Показват се публикациите с етикет Кирил и Методий. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Кирил и Методий. Показване на всички публикации

КИРИЛИЦА И ГЛАГОЛИЦА. ПО ПОВОД 1155 Г. ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ И ДЕЛОТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ


Със сигурност знаем, че глаголицата е създадена от Кирил и Методий и че на нея те превеждат богослужебните книги.
Със сигурност знаем и това, че Кирилицата и Глаголицата се възприемани от българите като една азбука - азбука на българския език, и Черноризец Храбър в забележителната си пледоария в защита на българската азбука не прави разлика между двете графични начертания. При това, той говори за създадената от Константин Философ азбука през 855 г. (6363 г. от сътворението на света), а трудът му е на Кирилица. Нямаме глаголически екземпляр, а и времето, в което се разполага създаването на ръкописа, е време на Кирилската графичност на азбуката ни.
Глаголицата е феноменална. И далече не само защото за всеки звук има знак-достойнство, което азбуките на повечето други езици и до днес не притежават. Учените, занимаващи се с глаголицата, откриват нейното многостранно и закрилно за българския език и българския народ съвършенство. Сама по себе си тя е едно послание, една молитва за България и българския народ, за неговата духовност, грамотност и просперитет. Самата подредба на буквените знаци има не само звуково и цифрово, а и смислово значение. Азбуката ни започва не просто със знака и звука “А”, а със смисловото му значение на “Аз” - АЗЪМ - Аз СЪМ, откъдето идва и трансформацията му в АДАМ, първия човек, който в еврейската теология, която не може да изведе етимологията на думата от собствения си език, тъй като думата за първия човек, разчетена и произнасяна от тях като АДАМ, е взета от жреците на Вавилон, я тълкуват през думата си за червената пръст, от която бил направен човека. (Виж Дичо Дичев - “Азбучна история на България”). В българския език (първобългарския, древноиранския - древноперсийския език на българите от Бактрия), думата АЗ - АЗЪМ - АЗ СЪМ носи философското значение на осъзналия себе си човек в единството си с Бога, и на Азът като начало на човешкото като божествена същност. На АХУРА МАЗДРА - увенчания с аура мозък. На мисловността като висша връзка с божественото и оттам всички изисквания и отговорности на това да си ЧОВЕК.
Самият глаголически знак за “Аз” има дълбок философски смисъл. И той както всички знаци в глаголическата азбука има магически смисъл, който носи магическата сила и магическите възможности на самото слово и на самия български език. Учените са доказали енергетичното излъчване на буквите от глаголическата азбука. Тя е вложена от Константин Философ и Методий в смисъла и начертанията на глаголическата азбука като азбука за божественото слово и свещенослужението на говоримия, действен български език. И това прави българската глаголическа азбука свещено писмо, което не само с преведените текстове на християнската каноническа литература, а с всяка своя буква и с всеки свой знак обвързват човека с Бога и изявяват божественото в човека, за да освети човешкия дух и човешкото съзнание и да ги извиси към Бога през християнската религия и богослужение.
Нищо обаче не знаем за кирилицата, в която знаците на българската азбука са изписани по съвсем друг начин, който е прието да се счита като близък до старогръцкото официално /уставно/ писмо.
Без да има доказателства и обяснения, създаването на кирилицата се приписва на Климент Охридски.
Но така ли е?
И защо е КИРИЛИЦА? Само за това, да се почете паметта на Константин Философ-Кирил ли?
Първо трябва да си изясним въпроса имал ли е тоя наш език писмена система преди създадената от Константин Философ и Методий азбука на съвременния български език? Имал е! И още има следи от нея в каменните надписи и белези по сакрални и исторически места. В това число и на глаголическия знак за “АЗ”, който съдържа смисъла и философията на българите и който е не само начален знак и буква, но и в него е закодиран смисълът на божието слово, изявяващ смисъла на азбуката.
Това дава отговор на въпроса знаели ли са Константин Философ и Методий смисъла на българските знаци - т.н. от Черноризец Храбър “черти и резки” - по-старата българска писмовна традиция? Знаели са я и добре са я познавали! Нещо повече. Те са я превърнали в едно ново начало, отговарящо на нуждите на новото историческо време и новата епоха. Старата писмена практика на българите не е вън от замисъла на Кирилометодиевото дело, но тя (старата знакова писмена система) вече не е отговаряла на по-разширената съвременна необходимост на създадената с център на Балканите българска държава и се използва само като знакова система.
Явно е, че в динамичните преходи на многовековната си история и създаването на нови и нови държави българите са оставили назад писмената си традиция. Но като доказателство, че в отдалечената древност сме имали писмовна традиция, говорят старинни думи, съхранени в съвременния ни език, всред които са и думите КНИГА и БУКВА, както и зафиксирани текстове от древността, включително в Библията.
Може би точно напомнянето за тая традиция е вдъхновило Константин Философ и Методий за голямото им дело - да създадат отговаряща на съвременните нужди азбука на българския език. С това можем да си обясним и отношението на Борис І към идеята за българска писмовност, а и бързото разпространение на изградената върху новата азбука писменост, защото е имало спомен за загубена традиция и вътрешна необходимост от възкресяването й.
Това, че знаци от глаголическата азбука и кирилицата откриваме вписани по каменните останки на първата българска столица на Балканите - Плиска, както и по други отломъци и следи от предхристиянското ни време, говори, че те крият послания, които Константин Философ и Методий са знаели и които имат същия характер като създадената за християнизацията и християнското богослужение от тях азбука. Това, че успоредно с глаголическите знаци откриваме и кирилски знаци - знаците в кирилското българско писмо, е факт, който не може да се пренебрегне.
Това е още едно потвърждение за “българската връзка” на Двамата братя, но и потвърждение за това, че божественото послание, съхранено в тия български изчертани знаци, е носено във всичките тежки години на прехода от Бактрия (Балкхара) като закрилна сила и камбанен звън за паметта на всеки българин.
Но едно са знаците възбуждащи паметта и заложените послания в тях, друго е писмовността. Посланията в знаците са подвластни на забравата. А писмеността преодолява забравата. В нея се изявява не просто езикът, а самобитността, достойнството, политиката, независимостта на един народ. Това цар Борис І много добре е разбирал. Тя е необходимост, особено на тоя етап на българското развитие всред противоборствата в света - необходимост както от духовно, така и от политическо естество. Старите култури и старите религии са в миналото. Европейският свят, всред който е България, е свят на християнската култура и България не може да остане при старата си религия. Християнството дава шанс ценностите на българската духовност да се осмислят и преосмислят на основата на християнската вяра. Оттук, от преосмислянето и развитието на древните български знаци в системата на една писменост в името на приобщаването на българския народ към християнската религия е началото, от което тръгват Двамата братя. Това еверски въпрос. Но той е колкото верска, духовна и културна, толкова и политическа необходимост. Константин Философ и Методий като християни и българи не просто разбират тая необходимост, не просто вярват в светлината и мощта на християнската религия и в съзидателната сила на божественото слово, а са отдадени на идеята духовните, културни и политически пространства, които християнската религия отключва, да стигнат с божественото българско слово до всеки отделен човек, за да го издигат до Божественото, духовното, интелектуалното, чистото, мъдрото, високо нравственото и възвишеното, което българинът носи, което може да го съхрани и въздигне, и което е изявено в християнската догматика и Христовата нравственост като послание за човека, поставящо на първо място човечността. Те са дълбоко вярващи в Христа и в силата на божественото слово. И това е началото!
Но веднага ли Константин Философ и Методий стигат до това върховенство на божествеността на откриването и изчертаването на знаци за всеки звук и създаването на глаголическата азбука на българския език, която науката приема като първа азбука?
Не е ли създаването на глаголицата път, предхождан от работен процес за уточняване на всеки звук от българския език преди фиксирането на звуците в глаголическите божествени знаци?
Не предхожда ли кирилската знакова система на азбуката на българския език глаголическото божествено писмо?
Логиката за това има своите убедителни основания.
Познатите “универсални” писмовни знаци на финикийската писменост, въз основа на която възникват азбуките и писмеността на елинско-римската култура, са не просто познати за Константин Философ. Той е анализирал развитието на писмовността на елино-римския свят и е почерпил опит, който да приложи, търсейки най-точния звуково-знаков израз на българския език в азбуката, която създава. Процесът на тоя изключително сложен филологически труд не може да е идентичен с извеждането на азбуката на българския език като християнско послание, което Константин Философ и Методий постигат с глаголическите азбучни знаци на българския език.
Тук искам да подчертая, че глаголическата азбука на българския език е първата и единствена в света християнска, а не езическа азбучна графичност. Азбука съзнателно търсена и изградена от дълбоко вярващите християни Константин Философ и Методий като духовно послание, в което влагат християнската символика, или с други думи, те кодират християнската вяра в писмените знаци на българския език и това е уникално тяхно откритие. Тая християнска символика, вложена в азбуката на българския език в т.нар. глаголица, е съвместно дело на Двамата братя, в което духовникът Методий влага своя голям дял. Но самата азбучна система е създадена от Кирил с т.нар. кирилски буквени знаци и затова носи неговото име. 
Изключителното познание за дълголетното създаване звук по звук и знак по знак на старогръцката азбука, възникнала от финикийското писмо, което е регистрирано в “О писменехь” на Черноризец Храбър, свидетелства че и финикийската писмена система, и възникването и същността на азбучните системи на старогръцкия и латинския са били добре познати на Константин Философ. Но той не ги пренася механично при създаването на азбуката на българския език. Той търси и регистрира в азбуката си звуково-знаковата специфичност на българския говорим (словенски) език дълбоко познавайки го, анализирайки всеки звук и намирайки българската му звуково-знакова неповторимост.
Затова и Черноризец Храбър в съчинението си “О ПИСМЕНЕХЬ” в прав текст казва, че азбуката ни е дело на Константин Философ. Защото той създава системата на българската азбука, която има две графични начертания.
Пиететът на Константин Философ към българския език в неговата говоримост, основаваща се на древните български знаци и вложения в тях философски смисъл, който да разчете и приведе към християнството, е показателен. Тая първа “работна” азбука не е само “работно” вложен труд. Тя е осмислена и като втора, масова, гражданска, извънрелигиозна азбучна система на българската писмовност. Нещо, което дипломатът Константин Философ е приемал за необходимост в обществената практика и широта на писмовността. Така че, т.нар. КИРИЛИЦА не е създадена по-късно. Тя само по-късно е въведена в масовата българска обществена практика.
И ако преведените от Двамата братя богослужебни книги са на глаголицата, то е защото тяхната мисионерска задача е църковното богослужение.
Ако това не беше така, ако кирилицата не съществуваше успоредно и преди религиозната знаковост и писменост на глаголицата, какво в един по-късен период би предизвикало създаването на нова знаково-писмена система (на т.нар. кирилица), която е аналогична звуково и смислово на глаголицата? Какво въобще би извикало необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той, и какво би накарало учениците на Кирил и Методий да поемат по едно ново начало, което няма обяснение и оправдание, ако кирилската графичност не е другата форма на българската азбука, създадена от Константин Философ-Кирил? Самият факт, че т.нар. българска кирилица съдържа същата закрилна молитва за българското слово и извисения смисъл на българското АЗ, но е по-универсална като начертания и няма магичността на християнската символика, заложена в начертанията на т.нар. глаголица, говори за обвързаността на създаването на двете начертания на буквените знаци, предназначени за двете нива на писмовността.
Защо по-късно т.нар. кирилица се налага като писмовна практика на българския език е друг въпрос, който има своето обяснение в политиката на Борис І за масовостта на ограмотяването на българското население.
Но има и друго.
Не е достатъчно графичността на т.нар. кирилица да бъде наречена така само защото създаването й е посветено на Кирил. (Тук изключвам въпроса какво въобще извиква необходимостта Климент да прави нов графичен вариант на вече създадената азбука, на която са написани богослужебните книги, в превода на които участва и самият той.) Самото название на т.нар. кирилска графичност на азбуката на българския език съдържа отговорът защо е наречена Кирилица. Тя е Кирилица, защото е създадена от Кирил. Това са две знакови системи на една азбука. Кирилицата не е “нова азбука на българския език”. Тя е по-удобната за масово ползване знакова система на азбуката на българския език при разширените необходимости на българската Държава на духа.
И друго. За времето си и двете азбуки са Кирилски, и двете азбуки са Глаголически (словенски) - на говоримия език АЗ-БУКИ-ВЕДИ-ГЛАГОЛИ. Две начертания на една азбука: на азбуката на българския език. А това, че по-късно теоретиците на езика ги разделят, това е съвсем друг въпрос, който поражда други въпроси.
Много са основанията кирилицата да предхожда глаголицата. Да е работен вариант, върху който се изграждат знаците на божественото глаголическо писмо.
Повтарям!
С така наречените от учениците на Кирил и Методий “кирилски знаци” Константин Философ прави огромната си изследователска работа на анализ на звуците на българския език и графично фиксиране на звуците. Така че имаме основание да смятаме, че кирилицата е първият графичен израз на българската азбука. 
Но докато глаголицата като магическо (сакрално, божествено) писмо е създадена за богослужебните книги, което е било първата задача на Двамата братя, то така наречената от Климент Охридски и от останалите ученици на Кирил и Методий “Кирилица”, е гражданско писмо
, писмо за всеобщо ползване. И ако преведените от Двамата братя книги са на глаголица, и ако от тоя период не са открити текстове на кирилица, то е защото на Кирил не му е останало ред и време да въведе сам гражданското писмо, което е създал в процеса на изграждането на азбуката на българския език.
Тук искам да подчертая, че ползването на две графични азбучни форми - една за богослужебни и официални (тържествени) цели, и друга за граждански и административни нужди, са характерни за епохата.
Искам да подчертая и друго. Това, че първата, главната задача на Константин Философ и Методий е да създадат азбука и писменост за християнското богослужение на български език, с оглед предстоящото приемане на християнската религия в България. Азбуката, без която не могат да направят преводите на богослужебните книги, и самите книги са за богослужебни цели. Затова и първозадачата, и усилията им са съсредоточени върху богослужебното т.нар. глаголическо писмо.
Ясно е, че за да бъдат преведени необходимите за християнското богослужение книги на български език, първо трябва да се състави азбука на съвременния български език. С тая азбука Константин Философ и Методий са готови през 855 година. Въпросът е дали тая азбука в работния си вариант е с глаголически или с кирилски знаци. Както споменах, съвсем допустимо е работната основа на създаването на азбуката на българския език да не е със сакралното, божественото, магическото, закрилното глаголическо начертание, а да бъдат ползвани по-универсални знаци. Различните писмени системи не са непознати за ерудита Константин Философ, а създаването на точна система на фонетичния фонд на един език, за да се превърне в азбука, не е толкова лесен въпрос. Някои от звуковете в българския език са аналогични с тия в други езици, а някои не са: езиците са различни и фонетичната им същност е различна. Много звуци, които съществуват и са характерни за българския език, са не само чужди за други езици, а и непроизносими. Така че съставянето на азбука (графично-звукова система) на един език, в случая на българския, система, която плюс всичко е и смислова - нещо, което другите азбучни системи нямат, изисква не само тънко познание на езика, но и анализ на звуковата му и звуково-смисловата му страна, изясняването на общото и различното с другите езици и азбучни системи и създаването на специфични знаци за специфичните звуково-смислови стойности и нужди на съответния, в случая на българския, език. Това е и причината познатите ни старинни азбуки да се формират със столетия и хилядолетия. Само изключителната ерудиция и талант на Константин Философ му позволяват да осмисли натрупания опит на изграждането на писмените системи и за такова кратко време да конструира азбуката ни, и то така точно и всеобхватно, че я ползваме и до днес.
В тая посока, съвсем допустимо е кирилицата като работен вариант да е създадена преди глаголицата. Не случайно голяма част от знаците в кирилицата са ни познати не само от българските “черти и резки”, а и от други графични системи, и не само от старогръцкото официално, наречено уставно, писмо, както повечето учени, занимаващи се с тоя въпрос, смятат.
Но в това, че двете графични форми на азбуката ни са идентични като азбука на българския език - няма съмнение.
Защо тогава така упорито учениците на Кирил и Методий наричат гражданския вариант на начертанията на азбуката ни КИРИЛИЦА!
Отговорът е, че след практиката и преводите на сакралните начертания на т.нар. глаголица, с която са преведени на български богослужебните книги, учениците на Кирил и Методий са искали да подчертаят, че това е същата азбука, която Константин Философ-Кирил създава. Че не е друга азбука. Че в гражданския си вариант азбуката на българския език е КИРИЛСКА, както е Кирилска и т.нар. глаголица, и както глаголицата е създадена от Константин Философ-Кирил.
Фактът, че учениците на Кирил и Методий не само че не правят разлика между двете азбуки, а ги приемат като една и съща азбука на един и същ език - българския, и прилагат кирилицата в писмовната практика в България без какъвто и да е преход и затруднение, говори, че кирилските начертания на буквите са им не само познати, но и “отработени”. Няма преход при прилагането на т.нар. кирилски начертания на азбуката. Няма следи на колебание, следи на търсене и разминаване. Следи и документи за процес на обучение на петимата водещи ученици на Кирил и Методий, продължили тяхното дело след смъртта на Методий. Тия начертания на буквите се знаят и се прилагат в масовата писмовна практика на българския език като нещо естествено. Нещо повече. Като единно и равнозначно на глаголицата. Като не случайно или наложено. Като позната и приета крачка, която се обвързва с името на Св. Кирил като негово послание за използването на познатата ни като кирилица графичност на азбуката на българския език.
Тук възниква и въпросът дали наистина кирилицата се основава на гръцкото уставно писмо. Ние днес имаме евангелието на готския епископ Вулфила /311 - 383 г./, съставено със същите буквени “кирилски” знаци и то не другаде, а когато готите са по нашите земи. Вулфила е проповедник на арианството - много близко като философия до манихейството, което е в основата на няколко века по-късно възникналото в България богомилство, и на българската нравствена, религиозна и философска традиция, която в много форми носим и до днес. Коренът на религиозната и нравствената философия и на арианството, и на манихейството е в средна Азия, където е старата българска държава Бактрия, и изхождат от заратустризма и митрианството.
Другото, което вече със сигурност знаем, е това, че българите не са били Тангристи, или по-точно отдавна са изживели тангризма, и не случайно нямаме никакви писмени паметници с името на Тангра, освен в един недоказан надпис. Те са били заратустрийци - митрианци. Митра, чието име и до днес битува в нашия език (Митро, Митра, което не е от Димитър, както и Мара не е от Мария), а философски и ритуално митрианството е почти идентично, да не кажем идентично, с култа към Христос. (Църквите на Митра и на Свещената майка - девствено заченалата го Богородица, просто стават църкви на Христос и неговата майка - виж римските източници по тоя въпрос). Тоя факт прави християнството много близко до българите, и не случайно, както споменах, следи от заратустризма и митрианството има не само в българското богомилство, а в нравствените традиционни възгледи и философия на българите и до днес. От там е прословутата българска толерантност, култът към справедливостта и истината, нравствеността и миролюбието като първа крачка в решаване на противоречията и конфликтите. Иначе “Ако не щеш мира, на ти секира!”.
Тая близост на възгледи на българите с тия на Вулфила поставя въпроса за неговия произход. Както знаем, в повечето езици нашето “Б” се изписва и се чете като “В”. Така че дали Вулфила, което се превежда като “Вълчето” е Вулфила, или е Булфила, което говори за българска определеност, е интересен въпрос. Българо-готските отношения и готското присъствие по земите ни не е добре изследвано (Вест- и остготите са старогермански племена, и както вече споменах другаде, в нашата днешна територия на югоизточна България Аларих създава първата германска държава, а в северозападна днешна България става и държавното остготско обединение наТеодорих - владетеля на Нове (Свищов) и Равена. При това, трябва да сме на ясно, че българите далече не идват на Балканите през 681 г. - тогава е подписан Договорът с Византия за официалното им настаняване. Част от тях идват далече по-рано - още с изтеглянето на българските общности от сполетяната от природни бедствия и притисната от нахлулите араби Бактрия в Хиндокуш, което налага изтеглянето на българите на запад и създаването на новите български държави не само на територията на днешна Русия и Украйна. В това изтегляне забележителното е, че географската ширина на която е Бактрия в Хиндокуш, е същата като тая на България на Балканите. И това не може да е случайно. Българите търсят сходни природни дадености, и ги предпочитат за установяването на свои държави. Но те носят и своята религиозна и житейска философия. Не са и безписмовни, макар и писмеността им в тоя период да е по-скоро знаково-символно- регистративна, в която имаме както глаголически, така и кирилски знаци, оставени още по първите български градежи с идването им в т.нар. Дунавска България. Каква е връзката между тия знаци, българската писменост от древността, наречена “КЪНИГ” (книга), и буквените начертания на евангелието на Вулфила, които съвсем точно съвпадат с буквените начертания на кирилицата, макар и да не съдържат всички буквени знаци на българската звукова система със спецификата на българските звукови стойности, и които също са твърде близки не само с гръцкото уставно писмо, но и с буквените знаци на латиницата, тепърва е интересно да се изследва.
Тук искам да отбележа общия източник на така различните гръцка (елинска) и латинска писмена система, изградена върху финикийското писмо, което не е чуждо за българите. При това латинският език се основава на келтския - една общност, с която българите са изключително близки, в това число и езиково.
Въпросът е какво е вдъхновило епископ Вулфила в тия първи години на християнизацията да изпише евангелието си не с буквените начертания на латиницата или на елинския старогръцки, а по тоя красив и странен начин, обединявайки две различни писмени системи? Може би е бил воден от идеята християнството да обедини писмеността си, а може би и езика си в единна система. Това си остават догадки и предположения. Така или иначе, опитът на Вулфила си остава изолирано (не придобило гражданственост) явление. Изолирано, но до появата на Кирилицата, която се основава на същите начертания на буквените знаци.
Нямаме доказателства Константин Философ познавал ли е графично-звуковата система на Вулфила. Ръчно писаните книги от онова време са в единични екземпляри и рядко още в няколко преписа. Днес евангелието на Вулфила се съхранява в университетската библиотека на Упсала - старата столица на Швеция, но как и от кога е в Швеция, какъв е пътят му и било ли е в някой момент в Патриаршеската библиотека на храма “Св. София” в Константинопол (Цариград, Истанбул), където Константин Философ е бил библиотекар, това не можем да знаем.
Но не може, ако човек види начертанията на тия прекрасни букви, да не се заплени от тях! Съвсем естествено е Константин Философ да им се възхити, а и започвайки работата си за създаването на азбуката на българския език, да ги използва като графична система, още повече, че те съществуват в старата писмовно-графична българска система.
Това не е подражателство. Това е творчество. А творчеството е нова крачка след крачките. Нов промисъл след промислите. Нова идея след идеите. Ново достижение след достиженията. То е решение, припламнало от често загасени въглени, за да избуи в пламък.
Възможно е (и е съвсем естествено в духа на времето, и гледано на разпространението на българската писмовност в перспектива - нещо характерно за големия ум на Константин Философ), идеята за гражданско писмо на българския език с друга графичност да е възникнала успоредно с идеята за богослужебно писмо. И Константин Философ, запленен от буквените знаци създадени от Вулфила, които са и в българското знаково писмо, още в годините отдадени на знанието, по-късно да ги възкреси за нов живот, изграждайки звук по звук българската азбука и станала неин гражданския вариант. Но не трябва да забравяме, че създаването на глаголицата като свещено писмо за нуждите на християнското свещенослужение е била главната им и неотложна задача, която изпълняват блестящо.
Какво става обаче с гражданския вариант на българската писмовност?
Притиснати от гъсто и жестоко сложилото се време на доказване, разпространение и извоюване на равноправието на българския език в християнското богослужение, което става със свещенописа на глаголицата, нито Кирил, нито Методий са имали времето да стигнат до приложението на гражданския вариант на българската азбука. Но създадена от Кирил, тя остава като цел и завещание за учениците му. Затова и носи неговото име.
С постигането на невъзможното - извоюването на равноправие на българския език като богослужебен и разбиването на догмата на триезичието, Константин Философ слага венецът на изключителното си дело. Изтощен до край, 50 дни преди кончината си той приема монашество и духовното си име Кирил, и умира в Рим на 14 февруари през 869 г.
Но той не е гледал на делото си като на завършено и е знаел, че му предстоят още много борби, за да бъде изведено докрай. Че тепърва предстои преодоляването на съпротивата на цялата държавна и духовна машина на епохата, чиито интереси и възгледи е дръзнал да разсече. В търсене на средства за отстояване в жестокото напрегнато време, в процеса на изтощителни прения, изпълнили последните му години, а може би дори в тия 50 дни след победата и покалугеряването си Константин Философ-Кирил завещава на учениците си да не пренебрегват гражданския вариант на българската азбука, която е създал като знаков вариант, еднозначен с глаголицата, за нуждите на всеобщото гражданско ползване, както и в дипломацията в изострилите се взаимоотношения и необходимостта да се защити извоюваното дело за равнопоставеността на българския език не само на духовно, а и на държавно и обществено-народностно равнище.
Но е нямал време! Не е имал времето нито да пренесе делото си в България, каквато е била първата му цел още със създаването на азбуката и приложението й в Брегалнишката мисия, нито да приложи гражданската писмена система в предстоящата по-нататъшна борба. И Климент Охридски - най-близкият му и доверен ученик и съратник, приема това негово последно завещание, като се заема да приложи Кирилицата - създадения от Кирил граждански вариант на българската азбука, в израз на преклонение пред Константин Философ-Кирил, като завет. Заветът да се продължи делото, да се утвърди завоюваното и да се пренесе в България.
Това, че гражданският вариант на българската азбука не е наречен Константиница, а Кирилица, говори за две неща. Първо, че е завет от последните дни на Константин Философ, когато е приел монашеското име Кирил, и второ, че за разлика от глаголицата, в създаването на която участва и Методий, тя, кирилицата, е изцяло негово дело. 
Климент Охридски не разграничава двете графични системи на българската азбука. Той просто прилага графичната система на кирилската българска азбука без чувството, че това е нещо различно от глаголицата като азбука на българския език. Прилага я в изпълнение на завета на Кирил за масово, гражданско писмо, каквато задача си поставя и българският цар Борис І. Той е, който от двата варианта на азбуката ни избира по-близкия до утвърдилата се европейска знакова система. Затова с идването на Климент Охридски и на останалите ученици на Кирил и Методи в България глаголицата е подменена от кирилицата - графичната система, която нарича на името на Кирил в знак на почит към нейния създател.
Но това не са две азбуки, а две графични форми на азбуката на един език. На българския!
Черноризец Храбър, в забележителното си и звучащо и днес съвременно произведение “О ПИСМЕНЕХЬ” /”За буквите”/, също не говори за две различни азбуки, а за една, като подчертава, че е създадена от Константин-Кирил Философ в 855 г. /6363 г. от сътворението на света, броено по възприетата византийска система/. Ние приемаме, че това е годината на създаването на глаголицата. Но трябва ли да изключваме, че това е годината на създаването и на кирилицата? Приема се, че Черноризец Храбър пише “За буквите” във времето на кирилската графична система, а и до нас произведението е достигнало на кирилица. Ако приемем, че тоя Черноризец Храбър е Методий (нещо, за което имаме ред основания), това обяснява много неща.
Не само Климент Охридски и Черноризец Храбър - никой от учениците на Кирил и Методий, които поемат и извеждат голямото книжовно и духовно дело в България, няма чувството, че глаголицата и кирилицата са две различни писмени системи.
Защо?
Защото звуково са аналогични и са обвързани в една единна система на българския език и българската писмовност. И защото и двете са дело на Константин Философ като азбучната звуково-смисловна система е изведена при създаването на глаголицата, докато гражданският й вариант, наречен Кирилица, е определено близка до ползваните езикови системи на доминиращите в европейското политическо, духовно и културно пространство буквени начертания, които я правят по-комуникативна, но без да се слива с тях и без да нарушава подредената, подчинена и изразяваща звукова система на българския език, фиксирана в глаголицата. В това е заслугата на Константин Философ-Кирил като създател на Кирилицата - плод на неговите познания на старите текстове, в това число и на буквените красиви, но неоползотворени и забравени начертания на явно талантливия и одарен с идеи Вулфила, живял и работил по нашите земи през ІV в., които са аналогични с българските писмени знаци и са по посока на търсенията за самостоятелни буквени начертания и решения на самия Кирил в задачата за необходимия граждански вариант на глаголицата.
Това не е “подмяна” на едната азбука с друга, както високомерно заявява проф. Йордан Каменов. Това е друго начертание на азбуката на българския език, което има своята традиция и необходимост, което е извършено от Св. Кирил като намиране, от една страна, на близко до класическите буквени системи начертание на далечния за тях български език, извоювал своето равноправие и наредил се успоредно с тях, но, от друга страна, език с друга, макар и близка и разчетима, но различна и независима буквена система.
Причината да се мине от глаголица на кирилица може да се обясни и с необходимостта бързо азбуката да влезе в обръщение между недотам посветени в свещенодействията книжовници - преводачи и особено преписвачи.
Това е акт и на запазване на свещенописа на глаголицата със сакралността на знаковата й система от оскверняване и от неправилно използване на магическата й същност. Но е израз и на гражданския поглед в дейността на цар Борис І и Климент Охридски като просветител, книжовник и продължител на делото на Кирил и Методий, оглавил забележителния процес на ограмотяването на българския народ и културното му извисяване, изведено като ударна държавническа политика.
Тая държавническа политика за ограмотяване и духовно и културно извисяване на цял един народ е феномен, какъвто не съществува в историята на никой друг народ и друга държава. И ако сме в състояние да го осмислим, може чрез него да разберем как би трябвало да подходим в така бързо променящия се свят днес, не само за да оцелеем, а за да се развиваме като водеща държава.
Така или иначе, ние и до днес ползваме кирилицата. Тя е, която става основа на старобългарската литература. Тя е азбуката, която даваме на Русия, Украйна, Беларус, Сърбия, Македония - азбука, която ползват и славянски, и неславянски народи и която с право бе приета през 2005 г. за трета официална азбука в Европейския съюз.
Нашето отношение към двете български азбуки и българския език днес, както във всеки сложен и преходен момент, е не само барометър за народностното ни самосъзнание и за културата ни, а и основен момент в необявения, но течащ процес на референдума „да бъдем или да не бъдем”.
И ако Светите братя Кирил и Методий разбиват неразбиваемата догма на триезичието и въздигат българския език като равноправен на свещените езици, като отварят яко заключената врата на имперските интереси за демократизирането на християнството с извоюването на правото всеки един народ да разпространява Божието слово и да развива културата си на своя език, то днес, 1155 години след първото им дело - създаването на българската азбука в далечната 855 г., трябва не просто да им се поклоним и да ги възславим, а да оползотворим делото и уроците им като българи и като европейци в предизвикателствата на глобализиращия се свят.



Литературен свят

‎"Кирил и Методий"

‎"Кирил и Методий"

"Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет...

Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време...
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин...

Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!... През десет века
все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте -
заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!

СВЕТИТЕ БРАТЯ СА РЕФОРМИРАЛИ АНАТЕМОСАНАТА ГЛАГОЛИЦА

 Асен Чилингиров:

СВЕТИТЕ БРАТЯ СА РЕФОРМИРАЛИ АНАТЕМОСАНАТА ГЛАГОЛИЦА

Задачата на Кирил и Методий е била да спомогнат за легализирането на християнството по нашите земи, казва ученият

Илия Илиев

(Интервю във вестник “Политика” от 4 – 10 юни 2005 г.)


          Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г. Има една дъщеря. Той беше в България, за да представи сборника си “Готи и гети”.


          — Г-н Чилингиров, какъв е поводът да публикувате сборника “Готи и гети”?
          — Поводът е излизането преди две години на друг сборник със заглавието “Готи”. Твърденията, съдържащи се там, не отговарят на сведенията, които идват от историческите извори и които получаваме при изследванията на паметниците на духовната и материалната култура, нито на истината. Тези сведения не са никак малко и не може да бъдат пренебрегнати. Те са резултат на неимоверно голямото развитие на помощните науки през последните десетилетия, например, биологията, химията, библиотекарството. Дадоха ми възможност да подложа на нова преценка това, което от много столетия се твърди по отношение на всичко, засягащо произхода и същността на българския народ.
          — Кои са готите, откъде са дошли, къде са отишли, имат ли нещо общо с гетите? От тях ли произхождат германците?
          — “Готският въпрос” е непосредствено свързан с някои най-съществени проблеми на старата и средновековната история на нашия народ. Като тези за неговия произход, език и писменост, за неговите обичаи и религиозни вярвания. Свързан е с неговите култура и изкуство, с неговия принос в съкровищницата на световната култура. И особено за неговото място сред европейската цивилизация, което съвсем не се намира по нейната периферия като нежелан придатък към “обединена Европа”. Опитите да се открие старогерманско присъствие по нашите земи, свързано с готите, някаква връзка на германците с готите, а оттам и с българския етногенезис, са несъстоятелни. Готите са гети, следователно траки. Същите след ІV век се наричат мизи и българи в редица исторически източници. Отбелязано е и от Паисий Хилендарски в “История славянобългарска”. Става дума за коренното население на Балканския полуостров, което в мнозинството си е стояло все тук. Не е изтребвано, не е изчезвало, за да стане основа за други народи, а тук да бъде подменено с друго. Валафрид Страбо през ІХ век пише, че готите или гетите превеждат на своя език свещените книги, говори и за запазени в потвърждение на това документи. Според негови източници божествената служба при някои скитски народи, като жителите на Томи, се е извършвала на същия език. Говори за началото на ІХ век. Но тези жители са наричани траки и мизийци, Страбо е германец, ако са били германци, би ги нарекъл такива!
          — За какви преводи пише Страбо? За Готската библия на Улфила ли?
          — Не само. А готите, за които Улфила е превел Библията, са живеели между Бяло море и долното течение на Дунав. Епископът на Адрианопол (Одрин) е бил наричан “Епископ на Готия”. Улфила е превел Библията за старите траки. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Въпросът за т. нар. Готска библия е най-тясно свързан с въпроса за ранното християнство на населението по нашите земи и със сложния комплекс от въпроси във връзка с неговия език и писменост.
          — Кой е този език, каква е тази писменост?
          — Преводачът на Библията на латински език е свети Йероним (живял ок. 347 – ок. 420 г.). Намерен е текст от философски трактат на Етикос Истрос в латински превод на светията. На последната му страница са отбелязани данните за автора на трактата, според Св. Йероним “произлизащ от благороден скитски род”, живял през ІV век в днешна Добруджа и написал труда си на своя език и писмени знаци от една азбука, която е предадена изцяло. Тя не е нищо друго, освен т. нар. глаголица! Св. Йероним не само горещо препоръчва нейното узаконяване при употребата на богослужебни книги, но и я разпространява из родната си Далмация, където тя се използва чак до ХVІІІ век. Там дори има предание, че той я е създал. Авторитетният учен Храбан Мавър (живял 780 – 856 г.) в труда си “За изобретяването на езиците” пише, че след еврейската, гръцката и латинската азбука, била изнамерена от философа Етикос азбука, която Св. Йероним разпространявал в свой вариант в родината на самия Храбан, понеже искал да увеличи известността на тези букви.
          — Излиза, че нито сме “славяни”, нито преди Солунските братя сме писали с “черти и резки”, както пише в “За буквите” . . .
          — Излиза, според автора на трактата, че народът, който авторът разбира под това название, от векове е ползвал в превод на своя език и написан с глаголическа азбука цялата литература за извършване на християнско богослужение заедно със Стария Завет, преведен дори преди той да е преведен на латински. Според д-р Божидар Пейчев името MaurusHraban погрешно е разчетено като “Черноризец Храбър”, “За буквите” е буквален превод от заглавието на Храбан, а текстът всъщност представлява полемика срещу Мавър Храбан. Името на автора и досега е неизвестно, още по-неясен е и поводът за написването му. До нас не е стигнал целият текст, липсват началото и краят му, най-старателно са отстранени. Очевидно са правени манипулации с определена цел.
          — Каква азбука са разпространявали тогава Кирил и Методий? Какво е кирилицата?
          — Задачата на Светите братя е да реформират глаголицата като използват “гръцки” и “латински” букви, допълнени с липсващите в тези две азбуки букви за написване на присъщите само на българите звуци. Те са се съдържали в усъвършенстваната от пет века “глаголическа” азбука. Защото отдавна съществуващите богослужебни книги за местните християни, заедно с езика, на който са написани, са били анатемосани от римокатолическата църква и цариградската патриаршия. Наложило се е това “колумбовско” решение, за да бъде легализирано християнството по тези земи заедно с признаването на свещения характер на писмеността. Защото инструментализирането на религията в двете империи се съпровожда с обявяването на църквите в тях за “православни”, а първите християни в Европа са сочени за еретици и врагове. Транскрибирането на богослужебните книги от “глаголицата” на “кирилицата” се представя като нов техен превод, вече угоден на двете “правоверни” църкви. Това е станало бързо и лесно, защото става дума за един и същ език.
          — Все пак какво става с готите? Изпаряват ли се? На етапи, но винаги рязко населението на нашите земи коренно се променя. Траките потъват нейде в небитието, скитите минават и заминават, славяни заливат полуострова, после авари го навестяват, след тях хуни, накрая и “българи-татари”. Възможно ли е това?
          — Не е възможно. И не се е случило. Няма как чергарски племена да изместят уседнало от хилядолетия местно население. Пристигането на тези народи с всичкия си добитък и друго имане от края на света в земите на Средна и Южна Европа и внезапното им изчезване, без да оставят никакви следи, е противно на всякаква логика и не е съобразено с историческите извори. Да вземем славяните. Странствали те и дошли насам от отдалечените на хиляди километри блата на Задкарпатието, най-рядко населената и днес част на Европа. Откъде ще се вземат оттам милиони преселници, които само за едно-две десетилетия да изпълнят цялата територия на Югоизточна и Средна Европа и от рибари ще се превърнат в земеделци? Придвижването на такива маси не е забелязано от никого от съвременните летописци! Историческите извори споменават само за нападения на групи със смесен етнически и племенен състав, но не и за “нашествие на славяни”, както наши автори обикновено превеждат думата “нападение”. Всъщност данните са, че след нападенията всички нападатели се оттегляли или били отблъснати, за никакво заселване не става дума. През 896 г. цар Симеон Първи в писмо до император Роман Лакапин изтъква историческите права на своя народ върху земята, на която живее от хилядолетия.
          — Значи като се говори за “траки”, “скити”, “гети”, “готи”, “мизи” и “българи”, трябва да се разбира едно и също древно население на Балканите, чието основно ядро от хилядолетия все си е тук?
          — Да. Така излиза според историческите източници.
          — Мнозина историци и църковни дейци няма да се съгласят с Вас.
     Няма. Но съгласните ще стават все повече. Трудно, бавно, но истината ще се наложи. Вярвам в младите български учени.


Материалът подготви:
Яндекс

ПомощьПоказатьЗакрыть




ЗА ПРОИЗХОДА НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЪРВОАПОСТОЛИ Веселин Игнатов

Наличието на алтернативни гледища по проблема за народностната принадлежност на Константин-Кирил Философ и брат му Методий е закономерен израз на оскъдността, несигурността и недостатъчната убедителност на указанията за нея в наличния изворов материал. Конкретно хипотезата за българското потекло на славянските първоапостоли се гради върху доводи от разнообразно естество - преки данни от исторически източници, външни белези (месторождение, семейна среда, възпитание, държавна принадлежност), техните имена, старобългарското им наречие и др. (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 13).
В пространните им житиета, най-ранните, обстойни и достоверни извори за Константин-Кирил и Методий, излезли изпод перото на техния непосредствен ученик, сподвижник и продължител Климент Охридски, въпросът за народностната им принадлежност не е разискван специално. Това вероятно се дължи на съзнанието на агиографа, че тя е безусловно ясна и коментирането й не е целесъобразно.
В Пространното житие на Константин-Кирил се сочи, че бъдещият светител е роден в Солун от родители благородни, богати, благоверни и праведни; царският управник логотет го изтегля в Цариград, поверяват му държавни служби, дипломатически мисии и т.н. В Пространното житие на Методий се бележи: "той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на бога, а след това и на царя (в друг превод "отдавна познат на бога и царя" - Петров, Гюзелев 1978: 282) и на цялата Солунска област" (Стара българска литература 1986: 37-40, 71).
В коя държава тогава (9. в.) е Солунската област, кои са царят и логотетът, се знае несъмнено - Византия, нейният император и първият й министър. Всеки поданик на империята е грък. Разбира се, гръцкото поданство на двамата братя все още не разрешава проблема за тяхната народност, независимо от категоричното презентиране на Методий в Залцбургския меморандум (871) като "някой си грък" (Кирило-Методиевска енциклопедия 1985: 719). "Белезите на един истински византиец - обясняват А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов, - който можел да бъде по народностен произход арменец, сириец или славянин, били: владеене на гръцки език, признаване на императорския институт и изповядване на православието" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 79). Ала щом житиеписецът не уточнява нищо повече в този смисъл, всякакви квалификации, че солунските братя са българи или славяни от България, са безпочвени и умозрителни.
В ранните съчинения и на другите съвременници на Константин-Кирил и Методий няма случай на определяне на тяхната народност за българска (Стара българска литература 1986: 511). В Солунската легенда дори се поддържа, че създателят на славянската азбука не знаел къде се намира българската земя (Стара българска литература 1986: 177)!
Действително, в Краткото житие на Константин-Кирил ("Успение Кирилово") се твърди, че агиогероят е "българин по род" (Стара българска литература 1986: 64), но това произведение е създадено едва през 13. в. и отразява по-късно изкристализирали представи за славянските първоучители (Стара българска литература 1986: 510-512). Те се явяват поради обстоятелството, че България спасява тяхното дело, в нея работят учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Константин Преславски, езикът, на който са проповядвали и писали, се отъждествява с българския и пр. Постепенно се "българизира" всичко, свързано със славянските просветители. За това допринасят дори гърците охридски архиепископи Теофилакт (1088-1107) и Димитър Хоматиан (1216-1234). "Окачествяването на Кирил като "учител на българите" - изтъква Донка Петканова-Тотева - започва да се схваща не в косвен, а в пряк смисъл. Оформя се убеждението, че Кирил лично е учил българския народ, и започват да се търсят доказателства за подкрепа на това схващане" (Петканова-Тотева 1974: 41). Подобна тенденция се развива и сред русите - например Епифаний Премъдри през 14. в. уверява, че Св. Константин Философ сътворил руската грамота (писмо) и превел книгите от гръцки език на руски (Петканова-Тотева 1974: 40).
Главното основание на хипотезата за българския произход на славянските първоапостоли се черпи от един пасаж в Пространното житие на Константин-Кирил: на въпрос на хазарските си домакини какъв е санът му, агиогероят отговаря - "Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук" (Стара българска литература 1986: 47). Според А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов този откъс "свидетелства, че Константин и Методий били потомци от второ поколение на изгнаническо чуждестранно, невизантийско високопоставено семейство, някога принадлежало към двора на неизвестен цар", който може да бъде единствено владетелят на България, понеже от всички славяни само българите имали цар. Техният извод е: "Семейството на Константин принадлежало към българските придворни кръгове. Дядо му бил приближен на владетеля, вероятно на хан Кардам. След като отхвърлил оказаната му чест, дядото трябвало по политически или религиозни причини да напусне страната си и да емигрира във Византия, по всяка вероятност в края на 8. в." (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 22, 55, 76-77).
На тази постановка своевременно възрази Димо Чешмеджиев. Той показа нейната несъстоятелност по следните пунктове:
1. Ако Константин-Кирил е визирал реален факт от биографията си, отговорът му не би бил посрещнат от юдейските теолози с благосклонната оценка "Уместно и право говориш, гостенино", която обаче е разбираема и обяснима по отношение на употребената от него алегория за праотеца на хората Адам преди и след изгонването му от Райската градина;
2. Официален византийски пратеник, какъвто е Константин-Кирил сред хазарите, съобразно имперската идеологическа доктрина не може да нарече "цар" един чужд владетел, при това езичник (при това българският държавен глава през епохата носи друг титул - б.м., В.И.), защото според нея както на небето има един Бог, така на земята има само един цар - императорът. Това означава, че той визира "царя на царете" - Бог (Чешмеджиев 1989: 59).
Към съображенията на Д. Чешмеджиев следва да се добави още:
1. Подканен от хазарите да посочи с примери и разяснения коя е най-добрата вяра, Константин-Кирил разправя: "Двама съпрузи били на голяма чест и много обичани от някой си цар. Но като съгрешили, царят ги изпъдил и ги изгонил вън от земята. Те живели дълги години там и родили деца в нищета. Децата се събирали заедно и се съвещавали по какъв начин биха могли да се върнат отново в предишното положение" (Стара българска литература 1986: 53). Тази притча е друг наративен аранжимент на същия мотив за прародителската двойка, отстранена от Едем, и за потомците й, живеещи в недоимък, които не могат да постигнат някогашната прадядовска чест - статуквото отпреди грехопадението. Очевидно и този отговор, аналог на коментирания от А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов пасаж, не третира реален факт от генеалогията на фамилията на солунските братя;
2. Когато логотетът, който го отрупва с "всякакви достойни почести и му даваше много злато", предлага на Константин-Кирил "голяма чест и княжение", агиогероят отказва с думите: "Наистина, този дар е голям, но за ония, които го търсят; а за мене няма нищо по-велико от науката, чрез която ще придобия мъдрост и ще потърся прародителската чест и богатство" (Стара българска литература 1986: 40); в друг превод - "като добия разум, ще потърся прадядовската чест и богатство" (Дуйчев: 9). Явно под "прадядовска чест и богатство" той не разбира конкретен обществен и имуществен статус, отнет на действителен негов прадядо, а духовно усъвършенстване по пътя на богопочитанието и премъдростта;
3. Недопустимо е и твърде рисковано за мисията и за живота му на въпроса, какъв е неговият сан, за да му бъде отдадена подобаваща почит, един официален посланик на Византия да отговаря, че е потомък на обеднели емигранти, загубили своята "чест", която той напразно се опитва да възвърне;
4. Всички източници, съдържащи информация за семейството на славянските първоучители, наблягат, че то е богато, високопоставено, уважавано (Стара българска литература 1986: 37), което противоречи на казаното от Константин-Кирил, че неговият дядо е обеднял, ако се тълкува в конкретен материален смисъл, и се е отказал от "дадената му голяма чест".
Не по-обоснована с изворови аргументи е и хипотезата за славянския произход на солунските братя:
1. Когато император Михаил III възлага на Константин-Кирил т.нар. моравска мисия, първоучителят казва: "аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост (в друг превод "букви" - Дуйчев: 12) на своя език" (Стара българска литература 1986: 57). Ако той е славянин, би се изразил "на нашия език", а с оглед на неговите интензивни филологически занимания би трябвало да му е добре известно, че никой славянски език (диалект) няма азбука;
2. Василевсът убеждава Константин-Кирил, че друг не може да изпълни задачата, защото "вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски" (Стара българска литература 1986: 72). Именно - говорят, но не се позовава на неговия собствен славянски произход;
3. Според автора на Проложното житие на Методий агиогероят "изучи славянския език", което няма смисъл, ако той е славянин и славянският език му е роден, а Константин-Кирил моли брат си да го придружи във Великоморавия, понеже "владееше славянския език" (Стара българска литература 1986: 79).
В литературата неуморно се преекспонира презумпцията, че не е възможно Константин-Кирил да създава славянската азбука за няколко месеца след натоварването му с моравската мисия, и това е указание, че той е работил в тази насока от по-рано, вече е създал нова графична система през 855 г. и дори я въвежда в употреба сред славяните, живеещи в югозападните предели на България (Георгиев 1980: 26).
Както създаването на азбука, така и покръстването на значителни маси хора, при това на чужда територия, не са начинания за самоинициатива. Император Михаил III споделя на възлагателната аудиенция: "И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?" (Стара българска литература 1986: 57). Би ли се изразил така човек, който знае, че вече е създадена славянска азбука, още повече пред нейния създател?
Константин-Кирил оповестява 51 дни преди кончината си: "Отсега вече не съм слуга нито на царя, нито другиму на земята, а само на бога вседържателя" (Стара българска литература 1986: 62). Несъмнено дотогава, до приемането на монашески образ, той е живял със съзнанието, че служи на византийския василевс.
Константин-Кирил не е единственият имперски функционер с просветителска и проповедническа мисия сред славяни. Друг един негов съвременник и съименник бива изпратен от патриарх Фотий да покръства славяни в Русия през 866 г., за която цел им създава 35 букви; след завръщането си е определен за епископ на град Катана в Сицилия, където и завършва своя живот (Петканова-Тотева 1974: 49-50). В такъв аспект азбуката не може да бъде окачествявана като "в най-голяма степен антивизантийско произведение" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 11). При създаването, разпространението и утвърждаването й Константин-Кирил изпълнява една задача, възложена му от елита на Византия.
"Резултати от най-новите изследвания - убеждават А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов - позволяват да се заключи, че рождените имена на двамата славянски апостоли не били Константин и Методий, а Църхо и Страхота" (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 16). С последните два антропонима солунските братя са назовавани изключително в късносредновековни чешки писмени паметници, предимно хусистки. За Църхо няма съмнение, че представлява чехизирана форма на името Кирил, което не е рождено за създателя на първата славянска азбука, както на Георги съответства Иржи.
Страхота се обяснява от някои изследователи като рождено име на Методий, изоставено, когато той постъпва в манастир (Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: 17). Практиката при замонашване да се възприема друг църковен номинант обаче не е императив през епохата за балканския регион - княз Борис I , брат му Докс, цар Петър I например не се преименуват. Освен това, този обичай изисква избраният нов антропоним да започва със същия звук както полученият при рождението - ако Методий се е придържал към него, следва кръщелното му или монашеското име да е започвало с "М". Много по-вероятно изглежда формата Страхота да се явява посмъртно на славянска (чешка) ономастична основа като вторично местно прозвище на славянския мисионер, когато фактите около неговата личност избледняват и превес установяват фолклоризацията и легендите.
Хипотезата, че славянските първоапостоли са от български произход, е лишена от основания, защото:
1. В съставените от прекия им ученик Климент Охридски техни пространни жития това дори не се загатва;
2. Областта, от която произхождат солунските братя, е в пределите на Византия, не на България;
3. Твърдението на Константин-Кирил, че неговият дядо се отказва от предоставената му от някакъв цар чест и е принуден да емигрира в чужда земя, не може да се свърже с конкретен факт от собствената му биография, понеже той има предвид праотеца на човечеството Адам;
4. Константин-Кирил живее със съзнанието, че е поданик на Византия, и изпълнява задачи, възложени му от нейния елит, включително т.нар. моравска мисия, по повод на която създава първата славянска азбука през 863 г. "за не много дни", както изрично прецизира неизвестен книжовник от 13. в. (Българската литература и книжнина през ХІІІ век 1987: 172).


ЛИТЕРАТУРА
Българската литература и книжнина през XIII век 1987: Българската литература и книжнина през ХІІІ век. София.
Георгиев 1980: Георгиев, Е. Люлка на старата и новата българска писменост. София.
Димитров 2005: Димитров, Б. 12 мита в българската история. София.
Дуйчев б.г.: Дуйчев, И. Из старата българска книжнина. София. Ч. ІІ (без година).
Кирило-Методиевска енциклопедия 1985: Кирило-Методиевска енциклопедия. София. Т. І.
Петканова-Тотева 1974: Петканова-Тотева, Д. Хилядолетна литература. София.
Петров, Гюзелев 1978: Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. София. Т. І.
Стара българска литература 1986: Стара българска литература в 7 тома. София. Т. ІV.
Фон Сулмстал, Маргаритов 1989: Фон Сулмстал, А., М. Маргаритов. За Кирил и Методий. София.
Чешмеджиев 1989: Чешмеджиев, Д. Невероятна хипотеза за Кирил и Методий. - "Векове" № 3.


© Веселин Игнатов=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 4
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2007, № 11 (96)
Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 4.