45
бихме могли да сторим това по един откъслек от една епиталамия (брачна песен): ―Моминство, моминство, къде отиде и ме остави? Няма да се върна, няма да се върна вече при тебе.‖
И друг един по-важен въпрос е занимавал тия, които са се интересували от Сафо: всички нейни стихотворения са отправени към моми или жени, ни едно - до мъж. И от останалите ясно се вижда това. Дали тя действително е била влюбена в някоя жена? Това предположение за тогавашните условия в Гърция би било възможно, още повече за о.Лесбос, гдето жената е съставлявала една доста самостоятелна част от обществото. Но за една Сафо това ми се вижда невероятно. Запазените откъслеци, по които заключаваме това, ще да са или части от отделни поеми, в които мъже и жени се репликират с любовни обяснения и излияния, или пък тя сама е нарочно дала такъв изглед на работите си. Една мома с такава деликатна душа като Сафината надали се би пресрамила току-тъй голо да изказва най-интимните си чувства спрямо един мъж, още повече, когато се знае, че тя е имала много млади ученички из по-добри семейства. Уверена, че самото естество на нейните стихове ще изрази нейния огън, тя безгрижно се е поддала на това изкушение да задоволи и общество, и своя срам чрез едно невинно прикриване на оня, към когото са се отнасяли песните й под името на някоя мома или жена. Тя знае, туй няма съвсем да попречи на поезията й. После, твърде е възможно нейните песни да са били изпълнявани от нейните ученички за упражнения. И не ще да е било дотам прилично да се турят в устата на млади, невинни момичета такива ярки страстни любовни изрази, отправени към мъже.
Докато е могла да живее в отечеството си, Сафо е била почитана и от жени, и от мъже като мила домашна богиня. Тя е била истинска наставница на жените в родния си град. Строга и нежна. Всякога ги е подбуждала тя към сериозна работа, целта на човешкия живот, и всякога им е напомняла да помислят малко и за това, което дава блажена вечност. С остри, люти думи е бодяла всички, които са се предавали само на мимолетна суетност: ―Кога умреш, ще легнеш в гроба; нивга за теб не ще си спомни някое сърце; ти не отиде да береш свещени рози (образование); кога те земя погълне, ще се скиташ безславно с другите сенки в ада, сама ти сянка и сега.‖
―Безсмъртна, златотронна Афродита,
ти, дъщеря на Зевса, ти, хитрице,
о, моля те - с терзания и мъки
недей разкъсва моето сърце.
Ела и както някога, Богиньо,
подаваше ухо на моя глас
и щом ме чуваше - напускаше веднага
46
чертога златен на баща си
и се понасяше към мене мигновено
на мъничката колесница, впрегната
с рой малки, пърхащи врабчета,
и литваше към черната земя,
те бързо те довеждаха при мене -
и ти с усмивка на безсмъртното лице
ме питаше какво ми се е случило,
защо те викам пак, защо те моля
и лудото сърце какво желае
да ми се случи... ―Я кажи, Сафо,
в коя си влюбена, да ти я доведа.
Кажи, Сафо, кажи...
Дори от теб да бяга - ще те гони
и ако даровете не приема - скоро сама
ще ти донася дарове. Ако не те обича,
ще те обикне - и да не желаеш вече.‖
Ела ми ти сега и ме спаси, Богиньо,
от тежки мъки. Направи така -
душата що желае да се случи,
бъди ми ти съюзник, о, безсмъртна!‖
Едно от стихотворенията на Сафо, чиито начало и край не са запазени, е написано, по всичко личи, когато Сафо е останала на Лесбос с Атида - девойка, която особено обича, - докато друга, Аригнота, е била принудена да се отдели от кръга й и се е завърнала в Сарди, столицата на Лидия.
―... от Сарди
тук мисълта й често се завръща.
Когато заедно живяхме,
за Аригнота беше ти богиня,
и твойта песен бе за нея всичко.
Сега блести тя сред лидийските
жени - като розовопръстата луна
на залез превъзхожда всичките звезди.
47
Като луна блестяща, чиста,
която свойта светлина разлива
върху соленото море и пъстрите поляни.
Тогава чистата роса блести
и розите разтворени ухаят,
и кичестите цветове в полето.
Но след като тъй много скита тя,
си спомня пак за милата Атида,
сърцето й в желание потръпва,
скръбта тежи в душата й и тя
зове ни със пронизващ глас за среща
и тоя зов загадъчен и таен
нощта хилядократно преповтаря
и ехото далечно го донася
през морските вълни, които ни делят.‖
§
Л ю б о в н а б о л к а
На боговете равен ми се струва,
до тебе който седнал е небрежно
и слуша те тъй сладко да говориш
и да се смееш нежно-шеговита.
Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха - бледна - изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва - нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нощен мрак,
бучене в ушите си усещам.
48
Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледна от изсъхнала трева,
свяст ми се вие, сякаш че умирам.
Алкей /VІІ - VІ век пр.н.е./(ок. 620 пр.н.е. Митилена, Лесбос – ок. 580 пр.н.е.)
Александър Балабанов: Също така е отвеяло времето в своята непрогледна бездна и песните на поетите на интимния, сърдечния живот. По това, което е задухано до нас, ние можем само да изразим безутешната си скръб за навеки изгубеното. Но кой знае? Не е чудно някога по-щастливи от нас наши потомци да се озарят поне от блаженството на нежните задушевни Сафини песни, сърцата им сладостно да трепнат, трогнати от тая свежа наивност и нетленна нежност, която ще да е веяла от песните на Лесбоските певци и певици. Нашето въображение, опито само от остатъците, ще се мъчи да разшири своя полет. Между тия нежни певци е имало, разбира се, и груби изразители на още по-груби страсти, но пак пленително верни. Ето Алкей, вечната опозиция, както е бил наричан от съвременниците си. Той е родом от Метилен на о.Лесбос, съвременник на Сафо. Отечеството му е било тъпкано почти винаги от злобен тиран. Бунт, изгонени тираните, управлението поверено на един роб, на знаменития Питак. Но Алкей пак е изгнаник и скитник из чужбина: непримиримият с кого може да се примири? Любов и омраза през дълги години той е изпял в сочни стихове, от които диша жива природа дори и сега, като съдим по откъслеците: моментни изблици на буйна груба страст и често нечовешки желания за земна наслада. Всичко за него дава сгоди за пиене:умира някой омразен нему тиран - ―сега е време да се пие, да се пие до забрава, че Мирсил умря.‖ Или ―слънцето грей високо на небе - да пием!‖ ―Да пием, как ще чакаме нощта, ами денят нали е тъй кратък?‖ Или хубавото стихотворение, преведено от Хорация на латински: ―Вали Зевс, от небе пада люта зима, реките замръзнали... Остави всички грижи и пий...‖ Това е Алкей в грубия си свят, но кога е той в глъбини покъртен от божествена любов към Сафо, какви чудни тонове издава той, думани сякаш от дете: ―Кротко усмихната, теменугокоса, чиста Сафо! Искам да ти кажа нещо, но срам ме спира.‖ На което Сафо му отговаря със своята трогателна откровеност: ―Ако би искал нещо хубаво и добро, езикът ако не готвил би нещо лошо, очи ти срам не би затварял, а направо ти ми би казал.‖....
З и м н о н а с т р о е н и е
Зевс праща снеговете
и от небето иде дълга зима:
реките се сковаха в лед.
49
Ти тая зима укроти.
И запали си огън
в огнището. В голяма чаша
налей си сладко вино
и под главата си сложи
една вдъзглавница по-мека.
§
Не бива да оставяме сърцето си
на грижите: ний нищо не печелим,
когато се отдаваме на скърби,
о Бакхусе…И все пак най-доброто
лекарство си остава виното.
Налей, момче, да се напием…
Анакреонт от Теос (ок. 582 г. пр.н.е., Теос, Йония- ок. 485 г.пр.н.е.), древногръцки поет, който, след Архилох, е най-известният създател на субективна лирика на йонийски диалект. До нас са оцелели само фрагменти от стихотворенията му.
Творческият живот на Анакреонт е тясно свързан с нравите в тиранските домове, където през VІ век пр.н.е. се покровителствали изкуствата и литературата. Голяма част от живота си прекарва д двора на Поликрат от Самос, а по-късно живее в Атина, където твори под покровителството на тирана Хипарх. Продължава да бъде популярен в града след убийството на Хипарх през 514 г. пр.н.е.
Възможно е Анакреонт да е писал сериозни стихотворения, но тези, които цитират авторите след него, са посветени на любовта, виното и пиршествата. Този поет не харесва крайностите и липсата на изтънченост. Любовта и виното са възхвалявани в съвършена елегантна форма. Езикът и метриката са опростени и пълнозвучни. Анакреонт възпроизвежда насладите на живота с иронична веселост.
Древногръцките учени от Александрия са издали стиховете му в пет книги, от които до нас са достигнали различни фрагменти. Усетът за живота и стила на Анакреон са имитирани от много късно елинистични и византийски поети, които са склонни да преувеличават неговия пиянски ентусиазъм и лекомислието, което издават творбите му. Така се ражда сборника ―Анакреонтиада‖ /Anacreontea/, който се състои от около 60 кратки стихотворения от посткласичиски гръцки автори. Той е публикуван през 1554 година като творение на Анакреонт от
50
френския издател Анри Етиен и оказва силно въздействие върху ренесансовата френска поезия. Епитетът ―анакреонтичен‖ се използва за първи път в Англия през 1656 година от Абрахам Коули /Abraham Cowley/ за да се означи стихът, използван, според него от древногръцките поети, който се състои от 7 или 8 срички, от които 3 или 4 са с ударение. Трябва да се отбележи, че самият Анакреонт е използвал различни стихотворни размери. Сборникът ―Anacreontea‖ оказва силно влияние върху италианската и немската поезия. Най-съвършеният му превод на английски е осъществен през 1800 година от английския романтически поет Томас Мур...
Бруно Снел: ... В личните възприятия на лириците са разкрити раздвоението на душата и съзнанието за общност в областта на духовното. Спонтанността на духа Архилох, Сафо и Анакреонт виждат впрочем само в ограничената област на чувствата. Силната възбуда на духа за тях все още представлява намеса на боговете, само душевните терзания биват тълкувани като лични. Неразкрити обаче остават преди всичко областта на желанието и действието, което се осъществява чак в трагедията. Фактът, че това, което откриват лириците, се среща в подобна форма у скулпторите, мислителите и политиците, показва, че постиженията на великите личности са били плод на един обхватен исторически процес. Защото историята е така съшита от дела и съдби, че дрехата изглежда така, сякаш от едната страна се състои само от вътък, но ако човек я обърне, вижда само основата...
ПИНДАР /ок.518 - 442 г.пр.н.е./
Александър Балабанов: Между всички първи, древността въздига като най-пръв беотиеца Пиндар. Единодушно познавачите от всички времена и народи му дават омировско място в лириката. Той е роден в Киноскефал при Тива около 521 год. и още от дете се е предал на лириката (или музиката). Избирали са му най-прочутите учителки и учители по поезия, между които и поетесите Коринна и Мирто. На млади години е пропътувал ту по воля, ту по неволя почти целия тогавашен гръцки свят заедно със славата си. Бил е в тесни приятелски връзки с всички тогавашни гръцки владетели, които са се чувствали извънредно поласкавани да се знае, че Пиндар е около тях, или пък като дрънне в ушите им негов тон. Дори и цели държави са му кадили тамян. Атина е блаженствала, когато я почетял с пребиванието си Пиндар. Над огромни божествени почести тя му е дала изведнъж десет хиляди лева само за един стих: ―О, ти светла, с венец от теменуги, достойна за възпяване, стълб на Елада, славна Атино!‖ Благоговението пред Пиндар владя с векове: Александър Велики, когато в своето безмерно ожесточение унищожи цяла Тива и околността Ј, пощади само
51
къщата, гдето се е предполагало, че е бил роден Пиндар. Потомството го е смятало за непостижим от човешка сила.Хораций, помолен да напише една ода по Пиндаров маниер, с ужас се отказва от тая чест, не смее дори и в мечти да се впусне в шеметните висини на Пиндар, чиято всемощна реч била като буен поток, забучал от висока планина. Пиндар е написал около 17 книги дитирамби, химни, пеани, песни за религиозни шествия, за момински хорове, хвалебни, траурни маршове, победни химни и пр. До нас са достигнали само четири книги от епиникиите. Но техните апарати са тъй сложни в разнообразието си, тъй пълни, щото ние можем да оценим по оригинал поета колкото за идейната страна или за художествената композиция. Нека забележа още веднъж, че ние по никой начин не можем да си съставим какво-годе изцяло понятие за гения на Пиндара, както са могли древните. Преди всичко и досега - а може би и никога - не са разбрали учените специалисти тайната на неговия ритм или ритми, не са могли да изтълкуват значението на до немай-къде заплетените му строфи. Пък и самото разбиране, да не кажа превеждане на текста, е извънредно трудно: един професор в Лайпциг, при когото слушах лекции върху Пиндар, казваше често: ―Цял подвиг е да преведеш горе-долу вярно някоя от Пиндаровите оди.‖ Пиндар, току-речи, произволничи с езика, със строя на фразите, с реда на думите само тъй както намери за добре, воден само от художническия си талант, без да се грижи ни най-малко за обичния ред или синтаксис. Фанатизираното му чутье за такт и ритм го тласка в съвсем недостъпни за простия смъртен лабиринти на поезията. А в композицията си прави смели излети, прекъсвания, отклонения - и всичко пак събира в един ярък огнен фокус. После, като вземем пред вид, че Пиндаровите оди са били нагласени за хорово пение, музика, танц - неща нам съвсем чужди сега; че всичко туй е дело и творение пак на самия поет; че твърде е възможно голяма част от високата му слава да се дължи и на тия изкуства - скромната въздържаност при самостоятелна оценка на поета - и в лошо, и в добро - е наложителна.
Тия оди са съчинявани и нагласявани за специални тържества. Епиникиите са били изпълнявани на олимпийските, питийските и истимоските игри. След свършъка на празника победителите са отивали обикновено на банкет, обкръжени от приятели. Също тържествено е било и отиването им в храма или към жъртвеника. Най-после и при възвръщане в отечеството пак е очаквало героите тържество. Тъй че поетът е имал чести случаи да изпълнява творенията си. Обикновено при възвръщането. В тия оди поетът е преплитал с такт религиозни разкази из религиозния мит, да тълкува божията воля, да изказва дълбоки мисли върху битието на човечеството. Религиозното му чувство е чисто, безусловно, непоколебимо. Неговите богове са неприкосновени ни от мисъл, ни от мечта, ни от прости смъртни, ни дори и от възпяваните герои; за тях може да се каже само най-висшето на най-висок език; всяка по-лека мисъл е грозно кощунство. ―Далеч от вас, уста мои, такъв език! Сквернословие срещу
52
боговете е лудост.‖ А сквернословие той нарича и най-невинното осмеляване да се придаде човешка слабост на някой бог. Това фуриозно религиозно чувство го заставлява често да изменява и самите легенди, когато някои отделни намеци в тях му се видят недостойни за божеството. Тия висши мисли на Пиндар не са от прекалена суха набожност, а от горчиво дълбоко съзнание на човешката тленност и нищожност пред всевечните богове. ―Ефимерни създания, какво сме ние, какво не сме? Човекът е сянката на някаква сянка!‖ Песимизъм ли е туй, или дълбока безпощадна, безогледна проницателност в самата природа на нещата? И човек може да усети наслада от живота - но само когато се озари от някой лъч на божественото сияние. Това е единственото щастие на смъртниците, които по-добре би било да не са се раждали: бротойси ме финай аристон - въобще за целия човешки род най-добре е да не се е раждал никога. Отделната личност е нула, за нея боговете не помислюват никога. Те имат пред очи целия изцелен човешки род, него правят слаб или силен. Ако и отделният индивид има някаква сила, то тя произлиза от рода му.
И Пиндар е възхвалявал силните на деня. Но с хваления, които правят чест на тоя, който ги произнася: те са същевременно мъдри съвети и образци за възпявания. Божеството е олицетворение на доброто. Който сам покаже добра воля въпреки слабостта си, присъща на човешкия род, да се доближи до доброто, Пиндар го възвеличава до небеса. ―Зърната на морския пясък превъзмогват нашите сметки; но радостите, които тоя смъртен е причинил на ближните си - тях кой би могъл да пресметне?‖ Не е той обикновен ласкател; съзнава напълно, че когото той само назове в песните си - той става безсмъртен чрез него.
Като поет той вижда всичко отведнъж и свише и го предава пак отведнъж, без да го анализира, само по впечатление. Една дума, една черта стига. Но тая дума прониква направо вдън душа, тая черта е като светкавица в мрака. Целият видим свят е във въображението му, мисълта му го одухотворява. Като говори за едни канари, които сякаш се тласкат една към друга, за да затиснат мореплавателите, той казва: ―Непобедима подвижност на камъни, които се приближават един към други.‖ А Язон се провиква: ―З¦маси, бързи вождове на ветри и вълни!‖
Понеже той схваща само виденото, както неговите душевни очи, тъй и впечатленията му отскачат от образ на образ. Поетическият безпорядък на Пиндар е шеметен и дивен по хубост. И като събира всичко в един фокус, както казах по-горе, от тоя нагледен хаос той създава един-едничък жив, цял образ, който се е родил и живял дълго дълбоко в душата му. С тая майсторска черта при рисуването на създадените от фантазията му образи той може да се сравни с първите модерни лирици - и ги надминава....
53
ЕДИНАДЕСЕТА ОЛИМПИЙСКА ОДА /Фрагмент/
Тъй както всички се нуждаем често
от полъха на нежни ветрове
и от небесните води - деца
на тъмен облак,
тъй и атлета, вече победил,
нуждае се от химни сладкогласи,
предвестници на славата далечна,
свидетел верен на големи подвизи.
Похвалата ми днес дължиме
на олимпийските ни победители.
Езикът ми дълга си ще изпълни,
но божеството дава всяка дарба.
И тъй, Агезидаме Аркестратов,
аз пея в чест на твоята победа
в борба с юмруци.
Във твоя скъп венец маслинен
аз ще вплета и украшението
на моите мелодични стихове.
И ще възхваля твоя род
на локриенците, които обитават
брегът зефириенски във Сицилия.
Тръгнете, Музи, с нас сега,
със нашто шествие, и аз ви уверявам,
че ще намерите гостоприемни люде,
любители на хубави неща,
народ възвишен, род на смели войни.
Защото нивга дивата лисица
с лъва няма да смени
природата си вечна.
54
ВЪЗНИКВАНЕ НА ТЕАТЪРА И ДРАМАТА
/трагедията и комедията/
В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
Класическата епоха - исторически преглед:
Новата държава Спарта завладява надлъж и нашир нови земи през VІ век пр.н.е. и често възтановява аристократичните управления в гръцките полиси, които са били под тиранска управа. През периода 546 - 500 година се появяват двама дълготрайни съперника. Единият бил Персийската империя, която завладява предишните азиатски държави, гръцките градове по тяхното крайбрежие и Египет. Другият е откритата през 508 година пр.н.е. в полиса Атина демокрация. Атинският аристократ Клистен провежда реформи, в резултат на които всеки гражданин подава само един глас при гласуване в редовните събрания по всеки обществен проблем. Ръководещият Съвет на 500-те се сменя всяка година и се състои от граждани над 30 години, които можели да бъдат негови членове само два пъти през живота си. Тази алтернатива на тиранията включва и селяните, но не и жените, като равни. Тя се превръща в най-често подражаваната и успешна инициатива сред всички тогавашни политически експерименти.
Всички граждани мъже са свободни да посещават всички събрания, на които се дискутират обществени проблеми, обикновено четири пъти в месеца. Нямало е организирани политически партии. Гръцката демокрация е различна от демокрацията в съвременния свят, тъй като не представлява правителство от избрани от населението представители. Тя е била управление на чрез решения наложени от мнозинството по най-важните за полиса проблеми.
През 490 и 480 година пр.н.е. персийските царе се опитват да накажат континентална Гърция, която преди това е помагала на източните гръцки градове. Първо при Маратон, а след това при Саламин и Платея, войската на Велика Гърция преодолява численото превъзходство и възпира персийското нашествие. Гърците вече са почти обединени в усилието да постигнат и утвърдят политическата свобода в своите полиси.
Различните системи на Атина и Спарта се противопоставят една на друга. Атина, която е водила битките с Персия, накрая успява дса учреди и укрепи един С ъ ю з от повече от 230 полиси, да го превърне в империя. Много от нейните съюзници били демократични полиси, последвали примера й. Междувременно Спарта си остава все още олигархия,т.е. полис управляван от малцинство привилигировани аристократи.
55
В Атина по-старата аристократична култура разширява влиянието си и се развива в новата демократична уредба. В този полис най-облагодетелствуваното изкуство е театърът. На празниците, уреждани всяка пролет в чест на Дионис, се уреждали градски теотрални фестивали. Драматурзите започват да втъкават големите проблеми на човешкия живот в своите творби. В интригите се проследяват подвизите на митологични герои. Демократичният полис предоставя безплатни билети за влизане в амфитеатъра на всички граждани в него. На орхестрата действали, дискутирали, пеели и танцували само мъжете от полиса. В трагедиите си великите поети Есхил, Софокъл и Еврипид изследват големите проблеми за човешката отговорност, за отношението към боговете и смъртните, за взаимоотношенията мъже-жени. Волнодумната политическа комедия бива разработена от гениалния Аристофан. Отначало зрителите гледали поредица от четири пиеси / т е т р а л о г и я /, а след това се развличали със забавни комедии. Пиесите на атинските трагически поети се играели из целия Гръцки свят, където били построени, също по подражание на Атина, амфитеатри.
Перикъл /ок.495, ? - 429 г.пр.не., Атина/
Виден атински политически деец, син на стратега Ксаптип и потомък по майчина линия на Алкмеонидите. След смъртта на Ефиалт /ок.461 г./ поема ръководството на демократическата партия в Атина, която се противопоставя на Кимон /?/. Подбудител на реформите, с които се дава независимост на общността от малоимотни граждани, той сломява олигархичната опозиция - чийто най-известен представител Тукидид е осъден на остракизъм - и управлява Атина повече от 30 години като почти пълновластен господар на полиса.
Непрекъснато преизбиран на длъжността ―с т р а т е г‖, Перикъл води експанзионистична политика, която предизвиква войната със Спарта, Коринт и Беотия(457-446), на която слага край Тридесетгодишния мир. Главният радетел за налагането на атинския империализъм Перикъл започва с налагането на протекторат върху съюзниците от Делоския съюз, после връща съюзническата съкровищница в Атина(454); разбива бунтовниците в Евбея (446) и в Самос(440), настанява клеруките в Тракия и по островите, основава Амфиполис и участва в основаването на колонията на Туриои /Thourioi/ във Велика Гърция.
Дейностите по разкрасяването на Атина, най-вече възстановяването на светилищата по Акропола, под ръководството на Фидий, произведенията на историка Херодот, на философите Анаксагор, Протагор и Сократ, на трагическите поети Софокъл и Еврипид свидетелствуват, сред многото други творения,, че П е р и к л о в и я т в е к е бил най-блестящата епоха в атинската и гръцка история. Но от 430 година, след първите обрати на
56
Пелопонеската война и чумната епидемия, която разорява Атина /на която самият той става жертва/ довеждат до изпадането на Перикъл от властта.
Устройство на старогръцкия амфитеатър и атмосферата в него:
Епидавър - гръцки град, разположен в областта Арголида, на Сароническия залив/днес заливът на Егина/. Основан от йонийците градът придобива известност със светилището на Асклепий. Началото на култа е положено през VІІ век пр.не., откогато градът привлича тълпи от болни.
Светилището /Асклепейонът/ е включвало широка ограда, централен храм в дорийски стил /ок. 360 г.пр.н.е./, храмове на Аполон, Артемида и Афродита, сгради за приютяване на болните, портици, терми и една будеща и до днес любопитво ротонда, Т о л о с а, построена от Поликлет Младши /ок.360 г.пр.н.е./, относно чието предназначение продължават да се водят спорове.
Извън оградата се намира най-добре запазеният амфитеатър от Древна Елада, койнто е побирал около 15000 зрители /той и сега се ползва за театрални представления/, един гимназион, една палестра и един стадион. Всеки четирши години се устройвали състезания, надбягвания, химнически и музикални конкурси. През римската епоха светилището придобива известност в целия античен свят.
ЕВОЛЮЦИЯ НА ПОЕТИКАТА НА АТИЧЕСКАТА ТРАГЕДИЯ
Теспис Древногръцки поет, роден в д е м а Икария /Атика/, живял през 6 век пр. н.е. Известно е, че е въвел първия актьор в дитирамба. Често го разглеждат като ―откривателя на трагедията‖. Името му се споменава за първи път като трагически поет-победител на Големите Дионисии през 534 г. пр. н. е. Значението на претенцията зависи от тълкуването на оскъдните свидетелства за Теспис и възприетото тълкуване на развитието на гръцката трагедия.
Фриних / роден ок. 500 г. пр. н.е. / Той е атински трагически поет, по-възрастен съвременник на Ахил. Това е бил най-ранният трагически поет, за чиято дейност можем да си създадем някакво мнение..
За първи път той побеждава на състезание между трагически поети около 510 г. пр. Н.е. и може би е първият, който въвежда женска маска, т.е. женски характер, в своя творба. След падането на Милет в 494 г. той създава трагедията “Превземането на Милет” , която до такава степен разкъсва душите на атиняните, че той е бил глобен. В трагедията му “Финикийките”, завършена през 476 г., е разработен много по-приемлив за атиняни сюжет и пиесата спечелва първа награда. В нея се представя как в персийския царски двор пристигат съкрушителни вести от битката при Саламин.
57
Е с х и л /525, Елевзин - 456 г.пр.н.е., Атина/
Написал е около 90 пиеси, от които до нас са достигнали само с е д е м: “Персите”/472/, “Седемте срещу Тива”/467/, “О р е с т и я т а: “Агамемнон”, “Хоефори” и “Евмениди”; “Молителките” и “Прикованият Прометей” /”Прометей Огненосец” и “Освободеният Прометей”/. От останалите му творби притежаваме заглавия и фрагменти от повече от 75 пиеси.
Отличен е приживе 13 пъти с наградата ―Най-добър трагически поет‖ в полиса Атина.
Митът за Прометей
Той е син на титана Япет и океанидата Климена...или на Темида /Есхил/...или на океанидата Азия /Аполодор/. Според ―Теогония‖ на Хезиод негови братя са Менетий, Атлант, Епименей /наказан да бъде съпруг на Пандора/...
Името Прометей означава ―мислещ напред‖, ―предвиждащ‖...По съвет на Гея помага на Зевс...Митът е свързан с началния период на героическия век...Според Аполодор Прометей сам е саздал от пръст и вода хората...
Известен е митът за това, как Зевс унищожава човешкия род чрез потоп и оставя само една двойка – Девкалион и Пира /сина на Прометей и дъщерята на Епименей/...Актът на откриването на огъня сродява Прометей с фигурите на Хефест и Атина...Прометей бива освободен от Херакъл по време на извършване на ХІ му подвиг....Благодеянията на Прометей са извършени преди раждането на великите герои и освобождаването му става малко преди Троянската война.
По тази логика Прометей и Зевс чрез своето противопоставяне оформят човешкия живот не само като умения, но и като поуки за това, къде е мястото на човека в космоса /между старото и новото; между блаженството и усилието; между хитрината и почитта/, как да общува с висшите сили /като им вярва, а не ги мами/, да знае, че видимото, външното може да е привидно, измамно. Така и Зевс става благодетел на хората, защото ги научава на по-трудни истини за земния живот, в който нещата не са абсолютни, т.е. вечни, а изменчиви, двоякси и по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Ето защо в мита за Прометей може да говорим не за конфликт в истинския смисъл на думата, а за противопоставяне на две сили, които добиват смисъл за хората тъкмо в своето противопоставяне и допълване....
Прометей не е титан, но принадлежи към старото поколение божества. Той не е и олимпиец, но в битката с титаните не е взел тяхната страна, а е помогнал на Зевс. Ако другите богове влизат помежду си в определени взаимоотношения, Прометей е автономен – той прави каквото сам реши. В същото време не се бори за себе си...Този му статут кара доста изследователи да определят образа като митологичен знак за вътрешното несъгласие в подредения божествен свят...
Трите времеви представи, кодирани в символиката на мита, са свързани и с пространственото разположение на изпитанието – скалите между небето и земята, т.е. там където се докосват смъртното и божественото. Тази време-
58
пространствена координата на наказанието го определя като някакъв вид средоточие, символично за междинността – в междучовешките отношения подобна позиция се заема от ролята на посредника, примерно от онзи, който е бог с боговете и човек с хората. Тоест символиката на наказанието е в хармония с по-цялостното внушение за двойственост на митологичния разказ и така подпомага възприемането му от слушателя...митът е символичен за пътя, по който ще се постигне хармония между божествените и земните създания....
―Регулирането‖ на споменатите по-горе отношения протича в три фази: първата е свързана с животното /вола/, втората – със стихия /огъня/, третата – с човекоподобно същество /Пандора/... Символиката на Пандора е антифеминистка т.е. когато се достигне до същината на красавицата, се оказва, че тя носи само беди за човешкия род...
“Прикованият Прометей”
Богдан Богданов: “...Когато с разложението на родовото общество митологията загубила ролята на синкретичен мироглед и постепенно започнала да се превръща в литература, били натрупани толкова противоречиви версии за един мит, че се наложило да се внесе порядък в разказа за боговете. Това сторил беотийският поет Хезиод в своята ―Теогония‖. Тя била вероятно главният извор на Есхил за Прометеевата трилогия, в която бащата на трагедията давал нова концепция за враждата на Зевс и Прометей.
Какво разказвал Хезиод. Когато се възцарили новите богове на Олимп, започнал пазарлък със смъртните коя част от жертвеното животно да бъде за боговете и коя за хората. Прометей, който напомня по-късния Хермес, хитро разделил жертвеното месо на две. На една страна оставил кокалите, покрити с тлъстина, а на друга месото, скрито в кожа и сухожилия. Зевс се помамил и избрал по-лошата част. (С този мит се обяснявал обичаят при жертва да се изгарят кокалите и тлъстината, а месото да се оставя.) Зевс страшно се ядосал, отнел на хората огъня и изобщо ги лишил от прехрана. Но Прометей продължил своите шеги, откраднал огъня от Олимп в тръстиково стъбло и го върнал на хората. С това пък се обяснява древният способ за запазване на огъня. Тогава Зевс го наказал жестоко, като го приковал на Кавказ. А за хората поръчал на Хефест да създаде гръцката Ева-Пандора, която им занесла с любопитството си всички злини и пороци. След много години гневът на Зевс се умирил и в прослава на своя син Херакъл той му позволил да освободи Прометей.
В друг вариант на мита се разказва, че Зевс дори замислил да унищожи човешкия род поради неговата негодност. Прометей се възпротивил единствен между боговете. Във всички случаи той е на страната на хората...
Интрига
Б.Богданов: ...В митичния си вид конфликтът не бил нито драматичен, нито трагичен. При преобразуването най-напред отпаднала измамата с жертвеното месо и гневът на Зевс се оправдавал с открадването на огъня. Но сериозният
59
конфликт изисква и сериозна цел, затова Прометей открадва не за да разсърди Зевс, а за да помогне на хората. Есхил постига едновременно две цели. Прави Прометей човеколюбец, придава му сериозни възвишени черти и намира основание за състрадание - зрителите ще състрадават на своя благодетел. Прометей се противопоставил на Зевсовото намерение да унищожи негодния човешки род и става първопричина за прогреса. За Хезиод тиранът беше причина за злото на земята. С проста градация Есхил преобръща и уголемява значението на Прометей, за да го направи достоен за конфликта в божествения план и за да включи в него съдбата на човечеството.
Но това не е достатъчно основание за състрадание. Прометей трябва да страда несправедливо. От друг митологически цикъл към благодетеля на хората се прибавя и мотивът за помощника на Зевс. Прометей помогнал на Зевс в борбата с титаните за установяване на неговия ред. Следователно новият властник дължал победата си на Прометей.
След тия промени и образите, и ситуацията са възвишени, но конфликтът все още е лиричен, защото Зевсовата сила е независима от Прометей. за да стане конфликтът драматичен, то и Прометей трябва да има някаква власт над Зевс. Той я има най-напред чрез справедливостта, която е на негова страна. Но е необходимо още нещо, за да стане тази зависимост конкретна. Тогава от цикъла за Ахил Есхил използвал мотива за голямата тайна. Темида отървала Зевс от гибел, като предрекла, че от желания брак с морската богиня Тетида ще се роди син по-могъщ от бащата, който ще му отнеме властта. Зевс се отказал от намеренията си, а Тетида се омъжила за царя на Фтия Пелей. Есхил смесил Темида с майката на Прометей Гея и така титанът научил толкова важната за Зевс тайна за брака с Тетида. Тази тайна става неговата сила срещу Зевс. Тя поставя в зависимост върховния бог. Така конфликтът звучал вече и драматично, и трагично...
... Есхил разделил наказанието на Прометей. В първата част на трилогията той е прикован на края на света в Скития и чак във втората трагедия след 30 000 години, прекарани в дълбините на Тартара, ще бъде прикован в Кавказ. Тогава наказанието ще бъде отежнено с орела, който ще кълве вечно прорастващия черен дроб. Есхил взел тази подробност от мита за великана Титий.
На сцената скалата била изобразена. И ударите на Хефестовия чук звучали действително. Това поразявало публиката. Прометей мълчи. Той ще проговори, когато стане напълно неподвижен и сам. Словото ще бъде тогава единствената възможност за израз. Но макар да мълчи в пролога, Прометей се оформя в реакциите на тия, които го приковават, служителите на Зевс - Сила, Власт и Хефест. На Власт стига знанието ―единствен свободен е Зевс, властителят‖, за да бъде дръзка и враждебна. Нейните ритмични подкани към Хефест разкриват робската ярост на слугата. Хефест, напротив, съчувства и се колебае, за него освен подчинението има и други връзки - роднинството и дружбата. Есхил
60
изгражда от естественото сродство на двата бога на занаятите емоция на привързаност. С ударите на чука расте страданието на Прометей и състраданието на Хефест. Но приковаващият се подчинява на новия ред, който откъсва ръцете от сърцето му. Когато след малко Прометей заговори за Зевсовата несправедливост, Есхил вече ще я е внушил с позицията на Хефест.
Останал сам, Прометей издига глас, мълчаливото страдание се излива в реч:
―Аз, богът страдам от ръцете божии!‖
Противопоставено е това, което не бива да бъде противопоставено: богът страда от бог. Това е равно на световен катаклизъм. И тази несъвместимост се разпада на нови несъвместимости: той не може да мълчи, нито да говори; знае, че нищо неочаквано не ще го сполети, но въпреки това страда. Богът Прометей страда напълно по човешки в самота и неподвижност...
...Трагедията ще бъде истинска драма, защото страдащият Прометей може да причини с някаква тайна страдание на Зевс. Следователно божата воля не е изключителна и те двамата с Прометей са истински антагонисти. Наистина Зевс не се явява никъде. Други представят силата и властта му. С това Есхил умело избягнал принизяването на божеството в пряк диалог с Прометей. Но неговото появяване не е необходимо. Зрителят знае за него толкова определени неща, колкото и за Прометей. ―Зевс е тиран и закон е сега произволът му.‖
Политическото съдържание на понятието ―тиранин‖ само характеризира Зевс. Новият бог е узурпирал властта и макар да е въвел ред, той наказва Прометей не в името на някаква справедливост, а от властничество и амбиция. С това демократично тълкуване на властника Зевс Есхил подготвя Софокловия Креон23. Дали напомнял на зрителите за Пизистратовата епоха, или за тиранията на Хиерон, която наскоро видял в Сицилия? Независимо от реалните факти, които се крият зад образа, Есхил създал актуален образ. Но той е също етап в развитието на Зевс, показано в изгубените части на трилогията. С думите ―безмилостни са всички нови властелини‖ се намеква за промяната, която ще претърпи богът в своето развитие.
Есхил представил всички страни на драматичната хармония: страдание за справедливо дело, тирана Зевс, съчувствието, тайната, която ще промени непримиримия върховен бог. Нататък той ще комбинира тоновете, ще повишава един, ще приглушава друг. Майсторството на Есхиловия израз не е в логичността на драматичното развитие, а в едновременното внушително движение на мотивите...
Персонажи: Прометей, Хефест, Кратос и Биа /Власт и Сила/, Й о, обречена от ревнивата Хера да бъде преследвана от чудовищен стършел по всички краища на света.
61
С о ф о к ъ л /496, Колон - 406 г.пр.н.е., Атина/
Според косвени свидетелства е написал 123 пиеси, от които в пълен текст до нас са достигнали с е д е м: “Едип цар”, ”Антигона” “Едип в Колон”, “Електра”, “Филоктет”, “Трахинянките” и “Аякс”. Получил е 24 пъти наградата за най-добър трагически поет в полиса Атина.
Митът за Атридите
В началото на този род стои синът на Зевс и Плуто Тантал – цар на Южна Фригия. Поканен от боговете на тяхната трапеза, той се опитал да ги измами, като сготвил сина си Пелопс и го поднесъл като храна. Разгневени, боговете съживили Пелопс, а Посейдон му подарил крилати коне и златна колесница. С нейна помощ и с помощта на Миртил – земният син на Хермес, Пелопс победил в гонитбата цар Ойномай и така получил дъщеря му Хиподамия за съпруга. После погубил Миртил, понеже той знаел с каква хитрост Пелопс успял да убие бащата на съпругата си. Миртил го проклел. Това ―проклятие на Пелопидите‖ определило съдбата на синовете на Пелопс Атрей и Тиест. Най-напред те убили доведения си брат Хризип, а после се намразили взаимно. Първо Тиест съблазнил съпругата на брат си и с нейна помощ откраднал знака на царската власт – златорунен овен. След като бил прогонен от Микена, той отгледал като собствено дете сина на брат си и го изпратил да убие Атрей. Този не го разпознал и го убил. После Атрей убил родните деца на брат си и го поканил да се сдобрят, като го нагостил с тях. Когато разбрал истината Тиест го проклел и се допитал до оракул. По негов съвет оплодил дъщеря си, а след като тя станала жена на овдовелия Атрей, му родила Егист. Когато отраснал, Атрей го изпратил да убие Тиест, но този го разпознал и го върнал да убие Атрей.
Тази братоубийствена надпревара се пренесла в отношенията на братовчедите Агамемнон и Егист. След убийството на Атрей неговите синове Агамемнон и Менелай избягали от Микена, но царят на Спарта Тиндарей ги върнал, прогонил Егист и възцарил Агамемнон. По-късно Агамемнон се оженил за неговата дъщеря Клитемнестра и имал от нея четири деца – Хризотемида, Електра, Ифигения и син Орест.
След като Парис откраднал съпругата на брат му Елена, Агамемнон оглавил похода срещу Троя. За да умилостиви богинята Артемида, която спряла попътния вятър на ахейските кораби, Агамемнон й принесъл в жертва дъщеря си Ифигения. Според някои източници това озлобило Клитемнестра към съпруга й. Вероятно заради омразата си към него тя се оставила да бъде прелъстена от Егист. Когато Агамемнон се върнал като победител от Троя, бил убит от Егист и Клитемнестра...
“Антигона”/442 г.пр.н.е./
Богдан Богданов: ... Сравнена с ―Едип цар‖, ―Антигона‖ като че ли е по-понятна и по-съвременна. Просто драматично действие по строеж, тя действа цялостно на зрителя. Устремена към определения трагичен край, с органичната
62
си простота тя носи мъдрост и внушава чувство за непреходност.
Но днес “Антигона” трудно би завладяла изведнъж. Особено при четене тя изисква напрежение и активност, за да се възприеме не само общия, но и конкретният Ј смисъл. Пълната си сила тя може да покаже само на онзи, който е способен да я разбира в нейната собствена мярка. Това ще рече, че тя трябва да се възприема с естетически усет, в който редица знания са преработени до определена чувствителност, спомагаща и даваща перспектива на четенето. Колкото по-чужда на съвременността е една творба, толкова по-активен трябва да бъде читателят и толкова по-пластична възприемателната му способност.
Излиза, че ―Антигона‖ не бива да се чете нито веднъж, нито само два пъти, за да бъде прочетена добре. За да я разберем, излиза още, че трябва да сме погледнали в Омир, в Есхил и Еврипид, в историята на Херодот и Тукидид, да сме натрупали достатъчно знания, върху които да стъпим като на здрава почва. Но обикновената начетеност свършва понякога с изграждането на твърда мярка, която, прилагана грубо, разрушава естествената многозначност на творбата. Затова е необходимо да възстановим емоционалната атмосфера, онзи свят, който непосредствено е бил претворен в художествената материя на ―Антигона‖.
Първо, не трябва да забравяме, че тя е създадена за изпълнение, и то на антична сцена. Затова в търсенето на естествената мярка на ―Антигона‖ трябва да сменим покрива на съвременния театър с дълбокото синьо небе над Дионисовия театър в Атина и тъмнината, която ни отделя от другите, със слънчевата светлина, свързвала в едно античните зрители. Трябва да си представим разноцветните ярки дрехи, бързата способност на зрителите да се афектират, да спират действието, когато героят ги дразни с нрава си или когато някой актьор играе лошо. Под лъчите на пролетното слънце, заслушани в стиховете на Софокъл, те дишат с отворени гърди донесения от вятъра солен дъх на морето...
... Софокъл високо цени свободата на човека и вярва в силата на човешката природа. Неговият идеализъм се проявява особено в стремежа да създава хората такива, каквито трябва да бъдат, както казва Аристотел в ―Поетиката‖. Но Софокъл има съзнание и за ограничеността на човешките възможности. Голямата тема на неговата трагедия е изменчивостта и непостоянството на човешката съдба, трагедията на героя, когато достига до знанието за тази сила, по-висока от човека. ―Няма на света щастливи‖ - това е лайтмотивът на Софокловата трагика.
Но Софокъл не представя нещастието като чиста игра на боговете и случая. Съществува определена връзка между човешката природа, съдбата и страданието. Причината за нещастието е в надменността на човека, в пренебрегването на божествените закони, в прекалената активност и неумерената свобода. В мярката на недеятелното благоразумие човек може
63
да избегне ударите на съдбата.
Софокъл наблюдавал с безпокойство растящото разслоение в колектива на гражданите, това че личните и партийните интереси надмогвали държавните и търсел средства да съхрани хармонията в религиозната традиция и умерените демократични форми на близкото минало. Негов политически идеал бил благородният, благочестив управник, който се съобразява с мнението на мъдрия съвет. И той като Есхил се възхищавал от аристократа Кимон.
Но политическите и нравствените възгледи на Софокъл остават на повърхостта на делото. В дълбочина поетът постигнал величието на един героичен мироглед, за който може би съзнателно бил неспособен. Неговият човек се издига именно в неумереността и неблагоразумието, в конфликта и гордостта. И само в тази благородна неумереност човешката природа разкрива същността си. Само в трагедията може да се прояви героизъм. Само в нещастието човекът на Софокъл може да покаже своята морална сила и да достигне сладостната висина на съвършенството...
... Наричат ―Антигона‖ любимата творба на Софокъл, ―царица на трагедиите‖. Той се занимавал с нея до края на живота си и дори смъртта го заварила зает с коригирането й. Наистина един живот не бил достатъчен за създаването на такава трагедия.
В общи черти нейният сюжет съществувал преди Софокъл. Той му придал логиката на своето време и таланта на своя поетически гений. В стария епически цикъл, който послужил за източник на Софокъл, изобщо липсвал мотивът за погребението на Полиник. Софокъл го взел вероятно от местно тиванско сказание. Показвали едно място край Тива, където съпругата на Полиник Аргия, подпомогната от Антигона, извършила забраненото от градския съвет погребение на Полиник. Когато се явила стражата, Аргия избягала, Антигона била хваната и предадена на наказание.
За пръв път в литературата Антигона се явила в един дитирамб от Ион от Хиос, който може би също свързал епическите образи с местното тиванско сказание. Но Антигона излизала преди Софокъл веднъж и на сцената в ―Седемте срещу Тива‖ на Есхил. Прокълнати от слепия Едип, двамата синове Етеокъл и Полиник влезли във вражда за престола. Полиник - по-младият - потърсил убежище в Аргос и с помощта на Адраст събрал войска и обсадил Тива. Есхил показал Етеокъл като истински демократически водач и защитник на града. Двамата братя се срещат на бойното поле и се убиват. В края на трагедията вестител разгласява решението на съвета: Етеокъл да бъде погребан с почести, а изменникът Полиник да се лиши от погребение. Антигона спори с вестителя, тя търси аргументи да защити Полиник и именно с неговата невинност да извоюва правото на погребение. После, следвана от половината хор, съставен от тивански жени, тя отива да погребе брат си. Сестра й Исмена не дръзва да тръгне срещу решението на съвета и с другата половина се отправя за погребението на
64
Етеокъл.
В ―Седемте срещу Тива‖ Креон дори не е споменат. Но и него Софокъл не измислил. Има свидетелство, че Есхил развил същия сюжет в една загубена трилогия, написана в прослава на демократична Атина. В третата част ―Елевзинци‖ се разказвало за Антигона, която, заловена от стражата в момента, когато погребвала Полиник в семейната гробница, била отведена при Креон. Временен представител на властта, за да спази разпорежданията на съвета, той въпреки родството си с Антигона я осъжда да бъде жива погребана в същата семейна гробница. Но Есхил завършил примирително историята. Херакъл се застъпил и предотвратил това жестоко дело.
От тези източници Софокъл създал нова трагедия с друга мярка и атмосфера. Неговата Исмена става контраст на мъжествената Антигона, един обикнат похват на Софокъл. Явяват се и нови фигури - стражът, Тирезий, Хемон и Евридика. Разказната структура на мита се превръща в мощна драматична конструкция. През сърцето на атинската демокрация и таланта на Софокъл епичният сюжет се издига до истинска трагедия. Докато в другия шедьовър на Софокъл ―Едип цар‖ Едип е сам срещу желязната воля на събитията, в “Антигона” волята на съдбата е волята на две силни натури - Антигона и новият цар Креон. В това противопоставяне Софокъл открива равновесието на цялата трагедия. Според Хегел конфликтът в ―Антигона‖ е между два изключващи се принципа: държавността и семейството, дългът към отечеството и дългът към непогребания брат. Всъщност той се изразил абстрактно като философ. Конфликтът е между две лица, способни докрай да отстояват един принцип. Той би бил невъзможен, ако те не бяха такива, каквито ги е създал поетът. В това се проявява неговата творческа природа: за да внуши някаква идея, той я очовечава дотам, че тя става характер...‖
Митът за Едип
Митът за Едип е част от Тиванския митологичен цикъл. Началото на този цикъл тръгва от сина на титана Океан и титанидата Гея – Инох, и през много поколения стига до олимпийската митологична фаза в брака между олимпийския бог Посейдон и нимфата Либия, от който се родил Агенор, бащата на Европа, Кадъм, Феникс и Киликс. Основател на Тива е Кадъм, който по волята на оракула в Делфи трябвало да последва една крава и да създаде град там, където тя легне да почива.
Това става след като Кадъм дълго е търсил сестра си Европа, овлечена от Зевс. Понеже Кадъм убил дракон, рожба на бог Арес, трябвало да му служи осем години. За неговата вярност Атина му предоставила царската власт, а Зевс го оженил за дъщерята на Арес и Афродита – Хармония.
От този брак се ражда бащата на Лабдак, дядото на Лай и прадядото на Едип – Полидор. Лабдак загинал и оставил едногодишен син Лай. Когато пораснал, Лай нарушил гостоприемството на Пелопс, като прелъстил сина му и така станал
65
причина за неговата смърт. Проклет заради това, той дълго нямал деца от съпругата си Йокаста, а делфийският оракул му предсказал, че ако му се роди син, именно той ще го убие. Не след дълго се родил Едип. Родителите се опитали да избегнат съдбовната предопределеност, като подхвърлили детето, а преди това пробили краката му с гвоздей.
Според едни версии детето бива спасено от овчари, според други – от жената на цар Полиб, т.е. от хора, които не знаят потеклото му. Когато пораснал, отгледан от коринтския цар като негов син, Едип дочул, че е подхвърлено дете. Затова отишъл в Делфи, а оракулът на Аполон му открил, че му е съдено да убие баща си и да се ожени за майка си. За да не се случи това, Едип напуснал Коринт.
Според една от версиите на мита по пътя си срещнал знатен непознат и, отвръщайки на неговия удар, го убил. Според друга версия убийството станало по-рано, когато още живеел в дома на Полиб. За митологичната представа важен знак в случая, независимо от вариантите, е, че без да познава истинския си баща, Едип го побеждава и убива в двубой.
След това спасява град Тива от чудовищната Сфинкс – в по-стари версии на мита в сражение с нея, в по-нови – като разгадава загадката й. Като спасител на града получава престола, а заедно с него и ръката на овдовялата царица. Така става съпруг на майка си Йокаста. От нея има четири деца – Полиник, Етеокъл, Антигона и Исмена. Но настъпва мор в Тива. Делфийският оракул поискал да бъде изгонен от града убиецът на Лай. В процеса на издирването му се разкрива истината. Йокаста се самоубива, Едип си избожда очите и бива изгонен от Тива.
Слепият баща бива съпровождан по своя път от Антигона, докато стига в селището Колон, където му е отредено да се раздели с живота в свещената гора на евменидите, т.е. на еринийте. Едип проклина синовете си и предсказва тяхната гибел.
Етеокъл изгонва брат си Полиник от Тива. Той пък организира похода на седмината срещу Тива. В двубой двамата се избиват взаимно. Креон, брат на Йокаста, забранява погребението на Полиник. Въпреки забраната Антигона изпълнява сестринския си дълг и го погребва. Затова е зазидана в пещера и там се самоубива...
Едип цар на Софокъл (v. 425 av. J.-C.).
Почитан приживе в цяла Гърция като най-талантливият драмописец Софокъл достига съвършенство в изкуството си в ―Е д и п ц а р‖. Трагедията е създадена след като голяма чумна епидемия се развихря над Атина /430 г.пр. н.е./. Това единствената пиеса на Софокъл достигнала до нас в цялостен вид. Аристотел я определя като най-великата творба на този автор, сочи я като образец за трагедия заради прецизната й постройка, постепенно нарастващото
66
напрежение в нея и съвършеното използване на двата похвата – перипетия и узнаване.
Историята се вписва в тиванския цикъл на древногръцката митология и разказва за зловещата съдба на наследниците на Кадъм, основателят на Тива. Едип, обичният за троянците цар, иска да се справи с върлуващата из града чума. Според оракула на Делфи убиецът на Лай, предшественикът на Едип, мърси с присъствието си града, в който живее. Едип се посвещава всецяло на разследването. В края той открива истинската си самоличност7 той е сина на Лай и Йокаста, без да знае е убил баща си и се е оженил за майка си. Обхваната от ужас Йокаста се обесва, а Едип избожда очите си, сломен и окаян се обрича на изгнание.
Действието се развива в напрегнат ритъм и е изпълнено с напрежение отначало докрай. По подтискащ начин Едип се колебае между прозорливостта и заслепението, желанието да узнае истината и ожесточението да не я признава. След като разгадава загадката на Сфинкса той проявява крайна самонадеяност: не може да се измъкне от съдбата му, предречена от оракулите. Смелоста и благородството, които той проявява в края, изкупуват началната му извънмерна гордост. Тази трагедия, разглеждана от Аристотел като образцова, навлиза в най-дълбоките подбуди на човешката природа. Фабулата й вдъхновява много европейски творци до наши дни.
Е в р и п и д / 480, Саламин - 406, Пела, Македония/
Достигналите до нас негови пиеси са: “Медея”, “Троянките”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Елена”, “Ифигения в Авлида”, “Електра”, “Орест”, “Ифигения в Таврида”, “Бакханките”, “Финикийките”, “Разгневеният Херакъл”, “Хераклидите”, “Молителките”, “Иполит”, “Йон”, “Алцест” и сатирната му драма “Циклопът”, в която той преразказва забавните авантюри на Одисей при циклопа Полифем.
Вероятно е роден в много скромно семейство /според Аристофан баща му е бил кръчмар, а майка му - зарзаватчийка/. Получава солидно образование, следва напътствията на Анаксагор, свързан е със софиста Протагор и със самия Сократ. Не се включва в обществения живот. На 25 години, в годината на смъртта на Есхил, създава първата си трагедия. Макар че голяма част от тогавашната публика го е приемала благосклонно, той спечелва само 5 пъти наградата за най-добър трагически поет на Древна Елада. Идеите, които отстоява, изпреварват възгледите на съвременниците му.
Последните години от живота си прекарва в Магнезия, а после в Македония, в двора на цар Архелай. Смъртта му пробужда дълбоки вълнения у атиняните: съперникът му Софокъл накарва актьорите, играещи в трагедията му ―Едип в Колон‖ да си свалят венците от главите в знак на покруса/траур/.
67
Еврипид е създал множество пиеси, според едни - 78, според други -92. До нас са достигнали 17 негови творби за сцена и една сатирна драма. Той заимства сюжети от древни митологически и исторически легенди: легендата за Аргонавтите - ―Медея‖, от която вземат сюжет Сенека и Корней; легендата за Троянската война - “Троянките”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Елена”, “Ифигения в Авлида”, “Електра”, “Орест”, “Ифигения в Таврида”; тиванските легенди - “Бакханките”, “Финикийките”, “Разгневеният Херакъл”; атически легенди - “Хераклидите”, “Молителките”, “Иполит”, “Йон”, “Алцест”. В сатирната си драма “Циклопът”той преразказва смехотворните авантюри на Одисей при циклопа Полифем.
Темата в “М е д е я” е ревността и яростта на магьосницата Медея, изоставена от Язон, когото тя някога е спасила и последвала в страховитите му начинания. Когато тя научава, че той иска да се ожени за съперницата й Креуса /Главка/, тя се разпорежда да я убият. Макар че обожава децата си, тя ги заколва така че отмъщението й да предизвика по-голям ужас и най-дълбока покруса у Язон. Накрая се спасява с бягство.
...Трагедиите на Еврипид са много по-различни от трагедиите на Есхил и Софокъл, които са все пак негови съвременници. Този поет явно се е повлиял от философите, с които често общувал. Назоваван ―философът на сцената‖ Еврипид все още използува древнита легенди, но той ги подлага на своя преценка, а понякога и ги критикува. Той вече не вярва в боговете от митологията. Персонажите му, както реалните хора от неговото поколение, се освобождават от традиционните вярвания и представи. Героите му вече не са играчки на неизбежната съдба, а жертви на силните страсти, които Еврипид умее да описва. Той е будещ възхищение художник на майчината обич на Андромаха и на Хекуба, на пожертваната любов на Алкеста, на изпълнената с гняв и ревност любов на Федра и Медея. Той не се стреми да пробужда страх както Есхил, нито страх и състрадание както Софокъл, а просто състрадание. Затова и Аристофан го укорява, че разнежвал зрителите като излагал на показ на сцената патерици и дрипи.
Тази нова концепция за трагедията, според която главна грижа на автора трабва да бъде разработката на фабулата, може да изясни защо тук пролозите са често безполезни. Става ясно, че когато описанието на характерите е непълно, действието често завършва с изкуствена развръзка, предизвикана в повечето случаи от намесата на боговете. Накрая, хорът вече няма същите основания да се намесва в трагическото действие както е при Есхил и Софокъл. Той вече задоволява по-скоро музикалните интереси, тъй като песните му, изпълнени с изтънчена лиричност, подбуждат повече духовната екзалтация у зрителите.
СТАРАТА АТИЧЕСКА КОМЕДИЯ
68
Произход и първи представления
Комическият хор се сътои от 24 души. П а р а б а з а: І част - корифеят се обръща към публиката от името на поета; ІІ част - хорът изпълнява песен от четири последователни партии: ода на І полухор, епирема на неговия корифей, антеода на ІІ полухор и антепирема на неговия корифей. А г о н /наддумване/ - появява се малко преди финала на комедията.
Старата комедия се играе на Големите дионисии от 487 преди Христа и се разпространява благодарение на пиесите на Аристофан. Поражението на Атина в Пелопонеската война слага край на старата комедия, тъй като разочарованието от героите и боговете, играещи важна роля в нея, става все по-безвъзвратно.
Началната фаза от развитието на древногръцката комедия (V век преди Христа), позната чрез комедиите на Аристофан. Старата комедия се характеризира от живата и високо духовита сатира на обществениците в полиса и полисните нрави. Изградена е от песни, танци, персонални нападки и шутовски закачки. В нея се включва политическата критика и коментариите по литературни и философски теми. Пиесите, съставени от хлабаво свързани епизоди, са били представяни в Атина по време на Дионисиите...Агонът вероятно води началото си от миметичните ритуални игри, които комедията развива, най-вече от ритуалите за плодородие, в които човекът се опитва да имитира циклите на възраждане и прераждане.
Типови персонажи
Воинът-самохвалец, ученият-шарлатанин, лекомислената жена, пияната бабичка и постоянно мърморещия старец.
АРИСТОФАН /445 - 388 г.пр. н. Е./
Старата комедия често се нарича Аристофанова комедия, тъй като Аристофан е най-известния й представител, от който до нас са оцелели 11 пиеси от написани 44. Другите гръцки автори, които допринасят за развоя на старата комедия са Кратин, Кратес, Ферекратес и Евпол.
“Ахарняни”/425/, “Конници”/424/, “О б л а ц и” /423/, “Оси” /422/, “Птици”/414/, /, “Лизистрата”/411/, “Жените на празника Тесмофории”/411/, “Жаби” /405/, “Жените в Народното събрание”
В ―Облаци‖ (423 г. пр.н.е) сатирата на Аристофан е насочена срещу маниера, по който се извеждат доводите от Сократ. ―Жабите‖ (405 г. пр.н.е.) е сатира насочена срещу Еврипид.
Арнолд Хаузер, “Социална история на изкуството и литературата”:...Победите и политическите завоевания на демокрацията в голямата си част са спечелени от мъже с аристократичен произход – например Темистокъл, Перикъл...Поетите и философите не изпитват симпатии към
69
гражданството; те са свързани с духа на аристокрацията, дори и когато са с граждански произход...И авторите на комедията от това време – въпреки че комедията е сама по себе си демократически жанр – са настроени към старата традиция, и нищо не е по-показателно за отношенията в Атина от факта, че един противник на демокрацията като Аристофан не само печели първи награди, а и постига големи публични успехи...
През епохата на класиката разколебаната ценностна ориентация на общностните представи става хранителна среда на трагедията...Чрез пиесите на Есхил, Софокъл и Еврипид литературата на класиката спомага за оформянето на полисната етика като нова и надеждна ценностна система...Високият проблем, с който се занимава трагедията, е във взаимовръзките между индивидуалната и колективната съдба. Най-често герои в тях са протагонисти от Тиванския цикъл и цикъла за Атридите / Има само една от 33 запазени трагедии, която е с историческа, а не с митологическа основа – ―Персите‖ на Есхил/.
ПЪРВИТЕ ГРЪЦКИ ФИЛОСОФИ
Вилхелм Нестле: Възможно е да се проследи историята на значението на думата s o f i a посредством различните типове нейни представители чак до философа.
Първият тип е този на занаятчията или на изкусния майстор (Techniker). Той се приписва на майстор на кораби на единственото място в ―Илиада‖, където думата се среща. Близко сродни на нея са професии и дейности, които се състоят в упражняването на някаква сръчност, както тази на кормчията, на умелия водач на бойна кола, на атлета. Оттук значението се разклонява по посоки към изкуството и към науката.
Вторият тип съставлява художникът, най-напред като онзи, който изобразява, когото в древността никога не разграничават строго от занаятчията. Но не по-малко тук принадлежи и поетът, и певецът...
Третият тип представя майстора в една наука, която същевременно изисква практическо прилагане, както тази на пълководеца, и изключително тази на лекаря, който винаги, най-вече като ―хирург‖ трябва да свързва значение и умение.
Като четвърти тип се определят ясновидецът и пророкът. Защото гъркът е признавал също и “ентусиастката” форма на мъдростта. Както гадателят, така и оракулският пророк е трябвало да разполага с известна техника и е бил считан за учен и обичан от божеството. Мъже като Орфей, Мусей, Хезиод, които стояли на границата между поета и прорицателя, или като Епименид и Ферекид, от които единият извършвал изкупления за греховете, другият все още
70
полумитически възвестил мислите си за произхода на света, биват разграничавани от философите като ―теолози‖: означение, което свидетелствува, че и тук също се касае за разновидност на мъдреца, за човек, комуто се отдава някакво познание, логос.
Дотук назованите типове отговарят по същество на професионалните съсловия, които Омир нарича ―работещи за народа‖, а именно - строител, лекар, певец, ясновидец. Но повече отколкото такава отделна дейност, това е значело още да се овладее животът като такъв и такава житейска мъдрост и изкуство в живота били приписвани на т.нар. седем мъдреци. Те представляват петият тип ...като тип на поговорковата мъдрост. Тук логосът без рационално обосноваване, просто на основата на практическия опит се проявява в изказването на кратки изречения, които съдържат отчасти назидания, отчасти предупреждения: ―Познай самия себе си!‖, ―Бъди благоприличен!‖, ―Мярата е най-доброто‖, ―Нищо прекомярата!‖, ―Обвържеш ли се с отговорност - и бедата идва.‖ Някои от тези поговорки били изписани, така да се каже, като духовно дарение от съчинителите им към Аполон и като ―полезни на хората в живота поучения‖ в преддверието на храма в Делфи. Измежду тези мъдреци е един обикновен селянин на име Мизон от селото Хена при Ета. Повечето обаче, както Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос, Хилон от Спарта, Солон от Атина и, както е известно, едва много по-късно присъединеният към тях Периандър от Коринт, са били политици. Със своите нравствени максими, в които обичали да се връщат като при образец към съдържащи сентенции стихове на Омир и Хезиод, те станали предшественици на гномологическата поезия, каквато още самият Солон е творил. Пезистратидът Хипарх накарал да се поставят такива поучения, които и сам той умножил със собствени, върху пътните стълбове и по този начин осигурил влиянието си върху нравственото възпитание на народа. Най-прочутият от седемте, Талес от Милет, на когото според легендата Делфийският оракул присъдил наградата за мъдрост, слага началото същевременно и на редицата йонийски философи. Изглежда също и от него има даден древен списък с мъдрости, които е използвал софистът Хипий. Като политик той посъветвал йонийците да образуват по-сплотено обединение, за да запазят самостоятелността си, а във войната на Крез срещу Персия взел дейно участие като техник при отвеждането на Халис през канал. Изглежда и неговите математически и астрономически студии едновременно да са преследвали винаги и практически цели.
С Талес стигаме до шестия тип, този на философа, който се стреми към единна картина на света. Наистина пръв Ксенофон е обладан от съзнанието, че е покорил ново духовно царство, което се отделя от всяко досегашно, дори влиза в противоречие с всички дотогава валидни ценности. Но и той също все още не дава ново име на своята ―по-добра мъдрост‖, а запазва за нея ―софия‖, както и Херодот нарича Питагор все още ―софист‖...
71
Следователно широк е кръгът от дейности, който се обхваща от понятието за въодушевения от логоса гръцки “мъдрец”; самият религиозен ентусиазъм принципно не е изключен от него, а тъкмо толкова и признатата от държавата религия. Но човек вижда при това как първоначалното единство на теория и практика, на наследени нрави и придобито в собственото развитие знание започва да се разчленява към страната на теоретичното и разумното, докато най-накрая логосът, който прави възможно ―овладяването на света чрез познанието‖, удържа победа...‖
Талес от Милет / ок. 625 г.пр.н.е., Милет - ок. 547 г., ?
Талес е първият древногръцки натур философ, който се опитва рационално, без посредничеството на митологията, да обясни свет. Той разширява дейността си в областите на физиката, математиката и астрономията. Той е един от Седмината мъдреци на гръцката древност и е считан от Аристотел за основател на йонийската натурфилософия.
Питагор (Самос, v. 560 av. J.-C. — Метапонт, v. 480 av. J.-C.).
Някои факти в живота на Питагор днес се приемат като безспорни. Знае се , че е пътувал из Египет и Вавилон. През 530 г. преди Хр. Се озовава в южна Италия, в град Кротон, за да избяга от тиранията на Поликрат. Там основава общност, организирана около наставника и доктрината му, която изиграва важна роля в историята на града и на Велика Гърция. Като мислител той е защитник на реда и йерархия и получава поддръжката на местните аристократи. Опозиционната групиравка на демократите принуждава Питагор да напусне Кротон. Около 500 г. преди Хр. Той се установява в Метапонт, където живее до края на живота си. Демократичните революции, които се извършват през средата на V век преди Хр., се обръщат срещу сектата му и учениците му са прогонени към Тарент.
Общността около Питагор се поделя в две групи. ―Слушателите‖ са се вричали да мълчат и да слушат напътствените слова на учителя. ―Математиците‖, т.е. онези, които са преминали през определен подготвителен период, са можели да поставят въпроси и да изказват мнения. Обучението на Питагор е предназначено за ограничен кръг ученици, а другите са получавали нарочно деформирани наставления от учителя. Там където първите откривали слова със символична стойност, другите са възприемали напътствията съвсем буквално, макар че не откривали смисъл в тях. Не се знае например защо е било забранено яденето на бобови растения. Общо взето поведението на участниците в общността на питагорейците е било подчинено на многобройни задължения.
Сред възприетите вярвания в питагорейската общност е м е т е м п с и х о з а т а, т.е.трансмиграцията на душите, която има индуски произход. Но най-характерната особеност на питагорейството е значението отдавано на числото
72
или по-точно на цялото число. То дава основание да бъде представяно чрез точки. Тяхното възможно подреждане в правилни фигури довежда до обособяването на семейства от ―фигуративни числа‖, триъгълните числа /1,2,3,6 и т.н./ и квадратните числа /1,4,9 и т.н./ например.
Питагорейците разгръщат своеобразна аритметика с тези особени числа. Те също се интересуват от ―съвършените‖ числа, които са равни на сумата от събраните им числа-съставки като 6 - равно на 1 + 2 + 3. За тези числа Евклид създава една обща теория, която излага в ІХ книга на ―Елементите‖. Числата ―приятели‖ съставляват друго изследователско поле за питагорейците. Става дума за двойки от числа, в които сумата онт факторите на едното е равна на другото. Твърди се, че примерът с 284 и 220 бил открит от Питагор и бил единственият позат в Античността. Питагорейците напредват в изследването на пропорциите, доразвито от Евклид, който разширява теорията върху всякакъв вид величини в книга V на ―Елементите‖.
Емпедокъл /490 г., Акрагант/Сицилия/ - 430 г. пр.н.е., Пелопонес/
Той е философ, държавник, поет, религиозен проповедник и лекар. В своите съчинения развива тезата, че Огънят, Водата, Въздухът и Земята са четирите елемента, на които се основава битието. Според него те са неизменни, несъздаваеми и неразрушими. Те не могат да се превръщат един в друг, възможно е единствено механичното им смесване.
Според легендата Емпедокъл се самоубива, като скача в кратера на вулкана Етна.
Според друга легенда Емпедокъл е бил самозван бог, който предизвикал собствената си смърт. Тази легенда е драматизирана от английския поет Матю Арнолд в пиесата ―Емпедокъл на Етна‖. Емпедокъл се хвърлил в катера на вулкана, за да убеди последователите си, че е бог.
Наистина за неговите съвременници той е бил повече от смъртен. Аристотел го приветства като откривател на реториката. Гален го прославя като основател на италианската медицина. Лукреций се възхищава от поезията му, написана в хекзаметри. Нищо не е останало от разнообразните му писания, освен 400-те реда от приписваната му поема “За природата” /Peri physeos/ и по-малко от 100 стиха от поемата му “Пречиствания” /Katharmoi/.
Анаксагор /500 г., Клазомене /Анадола/ - 428 г. пр. Н.е., Лампсак/
Именит древногръцки натурфилософ, който се прославя с космологията си и с откриването на истинската причина за затъмненията. Бил е свързан с близко приятелство с Перокъл.
Научните му търсения са в областта на астрономията и математиката. Според предание веднъж, при слънчево време, той седнал на стадиона в Олимпия,
73
наметнат с кожен плащ, използван при силен дъжд. След малко на небето се появяват облаци и от тях завалява обилен дъжд.
Друг път му задават въпроса, защо се е родил на този свят. Отговорът на ―Влюбеният в мъдростта‖ бил: ― За да съзерцавам Слънцето, Луната и небето.‖ Анаксагор пръв дава правилно обяснение на слънчевите и лунните затъмнения и теоретично обосновава влиянието на лунните фази върху Земята. Той заявява, че звездите се сътоят от същата материя, както и нашата планета, че Слънцето е изградено от пламтяща огнена маса и че Луната е необитаема.
Някъде около 430 г. пр. Н.е. философът е обявен за безбожник и е принуден да напусне Атина, в която е работил повече от 30 години.
Около 480 г-пр.н.е. Анаксагор се установява в Атина, която става център на гръцката култура. Той пренася от Йония нова практика – философията, и ново занимание – научното изследване. След като пребивава 30 години в Атина, той е прогонен от града с обвинението, че бил безбожник, тъй като твърдял, че Слънцето е голям нажежен камък с размери малко по-големи от областта Пелопонес. Атаката срещу него вероятно е била замислена като косвен удар върху репутацията на Перикъл, който всъщност успява да го спаси. Анаксагор бил призован да напусне Атина. Последните години на живота си прекарва в Лампсак.
Хераклит /ок.544 - ок.483/
Той е аристократ по рождение, роден е в Ефес, Мала Азия. До нас са стигнали само откъси от съчинението му ―За природата”.
Според него първозданният елемент, върху който се изгражда природата е огънят, тъй като е най-способен към изменения и най-подвижен. От огъня е произлязъл света като цяло, отделните неща и душите: ―Светът, един от всичко, не е създаден от никого измежду боговете и от никого измежду хората, а е бил, е и ще бъде вечно жив огън, който закономерно се възпламенява и закономерно угасва.‖
Всички неща възникват от огъня според необходимостта, която Хераклит назовава ―л о г о с‖. Световният процес е цикличен: след изтичането на ―великата година‖ всички неща отново стават огън. Животът на природата е непрекъснат процес на движение. В него нсяко нещо и всяко свойство преминават в своята противоположност: студеното става топло, топлото - студено и т.н. Тъй като всичко, изменяйки се непрекъснато, се обновява, не може два пъти да се влезе в една и съща река: върху влизащия втори път текат вече нови води.
В човешкия живот това преминаване на всичко в своето противоположно не е просто изменение, а б о р б а. Тя е всеобща, ―баща на всичко, цар на всичко‖. В борбата на противоположностите се разкрива обаче тяхното тъждество: едно и също са пътят нагоре и надолу, животът и смъртта и т.н. Всеобщността на
74
измененията и преминаването на всяко свойство в своята противоположност правят всички качества относителни.
В основата на познанието лежат усещанията. Ако нещо е останало скрито от светлината, която се възприема от сетивата, то не би могло да се укрие от светлината на разума. /По Философския речник/.
Демокрит /ок.460, Абдера, Тракия - ок.370 г.пр.н.е./
Той е ученик на Левкип и развива неговата теория - а т о м и з м ъ т, според която светът се състои от атоми и празно пространство, и излага една свързана и подробна концепция за света.
От учителя си той наследява най-дръзновената онтология/учение за първоначалата на битието, за всичко съществуващо/, предлагана от мислител в Древна Елада: вселената е съставена само от атоми и празно пространство и всички тела представляват комбинации от атоми. Прави една находчива съпоставка между тази изненадваща космология и 24 букви на гръцката азбука: 24 букви на азбуката, комбинирани по различни начини, позволяват да се напише цялата история на хората. Атомите, както буквите, се различяават по форма, по подредба и накрая по позицията си.
Оповестявайки ―бръснача на Окам‖ Демокрит твърди, че тази теория е най-правдоподобната, защото е най-простата. Атомите са съставени от един неделим блок с променливи форма и размери. Те са вечни и съществуват в неизброимо количество. Комбинациите от тези атоми са също неизброими, съставят телата като се стиковат по различен начин помежду си след сблъсъци, в които надделяват масата и формата им. Демокрит се осмелява да твърди, че нашият свят е само един от възможните светове, толкова тази множественост от комбинации е плодоносна.
Демокрит изказва съвсем ясно великия философски принцип, който заляга в основата на всяка материалистична космология: движението е неделимо от материята; от незапомнени времена, във вечността атомите се движат насам-натам из вселената. Не е нужно да се прибягва до външна творческасила, за да се обясни раждането на света.
Качествата констатирани чрез сетивата са илюзорни, зависещи от взаимоотношенията на нашите органи с атомите, които ги атакуват, така че единствено разумът ни позволява да опознаем действителността. Що се отнася до душата, материална както тялото, тя е изградена от по-подвижни атоми, кръгли и полирани, чието особено движение се нарича мисъл. Но как може да се докаже, че разумът е успял да се освободи от неточните представи на сетивата и да открие истината. Демокрит не отрича напълно достоверността на всички постъпващи от сетивата сведения: според него по.едрите атоми могат да се видят от очите, така както се виждат прашинките в лъча светлина. Но окончателният му отговор е, че човешката душа може да опознае природата, защото произхожда от нея.
75
Философията на Демокрит е може би най-съвършенният израз на материализма през V век. Тя примирява теорията на е л е а т и т е /според тях истинското битие е неизменно, а видимото и постоянно изменящо много образие е недействително/Зенон и Парменид/ с тезата за непрекъснатото ―ставане‖ на Хераклит. Приема се, че атомът е единственият принцип, върху който се изгражда всичко. За да се преборят с ―атомизма‖ Платон и Аристотел развиват своите велики спиритуалистични концепции.
Философи - сократици:
СОКРАТ /471 - 399/ -
Сведения за него черпим от учениците му Ксенофонт и Платон.
ПЛАТОН /427 - 347 пр.н.е./
По-известните му диалози са: “Държавата”/за идеалния полис/, “Теетет” /за познанието/, “Федон”/за душата/, “Федър” и “Пир”/за любовта/
Платон произхожда от известна атинска фамилия. Името му е сменено от Аристокъл в Платон (от platus, широк), прякор, който вероятно му е даден заради широчината на раменете или лицето му. Отрано изучава литературата, математиката, музиката и гимнастиката.
Решително влияние за възпитанието му изиграва срещата му със Сократ през 408 година. Той се отказва от изкуствата и се посвещава на философията, но цялото му творчество носи отпечатъка на първите му занимания с поезия и музика. През целия си живот ще запази възхитата си от учителя Сократ. Това, че Атина осъжда на смърт най-изтъкнатия човек на неговото време, го бележи завинаги и определя насоката на философските му размисли.
Разочарован от демокрацията, дълбоко наранен от смъртта на Учителя, Платон решава да замине в изгнание, пътешества дълго, по-точно из Велика Гърция (Южна Италия). В Сицилия той напразно се опитва да убеди тамошния тиран Дионисий Стари да установи управление на философи. Тиранът се скарва с него и го предава на един капитан, който го продава като роб. За негово щастие го откупува един от приятелите му.
Платон се връща в Атина (около 387 г.прл.н.е.), където основава философска школа, която започват да назовават Академията, защото се намирала в градините на Академ. В нея се преподава философия, но също и математика и гимнастика. Преподаването се поднася във формата на дискусии и идейни спорове. Това обяснява предпочитанието на Платон към диалога. Сред най-блестящите му ученици се откроява Аристотел – той единствен можел да бъде достоен съперник на Учителя.
76
Вероятно в Академията Платон създава по-голямата част от произведенията си, които са резултат от размишленията му върху Природата, Бог и Върховното благо. По-голямата част от шедьоврите му е запазена, а теориите му бележат развитието на философията до наши дни.
Платон се връща в Сицилия с намерението да наставлява наследника на Дионисий Стари, Дионисий Млади, в мъдростта, но няма успех. В края на живота си предприема пътуване, за да спаси свой приятел и едва не загива. Тогава се установява окончателно в Атина, където се посвещава изцяло на философията да смъртта си. Умира на 80 години.
Цитати от Платон:
1.Същността без цвят, без форма, неуловима, Бог, може да бъде съзерцавана само под ръководството на душата, от интелекта; съвършената наука, която обгръща цялата истина, кръжи около същността.
2. Опознаването на думите отвежда до опознаването на нещата.
В диалозите си Платон разглежда Космоса като живо същество, притежаващо душа и способност да разбира. Гръцкото DEMIOURGOS ("обществен труженик") се схваща във философията като подчинен бог, който подрежда и дава форма на физическия свят, за да го приспособи към вечния рационален идеал. Платон приспособява термина, който в старогръцкия отначало е бил обикновена дума, с която се е означавал "майстора" или "занаятчията" (в широк смисъл той включва не само упражняващия някакъв ръчен труд, но и вестителя, гадателя и лечителя). През V в.пр.н.е. със същия термин се означават някои магистрати и изборни официални лица в полиса.
Аристотел /384 - 322 пр.н.е./ Стагирит/
Роден е в Стагира, Македония. Той, заедно с Платон, е основоположник на интелектуалните изследвания в Европа. Развива корпус от доктрини, които обхващат всички разреди на знанието и на човешката дейност, дава образец на всички изследвачи след него как да се систематизират и класифицират знанията.
Аристотел на лекаря на македонския цар Аминтас. Установява се в Атина през 367 г.пр.н.е., остава там около двайсет години, става ученик на Платон и преподава в академията до 347 г.пр.н.е. Придобива енциклопедична ксултура във всичко области на знанието. След смъртта на Платон/347/ е поканен в Асос, Мала Азия, където един бивш ученик на Платон, Хермий от Атарне, наскоро е взел властта. После пребивава известно време на остров Лесбос. През 343 г. Филип ІІ го кани да стане наставник на сина му Александър, на който остава приятел до убийството му от Калистен /325/. През 335 г. се завръща в Атина,
77
където основава школата си Ликей или Перипатос /обичал да се разхожда и беседва из един перистил и оттам школата му започнала да се назовава перипатетическка /. В Ликея преподава около 12 години. След смъртта на Александър/323/ е принуден да напусне Атина, тъй като е обвинен, че не почита боговете. Умира в Калсида през 322 г.пр.н.е.
Аристотел създава енциклопедично по обхват творчество. Използва стегнати фрази, кратки формулировки, дава предимно езотерични /достъпни за посветени/ напътствия, само за членовете на перипатетичната школа. Борави с трудни, наситени и техницистични езикови формули. Оттам произтича разнообразието в прочитите и тълкуванията на произведенията на Аристотел. Този мислител дава не само теоретични знания, но и практически напътствия /напр.относно модусите на човешко съществуване/ и технически указания /напр. относно различни производства, занаяти и изкуства/. Съобразява се с антропологичните, етични и политически аспекти на съответното общество. В трактатите групирани под заглавието ―О р г а н о н‖ /изпълнени с методически наставления/ той полага основите на науката л о г и к а. Творчеството му включва изследвания върху първопричините и основополагащите принципи. Той изследва физическите и метафизически структури на природата, психическия и биологичния живот, реалността и битието на човека. Аристотел полага основите на метафизиката или о н т о л о г и я т а.
Критика на платонизма
Главният облог на мисълта на Аристотел е да направи разбираеми движението и ставането. Затова му е необходимо да отхвърли теорията на Платон, според която Идеите са неизменни и отделени от осезаемия свят. Освен трансцендентността на Идеите Аристотел упреква учителя си за дефиницията, че всяко познание е просто идеално отражение на реалния свят. Така че въпросът е да се направи разбираем в собственото му движение самия реален свят. Ако Идеите на Платон сами по себе си са разбираеми, те всъщност са чужди на сетивния свят. Така че, ако те са наистина отделени от него, то следва едно от двете неща: или те нямат нищо общо със света и тогава остават непостижими за нас; или пък те все още имат нещо общо с осезаемия свят /който не би могъл сам по себе си разбираем/,но те трябва, като него, да се ползват от други идеи за да станат след това самите те разбираеми и така до безкрай. И тъй трябва да се прекъсне категорично това бягство в света на Идеите, за да се предприеме прякото опознаване на реалността на конкретните процеси в света, т.е. да се опознае самата природа, такава каквато е - достъпна за човешките изследвания.
Етиката на Аристотел
Анализът на чисто човешката практика / ―Човекът не е нито животно, нито бог - твърди Аристотел./ е пътеводната нишка в етиката на Аристотел. Той е загрижен да върне на морала усета за конкретните ситуации и за разнообразните
78
превъплъщения на човешката кондиция. В шедьовъра си ―Никомаховата етика‖ Аристотел анализира многобройните афекти, предразположения, характери и привички, върху чийто фон придобиват смисъл различните добродетели, както интелектуалните, така и моралните. Всяка от добродетелите е реално превъзходство в ―усреднеността‖, т.е. точната мяра между излишъка и липсата. Тази добродетел сред останалите, които им задава мярата и тона в конкретните обстоятелства на живота е практическата мъдрост на разумния човек: б л а г о р а з у м и е т о. Като се съобразява с тази конкретна мъдрост, човешката активност постига съвършенството, което й е присъщо /неговата е н т е л е х и я/. Тя се превръща в съвършена човешка активност, благодарение на която човек разгръща разнообразните си възможности. Уравновесеното актуализиране на възможностите му се оказва увенчано с удоволствието, което се прибавя като надбавка към съвършено изпълненото действие. То може, при някои хора, да бъде изведено до кулминация в съзерцателния живот, когато мъдрецът придаде човешки облик на ―мисълта за мисълта‖. Тази етика, отстояваща точната мяра, не бива да се възприема като морал на посредствеността. Тя твърди, че щастието представлява хармонично равновесие и е човешки постижимо с всичките деятелности на душата и тялото, в лоното на един град на справедливостта и сред обстоятелства, в които могат да властват свободата, благоденствието и приятелството.
“За поетическото изкуство”:
Изкуствата, които се противопоставят на изкуството да се живее и на науката, са обект на изследване в ―Поетиката‖, където те са определени като дейности имащи за цел п о д р а ж а н и е т о/мимезиса/ на характерите, страстите и действията. Според това дали ги пресъздават чрез цветовете и формите или чрез гласа и звука, те са класифицирани от една страна като пластични изкуства, от друга - като поезия. Разбирана в този специален смисъл, поезията използва три средства за изразяване - ритъмът, езикът и мелодията. Всяко от тях, както и комбинациите им определят различните поетични изкуства, които са пет на брой: танцът /ритъм/; подражанието в проза, по-точно мимовете и сократическите диалози /език/; елегиите и епическата поезия /ритъм и език/; инструменталната музика /ритъм и мелодия/; лирическата поезия, трагедията и комедията /ритъм, език и мелодия/. Всъщност според Аристотел не пресъздава осезаемия свят, както е при Платон, а света на човешкия дух/интелект/. Музиката, която пробужда най-директно/пряко/ емоциите ни, представлява най-висшата степен на подражанието.
Оказва се, че имитацията не е синоним на възпроизвеждането. Чрез интелектуалния процес, чрез който в крайна сметка се разпознава онова, което
79
представя изкуството, тя доставя удоволствие, съпътствано от чувствената /сетивната/ радост, породена от възприемането на цветовете, мелодиите и ритмите. В действителност всяко художествено творчество се стреми към красотата. Крайната цел на трагедията, която е в центъра на естетиката на Аристотел, е пречистването от чувствата на състрадание и страх, пробудени от драматурга. Чрез п р е ч и с т в а н е т о /катарзиса/, трагедията не прави зрителите по-чувствителни, отколкото са, както претендира Платон, а им носи известно облекчение. Тя съвсем не е само чисто забавление, а освобождава зрителя от състраданието и страха, които той изпитва подобно на героите в трагедията.
Глава 6 :―И тъй, трагедията е подражание /мимезис/ на действие, сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване /катарзис/ от подобни чувства.‖
ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО
(Фрагменти)
Глава 4
Изглежда, че две, и то естествени причини са породили изобщо поезията. Първо, склонността към подражание е вродена на хората още от детската им възраст и те се отличават от другите живи същества по това, че са най-способни да подра-жават и че първите си знания добиват чрез подражание. Второ, всички хора из-питват удоволствие от изобразеното, а доказателство за това е практиката: ние с удоволствие разглеждаме най-точното изображение на неща, които сами по себе си са неприятни за окото, например изображения на най-противни животни и на трупове. Причина за това е още фактът, че познанието е във висша степен прият-но не само за философите, но и за останалите хора, с една разлика, че последни-те се приобщават за кратко време към него. Хората изпитват радост, когато гле-дат картини, защото, като ги съзерцават, могат да се учат и умозаключават какво представя всяко нещо - например че това е този и този човек. Ако гледащият не го е виждал по-рано, творбата ще му достави удоволствие не с това, че е подра-жание1, а с изпълнението си, с багрите си или с друга подобна причина.
След като се появили трагедията и комедията, поетите съобразно със собствена-та си природа започнали да се насочват към един от двата поетически вида, и ед-ни сред тях от ямбописци станали творци на комедии, а други от епически поети станали трагически, тъй като последните форми били по-значителни и по-тачени от първите. Дали трагедията е развила вече достатъчно елементите си или не, било с оглед към самата нея, било с оглед към театъра, е друг въпрос.
80
И тъй, като произлязла от импровизации - и тя, и комедията (първата - от запева-чите на дитирамба, а втората - от тези на фалическите песни1, които и сега вли-зат в обичаите на много градове), тя постепенно се разрасла, тъй като в нея раз-вивали това, което представлява нейна особеност; и след като претърпяла много промени, приключила своя ход, тъй като вече получила собствената си природа.
Есхил2 пръв довел броя на актьорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога. Софокъл въвел третия актьор и декорацията. Освен това, що се отнася до обема, по-късно тя изоставила кратките фабули и смешната реч, която дължи на сатирния си произход3, и добила внушителност, а размерът є от тетраметър4 станал ямб.
Глава 5
Епосът се доближава до трагедията с това, че представлява подражание във вну-шителен размер на благородни герои, а се различава от нея по това, че има един размер и представлява разказ. Също и по обем: защото трагедията се стреми да вмести действието си по възможност в рамките на един слънчев кръговрат или с малко да го превишава, докато епосът е неограничен по времетраене, и по това се различава от нея. Първоначално обаче постъпвали в това отношение по един и същи начин в трагедията и в епоса.
Едни от съставките им са общи, а други са присъщи на трагедията. Затова онзи, който различава добрата трагедия от лошата, различава и епоса, защото това, ко-ето е налице в епическата поезия, го има в трагедията, но не всичко, което го има в нея, намираме в епическата поезия.
Глава 6
И тъй, трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства. Под ―украсена реч‖ разбирам тази, която има ритъм, мелодия и песен, а под ―различна в отделните части‖ - това, че едни части се изпълняват само чрез сти-хотворен размер, докато пък други - чрез песен.
Понеже подражанието извършват действуващи лица, по необходимост първа част на трагедията ще бъде зрелищната є постановка, после - музикалната є стра-на и езикът: защото това са средствата, с които поетите вършат подражанието. Под ―език‖ аз разбирам самото съчетание на размерите, а под ―музикална стра-на‖ - нещо, което има съвсем ясен смисъл. И понеже е подражание на действие, а се действува от известни действуващи лица, които по необходимост имат опре-делени качества на характера и мисълта (защото по тях окачествяваме и дейст-
81
вията), две са естествените причини на действията - мисълта и характерът, и спо-ред тях всички сполучват и не сполучват.
Фабулата е подражанието на действието. Под ―фабула‖ разбирам съчетанието на събитията, под ―характер‖ - това, според което окачествяваме действуващите ли-ца, а под ―мисъл‖ - това, с което те, говорейки, доказват нещо или изразяват въз-глед.
Всяка трагедия трябва да има шест съставни части, съобразно с които бива една или друга. Те са: фабула, характери, език, мисъл, зрелищна постановка и музи-кална страна. Две части се отнасят към средствата на подражанието, една - към начина на подражаване, три - към предмета на подражанието, и нищо друго из-вън тях1. Тия съставни части са използували, така да се каже, всички поети, а не само някои от тях: защото всяка трагедия има и зрелищна постановка, и характе-ри, и фабула, и език, и музикална страна, и, също така, мисъл.
Най-важен от тях е съставът на събитията. Защото трагедията е подражание не на хора, а на действие, на живот, на щастие, на нещастие; а щастието и нещасти-ето се разкриват в действие, и цел на трагедията е някакво действие, а не качест-вото. Според характерите си хората се окачествяват, а според действията си са щастливи или не. Следователно те не действуват, за да изобразят характери, а получават характери чрез действията си. Така че действията и фабулата са цел на трагедията, а целта е най-важното.
И тъй, фабулата е основа и като че ли душа на трагедията, а характерите са на второ място. Нещо подобно има в живописта: ако художникът нанесе безредно най-хубави багри, той не ще достави приятността, която би доставил, ако нах-върли картина. Трагедията е подражание на действие и преди всичко чрез него е подражание на действуващи лица.
Трета част е мисълта. Това е умението да се говори уместното и подходящото, което при речите е задача на политиката и на реториката. И наистина старите по-ети представят героите си говорещи като политици, а днешните - като оратори.
Характерът е такова свойство, което показва предпочитанието, какво човек предпочита или избягва. Затова няма характер в речите, в които не личи или изобщо не съществува въпросът, какво предпочита или избягва говорещият. Ми-сълта пък е това, чрез което се посочва, че нещо е или не е, или чрез което изоб-що се твърди нещо.
Четвърта от въпросните части е езикът. Според мене езикът, както се каза по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднакво значение и при стихотворната, и при прозаичната реч.
От останалите части петата, музикалната страна, е най-важното сред украшения-та, а зрелищната постановка е наистина увлекателна, но няма никакво отноше-ние към изкуството и е най-малко свойствена на поезията. Защото въздействието на трагедията е налице и без представяния и без актьори, а освен това за подго-
82
товката на зрелищната постановка е по-важно изкуството на театралния декора-тор, отколкото на поета.
Глава 7
След като направихме тези разграничения, нека кажем какъв трябва да бъде със-тавът на събитията, тъй като това е и първото, и най-важното в трагедията. Ние приехме, че трагедията е подражание на завършено и цялостно действие с опре-делена величина, защото съществува и цялост, която няма никаква величина. Цяло е това, което има начало, среда и край. Начало е това, което самљ не иде по необходимост след друго, а след него естествено има или става нещо друго. Край пък, обратно, е това, което самљ по природа се намира или става след дру-го било по необходимост, било по правило, а след него няма нищо друго. Среда е това, което и самљ се намира след друго, и след него иде друго. Следователно добре съставените фабули не трябва нито да започват, откъдето се случи, нито да свършват, където се случи, и трябва да спазват споменатите правила. След то-ва, понеже хубавото - и живо същество, и всяка вещ - се състои от части, то трябва да ги има не само в определен ред, но и да притежава не каква да е ве-личина. Хубавото се изразява във величината и реда, поради което нито преко-мерно малкото същество би могло да бъде хубаво (защото зрителното възприя-тие се смущава, когато трае един почти незабележим миг), нито прекомерно го-лямото (защото зрителното възприятие не се осъществява изведнъж, и на възп-риемащите убягва единството и целостността на предмета) - например ако едно животно бъде дълго десет хиляди стадия1. Така че както неодушевените пред-мети и живите същества трябва да имат величина и тя да бъде лесно обозрима, така и при фабулите трябва да има дължина и тя да бъде лесно запоминаема. Границата на дължината спрямо драматическото състезание и възприемателната способност не е въпрос на изкуството: ако би трябвало да бъдат представени на състезание сто трагедии, тяхната дължина би се измерила чрез воден часовник, както, казват, ставало някога. Границата обаче се съобразява с природата на ра-ботата и винаги по-добра по големина е тази фабула, която е развита до пълното си изясняване. А за да кажем чрез просто определение - достатъчна е онази гра-ница на обема, при която по вероятност или необходимост, при последователен развой на събитията, се постига преход от нещастие към щастие или от щастие към нещастие.
Глава 8
Фабулата е единна не тогава, когато, както мислят някои, се отнася до едного: на един човек могат да се случат много, безброй неща, които не образуват никакво
83
единство. Също тъй един човек има много действия, от които не става едно единно действие.
Следователно както при другите подражателни изкуства едното подражание има един предмет на подражанието, така и при фабулата трябва, понеже тя е подра-жание на действие, то да бъде единно и цялостно, а частите на събитията му да се съчетават така, че ако се премества или отнема една част, да се изменя и разк-лаща цялото. Защото това, чието присъствие или отсъствие не прави никакво впечатление, не е никаква част от цялото.
Глава 9
От казаното е ясно и това, че задачата на поета е да говори не за действително станалото, а за това, което може да стане, т. е. за възможното по вероятност или необходимост. Историкът и поетът се различават не по това, че говорят в мерена или немерена реч. Херодотовото съчинение1 би могло да се предаде в стихове, но не ще престане да бъде някаква история в стихове, каквато е и в проза. Разли-ката е в това, че първият говори за действително станали неща, а вторият - за не-ща, които биха могли да станат. Затова и поезията е по-философска и по-сериоз-на от историята. Поезията говори предимно за общото, а историята - за единич-ното. Общото се състои в това, че такъв и такъв човек трябва да говори или вър-ши такива и такива неща по вероятност или необходимост, към което поезията се стреми дори когато дава имена на лицата. Единично е - какво Алкивиад1 е сторил или преживял.
При комедията това е вече ясно: като съставят фабулата върху принципа на ве-роятността, поетите по този начин дават случайни имена и нямат предвид отдел-ни личности, както ямботворците2. При трагедията обаче поетите се придържат към традиционните имена. Причината е в това, че вероятно е възможното. Ние още не вярваме, че е възможно това, което не е станало, докато станалото е явно възможно - то нямаше да стане, ако беше невъзможно.
Следователно поетът не трябва да се стреми на всяка цена да се придържа към завещаните от преданието митове, около които се въртят трагедиите. Пък и сме-шен е тоя стремеж, тъй като дори известното е известно на малцина, но все пак се харесва на всички.
Следователно от това е явно, че поетът трябва да бъде по-скоро поет, т.е. творец, на фабули, отколкото на стихове, доколкото е поет, защото подражава, а подра-жава действия. И дори ако му се случи да изобрази действително станали неща, той не престава да бъде поет: защото нищо не пречи някои от действително ста-налите неща да бъдат такива, каквито е вероятно да станат и е възможно да ста-нат, поради което той е техен творец.
Сред простите фабули и действия най-лоши са епизодичните. Епизодична фабу-ла наричам тази, в която епизодите следват един подир друг не по вероятност, не и по необходимост. Такива фабули се съставят от лошите поети поради собстве-
84
ната им немощ, а от добрите - заради актьорите. Като участвуват в състезания-та1 и разтягат фабулата несъответно на съдържанието є, те често са принудени да нарушават реда на събитията.
Глава 10
Едни от фабулите са прости, а други - заплетени, защото действията, подража-ние на които са фабулите, са тъкмо такива. Просто действие наричам това, кое-то, както е определено2, протича свързано и единно, а преходът става без пери-петия или познаване. Заплетено е пък онова, преходът в което е съпроводен с познаване или перипетия, или и с двете. Те пък трябва да бъдат резултат на са-мия състав на фабулата, така че да произлизат от предхождащите събития било по необходимост, било по вероятност: защото има голяма разлика дали дадено събитие става вследствие на нещо или след него.
Глава 11
Перипетията е преходът на събитията в противоположна посока, и то, както каз-ваме3, по вероятност или необходимост. Например, както в ―Едип‖4 вестителят, като идва, за да зарадва Едип и да го освободи от страха, свързан с майка му, разкривайки му кой е, извършва обратното.
Познаването, както показва и името, е преход от незнание към знание, или към приятелство или вражда между героите, определени за щастие или нещастие. Най-хубаво е познаването, когато заедно с него възникват и перипетии, както е в ―Едип‖.
Тъй като познаването е познаване на лица, едни познавания стават от страна са-мо на едного спрямо другиго, когато е несъмнено кой е единият, докато в други случаи трябва да се познаят и двете страни, както Ифигения бива позната от Орест по изпратеното писмо, а за него е нужно друго познаване спрямо Ифиге-ния1.
Следователно два елемента на фабулата се свеждат към тези неща: перипетията и познаването. Трети е страданието. От тях перипетията и познаването се изяс-ниха, а страданието е действие гибелно и мъчително, каквито са например раз-ните видове смърт, показани на сцената, силните болки, раняванията и други по-добни.
Глава 13
Понеже съставът на най-хубавата трагедия трябва да бъде не прост, а заплетен, и при това да подражава събития, будещи страх и състрадание (защото това е при-също на подобен вид подражания), ясно е преди всичко, че не трябва да се по-казват нито добродетелни хора като преминаващи от щастие към нещастие (за-щото това буди не страх и състрадание, а отвращение), нито порочни като пре-минаващи от нещастие към щастие (защото това е във висша степен нетрагично:
85
то не съдържа нищо от потребното, не буди нито човешко съчувствие, нито със-традание, нито страх), нито пък съвършено безнравствен човек да изпада от щас-тие в нещастие (подобен състав може да съдържа човешко съчувствие, но не и състрадание, не и страх; защото едното чувство се отнася за невинно страдащия, а другото - за подобния нам; състраданието е за невинния, а страхът - за подоб-ния нам, така че събитието не ще буди нито състрадание, нито страх).
Следователно остава намиращият се между тях. А такъв е онзи, който не се от-личава с добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка, човек от разреда на онези, които са били в голяма слава и щастие, например Едип, Тиест и други знаменити мъже от подобни родове.
Необходимо е следователно хубавата фабула да бъде по-скоро проста, отколкото двойна1, както казват някои, и да води не от нещастие към щастие, а напротив, от щастие към нещастие не поради порочност, а поради голяма грешка било на герой, какъвто казах, било по-скоро на по-добър, отколкото на по-лош.
Глава 14
Възможно е страхът и състраданието да се пораждат от зрително възприятие, но възможно е да бъдат резултат и на самия състав на събитията, което има предим-ство и е присъщо на по-добрия творец. Фабулата трябва да бъде съставена така, че онзи, който, без да има зрително възприятие, слуша събитията на мита, да тръпне и състрадава вследствие на случките - което би изпитал човек, като слу-ша мита за Едип2. Произвеждането на този ефект чрез зрително възприятие е по-чуждо на изкуството и се дължи на хорегството3.
Онези, които чрез зрелището изобразяват не страшното, а само чудноватото, ня-мат нищо общо с трагедията. Защото от трагедията трябва да се търси не всяко удоволствие, а свойственото неи. И понеже поетът трябва да възбужда удоволст-вие, което произтича от състраданието и страха чрез тяхното подражание, явно е, че това трябва да се въплъщава в събитията.
Нека разгледаме кои събития изглеждат страшни и кои - жални.
По необходимост подобни действия принадлежат на лица, които са или прияте-ли, или врагове, или неутрални. Ако враг убие враг, няма никакво състрадание нито в постъпката, нито в замисъла - освен чувството, свързано със самото стра-дание. Няма и при неутралните. Когато обаче страданията стават сред близки лица - например, ако брат убива, възнамерява да убие или извършва друго по-добно деяние срещу брат, син - срещу баща, майка - срещу син или син - срещу майка, - тия случаи трябва да се търсят.
Глава 15
86
Що се отнася до характерите, четири са нещата, които трябва да се преследват. Първото и най-важното е да бъдат благородни. Трагедията ще има характер, ако, както се каза1, речта или действието изявява някакво решение, а той ще бъде благороден, ако изявява благородно решение. Това е възможно у всеки разред лица. И жената бива благородна, и робът, макар че може би първата е по-ниско, а вторият - изобщо нищожно същество.
Второто е съобразността. Един характер може да бъде мъжествен, но на жена не подобава да бъде мъжествена или страшна.
Третото е правдоподобието. Това е различно от изискването характерът да се изобрази като благороден и съобразен, както се каза.
Четвъртото е последователността. Дори ако някое лице, което е предмет на под-ражанието, е непоследователно и предлага подобен характер, то трябва да бъде последователно непоследователно.
И в характерите, както и в състава на събитията винаги трябва да се търси или необходимостта, или вероятността, така че такова и такова лице да говори или върши такива и такива неща или по необходимост, или по вероятност и едно съ-битие да става след друго по необходимост или вероятност.
ЛИТЕРАТУРАТА НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ЕЛИНИЗМА
Елинистичната епоха - исторически преглед:
Завоюването на Гърция обаче се осъществява от неочакван щаб - от щаба около новия македонски цар Филип ІІ, който успява да обедини човешка сила и други ресурси в царството си и да подготви войска по нов модел. Съседните народи, към които гърците се отнасят като към варвари, и гърците от северна Тесалия му помагат в обединяването на Европа чрез покоряването на вражеските държави - Атина и съюзниците й, Спарта и предишните й съюзници, Тива.
При Херонея /338 г.пр.н.е./ Филип разбива обединените войски на гърците в близък бой. Тогава той присъединява към царството си новите съюзници във формален съюз, в който се проповядва ―свобода и автономия‖, но нищо не се предлага на предишното ниво.
След убийството на Филип през юли 336 г.пр.н.е., неговият син Александър /който е бил подготвен за живота от Аристотел/ наследява плановете му да завладее Азия и Персийската империя. Все още много повече гърци воюват във воската на персите, отколкото в армията на Александър. Неговите три смазващи
87
победи при Граникус (334 г.пр.н.е.), Исюс (333 г.пр.н.е.) и Гавгамела (331 г.пр.н.е.) го правят притежател на несметно състояние и несравнимо голямо царство, когато е още само на 25 години. Той повежда похода към Индия преди неговите близки хора да успеят да го убедят да се върнсе назад. Той умира, вероятно от малария, във Вавилон на 10 юни 323 г.пр.н.е. Неговите завоемания били смайващи за времето, но той не е истински приятел на свободата, както я разбират гърците, макар че проповядва, че я защитава. Неговият герой и образец за подражание е Ахил от поемата ―Илиада‖ на Омир.
В 280 г.пр.н.е. не е жив нито един от преките наследници на Александър. Настъпва времето на е п и г о н и т е. Образувани са три големи монархии І Египет, Сирия и Македония. В Египет владеят Птоломеите, наследниците на Птоломей Лаг, най-добрият политик измежду Александровите пълководци, в Сирия - потомците на Селевк, Селевкидите, в Македония - династията на Антигон. Още през ІІІ век пр.н.е. от Сирия отпадат големи области - Пергам, витиния и Понт. Своя държава образуват в Мала Азия галите, от източната част на Сирия се отделя Партското царство.
Македония е обявена за римска провинция през 148 г. Царят на Пергам Антал ІІІ подарява царството си на римляните / 133 г.пр.н.е./, нещо подобно прави и монархът на Витиния Никомед ІІІ / 75 г.пр.н.е./. Сирия е завладяна от римските легиони през 64 г.пр.н.е. Когато през 30 г.пр.не. Октавиан слиза като победител на египетска земя, елинистичният свят престава да съществува.
Александрия
Много градове, основани от Александър Велики по време на военните му набези из азия и Египет, носели името Александрия. Но най-прочутият и най-големият бил египетската Александрия. Местонахождението на това малко египетско пристанище привлича Александър, защото неговите два естествени входа оформени от близостта на остров Фарос, били идеални за маневрите на гръцките плавателни съдове. Строен след 332 г.пр.н.е. този град е трябвало да подслони местните жители, македонската гвардия, малцината гръцки емигранти както и еврейското малцинство. Облагодетелстван от географското си полжение и от изкустно построеното му пристанище, Александрия бързо се изгражда като най-прочутия икономически център и морски град на късната гръцка Античност. Но олкото е блестящо величието му, толкова смутна и несигурна е участта му през вековете.
От 331 до 31 година пр.н.е Александрия става столица на едно гръко-египетско царство. През първия век на съществуването й на трона й се изреждат тримата първи владетели от династията на Птоломеите. През този период тя постига своята слава. Господарите на града намират удоволствие да го разкрасяват и украсяват с творби на еленистичното изкуство. Птоломей І, лейтенант на
88
Александър Велики, чиито принципи на толерантност следва, успява да си спечели симпатията на неговите поданици.
Той управлява Египет като поддържа мирен климат в него. Благодарение на него Александрия се превръща в столица, образец за подражание. Той изгражда храмове, величествени дворци и прочутия фар на Александрия. Познат е като едно от Седемте чудеса на тогавашния свят. Оцелелите останки от него са извадени от морето при разкопките, които бяха проведени през 1995 година.
От 31 г.пр.н.е. до 325 година от новата ера Александрия /ІІІ/ е под римско владичество. Няколко пъти градът е разоряван, плячкосван и опожаряван от мнозина римски императори. Но тази поредица от сурови изпитания за града няма да задуши културния кипеж в него подклаждан от философските школи.
Уредените квартали, обитавани от преуспялата търговска и интелектуална аристокрация от гърци и евреи, стават огнища на нови идеи, вече повлияни от войнственото христианство. Заражда се предприемчива и висококултурна гръцка и еврейска аристократична каста.
Философски школи:
Епикурейство:
Епикур /341 - 270 г.пр.н.е/
Древногръцки философ, който се ражда в Самос или Атина през 341 година. След като учи отначало в Митилена, а по-късно в Лампсака /Мала Азия/ се установява през 306 година в Атина в една голяма градина, която ще даде името на школата му. Там той ще вдъхновява и ръководи чак до смъртта си приятелската философска общност: Градината на Епикур.
Убеден философ материалист Епикурл продължава и обновява атомистичната теория на Демокрит, върху която основава една мъдрост на удоволствието. Моралните му ангажименти му пречат да извлече всички последствия от своите интуитивно научни прозрения. Неговата доктрина, белязана от постоянното вледеене на страстите, се разполага на съвсем друга плоскост от тази, която й приписва потомството.
Епикур е написал много съчинения, но основната част от тях не е достигнала до нас. Оцеляли са само три писма / до Херодот, Питоклес и Менойкей/, в които са изложени основните съставки на доктрината му. До нас са достигнали и десетки негови максими и сентенции. Те са допълнени и обогатени от философската поема ―За природата на нещата‖ на Лукреций, неговият ревностен латински последовател. Те все пак ни позволяват да си създаден една по-точна представа за системата му. По традиция епикурейците различавали три части в доктрината на Учителя: каноничната, която съдържа правилата и критериите за познанието; физиката или науката за природата и накрая етиката, която ни въвежда в изкуството да се живее в щастие.
89
.........................
Това, което придава специфична тоналност на етиката на Епикур: в нея мисълта за случайността и смъртта надделява над евдемонизма и тя се превръща в етика на щастието.
Тази етика още през Античността се свежда до четворната рецепта /лекарство/ tetrapharmakos /, която се състои от четирите базисни допускания: не трябва да се страхуваме от боговете; не трябва да се страхуваме от смъртта; щастието е постижимо; мъката може да се понесе.
Не трябва изобщо да се страхуваме от боговете, не защото не съществуват /‖познанието, което имаме за тях е очевидно‖, казвал Епикур/, а защото не се занимават с нас: тяхното щастие на безсмъртни им стига. Не трябва изобщо да се страхуваме от смъртта, не защото човек не умира, а защото човек наистина умира. Смъртта е чисто небитие; тя не представлява нищо за нас: тя не е тук, когато ние сме тук, а когато тя е тук, ние вече не сме тук.
Що се отнася до болката, тя винаги си има граници: когато е много остра, е кратка; когато е трайна, е поносима. Умът, пречистен от необоснованите страхове на суеверието /боговете и Тартара/, може в такъв случай да се наслаждава спокойно на удоволствието: тази спокойна наслада е самото щастие.
Но какво представлява удоволствието? Тук трябва да се различават, обяснява Епикур,различни типове удоволствие. Наистина всяко удоволствие само по себе си е благо, както всяка болка е зло. Но не трябва да бъде избирано всяко удоволствие, нито всяка болка трябва да бъде отбягвана. Човек трябва да се отказва от онова удоволствие, което би му донесло повече неприятности и да прима някои болки като предпоставки за едно по-голямо щастие. Оттам произтича една двухотомна класификация на желанията.
Удоволствията са естествени /природни/ и неестествени. Последните / желанията за богатство, власт и слава и т.н./ са по природата си неограничени, суетни, защото липсва обект, който може да ги задоволи. Мъдрецът може само да се откаже от тях. Първите, естествените и необходимите желания, са винаги добри: тъй като са насочени към обекти необходими за самия живот /като храната/, или към удобството/дрехите/, или към щастието /като приятелството или философията/. Те са лесни за задоволяване и внасят покой в тялото и душата. Вторите, естествените и необходимите желания, са добри по самите себе си, но могат понякога - ако човек им стане роб - да въведат в живота повече неприятности, отколкото удоволствия. Такива са сексуалните и естетските желания. Мъдрецът тук ще докаже, че може да прави разграничение и да се наслаждава колкото е възможно по-добре на удоволствията, които му се представят. Той не трябва да забравя, че никое удоволствие не е абсолютно необходимо за щастието му: има удоволствия, дадени в излишък, приятни, когато ни се представят, но които не трябва да ни липсват, когато не ни се представят.
90
Оттук произтича добре познатия парадокс на етиката на Епикур: основаваща се върху удоволствието / това е хедонизъм /, тя отвежда до почти-аскетизма. Получава се така, че, ако удоволствието е най-висшето благо, то е такова, ако може да бъде постигнато пълно и леко: малко хляб, малко вода, малко философия са достатъчни. Удоволствието не се състои от насладата, а се състои в следното: тялото не трябва да страда, а душата не трябва да бъде обхващана от смут. Това състояние се назовава а т а р а к с и я /буквално, липса на смущения/, която представлява мир за душата и чието истинско наименование е м ъ д р о с т.
След най-известните ученици на Епикур - Метродор, Хермарк и Полистрат - следва множество последователи на ―Градината на Епикур‖. Епикурейската доктрина, възкресена от Лукреций, завладява Рим, където се налага и едно простолюдно епикурейство, което продължава да се разпространява сред плебса до ІІ век от н.е.В спора със схоластиката, който се изостря по време на Ренесанса и през ХVІІ век, поддръжниците на новата наука се връщат към атомизма и сенсуализма на Епикур. Така че философи като Гасенди, а по-късно Дидро и Ницше могат да бъдат разглеждани като епикурейци.
Търсенето на индивидуалното щастие, този принцип, който приканва към размисъл за да се избегне всичко, което в крайна сметка носи повече неприятности, отколкото щастие, е било често осъждано, още от Цицерон, като покана да се затъне в чувствените удоволствия. Строгата, дори аскетична, характеристика на живота извън света изчезва заедно с други препоръки на философа, чието име става синоним на похотливостта, а учениците му често са били наричани по-късно ―прасета‖. От този нелеп абсурд се ражда представата за ―епикурейството‖, която се гради върху едно от най-изненадващите недоразумения поразили историята на философската мисъл.
Стоицизъм:
Една от най-влиятелните и бързо разрастващи школи, основана през ІІІ век пр.н.е. от Зенон от Китион, е с т о и ц и з м ъ т. Нейното влияние се разпростира из цяла Гърция и из Римската империя през цялата Античност и трае до днес. За тази философия на съгласието и на смелостта, едновременно фаталистична /относно онова, което не зависи от нас/ и волунтаристична /относно това, което зависи от нас/, която казва да на всичко, което се случва и на всичко онова, което дадената ситуация, добродетелта илиразумът изискват от нас, щастието е върховното благо, а добродетелта - единственото щастие.
Произведенията на първите стоици не са стигнали до нас: ние ги познаваме чрез цитати или от коментариите на Диоген Лаерций, Скст Емпирик и Цицерон. За сметка на това разполагаме с много произведения на стоиците, живели и творили по време на Ранната римска империя - ―Писмата до Луцилий‖ на
91
Сенека, ―Ръководството‖ и “Разговорите‖ на Епиктет и най-накрая ―Мислите‖ на Марк Аврелий.
Стоицизмът не се ражда от нищо, нито само от ума на Зенон. Освен вероятно влияние от източната мисъл, което е трудно да се установи, стоиците подхранват размислите си от три главни източника: Хераклит, който ще остави белези най-вече във физиката им; философите от Мегара, които ще повлияят главно върху логиката им; накрая, циниците /а чрез тях и Сократ/, които вдъхновяват много тяхни морални постановки.
Ако приемем, че това е една ―блокова философия‖, както казват някои, една ―система‖ /впрочем стоиците откриват този термин/, стоицизмът успява да се адаптира в течение на историята и да включи в себе си важните вариации предложени от учениците. По традиция се разграничават три периода: старият стоицизъм /доминиран от Зенон, Клеант и най-вече Хризип/, който покрива целия ІІІ век пр.н.е.; среден стоицизъм, доминиран от Панеций /Панаитиос от Родос/ и от Посидоний, който се разпростира върху ІІ и І век пр.н.е.; накрая, имперският стоицизъм, най-добре познатият, който процъфтява през първите два века на новата ера, благодарение на приносите на Сенека /ок.2 г.пр.н.е. - 65 г. от н.е./, Епиктет /ок.50 - 125 г./ и Марк Аврелий(121-180). Произведенията на тези трима късни стоици ще достигнат до нас /от стария и средния стоицизъм са оцеляли само няколко фрагмента/ и са общо взето основния източник за нашите познания.
Въпреки известни еволюции и различия стоиците ще останат верни през тези пет века на стремленията на Първия портик /стоа,stoa, en grec), както се е назовавала тогава школата на Зенон, който проповядвал под един портик в Атина. Тази рядка устойчивост се дължи на вътрешната сила на системата и именно нея ще се помъчим да разберем.
По традиция стоиците делят своята философия на три части: логика, физика и етика. Теци три части оформят едно цяло, което е самият стоицизъм и трябва да бъдат разглеждани заедно. Обратно, при изложението им, те трябва да бъдат ясно разграничени: поради най-вече педагогически подбуди мислителите стоици имали обичая да започват прлоповедите си от логиката.
Тази логика е всичко, което се отнася до логоса, т.е. неразривно свързаните реч и разсъдък. И така тя включва една теория на познанието, която по вдъхновение е едновременно сенсуалистка /според стоиците усещанията носят истината/, рационалистка / науката се оснавава ―върху разсъдъка‖/ и волунтаристка /всяко познание предполага волевата преценка/: стоиците назовават одобрение «assentiment» порива, едновременно необходим и продукт на волята, на ума, чрез който той се издига до истината и доброто. Това последно твърдение е несъмнено най-оригиналното и са налага над всички други: да се познава за стоиците означава да се оценява, а да се оценява означава да се иска /желае/. Оттук се разбира, че волята не може да иска нещо
92
неопределено /защото тогава не би имало познание/, а единствено това, което тя схваща като истинно и добро.
..................
Това ни отвежда до етиката. Противно на епикурейците, техни съвременници и противници, стоиците отказват да възприемат удоволствието като благо. ―В действителност съществуват срамни удоволствия, казват те, а нищо, което е срамно, не може да бъде добро.‖ По същата причина болката не може да бъде зло, защото няма ―друго зло освен това, което е срамно‖, а болката не е нещо срамно. От това следва, че ―единственото благо е това, което морално(honestum); а за да се радваш на щастлив живот, трябва да живееш морално, т.е. добродетелно‖. /Цицерон, De finibus/.
Онова което може да се нарече стоическа моралистика /нравственост/ е неделимо от натурализма /природосъобразността/ на тези философи. В действителност върховното благо се състои в това ―да се живее съобразно /в съгласие с/ природата‖. В съгласие, т.е.homologoumenфs, ―с един и същи разум‖, означава, че природосъобразният живот е също разумен живот, а оттам и добродетелен живот: добродетелта е ―съобразност на душата със самата нея‖, на разума в аза с разума в цялото.
Природосъобразността, рационализмът и моралността вървят заедно: ―Върховната цел е да се живее според природата, т.е. според собствената ти природа и природата на цялото, като не правиш нищо, което е противно на общия закон, правият разум, разпръснат във всички неща, който е идентичен със Зевс и управлява вселената.‖ Оттук произтича също едно политическо основание: мъдрецът е гражданин на света (kosmopolitкs) и поданик единствено на божия ред.
С това твърдение не се обосновава никакво пасивност. Ако е истина, че трябва да се подчиняваме на съдбата, самото това подчинение е акт на нашата воля, който изключва много други. Да се подчиняваме на съдбата означава да приемаме всичко, което ни се случва: но това означава също да си играем своята роля колкото можем по-добре. Между свободата и неизбежната участ няма никаква опозиция. Всяко действие е съдбовно предопределено, независимо дали е свободно или е акт на подчинение; свободното действие не е онова, което се изплъзва на съдбата /това очевидно е невъзможно/, а това, което й се подчинява с познание за причината и участва активно в осъществяването й. ―Съдбата води онзи, който се съгласява да бъде воден, казва Сенека, и новлича този, който й се съпротивлява ― /писмо 107/.
Апатията на стоиците е противоположното на апатията в съвременния смисъл на този термин: тя съвсем н е е липса на действие, а отговаря на противоположното на липса на действие(на патоса), и именно в този смисъл стоическият мъдрец е човек на действието. Марк Аврелий ще каже: ―Не трябва нищо да чакаш, нищо да отбягваш, а да се задоволяваш с настоящето действие‖
93
/Размисли, III, 12/. Или ―Помагай на себе си колкото можеш‖ (III, 14), прави всичко, което ти е отредено, прави го ―незабавно‖(VIII, 5), а останалото остави на Бога и на съдбата.
В търсенето на истината е особено важно да се прави различие, както казвал Епиктет, между това, което зависи от нас и онова, което не зависи от нас: ―Нещата, които не зависят от нас са по природа свободни, без принуда, без ограничение; онези, които зависят от нас са крехки, подчинени, лесно възпрепятствани, собственост на други‖ (Ръководство, I). Свободният човек е този, на който всичко се случва според волята му – но как би било възможно това, ако той иска онова, което не зависи от него? Така мъдрецът ще престане да се надява на това, което не зависи от него /т.е. да се надява/ и ще се задоволява да иска онова, което зависи от него / това, което точно означава, да искаш/. Така той ще бъде винаги съвършено свободен, защото ―свободен е този, който живее както иска‖ (Епиктет, Беседи, IV, 1) и е напълно щастлив, защото всичките му желания са задоволени. Мъдрият не познава ―нито надеждата, нито страха‖, казва Сенека (За постоянството на мъдреца, 9), и това е белегът, по който той се разпознава: истината и волята са му достатъчни.
Такава е днес поуката от стоицизма: истината и волята са си необходими една на друга. Посланието на стоицизма, изпълнено с изключително духовно величие, успява да озари всички слоеве на античното общество, от роба Епиктет до императора Марк Аврелий и ще оплодява модерната западна философска мисъл от Монтен или Декарт чак до Ален, Симон Вейл или Владимир Янкелевич.
Скептицизъм:
В делничната употреба терминът ―скептицизъм‖ означава неблагоприятно мнение относно успеха на някое начинание. Скептикът се представя като невярващ и, общо взето, не се доверява на всяка предполагаема истина и на каквато и да било догматика.
Във философията първото основно значение се състои в поддържането на тезата, че истината е недостижима, което е вече, макар и парадокс, истина. В действителност, исторически и с оглед на гръцката дума skepsis, която означава проверка, скептическата доктрина, основана през ІV век пр.н.е. от Пирон от Елида, поддържа, че истината със сигурност не може да бъде постигната. И така философът трябва, за да постигне мъдростта, която се състои в спокойствие на душата (ataraxie), да прилага постоянно съмнението и да избягва оценката (épochê). Може да се възрази, че в делничния живот е необходимо непременно да се действа, т.е. човек не може да се съмнява във всичко. Така, през Античността, скептицизмът се превръща благодарение на Карнеас от Кирена (212-128 пр.н.е.) в теория на вероятностите /пробабилизъм/. Критерият за истина на едно твърдение е вероятността да пробуди доверие. Едно нещо е толкова по-
94
истинско, колкото повече доверие пробужда, а колкото повече доверие пробужда, толкова по-вероятно е мненията, които му противоречат да са по-малко.
По-близо до нас се разполага скептицизма на Хюм (1711-1776), който вдъхновява Кант и Бъртранд Ръсел (1872-1970). В него се твърди, че по-голямата част от нашето знание е само вярване. Така се изключва метафизиката от философията и всяка претенция да се опознае абсолютното, света, душата и Бога.
Цинизъм:
Циниците, гръцки философи, формират философско течение през VІ и V век пр.н.е. Те развиват Сократовата ирония до пълното незачитане на социалните конвенции и изтъкват на преден план желанието си да бъдат независими в моралната и интелектуалната сфера /като интелектуалци и морални люде/.
Маргинални и декласирани личности спрямо философите от Киренайската школа, те произхождат от скромни, чужди на атинския живот семейства. Техните ученици се събирали край Cynosarges (мавзолея на Кучето, откъдето иде наименованието им), в квартала на Бялото куче, разположен в покрайнините на Атина.
Антистен се самоопределя сам като ―истинското куче‖: той е основателят на школата на циниците. Роден от баща атинянин и майка тракийка, Антистен принадлежал към класата на nothoi???, като освободените роби и незаконородените. Ученик на Сократ, той се скарва бързо с аристократа Платон. Все пак ще присъства на смъртта на Сократ, към който е привързан. Но от тезите на своя Учител той възприема само иронията, отрицаващата диалектика и свободата на духа.
Антистен тръгва от безкомпромчисния номинализъм, който свежда истината до игра на думи. Преценката няма основание и остава само принципа на подобието; мога само да твърдя: ―Сократ е Сократ‖; всеки друг атрибут би бил погрешен. Човек не може нито да разсъждава, нито да доказва, нито да отрича: истината е такава, каквато се появява на всеки.
Радикалният скептицизъм като че ли се поддържа от един опростенчески разбиран материализъм: съществуват само видимите, осезаемите, чутите реални неща, останалото е илюзия. Ясо се усеща отгласа от критиката на софистите, най-вече на Горгий.
Но голямата тема за циниците е абсолютното противоречие, което те установяват между природата (phisis) и законът (nomos). Всичко, което е свързано със социалния живот и институциите, е изкуствено и подлежи на осъждане, независимо дали става дума за правото, науката, морала; Смешни и подлежащи на осъждане са луксът и изтънчеността, вярването в гадатели и богове, изящните изкуства и т.н.
95
Най-колоритният от този кръг и най-популярният, Диоген от Синоп, развива тази доктрина до провокацията чрез незачитането на каквито и да било социални конвенции: описват ни го като мръсен, без туника, безсрамен, живеещ от нищо, нощуващ където свари, първият чудноват ―неблагодарен просяк‖ на философията. А човекът, който той търси с фенер посред бял ден, е някой себеподобен, безразличен като него към всякакви условности и живеещ единствено според природата.
В морален план циниците проповядват отказа от материалните блага и владение на тялото, на нуждите и желанията му. Тези мислители отричат политиката и цивилизацията. Според тях дори самоубийството трябва да бъде отречено, тъй като освобождава от страданията.
Циниците допринасят по свой начин за изграждането на облика на античния мъдрец. Но те го очертават с дръзки парадокси /както по-късно го описват и стоиците/. Истинската промяна, истинският аскетизъм предполагат издигането над клопките на общоприетото мнение, подвластно на фалшивите социални стойности Отчужден от всички блага на този свят, раздал всичко, което е могъл да притежава, освободен от всякаква обвързаност, безразличен към всякакви класови и расови предразсъдъци, без семейство, без амбиция, грубоват, но братски предразположен, м ъ д р е ц ъ т е единственият човек, който познава истинската добродетел, защото е единственият човек, който във всички неща е верен на природата.
Цинизмът не е толкова установена доктрина /произведенията на Антистен са изчезнали/, колкото център на спорове, огнище, в което се формират скандални и пленителни личности, чиито идеи са познати само от втора ръка, но чието влияние ще продължи да действа чак до VІ век от н.е. Свети Августин все още ги споменава/…….
АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ШКОЛА
От 331 до 31 година пр.н.е Александрия става столица на едно гръко-египетско царство. През първия век на съществуването й на трона й се изреждат тримата първи владетели от династията на Птоломеите. През този период тя постига своята слава. Господарите на града намират удоволствие да го разкрасяват и украсяват с творби на елинистичното изкуство. Птоломей І, лейтенант на Александър Велики, чиито принципи на толерантност следва, успява да си спечели симпатията на неговите поданици.
Той се отнася с респект към гражданските и политическите институции, към местните вярвания и религии,, управлява Египет като поддържа мирен климат в него. Благодарение на него александрия се превръща в столица, образец за подражание. Той изгражда храмове, величествени дворци и прочутия фар на
96
Александрия. Познат е като едно от Седемте чудеса на тогавашния свят. Оцелелите останки от него са извадени от морето при разкопките, които бяха проведени през 1995 година.
По време на управлението на Птоломей І Александрия се превръща в най-оживения и влиятелен културен център на разширения Гръцки свят. В библиотеката на Александрия били събрани и се съхранявали около 400 000 ръкописа. След смъртта на Птоломей І, назоваван Спасителят, на трона се възкачва неговият син. То се опитва да избегне въвличането на Египет в кървавите между- особни войни, които се вихрят в съседство. Във вътрешната политика следва своя баща. Покровител е на науките и изкуствата, обгражда се от многобройна свита поети и учени, сред която се озовават Калимах и Теокрит. Със смъртта на Птоломей ІІІ, Евергет, следващ политиката на своите предшественици, завършва Златния век на Александрия.
К А Л И М А Х /ок. 300 – към 235 г.пр.н.е/
Той е един от тримата големи поети на елинизма – по-възрастен е от Теокрит и Херондас. К. Експериментира върху размери, стилове и поетически видове повече от всеки друг. У никого поетическото вдъхновение не минава тъй леко в критически патос.
Роден е малко преди 300 г.пр.н.е. в Кирена, в своята автоепитафия сам съобщава, че баща му се казва Батос. Кариерата му започва като начален учител в Александрия, в предградието Елевзина. Оженва се за дъщерята на сиракузанеца Евфрат. Не се знае с какво точно се е понравил на Птоломей ІІ Филаделф. Най- вероятно с химна за Делос, който има съвсем официален тон и със стихотворението за смъртта на Арсиноя. От 270 г. пр.н.е. е вече зает в Александрийската библиотека. След 244 г., когато написва “Къдрицата на Береника”, не знаем нищо за него, живее докъм 235 г. пр.н.е.
Калимах е създал сборника с повествователни елегии в четири книги “Причини”. Автор е на поемата “Ибис” и няколко изгубени творби, писани за тържествени случаи, като “Сватбата на Арсиноя” и “Епиникий за Созибий”. Предполага се, че е писал много идилии, от които знаем заглавието само на една – “Галатея”. Вероятно е писал и любовни елегии, приписва му се и създаването на особен жанр – г р и ф о с, т.е. загадка в стихове.
Сред опазените му творби в най-добро състояние са химните му, които са оцелели благодарение на изданието на един византийски граматик заедно с химните на Орфей, Омир и неоплатоника Прокъл: “Към Зевс”, “Към Аполон”, “Към Артемида”, “Към Деметра”, “Към остров Делос”...
Поезията на Калимах е в критически тон и стига, за да се разбере, че повече от всеки друг в Александрия той държи да бъде съвременен, защитава възгледи, търси сподвижници. Калимах осъзнава творческите си принципи и, по всичко
97
личи, воюва за тях. Основното му изискване е синтезирано в изречението “голямата книга е голямо зло”. Върху него тоюй често прави вариации. Ето една от тях, намираща се в края на химна ―Към Аполон‖:
―На ухото на Аполон рече шепнешком Завистта:
Харесвам само певец, който пее обилно като морето.
Ритна я богът със крак и ето какво й отвърна:
Обилен е потокът на асирийската река, но мъкне
И много мръсотия, влачи и много тиня с водата.
Пчелите отнасят вода на Деметра не отвсякъде,
а само когато е чиста и само от извор
свещен недокоснат, и то внимателно, капчица само‖.
Калимах държи много за малката форма, изисква творбата да бъде грижливо обработена, да не съдържа нищо случайно и необмислено. В един фрагмент е написал: “Не пея нищо, преди да проверя.”. Това е тон на филолог и на модерен поет, за когото творчеството е изражение на индивидуалност, не на обективен вкус. Това определя отрицателното отношение на Калимах към традиционната голяма книга, към епоса. Смята подражанието на Омир за абсурдно…
Т Е О К Р И Т /ІІІ ВЕК ПР.Н.Е./
Една анонимна епиграма /може би от самия него/ съобщава, че е роден в Сиракуза и е син на Праксагорас и Филина. Връзката му със Сицилия е безспорна. Основното указание е дорийският диалект, на който са написани повечето творби на Теокрит. Изглежда, че не е успял да спечели благоволението на тирана на Сиракуза Хиерон. Както сочи една негова идилия “Възхвала към Птолемей”, отива в Египет да опита музата си пред владетел с по-големи възможности. Навярно остава там, щом като повечето идилии написва в Египет. Този поет прекарва дълго време на остров Кос, там може би заедно с Асклепиад слуша възрастния вече Филетас. Движи се сред лекарите на тамошната медицинска школа.
Теокрит е своеобразна индивидуалност, поет в точния смисъл на думата, дарование. Стига да се каже предварително, че никой друг античен автор не е усетил природата като него, че не на много места бихме открили тъй проникновен анализ на любовното страдание. Дарованието на поета е проявено най-силно в откриването на жанровата форма, годна да изрази оригинална човешка ситуация, цяла гама от настроения и нюанси, досега недостъпни за поезията. В идилиите на Теокрит е постигната цялостна представа за живота. Той създава буколизма, който става характерна тема, дори мода в по-късна Гърция и Рим. През Средновековието го виждаме изобразен като овчар сред стадо, образът му се нарежда между античните мъдреци Омир и Менандър.
98
Като всички поети на елинизма Теокрит е автор на епиграми, но основният дял в творчеството му се пада на идилиите. Освен тях притежаваме едно фигурно стихотворение – “Овчарска свирка”, и три фрагмента, като най-дългият е от творба, посветена на Береника, може би същата, за която е написана Калимаховата ―Къдрица‖. До нас текстът на идилиите и епиграмите достига в осемнадесет ръкописа, най-ранният от които е от ХІІ век. Тридесетте произведения на Теокрит, които се наричат идилии, се смятат със сигурност за негово дело...
Идилия е умалително от гръцкото “ейдос”, което означава много неща, между другото и ―вид‖. По-късно думата започва да означава преносно ―поетическо произведение‖, ―поема‖, а умалителното ейдюлион съответно значело ―малко поетическо произведение‖….
НОВОАТИЧЕСКАТА КОМЕДИЯ
/М е н а н д ъ р/
Гръцката драма от ок. 320 пр.н.е. до средата на 3 век пр.н.е. предлага добронамерен сатиричен обзор на съвременното атинско общество, най-вече на домашните и семейните порядки. За разлика от Старата комедия, която пародира публични фигури и събития, Новата комедия представя средностатистическия грък и не борави със свръхестествени събития и героични фигури. Така хорът, представител на силите по-могъщи от живота, изгубва значението си и се превръща в малка групичка музиканти и танцьори, които от време на време се включват в действието, за да поддържат веселото настроение у зрителите.
В пиесите обикновено присъства типовата ситуация – осуетената любов на двама влюбени и съдържа следния набор от повтарящи се характери: остроумният роб, хитрият търговец, войнът самохвалец и жестокият баща. Единият от влюбените е обикновено намерено дете и след разкриването на истинския му произход и самоличност в края става възможен бракът му се неговата възлюбена. Макар че не описва по реалистичен начин съвременния живот, Новата комедия отразява точно загубата на илюзиите и моралната двусмисленост – характерни изживявания за гражданската класа през този период.
Менандър налага Новата комедия около 320 година пр.н.е. и става най-изтъкнатия й представител като пише в спокоен и поучителен маниер. Макар че по-голямата част от пиесите му са изгубени, оцеляла е комедията му ―Мъчният човек‖ /Dyscolus/ и по-пространни фрагменти от ―Девойката от Самос‖, ―Красавицата с отрязаните букли‖, ―Саламейският съдия‖ /Perikeiromene, Epitrepontes, and Samia/. Пиесите на Менандър става популярни в древен Рим благодарение на неговите подражатели, ранните римски комедиографи Плавт и Теренции, които ги превеждат на латински и адаптират типовите ситуации и
99
характери от тях в своя театър. Те пренасят на римска сцена и други пиеси, написани в стила на Новата комедия. Интересът към Новата комедия се възражда през епохата на Ренесанса и се поддържа в западната драматургия през целия 18-ти век. Характерите и ситуациите на Новата комедия се експлоатират в Италия от създателите на високата комедия /commedia erudita/ и от авторите на комедиите в стила commedia dell'arte през периода 16-18 век.
МЕНАНДЪР
/ок.342, Атина - 292 г.пр.н.е, Атина/
Древногръцки комически поет, един от най-талантливите представители на Новата атическа комедия. Доказва в творбите си, че много добре познава делничните нрави, семейните и битовите проблеми на тогавашните елини. Най-мощните стимули, които определят действията на героите му са парите и любовта. Написал е над 100 пиеси и е спечелил осем пъти победи на Атинските фестивали посветени на драмата.
Притежаваме по-обширни фрагменти от комедиите му ―Девойката от Самос‖, ―Красавицата с отрязаните букли‖, ―Саламейският съдия‖.
По онова време комедиографите пренасят интереса си от обществените дела към делничния живот. Ролята на хора вече се свежда до изпълнението на развеселяващите интермедии между отделните действия. Запазват се актьорските маски, но се разширява кръга от характери, за да се отразят новите тенденции в семейния бит и нрави. Менандър пише на изтънчения атически диалект, който се възприема тогава в разширения елински свят като единствения език пригоден за литературно претворяване на живота. Този драмописец е майстор в изграждането на характерите на строгите бащи, младите влюбени, алчни кокетки, плетящи интриги роби и др.
Красотата на маниера и стила на Менандър се проявява в ―Мъчния човек‖/отпечатана за първи път през 1958 година въз основа на открит в Египет папирус/ при създаването на образа на навъсения мизантроп Кнемон.
Стигналите до нас факти от живота на Менандър са малко. Произхождал е от заможно и добродетелно семейство, бил е ученик на философа Теофраст, последовател на Аристотел. През 321 година пр.н.е. написва първата си пиеса ―Гняв‖ /Orge/. През 316 получава награда на театрален фестивал за комедията си ―Мъчният човек‖ /Dyscolus/, а следващата година е победител като драмописец на Големите дионисии. Към 301 година е написал над 70 пиеси. По-голямата част от живота си прекарва в Атина, макар че е канен от владетелите на Македония и Египет да стане техен придворен комедиограф. Вероятно се е удавил, когато плувал в залива на Пирея /Атинското пристанище/….
100
ДРЕВНОГРЪЦКИЯТ РОМАН
Л о н г
(ІІ – ІІІ век от н.е.)
Гръцки писател, автор на ―Дафнис и Хлоя‖, първият пасторален роман, най-популярния роман в Древна Гърция посветен на изкуството вдъхновено от Ерос.
В романа се проследява зараждането и развитието на любовта между Дафнис и Хлоя, намерени деца, отгледани от овчари на Лесбос. Авторът е зает не толкова с обратите в интригата, колкото с описанието на любовта между героя и героинята, от смътните им първи трепети до сексуалното им узряване. Лонг въвежда проникновения психологически анализ, за да характеризира поведението на двамата влюбени. Той се доказва като майстор в описанието на градините и пейзажите, на смяната на сезоните. Общата атмосфера е продиктувана от предписанията на древните критици относно буколиката като ―доставящ сладост‖ жанр.
Дафнис и Хлоя
Предговор от Б.Богданов / фрагмент /: За автора на ―Дафнис и Хлоя‖ не се знае нищо освен името. Не е точно и времето на написването й. В сравнение с другите гръцки повести тя има много по-кратък обем, а може би поради това и по-ясен смисъл. Полето на зрение в ―Дафнис и Хлоя‖ е светът на частните човешки отношения, които са събрани в идилично единство и са изтълкувани от света на природата. Героите на повестта са очарователни и неопитни деца, които намират най-напред живота на леса и на стадото модела на своята невинност, за да открият по-късно и човешкия свят, също щастливо лишен от противоречия. Този свят няма нищо общо с действителния и тъкмо по този начин действителният свят се оказва тихомълком коригиран в утопичното разбирателство и изящество на художествения. Ако ―Дафнис и Хлоя‖ звучи така естетично и за съвременния читател, дължи се на взаимното проникване на стил и етическа реакция.
В този смисъл повестта е едно изключение. Останалите не познават това качество, което специалистите наричат вътрешна спойка, свързаност на фабулата и тематично-идейното движение. Гръцката повест може да бъде многопланова, да смесва стилове. В това отношение тя прилича на съвременния роман. Но на нея й липсва гледната точка, която поставя характерите и събитията в единно мотивно поле. Събитията просто се натрупват, а когато настъпи момент за мотивиране, героите говорят с езика на трагедията и съдебната риторика…
Трета книга, 14: Молел той Хлоя да му дари всечко, което желаел, да се притисне гола до голото му тяло и да остане тъй по-дълго, отколкото по-рано,
101
защото това само не изпълнили от урока на Филетас, а то било единственият лек за любовта. Но Хлоя питала има ли нещо повече от целувката, прегръдката и от това да лежат притиснати един до друг и какво мисли да прави, като легнат голи. ―Ами това, рекъл, което вършат овните с овците и козлите с козите. Виждаш ли, че след това козите не бягат от тях и че козлите не се трепят да ги гонят, а наситили се взаимно на удоволствието, кротко пасат едни до други. Изглежда сладко е това нещо и лекува горчилката на любовта.‖ - ―Но не виждаш ли, Дафнисе, че козлите и овните правят това нещо прави и че козите и овците също са прави, че козлите и овните скачат върху тях, а козите и овците са гърбом. А ти искаш да легна до тебе, и то гола. Та в козината си те не са ли облечени повече от мене самата?‖ Поослушал Дафнис, притиснал се до нея, лежал тъй дълго време, но не знаел как да стори това, за което жаднеел, затова я вдигнал и я обгърнал отзад също като козел. Но това съвсем не помогнало, седнал и заплакал от мъка, че е по-невеж от козел в любовните дела….,
К р а й
102
Няма коментари:
Публикуване на коментар