Старобългарски глаголически текстове

Първа част
Клоцов сборник

Един от най-рано откритите старобългарски глаголически паметници послужил за уточнване на относителната хронология на възникването на славянската глаголица и кирилица. Фрагмент от пергаментен ръкопис от X век, от който са запазени само 14 листа. Те са били част от огромен кодекс (над 488 листа), съдържащ жития и слова. Ръкописът е бил богато украсен и е принадлежал на владетеля на остров Кърк, Далмация, Иван Франкопан. След смъртта на притежателя си ръкописът е останал без подвързия и е бил разкъсан на няколко части. Сега за тях се съди единствено по 12-те листа, открити в библиотеката на граф Парис Клоц и издадени за първи път от Йериней Копитар (Glagolita Clozianus, 1836). В изданието си Копитар излага своята панонска теория за произхода на кирило-методиевския език и окончателно оборва господстващата до тогава теза на Й. Добровски за ранния произход на кирилицата спрямо глаголицата. Сега тази част от ръкописа се пази в Градския музей (Museo Civico) на град Тренто, Италия.
Другата известна част от ръкописа се съхранява в музея Фердинандеум в Инсбрук, Австрия. Издадена е за първи път от Франц Миклошич първи издава тази част.
Писмото му е обла, висяща глаголица. Запазените листове съдържат четири слова за Страстната седмица, от които две са непълни. Предполага се, че преводът на словата е много старинен, вероятно правен по времето на Кирил и Методий. Едно от словата е анонимно и за него същестува предположение, че е ранно оригинално славянско произведение, познато като Анонимна хомилия.
Литература:
Kopitar, B. Glagolita Clozianus. Vindobonae, 1836. 166 pp.
Miklosich, Fr. Zum Glagolita Clozianus. Denkschriften der Kais. Akademie der Wissenschaften. Phil. -hist. Klasse X, Wien, 1860, 195-214.
Срезневский, И И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы.СПб., 1866. с. 163-220
Oblak, V. Zur Würdigung des Altslovenischen. Archiv für slavische Philologie, 15, 1893, 9-16.
Vondrák, V. Glagolita Clozuv. Praha, 1893. 127 pp.
Облак, В. Няколко бележки върху старославянските паметници. СбНУ,9, 1893. с. 9-16
Jagić, V. Bericht über einen mittelbulgarischen Zlattoust des 13-14. Jahrhunderts. Sitzungberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 139, 1898. 4, 1-72
Thal, G. Textkritische Studien zu Homilien des Glagolita Clozianus. Archiv für slavische Philologie, 24, 1902. p. 514-554
Vondrák, V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913. p. 266-267
Цонев, Б. История на българский език. І. С., 1919. с. 140-142
Огiенко, I.Исторiя церковно-слов янської мови.2. Варшава. 1928. с. 68-71
Vajs, J. Rukovět hlaholské paleografie. Praha, 1932. p. 128-130
Dostál, A. K hlaholskému pismu Clozova zborniku. - Slavia, 25, 1956, 217-220
Dostal, A. Glozianus. Staroslovensky hlaholsky sbornik Tridentsky a Innsbrucky. Fototypicke vydani rukopisu, cyrilsky prepis s poznamkami ke cteni rukopisu recke predlohy s kritickym aparatem; staroslovensky text v latinskem prepise s textove kritickymi poznamkami cesky preklad staroslovenskeho textu index slov a tvaru. Praha, 1959. 400 pp.
Dostal, A. Une datation de l'activite de St. Methode en Grande Moravie. Збoрник радова Византолошког института, 8, 1963. 1, 91-95
Bláhová, E. Homilie Clozianu a Homiliaře Mihanovičeva. Slavia, 32, 1963, 1-16
Marti, R. Die Evangelienzitate im Glagolita Clozianus.In: Colloquium Slavicum Basiliense. Gedenkschrift für Hildegard Schröder [Slavica Helvetica, 16]. Bern, 1981, 443-458


Асеманиево евангелие (Codex Assemani, Асеманиев кодекс)


Старобългарско глаголическо евангелие от втората половина на Х или от началото на XI в. Съдържа 158 пергаментни листа с размер 23x17 см. Краят му липсва, липсва също един лист в средата след л. 49. Текстът е написан в две колони на страница на листовете 1-41а и 42б -116 и в една широка колона на листовете 41б, 42а и 117-158. Всяка страница съдържа 26-30 реда текст; личат ясно следите от хоризонтално разчертаване на пергамента с острие, като са прибавени и по 4 (2) вертикални линии за ограничаване на колоните. В основния текст, т.е. в текста, писан от главния преписвач на евангелието, буквите не висят от линиите (т. нар. „висящо писмо"), а или са стъпили върху тях, или стоят между тях. Този факт сочи известна връзка с висящото писмо и, нов А.е. то е използувано, при това много неумело, само от втория преписвач, който е възстановил след известно време повредения (изтрит, избледнял) стар глаголически текст в трите колони 29c, 29d и 30a. Ръкописът е добре запазен и е много красив; най-красиво в него е самото глаголическо писмо със закръглени форми на буквите. То е по-служило като образец за формите на печатната глаголица, използувана от втората половина на XIX в. за издаване на древни глаголически паметници. Заглавните са цветни и богато орнаментирани; с различни по цвят бои са изписани литургическите указания и по-големите букви; много интересни са инициалните букви, които са оформе-ни художествено и с илюстративна цел на места са украсени с изображения на Христос, на Христос и самарянката, на Христос и слепеца, на Христос и Лазар, на Козма и Дамян, на Йоан Кръстител, на Петър и Павел и на други лица от евангелските разкази. Листовете са разположени по осем в тетрада, като в някои от тетрадите (4, 7, 11 и последната) броят им е нарушен. Отделните тетради са номерирани от самия преписвач с глаголически знаци, повечето от които личат добре и днес (само три знака не са се запазили). Асеманиевото евангелие се съхранява във Ватиканската библиотека в Рим под № 3 между славянските ръкописи (Соd. Vat. Slav. 3).
По тип Асеманиевото евангелие е изборно евангелие (апракос), кратка редакция, с месецослов, също кратка редакция. Първата част на ръкописа е изборно евангелие по реда на съботните и неделните четения, като се започне от Великден; втората част съдържа календарни бележки за християнските празници и чествуваните на съответния ден светци и избрани евангелски откъси, влизащи в службата през този ден (службите най-често са общи). В този си вид Асеманиевото евангелие е интересен обект за подробни текстологически проучвания както на изборното евангелие, така и на синаксара му. В досегашните изследвания преобладава мнението, че от всички старобългарски и други запазени стари славянски евангелия текстът на Асеманиевото евангелие стои най-близо до първоначалния слав. превод на Евангелието, направен през третата четвърт на IX в. от солунските братя Кирил и Методий на един югоизточен по тип български диалект. Смята се, че от известните стари редакции на изборните евангелия (прасирийска, източна, или визaнтийска, и западна, или александрийско-италийска) Асеманиевото евангелие се доближава най-често до т. нар. „смесен кодекс" от IX-Х в., който носи особеностите както на византийската (Константинополската), така и на прасирийската редакция. Потвърждаването на тази констатация е важна задача и за бъдещите изследвания, тъй като в науката съществува мнение, че Константин-Кирил е познавал много добре стария сирийски превод на Евангелието и при своя превод се е придържал може би към него.
В отделни моменти текстът на Асеманиевото евангелие се различава от обичайната практика на гръцките ръкописи от същия тип. Различията очевидно са се появили в протографа и другите междинни преписи, произлизащи от места, свързани с традициите на Охридското книжовно средище. Тези отклонения засега са само откривани, регистрирани и обяснявани, а в бъдеще предстои да се пристъпи към цялостна реконструкция на най-стария Кирило-Методиев текст. Много голям интерес предизвиква и синаксарът в основния текст на Асеманиевото евангелие. Текстологическото му проучване сочи паралели с някои гръцки синаксари от Х и началото на XI в. Особено важно е обстоятелството, че в този синаксар се намират най-старите вести за празнуване паметта на Кирил, Методий и Климент Охридски - едно от ярките доказател-ства за бълг. произход на паметника. Дадена е и годината на Климентовата смърт (916).
В Асеманиевото евангелие има много и интересни приписки, литургически указания и маргинални бележки. Те са няколко пласта - от различни автори и от различни десетилетия, дори векове. Някои от тях са излезли от ръката на основния преписвач - надписите вътре в текста, с които се означава началото на всяко четене, и бележките (с глаголица), с които се предписват текстът и пеенето (т. нар. литургически бележки. Повечето приписки са кирилски. Проучванията в последно време се съсредоточават главно върху тях, защото не са изцяло изследвани, а е ясно, че почти всички са писани по време, когато Асеманиевото евангелие с неговото глаголическо писмо все още е служело за църковна употреба. ... Досега няма единно мнение в науката за стойността на тези приписки. Палеографските и езиково-правописните им особености обаче налагат необходимостта да се провери прецизно отношението им към основния глаголически текст, още повече, че този текст е бил поправян на повредени (изтрити) места от по-късна ръка с глаголица с едноеров правопис, а в самото начало на ръкописа и с кирилица. ...
За времето на възникване на Асеманиевото евангелие са изказвани и продължават да се изказват различни предположения. Днес мненията се колебаят между средата или втората половина на Х в., от една страна, и началото на XI в., от друга. Различните подходи към този въпрос дават и различни резултати в посочените граници.
Асеманиевото евангелие е намерено през 1736 от учения-ориенталист Йосиф Симон Асемани, виден католически деец и тогавашен префект на Вати канската библиотека в Рим. По време на второто си пътуване в Близкия изток той го вижда в един славяногрц. манастир в Ерусалим, купува го от монасите и след време го донася в Рим заедно с други ръкописи. Поканен от Асемани да се произнесе върху старинността на новооткритото евангелие, Матей Караман, без да извърши основно проучване, изказва предположение, че ръкописът е много стар и не е възникнал по-късно от прочутия Свидас (1081). Тази първа оценка, ма-кар и под формата на догадка, е твърде точна. Тя остава обаче изолиран факт през целия XVIII в. Трябва да се има пред вид, че Асеманиевото евангелие е първият старобълг. глаголически паметник, видян от научния свят, който по това време още далеч не е имал представа за съществуването на най-старите славянски глаголически школи. Асемани умира през 1768 и след известно време неговият роднина, апамейският архиепископ Стефан Еводий Асемани предава евангелието на Ватиканската библиотека, наречено вече с името на своя откривател.
Литература:
Assemani, J .S. Kalendaria eccelesiae universae.Roma, 1750, 568p.
Bobrowski, M. Codices slavici Bibliothecae Vaticanae.- In: Scriptorum Veterum Collectio Vaticanis Codicibus. Actes Vaticanae, 1820, 7, Kalendaria Julii. Romae, 1820.
Dobrovsky J. Institutiones Linguae slavicae dialecti veteris. Vindobonae, 1822. p. 688-689.
Bobrowski, M. Codices slavici Bibliothecae Vaticanae. - In: Maius, A. Catalogus codicum Bibliothecae Vaticanae. Codices Orientales.Romae, 1831, p. 105-106.
Kopitar, B. Glagolita Glozianus. Vindobonae, 1836, p. IV, X, XXV, XXVIII.
Kopitar, B. Hesychii glossographi discipulus et… Vindobonae, 1839, p.39-44.
Silvestre, J. B. Paleograpfie universelle. 4. Paris, 1841, p.242-243.
Срезневский, И.И Древние писмена славянские. Спб., 1848, с. 36.
Григорович, В.И. Статьи , касающиеся древнего сравянского языка. Казан, 1852, 62-63, 73-74.
Григорович, В.И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. Спб., 1852, с. 6, 10, 32-33.
Шафарик, П. Й. Взгляд на древность глагольской писменности.-ИИАН по ОРЯС, I, 1852, с. 367-389
Safarik, P. J. Pamatky hlaholskeho pisemnietvi. Praha, 1853, p. VII-VIII, 43-47.
Бодянский, О. М. О времени произхождения славянских письменл. М., 1855, с. 307.
Срезневский, И.И. Ватиканское глаголическое евангелие - ИИАН по ОРЯС, 10 , 1861-1863, л. 10, с. 160.
Racki, Fr. Uvod. - In: Assemanov ili Vatikanski evangelistar. Zagreb, 1865, p. V- XII, C-CXIX.
Jagic, V. Uvod. - In: Assemanov ili Vatikanski evangelistar. Zagreb, 1865, p. XII-XCIX.
Vondrak, V. Altslovenische Studien. Uber das gegenseitige Verhaltnis der altesten Evangelientexte.- Sitzungsberihte der philosophischhistorischen Classe der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften zu Wien, 122, 1890, p. 53-67.
Леонид архим. О родине и происхождении глаголицы и об ее отношени к кириллице. Спб., 1891.
Ягич, В. Глаголическое письмо.- В: Энциклопедия славянской филологии. 3.Спб.,
Цонев, Б. История на българский език. I. С., 1919, с. 163, 176-178.
Mladenov, St. Assemanski albo Watykanski Ewangeljars.- In: Slownik starozytnosci slowianskich. Zeszyt probny. Warszawa, 1934, p. 1-3.
Романски, Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 19-27, 271-369.
Иванова-Мавродинова, В. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи.- Изкуство, 15, 1956, 7, с. 10-16.
Стоянов, Ст., М. Янакиев. Старобългарски език. Текстове и речник. С., 1965, с.43-51.
Велчева, Б. Глаголицата и школата на Климент Охридски. - Кл. Охр., с. 133-141.
Райков Б. Ранни календарни вести за Климент Охридски. - Кл. Охр., с. 321, 322.
Велчева, Б. Към Добромировото евангелие.- В: Славистичен сборник. С., 1968, с. 126-128.
Илчев, П. Към проблема за езиковата сегментация на старобългарските текстовел . БЕ, 19, 1969, 3, с.220-228.
Илчев, П. Старобългарските алограми и тяхната дистрибуциял. - ККФ 2, с. 321-340.
Добрев, Ив. Глаголическият текст на Боянския палимпсест. С., 1972, с. 13-14.
Иванова - Мавродинова, В. Култура и изкуство през време на Първата българска държава. Глаголически ръкописи. - В: История на българското изобразително изкуство. I. С., 1976, с. 103-108.
Djurova, A. Die bulgarische Miniatur und das bulgarische Ornament im 10. bis 14. Jahrhundert. - Codices manuscripti, 4, 1978, p. 9-20.
Джурова, А., Б. Димитров. Славянски ръкописи , документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана IX-XVII в. С., 1978.
Иванова-Мавродинова, В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. - В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 190-193.
Джурова, А. Към въпроса за оформянето и украсота на старобългарските глаголически и кирилски паметници.- В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев, С., 1980, с. 308- 312.
Велчева, Б. Проблеми на глаголическата писменост.- ККФ 3, с. 167-171.
Джурова, А. Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, с. 17-21, 23, 27.
Иванова-Мавродинова, В., А. Джурова. Асеманиевото евангелие. Старобългарски глаголически паметник от Х в. I. Художествено-историческо проучване. С., 1981.
Минев, Д. Асеманиево евангелие. - В: Кирило-методиевска енциклопедия. 1. С., 1985, с.124-134.
Икономова, Ж. Асеманиево евангелие. -В: Старобългарски енциклопедичен речник. С., 1992, с.43-44.
Джурова, А. Украсата на Ватиканския кирилски палимпсест : Vat. gr. 2502, С., 2002.


Мариинско евангелие

Старобългарско четириевангелие от Х в. Съдържа 173 л. пергамент, писани с обла глаголица, по 30 реда на страница. Намерено е през 1845 г. от известния руския славист В. Григорович в светогорския скит „Св. Дева Мария", откъдето произлиза и името му. Началото и краят на ръкописа са изгубени - липсва текстът от Матей 1, I-5,23, попълнен в Ягичевото издание с текст от Дечанското евангелие от XIII в., и Йоан 21:18-21:25. В средата липсват л. 134 (Йоан 1:1-5:23), на мястото на който по-късно е вмъкнат лист с кирилско писмо, и л. 167 (Йоан 18:13-18:29), заменен в изданието на Ягич с текст от Зографското евангелие. Пред евангелията от Лука и Йоан има миниатюрни изображения на съответните евангелисти. Паметникът произхожда от югозападната българска глаголическа традиция. Първоначалното предположение на В. Ягич във връзка със западна сърбо-хърватска езикова област днес няма под-дръжници. Най-вероятно ръкописът е писан някъде в югозападна българска говорна област, Мариинското евангелие показва подчертана архаичност в областта на морфологията; фонетиката му отразява по-късна фаза от раз-витието на старобългарския език, а в лексикално отношение следва първоначалния Кирило-Методиев евангелски превод. Днес запазените части на паметника се намират в различни книгохранилища. Основната му част (171 л.) са в Григоровичевата сбирка в РГБ (Григ. 6 или Муз. 1689); два л. от ръкописа, известни като Михановичеви листа, се съхраняват във Виенската национална библиотека (Cod. Slav. 146).
Литература:
Miklosich, Fr. Glagolitisches Fragment: Evang. Joann. 19.9 bis 19.28. In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 1. WIen, 1851, 261-263.
Григорович, В. И. 1. Предварительные сведения, касающиеся литературы церковно-славянской. 2. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. В: В. И. Григорович. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, 53-70, 74
Шафарик, П. И. Взгляд на древность глагольской письменности. ИОРЯС, 1, 1852, 369
Срезневский, И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. ИОРЯС, 1, 1852, 85, 103-104
Срезневский, И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. 4. Глагольское четвероевангелие В. И. Григоровича. ИОРЯС, 2, 1853, 241-247.
Šafařík, P. J. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, VIII-IX, 47-50
Berčić, J. Chrestomathia linguae veteroslovenicae charactere glagolitico e codicibus, codicum fragmentis et libris impressis. Pragae, 1859, 66-69.
Срезневский, И. И. Из обозрения глаголических памятников. Известия Императорского археологического общества, 4, 1863, 1, 1-16
Срезневский, И. И. Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, 91-115, 157-162
Викторов, А. Е. Собрание рукописей В. И. Григоровича. М., 1879, 6.
Jagicćр V. Prolegomena. In: Quattor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berolini, 1879, XXXVIII-XLV.
[Ягич, В.] Евангелие от Луки. Из глаголической рукописи XI в. СПб., 1880-1881, 110 с.
Ягич, В. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности (Specimina linguae palaeoslovenicae). СПб., 1882, 9-13.
Ягич, В. Памятник глаголической письменностй. Мариинское четвероевангелие с примечаниями и приложениями. СПб., 1883.
П Бузук, П. Замечания о Мариинском евангелии. - Изв. ОРЯС, т. 29, 1924, 1925, 307-368.
Григорович, В. Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань, 1877, с. 72.
Милетич, Л. Особеностите на езика в Мариинския паметник. - Периодическо списание, 5, 1886, 19-20, 219-252.
Тихомиров, Н. Б. Каталог русских и славянских пергаменнвд рукописей XI-XII вв., хранящихся в Отделе рукописей Государственной библиотеки СССР им. В. Ленина. - Записки Отдела рукописей, 1962, вып. 25, 144-148, 154-159.

Втора част
Зографско евангелие

Един от най-старите старобългарски паметници, които са оцелели до наши дни. Написано е върху пергамент с глаголица навярно към края на Х в. или през първата половина на XI в. Наречено е по името на Зографския манастир в Света гора, чието притежание е било. През 40-те г. на XIX в. за съществуването му са знаели Неофит Бозвели, Антун Миханович (австрийски консул в Цариград, който през 1843 посещава Света гора) и Виктор И. Григорович, който през 1844 също е бил в Света гора и чрез Неофит Бозвели се е мъчил да вземе и да отнесе със себе си ръкописа. През 1860 българското монашеско братство връчва паметника на П. И. Севастианов като дар за руския император Александър II (1855-1881). Евангелието е било предадено в Императорската публична библиотека в Санкт Петербург (дн. Российская национальная библиотека), където се намира и сега (сигнатура: глаг. 1).
Първоначално Зографското евангелие съдържало пълния текст на четиримата евангелисти. Писано е с две мастила. Едното е тъмно, с кафеникав оттенък, а другото е светлокеремидено. С тъмно мастило са написани евангелският текст и съдържанието на евангелието от Лука (заглавията на Амониевите глави от Лука пред евангелието от Лука). С червено мастило са написани заглавията на всички Амониеви глави вътре в текста (заглавията са поместени в горното и долното поле на страниците). В самия евангелски текст с червено мастило са написани и първите няколко думи от началото на всяка Амониева глава, а също и всяка първа буква от главите по Евсевиевия канон. Евсевиевият канон (указанията за успоредните места в евангелския текст) е поместен в лявото поле на страниците. Имената на евангелистите и означенията на главите са с тъмно мастило, а означенията за канона са по правило с червено мастило. Вероятно в началото на З.е. са били поместени и таблиците на Евсеевия канон. В сегашния си вид З.е. съдържа текста на четиримата евангелисти - от Матей 3:11 до края на Йоан. Началото и отделни вътрешни листове на ръкописа са изгубени. От първоначалния старобълг. текст са оцелели 272 л.
Липсват Мт 1-3:10, 9:12-21, Мр 3:30-4:11, 16:14-20, Лк 4:5-27, 13:28-14:2, 24:30-44, Йоан 3:12-35, 17:12-24, 20:3-27. От текста на Матей много отдавна (още в края на XI в. или в началото на XII в.) е изчезнала една цяла тетрада (от гл. 16:19 до 24:20). Този текст е бил допълнен към началото на XII в.от по-нов глаголически преписвач, който е използувал за писане пергамента на друго, по-старо глаголическо евангелие. Ето защо вмъкнатата тетрада на Зографското евангелие е палимпсест - под по-новия глаголически текст личат отделни глагoлически букви от по-старо четириевангелие, което е било изтрито, за да се запише попълващият текст. Той съдържа Мт 16:19-17:5 и 17:23-24:20, т.е. и във вмъкнатата част има изпаднал лист. С други думи, Зографското евангелие съдържа три глаголически и един кирилски текст. Единият глаголически текст е основният (272 л.), другият глаголически текст (16 л.) се намира във вмъкнатата тетрада, а третият глаголически текст, който едва се вижда с невъоръжено око, се намира в палимпсестовите листове на вмъкнатата тетрада (засега са разчетени, и то не изцяло, само 6 от всичко 30 палимпсестови страници; разчетените откъси са част от четириевангелие - Мт 18-24. След глаголическия евангелски текст в края на паметника през XIII в. е бил добавен кирилски синаксар (16 л.).
През среднобългарската епоха първоначалният текст на Зографското евангелие е бил преправян и допълван от множество по-късни глаголичееки и кирилски редактори. Глаголическите прпписки се отнасят най-вече към евангелските откъси, които са се чели на големите църковни празници (Рождество Христово, Благовещение, Възкресение). Две кирилски нриписки на л. 83б и л. 224б съдържат български народни имена от втората половина на XII в. или началото на XIII в. Най-много преправки произхождат от неизвестен кирилски редактор от XIII в., който е сверил глаголическия текст с някакво друго виз. или среднобълг. евангелие и е запълнил пропуските на първия преписвач. Друг по-нов кирилски преписвач от XIII в., който нарича себе си "Иоан грешний йерей" (кирилска приписка на л. 288), е нанесъл с червено мастило по полетата на ръкописа евангелските глави (по Евсевий) и е отбелязал празниците, на които се четат евангелските откъси от отделните страници.
Украсата на по-стария текст се състои от три заставки и три главни букви в началото на евангелията от Марко, Лука и Йоан (л. 84, л. 131, л. 225). В началото на по-новия кирилски синаксар също има отделна заставка. ...
По своите палеографски особености З.е. се отнася към т.нар. обла (кръгла) глаголица. Малко по-ъглести (четвъртити) букви има само в допълващата част (л. 41-57 в сегашния ръкопис). Висящо е само писмото на заличения глаголически текст от палимпсестовата част. Външният вид на буквите в З.е. е най-сходен с външ-ния вид на буквите в Асем. ев. Еван-гелският текст е написан със сравни-телно дребен почерк, но още по-дребен е почеркът на Евсеевия канон. А трите заставки (към евангелията на Марко, Лука и Йоан) са написани с по-едри букви, чието начертание не е толкова старинно, колкото на едрите букви в Клод. сб. Главните букви са сравнително слабо уголемени, а някъде се отличават само по червеното мастило, с което са написани. Употребяват се пре-димно в началото на отделните глави (по Евсевий). Когато са в началото на реда, те обикновено са изнесени в лявото поле.
Като основен старобълг. паметник З.е. е било проучвано многократно. Първото описание е било направено от В. И. Григорович („Очерк путешествия по Европейской Турции". М., 1877, с. 58-61). Още през 1856 И. И. Срезневски издава части от него (Йоан: 1:1-17, Мр 1:1-8, 16:1-8) в кирилска транслитерация по препис, който му е бил доставен от българина К. Петкович. През 1857, докато се е намирало в Света гора, З.е. е фотографирано от П. И. Севастианов. По снимките на Севастианов през 1859 В. Ханка издава с глаголически букви текста от л. 62б-63, 66б-67 (Мт 25:29-40; 26:34-35). През 1863, когато ръкописът е вече в Санкт Петербург, Срезневски издава наново отделни откъси с глаголически и кирилски букви. През 1879 целият текст на З.е. (без синаксар? и палимпсестовите части) е отпечатан в кирилска транслитерация от В. Ягич в образцово за времето си издание, което е запазило високите си научни качества и до днес.
Отделни пропуски и грешки в изданието на Ягич посочва Н. К. Грунски, стотици допълнения и поправки публикува в специална студия през 1961 Л. Мошински. През 1971 са отпечатани и разчетените откъси от палимпсестовата част на паметника. Снимки от паметника през различно време и на различни места публикуват В. Ягич (литографско копие), Л. Гайтлер, Н.К. Грунски, Н. М. Карински, И. Огиенко, П. А. Лавров, Мошински и др. Ръкописът е изследван многократно. С отделни езикови (главно фонетични) особености се занимава през 1876 Ягич. Съотношението между различните типове аорист в З.е. е разгледано от О. Видеман. В редица свои студии през 20-те г. Н. Ван Вейк си поставя за цел да докаже, че във втората част на текста (у Лука и особено у Йоан) има по-древни езикови черти, отколкото у Матей и Марко. С част от изводите на Ван Вейк не е съгласен Й. Курц, който прави критична оценка на извършеното преди него и изнася нови факти и подробности. По-друга насока имат изследванията на Мошински през 60-те г. Авторът се стреми да открие в ръкописа типично апракосевангелска част, която от езиково гледище е по-стара, и типично четириевангелска част, която от езиково гледище е по-нова. Мошински замисля и цялостно, най-подробно езиково изследване на З.е., от което досега е обнародвана само първата част. Работите на Ван Вейк, Курц и Мошински съдържат подробни и добре систематизирани статистически сведения във връзка със засегнатите езикови въпроси. Палеографските особености на З.е. в сравнение с другите старобълг. глаголически ръкописи се посочват в общите ръководства по глаголическа палеография на Ягич и Й. Вайс. Най-главните езикови особености на З.е. се изтъкват в граматиките на Ван Вейк (фонетика) и П. Дилс (графика и морфология). Лексикалните особености могат да се проследят по разночетенията, които Ягич прилага към изданието на Мар. ев.
Литература:
Срезневский И. И.Исследования о древних памятниках старославянской литератури. СПб., 1852, 86 с.;
Срезневский И. И. Известие о глаголическом четвероевангелии Зографского монастыря. ИИАН по ОРЯС, 4, 1855 - 1856, с. 369-377;
Ганка В. Начала священного языка славян. Прага, 1859, 48 с.;
Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников.Известия императорского археологическото общества, 4, 1863, 2, с. 93 - 119;
Срезневский И. И. Календарные приписки кириллице в глаголических рукописях. 2. Из Зографското евангелия. В: Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1875 (СОРЯС, 1, 1867, 6, с. 69-76);
Jagic, V. Studien über das altslovenisch-glagolitische Zographos-Evangelium. Archiv für slavische Philologie, 1, 1876, 1-55; 2,1877, р. 201 -269;
Leskien, А. Zograph. Evang. Marc. 1.6. Archiv für slavische Philologie,2, 1877, р. 191-192;
Jagic, V.Quattor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis nunc Petropolitanus.Berolini, 1879, 224 р. (фотот. изд. Graz, 1954);
Geitler, L.Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, 213 р.;
Wiedemann, O. Beiträge zur altbulgarischen Konjugation. St. Petersburg, 1886, 157 рp;
Каринский Н.Хрестоматия по древне-церковно-славянскому и русскому языкaм. 1. Древнейшие памятники. СПб., 1904, 229 с.;
Грунский Н. К Зографскому евангелию. СОРЯС, 83, 1907, 3, с. 1-51;
Leskien, A. Die Vokale Ъ, Ь in den Codices Zographensis und Marianus. Archiv für slavische Philologie, 27, 1905, 321-349;
Ягич В. Глаголическоe письмо. В:Энциклопедия славянской филологии. 3., СПб., 1911, с. 51-262;
Van Wijk, N. О рrоtоtурiе cerkiewnos&lstroke;owiańskiego Codex Zogphensis. RS, 9, 1921, 1-14;
Ван-Вейк Н. Еще раз о Зографском четвероевангелии. Slavia, 1, 1922, 215-218;
Кurz, J. Několik poznámek k staroslovanskému ĉetveroevangeliu Zografskému. LF, 50, 1923, 229 - 232;
Van Wjik, N. Zu den altbulgarischen Halbvokalen. 4. Der Umlaut der Halbvokale im Codex Zographensis.Archiv für slavische Philologie, 39, 1925, 15 - 43;
Лавров П.Кирило та Методiй в давньо-слов'янському письменствi.Ки&idia;в, 1928, 340-342;
Огiенко Iв.Пам'ятки старо-слов'янсько&idia; мови Х - XI вiкiв. Варшава, 1929, 494 с.;
Кurz, J. K Zografskému evangeliu.Slavia, 9, 1930, 683-696; 11, 1932, 385-424;
Van Wijk, N.Geschichte der altkirchenslavischen Sprache.Berlin und Leipzig, 1931.
Diles, P. Altkirchenslavischen Grammatik. Bd. 1. Heidelberg, 1932, 8;
Гранстрем Е. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей.Ленинград, 1953, с. 77 (глаг. 1);
Moszyńsky, L. Ze studiów nad rękopisem kodeksu Zografskiego. Wrocław, 1961;
Moszyńsky, L. Warstwy jeęzykowe w Kodeksie Zografskim. In: Z polskich studiów sławisycznych, 2, 1963, 237-265;
Добрев Ив. Към въпроса за прототиповете на старобългарския глаголически тетраевангелски текст Соdex Zographensis. БЕ, 17, 1967, 2, с.144 - 146;
Илчев П. Към първоначалното състояние на глаголическата графическа система. ЕЛ, 24, 1969, 5, 29- 39;
Galabov, Iv. Onomastisches aus dem Zographensis. In: Serta slavica in memoriam Aloisii Schmaus. Muänchen, 1971, 171-178;
Добрев Ив. Палимпсестовите части на Зографското евангелие. - ККФ 2, 157 - 164; Добрев И в. Къде е писано Зографското евангелие и странствувало ли е то из западнославянски земи. БЕ, 22, 1972, 6, 546-549;
Moszyńsky, L. Jězyk Kodeksu Zografskiego. 1. Wrocław, 1975, 287.
Moszyńsky, L. Kanony Eusebiusza w glagołskim rękopisie Kodeksu Zografskiego. Slovo, 25-26, 1976, 77-119.
Загребин, В. М. О происхождении современного оклада Зoграфского евангелия. Palaeobulgarica, 2, 1978, 1, 66-73.


Охридски глаголически листове; Охридско евангелие

Глаголически старобългарски паметник от XI в. Състои се от два листа: един запазен цял и една надлъжна лява половинка, които съдържат откъс от изборно евангелие. Открити са през 1845 в Охрид от руския учен Виктор И. Григорович при неговата научна обиколка из Балкански полуостров. Названието си са получили от мястото, където са намерени. Съхранявали са се от Григорович до 1865, когато той ги подарява на новооснования университет в Одеса заедно с други 59 ръкописа. Сега се пазят в библиотека „А. М. Горки" в Одеса. Последната им сигнатура е 1/2 (532).
Кратки сведения за Охридските листове дават Григорович (1852), П. Й. Шафарик (1852), Л. Гайтлер (1883), В. Н. Мочулски (1890), Б. Цонев (1919). Сбита, но много съдържателна е характеристиката, дадена от В. Ягич (1911). Охридските листове са издавани няколко пъти. И. И. Срезневски (1866) публикува глаголическия текст и неговата кирилска транслитерация заедно с кратка археографска, палеографска и езикова характеристика и снимка на част от оригинала. Н. К. Грунски (1906) из-дава текста в кирилска транслитерация и дава кратко описание на палеографските и езиковите особености на паметника. Най-прецизно научно издание подготвя Г. А. Илински (1915). То съдържа пълни сведения за откриването и съхраняването на ръкописа, критичен преглед на дотогавашните проучвания и издания. Текстът е предаден точно в кирилска транслитерация успоредно с гръцки съответствия и с обяснителни бележки. Авторът обстойно проучва външния вид на ръкописа, мастилото, начертанията на буквите, езиковите и текстовите особености на паметника и стига до извода, че в палеографско отношение той е по-късен старобълг. паметник, а в езиково отношение съдържа архаични черти. Изданието включва словоуказател с пълно описание на формите и гръцките съответствия. Публикувани са и снимки на целия текст. Охридските листове са издадени и от И. Огиенко (1929) с обобщена характеристика на съдържанието, палеографските и езиковите особености и с преглед на изданията и изследванията на паметника.
Запазените два листа съдържат откъс от първата тетрада на изборно евангелие: Лк. 24:19-35, Йоан 1:35-42, 3:30-33, 20:19-31, 2:1-7. Четивата са предназначени за вторник, сряда и събота от Светлата неделя, за първата неделя след Великден и за понеделник от втората неделя след Великден. Между двата листа има изгубен текст. Ръкописът е в много лошо състояние. Първият лист допълнително е изрязван, така че са отрязани част от буквите на първия ред, на последните два реда и на дясното поле. От втория лист, който е отрязан по дължина до средата, също е откъснат горният десен ъгъл с част от буквите на първите три реда. Запазеният текст на много места е избелял, изтрит или зацапан и е трудно четлив. Поради вторичното изрязване не може да се установи първоначалният формат на ръкописа. В сегашния си вид първият лист има размери 19,5 х 16,9 см, а вторият - 19,7 х 10,7 см.
Преписвачът е писал с черно мастило без украшения, с изключение на инициала С на л. 2. Писмото е висящо. Буквите имат отчетлива ъгловатост. ...
Езикът на Охридските листове е много по-старинен от писмото му. ... Разночетенията разкриват, че текстът по-често съвпада с Асеманиево и Зографско евангелие, отколкото с Мариинско евангелие. В допълнение към изследването на Илински 3. Курцова отбелязва някои палеографски и граматични особености на паметника и анализира по-подробно фонетиката и текста. Тя стига до извода, че Охридските листове са запазили добре първоначалния превод на апракоса и същевременно съдържат свидетелства за по-късна редакция на текста; паметникът отразява напреднал стадий от развоя на езика и текста; близостта с Асем ев. е обусловена от общ за двата ръкописа протограф.
Литература:
Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского язьпса. Казань, 1852, с. 63, 74;
Safařík, P. Pohled na prvověk hlaholského písemnictví. ČČМ, 26, 1852, 2, р. 81-108; 3, р. 64-80;
Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками ки-риллицм. СПб., 1866, с. 74-90;
Geitler, L. Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, р. 185;
Мочульский В. Б. Описание рукописей В. И. Григоровича. - ЛИФОНУ, 1, 1890, с. 56;
Грунский Н. К. Охрид ское евангелие. ИОРЯС, 11,1906, 4, с. 157-164;
Ягич В. Графика у славян. - В: Ягич В. Знциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с. 132-133;
Ильинский Г. А. Охридские глаголические листки. Отрывок древне-церковно славянского евангелия XI в. Петроград, 1915 (Памятники старославянского языка, 3., 2), 32 с.;
Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, с. 180 (2 изд. 1940, с. 151);
Vondrák, V. Církevněslovanská chrestomatie. Вгnо, 1925, р. 15 - 17;
Огïенко I. Пам'ятки старо-слов'янськоï мови Х-Х1 вikiв. Варшава, 1929, с. 50-53, 268-275;
Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 28-29, 370;
Копыленко М. М., М. В. Рапоппорт. Славяно-русские рукописи Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горького. ТОДРЛ, 16, 1960, с. 544;
Королькова Е. Г., Х. Н. Кравченко. Славянские рукописи нерусского происхождения Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горького. ИНБ „КМ", З, 1963, 9, с. 30;
Киrzová Z. Рřispěvek rozboru Ochridských listů. В: Кирил Солунски. 2. Скопие, 1970, с. 135-148;
Сводный каталог славяно-русских рукописних книг, хранящихся в СССР. ХI-ХШ вв. М., 1984, с. 54;
Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, с. 69.


Рилски глаголически листове

Старобългарски паметник от края на X в., написан с кръгла глаголица - 8 фрагментарно запазени пергаментни листа, запазени като откъслеци, изрезки или отпечатъци от буквени редове в подвързията на две кн. от XV в. Подвързията е била изработена през XVII в. в Рилския ман. Рилските глаголически листове са откъслек от стар голям кодекс, който е съдържал Паренесиса на Ефрем Сирин и някои изповедни молитви, възхождащи по превод към най-ранния период от развоя на старобългарската писменост. Части от фрагментите са били откривани по няколко пъти през 1845 от В. Григорович, през 1880 от К. Иречек и през 1936 от Й. Иванов. Най-добре запазеният лист е издаден от Г. А. Илински като „Македонски глаголически лист". Откритите от Григорович листове, включително и листът, известен като „Григоровичев лист", се съхраняват днес в БАН - Санкт Петербург. Останалата част от паметника е в Рилския, ман., № 3/6 (14). По правопис и по почерк Рилските глаголически листове приличат най-вече на Асеманиево евангелие и Синайски требник. Смесват се старинни с но-нови езиково-правописни особености. Украсата е изискана и скромна.
Литература:

Григорович,.В. И. Статьи, Касающиеся древнего словянского язика, Казань, 1852, с. 74.
Срезневский, И. К. Древние глаголические памятники. СПб., 1886, 220-224.
Погорелов, Б. К вопросу о Македонском глаголическом листке. Сборник статей, посвященных ученикам и почитателям акад. Ф.Ф. Фортунатову, Варшава, 1902, 492-499.
Ильинский Г. А, Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина ХI века. (Памятники старославянското языка, т. I, № 6), СПб., 1909.
Дуйчев, И, Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 163-164.
Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956.
Велчева, В. Глаголическият и-проблем и Рилските листове. БЕ, 1977, 6, 456-460.
Смядовски, С. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. БЕ, 1988, 6, 500-501.

Трета част
Над 8000 ръкописа и старопечатни книги се съхраняват в най-стария действащ православен манастир - Синайския манастир "Света Екатерина" в Египет. Създаден през ІV век, манастирът е обновен през VІ в. по време на управлението на император Юстиниан Велики. През вековете в манастира живеят монаси от различен произход, в т.ч. и български за дълъг период от време. Именно нашите сънародници пренасят от България или може би пишат и преписват в манастира ръкописи на старобългарски език, включително и няколко написани на глаголица.

Синайски глаголически псалтир

Синайски псалтир (Синайски глаголически псалтир). Старобългарски глаголически паметник от X век. Съхранява се в ман. „Св. Екатерина" на Синайския полуостров, където е открит сред други ръкописи - гръцки, арменски, сирийски и грузински - през 1850 г. от архим. Порфирий Успенски. През 1975 г. по време на ремонт на помещенията в манастира са намерени още 32 листа от него и така общият му обем днес е 209 л. Съхранява се под две сигнатури: MS 38 за старата и MS 2/N за новооткритата част.
Кодексът е запазил най-ранния известен славянски текст на Псалтира в неговата архаична редакция и стои най-близко в текстово отношение до първоначалния Кирило-Методиев превод. Ръкописът е без край. От него са оцелели текстовете на всичките 151 Псалма, 14 библейски песни, молитвата „Отче наш", Утренята песен и началото на Чина на вечернята.
Написан от не по-малко от седем книжовника, като общото при тях е архаичното писмо със следи от най-древната, не напълно кръгла глаголица. По-голямата част от тях са писали своя текст със старинно, висящо писмо. За познаване на кирилицата подсказва наличието на някои кирилски букви в текста.
Архаични следи от най-ранната глаголица се забелязват и в правописа. В това отношение Син. пс. се родеее с Киевските листове, Охридското евангелие и старинната част на Зографското евангелие.
Най-малко трима от книжовниците, написали кодекса, са участвали в изработката и на неговата украса. Тя е оформена с кафеникавото мастило на текста, заедно с жълт, червен и зелен цвят и в стила й се откриват паралели сред коптски и византийски ръкописи, създадени главно в манастирска среда, между средата на IX и първата половина на X в. В езика на текста се открояват най-малко два пласта: единият е архаичен и в него могат да се открият следи от езика на текстовете, възникнали в Морава и Панония по времето на св. Методий и по-нов, източнобългарски пласт, който свързва текста с паметници, като Зографското евангелие и Супрасълския сборник.
Публикации:
Велчева, Б. Глаголицата и школата на Климент Охридски. В: Климент Охридски. Сборник от статии по случай 1050 години от смъртта му. София: Издателство на БАН, 1966, 133-141.
Джурова, А. Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. София, 1981, 20.
Иванова-Мавродинова, В., Л. Н. Мавродинова. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. В: Кирило-Методиевски студии, т. 12, София, 1999, 5-86 (за псалтира стр. 33-39)
Иванова-Мавродинова, В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. В: Славянска палеография и дипломатика. София: CIBAL, 1980, 195-196.
Илчев, П. Синайският псалтир и неговите писачи. В: Славянска палеография и дипломатика. София: CIBAL, 1980, 89-95.
Кочубинский, А. Итоги славянской и русской филологии. Записки Новоросийского университета, 1882, т. 33, 263-272.
Кульбакин, Ст. Полугласници у Синайском Псалтиру. Jужнословенски филолог, V, 1925-1926, 69-82.
Мавродинова, Л. Украсата на Синайския псалтир. Старобългарска литература, 13, София, 1983, 74-90.
Огiенко, I. Iсторiя церковно-слов'янскоi мови. Том п'ятий. Наиважнiщi пам'ятки церковно-слов'янскоi мови. Частина I: Пам'ятки старо-слов'янськi X-XI вiкiв. Варшава, 1929, 38-41.
Погорелов, В. Псалтыри М., 1901: IX-XI
Ягич, И. Глаголическое письмо 1911: 80, 130-131.
Петровская, Ю. В. К вопросу о мене глухих в старославянских памятниках. Мена глухих в Синайской псалтыри. Известия ОРЯС, 1916, т. 21, кн. 1, 279-319.
Ягич, В. Четыре статьи, 1884, 42-65.
Altbauer, M. Psalterium Sinaiticum. An 11th century Glagolitic Manuscript from St. Catherine's Monastery, Mount Sinai. Skopje, 1971 (фототипно издание на л. 1-177 от ръкописа с Addendum от H. G. Lunt, 350-360)
Fetková, Petra. Die Schreiber des neugefundenen Teils des Psalterium Sinaiticum. In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Scriftkultur. Hrsg. Von Heinz Miklas unter der Mitarbet von Sylvia Richter und Velizar Sadovski. (Östterreichische Akademie der Wissenshaften. Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkan-Kommission, Philologische Abteilung, 41). Wien: Verlag der Ostrreicheschen Akademie der Wissenschaften, 2000, 109-116.
Kondakov, N. Vues et antiquites du Sinai, 1883
Pastrnek, Fr. Die griechische Artikelkonstruktionen in der altkirchenslavischen Psalter- und Evangelienübersetzung. Archiv für slavische Philologie, XXV, 1906, 366-391.
Velčeva, B. Berndt von Arnim und die Glagolica. In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Scriftkultur. Hrsg. Von Heinz Miklas unter der Mitarbet von Sylvia Richter und Velizar Sadovski. (Östterreichische Akademie der Wissenshaften. Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkan-Kommission, Philologische Abteilung, 41). Wien: Verlag der Östrreicheschen Akademie der Wissenschaften, 2000, 43-46.
Северьянов, С. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922.
Tarnanidis, I. C. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine's Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 87-90, 249-282.
Куев, К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. София, 1986, 192-193
Arnim, B. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930


Синайски требник (евхологий, молитвеник)
Старобългарски глаголически паметник от X век. Открит 1850 г. от архим. Порфирий Успенски в ман. „Св. Екатерина" на Синайския полуостров. През 1975 г. са открити още 28 л. от паметника и днес той се състои от 133 л. По-голямата част от ръкописа се съхранява в манастира „Св. Екатерина" (със сигн. MS 37 за старата и MS 1/N за новооткритата част) - общо 133 листа. Другите четири листа се намират в Русия. Два от тях са занесени от Успенски в Санкт Петербург, където днес се пазят в РНБ (от сбирката на П. Успенски, Глаг. 2). През 1853 г. П. Успенски и Н. М. Крилов посещават отново Синайския манастир и взимат със себе си още един лист, който днес се съхранява в Библиотеката на АН в Санкт Петербург в сбирката на И. И. Срезневски, № 19 (сигн. 24.4.8). През 1881 г. Н. П. Кондаков посещава Синайския манастир и също взима лист от паметника. Сега той също се съхранява в РНБ (от сбирката на Н. П. Кондаков, глаг. 3). Според учени като Н.М. Карински и И. А. Бичков листовете, съхранявани в Санкт Петербург са части от друг ръкопис.
Началото и краят на ръкописа липсват. От обозначението на първата запазена тетрада (Nr. 20) научаваме, че това е бил голям кодекс и около 160 листа от неговото начало днес липсват.
Съхранената част съдържа част от най-старинния славянски състав на богослужения денонощен цикъл, като чинопоследования, обреди и молитви. Особено интересен е текстът на молитвите за всякакъв случай (на всяка потреба). Този състав на ръкописа е ранен и съдържа както части от Молитвеника, така и на Служебника. Важен за проучването на ранната славянска богослужебна практика е Изповедният чин, чийто точен извор не е открит сред гръцките и латинските средновековни текстове. Част от него, т. нар. изповедна молитва, съответства на Емерамската молитва, текст на старовисоконемски. От латински се счита, че е преведен пенициала (списък от наказания, прилагани при нарушаване на християнския морал). По-голямата част от текстовете обаче са преводи от гръцки. Самият състав на кодекса има паралели в гръцки (провинциални византийски и итало-гръцки) евхологии от X век. Неговото комплектуване на славянска почва е станало от архаични моравски преводи и по-късни допълнения, направени в България.
Ръкописът е написан от един книжовник със старинна, не съвсем кръгла глаголица. Писмото е дребно и широко. В палеографско и правописно отношение се наблюдава близост с паметници като месецесловната (едноколонна) част на Асеманиевото евангелие и Рилските глаголически листове.
В украсата на ръкописа се откриват главно две тенденции, които понякога се смесват. При едната преобладават геометричните форми на инициалите, докато при другата са налице растителни и плетенични мотиви. Характерни за ръкописната украса са и цветните основи в жълто или зелено при заглавията.
Езикът на текста е архаичен. Писачът на паметника е бил с добре развито чувство за езика и в някои случаи, както при промените на еровите гласни, е отразил измененията изключително последователно.
Публикации:
Иванова-Мавродинова, В., Л. Н. Мавродинова. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. В: Кирило-Методиевски студии, т. 12, София, 1999, 5-86 (за Синайския евхологий стр. 26-33)
Иванова-Мавродинова, В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. В: Славянска палеография и дипломатика. София: CIBAL, 1980, 195-196.
Карлинский, А. Е. Старославянская версия Сант-Еммерамской молитвы. В: Типология и взаимодействие славянских и германских языков. Минск, 1969, 135-161.
Минчев, Г. Мястото на новооткритите листове от Синайския евхологий сред другите текстове от ръкописа. Филологически и литургически анализ на молитвите от денонощния богослужебен цикъл (asmatikе akolouthia). Palaeobulgarica/ Старобългаристика XVII (1993), 1, 12-36.
Огiенко, I. Iсторiя церковно-слов'янскоi мови. Том п'ятий. Наиважнiщi пам'ятки церковно-слов'янскоi мови. Частина I: Пам'ятки старо-слов'янськi X-XI вiкiв. Варшава, 1929, 35-38.
Dostál, A. L'Eccologe slave du Sinai. Byzantion, 1, 1966, 41-50.
Frček, J. Euchologium Sinaiticum. Texte slave avec sources greques et traduction francaise. I (Patrologia Orientalis, 24.5), 1933, II (Patrologia Orientalis, 25.3), 1939.
Frček, J. K textové kritice Sinaiského euchologia. Slavia, 16 (1947), 1-2, 31-46.
Issatschenko, A. Die althochdeutschen Beichten und ihre altslavische Übersetzung. Zeitschrift für slavische Philologie, 18, 1942, 283-309.
Repp, F. Zur Kritik der kirchenslavischen Übersetzung des sogennanten St. Emeramer Gebets im Euchologium Sinaiticum. Zeitschrift für slavische Philologie, 22, 1954, 2, 315-332.
Stankoská, Petra. Trojí hlaholské o v Euchologiu sinajskem. In: Cyrillomethodiana. Sbornik k ucťní památky Mons. Prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha: Euroslavica, 2000, 125-131.
Vaiilant, A. L'Eucologe du Sinai: particularités de la langue du texte. Byzantinoslavica, 21, 1, 75-87.
Van Wijk, N. Zur Vorgeshichte zweier altkirchenslavischer Sprachdenkmäler. II. Euchologium Sinaiticum. Archiv für slavische Philologie, 40, 1926, 271-278.
Nachtigal, R. Euchologium Sinaiticum. Starocerkevrnoslavanski glagolski spomenik. I del. fotografski postenek. Ljubljana, 1941; II del. Tekst s komentarjem. Ljubljana, 1942
Tarnanidis, I. C. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine's Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 65-86, 219-248.
Куев, К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. София, 1986, 193-194
Słonski, S. Index verborum do Euchologium Sinaiticum. Warszavwa, 1934.

Псалтир на Димитър
Глаголически ръкопис, открит през 1975 г. в Синайския манастир „Св. Екатерина“. Съхранява се в манастирската библиотека под сигн. 3/N. Издателят на описа на новооткритите синайски ръкописи Йоанис Тарнанидис го нарича „Псалтир на Димитри Олтарник“ въз основа на приписката на л. 1 а, където след думата Дъмтръ следва начало на дума, която не е запзена изцяло: ол(..). На тези начални букви е дадено предполагаемото четене ол(тарьбикъ). Книгата е запазена цялостно — общо 145 пергаментни листа с оригинална подвързия. Тарнанидис отнася паметника към XII в., а Б. Велчева — XI в.
Ръкописът судржа Давидовите псалми. Писан е от двама души: първият е написал л. 1б-2а, 3а, 35б-141б, 142а-145б, вторият — останалите страници. Двамата писачи се редуват постоянно, а между частите с различен почерк има оставени много празни страници, които са запълнени с приписки и молитви, изписани също с глаголица.
Досега от ръкописа е публикувана само една снимка (с. 192 у Тарнанидис), което не дава възможност за по-точното му изследване и датиране. Ако се съди по описанието и по приложената снимка, и двамата основни глаголически почерка в книгата са с висящо писмо, като вторият се отличава с по-кръгъл дуктус. Основната разлика ев употребата на буквите за и.
По текст и по език паметникът е много древен; по писмо и по език показва преход между старата и късната българска глаголица - едноеров правопис с голям ер, съчетан с употреба на четири носовки, опростена употреба на буквите за и, наличие на буква щ, наред с шт, висящо писмо, късни начертания на буквите за носовки и е, смесване на еровете с буквите за е и о. Срещат се и кирилски букви (главно в заставките).
Особенно важни са приписките и вмъкнатите части. Сред тях трябва да се отбележат няколко гръцки, латински и глаголически абецедара, апокрифните молитви (срещу диви зверове, за предпазване от вълк — да не влиза в кошарата) и особено трите вмъкнати листа, изписани с глаголица и съдържащи с рецепти, срещу различни болести. Този най-древен славянски лекарственик има важно значение както за историческата лексикология, така и за историята на средновековната медицина по българските земи. Съдържа неизветсни или малко известни думи, като чай, объринъ, покривьное листвье, зодъ, оманъ, мотuла, стоуденица и др. В правописа на лекарственика се срещат същите характерни черти, които се срещат в основния текст и в приписки, но тук те са несъмнено повече. Някои локализиращи белези и особено честата употреба на съюза ти правят възможно предположението, че протографът на лекарственика е от по-ранна епоха и е свързан със Североизточна България. Според Тарнанидис в основния текст на паметника има примери с ю вместо йотувана голяма носовка. Материалют не е публикуван, за да се проучи от гледна точка на участие на сръбски или хърватски книжовници в историята на кодекса. Възможно е да се допусне, че псалтирът възниква в манастирско средще, в което са работили книжовници с различна писмена практика и различни говорни черти.
Публикации:
Tarnanidsi, Ioannes. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine's Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 91-100, F. 7.
Велчева, Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир "Св. Екатерина". Palaeobulgarica/Старобългаристика, 12, 1988, 3, 126-129.
Mareš, F. V. Význam starosloveských rukopisu nove objevený na hore Sinaj. K hlaholský rukopisum 3/N a 4/N СПб. SLavia, 62, 1993, 125-130.
Велчева, Б. Късната българска глаголица. В: Кирило-Методиевски студии, Кн. 12, София, 1999, 92-96.
Mareš, F. V. Cyrilometodejská tradice a slavistika. Praha, 2000, 591-601.


Синайски малък миней
Два разкъсани пергаментни листа с глаголица, открити през 1975 г. в Синайския манастир "Св. Екатерина". Пазят се в библиотеката под сигнатура 4/N. Съдържат част от Служба за Йоан Предтеча и Канон за апостолите Петър и Павел (29 юни). В описа на новооткритите синайски ръкописи от Й. Тарнанидис са отнесени към XII-XIII в. Ръкописът показва несъмнени следи от стара кръгла глаголица, която може да се определи като образец на типичната късна българска кръгла глаголица. Буквата за е и буквите за носовки се срещат без пресени черти. Старинни са начертанията на ж и ъ, ят се среща както с триъгълна, така и с трапецовидна форма. Има примери за изяснени ъ и ь, както и пример за о на мястото на голяма носовка: краиогълъна. Срещат се и конструкции с дателен притежателен падеж.
Историята на ръкописния откъслек може да се възстанови, като се очертаят най-малко три пласта:
старобългарска глаголица с кръгло писмо, четири носовки и надредни знаци при букви за гласни в интервокална позиция
късна българска глаголица с едноеров правопис, четири носовки, отсъствие на надредни знаци, висящо писмо, една буква за и. По тези особености Синайският малък миней се свързва по правопис с Псалтира на Димитър Олтарник, с припискитев него и с по-старинната по правопис вмъкната в него част от старобългарски лекарственик.
вероятно сръбски или хърватски черти, които са се появили в книжовен център, където са работили монаси от различни части на Балканския полуостров и където в определено време са били приети правописни норми на българската късна едноерова глаголица.
Публикации:
Tarnanidiс, Ioannes. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine's Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 100-102, ph. 11.
Велчева, Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир "Св. Екатерина". Palaeobulgarica/Старобългаристика, 12, 1988, 3, 128-129.
Mareš, F. V. Význam starosloveských rukopisu nove objevený na hore Sinaj. K hlaholský rukopisum 3/N a 4/N СПб. SLavia, 62, 1993, 125-130.
Велчева, Б. Късната българска глаголица. В: Кирило-Методиевски студии, Кн. 12, София, 1999, 92-96.