Със сигурност знаем, че глаголицата е създадена от Кирил и Методий и че на нея те превеждат богослужебните книги.
Със сигурност знаем и това, че Кирилицата и Глаголицата се възприемани от българите като една азбука - азбука на българския език, и Черноризец Храбър в забележителната си пледоария в защита на българската азбука не прави разлика между двете графични начертания. При това, той говори за създадената от Константин Философ азбука през 855 г. (6363 г. от сътворението на света), а трудът му е на Кирилица. Нямаме глаголически екземпляр, а и времето, в което се разполага създаването на ръкописа, е време на Кирилската графичност на азбуката ни.
Глаголицата е феноменална. И далече не само защото за всеки звук има знак-достойнство, което азбуките на повечето други езици и до днес не притежават. Учените, занимаващи се с глаголицата, откриват нейното многостранно и закрилно за българския език и българския народ съвършенство. Сама по себе си тя е едно послание, една молитва за България и българския народ, за неговата духовност, грамотност и просперитет. Самата подредба на буквените знаци има не само звуково и цифрово, а и смислово значение. Азбуката ни започва не просто със знака и звука “А”, а със смисловото му значение на “Аз” - АЗЪМ - Аз СЪМ, откъдето идва и трансформацията му в АДАМ, първия човек, който в еврейската теология, която не може да изведе етимологията на думата от собствения си език, тъй като думата за първия човек, разчетена и произнасяна от тях като АДАМ, е взета от жреците на Вавилон, я тълкуват през думата си за червената пръст, от която бил направен човека. (Виж Дичо Дичев - “Азбучна история на България”). В българския език (първобългарския, древноиранския - древноперсийския език на българите от Бактрия), думата АЗ - АЗЪМ - АЗ СЪМ носи философското значение на осъзналия себе си човек в единството си с Бога, и на Азът като начало на човешкото като божествена същност. На АХУРА МАЗДРА - увенчания с аура мозък. На мисловността като висша връзка с божественото и оттам всички изисквания и отговорности на това да си ЧОВЕК.
Самият глаголически знак за “Аз” има дълбок философски смисъл. И той както всички знаци в глаголическата азбука има магически смисъл, който носи магическата сила и магическите възможности на самото слово и на самия български език. Учените са доказали енергетичното излъчване на буквите от глаголическата азбука. Тя е вложена от Константин Философ и Методий в смисъла и начертанията на глаголическата азбука като азбука за божественото слово и свещенослужението на говоримия, действен български език. И това прави българската глаголическа азбука свещено писмо, което не само с преведените текстове на християнската каноническа литература, а с всяка своя буква и с всеки свой знак обвързват човека с Бога и изявяват божественото в човека, за да освети човешкия дух и човешкото съзнание и да ги извиси към Бога през християнската религия и богослужение.
Нищо обаче не знаем за кирилицата, в която знаците на българската азбука са изписани по съвсем друг начин, който е прието да се счита като близък до старогръцкото официално /уставно/ писмо.
Без да има доказателства и обяснения, създаването на кирилицата се приписва на Климент Охридски.
Но така ли е?
И защо е КИРИЛИЦА? Само за това, да се почете паметта на Константин Философ-Кирил ли?
Със сигурност знаем и това, че Кирилицата и Глаголицата се възприемани от българите като една азбука - азбука на българския език, и Черноризец Храбър в забележителната си пледоария в защита на българската азбука не прави разлика между двете графични начертания. При това, той говори за създадената от Константин Философ азбука през 855 г. (6363 г. от сътворението на света), а трудът му е на Кирилица. Нямаме глаголически екземпляр, а и времето, в което се разполага създаването на ръкописа, е време на Кирилската графичност на азбуката ни.
Глаголицата е феноменална. И далече не само защото за всеки звук има знак-достойнство, което азбуките на повечето други езици и до днес не притежават. Учените, занимаващи се с глаголицата, откриват нейното многостранно и закрилно за българския език и българския народ съвършенство. Сама по себе си тя е едно послание, една молитва за България и българския народ, за неговата духовност, грамотност и просперитет. Самата подредба на буквените знаци има не само звуково и цифрово, а и смислово значение. Азбуката ни започва не просто със знака и звука “А”, а със смисловото му значение на “Аз” - АЗЪМ - Аз СЪМ, откъдето идва и трансформацията му в АДАМ, първия човек, който в еврейската теология, която не може да изведе етимологията на думата от собствения си език, тъй като думата за първия човек, разчетена и произнасяна от тях като АДАМ, е взета от жреците на Вавилон, я тълкуват през думата си за червената пръст, от която бил направен човека. (Виж Дичо Дичев - “Азбучна история на България”). В българския език (първобългарския, древноиранския - древноперсийския език на българите от Бактрия), думата АЗ - АЗЪМ - АЗ СЪМ носи философското значение на осъзналия себе си човек в единството си с Бога, и на Азът като начало на човешкото като божествена същност. На АХУРА МАЗДРА - увенчания с аура мозък. На мисловността като висша връзка с божественото и оттам всички изисквания и отговорности на това да си ЧОВЕК.
Самият глаголически знак за “Аз” има дълбок философски смисъл. И той както всички знаци в глаголическата азбука има магически смисъл, който носи магическата сила и магическите възможности на самото слово и на самия български език. Учените са доказали енергетичното излъчване на буквите от глаголическата азбука. Тя е вложена от Константин Философ и Методий в смисъла и начертанията на глаголическата азбука като азбука за божественото слово и свещенослужението на говоримия, действен български език. И това прави българската глаголическа азбука свещено писмо, което не само с преведените текстове на християнската каноническа литература, а с всяка своя буква и с всеки свой знак обвързват човека с Бога и изявяват божественото в човека, за да освети човешкия дух и човешкото съзнание и да ги извиси към Бога през християнската религия и богослужение.
Нищо обаче не знаем за кирилицата, в която знаците на българската азбука са изписани по съвсем друг начин, който е прието да се счита като близък до старогръцкото официално /уставно/ писмо.
Без да има доказателства и обяснения, създаването на кирилицата се приписва на Климент Охридски.
Но така ли е?
И защо е КИРИЛИЦА? Само за това, да се почете паметта на Константин Философ-Кирил ли?
Първо трябва да си изясним въпроса имал ли е тоя наш език писмена система преди създадената от Константин Философ и Методий азбука на съвременния български език? Имал е! И още има следи от нея в каменните надписи и белези по сакрални и исторически места. В това число и на глаголическия знак за “АЗ”, който съдържа смисъла и философията на българите и който е не само начален знак и буква, но и в него е закодиран смисълът на божието слово, изявяващ смисъла на азбуката.
Това дава отговор на въпроса знаели ли са Константин Философ и Методий смисъла на българските знаци - т.н. от Черноризец Храбър “черти и резки” - по-старата българска писмовна традиция? Знаели са я и добре са я познавали! Нещо повече. Те са я превърнали в едно ново начало, отговарящо на нуждите на новото историческо време и новата епоха. Старата писмена практика на българите не е вън от замисъла на Кирилометодиевото дело, но тя (старата знакова писмена система) вече не е отговаряла на по-разширената съвременна необходимост на създадената с център на Балканите българска държава и се използва само като знакова система.
Явно е, че в динамичните преходи на многовековната си история и създаването на нови и нови държави българите са оставили назад писмената си традиция. Но като доказателство, че в отдалечената древност сме имали писмовна традиция, говорят старинни думи, съхранени в съвременния ни език, всред които са и думите КНИГА и БУКВА, както и зафиксирани текстове от древността, включително в Библията.
Може би точно напомнянето за тая традиция е вдъхновило Константин Философ и Методий за голямото им дело - да създадат отговаряща на съвременните нужди азбука на българския език. С това можем да си обясним и отношението на Борис І към идеята за българска писмовност, а и бързото разпространение на изградената върху новата азбука писменост, защото е имало спомен за загубена традиция и вътрешна необходимост от възкресяването й.
Това, че знаци от глаголическата азбука и кирилицата откриваме вписани по каменните останки на първата българска столица на Балканите - Плиска, както и по други отломъци и следи от предхристиянското ни време, говори, че те крият послания, които Константин Философ и Методий са знаели и които имат същия характер като създадената за християнизацията и християнското богослужение от тях азбука. Това, че успоредно с глаголическите знаци откриваме и кирилски знаци - знаците в кирилското българско писмо, е факт, който не може да се пренебрегне.
Това е още едно потвърждение за “българската връзка” на Двамата братя, но и потвърждение за това, че божественото послание, съхранено в тия български изчертани знаци, е носено във всичките тежки години на прехода от Бактрия (Балкхара) като закрилна сила и камбанен звън за паметта на всеки българин.
Но едно са знаците възбуждащи паметта и заложените послания в тях, друго е писмовността. Посланията в знаците са подвластни на забравата. А писмеността преодолява забравата. В нея се изявява не просто езикът, а самобитността, достойнството, политиката, независимостта на един народ. Това цар Борис І много добре е разбирал. Тя е необходимост, особено на тоя етап на българското развитие всред противоборствата в света - необходимост както от духовно, така и от политическо естество. Старите култури и старите религии са в миналото. Европейският свят, всред който е България, е свят на християнската култура и България не може да остане при старата си религия. Християнството дава шанс ценностите на българската духовност да се осмислят и преосмислят на основата на християнската вяра. Оттук, от преосмислянето и развитието на древните български знаци в системата на една писменост в името на приобщаването на българския народ към християнската религия е началото, от което тръгват Двамата братя. Това еверски въпрос. Но той е колкото верска, духовна и културна, толкова и политическа необходимост. Константин Философ и Методий като християни и българи не просто разбират тая необходимост, не просто вярват в светлината и мощта на християнската религия и в съзидателната сила на божественото слово, а са отдадени на идеята духовните, културни и политически пространства, които християнската религия отключва, да стигнат с божественото българско слово до всеки отделен човек, за да го издигат до Божественото, духовното, интелектуалното, чистото, мъдрото, високо нравственото и възвишеното, което българинът носи, което може да го съхрани и въздигне, и което е изявено в християнската догматика и Христовата нравственост като послание за човека, поставящо на първо място човечността. Те са дълбоко вярващи в Христа и в силата на божественото слово. И това е началото!
Но веднага ли Константин Философ и Методий стигат до това върховенство на божествеността на откриването и изчертаването на знаци за всеки звук и създаването на глаголическата азбука на българския език, която науката приема като първа азбука?
Не е ли създаването на глаголицата път, предхождан от работен процес за уточняване на всеки звук от българския език преди фиксирането на звуците в глаголическите божествени знаци?
Не предхожда ли кирилската знакова система на азбуката на българския език глаголическото божествено писмо?
Логиката за това има своите убедителни основания.
Познатите “универсални” писмовни знаци на финикийската писменост, въз основа на която възникват азбуките и писмеността на елинско-римската култура, са не просто познати за Константин Философ. Той е анализирал развитието на писмовността на елино-римския свят и е почерпил опит, който да приложи, търсейки най-точния звуково-знаков израз на българския език в азбуката, която създава. Процесът на тоя изключително сложен филологически труд не може да е идентичен с извеждането на азбуката на българския език като християнско послание, което Константин Философ и Методий постигат с глаголическите азбучни знаци на българския език.
Тук искам да подчертая, че глаголическата азбука на българския език е първата и единствена в света християнска, а не езическа азбучна графичност. Азбука съзнателно търсена и изградена от дълбоко вярващите християни Константин Философ и Методий като духовно послание, в което влагат християнската символика, или с други думи, те кодират християнската вяра в писмените знаци на българския език и това е уникално тяхно откритие. Тая християнска символика, вложена в азбуката на българския език в т.нар. глаголица, е съвместно дело на Двамата братя, в което духовникът Методий влага своя голям дял. Но самата азбучна система е създадена от Кирил с т.нар. кирилски буквени знаци и затова носи неговото име.
Изключителното познание за дълголетното създаване звук по звук и знак по знак на старогръцката азбука, възникнала от финикийското писмо, което е регистрирано в “О писменехь” на Черноризец Храбър, свидетелства че и финикийската писмена система, и възникването и същността на азбучните системи на старогръцкия и латинския са били добре познати на Константин Философ. Но той не ги пренася механично при създаването на азбуката на българския език. Той търси и регистрира в азбуката си звуково-знаковата специфичност на българския говорим (словенски) език дълбоко познавайки го, анализирайки всеки звук и намирайки българската му звуково-знакова неповторимост.
Затова и Черноризец Храбър в съчинението си “О ПИСМЕНЕХЬ” в прав текст казва, че азбуката ни е дело на Константин Философ. Защото той създава системата на българската азбука, която има две графични начертания.
Пиететът на Константин Философ към българския език в неговата говоримост, основаваща се на древните български знаци и вложения в тях философски смисъл, който да разчете и приведе към християнството, е показателен. Тая първа “работна” азбука не е само “работно” вложен труд. Тя е осмислена и като втора, масова, гражданска, извънрелигиозна азбучна система на българската писмовност. Нещо, което дипломатът Константин Философ е приемал за необходимост в обществената практика и широта на писмовността. Така че, т.нар. КИРИЛИЦА не е създадена по-късно. Тя само по-късно е въведена в масовата българска обществена практика.
И ако преведените от Двамата братя богослужебни книги са на глаголицата, то е защото тяхната мисионерска задача е църковното богослужение.
Ако това не беше така, ако кирилицата не съществуваше успоредно и преди религиозната знаковост и писменост на глаголицата, какво в един по-късен период би предизвикало създаването на нова знаково-писмена система (на т.нар. кирилица), която е аналогична звуково и смислово на глаголицата? Какво въобще би извикало необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той, и какво би накарало учениците на Кирил и Методий да поемат по едно ново начало, което няма обяснение и оправдание, ако кирилската графичност не е другата форма на българската азбука, създадена от Константин Философ-Кирил? Самият факт, че т.нар. българска кирилица съдържа същата закрилна молитва за българското слово и извисения смисъл на българското АЗ, но е по-универсална като начертания и няма магичността на християнската символика, заложена в начертанията на т.нар. глаголица, говори за обвързаността на създаването на двете начертания на буквените знаци, предназначени за двете нива на писмовността.
Защо по-късно т.нар. кирилица се налага като писмовна практика на българския език е друг въпрос, който има своето обяснение в политиката на Борис І за масовостта на ограмотяването на българското население.
Но има и друго.
Не е достатъчно графичността на т.нар. кирилица да бъде наречена така само защото създаването й е посветено на Кирил. (Тук изключвам въпроса какво въобще извиква необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той.) Самото название на т.нар. кирилска графичност на азбуката на българския език съдържа отговорът защо е наречена Кирилица. Тя е Кирилица, защото е създадена от Кирил. Това са две знакови системи на една азбука. Кирилицата не е “нова азбука на българския език”. Тя е по-удобната за масово ползване знакова система на азбуката на българския език при разширените необходимости на българската Държава на духа.
И друго. За времето си и двете азбуки са Кирилски, и двете азбуки са Глаголически (словенски) - на говоримия език АЗ-БУКИ-ВЕДИ-ГЛАГОЛИ. Две начертания на една азбука: на азбуката на българския език. А това, че по-късно теоретиците на езика ги разделят, това е съвсем друг въпрос, който поражда други въпроси.
Много са основанията кирилицата да предхожда глаголицата. Да е работен вариант, върху който се изграждат знаците на божественото глаголическо писмо.
Повтарям!
С така наречените от учениците на Кирил и Методий “кирилски знаци” Константин Философ прави огромната си изследователска работа на анализ на звуците на българския език и графично фиксиране на звуците. Така че имаме основание да смятаме, че кирилицата е първият графичен израз на българската азбука.
Но докато глаголицата като магическо (сакрално, божествено) писмо е създадена за богослужебните книги, което е било първата задача на Двамата братя, то така наречената от Климент Охридски и от останалите ученици на Кирил и Методий “Кирилица”, е гражданско писмо, писмо за всеобщо ползване. И ако преведените от Двамата братя книги са на глаголица, и ако от тоя период не са открити текстове на кирилица, то е защото на Кирил не му е останало ред и време да въведе сам гражданското писмо, което е създал в процеса на изграждането на азбуката на българския език.
Тук искам да подчертая, че ползването на две графични азбучни форми - една за богослужебни и официални (тържествени) цели, и друга за граждански и административни нужди, са характерни за епохата.
Искам да подчертая и друго. Това, че първата, главната задача на Константин Философ и Методий е да създадат азбука и писменост за християнското богослужение на български език, с оглед предстоящото приемане на християнската религия в България. Азбуката, без която не могат да направят преводите на богослужебните книги, и самите книги са за богослужебни цели. Затова и първозадачата, и усилията им са съсредоточени върху богослужебното т.нар. глаголическо писмо.
Това дава отговор на въпроса знаели ли са Константин Философ и Методий смисъла на българските знаци - т.н. от Черноризец Храбър “черти и резки” - по-старата българска писмовна традиция? Знаели са я и добре са я познавали! Нещо повече. Те са я превърнали в едно ново начало, отговарящо на нуждите на новото историческо време и новата епоха. Старата писмена практика на българите не е вън от замисъла на Кирилометодиевото дело, но тя (старата знакова писмена система) вече не е отговаряла на по-разширената съвременна необходимост на създадената с център на Балканите българска държава и се използва само като знакова система.
Явно е, че в динамичните преходи на многовековната си история и създаването на нови и нови държави българите са оставили назад писмената си традиция. Но като доказателство, че в отдалечената древност сме имали писмовна традиция, говорят старинни думи, съхранени в съвременния ни език, всред които са и думите КНИГА и БУКВА, както и зафиксирани текстове от древността, включително в Библията.
Може би точно напомнянето за тая традиция е вдъхновило Константин Философ и Методий за голямото им дело - да създадат отговаряща на съвременните нужди азбука на българския език. С това можем да си обясним и отношението на Борис І към идеята за българска писмовност, а и бързото разпространение на изградената върху новата азбука писменост, защото е имало спомен за загубена традиция и вътрешна необходимост от възкресяването й.
Това, че знаци от глаголическата азбука и кирилицата откриваме вписани по каменните останки на първата българска столица на Балканите - Плиска, както и по други отломъци и следи от предхристиянското ни време, говори, че те крият послания, които Константин Философ и Методий са знаели и които имат същия характер като създадената за християнизацията и християнското богослужение от тях азбука. Това, че успоредно с глаголическите знаци откриваме и кирилски знаци - знаците в кирилското българско писмо, е факт, който не може да се пренебрегне.
Това е още едно потвърждение за “българската връзка” на Двамата братя, но и потвърждение за това, че божественото послание, съхранено в тия български изчертани знаци, е носено във всичките тежки години на прехода от Бактрия (Балкхара) като закрилна сила и камбанен звън за паметта на всеки българин.
Но едно са знаците възбуждащи паметта и заложените послания в тях, друго е писмовността. Посланията в знаците са подвластни на забравата. А писмеността преодолява забравата. В нея се изявява не просто езикът, а самобитността, достойнството, политиката, независимостта на един народ. Това цар Борис І много добре е разбирал. Тя е необходимост, особено на тоя етап на българското развитие всред противоборствата в света - необходимост както от духовно, така и от политическо естество. Старите култури и старите религии са в миналото. Европейският свят, всред който е България, е свят на християнската култура и България не може да остане при старата си религия. Християнството дава шанс ценностите на българската духовност да се осмислят и преосмислят на основата на християнската вяра. Оттук, от преосмислянето и развитието на древните български знаци в системата на една писменост в името на приобщаването на българския народ към християнската религия е началото, от което тръгват Двамата братя. Това еверски въпрос. Но той е колкото верска, духовна и културна, толкова и политическа необходимост. Константин Философ и Методий като християни и българи не просто разбират тая необходимост, не просто вярват в светлината и мощта на християнската религия и в съзидателната сила на божественото слово, а са отдадени на идеята духовните, културни и политически пространства, които християнската религия отключва, да стигнат с божественото българско слово до всеки отделен човек, за да го издигат до Божественото, духовното, интелектуалното, чистото, мъдрото, високо нравственото и възвишеното, което българинът носи, което може да го съхрани и въздигне, и което е изявено в християнската догматика и Христовата нравственост като послание за човека, поставящо на първо място човечността. Те са дълбоко вярващи в Христа и в силата на божественото слово. И това е началото!
Но веднага ли Константин Философ и Методий стигат до това върховенство на божествеността на откриването и изчертаването на знаци за всеки звук и създаването на глаголическата азбука на българския език, която науката приема като първа азбука?
Не е ли създаването на глаголицата път, предхождан от работен процес за уточняване на всеки звук от българския език преди фиксирането на звуците в глаголическите божествени знаци?
Не предхожда ли кирилската знакова система на азбуката на българския език глаголическото божествено писмо?
Логиката за това има своите убедителни основания.
Познатите “универсални” писмовни знаци на финикийската писменост, въз основа на която възникват азбуките и писмеността на елинско-римската култура, са не просто познати за Константин Философ. Той е анализирал развитието на писмовността на елино-римския свят и е почерпил опит, който да приложи, търсейки най-точния звуково-знаков израз на българския език в азбуката, която създава. Процесът на тоя изключително сложен филологически труд не може да е идентичен с извеждането на азбуката на българския език като християнско послание, което Константин Философ и Методий постигат с глаголическите азбучни знаци на българския език.
Тук искам да подчертая, че глаголическата азбука на българския език е първата и единствена в света християнска, а не езическа азбучна графичност. Азбука съзнателно търсена и изградена от дълбоко вярващите християни Константин Философ и Методий като духовно послание, в което влагат християнската символика, или с други думи, те кодират християнската вяра в писмените знаци на българския език и това е уникално тяхно откритие. Тая християнска символика, вложена в азбуката на българския език в т.нар. глаголица, е съвместно дело на Двамата братя, в което духовникът Методий влага своя голям дял. Но самата азбучна система е създадена от Кирил с т.нар. кирилски буквени знаци и затова носи неговото име.
Изключителното познание за дълголетното създаване звук по звук и знак по знак на старогръцката азбука, възникнала от финикийското писмо, което е регистрирано в “О писменехь” на Черноризец Храбър, свидетелства че и финикийската писмена система, и възникването и същността на азбучните системи на старогръцкия и латинския са били добре познати на Константин Философ. Но той не ги пренася механично при създаването на азбуката на българския език. Той търси и регистрира в азбуката си звуково-знаковата специфичност на българския говорим (словенски) език дълбоко познавайки го, анализирайки всеки звук и намирайки българската му звуково-знакова неповторимост.
Затова и Черноризец Храбър в съчинението си “О ПИСМЕНЕХЬ” в прав текст казва, че азбуката ни е дело на Константин Философ. Защото той създава системата на българската азбука, която има две графични начертания.
Пиететът на Константин Философ към българския език в неговата говоримост, основаваща се на древните български знаци и вложения в тях философски смисъл, който да разчете и приведе към християнството, е показателен. Тая първа “работна” азбука не е само “работно” вложен труд. Тя е осмислена и като втора, масова, гражданска, извънрелигиозна азбучна система на българската писмовност. Нещо, което дипломатът Константин Философ е приемал за необходимост в обществената практика и широта на писмовността. Така че, т.нар. КИРИЛИЦА не е създадена по-късно. Тя само по-късно е въведена в масовата българска обществена практика.
И ако преведените от Двамата братя богослужебни книги са на глаголицата, то е защото тяхната мисионерска задача е църковното богослужение.
Ако това не беше така, ако кирилицата не съществуваше успоредно и преди религиозната знаковост и писменост на глаголицата, какво в един по-късен период би предизвикало създаването на нова знаково-писмена система (на т.нар. кирилица), която е аналогична звуково и смислово на глаголицата? Какво въобще би извикало необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той, и какво би накарало учениците на Кирил и Методий да поемат по едно ново начало, което няма обяснение и оправдание, ако кирилската графичност не е другата форма на българската азбука, създадена от Константин Философ-Кирил? Самият факт, че т.нар. българска кирилица съдържа същата закрилна молитва за българското слово и извисения смисъл на българското АЗ, но е по-универсална като начертания и няма магичността на християнската символика, заложена в начертанията на т.нар. глаголица, говори за обвързаността на създаването на двете начертания на буквените знаци, предназначени за двете нива на писмовността.
Защо по-късно т.нар. кирилица се налага като писмовна практика на българския език е друг въпрос, който има своето обяснение в политиката на Борис І за масовостта на ограмотяването на българското население.
Но има и друго.
Не е достатъчно графичността на т.нар. кирилица да бъде наречена така само защото създаването й е посветено на Кирил. (Тук изключвам въпроса какво въобще извиква необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той.) Самото название на т.нар. кирилска графичност на азбуката на българския език съдържа отговорът защо е наречена Кирилица. Тя е Кирилица, защото е създадена от Кирил. Това са две знакови системи на една азбука. Кирилицата не е “нова азбука на българския език”. Тя е по-удобната за масово ползване знакова система на азбуката на българския език при разширените необходимости на българската Държава на духа.
И друго. За времето си и двете азбуки са Кирилски, и двете азбуки са Глаголически (словенски) - на говоримия език АЗ-БУКИ-ВЕДИ-ГЛАГОЛИ. Две начертания на една азбука: на азбуката на българския език. А това, че по-късно теоретиците на езика ги разделят, това е съвсем друг въпрос, който поражда други въпроси.
Много са основанията кирилицата да предхожда глаголицата. Да е работен вариант, върху който се изграждат знаците на божественото глаголическо писмо.
Повтарям!
С така наречените от учениците на Кирил и Методий “кирилски знаци” Константин Философ прави огромната си изследователска работа на анализ на звуците на българския език и графично фиксиране на звуците. Така че имаме основание да смятаме, че кирилицата е първият графичен израз на българската азбука.
Но докато глаголицата като магическо (сакрално, божествено) писмо е създадена за богослужебните книги, което е било първата задача на Двамата братя, то така наречената от Климент Охридски и от останалите ученици на Кирил и Методий “Кирилица”, е гражданско писмо, писмо за всеобщо ползване. И ако преведените от Двамата братя книги са на глаголица, и ако от тоя период не са открити текстове на кирилица, то е защото на Кирил не му е останало ред и време да въведе сам гражданското писмо, което е създал в процеса на изграждането на азбуката на българския език.
Тук искам да подчертая, че ползването на две графични азбучни форми - една за богослужебни и официални (тържествени) цели, и друга за граждански и административни нужди, са характерни за епохата.
Искам да подчертая и друго. Това, че първата, главната задача на Константин Философ и Методий е да създадат азбука и писменост за християнското богослужение на български език, с оглед предстоящото приемане на християнската религия в България. Азбуката, без която не могат да направят преводите на богослужебните книги, и самите книги са за богослужебни цели. Затова и първозадачата, и усилията им са съсредоточени върху богослужебното т.нар. глаголическо писмо.
Ясно е, че за да бъдат преведени необходимите за християнското богослужение книги на български език, първо трябва да се състави азбука на съвременния български език. С тая азбука Константин Философ и Методий са готови през 855 година. Въпросът е дали тая азбука в работния си вариант е с глаголически или с кирилски знаци. Както споменах, съвсем допустимо е работната основа на създаването на азбуката на българския език да не е със сакралното, божественото, магическото, закрилното глаголическо начертание, а да бъдат ползвани по-универсални знаци. Различните писмени системи не са непознати за ерудита Константин Философ, а създаването на точна система на фонетичния фонд на един език, за да се превърне в азбука, не е толкова лесен въпрос. Някои от звуковете в българския език са аналогични с тия в други езици, а някои не са: езиците са различни и фонетичната им същност е различна. Много звуци, които съществуват и са характерни за българския език, са не само чужди за други езици, а и непроизносими. Така че съставянето на азбука (графично-звукова система) на един език, в случая на българския, система, която плюс всичко е и смислова - нещо, което другите азбучни системи нямат, изисква не само тънко познание на езика, но и анализ на звуковата му и звуково-смисловата му страна, изясняването на общото и различното с другите езици и азбучни системи и създаването на специфични знаци за специфичните звуково-смислови стойности и нужди на съответния, в случая на българския, език. Това е и причината познатите ни старинни азбуки да се формират със столетия и хилядолетия. Само изключителната ерудиция и талант на Константин Философ му позволяват да осмисли натрупания опит на изграждането на писмените системи и за такова кратко време да конструира азбуката ни, и то така точно и всеобхватно, че я ползваме и до днес.
В тая посока, съвсем допустимо е кирилицата като работен вариант да е създадена преди глаголицата. Не случайно голяма част от знаците в кирилицата са ни познати не само от българските “черти и резки”, а и от други графични системи, и не само от старогръцкото официално, наречено уставно, писмо, както повечето учени, занимаващи се с тоя въпрос, смятат.
Но в това, че двете графични форми на азбуката ни са идентични като азбука на българския език - няма съмнение.
Защо тогава така упорито учениците на Кирил и Методий наричат гражданския вариант на начертанията на азбуката ни КИРИЛИЦА!
Отговорът е, че след практиката и преводите на сакралните начертания на т.нар. глаголица, с която са преведени на български богослужебните книги, учениците на Кирил и Методий са искали да подчертаят, че това е същата азбука, която Константин Философ-Кирил създава. Че не е друга азбука. Че в гражданския си вариант азбуката на българския език е КИРИЛСКА, както е Кирилска и т.нар. глаголица, и както глаголицата е създадена от Константин Философ-Кирил.
Фактът, че учениците на Кирил и Методий не само че не правят разлика между двете азбуки, а ги приемат като една и съща азбука на един и същ език - българския, и прилагат кирилицата в писмовната практика в България без какъвто и да е преход и затруднение, говори, че кирилските начертания на буквите са им не само познати, но и “отработени”. Няма преход при прилагането на т.нар. кирилски начертания на азбуката. Няма следи на колебание, следи на търсене и разминаване. Следи и документи за процес на обучение на петимата водещи ученици на Кирил и Методий, продължили тяхното дело след смъртта на Методий. Тия начертания на буквите се знаят и се прилагат в масовата писмовна практика на българския език като нещо естествено. Нещо повече. Като единно и равнозначно на глаголицата. Като не случайно или наложено. Като позната и приета крачка, която се обвързва с името на Св. Кирил като негово послание за използването на познатата ни като кирилица графичност на азбуката на българския език.
В тая посока, съвсем допустимо е кирилицата като работен вариант да е създадена преди глаголицата. Не случайно голяма част от знаците в кирилицата са ни познати не само от българските “черти и резки”, а и от други графични системи, и не само от старогръцкото официално, наречено уставно, писмо, както повечето учени, занимаващи се с тоя въпрос, смятат.
Но в това, че двете графични форми на азбуката ни са идентични като азбука на българския език - няма съмнение.
Защо тогава така упорито учениците на Кирил и Методий наричат гражданския вариант на начертанията на азбуката ни КИРИЛИЦА!
Отговорът е, че след практиката и преводите на сакралните начертания на т.нар. глаголица, с която са преведени на български богослужебните книги, учениците на Кирил и Методий са искали да подчертаят, че това е същата азбука, която Константин Философ-Кирил създава. Че не е друга азбука. Че в гражданския си вариант азбуката на българския език е КИРИЛСКА, както е Кирилска и т.нар. глаголица, и както глаголицата е създадена от Константин Философ-Кирил.
Фактът, че учениците на Кирил и Методий не само че не правят разлика между двете азбуки, а ги приемат като една и съща азбука на един и същ език - българския, и прилагат кирилицата в писмовната практика в България без какъвто и да е преход и затруднение, говори, че кирилските начертания на буквите са им не само познати, но и “отработени”. Няма преход при прилагането на т.нар. кирилски начертания на азбуката. Няма следи на колебание, следи на търсене и разминаване. Следи и документи за процес на обучение на петимата водещи ученици на Кирил и Методий, продължили тяхното дело след смъртта на Методий. Тия начертания на буквите се знаят и се прилагат в масовата писмовна практика на българския език като нещо естествено. Нещо повече. Като единно и равнозначно на глаголицата. Като не случайно или наложено. Като позната и приета крачка, която се обвързва с името на Св. Кирил като негово послание за използването на познатата ни като кирилица графичност на азбуката на българския език.
Тук възниква и въпросът дали наистина кирилицата се основава на гръцкото уставно писмо. Ние днес имаме евангелието на готския епископ Вулфила /311 - 383 г./, съставено със същите буквени “кирилски” знаци и то не другаде, а когато готите са по нашите земи. Вулфила е проповедник на арианството - много близко като философия до манихейството, което е в основата на няколко века по-късно възникналото в България богомилство, и на българската нравствена, религиозна и философска традиция, която в много форми носим и до днес. Коренът на религиозната и нравствената философия и на арианството, и на манихейството е в средна Азия, където е старата българска държава Бактрия, и изхождат от заратустризма и митрианството.
Другото, което вече със сигурност знаем, е това, че българите не са били Тангристи, или по-точно отдавна са изживели тангризма, и не случайно нямаме никакви писмени паметници с името на Тангра, освен в един недоказан надпис. Те са били заратустрийци - митрианци. Митра, чието име и до днес битува в нашия език (Митро, Митра, което не е от Димитър, както и Мара не е от Мария), а философски и ритуално митрианството е почти идентично, да не кажем идентично, с култа към Христос. (Църквите на Митра и на Свещената майка - девствено заченалата го Богородица, просто стават църкви на Христос и неговата майка - виж римските източници по тоя въпрос). Тоя факт прави християнството много близко до българите, и не случайно, както споменах, следи от заратустризма и митрианството има не само в българското богомилство, а в нравствените традиционни възгледи и философия на българите и до днес. От там е прословутата българска толерантност, култът към справедливостта и истината, нравствеността и миролюбието като първа крачка в решаване на противоречията и конфликтите. Иначе “Ако не щеш мира, на ти секира!”.
Тая близост на възгледи на българите с тия на Вулфила поставя въпроса за неговия произход. Както знаем, в повечето езици нашето “Б” се изписва и се чете като “В”. Така че дали Вулфила, което се превежда като “Вълчето” е Вулфила, или е Булфила, което говори за българска определеност, е интересен въпрос. Българо-готските отношения и готското присъствие по земите ни не е добре изследвано (Вест- и остготите са старогермански племена, и както вече споменах другаде, в нашата днешна територия на югоизточна България Аларих създава първата германска държава, а в северозападна днешна България става и държавното остготско обединение наТеодорих - владетеля на Нове (Свищов) и Равена. При това, трябва да сме на ясно, че българите далече не идват на Балканите през 681 г. - тогава е подписан Договорът с Византия за официалното им настаняване. Част от тях идват далече по-рано - още с изтеглянето на българските общности от сполетяната от природни бедствия и притисната от нахлулите араби Бактрия в Хиндокуш, което налага изтеглянето на българите на запад и създаването на новите български държави не само на територията на днешна Русия и Украйна. В това изтегляне забележителното е, че географската ширина на която е Бактрия в Хиндокуш, е същата като тая на България на Балканите. И това не може да е случайно. Българите търсят сходни природни дадености, и ги предпочитат за установяването на свои държави. Но те носят и своята религиозна и житейска философия. Не са и безписмовни, макар и писмеността им в тоя период да е по-скоро знаково-символно- регистративна, в която имаме както глаголически, така и кирилски знаци, оставени още по първите български градежи с идването им в т.нар. Дунавска България. Каква е връзката между тия знаци, българската писменост от древността, наречена “КЪНИГ” (книга), и буквените начертания на евангелието на Вулфила, които съвсем точно съвпадат с буквените начертания на кирилицата, макар и да не съдържат всички буквени знаци на българската звукова система със спецификата на българските звукови стойности, и които също са твърде близки не само с гръцкото уставно писмо, но и с буквените знаци на латиницата, тепърва е интересно да се изследва.
Тук искам да отбележа общия източник на така различните гръцка (елинска) и латинска писмена система, изградена върху финикийското писмо, което не е чуждо за българите. При това латинският език се основава на келтския - една общност, с която българите са изключително близки, в това число и езиково.
Въпросът е какво е вдъхновило епископ Вулфила в тия първи години на християнизацията да изпише евангелието си не с буквените начертания на латиницата или на елинския старогръцки, а по тоя красив и странен начин, обединявайки две различни писмени системи? Може би е бил воден от идеята християнството да обедини писмеността си, а може би и езика си в единна система. Това си остават догадки и предположения. Така или иначе, опитът на Вулфила си остава изолирано (не придобило гражданственост) явление. Изолирано, но до появата на Кирилицата, която се основава на същите начертания на буквените знаци.
Нямаме доказателства Константин Философ познавал ли е графично-звуковата система на Вулфила. Ръчно писаните книги от онова време са в единични екземпляри и рядко още в няколко преписа. Днес евангелието на Вулфила се съхранява в университетската библиотека на Упсала - старата столица на Швеция, но как и от кога е в Швеция, какъв е пътят му и било ли е в някой момент в Патриаршеската библиотека на храма “Св. София” в Константинопол (Цариград, Истанбул), където Константин Философ е бил библиотекар, това не можем да знаем.
Но не може, ако човек види начертанията на тия прекрасни букви, да не се заплени от тях! Съвсем естествено е Константин Философ да им се възхити, а и започвайки работата си за създаването на азбуката на българския език, да ги използва като графична система, още повече, че те съществуват в старата писмовно-графична българска система.
Това не е подражателство. Това е творчество. А творчеството е нова крачка след крачките. Нов промисъл след промислите. Нова идея след идеите. Ново достижение след достиженията. То е решение, припламнало от често загасени въглени, за да избуи в пламък.
Възможно е (и е съвсем естествено в духа на времето, и гледано на разпространението на българската писмовност в перспектива - нещо характерно за големия ум на Константин Философ), идеята за гражданско писмо на българския език с друга графичност да е възникнала успоредно с идеята за богослужебно писмо. И Константин Философ, запленен от буквените знаци създадени от Вулфила, които са и в българското знаково писмо, още в годините отдадени на знанието, по-късно да ги възкреси за нов живот, изграждайки звук по звук българската азбука и станала неин гражданския вариант. Но не трябва да забравяме, че създаването на глаголицата като свещено писмо за нуждите на християнското свещенослужение е била главната им и неотложна задача, която изпълняват блестящо.
Другото, което вече със сигурност знаем, е това, че българите не са били Тангристи, или по-точно отдавна са изживели тангризма, и не случайно нямаме никакви писмени паметници с името на Тангра, освен в един недоказан надпис. Те са били заратустрийци - митрианци. Митра, чието име и до днес битува в нашия език (Митро, Митра, което не е от Димитър, както и Мара не е от Мария), а философски и ритуално митрианството е почти идентично, да не кажем идентично, с култа към Христос. (Църквите на Митра и на Свещената майка - девствено заченалата го Богородица, просто стават църкви на Христос и неговата майка - виж римските източници по тоя въпрос). Тоя факт прави християнството много близко до българите, и не случайно, както споменах, следи от заратустризма и митрианството има не само в българското богомилство, а в нравствените традиционни възгледи и философия на българите и до днес. От там е прословутата българска толерантност, култът към справедливостта и истината, нравствеността и миролюбието като първа крачка в решаване на противоречията и конфликтите. Иначе “Ако не щеш мира, на ти секира!”.
Тая близост на възгледи на българите с тия на Вулфила поставя въпроса за неговия произход. Както знаем, в повечето езици нашето “Б” се изписва и се чете като “В”. Така че дали Вулфила, което се превежда като “Вълчето” е Вулфила, или е Булфила, което говори за българска определеност, е интересен въпрос. Българо-готските отношения и готското присъствие по земите ни не е добре изследвано (Вест- и остготите са старогермански племена, и както вече споменах другаде, в нашата днешна територия на югоизточна България Аларих създава първата германска държава, а в северозападна днешна България става и държавното остготско обединение наТеодорих - владетеля на Нове (Свищов) и Равена. При това, трябва да сме на ясно, че българите далече не идват на Балканите през 681 г. - тогава е подписан Договорът с Византия за официалното им настаняване. Част от тях идват далече по-рано - още с изтеглянето на българските общности от сполетяната от природни бедствия и притисната от нахлулите араби Бактрия в Хиндокуш, което налага изтеглянето на българите на запад и създаването на новите български държави не само на територията на днешна Русия и Украйна. В това изтегляне забележителното е, че географската ширина на която е Бактрия в Хиндокуш, е същата като тая на България на Балканите. И това не може да е случайно. Българите търсят сходни природни дадености, и ги предпочитат за установяването на свои държави. Но те носят и своята религиозна и житейска философия. Не са и безписмовни, макар и писмеността им в тоя период да е по-скоро знаково-символно- регистративна, в която имаме както глаголически, така и кирилски знаци, оставени още по първите български градежи с идването им в т.нар. Дунавска България. Каква е връзката между тия знаци, българската писменост от древността, наречена “КЪНИГ” (книга), и буквените начертания на евангелието на Вулфила, които съвсем точно съвпадат с буквените начертания на кирилицата, макар и да не съдържат всички буквени знаци на българската звукова система със спецификата на българските звукови стойности, и които също са твърде близки не само с гръцкото уставно писмо, но и с буквените знаци на латиницата, тепърва е интересно да се изследва.
Тук искам да отбележа общия източник на така различните гръцка (елинска) и латинска писмена система, изградена върху финикийското писмо, което не е чуждо за българите. При това латинският език се основава на келтския - една общност, с която българите са изключително близки, в това число и езиково.
Въпросът е какво е вдъхновило епископ Вулфила в тия първи години на християнизацията да изпише евангелието си не с буквените начертания на латиницата или на елинския старогръцки, а по тоя красив и странен начин, обединявайки две различни писмени системи? Може би е бил воден от идеята християнството да обедини писмеността си, а може би и езика си в единна система. Това си остават догадки и предположения. Така или иначе, опитът на Вулфила си остава изолирано (не придобило гражданственост) явление. Изолирано, но до появата на Кирилицата, която се основава на същите начертания на буквените знаци.
Нямаме доказателства Константин Философ познавал ли е графично-звуковата система на Вулфила. Ръчно писаните книги от онова време са в единични екземпляри и рядко още в няколко преписа. Днес евангелието на Вулфила се съхранява в университетската библиотека на Упсала - старата столица на Швеция, но как и от кога е в Швеция, какъв е пътят му и било ли е в някой момент в Патриаршеската библиотека на храма “Св. София” в Константинопол (Цариград, Истанбул), където Константин Философ е бил библиотекар, това не можем да знаем.
Но не може, ако човек види начертанията на тия прекрасни букви, да не се заплени от тях! Съвсем естествено е Константин Философ да им се възхити, а и започвайки работата си за създаването на азбуката на българския език, да ги използва като графична система, още повече, че те съществуват в старата писмовно-графична българска система.
Това не е подражателство. Това е творчество. А творчеството е нова крачка след крачките. Нов промисъл след промислите. Нова идея след идеите. Ново достижение след достиженията. То е решение, припламнало от често загасени въглени, за да избуи в пламък.
Възможно е (и е съвсем естествено в духа на времето, и гледано на разпространението на българската писмовност в перспектива - нещо характерно за големия ум на Константин Философ), идеята за гражданско писмо на българския език с друга графичност да е възникнала успоредно с идеята за богослужебно писмо. И Константин Философ, запленен от буквените знаци създадени от Вулфила, които са и в българското знаково писмо, още в годините отдадени на знанието, по-късно да ги възкреси за нов живот, изграждайки звук по звук българската азбука и станала неин гражданския вариант. Но не трябва да забравяме, че създаването на глаголицата като свещено писмо за нуждите на християнското свещенослужение е била главната им и неотложна задача, която изпълняват блестящо.
Какво става обаче с гражданския вариант на българската писмовност?
Притиснати от гъсто и жестоко сложилото се време на доказване, разпространение и извоюване на равноправието на българския език в християнското богослужение, което става със свещенописа на глаголицата, нито Кирил, нито Методий са имали времето да стигнат до приложението на гражданския вариант на българската азбука. Но създадена от Кирил, тя остава като цел и завещание за учениците му. Затова и носи неговото име.
С постигането на невъзможното - извоюването на равноправие на българския език като богослужебен и разбиването на догмата на триезичието, Константин Философ слага венецът на изключителното си дело. Изтощен до край, 50 дни преди кончината си той приема монашество и духовното си име Кирил, и умира в Рим на 14 февруари през 869 г.
Но той не е гледал на делото си като на завършено и е знаел, че му предстоят още много борби, за да бъде изведено докрай. Че тепърва предстои преодоляването на съпротивата на цялата държавна и духовна машина на епохата, чиито интереси и възгледи е дръзнал да разсече. В търсене на средства за отстояване в жестокото напрегнато време, в процеса на изтощителни прения, изпълнили последните му години, а може би дори в тия 50 дни след победата и покалугеряването си Константин Философ-Кирил завещава на учениците си да не пренебрегват гражданския вариант на българската азбука, която е създал като знаков вариант, еднозначен с глаголицата, за нуждите на всеобщото гражданско ползване, както и в дипломацията в изострилите се взаимоотношения и необходимостта да се защити извоюваното дело за равнопоставеността на българския език не само на духовно, а и на държавно и обществено-народностно равнище.
Но е нямал време! Не е имал времето нито да пренесе делото си в България, каквато е била първата му цел още със създаването на азбуката и приложението й в Брегалнишката мисия, нито да приложи гражданската писмена система в предстоящата по-нататъшна борба. И Климент Охридски - най-близкият му и доверен ученик и съратник, приема това негово последно завещание, като се заема да приложи Кирилицата - създадения от Кирил граждански вариант на българската азбука, в израз на преклонение пред Константин Философ-Кирил, като завет. Заветът да се продължи делото, да се утвърди завоюваното и да се пренесе в България.
Това, че гражданският вариант на българската азбука не е наречен Константиница, а Кирилица, говори за две неща. Първо, че е завет от последните дни на Константин Философ, когато е приел монашеското име Кирил, и второ, че за разлика от глаголицата, в създаването на която участва и Методий, тя, кирилицата, е изцяло негово дело.
Климент Охридски не разграничава двете графични системи на българската азбука. Той просто прилага графичната система на кирилската българска азбука без чувството, че това е нещо различно от глаголицата като азбука на българския език. Прилага я в изпълнение на завета на Кирил за масово, гражданско писмо, каквато задача си поставя и българският цар Борис І. Той е, който от двата варианта на азбуката ни избира по-близкия до утвърдилата се европейска знакова система. Затова с идването на Климент Охридски и на останалите ученици на Кирил и Методи в България глаголицата е подменена от кирилицата - графичната система, която нарича на името на Кирил в знак на почит към нейния създател.
Но това не са две азбуки, а две графични форми на азбуката на един език. На българския!
Черноризец Храбър, в забележителното си и звучащо и днес съвременно произведение “О ПИСМЕНЕХЬ” /”За буквите”/, също не говори за две различни азбуки, а за една, като подчертава, че е създадена от Константин-Кирил Философ в 855 г. /6363 г. от сътворението на света, броено по възприетата византийска система/. Ние приемаме, че това е годината на създаването на глаголицата. Но трябва ли да изключваме, че това е годината на създаването и на кирилицата? Приема се, че Черноризец Храбър пише “За буквите” във времето на кирилската графична система, а и до нас произведението е достигнало на кирилица. Ако приемем, че тоя Черноризец Храбър е Методий (нещо, за което имаме ред основания), това обяснява много неща.
Не само Климент Охридски и Черноризец Храбър - никой от учениците на Кирил и Методий, които поемат и извеждат голямото книжовно и духовно дело в България, няма чувството, че глаголицата и кирилицата са две различни писмени системи.
Защо?
Защото звуково са аналогични и са обвързани в една единна система на българския език и българската писмовност. И защото и двете са дело на Константин Философ като азбучната звуково-смисловна система е изведена при създаването на глаголицата, докато гражданският й вариант, наречен Кирилица, е определено близка до ползваните езикови системи на доминиращите в европейското политическо, духовно и културно пространство буквени начертания, които я правят по-комуникативна, но без да се слива с тях и без да нарушава подредената, подчинена и изразяваща звукова система на българския език, фиксирана в глаголицата. В това е заслугата на Константин Философ-Кирил като създател на Кирилицата - плод на неговите познания на старите текстове, в това число и на буквените красиви, но неоползотворени и забравени начертания на явно талантливия и одарен с идеи Вулфила, живял и работил по нашите земи през ІV в., които са аналогични с българските писмени знаци и са по посока на търсенията за самостоятелни буквени начертания и решения на самия Кирил в задачата за необходимия граждански вариант на глаголицата.
Това не е “подмяна” на едната азбука с друга, както високомерно заявява проф. Йордан Каменов. Това е друго начертание на азбуката на българския език, което има своята традиция и необходимост, което е извършено от Св. Кирил като намиране, от една страна, на близко до класическите буквени системи начертание на далечния за тях български език, извоювал своето равноправие и наредил се успоредно с тях, но, от друга страна, език с друга, макар и близка и разчетима, но различна и независима буквена система.
Притиснати от гъсто и жестоко сложилото се време на доказване, разпространение и извоюване на равноправието на българския език в християнското богослужение, което става със свещенописа на глаголицата, нито Кирил, нито Методий са имали времето да стигнат до приложението на гражданския вариант на българската азбука. Но създадена от Кирил, тя остава като цел и завещание за учениците му. Затова и носи неговото име.
С постигането на невъзможното - извоюването на равноправие на българския език като богослужебен и разбиването на догмата на триезичието, Константин Философ слага венецът на изключителното си дело. Изтощен до край, 50 дни преди кончината си той приема монашество и духовното си име Кирил, и умира в Рим на 14 февруари през 869 г.
Но той не е гледал на делото си като на завършено и е знаел, че му предстоят още много борби, за да бъде изведено докрай. Че тепърва предстои преодоляването на съпротивата на цялата държавна и духовна машина на епохата, чиито интереси и възгледи е дръзнал да разсече. В търсене на средства за отстояване в жестокото напрегнато време, в процеса на изтощителни прения, изпълнили последните му години, а може би дори в тия 50 дни след победата и покалугеряването си Константин Философ-Кирил завещава на учениците си да не пренебрегват гражданския вариант на българската азбука, която е създал като знаков вариант, еднозначен с глаголицата, за нуждите на всеобщото гражданско ползване, както и в дипломацията в изострилите се взаимоотношения и необходимостта да се защити извоюваното дело за равнопоставеността на българския език не само на духовно, а и на държавно и обществено-народностно равнище.
Но е нямал време! Не е имал времето нито да пренесе делото си в България, каквато е била първата му цел още със създаването на азбуката и приложението й в Брегалнишката мисия, нито да приложи гражданската писмена система в предстоящата по-нататъшна борба. И Климент Охридски - най-близкият му и доверен ученик и съратник, приема това негово последно завещание, като се заема да приложи Кирилицата - създадения от Кирил граждански вариант на българската азбука, в израз на преклонение пред Константин Философ-Кирил, като завет. Заветът да се продължи делото, да се утвърди завоюваното и да се пренесе в България.
Това, че гражданският вариант на българската азбука не е наречен Константиница, а Кирилица, говори за две неща. Първо, че е завет от последните дни на Константин Философ, когато е приел монашеското име Кирил, и второ, че за разлика от глаголицата, в създаването на която участва и Методий, тя, кирилицата, е изцяло негово дело.
Климент Охридски не разграничава двете графични системи на българската азбука. Той просто прилага графичната система на кирилската българска азбука без чувството, че това е нещо различно от глаголицата като азбука на българския език. Прилага я в изпълнение на завета на Кирил за масово, гражданско писмо, каквато задача си поставя и българският цар Борис І. Той е, който от двата варианта на азбуката ни избира по-близкия до утвърдилата се европейска знакова система. Затова с идването на Климент Охридски и на останалите ученици на Кирил и Методи в България глаголицата е подменена от кирилицата - графичната система, която нарича на името на Кирил в знак на почит към нейния създател.
Но това не са две азбуки, а две графични форми на азбуката на един език. На българския!
Черноризец Храбър, в забележителното си и звучащо и днес съвременно произведение “О ПИСМЕНЕХЬ” /”За буквите”/, също не говори за две различни азбуки, а за една, като подчертава, че е създадена от Константин-Кирил Философ в 855 г. /6363 г. от сътворението на света, броено по възприетата византийска система/. Ние приемаме, че това е годината на създаването на глаголицата. Но трябва ли да изключваме, че това е годината на създаването и на кирилицата? Приема се, че Черноризец Храбър пише “За буквите” във времето на кирилската графична система, а и до нас произведението е достигнало на кирилица. Ако приемем, че тоя Черноризец Храбър е Методий (нещо, за което имаме ред основания), това обяснява много неща.
Не само Климент Охридски и Черноризец Храбър - никой от учениците на Кирил и Методий, които поемат и извеждат голямото книжовно и духовно дело в България, няма чувството, че глаголицата и кирилицата са две различни писмени системи.
Защо?
Защото звуково са аналогични и са обвързани в една единна система на българския език и българската писмовност. И защото и двете са дело на Константин Философ като азбучната звуково-смисловна система е изведена при създаването на глаголицата, докато гражданският й вариант, наречен Кирилица, е определено близка до ползваните езикови системи на доминиращите в европейското политическо, духовно и културно пространство буквени начертания, които я правят по-комуникативна, но без да се слива с тях и без да нарушава подредената, подчинена и изразяваща звукова система на българския език, фиксирана в глаголицата. В това е заслугата на Константин Философ-Кирил като създател на Кирилицата - плод на неговите познания на старите текстове, в това число и на буквените красиви, но неоползотворени и забравени начертания на явно талантливия и одарен с идеи Вулфила, живял и работил по нашите земи през ІV в., които са аналогични с българските писмени знаци и са по посока на търсенията за самостоятелни буквени начертания и решения на самия Кирил в задачата за необходимия граждански вариант на глаголицата.
Това не е “подмяна” на едната азбука с друга, както високомерно заявява проф. Йордан Каменов. Това е друго начертание на азбуката на българския език, което има своята традиция и необходимост, което е извършено от Св. Кирил като намиране, от една страна, на близко до класическите буквени системи начертание на далечния за тях български език, извоювал своето равноправие и наредил се успоредно с тях, но, от друга страна, език с друга, макар и близка и разчетима, но различна и независима буквена система.
Причината да се мине от глаголица на кирилица може да се обясни и с необходимостта бързо азбуката да влезе в обръщение между недотам посветени в свещенодействията книжовници - преводачи и особено преписвачи.
Това е акт и на запазване на свещенописа на глаголицата със сакралността на знаковата й система от оскверняване и от неправилно използване на магическата й същност. Но е израз и на гражданския поглед в дейността на цар Борис І и Климент Охридски като просветител, книжовник и продължител на делото на Кирил и Методий, оглавил забележителния процес на ограмотяването на българския народ и културното му извисяване, изведено като ударна държавническа политика.
Тая държавническа политика за ограмотяване и духовно и културно извисяване на цял един народ е феномен, какъвто не съществува в историята на никой друг народ и друга държава. И ако сме в състояние да го осмислим, може чрез него да разберем как би трябвало да подходим в така бързо променящия се свят днес, не само за да оцелеем, а за да се развиваме като водеща държава.
Така или иначе, ние и до днес ползваме кирилицата. Тя е, която става основа на старобългарската литература. Тя е азбуката, която даваме на Русия, Украйна, Беларус, Сърбия, Македония - азбука, която ползват и славянски, и неславянски народи и която с право бе приета през 2005 г. за трета официална азбука в Европейския съюз.
Нашето отношение към двете български азбуки и българския език днес, както във всеки сложен и преходен момент, е не само барометър за народностното ни самосъзнание и за културата ни, а и основен момент в необявения, но течащ процес на референдума „да бъдем или да не бъдем”.
И ако Светите братя Кирил и Методий разбиват неразбиваемата догма на триезичието и въздигат българския език като равноправен на свещените езици, като отварят яко заключената врата на имперските интереси за демократизирането на християнството с извоюването на правото всеки един народ да разпространява Божието слово и да развива културата си на своя език, то днес, 1155 години след първото им дело - създаването на българската азбука в далечната 855 г., трябва не просто да им се поклоним и да ги възславим, а да оползотворим делото и уроците им като българи и като европейци в предизвикателствата на глобализиращия се свят.
Това е акт и на запазване на свещенописа на глаголицата със сакралността на знаковата й система от оскверняване и от неправилно използване на магическата й същност. Но е израз и на гражданския поглед в дейността на цар Борис І и Климент Охридски като просветител, книжовник и продължител на делото на Кирил и Методий, оглавил забележителния процес на ограмотяването на българския народ и културното му извисяване, изведено като ударна държавническа политика.
Тая държавническа политика за ограмотяване и духовно и културно извисяване на цял един народ е феномен, какъвто не съществува в историята на никой друг народ и друга държава. И ако сме в състояние да го осмислим, може чрез него да разберем как би трябвало да подходим в така бързо променящия се свят днес, не само за да оцелеем, а за да се развиваме като водеща държава.
Така или иначе, ние и до днес ползваме кирилицата. Тя е, която става основа на старобългарската литература. Тя е азбуката, която даваме на Русия, Украйна, Беларус, Сърбия, Македония - азбука, която ползват и славянски, и неславянски народи и която с право бе приета през 2005 г. за трета официална азбука в Европейския съюз.
Нашето отношение към двете български азбуки и българския език днес, както във всеки сложен и преходен момент, е не само барометър за народностното ни самосъзнание и за културата ни, а и основен момент в необявения, но течащ процес на референдума „да бъдем или да не бъдем”.
И ако Светите братя Кирил и Методий разбиват неразбиваемата догма на триезичието и въздигат българския език като равноправен на свещените езици, като отварят яко заключената врата на имперските интереси за демократизирането на християнството с извоюването на правото всеки един народ да разпространява Божието слово и да развива културата си на своя език, то днес, 1155 години след първото им дело - създаването на българската азбука в далечната 855 г., трябва не просто да им се поклоним и да ги възславим, а да оползотворим делото и уроците им като българи и като европейци в предизвикателствата на глобализиращия се свят.
