ДРАМАТИЧНОТО И ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗИТЕ НА АХИЛ И ХЕКТОР

XXII песен

Храбростта, издръжливостта и дори жестокостта на воините; (ахейци и троянци) в сраженията са качества, които печелят всеобщото признание и уважение на околните. Колкото повече са жертвите, толкова повече са почестите и уважението към героя.
Ахил, синът на Пелей и Тетида, като типичен епичен герой,'също живее според ценностната система на своето време. Овладял до съвършенство изкуството да воюва, с уменията си да тича най-бързо, да хвърля копие най-точно и винаги да бъде пръв в боя, Ахил всъщност доказва и богоравността на човешката природа, макар че той самият е полубог.

Подбудите, които тласкат Ахил към двубоя, са много съкровени и лични - убит е приятеля му Патрокъл, човекът, когото „богоравният” обича най-много от всички. Изпълнен с ярост и с жажда за мъст, ахеецът с цялото си същество е устремен към битката. Той „стремглаво лети по полето”, носи се като стихия и буди ужас и страх у троянци. Физическият му портрет поразява със страховитото си могъщество - сиянието на доспехите му заслепява и смразява враговете му. Чрез разгърнато епично сравнение, Омир внушава зловещата картина на своя герой:

Как сред полето се носи, сияещ
подобно звездата... Между звездите най-светла, тя
лоши поличба вещае...

В това време един обикновен смъртен има смелостта и дързостта да мери ръст с галеника на боговете - Ахил. Когато всички троянци „като плашливи елени” се скриват зад дебелите стени на крепостта, единствен Хектор остава пред Троя да чака Ахил. Нито горещата молба на Приам, нито сърцераздирателния плач на Хекуба могат да променят намерението му и да спрат устрема на героя за последна, решителна схватка с  най-мощния ахеец. Използвайки разгърнато епично сравнение, Омир го представя:

Като лют змей в планините, 
насипан със билки отровни... 
също тъй Хектор стоеше с негаснеща
злоба в душата.

Тежки мисли терзаят благородния троянски вожд в мига преди битката -/гой жали за загубената войска, измъчва го чувство за вина:

Аз не послушах съвета, а щеше да бъде от
полза... Хектор, подведен от своята сила,
погуби народа!

Ако основният мотив в поведението на Ахил е нараненото себелюбие (всъщност мотивите на Ахил са почти винаги само лични - гневи се и жадува отмъщение или защото са му отнели любимата наложница, или защото е убит най-скъпият на сърцето му човек - Патрокъл), то мотивите на Хектор са коренно различни. Освен желанието да докаже себе си, да се прояви като воин и храбрец, той се чувства отговорен за съдбата на своята родна Троя и нейните жители. Това го кара да търси изход и за миг Хектор е склонен на компромис - готов е да сподели с най-големия си враг богатствата на Троя, да се унижи и „смирено” да моли за пощада. Не му е чужд и обикновеният човешки страх пред смъртта. С психологическа проникновеност Омир се докосва до най-интимните преживявания на своя герой, разкривайки неговата чисто човешка емоционалност. Но отрезвяването идва много бързо. Познавайки своя противник, Хектор знае колко той е жесток и коравосърдечен, „няма той мен да пожали”.

Бляскавата поява на Ахил, страшното и зловещо святкане на доспехите му - „подобно на блясък от разгорели огньове или от изгряващо слънце”, кара Хектор да изтръпне. Той губи самообладание и побягва. Чрез великолепни сравнения епичният поет внушава трагичната обреченост на „светлия” троянец - той е „гълъб”, треперещ безспир от боязън, а устременият след него Ахил е „сокол-хищник”.

Двубоят между двамата герои е драматичен и неравностоен - един полубог застава срещу обикновен смъртен, макар и не по-малко храбър и силен воин. Ахил, с безогледна жажда за мъст, с бясна злоба, преизпълнен с „диво геройство” се втурва срещу Хектор. Отново ни поразява дълбоката противоречивост в.образа на Ахил - тръгнал да се бие в името на едно красиво човешко чувство - приятелството, той губи власт над себе си, превръща се в роб на чувствата си. Жесток, безсърдечен, студен, той не желае да се вслуша в предсмъртната молба на противника си, неспособен е да изпита уважение към човешката личност.

Обратно, Хектор разкрива цялата си нравствена красота и благородство по време на двубоя. По-цивилизован от противника си и по-човечен, дори когато все още не знае, че боговете са решили съдбата му , той обещава:

Твоето тяло не ще оскверня...
и ти тъй да сториш!

Преодолял у себе си първичния инстинкт, героят се издига над варварските обичаи и предлага на Ахил, независимо от изхода на битката помежду им, да не се гаврят с телата си. Мисълта за Троя не напуска Хектор нито за миг и макар обречен, той за последен път изпълнява воинския си дълг-„като орел” се спуска срещу страшния Ахил. Поведението и смъртта му доказват величието на човешкия дух, което превръща физическото поражение в морална победа. Като приема да се бори срещу съдбата и предопределеността, Хектор всъщност утвърждава истинските стойности на човешкото. Той доказва себе си не чрез грубата сила на насилието, не чрез кървавата победа, а чрез съпротивата на съдбата, чрез желанието да остави след себе си следа и красив спомен:

 ...нещо велико ще сторя,
та бъдните хора да помнят.

Омразата и ожесточението у Ахил са толкова силни, че той посреща с насмешка и заплаха предложението на Хектор. Нито безжизнения труп па противника, нито нестихващите вопли на Приам и Хекуба, нито безкрайната скръб на троянци са в състояние да го трогнат и да смирят гневната му и жадна за мъст душа. Ненаситен в отмъщението си, Ахил се превръща в свиреп звяр, в кръвожаден хищник. Омир/ който по принцип не изразява своето отношение към героите и събитията, в случая, наричайки постъпката на Ахил „дело позорно”, всъщност подчертава своята позиция на хуманист. Епичният поет ни внушава, че и богоподобният Ахил, идеалът на древните за вожд и воин, не е съвършен, че и той е сплав от добро и зло, от красиво и грозно, от низост и възвишеност, о г благородство и жестокост.

По един или друг начин, доказали своята героичност, и двамата герои носят белега на своята трагичност. За Ахил тя се крие в неговата обреченост. Той има право да избира между дълголетието и славата и, според ценностната система на древните, избира краткото, но славно съществуване. Ахил знае, че тук, при Троя, той ще намери смъртта си, знае, че след като убие Хектор, и той ще загине. И въпреки това, разпъван от противоречиви чувства - любов към убития приятел и жажда за отмъщение, той съзнателно тръгва към своята гибел, като приема двубоя с противника.

Хектор, от своя страна, е трагичен в своята безпомощност срещу съдбата и волята на боговете. В двубоя той е сам, изоставен от всички. Ако Ахил губи само собствения си живот, то Хектор губи всичко - живот, семейство, близки и скъпи хора, родина.