ПОХОДЪТ НА АХИЛ В „ИЛИАДА” – ПОХОД КЪМ СЛАВАТА И ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЧОВЕЧНОСТТА (ХХІV ПЕСЕН)
Красимира Кацарска
учител по български език и литература
в езикова гимназия „Акад. Людмил Стоянов”,
Благоевград
Героическата поема на Омир „Илиада” пресъздава една епическа по внушенията си
историческа драма, заключена между диалогизиращо-призивното обръщение в І песен: Музо,
възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев (стих 1) и последния стих на заключителната ХХІV
песен: Спеше Ахил пък навътре в палатката, здраво сглобена. Между тях е вместено
обемното съдържание на един кратколетен човешки живот, белязан от стремежа към слава
(след искрена себеизява) и към приятелство. И ако древните елини се учат от примера на героя
образец Ахил, то е, защото той носи в характера си непримирими на пръв поглед стихии, които
биха желали да се канализират по посока на общуването със себеподобните, за да проличи
физическото превъзходство на хероса. Изграден по принципа на мимезиса, той напълно
отговаря на изискванията на жанра, в рамките на който проявява качествата си на
целеустремена към славата личност.
Походът на Ахил, носител на арете, в старогръцкия епос „Илиада” е път към хуманизма
– постижим единствено след поредица от нравствени колизии, които неизбежно водят силната
личност към катарзис. Вярно е, че ахейският вожд Ахил е персонаж, за когото е характерно
действието, предшестващо мисълта. Като син (според старогръцката митология) на богинята
Тетида и на простосмъртния Пелей той съвместява качества на изключителна по измеренията
си личност. Налага се като тесалийски воин, предводител на мирмидонците, тръгнал да се бие
едва петнайсетгодишен, за да добие слава. В контекста на конкретната епоха, отразена в
поемата (на границата между родовообщинния и робовладелския строй), човешкият живот се
оказва по-маловажен от историческата памет за личността, която сама чертае пътя си към
бъдещето. Затова славата трябва да се заслужи в поредица от битки с достойни противници,
които да бъдат победени.
Темата за гнева на Ахил от І песен, породен от несправедливото и непочтително
отношение на предводителя цар Агамемнон към него, търпи няколко трансформации, преди
да се обвърже с темата за примирението и помирението в ХХІV песен. След загубата на
приятеля Патрокъл заради Хектор – първородният син на троянския цар Приам, убил в
единоборство преоблечения с доспехите на Ахил ахеец – „синът Пелеев” неизбежно търси
възмездие. Омир патетично огласява принципите на конфликтността, като свързва героичните
съдби с основната история, която води до напълно оригиналната тема за човечността във
финалната песен. Желанието на поета е да покаже как Ахил, озовал се твърде близо до
извършването на хюбрис, може да разбере трагизма на човешките чувства, за да се спре по
пътя към злото. В ХХІV песен епикът недвусмислено показва убедеността си, че една война би
могла да завърши в мир и съгласие (стига и двете страни да намерят точния тон, да си послужат
с необходимите жестове, за да стигнат до прозрението на хероса Ахил за съдбата, споделени с
бащата Приам (стихове 524–526; 550–551):
„Никаква полза за никого няма от плач съкрушаващ.
Тъй боговете безсмъртни орисаха клетия смъртен –
все във печал да живее; единствени те са безгрижни.
...
Нищо не можеш да сториш от скръб за сина си погубен:
мъртвия няма да вдигнеш, а ново зло би си навлякъл.”
В заключителната ХХІV песен на „Илиада” за последен път се преплитат божествената и
човешката воля. Посредством билатералната композиция се внушава замисълът на
героическата поема – да се осъществи връзката между желаното и постижимото, между
видимото и същностното. Неслучайно творбата не завършва със смъртта на смелия тесалиец, а
с победата на разума над стихийните страсти, довели го до жестоката саморазправа с троянеца
Хектор в ХХІІ песен. А насилието не печели привърженици. Това даже той – отмъстителят –
вижда и изглежда, вече не се гордее с поведението си. А това е първата крачка към
заслужената пред общността слава, която ще го надживее.
В момента, когато приема диалога с цар Приам (носител на определено трагична
съдба), Ахил вече е готов да разсъждава върху непреходните въпроси за смисъла на човешкия
живот, за приемствеността между поколенията, за примирието и помирението, за дълга към
мъртвите... И не е чудно, че точно след преминаването на афекта смелият воин се изправя пред
истината за човешката воля, която следва божествената, но провокира личността сама да се
справя с проблемите си (стихове 560–570):
„Старче! Недей да ме сърдиш сега! Предрешил съм аз вече
Хектора сам да ти върна, че Зевс ми изпрати вестител –
моята майка Тетида, родена от морския старец.
Зная аз също, Приаме, не можеш от мен да прикриеш:
някакъв бог те доведе при нашите кораби бързи.
...
Мойто сърце не раздразвай, преляно със болки несносни,
за да не би във яда си, макар че ти идваш молител,
зле да постъпя със теб и завета на Зевс да потъпча!”
Граничността на ситуацията е очевидна. Самочувствието на победителя се базира на
надмощието му над най-смелия троянец. Така високата самооценка се припокрива с
възхищението на своите. Но Ахил вече е готов да приеме и чуждата (различната) гледна точка
към човека, загубил свой близък (бащата, а не врагът). И това е праговият момент, след който
не е трудно да изслуша молителя, да сподели и своите терзания и да разбере сходството на
чувствата (болка и гняв заради мъртвия приятел – неутешима скръб за погубения първороден
син). В този контекст на епическото послание е наистина важно да се осъзнаят мотивите за
тръгването към славата чрез добротворство, а не чрез вражда.
Като се има предвид фактът, че е твърде противоречиво отношението и на хората, и на
боговете към смъртта на троянеца Хектор, не е без значение изясняването на въпроса за
връзката между качествата и поведението на Ахил, назован от Приам любимецо Зевсов, като
негов победител. И понеже вече се чувства възмезден за пролятата приятелска кръв, добилият
заслужена слава Ахил бързоног и божествен може да прояви не само съчувствието, но и
благородството си към мъртвия достоен противник Хектор пред неговия съкрушен баща: Сам
го повдигна Ахил и постави на смъртното ложе... (стих 589). В променената ситуация стават
нови и мотивите за действие. В този момент гордостта и отмъстителността са неуместни. С
превъплъщенията си Ахил не само изненадва възприемателя, но и го кара да се замисли върху
подбудите за действие. Защото за първи път така цялостно Ахил показва, че може да бъде
състрадателен, благороден, чувствителен и дори сантиментален и отстъпчив. В основата на
поведението му стои моралът на съчувствието.
Походът на Ахил богоравен към славата е всъщност път към себепознанието (колкото и
рано да е да се заговори за по-дълбоки преживявания в тази далечна епоха). Вярно е, че
чувствата намират само външен израз. Но епическият поет постига героизацията и посредством
другата гледна точка към персонажа. Активният, действен герой нито веднъж не е проявявал
такава толерантност, каквато демонстрира сега. Принципът на миролюбието го стимулира да
постъпи далновидно, за да заслужи уважението на врага си. В момента, когато вижда пред
себе си великия старец Приам, херосът вече е укротен след равностойната битка и може да
разбере мъката на бащата, целуващ ръцете на убиеца на повечето от своите синове (стихове477–484):
Скришом пристъпи великият старец Приам към Ахила,
па коленете му хвана, целуна му кротко ръцете,
зли, мъжегубни, които безброй синове му убиха.
...
Тъй се почуди Ахил, щом съгледа Приама божествен.
Голямото умение на старогръцкия поет да изгражда характери проличава в начина, по
който показва как двамата герои се изправят един срещу друг като равни (посредством
разгърнато сравнение) – въпреки очевидно неблагоприятно стеклите се обстоятелства за цар
Приам. Типичното за старогръцкия класически героически епос повторение на познати вече за
слушателската аудитория факти подсилва въздействието на думите, чрез които по-възрастният
докосва сърцето на по-младия, като му припомня за собствения му баща (стихове 499–506):
„Бе ми единствен останал да брани града и народа,
падна под твойта ръка, защитавайки свойта родина.
Хектор бе той, за когото днес идвам в ахейския лагер,
да го измоля от тебе, и откуп несметен ти нося.
Страх от безсмъртните имай, смили се над мене, Ахиле!
Своя баща припомни си! За жалост съм аз по-достоен!
Върша, каквото от смъртните никой до днес не е сторил:
сам аз целувам ръцете, които сина ми убиха!”
И бащата успява да раздвижи мисълта на воина по посока на сходната им житейска
участ. За подобно деяние е нужна огромна душевна сила – и тя не остава незабелязана и
неоценена от хероса. Вече не изглежда толкова абсурдна мисълта да разговаря с противника
си като с равен в мига на голямото изпитание. И най-важното – да го разбере, да се доближи
до неговите мотиви, да го утеши (стихове 507–511; 516):
Каза така и навея в Ахила печал по баща му.
Хванал ръката на стареца, тихо Ахил го отблъсна.
В спомени те се вглъбиха. Приам за юначния Хектор
горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила,
а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла.
...
трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла.
Още тук може да се открие преходът между стремежа към слава и човечността на най-
силния и в доброто, и в злото мирмидонец. Той вече нееднократно е имал възможността да
защити по-слабите (застава срещу алчността на пълководеца цар Агамемнон в І песен, отстъпва
Бризеида унизен, като проявява разбиране към пратениците на царя; готов е да потърси и
накаже виновника за бедствията, сполетели ахейците, след отказа да се върне на жреца Хриз
дъщеря му; вслушва се в думите на Нестор...). А в последната песен на класическия героически
епос неговият гняв е смекчен при вида на победения от загубите цар Приам, срещу когото
воюва с войските си вече десет години. Показателна е оценката, изразена метафорично
(стихове 517–521):
„Клетнико! Колко страдания ти си понесъл в сърцето!
Как се реши сам-самичък да дойдеш във стана ахейски,
тук, пред очите на същия, който мнозина юначни
твои чеда е погубил? Сърцето у теб е желязно.”
Подобни са мислите на победителя и по-късно, когато проявява неподозираногостоприемство спрямо неочаквания посетител и молител, пристигнал неканен в стана му,
протежиран от боговете. В нестандартната ситуация трябва да се вземе бързо решение, което
да не противоречи не само на божествените, но и на неписаните човешки закони (стихове 618-
620):
„Старче божествен, и ние сега за храна да помислим!
После оплаквай сина си обичан, когато го върнеш
в Троя свещена: че той многосълзен ще бъде за тебе.”
И точно благородството на победителя поражда уважението на победения (стихове
629-632):
Почна Приам Дарданид да се чуди с възторг на Ахила:
колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен.
Също Ахил се дивеше на царя Приама Дарданов,
вгледан във благия образ и в мъдрото слово заслушан.
Чрез разгърнатите сравнения и паралелизма на характеристиките се изгражда една по-
цялостна представа за общуването между представителите на двата враждуващи етноса. Така
и на слушателите стават по-ясни подбудите за участието на Ахил в Троянската война (за слава, а
не за богатство) – въпреки че приема за мъртвия откуп достоен (стих 594). В този момент на
временно примирие се налага изводът, че всеки конфликт би могъл да завърши с помирение, а
не с вражда (стига да има диалог между двете страни). А в случая Ахил се оказва готов за него –
колкото и дълго да е вървял към промяната, колкото и опасно да е предсказанието за
бъдещата му гибел; колкото и необичайна да е ситуацията, в която трябва да вземе важно и за
двете страни решение: да уважи желанието на достойния си противник (стихове 656–670):
„Хайде сега ми кажи, но кажи ми съвсем откровено:
колко дни ти ще погребваш убития Хектор божествен,
толкова дни да почакам, войската от бой да възпирам.”
Богоподобният старец Приам на Ахила отвърна:
„Искаш ли Хектор божествен да бъде погребан от мене,
много ти би ме зарадвал, Ахиле, това ако сториш:
знаеш, че ний сме в града обсадени; далече от Ида
трябва да возим дърва, а пък страх е обхванал троянци,
девет дни бихме желали да плачем над Хектор в двореца,
а на десетия в гроб да го сложим и пир да направим,
на единайсетия ден да издигнем надгробна могила:
чак на дванайсетия ден да воюваме, щом се налага.”
А пък Ахил, бързоног и божествен, отново му каза:
„Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти сам настояваш!
Битката спирам за толкова време, за колкото искаш.”
В ХХІV песен на „Илиада” ретроспективно могат да се доловят основните мотиви на
поемата. Тук си дават среща миналото и настоящето и се предусеща бъдещето (познато за
съвременния възприемател от митовете и легендите за герои, хероси и богове). На базата на
ритуално-обредната система се изгражда представата за обществения строй, който позволява
йерархизацията на човешките взаимоотношения. Съвсем съвременно зазвучава и мотивът за
избора, пред който човек се изправя всекидневно (не само тогава, когато застава пред мисълта
за неизбежната смърт). По-скоро смъртта се оказва не просто край на изпитанията, но и подтик
за сближение между противниците от двата враждуващи етноса. Може би не е никак случаен и
мотивът за отговорността, която поема най-смелият воин пред подчинените си тогава, когато е
удовлетворен от постигнатото – но то предвещава собствения му край. И точно в такава
драматична ситуация победата на разума над гнева като рушително чувство извисява Ахилмного повече, отколкото многобройните убийства на бойното поле.
Новите превъплъщения на смелия боец Ахил в ХХІV песен на „Илиада” не са възможни
по-рано във фикционалното пространство на поемата. Те до известна степен са плод и на
умората след битките, и на претърпените лични загуби, и на дългогодишното откъсване от
близките. По този начин херосът като че ли приключва един важен етап от човешкото си битие.
И възприемателят вече може да го прецени като личност, прекрачила границите на
инициацията (от юноша през млад мъж към зрял човек вследствие на историческите събития).
А за съвременния читател дори втората сюжетна линия (за пристрастията на боговете) остава
встрани. Защото е дошло времето, в което героят сам осъзнава пагубното си участие във
войната (стихове 541–542):
„...а ето, далеч от родина,
горести в Троя създавам на тебе и твоите рожби.”
Ключовото място на ХХІV песен в класическия героически епос „Илиада” се определя и
от новия зрителен ъгъл към проблема за смисъла на човешката жертвеност. Тук, във финала на
поемата за десетгодишната Троянска война, се постига истинският прочит на изминатия вече
път. За въоръжения с нови доспехи Ахил (ХVІІІ песен) той е предимно победоносен. Но едва
след разговора с Приам херосът осъзнава напълно краткостта на живота и невъзможността да
се преживее той отново. До това прозрение най-достойният ахеец стига не без вътрешна
съпротива. Иначе не би и споменал вечно недоволния от поведението му Агамемнон, с когото
помирението практически е невъзможно (стихове 653–655):
„Някой от тях да те види през тая нощ бърза и черна,
мигом ще каже на цар Агамемнон, водач на войските,
може би трудно ще стане да вземеш трупа на сина си”.
Хуманистичните внушения на епическия поет Омир се постигат посредством
вглеждането в поведението точно на Ахил измежду всички герои, действащи в пространството
на творбата, понеже в края той успява да стигне до човеколюбието в проявленията си. Вярно е,
че подобно твърдение се провокира от съвременния поглед на възприемателя към него. Няма
друг персонаж, който би могъл да му съперничи по многообразието на човешките си
превъплъщения в едно несигурно време. И ако се излезе от рамката на епохата, за която сеотнася, в която е създадена, в която е записана и в която се чете творбата, ще се види как през
времето трайно се налагат посланията, подчинени преди всичко на нравствения урок на елина
Омир, свързан с всеобщата скръб и на победените, и на победителите. А по този начин и
походът на Ахил към славата и човечността придобива по-приемливо за съвременния
възприемател лице.
В ХХІV песен най-цялостно по художествен път се утвърждава стремежът на човека към
мир и любов, към толерантност и разбирателство, към земно щастие и добро. Посредством
калокагатията като елемент на античния естетически идеал за прекрасна човешка личност се
стига до онзи модел, който може да бъде следван и през следващите литературни епохи
(колкото и непоследователно и непълно да става това). И неслучайно началото и краят на
„Илиада” се свързват с духа на идеализацията при представянето на темите за приятелството,
за примирението и помирението. А те, от своя страна, са обвързани не просто с
необходимостта от проникването в същността на събитията, а и с осмислянето на
последствията от тях. И колкото и каквито и да бъдат възможните тълкувания на финалната
сцена в епическата поема – във всички случаи става въпрос за трудния път към доброто. И
понеже ценностната мотивация на човешкото поведение е изключително важна (особено в
дните на война) – не е без значение как ще се тълкува всеки жест от страна на основния
персонаж (в случая – Ахил). А както вече става ясно – нужно е да се видят в единство
конкретно-историческите и общочовешките измерения на конфликтите; да се проследят
етапите на общуването между дългогодишните врагове; да се влезе в особеностите на
езическия мироглед, за да се стигне до извода за войната като най-голямото бедствие.
Походът на Ахил в Омировата героическа поема „Илиада” е белязан от опита и
прозрението, от конфликтите и уроците по нравственост, от личните загуби и победите на духа
в най-трагичните моменти на изпитание. Този път е осмислен и от емоционалните преходи (от
изпитваното чувство за немезис до айдос). И ако в началото на поемата Ахил се нуждае от
протекцията на майка си Тетида, то във финала сам стига до големите истини за
необходимостта от преодоляване на всички препятствия по пътя на съпричастието към чуждата
болка. Напрегнатият обществено-исторически момент провокира неговата нравственост още
по-силно под въздействие на срещата с трагизма на нещастния баща Приам, принуден от
обстоятелствата да дойде във вражеския стан не като горд цар, а като съкрушен баща, загубил
и първородния си син в битката за защита на родината. Затова и според митологията смелият
воин напълно заслужено след края на живота си отива на Острова на блажените.
Всички детайли при портретуването на двамата противници, свързани с външния вид, с
поведението и интонацията им, само дообогатяват косвената характеристика за разкриването
на тяхното духовно богатство. Така и помирението на Ахил с Приам в края на песента се
приема като логично следствие от поведението на бащата, докоснал с думите и със
страданието си душата на самоотвержения воин, преодолял горделивостта си и готов да
прояви толерантност и човечност след най-голямата си победа. А славата винаги носи по-
истинско удовлетворение, когато е съчетана с благородство от страна на победителя. Тази
трансфигурация на персонажа омекотява облика му и го прави по-приемлив от гледната точка
на съвременния възприемател.
Така походът на Ахил в контекста на цялата героическа поема „Илиада” води не просто
към човечността на главния герой, а и събужда размисли за изначалната човешка потребност
да се върши добро винаги – дори и в дните на война, на лично страдание, на главоломни
успехи и на непреодолими душевни погроми. Затова и Омировата творба продължава да
събужда размисли за дългия път на човека към самия себе си след поредната среща с избора,
който не може да бъде избегнат.
Забележка: Преводът е на Александър Милев, Блага Димитрова и Георги Батаклиев
________________
ПОНЯТИЯ:
Айдòс – чувство за срам, съвест, дълг, задължение, страхопочитание пред висшата сила на
авторитета, почит към общественото мнение, съсловно чувство, мярка, норма
Аретè – воинска доблест
Афект – силна душевна възбуда, бурна емоционална реакция, дълбоко преживяване, страст
Б£латерална композиция – при която има два плана на действие (в случая – човешки и
божествен)
Епос – един от трите литературни рода; цялостно повествователно произведение
Етнос – племе, народ, народност
Идеализация – показване само на положителните качества на персонажите; представяне на
същественото за героя с оглед идеала на епохата (героична, нравствена и битова)
Инициация – посвещаване в тайнство; процес, при който човекът напуска социума, за да се
завърне след време отново, но вече с нов статус
Калокагат£я – единство на физическа и нравствена красота
Катарзис – пречистване на духа чрез страх и състрадание
Колизия – разтърсващ сблъсък
Легенда – поучителен разказ с характер на притча или иносказание за митологичното в
исторически и човешки родов план
Метаморфòза – пълна промяна, видоизменение
Мимéзис – подражание, художествена условност
Немèзис – чувство за отмъщение и възмездие, възмущение
Острови на блажените (Елисейските полета) – царството на обезсмъртените в битките герои
Поèма – поетически разказ за герои и подвизи, имащи голямо значение за народа
Предание – изображение на исторически значими събития и герои символи
Протèкция – покровителство, поддръжка, знаци от страна на влиятелна личност или институция
Трансфигурация – придаване на нов облик на героя
Траг£чески герой – главен герой, чийто живот завършва катастрофално (класически тип, жертва
на обстоятелствата или страдащ злодей)
Траг£чното – естетическа категория с дълбоко етично въздействие
Хéрос – потомък или син на богове, полубогове или протежирани от богове
Хиперболизация – преувеличаване на положителните качества и на възможностите на героите
Хюбрис – кощунство, грях (убийство, предателство, предизвикателство спрямо съдбата и
боговете)
Въпроси, свързани с търсене в интернет1. Прочетете в интернет мита за Троянската война в „История на античната литература” от
И. М. Тронски и го свържете с последната сцена на Омировата „Илиада”.
2. Допълнете посочените мъничета за Омир в интернет на адрес: bg.wikipedia.org.
3. Включете се в дискусията, дали Троя е имала флота, предложена на следния адрес:
forum.boinaslava.net.
4. Разгледайте данните за Троянската война и картата на Омирова Гърция на адрес: bg.
wikipedia.org.
5. Разгледайте изображенията на Омировите персонажи, за да си изградите по-цялостна
представа за облика на епохата и за бита на участниците в Троянската война.
6. Илюстрирайте последната драматична сцена, когато Приам отива при Ахил, за да
прибере тялото на първородния си син Хектор.
_____________________
Библиография
1. Алманах по литература за 8. клас. В.Т., 1994.
2. Антична литература (Критически текстове). Т. 2. Съст. Гено Генов. Габрово.
3. Антична литература. Енциклопедичен справочник. С., 1988.
4. Аристотел. За поетическото изкуство. С., 1975.
5. Батаклиев, Георги. Антична митология. Справочник. С., 1992.
6. Беноа, Люк. Знаци, символи и митове. Враца, 2001.
7. Богдан, Богданов и др. Литература за 9. клас (профилирана подготовка). С.: Анубис, 2001.
8. Богданов, Богдан и др. Литература за 9. клас (задължителна подготовка). Анубис. С., 2001.
9. Богданов, Богдан и др. Христоматия за 9. клас. С.: Анубис, 2001.
10. Богданов, Богдан. История на старогръцката култура. С., 1989.
11. Богданов, Богдан. Литературата на елинизма. С.: Анубис, 1999.
12. Богданов, Богдан. Омировият епос. С., 1976.
13. Богданов, Богдан. От Омир до Еврипид. Пловдив, 1993.
14. Богданов, Иван. Енциклопедичен речник на литературните термини. С., 1993.
15. Вандерберг, Ф. Съкровището на Приам. С., 1998.
16. Василева, Кети. Литература за 9. клас. Книга за учителя. С.: Анубис, 2001.
17. Вернан, Жан-Пиер. Мит и мислене при древните гърци. С., 1998.
18. Гайер, Карл Фридрих. Митове (форми, примери, тълкуване). С.: ЛИК, 2001.
19. Герджикова, Виолета и др. Литература за 9. клас. Просвета. С., 2001.
20. Герджикова, Мария. Изучаване на старогръцка литература в училище. С., 1995.
21. Гръцка митология. С., 1964.
22. Де, Нерис. Тайният език на сънищата. С.: Енигма.
23. Джордан, Майкъл. Енциклопедия на боговете. С., 1998.
24. Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. С., 1994.
25. Елиаде, Мирча. Окултизъм, магия и културна мода, С., 1976.
26. Кенанов, Димитър и Д. Кръстев. Литература за 9. клас. Велико Търново: Слово, 2001.
27. Кун, Николай. Старогръцки митове и легенди. С., 1994.
28. Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С., 1993.
29. Легенди и предания от цял свят. Съст. Анета Илиева. С., 1989.
30. Литературен речник за ученици. С., 2000.
31. Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. С., 1984.
32. Ников, Иво и др. Учебно помагало по антична литература. С., 1998 .
33. Николова, Д., Св. Черпокова. От разказа към мита. С., 1997.
34. Панов, Александър. Теория на литературата. С., 1995.
35. Парашкевов, Петър. Митът (дидактически прочит). Благоевград, 2000.
36. Помагало по антична литература. С., 1985.
37. Приор, Жан. Универсалните символи. С., 1993.
38. Проп, Владимир. Морфология на приказката. С.: Хр. Ботев, 1995.
39. Радев, Огнян и др. Литература за 9. клас. С.: АБВ, 2001.
40. Роман, Йожеф, Митове, С., 1963.
41. Старева, Л. Боговете и хората на Елада. С., 1993.
42. Стоун, Ъ. Гръцкото съкровище. С., 1989.
43. Табакова, Доротея и др. Литература за 9. клас. С.: Булвест 2000, 2001.
44. Тронски, И. История на античната литература. С., 1952.
45. Фаулър, Роджър. Речник на съвременните литературни термини. С., 1989.
46. Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. С., 1984.
47. Хаджикосев, Симеон и В. Панайотов. Литература за 9. клас. С.: Кръгозор, 2001.
48. Хезиод. Теогония, Дела и дни. С.: НК, 1988.
49. Христоматия по литература за 9. клас. Съст. Доротея Табакова и др. С., 2001.
50. Шевалие, Жан и Ален Геербрант. Речник на символите в два тома. С., 1996.
