и комунални стопански традиции. „В България социализмът идва на подготвена почва. Това обяснява неговото безконфликтно господство в продължение на десетилетия“ (отново Бочев).
След 1989 год. измененията в ценностната система на българина, отново са в посока на индивидуализма. Раждат се нови стопански и политически структури, подготвя се и появата на новата пазарна личност. Изгражда се новата идеология - правото на по-силния, по-успелия, по-амбициозния. Поражда се стремеж към успех, свобода, самочувствие.
Процесът на индивидуализация у българина не е праволинеен и еднозначен. Той изисква правото на свободен избор, но редом с позитивното отношение към промяната и риска. А те са все още чужди на нашият съвременник. Голяма част от българите приемат ограничаването на личната свобода от държавата. Те изпитват носталгия по силната власт, нарушаваща суверенността на индивидуалната воля и потъпкване на правото на личен избор. Сами се отказват от упражняването на гражданските права и свободи. Индивидът се прекланя пред авторитета на общността, рядко се проблематизира въпросът за границите на намесата на общественото цяло в личният и икономически живот. Българинът съвсем не е наивен, когато вижда как новобогаташи “ловят риба в мътна вода”, възползвайки се от липсата на контрол и закони, когато се ражда спекулативната икономика. Появява се новият тип личност, при който “слабо са развити производствено-творческите способности и силно се владеят комбинаторските похвати. У него отсъства единство между производство и потребление. Изобилието от продукти нарушава хармоничното развитие на личността…”, в резултат на което тя губи икономическите си качества (Близнаков, П. - “Раждането на икономическия човек”). Нещо повече - “криворазбраната свобода дава път на бездуховността и елементаризма, опорочава изконните човешки ценности и морал, и деформира пазарната култура. Тук индивидуализмът придобива своята цинична и враждебна форма. Действително се явяват представители на свободната инициатива - активни, енергични, поемащи риска, умеещи да вземат решения и да се конкурират с другите, но те са една малка и незначителна част от новото предприемаческо съсловие.
Причината? Българинът до голяма степен робува на общността и в основата на тази инерция в мисленето и поведението лежи неговата икономическа зависимост и хаоса в обществено-икономическите процеси. “…Склонността на нашите съвременници да искат авторитарни забрани за всяко нещо, което не им е по вкуса и готовността им да се подчиняват на тези забрани, дори когато забраненото им харесва, показва колко дълбоки са корените на робският дух у тях. Ще са нужни още много години на самовъзпитание, докато поданикът се превърне в гражданин” (фон Мизес - “Основи на либералната политика”). Тази мисъл ни отвежда към идеите и нравствените възприятия на Фром, който в “Бягство от свободата” развива концепцията за съвременния човек, склонен да се подчини на тоталитарното управление. Въпреки гарантираната независимост, рационалност и самостоятелност, която носи свободата, индивида е поставен в изолация, която става причина за неговите страхове и безсилие. Възможността е или да се избави от товара на собствената си свобода, като се отдаде на нов вид зависимост или подчинение, или да продължи по пътя към постигане  на  позитивна  свобода,  основаваща  се на изключителността и индивидуалността на човешката личност.
Ще ни се да вярваме, че ще изберем втората алтернатива. Все още сме в преддверието на “културата на свободата”, а раждането на “изтръгнатият от колектива индивид” тепърва предстои ( К. Попър).
Източник: 

Няма коментари:

Публикуване на коментар