ПОХОДЪТ НА АХИЛ В „ИЛИАДА”

ПОХОДЪТ НА АХИЛ В „ИЛИАДА” – ПОХОД КЪМ СЛАВАТА И ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЧОВЕЧНОСТТА (ХХІV ПЕСЕН)


Красимира Кацарска
учител по български език и литература
в езикова гимназия „Акад. Людмил Стоянов”,
Благоевград


Героическата поема на Омир „Илиада” пресъздава една епическа по внушенията си
историческа драма, заключена между диалогизиращо-призивното обръщение в І песен: Музо,
възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев (стих 1) и последния стих на заключителната ХХІV
песен: Спеше Ахил пък навътре в палатката, здраво сглобена. Между тях е вместено
обемното съдържание на един кратколетен човешки живот, белязан от стремежа към слава
(след искрена себеизява) и към приятелство. И ако древните елини се учат от примера на героя
образец Ахил, то е, защото той носи в характера си непримирими на пръв поглед стихии, които
биха желали да се канализират по посока на общуването със себеподобните, за да проличи
физическото превъзходство на хероса. Изграден по принципа на мимезиса, той напълно
отговаря на изискванията на жанра, в рамките на който проявява качествата си на
целеустремена към славата личност.
Походът на Ахил, носител на арете, в старогръцкия епос „Илиада” е път към хуманизма
– постижим единствено след поредица от нравствени колизии, които неизбежно водят силната
личност към катарзис. Вярно е, че ахейският вожд Ахил е персонаж, за когото е характерно
действието, предшестващо мисълта. Като син (според старогръцката митология) на богинята
Тетида и на простосмъртния Пелей той съвместява качества на изключителна по измеренията
си личност. Налага се като тесалийски воин, предводител на мирмидонците, тръгнал да се бие
едва петнайсетгодишен, за да добие слава. В контекста на конкретната епоха, отразена в
поемата (на границата между родовообщинния и робовладелския строй), човешкият живот се
оказва по-маловажен от историческата памет за личността, която сама чертае пътя си към
бъдещето. Затова славата трябва да се заслужи в поредица от битки с достойни противници,
които да бъдат победени.
Темата за гнева на Ахил от І песен, породен от несправедливото и непочтително
отношение на предводителя цар Агамемнон към него, търпи няколко трансформации, преди
да се обвърже с темата за примирението и помирението в ХХІV песен. След загубата на
приятеля Патрокъл заради Хектор – първородният син на троянския цар Приам, убил в
единоборство преоблечения с доспехите на Ахил ахеец – „синът Пелеев” неизбежно търси
възмездие. Омир патетично огласява принципите на конфликтността, като свързва героичните
съдби с основната история, която води до напълно оригиналната тема за човечността във
финалната песен. Желанието на поета е да покаже как Ахил, озовал се твърде близо до
извършването на хюбрис, може да разбере трагизма на човешките чувства, за да се спре по
пътя към злото. В ХХІV песен епикът недвусмислено показва убедеността си, че една война би
могла да завърши в мир и съгласие (стига и двете страни да намерят точния тон, да си послужат
с необходимите жестове, за да стигнат до прозрението на хероса Ахил за съдбата, споделени с
бащата Приам (стихове 524–526; 550–551):
„Никаква полза за никого няма от плач съкрушаващ.
Тъй боговете безсмъртни орисаха клетия смъртен –
все във печал да живее; единствени те са безгрижни.
...
Нищо не можеш да сториш от скръб за сина си погубен:
мъртвия няма да вдигнеш, а ново зло би си навлякъл.”


В заключителната ХХІV песен на „Илиада” за последен път се преплитат божествената и
човешката воля. Посредством билатералната композиция се внушава замисълът на
героическата поема – да се осъществи връзката между желаното и постижимото, между
видимото и същностното. Неслучайно творбата не завършва със смъртта на смелия тесалиец, а
с победата на разума над стихийните страсти, довели го до жестоката саморазправа с троянеца
Хектор в ХХІІ песен. А насилието не печели привърженици. Това даже той – отмъстителят –
вижда и изглежда, вече не се гордее с поведението си. А това е първата крачка към
заслужената пред общността слава, която ще го надживее.
В момента, когато приема диалога с цар Приам (носител на определено трагична
съдба), Ахил вече е готов да разсъждава върху непреходните въпроси за смисъла на човешкия
живот, за приемствеността между поколенията, за примирието и помирението, за дълга към
мъртвите... И не е чудно, че точно след преминаването на афекта смелият воин се изправя пред
истината за човешката воля, която следва божествената, но провокира личността сама да се
справя с проблемите си (стихове 560–570):
„Старче! Недей да ме сърдиш сега! Предрешил съм аз вече
Хектора сам да ти върна, че Зевс ми изпрати вестител –
моята майка Тетида, родена от морския старец.
Зная аз също, Приаме, не можеш от мен да прикриеш:
някакъв бог те доведе при нашите кораби бързи.
...
Мойто сърце не раздразвай, преляно със болки несносни,
за да не би във яда си, макар че ти идваш молител,
зле да постъпя със теб и завета на Зевс да потъпча!”
Граничността на ситуацията е очевидна. Самочувствието на победителя се базира на
надмощието му над най-смелия троянец. Така високата самооценка се припокрива с
възхищението на своите. Но Ахил вече е готов да приеме и чуждата (различната) гледна точка
към човека, загубил свой близък (бащата, а не врагът). И това е праговият момент, след който
не е трудно да изслуша молителя, да сподели и своите терзания и да разбере сходството на
чувствата (болка и гняв заради мъртвия приятел – неутешима скръб за погубения първороден
син). В този контекст на епическото послание е наистина важно да се осъзнаят мотивите за
тръгването към славата чрез добротворство, а не чрез вражда.
Като се има предвид фактът, че е твърде противоречиво отношението и на хората, и на
боговете към смъртта на троянеца Хектор, не е без значение изясняването на въпроса за
връзката между качествата и поведението на Ахил, назован от Приам любимецо Зевсов, като
негов победител. И понеже вече се чувства възмезден за пролятата приятелска кръв, добилият
заслужена слава Ахил бързоног и божествен може да прояви не само съчувствието, но и
благородството си към мъртвия достоен противник Хектор пред неговия съкрушен баща: Сам
го повдигна Ахил и постави на смъртното ложе... (стих 589). В променената ситуация стават
нови и мотивите за действие. В този момент гордостта и отмъстителността са неуместни. С
превъплъщенията си Ахил не само изненадва възприемателя, но и го кара да се замисли върху
подбудите за действие. Защото за първи път така цялостно Ахил показва, че може да бъде
състрадателен, благороден, чувствителен и дори сантиментален и отстъпчив. В основата на
поведението му стои моралът на съчувствието.
Походът на Ахил богоравен към славата е всъщност път към себепознанието (колкото и
рано да е да се заговори за по-дълбоки преживявания в тази далечна епоха). Вярно е, че
чувствата намират само външен израз. Но епическият поет постига героизацията и посредством
другата гледна точка към персонажа. Активният, действен герой нито веднъж не е проявявал
такава толерантност, каквато демонстрира сега. Принципът на миролюбието го стимулира да
постъпи далновидно, за да заслужи уважението на врага си. В момента, когато вижда пред
себе си великия старец Приам, херосът вече е укротен след равностойната битка и може да

разбере мъката на бащата, целуващ ръцете на убиеца на повечето от своите синове (стихове477–484):
Скришом пристъпи великият старец Приам към Ахила,
па коленете му хвана, целуна му кротко ръцете,
зли, мъжегубни, които безброй синове му убиха.
...
Тъй се почуди Ахил, щом съгледа Приама божествен.
Голямото умение на старогръцкия поет да изгражда характери проличава в начина, по
който показва как двамата герои се изправят един срещу друг като равни (посредством
разгърнато сравнение) – въпреки очевидно неблагоприятно стеклите се обстоятелства за цар
Приам. Типичното за старогръцкия класически героически епос повторение на познати вече за
слушателската аудитория факти подсилва въздействието на думите, чрез които по-възрастният
докосва сърцето на по-младия, като му припомня за собствения му баща (стихове 499–506):
„Бе ми единствен останал да брани града и народа,
падна под твойта ръка, защитавайки свойта родина.
Хектор бе той, за когото днес идвам в ахейския лагер,
да го измоля от тебе, и откуп несметен ти нося.
Страх от безсмъртните имай, смили се над мене, Ахиле!
Своя баща припомни си! За жалост съм аз по-достоен!
Върша, каквото от смъртните никой до днес не е сторил:
сам аз целувам ръцете, които сина ми убиха!”
И бащата успява да раздвижи мисълта на воина по посока на сходната им житейска
участ. За подобно деяние е нужна огромна душевна сила – и тя не остава незабелязана и
неоценена от хероса. Вече не изглежда толкова абсурдна мисълта да разговаря с противника
си като с равен в мига на голямото изпитание. И най-важното – да го разбере, да се доближи
до неговите мотиви, да го утеши (стихове 507–511; 516):
Каза така и навея в Ахила печал по баща му.
Хванал ръката на стареца, тихо Ахил го отблъсна.
В спомени те се вглъбиха. Приам за юначния Хектор
горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила,
а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла.
...
трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла.
Още тук може да се открие преходът между стремежа към слава и човечността на най-
силния и в доброто, и в злото мирмидонец. Той вече нееднократно е имал възможността да
защити по-слабите (застава срещу алчността на пълководеца цар Агамемнон в І песен, отстъпва
Бризеида унизен, като проявява разбиране към пратениците на царя; готов е да потърси и
накаже виновника за бедствията, сполетели ахейците, след отказа да се върне на жреца Хриз
дъщеря му; вслушва се в думите на Нестор...). А в последната песен на класическия героически
епос неговият гняв е смекчен при вида на победения от загубите цар Приам, срещу когото
воюва с войските си вече десет години. Показателна е оценката, изразена метафорично
(стихове 517–521):
„Клетнико! Колко страдания ти си понесъл в сърцето!
Как се реши сам-самичък да дойдеш във стана ахейски,
тук, пред очите на същия, който мнозина юначни
твои чеда е погубил? Сърцето у теб е желязно.”

Подобни са мислите на победителя и по-късно, когато проявява неподозираногостоприемство спрямо неочаквания посетител и молител, пристигнал неканен в стана му,
протежиран от боговете. В нестандартната ситуация трябва да се вземе бързо решение, което
да не противоречи не само на божествените, но и на неписаните човешки закони (стихове 618-
620):
„Старче божествен, и ние сега за храна да помислим!
После оплаквай сина си обичан, когато го върнеш
в Троя свещена: че той многосълзен ще бъде за тебе.”
И точно благородството на победителя поражда уважението на победения (стихове
629-632):
Почна Приам Дарданид да се чуди с възторг на Ахила:
колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен.
Също Ахил се дивеше на царя Приама Дарданов,
вгледан във благия образ и в мъдрото слово заслушан.
Чрез разгърнатите сравнения и паралелизма на характеристиките се изгражда една по-
цялостна представа за общуването между представителите на двата враждуващи етноса. Така
и на слушателите стават по-ясни подбудите за участието на Ахил в Троянската война (за слава, а
не за богатство) – въпреки че приема за мъртвия откуп достоен (стих 594). В този момент на
временно примирие се налага изводът, че всеки конфликт би могъл да завърши с помирение, а
не с вражда (стига да има диалог между двете страни). А в случая Ахил се оказва готов за него –
колкото и дълго да е вървял към промяната, колкото и опасно да е предсказанието за
бъдещата му гибел; колкото и необичайна да е ситуацията, в която трябва да вземе важно и за
двете страни решение: да уважи желанието на достойния си противник (стихове 656–670):
„Хайде сега ми кажи, но кажи ми съвсем откровено:
колко дни ти ще погребваш убития Хектор божествен,
толкова дни да почакам, войската от бой да възпирам.”
Богоподобният старец Приам на Ахила отвърна:
„Искаш ли Хектор божествен да бъде погребан от мене,
много ти би ме зарадвал, Ахиле, това ако сториш:
знаеш, че ний сме в града обсадени; далече от Ида
трябва да возим дърва, а пък страх е обхванал троянци,
девет дни бихме желали да плачем над Хектор в двореца,
а на десетия в гроб да го сложим и пир да направим,
на единайсетия ден да издигнем надгробна могила:
чак на дванайсетия ден да воюваме, щом се налага.”
А пък Ахил, бързоног и божествен, отново му каза:
„Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти сам настояваш!
Битката спирам за толкова време, за колкото искаш.”
В ХХІV песен на „Илиада” ретроспективно могат да се доловят основните мотиви на
поемата. Тук си дават среща миналото и настоящето и се предусеща бъдещето (познато за
съвременния възприемател от митовете и легендите за герои, хероси и богове). На базата на
ритуално-обредната система се изгражда представата за обществения строй, който позволява
йерархизацията на човешките взаимоотношения. Съвсем съвременно зазвучава и мотивът за
избора, пред който човек се изправя всекидневно (не само тогава, когато застава пред мисълта
за неизбежната смърт). По-скоро смъртта се оказва не просто край на изпитанията, но и подтик
за сближение между противниците от двата враждуващи етноса. Може би не е никак случаен и
мотивът за отговорността, която поема най-смелият воин пред подчинените си тогава, когато е
удовлетворен от постигнатото – но то предвещава собствения му край. И точно в такава

драматична ситуация победата на разума над гнева като рушително чувство извисява Ахилмного повече, отколкото многобройните убийства на бойното поле.
Новите превъплъщения на смелия боец Ахил в ХХІV песен на „Илиада” не са възможни
по-рано във фикционалното пространство на поемата. Те до известна степен са плод и на
умората след битките, и на претърпените лични загуби, и на дългогодишното откъсване от
близките. По този начин херосът като че ли приключва един важен етап от човешкото си битие.
И възприемателят вече може да го прецени като личност, прекрачила границите на
инициацията (от юноша през млад мъж към зрял човек вследствие на историческите събития).
А за съвременния читател дори втората сюжетна линия (за пристрастията на боговете) остава
встрани. Защото е дошло времето, в което героят сам осъзнава пагубното си участие във
войната (стихове 541–542):
„...а ето, далеч от родина,
горести в Троя създавам на тебе и твоите рожби.”
Ключовото място на ХХІV песен в класическия героически епос „Илиада” се определя и
от новия зрителен ъгъл към проблема за смисъла на човешката жертвеност. Тук, във финала на
поемата за десетгодишната Троянска война, се постига истинският прочит на изминатия вече
път. За въоръжения с нови доспехи Ахил (ХVІІІ песен) той е предимно победоносен. Но едва
след разговора с Приам херосът осъзнава напълно краткостта на живота и невъзможността да
се преживее той отново. До това прозрение най-достойният ахеец стига не без вътрешна
съпротива. Иначе не би и споменал вечно недоволния от поведението му Агамемнон, с когото
помирението практически е невъзможно (стихове 653–655):
„Някой от тях да те види през тая нощ бърза и черна,
мигом ще каже на цар Агамемнон, водач на войските,
може би трудно ще стане да вземеш трупа на сина си”.
Хуманистичните внушения на епическия поет Омир се постигат посредством
вглеждането в поведението точно на Ахил измежду всички герои, действащи в пространството
на творбата, понеже в края той успява да стигне до човеколюбието в проявленията си. Вярно е,
че подобно твърдение се провокира от съвременния поглед на възприемателя към него. Няма
друг персонаж, който би могъл да му съперничи по многообразието на човешките си

превъплъщения в едно несигурно време. И ако се излезе от рамката на епохата, за която сеотнася, в която е създадена, в която е записана и в която се чете творбата, ще се види как през
времето трайно се налагат посланията, подчинени преди всичко на нравствения урок на елина
Омир, свързан с всеобщата скръб и на победените, и на победителите. А по този начин и
походът на Ахил към славата и човечността придобива по-приемливо за съвременния
възприемател лице.
В ХХІV песен най-цялостно по художествен път се утвърждава стремежът на човека към
мир и любов, към толерантност и разбирателство, към земно щастие и добро. Посредством
калокагатията като елемент на античния естетически идеал за прекрасна човешка личност се
стига до онзи модел, който може да бъде следван и през следващите литературни епохи
(колкото и непоследователно и непълно да става това). И неслучайно началото и краят на
„Илиада” се свързват с духа на идеализацията при представянето на темите за приятелството,
за примирението и помирението. А те, от своя страна, са обвързани не просто с
необходимостта от проникването в същността на събитията, а и с осмислянето на
последствията от тях. И колкото и каквито и да бъдат възможните тълкувания на финалната
сцена в епическата поема – във всички случаи става въпрос за трудния път към доброто. И
понеже ценностната мотивация на човешкото поведение е изключително важна (особено в
дните на война) – не е без значение как ще се тълкува всеки жест от страна на основния
персонаж (в случая – Ахил). А както вече става ясно – нужно е да се видят в единство
конкретно-историческите и общочовешките измерения на конфликтите; да се проследят
етапите на общуването между дългогодишните врагове; да се влезе в особеностите на
езическия мироглед, за да се стигне до извода за войната като най-голямото бедствие.
Походът на Ахил в Омировата героическа поема „Илиада” е белязан от опита и
прозрението, от конфликтите и уроците по нравственост, от личните загуби и победите на духа
в най-трагичните моменти на изпитание. Този път е осмислен и от емоционалните преходи (от
изпитваното чувство за немезис до айдос). И ако в началото на поемата Ахил се нуждае от
протекцията на майка си Тетида, то във финала сам стига до големите истини за
необходимостта от преодоляване на всички препятствия по пътя на съпричастието към чуждата
болка. Напрегнатият обществено-исторически момент провокира неговата нравственост още
по-силно под въздействие на срещата с трагизма на нещастния баща Приам, принуден от
обстоятелствата да дойде във вражеския стан не като горд цар, а като съкрушен баща, загубил
и първородния си син в битката за защита на родината. Затова и според митологията смелият
воин напълно заслужено след края на живота си отива на Острова на блажените.
Всички детайли при портретуването на двамата противници, свързани с външния вид, с
поведението и интонацията им, само дообогатяват косвената характеристика за разкриването
на тяхното духовно богатство. Така и помирението на Ахил с Приам в края на песента се
приема като логично следствие от поведението на бащата, докоснал с думите и със
страданието си душата на самоотвержения воин, преодолял горделивостта си и готов да
прояви толерантност и човечност след най-голямата си победа. А славата винаги носи по-
истинско удовлетворение, когато е съчетана с благородство от страна на победителя. Тази
трансфигурация на персонажа омекотява облика му и го прави по-приемлив от гледната точка
на съвременния възприемател.
Така походът на Ахил в контекста на цялата героическа поема „Илиада” води не просто
към човечността на главния герой, а и събужда размисли за изначалната човешка потребност
да се върши добро винаги – дори и в дните на война, на лично страдание, на главоломни
успехи и на непреодолими душевни погроми. Затова и Омировата творба продължава да
събужда размисли за дългия път на човека към самия себе си след поредната среща с избора,
който не може да бъде избегнат.
Забележка: Преводът е на Александър Милев, Блага Димитрова и Георги Батаклиев
________________
ПОНЯТИЯ:
Айдòс – чувство за срам, съвест, дълг, задължение, страхопочитание пред висшата сила на
авторитета, почит към общественото мнение, съсловно чувство, мярка, норма
Аретè – воинска доблест
Афект – силна душевна възбуда, бурна емоционална реакция, дълбоко преживяване, страст
Б£латерална композиция – при която има два плана на действие (в случая – човешки и
божествен)
Епос – един от трите литературни рода; цялостно повествователно произведение
Етнос – племе, народ, народност
Идеализация – показване само на положителните качества на персонажите; представяне на
същественото за героя с оглед идеала на епохата (героична, нравствена и битова)
Инициация – посвещаване в тайнство; процес, при който човекът напуска социума, за да се
завърне след време отново, но вече с нов статус
Калокагат£я – единство на физическа и нравствена красота
Катарзис – пречистване на духа чрез страх и състрадание
Колизия – разтърсващ сблъсък
Легенда – поучителен разказ с характер на притча или иносказание за митологичното в
исторически и човешки родов план
Метаморфòза – пълна промяна, видоизменение
Мимéзис – подражание, художествена условност
Немèзис – чувство за отмъщение и възмездие, възмущение
Острови на блажените (Елисейските полета) – царството на обезсмъртените в битките герои
Поèма – поетически разказ за герои и подвизи, имащи голямо значение за народа
Предание – изображение на исторически значими събития и герои символи
Протèкция – покровителство, поддръжка, знаци от страна на влиятелна личност или институция
Трансфигурация – придаване на нов облик на героя
Траг£чески герой – главен герой, чийто живот завършва катастрофално (класически тип, жертва
на обстоятелствата или страдащ злодей)
Траг£чното – естетическа категория с дълбоко етично въздействие
Хéрос – потомък или син на богове, полубогове или протежирани от богове
Хиперболизация – преувеличаване на положителните качества и на възможностите на героите
Хюбрис – кощунство, грях (убийство, предателство, предизвикателство спрямо съдбата и
боговете)

Въпроси, свързани с търсене в интернет

1. Прочетете в интернет мита за Троянската война в „История на античната литература” от
И. М. Тронски и го свържете с последната сцена на Омировата „Илиада”.
2. Допълнете посочените мъничета за Омир в интернет на адрес: bg.wikipedia.org.
3. Включете се в дискусията, дали Троя е имала флота, предложена на следния адрес:
forum.boinaslava.net.
4. Разгледайте данните за Троянската война и картата на Омирова Гърция на адрес: bg.
wikipedia.org.
5. Разгледайте изображенията на Омировите персонажи, за да си изградите по-цялостна
представа за облика на епохата и за бита на участниците в Троянската война.
6. Илюстрирайте последната драматична сцена, когато Приам отива при Ахил, за да
прибере тялото на първородния си син Хектор.

_____________________
Библиография
1. Алманах по литература за 8. клас. В.Т., 1994.
2. Антична литература (Критически текстове). Т. 2. Съст. Гено Генов. Габрово.
3. Антична литература. Енциклопедичен справочник. С., 1988.
4. Аристотел. За поетическото изкуство. С., 1975.
5. Батаклиев, Георги. Антична митология. Справочник. С., 1992.
6. Беноа, Люк. Знаци, символи и митове. Враца, 2001.
7. Богдан, Богданов и др. Литература за 9. клас (профилирана подготовка). С.: Анубис, 2001.
8. Богданов, Богдан и др. Литература за 9. клас (задължителна подготовка). Анубис. С., 2001.
9. Богданов, Богдан и др. Христоматия за 9. клас. С.: Анубис, 2001.
10. Богданов, Богдан. История на старогръцката култура. С., 1989.
11. Богданов, Богдан. Литературата на елинизма. С.: Анубис, 1999.
12. Богданов, Богдан. Омировият епос. С., 1976.
13. Богданов, Богдан. От Омир до Еврипид. Пловдив, 1993.
14. Богданов, Иван. Енциклопедичен речник на литературните термини. С., 1993.
15. Вандерберг, Ф. Съкровището на Приам. С., 1998.
16. Василева, Кети. Литература за 9. клас. Книга за учителя. С.: Анубис, 2001.
17. Вернан, Жан-Пиер. Мит и мислене при древните гърци. С., 1998.
18. Гайер, Карл Фридрих. Митове (форми, примери, тълкуване). С.: ЛИК, 2001.
19. Герджикова, Виолета и др. Литература за 9. клас. Просвета. С., 2001.
20. Герджикова, Мария. Изучаване на старогръцка литература в училище. С., 1995.
21. Гръцка митология. С., 1964.
22. Де, Нерис. Тайният език на сънищата. С.: Енигма.
23. Джордан, Майкъл. Енциклопедия на боговете. С., 1998.
24. Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. С., 1994.
25. Елиаде, Мирча. Окултизъм, магия и културна мода, С., 1976.
26. Кенанов, Димитър и Д. Кръстев. Литература за 9. клас. Велико Търново: Слово, 2001.
27. Кун, Николай. Старогръцки митове и легенди. С., 1994.
28. Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С., 1993.
29. Легенди и предания от цял свят. Съст. Анета Илиева. С., 1989.
30. Литературен речник за ученици. С., 2000.
31. Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. С., 1984.
32. Ников, Иво и др. Учебно помагало по антична литература. С., 1998 .
33. Николова, Д., Св. Черпокова. От разказа към мита. С., 1997.
34. Панов, Александър. Теория на литературата. С., 1995.
35. Парашкевов, Петър. Митът (дидактически прочит). Благоевград, 2000.
36. Помагало по антична литература. С., 1985.
37. Приор, Жан. Универсалните символи. С., 1993.
38. Проп, Владимир. Морфология на приказката. С.: Хр. Ботев, 1995.
39. Радев, Огнян и др. Литература за 9. клас. С.: АБВ, 2001.
40. Роман, Йожеф, Митове, С., 1963.
41. Старева, Л. Боговете и хората на Елада. С., 1993.
42. Стоун, Ъ. Гръцкото съкровище. С., 1989.
43. Табакова, Доротея и др. Литература за 9. клас. С.: Булвест 2000, 2001.
44. Тронски, И. История на античната литература. С., 1952.
45. Фаулър, Роджър. Речник на съвременните литературни термини. С., 1989.
46. Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. С., 1984.
47. Хаджикосев, Симеон и В. Панайотов. Литература за 9. клас. С.: Кръгозор, 2001.
48. Хезиод. Теогония, Дела и дни. С.: НК, 1988.
49. Христоматия по литература за 9. клас. Съст. Доротея Табакова и др. С., 2001.
50. Шевалие, Жан и Ален Геербрант. Речник на символите в два тома. С., 1996.

ДРАМАТИЧНОТО И ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗИТЕ НА АХИЛ И ХЕКТОР

XXII песен

Храбростта, издръжливостта и дори жестокостта на воините; (ахейци и троянци) в сраженията са качества, които печелят всеобщото признание и уважение на околните. Колкото повече са жертвите, толкова повече са почестите и уважението към героя.
Ахил, синът на Пелей и Тетида, като типичен епичен герой,'също живее според ценностната система на своето време. Овладял до съвършенство изкуството да воюва, с уменията си да тича най-бързо, да хвърля копие най-точно и винаги да бъде пръв в боя, Ахил всъщност доказва и богоравността на човешката природа, макар че той самият е полубог.

Подбудите, които тласкат Ахил към двубоя, са много съкровени и лични - убит е приятеля му Патрокъл, човекът, когото „богоравният” обича най-много от всички. Изпълнен с ярост и с жажда за мъст, ахеецът с цялото си същество е устремен към битката. Той „стремглаво лети по полето”, носи се като стихия и буди ужас и страх у троянци. Физическият му портрет поразява със страховитото си могъщество - сиянието на доспехите му заслепява и смразява враговете му. Чрез разгърнато епично сравнение, Омир внушава зловещата картина на своя герой:

Как сред полето се носи, сияещ
подобно звездата... Между звездите най-светла, тя
лоши поличба вещае...

В това време един обикновен смъртен има смелостта и дързостта да мери ръст с галеника на боговете - Ахил. Когато всички троянци „като плашливи елени” се скриват зад дебелите стени на крепостта, единствен Хектор остава пред Троя да чака Ахил. Нито горещата молба на Приам, нито сърцераздирателния плач на Хекуба могат да променят намерението му и да спрат устрема на героя за последна, решителна схватка с  най-мощния ахеец. Използвайки разгърнато епично сравнение, Омир го представя:

Като лют змей в планините, 
насипан със билки отровни... 
също тъй Хектор стоеше с негаснеща
злоба в душата.

Тежки мисли терзаят благородния троянски вожд в мига преди битката -/гой жали за загубената войска, измъчва го чувство за вина:

Аз не послушах съвета, а щеше да бъде от
полза... Хектор, подведен от своята сила,
погуби народа!

Ако основният мотив в поведението на Ахил е нараненото себелюбие (всъщност мотивите на Ахил са почти винаги само лични - гневи се и жадува отмъщение или защото са му отнели любимата наложница, или защото е убит най-скъпият на сърцето му човек - Патрокъл), то мотивите на Хектор са коренно различни. Освен желанието да докаже себе си, да се прояви като воин и храбрец, той се чувства отговорен за съдбата на своята родна Троя и нейните жители. Това го кара да търси изход и за миг Хектор е склонен на компромис - готов е да сподели с най-големия си враг богатствата на Троя, да се унижи и „смирено” да моли за пощада. Не му е чужд и обикновеният човешки страх пред смъртта. С психологическа проникновеност Омир се докосва до най-интимните преживявания на своя герой, разкривайки неговата чисто човешка емоционалност. Но отрезвяването идва много бързо. Познавайки своя противник, Хектор знае колко той е жесток и коравосърдечен, „няма той мен да пожали”.

Бляскавата поява на Ахил, страшното и зловещо святкане на доспехите му - „подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце”, кара Хектор да изтръпне. Той губи самообладание и побягва. Чрез великолепни сравнения епичният поет внушава трагичната обреченост на „светлия” троянец - той е „гълъб”, треперещ безспир от боязън, а устременият след него Ахил е „сокол-хищник”.

Двубоят между двамата герои е драматичен и неравностоен - един полубог застава срещу обикновен смъртен, макар и не по-малко храбър и силен воин. Ахил, с безогледна жажда за мъст, с бясна злоба, преизпълнен с „диво геройство” се втурва срещу Хектор. Отново ни поразява дълбоката противоречивост в.образа на Ахил - тръгнал да се бие в името на едно красиво човешко чувство - приятелството, той губи власт над себе си, превръща се в роб на чувствата си. Жесток, безсърдечен, студен, той не желае да се вслуша в предсмъртната молба на противника си, неспособен е да изпита уважение към човешката личност.

Обратно, Хектор разкрива цялата си нравствена красота и благородство по време на двубоя. По-цивилизован от противника си и по-човечен, дори когато все още не знае, че боговете са решили съдбата му , той обещава:

Твоето тяло не ще оскверня...
и ти тъй да сториш!

Преодолял у себе си първичния инстинкт, героят се издига над варварските обичаи и предлага на Ахил, независимо от изхода на битката помежду им, да не се гаврят с телата си. Мисълта за Троя не напуска Хектор нито за миг и макар обречен, той за последен път изпълнява воинския си дълг-„като орел” се спуска срещу страшния Ахил. Поведението и смъртта му доказват величието на човешкия дух, което превръща физическото поражение в морална победа. Като приема да се бори срещу съдбата и предопределеността, Хектор всъщност утвърждава истинските стойности на човешкото. Той доказва себе си не чрез грубата сила на насилието, не чрез кървавата победа, а чрез съпротивата на съдбата, чрез желанието да остави след себе си следа и красив спомен:

 ...нещо велико ще сторя,
та бъдните хора да помнят.

Омразата и ожесточението у Ахил са толкова силни, че той посреща с насмешка и заплаха предложението на Хектор. Нито безжизнения труп па противника, нито нестихващите вопли на Приам и Хекуба, нито безкрайната скръб на троянци са в състояние да го трогнат и да смирят гневната му и жадна за мъст душа. Ненаситен в отмъщението си, Ахил се превръща в свиреп звяр, в кръвожаден хищник. Омир/ който по принцип не изразява своето отношение към героите и събитията, в случая, наричайки постъпката на Ахил „дело позорно”, всъщност подчертава своята позиция на хуманист. Епичният поет ни внушава, че и богоподобният Ахил, идеалът на древните за вожд и воин, не е съвършен, че и той е сплав от добро и зло, от красиво и грозно, от низост и възвишеност, о г благородство и жестокост.

По един или друг начин, доказали своята героичност, и двамата герои носят белега на своята трагичност. За Ахил тя се крие в неговата обреченост. Той има право да избира между дълголетието и славата и, според ценностната система на древните, избира краткото, но славно съществуване. Ахил знае, че тук, при Троя, той ще намери смъртта си, знае, че след като убие Хектор, и той ще загине. И въпреки това, разпъван от противоречиви чувства - любов към убития приятел и жажда за отмъщение, той съзнателно тръгва към своята гибел, като приема двубоя с противника.

Хектор, от своя страна, е трагичен в своята безпомощност срещу съдбата и волята на боговете. В двубоя той е сам, изоставен от всички. Ако Ахил губи само собствения си живот, то Хектор губи всичко - живот, семейство, близки и скъпи хора, родина.

Ахил и Хектор - идеалът на Омир за човек и воин

Омировата “Илиада” разказва за военното минало на древните гърци, за времето на ахейските битки. Героическата епопея изобразява най - важните моменти в съдбата на човешкия колектив. Като насочва вниманието си към оня момент, когато се решава изхода на войната, той преплита човешки съдби и характери.
На преден план в Омировата поема е героят, военният вожд. Физическата сила е основното му качество. Телесната сила на героя изразява неговата социална сила. Той е по - силен от обикновения човек, защото стои по - високо от него, защото е водач. Омировият герой е идеал за човек - за човешко достойнство, за физическа и духовна красота. Такива герои в поемата “Илиада” са Ахил и Хектор.
Ахил ,син на цар Пелей и морската богиня Тетида, е млад, красив, властен и силен. Той е отговорен за много човешки съдби, борейки се за справедливост и уважение на войската.
Хектор ,синът на цар Приам и Хекуба ,е противник в боя на Ахил и на елините. Той е хубав, смел и силен какъвто е и Ахил, макар че двамата са твърде различни по живот и по характер. Тези им качества ги правят идеален епически герой.
Една от характерните черти за епическия герой от онова време е печеленето на слава. Животът е мил на всеки човек, но героят може да посветисвоя живот на велико и добро дело. Което без съмнение ще му донесе и слава. Ахил е тръгнал на военен поход и предпочита славата пред дългия и спокоен живот живот. Той е страстна натура и не може да остане спокоен. Различни са лицата, към които са насочени неговите чувства на гняв или на обич, на омраза или милост - Агамемнон, Хектор, Приам. Неговите страдания и обич са действени. След погребението на Патрокъл той запряга колесницата си и влачи с ярост трупа на Хектор. Готов е да убие дори върховния вожд Агамемнон, но плаче при известието за смъртта на Патрокъл. Без жал влачи трупа на Хектор, кълне се, че няма да го даде за погребение, но плаче при вида на престарелия баща Приам и яростта му прераства в голяма човешка добродетел - милост и прошка.
Решил един път да тръгне на поход, той се връща в лютите битки след убийството на приятеля си. Силната обич е премахнала обидата. На преден план е желанието за мъст. Затова и героят тръпне от ужас, че може да умре, без да отмъсти и без да извърши подвиг достоен за вечен помен.
Мислите и делата на Ахил и Хектор са човешки. Така Ахил е представен като млад и смел воин, коййто знае своята храброст и високо цени своето достойнство. Той е избухлив и гневен, но в същото време Омир го представя каато верен другар, привързан и обичащ. Няма друг герой в поемата, който да е толкова много предан на приятелството и дружбата. Няма също и друг герой, който така човешки да се отнася към скръбта на другите.
Хектор е разумно храбър и мрази войната като всепризнато зло. Той изпитва страх като всеки смъртен човек. Разуманата му храброст обаче не го прави беглец пред силен враг. В решителния момент той е готов да застане срещу врага и да се бие като истински древен герой. Сам трябва да се бие с Ахил, защото е върховен троянски вожд във войната. Чувството за граждански дълг у него е твърде силно, макар че то не охлажда и не унищожава неговите бащински и съпружески чувства. Докато Ахил влиза в боя, за да убие убие убиеца на своя скъп приятел, Хектор иска да унищожи врага на отечеството си. Тая разлика между целите на двамата герои издига на вного високо място Хектор.
Драматичната сцена на сетната раздяла с любимата жена и невръстен син спомага да почувстваме дълбоко и осезателно трагичното у Хектор. Човешко е в такъв момент душата да е разпъната на кръст. Колебание и съмнение, жажда за живот и съзнание за нравствен дълг пред Троя и троянци, страх от смъртта и решимост да приеме решителната схватка с Ахил кипят в гърдите му. Този герой, който излъчва физическа сила и лъчезарна красота, носи човешка душа и онази вечна жажда за живот.
Появата на врага, кара Хектор да забрави размислите, доводите, с които се е стремял да укрепи смелостта си, и той побягва. Колко правдиво Омир е разкрил преживяванията, душевното състояние на своя герой в този момент.
Страхливец ли е Хектор? Разбира се, че не е .Тук поетът е подчертал онзи най - силен инстинкт за самосъхранение, който е вечно буден даже и у най-смелите.
Горещото му желание да победи в лютата схватка Ахил, кара Хектор да се изправи величествен, готов за сетна кървава битка. Спуска се в боя като орел, размахвайки меча с безумна смелост.
Храбрият и справедлив герой е обичан от всички троянци и троянки, затова бива оплакван от целия народ.

АХИЛ И ТЕРСИТ - ГЕРОИ АНТИПОДИ

АХИЛ И ТЕРСИТ - ГЕРОИ АНТИПОДИ

(I и II песен)
Сюжетът на I и II песен съдържа много сходства, които се свеждат до следното: Агамемнон постъпва не¬справедливо и срещу него е изразен протест. И в двата случая поводът не е маловажен: в I песен става въпрос за живота на войниците, наказани от бог Аполон заради не¬подчинението на Агамемнон на волята му, а във II песен —.за подигравка с войската чрез обявен недействителен край на войната- Обвиненията срещу Агамемнон са иден¬тични: използва войната за лично обогатяване, не се гри¬жи за подчинените си, проявява алчност и егоизъм. И в двата случая недоволният герой изразява мнение, че ако Ахил не е така отстъпчив, Агамемнон за последен път би обиждал. И двамата протестиращи герои — Ахил в I пе¬сен и Терсит във II песен, се оттеглят от свадата безкрай¬но обидени, но в I песен мнозинството и водачите мъдреци са обезпокоени и се опитват да примирят спорещите, а във II песен протестиращият Терсит е обект на всеобща подигравка, свит под ударите на царския жезъл на Оди¬сеи. Мнозинството сякаш не се вслушва в справедливите думи, а оценява тяхната стойност според това кой ги изрича.
Защо е толкова различно отношението към Ахил и Терсит?
Ахил е митологичен герой, единствен син на мор¬ската богиня Тетида и земния цар Пелей. Този неравен брак е сключен по волята на Зевс, на който Прометей про-рицава да не се жени за Тетида, защото нейният син ще бъде по-велик от баща си. Така Зевс запазва трона си, но остава длъжен към Тетида. Синът й Ахил е лишен от бо¬жествено безсмъртие, но е най-велик между земните ге¬рои. Тетида се опитва да го направи безсмъртен, като на¬трива тялото му с амброзия и го държи над огън. Упла¬шеният Пелей й попречва да доведе делото си докрай. По тялото на Ахил остава само едно уязвимо място — пета¬та, за която майка му го държи над огъня (ахилесова пе¬та!).
За разлика от Ахил Терсит е герой на „Илиада”, но не е митологичен герой. Той е оригинално творение на Омир, въплъщаващо определена художествена идея. Ня ма славно потекло, но поради факта, че така дръзко спо¬ри с царете, му се приписва родство с царска фамилия. . Той е един от многото завоеватели под стените на Троя, Ходът на войната по никакъв начин не зависи от него, докато без участието на Ахил победа над Троя не може да бъде постигната.
Преди да започне войната, Ахил има избор: да участ¬ва в нея и добивайки необикновена слава, да загине млад, или да остане в родината си Фтия и да живее дълго и безславно. Изборът му е въпрос на чест, ето защо избира войната и героичната смърт. Ахил е важна фигура в тази война, от него зависят множество човешки съдби, докато Терсит воюва с традиционния за всеки обикновен войник мотив — задължение и печалба. Омир не крие отрицател¬ното си отношение към този герой. То се усеща още при представянето му във II песен. Авторът нарича Терсит „най-грозен41 от всички; „с гърбица, куц, кривоглед, раме¬нете му хилави бяха вгънати силно навътре и сведени чак до гърдите. Имаше остра глава само с няколко щръкнали косми." Външността на героя е тенденциозно уродлива. , Критериите на Омировото време издигат в култ красота¬та и физическата сила. Терсит обаче не е нито красив, нито силен. Като събира в образа му толкова много фи¬зически недъзи, Омир предполага и недостоен характер. Освен това на външността на героя съответства и името му. „Терсит" е производно от старогръцко съществител¬но със значение „нахалство", „наглост", „дързост".
Подробно описание на външния вид на Ахил не от¬криваме в „Илиада". Изразните средства, чрез които Омир изгражда портретната характеристика на този герой, са най-вече постоянните епитети: „божествен", „богоравен", „бързоног", „богоподобен". ВI песен откриваме още един щрих — руси коси. Това описание само привидно е не¬пълно, защото в него се съдържат най-важните елементи от представата на древните гърци за идеален епически герой — Ахил е прекрасен със своята красота и физическа сила. Той е част от света на боговете. Те бдят над него и му помагат, макар че са решили и смъртта му. Всяко не¬гово желание изпълнява майка му Тетида; Зевс не отказва да изпълни молбата му (I песен), макар че е неоправдано от обида да иска смъртта на другарите си; Хефест изко-вава за него най-прекрасния щит (XVIII песен) и запалва реката Ксанти (XXI песен); Атина му помага да победи Хектор (XXII песен). Красотата и физическата сила на Ахил са съчетани с висока нравственост. Той се включва в Троянската война, за да спази клетвата, дадена пред ба¬щата на хубавата Елена. В сърцето му няма омраза към троянците (1,152-157), а уважение като към достоен враг. Ахил е воин с достойнство. Неговата стихия са битките. В продължение на години наблюдава несправедливостите на Агамемнон, но го почита така, както е прието да се почита царят водач. Терсит — напротив. Той е вечно не¬доволният, вечно мърморещият, „най-лютият враг на Ахила и цар Одисеи" (II, 220). Споровете му с царете, дръзки¬те му и непристойни думи, съпроводени с чести гневни изблици, са добре познати и обикновено се посрещат не¬сериозно.
Гневът на двамата герои изглежда напълно справед¬лив. Те изричат думи с еднакъв смисъл, но ситуациите са различни. Ахил единствен измежду вождовете е загрижен за войниците. Иска всички да чуят волята на бог Аполон и Агамемнон да я удовлетвори. До този момент е имал и други поводи да се противопостави на Агамемнон (1,163-168), но не го прави, за да не уронва престижа на колек¬тивно избрания водач. Протестира точно в този момент, защото животът на войниците за него е по-голяма цен¬ност, отколкото разбирателството с Агамемнон. Ахил но¬си осъзната отговорност за живота на подчинените си, макар че главна заслуга за проявата й има безспорно бо¬гиня Хера. Терсит протестира, когато е прекъснат неговият ус¬трем към родината- Той се чувства измамен и дава воля на чувствата си. Първоначалната радост (II, 144-154) и последвалото безмълвие (II, 211) на ахейците показват съ¬щото желание за по-бързо завръщане в родината, но мно¬зинството безропотно изпълнява волята на цар Агамем-нон. Мисълта за противопоставяне не съществува .в ко¬лективното съзнание. Това е типична черта на родовото общество. Фактът, че има протестиращ (Терсит), говори за късен етап в това общество и за разпадащи се порядки. Поведението на Терсит би могло да организира войската в бунт, но в едно по-късно историческо време.
Срещу Терсит с целия си авторитет застава почита¬ният от всички цар Одисеи. Той се нахвърля с обидни ду¬ми и го нарича най-долен от всички край Троя (II, 245-249), защото говори със злост за царете, а стремежа му към дома смята за признак на страх. Одисеи разговаря с Терсит като с виновно дете, горд със своето превъзходс¬тво. В този дух е и последвалата закана (II, 257-265), че ще го съблече пред всички.
Моментът на противопоставянето на Ахил срещу Ага-мемнон е само началото на неговия неизмерим гняв. Той е натрупван дълго и когато избухва, се превръща в неуправ¬ляема стихия. Цялата „Илиада" е посветена на този гняв. Това не е обикновен гняв на земен човек, а на свръхчовек, от който зависи общото дело. Последствията от този гняв мнозина усещат по-късно, пред лицето на смъртта в обра¬за на „мъжеубиеца Хектор". Идва момент, в който самият Ахил проклина тази демонична сила, която го владее изця¬ло и му отнема най-близкия приятел Патрокъл. Гневът на Ахил е респектиращ. За да не отмъсти веднага, го спират и боговете, и хората. Атина задържа ръката му върху меча с щедри обещания (II, 259-260, 274-284).
На фона на Ахиловия гняв гневът на Терсит пред¬ставлява жалка пародия. Често другарите му го виждат разгневен, но гневът му е краткотраен и без последствия. Изразявайки недоволство срещу Агамемнон, той казва ед¬на истина за него. Тъжният вид на войниците (П, 270) под¬сказва, че и те не са доволни, следователно Терсит изра¬зява общото настроение, макар и по краен начин. Жезъ¬лът и жестоките думи на Одисеи, както и присмехът на войската, бързо задушават бунта му.Изцяло подвластен на чувствата си, Ахил не може да смири гнева си. Увещанията на Нестор не достигат до него. Тъй като е героична личност, крайните състояния са му присъщи. Той не познава колебанието и взема ре¬шение да се оттегли от битките. Никой не го осъжда за протеста му. Превръща се в главен положителен герой в поемата, а Терсит в единствен отрицателен персонаж. Раз¬личната емоционална реакция спрямо двамата се дължи на факта, че са представители на различни прослойки в обществото. Никой не би могъл да помисли за посега¬телство над Ахил, защото той е племенен вожд. Колекти¬вът свързва своите надежди за победа с него, докато про¬тестът на Терсит го поставя вън от обществото. Терсит е наказан, защото нарушава единството на безгласните ма¬си, като дръзва да съди висшестоящите в обществената йерархия.
Двамата герои посрещат обидата по сходен начин — плачат, но и в тази реакция те са различни. Ахил пролива сълзи далеч от чужди погледи и е толкова отдаден на чув¬ството си, че го утешава само мисълта за отмъщение. Не¬говият плач е белег за героичност. Плачът на Терсит сам по себе си е недостоен и унизителен за герой, защото е породен от физическа болка.
Според Омир и представите на неговото време фи¬зическата външност на човека винаги е в съответствие с неговия характер. Ахил и Терсит отговарят на тази пред¬става, Ахил е красив и героичен, а Терсит — грозен, отри¬цание на всичко героично. Терсит вижда само лошото у героите, защото за него героичното е недостижимо. Той никога не може да бъде носител на тази добродетел, за¬това се докосва до нея чрез отрицанието, без да е в състо¬яние да затьмни ореола й.
Преклонението на Омировото време пред героите с преклонение пред съвършенството, изразено не само чрез силата и красотата, но и чрез готовността за саможертва. Този, който не е в състояние да оцени тези качества, се наказва с презрение от колектива. В такова положение се намира Терсит — единственият отрицателен герой в „Или¬ада", Според проф. С, М, Радциг той „не е реален образ, а карикатура14. Художествената функция на този образ е да служи за фон на героичното, като „антигерой", който да¬ва възможност за извисяване на образа на идеалния епи¬чески герой.
- Оценяван от позицията на нашето време, Терсит из¬глежда бунтар, но за времето на Омир подобно разбира¬не на образа е невъзможно, защото обществото не позна¬ва социалния бунт.

АХИЛ И ХЕКТОР – ДВЕТЕ ЛИЦА НА ЕПИЧЕСКИЯ ГЕРОИЗЪМ И СМЕЛОСТ

В поемата на Омир „Илиада” наред с бойните действия се описва животът на древните гърци, светогледа им и тяхната ценностна система. В композицията на „Илиада” ХХІІ песен има важна роля – тя съдържа кулминацията в развитието на действието в поемата. В нея се откриват ярко образите на двамата главни герои – Ахил – от страната на гърците и Хектор – от страната на троянците. Те са въплъщение на героизма, смело-стта, войнската чест, стремежа към слава, чувството на справедливост, благородство, готовност за саможертва, вярност към приятели и любов към семейството. И за двамата е най-важно да загинат достойно на бойното по-ле. Но въпреки това двамата са много различни. Тава се дължи на разлика-та в мотивите им да участват във войната. Хектор е съчетал в себе си кра-сотата със смелост и доблест, които са предизвикани от чувството му за дълг към народ и родина. Ахил също е красив и доблестен, но поведението му е продиктувано от стихийни страсти, ярост и отмъщение.